Кристина Дод
Близо до теб (27)

Двадесет и шеста глава

Когато си тръгнаха два часа по-късно, Кейт бе почерпена доволно с Хуанитината хумористична версия на тийнейджърските години на Тийг. Хуанита не бе казала на Кейт всичко — не бе й казала най-важното — но бе нарисувала образ на един наперен хулиган, който се бие с банди, за да защити малката си братовчедка в училищния двор, а после циври, докато го подстригват.

Тийг гледаше как Кейт се смее на правилните места, и веселието й се забиваше като нож в стомаха му.

Но тя бе замислена и мълчалива, докато вървяха към колата й. Сигурно имаше някакви предположения. Сигурно бяха правилни. Следващият час щеше да бъде труден, но той беше преживял и по-трудни часове, и когато свършеше… ами, щеше да е свършил.

Той погледна отминаващия пейзаж и каза:

— Взе погрешен завой, Кейт.

— Не те водя у вас. — Тя направи втори завой.

— Не искам да ходя в твоя апартамент.

— Не те водя у дома. — Брадичката й решително се вдигна. Заплашително.

Той изчака, но тя не продължи.

— Къде отиваме? — попита.

— В парка на Таун лейк.

Паркът беше хубав и езерото беше хубаво, но той искаше да приключи с конфронтацията, а не да ходят на пикник.

— Защо отиваме там?

— Чудесно е по това време на годината. — Това не беше отговор, но тя не каза нищо повече.

Спря колата на един почти празен паркинг. Тревата беше още зелена — разбира се, това беше Тексас и началото на ноември — но някои от листата бяха сменили цвета си. През клоните езерото изглеждаше гладко и синьо. Двама влюбени се бяха свили на една маса за пикник. Не се виждаше никой друг.

Кейт се обърна към Тийг:

— Да повървим?

— Разбира се. — Главата още го болеше, но предположи, че болката ще намалее веднага щом й каже каквото имаше да й казва. — И без това трябва да поговорим.

— Знам. — Тя отвори вратата. — Така че да вървим.

Аха. Значи затова беше дошла тук. И тя искаше да говорят, на неутрален терен.

Тръгнаха един до друг през ливадата към края на езерото, но този път тя не се пресегна и не взе ръката му. Този път изобщо не го докосна.

Денят беше мразовит и дори с коженото яке му беше студено. Каза си, че е защото току-що са го изписали от болницата. Всъщност се дължеше на дистанцията между тях. Дистанция, която щеше да е по-добре да използва.

Недалеч от водата тя седна на тревата, вдигна яката си и мушна ръце в джобовете на пуловера си. Тишината между тях стана неловка, после непоносима, и Кейт не направи опит да я наруши. Ако някой щеше да започне разговора, то трябваше да е той.

Беше доволен, че стои прав. Можеше да изсипе истината върху нея. Тя имаше нужда да знае.

— Аз съм виновен, че Хуанита е в инвалидна количка. — Ето. Истината беше излязла прекалено лесно, на най-после я беше казал.

— В известен смисъл го предполагах. — Кейт скри лицето си още по-дълбоко в яката на пуловера. И зачака.

— Хуанита… когато Хуанита говореше за мен, прозвуча едва ли не, че съм невинен. Но не бях невинен. — Господ да благослови Хуанита. Тя го обичаше и го правеше да изглежда по-добър, отколкото беше. — Движех с една банда. Бях един от лидерите. Животът ми минаваше по улиците. Пиех и се дрогирах. Щях да съм пукнал в някоя канавка, точно както майка ми предричаше, ако не…

— Но си се осъзнал. — Кейт гледаше към езерото.

— Да. Може да се каже и така. Майка ми… никога няма да забравя какво каза майка ми онази сутрин. — Думите, онези, които никога не би могъл да изрече гласно преди, изригнаха:

— Тийг, ах ти, малък негоднико, не бъди толкова глупав. Ти си един адски глупав мелез, и ако те намушкат, на никого няма да му пука. Във всеки случай, не и на мен. Но това дете е само на четиринайсет. Не можеш да я въвличаш в гангстерски бой. Баща й е най-подлият кучи син, когото някога съм срещала, а аз съм срещала не малко. Ако нещо се случи на дъщеря му, той ще те убие. Освен това тя е умна. Тя е добро дете. Не като теб.

— Майка ти трябва да е била голяма веселячка. — Кейт не срещна очите му.

Тъмната празнота сега нахлу без никакво насърчение.

— Една отвратителна майка не е извинение за това, което направих.

— Не е, прав си. — Кейт прие всичко това прекалено лесно. — Значи си завел Хуанита в гангстерски бой.

— Още от малка все се влачеше след мен. Обожаваше ме, а аз се грижех за нея. Това ме караше да се чувствам силен. Великодушен. — Той допълни горчиво: — Каква ирония.

— Тя явно все още те обича. Ако не знаех, щях да кажа, че днес се опитваше да те пробута на мен.

Хуанита се беше опитала да го пробута на Кейт.

— Тя иска да се оженя.

— Разбира се, че иска. И защо не?

— Аз… — Аз не съм срещнал правилната жена. Но не можеше да го каже. Не го вярваше.

А от внезапния блясък в очите на Кейт беше ясно, че тя не би приела този отговор.

— Довърши разказа си — подкани го тя.

— Това дете е само на четиринайсет. Тя ще те последва и в ада… и наистина го направи. Хуанита искаше да дойде да види гангстерска война, и аз я заведох. Беше време да се кали, да помирише кръв, да почувства възбудата от боя с ножове, от победата. Чупехме прозорци. Грабехме. Водехме война след война и полицията не можеше да се справи с нас. — Той още помнеше праха, който се вдигаше по улиците, виковете, потта.

Главата му започна да пулсира по-силно.

— Тогава някой наруши правилата. Някой донесе оръжие. — Думите се бяха оказали толкова лесни, думи, които бе упражнявал цяла седмица, разказващи за ужасни събития. Но сега те пресъхнаха и той остана само със спомена.

Звукът от онзи единствен изстрел.

Беше чувал много изстрели оттогава, но дори сега онзи продължаваше да кънти в ушите му.

Той се отдалечи от спомените и от Кейт, но не можа да стои далеч. Трябваше да завърши историята. Върна се и отново си каза, че всичко това трябва да приключи за час. Можеше да оцелее за един час.

— Един куршум. Този куршум прекъсна гръбначния мозък на Хуанита. Тя едва не умря. — Беше паднала в краката му, все още в съзнание, и бе вдигнала очи към него. — Аз трябваше да съм умрял.

— Но не си. — Кейт изглеждаше откъсната по начин, който той никога не си бе представял. — Господ или Съдбата, или в каквото там вярваш, е решил да останеш жив.

— Да. И да заставам срещу това, което съм направил. — Отново и отново. — Онази нощ, когато се прибрах у дома… заварих ченгетата там.

— Да те арестуват?

— Не. Да ми кажат, че майка ми е излязла на улицата, пияна, и един бог знае още каква, крещейки обиди към полицията — и по някакъв начин смъртта я е застигнала. — Мракът и студът го обвиха. — Беше дяволски ден.

— Значи ти си убил и майка си.

При жестоките думи на Кейт последната слаба частица надежда, надежда, която никога не бе осъзнавал, изсъхна.

Той се озъби:

— Не. Не, не се оправдавам. Майка ми беше проститутка, когато й изнасяше. Ако я споходеше късметът и удареше кьоравото, го профукваше колкото се може по-бързо. Беше агресивна, когато беше пияна, беше агресивна, и когато бе трезва, и в онзи ден не излезе да спасява Хуанита. Тя не искаше да изведа Хуанита не за друго, а защото се страхуваше от брат си. В онзи ден излезе… харесваше й да живее в ада, а адът се случваше почти на прага й.

— Знам. — Погледът на Кейт срещна неговия. — Хуанита ми каза.

За първи път Тийг осъзна, че е бил манипулиран. И когато Кейт стана и изтупа тревата от себе си, имаше чувството, че ще бъде манипулиран още много пъти.

— Какво друго ти каза Хуанита?

— След като си стрелял, тя се тревожела до смърт за теб. Говорихме малко. Тя ми каза почти същото, което и ти, но добави няколко неща. — Кейт тръсна назад косата си по същия начин, по който го правеше, когато вземаше интервю. — Каза, че преди инцидента баща й щял да я бие, и ти си му се изрепчил. Макар да си бил наполовина на неговия ръст, си го нападнал, разсеял си го и си го ударил заради нея.

— Това ме кара да се чувствам важен.

— Като герой? Разбира се, но си понесъл много болка заради тази важност. — Кейт отиде до брега, взе едно камъче и го запрати във водата. — Хуанита ми каза, че докато лежала и кървяла на улицата, си стоял над нея, пазил си я от разбеснялата се тълпа, качил си се с нея в линейката. Каза ми също, че баща й се опитал да те убие в чакалнята.

— Да, ако някой щеше да я наранява, искаше да е той. — От какво семейство само произхождаше.

— Разбрах също, че те е прогонил от града, че си заминал и си отишъл да служиш при военните. — Кейт взе друго камъче. — А когато тя се прибрала вкъщи от болницата, баща й я оставил в леглото да гние. Ти си се промъквал вътре, когато си бил в отпуска. Поемал си най-опасните мисии, така че да ти плащат допълнително, и веднага щом си събрал достатъчно пари, си напуснал службите и си я довел в болница „Шрайнърс“ да я оперират; а после, когато се възстановила, си я назначил в „Рамос Секюрити“.

— Дължах й го.

— Разбира се, че си й го дължал. — Кейт се обърна и тръгна към него, право към него, заковала очи в очите му, и той видя решителността й. — Но си си платил дълга. Хуанита не е глупава жена и не е някаква превързана за инвалидна количка светица, която вижда само най-доброто в теб. — Кейт махна към него. — Тя знае какво се е случило. Знае какво дължиш. Каза ми, че си си платил стократно дълга. Освен това те обича. Толкова ли малко цениш обичта й, че вярваш, че не струваш нищо?

— Ти не разбираш. Не е толкова просто. — Но се наложи да употреби цялата сила на волята си, за да не се отдръпне от настъплението на Кейт.

— Да. Така е. Направил си нещо ужасно и глупаво. Така са направили всички в онази банда онзи ден. Но се съмнявам, че някой от тях е платил толкова скъпо като теб. — Преди да успее да й отговори, тя продължи: — И аз съм правила ужасни и глупави неща. Глобиха ме за превишена скорост… но не излязох от пътя, нито причиних катастрофа.

— Това не е същото.

— Можеше да бъде по-лошо, просто извадих късмет. И аз съм умна жена, но в онзи ден ти се ядосах, защото ме излъга, така че тръгнах за Хобарт, мислейки, че мога да направя разследване. Виж какво се случи. Ти и Мелиса Кънингам бяхте простреляни, и аз бях близо до това… да се убия. Какво дължа на Мелиса? Какво дължа на теб?

— Нищо. — Не искаше Кейт да си мисли, че му е длъжна. — Не е същото.

— Ами, много лошо тогава, защото ще кръстя първородната си дъщеря на Мелиса, а теб ще обичам до края на дните си. — Гласът на Кейт прозвуча задавено. Тя преглътна сълзите. — И нищо не можеш да направиш по въпроса, Тийг Рамос, така че дори не се опитвай да ме спреш.

Гледаше я втренчено. Гледаше тези ясни сини очи, блестящи от сълзи. Тази мека кожа, дългата шия и устните й, треперещи от силата на емоциите. От силата на любовта й.

Вътре в него нещо се пречупи. Тъмнината, която го беше преследвала цял живот, се сгърчи, разпадна се и постепенно изчезна.

Той се почувства свободен и окрилен от любов. От любовта на Кейт.

С дрезгав от страст глас той каза:

— Не ми дължиш нищо, но ако искаш да ми дадеш нещо, на този свят има само едно, което бих поискал… и то е твоята любов.

— Ами, добре. — Тя бръкна в джоба си, извади една книжна кърпичка и издуха носа си.

— Да. Добре. — На лицето му се появи глупава усмивка. — Тази последна седмица беше истински ад.

— Знам. — Тя избърса страните си. — Един мъж не бива да прави предложение и после да умира.

— А? — Сериозна ли беше? Да, изглеждаше сериозна. — Кога…? — Споменът се сгромоляса върху него като пиано от ясно небе. Спомни си. Болката, паниката, радостта, която беше почувствал при звука на гласа й. — В линейката. Предложих ти да се оженим и казах… — О, боже. Беше казал, че я обича. Беше й предложил брак!

Не помнеше да е бил някога толкова смутен. Извърна се от нея, загледа се в езерото, прокара пръсти през косата си.

— Виж, не съм бил на себе си.

— Значи единствения път, в който ще ми кажеш, че ме обичаш, е ако си прострелян? — Тя вдигна ръце и ги плъзна нагоре към раменете му.

И онази проклета мълния отново го прониза.

— Нямах предвид това.

— Добре. Макар да ми се иска да те прострелям, за да чуя, че ме обичаш, един ден може да не улуча и наистина да те нараня.

Той се засмя. Отпусна се в прегръдката й и погледна лицето й. Кейт излъчваше сила. Имаше сила в усмивката й. Като майка си, тя притежаваше способността да командва светлината, и я върна в него. Така, напълно обмислено и осъзнаващ всяка своя дума, той коленичи пред нея.

— Обичам те, Кейт Монтгомъри. Аз съм неправилният човек за теб. Ти заслужаваш нещо повече от един мъж, прокълнат от своето минало, който никога няма да се освободи от демоните. — Хвана ръката й. Нежно разтърка кокалчетата. — Но, Кейт, няма да намериш някой, който да те обича повече, отколкото аз те обичам.

— Това е всичко, което искам.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да, Тийг Рамос. — Тя прокара ръце през косата му. — За мен ще бъде чест.

* * *

Мелиса Кънингам се наведе към Хоуп и попита шепнешком:

— Мислиш ли, че Кейт и нейният човек ще излязат скоро?

— Не, Мелиса. Няма да излязат скоро.

— Мина половин час и още никакви ги няма. — Мелиса огледа църквата, заслуша се в шумоленето и шепотите, когато събралите се станаха неспокойни, и добави: — Хората от този квартет, който нае, трябва да са се уморили. Като нищо ще поискат още пари.

Хоуп си помисли, че сбъдването на всичките й мечти вървеше ведно със сериозна глоба — щеше да е вечно задължена на Мелиса Кънингам за това, че не се е подчинила на Джордж Обърлин, поемайки куршум, предназначен за семейство Прескът, и забавяйки по този начин сенатора достатъчно дълго, така че Тийг да може да спаси Кейт.

— Знаеш ли, когато бяхме тийнейджърки, никак не те харесвах — каза замислено Мелиса. — Винаги изглеждаше така, сякаш си по-добра от мен във всичко, което правеше. Но си се променила.

Зак седна до Хоуп и го напуши смях.

Пепър протегна врат и ококори очи подигравателно.

Хоуп беше доволна, че Гейбриъл стои с Мерилин в дъното на църквата, чакайки да мине с Кейтлин по пътеката.

Въпреки всичко Хоуп, Пепър и Гейбриъл се бяха събрали, но те бяха братя и сестри.

— Очаквах, че Кейтлин ще помоли сестрите си да й бъдат шаферки. — Мелиса беше облякла мораво и червено за сватбата, беше обула сиви маратонки, без чорапи отдолу. Интересен избор.

— Кейт има много приятелки, които познава от години. Помолила е тях да й бъдат шаферки. Нуждае се от някой, който да седи на първия ред, на който седят членовете на семейството. — В интерес на истината, Хоуп и Пепър бяха помолили да седят по време на церемонията.

Всичките тези години двете бяха мечтали и се бяха борили за момента, когато цялото семейство ще бъде отново заедно. Сега бяха постигнали тази цел и това бе официалното тържество на техния триумф.

Но къде беше булката?

Семейство Прескът бяха в Хобарт, в църквата на баща си. Тухлената сграда събираше не повече от триста души. Беше пълна. Цялото семейство Гивънс беше тук, както и кланът Греъм, и най-добрата приятелка на Пепър — Рита — със семейството си. Гризуолд стоеше в дъното, ръководеше цялата сватба и Хоуп не можеше да си представи какво ли си мисли за липсата на Кейтлин.

Но когато всичко това минеше, беше сигурна, че ще й каже.

Монтгомъри бяха тук, и семейството на Мерилин, което включваше, доколкото Хоуп можеше да прецени, половината Тексас. Джейсън Ърбано, съпругата му и техните деца седяха точно зад семейство Гивънс.

Останалите празни места бяха запълнени от града.

Не от целия град, разбира се. Полицията — или по-скоро бившата полиция — не беше тук. Районният съдия, изместен на изборите от друг, предпочете да не се мярка.

Но повечето от Хобарт, онези, които нямаха нищо общо с престъпленията на Обърлин, те бяха тук, ако бяха успели да се доберат до покана, а тези, които не бяха — чакаха за приема.

Миналата седмица Хоуп и Пепър пристигнаха в Хобарт да довършат приготовленията за сватбата и хората изразяваха радостта си да ги видят отново в града. Е, имаше и такива, които извръщаха погледи — те не бяха сторили нищо, за да спасят семейство Прескът, но Хоуп разбираше, че са се опитвали да спасят собствения си живот и да не застават на пътя на онзи смъртоносен танк, какъвто беше Джордж Обърлин.

Както осемгодишната дъщеря на Хоуп, Лана, бе казала: „Бим-бам-бум, вещерът е мъртъв“.

А шестгодишният син на Пепър я беше поправил: „Не се казва вещер, а вещица, и те са момичета, глупачке“.

Семейството се опитваше да държи далеч един от друг двамата братовчеди. Зак каза, че само това може да ги спаси от посещение в спешното.

— Дори Кейт да не се омъжи за онзи мъж, църквата изглежда красиво. — Мелиса се огледа гордо.

— Ще се омъжи, и да, наистина е красива. — Хоуп бе възложила работата за ремонтиране на старата църква на Мелиса и тя бе свършила отлична работа. Прясно бялата боя блестеше, стъклописите на прозорците грееха в различни цветове, олтарът беше покрит с чисто нова покривка, избродирана от самата Мелиса.

— Чувам нещо отзад. — Мелиса проточи шия. — Да, сега влиза братовчедката на Тийг. Чудя се какво ли ще каже.

Хуанита мина с количката си по пътеката и спря до Прескът. Хоуп и Пепър — и Мелиса — се наведоха напред да чуят обяснението.

— Трябваше да довърша нещо по роклята на Кейт. Преместих копчетата.

— Какво? — Хоуп примига изненадано. — Роклята й ставаше преди две седмици.

— Оттогава малко е наедряла в кръста. — Хуанита се усмихна на увисналите им ченета.

— Велики боже, тя е бременна! — каза Мелиса.

Хоуп и Пепър се обърнаха към нея и й изшъткаха.

Из църквата премина сподавен смях.

— В четвъртия месец е — допълни Хуанита.

— Но размерът й не би трябвало да се е променил толкова много за две седмици — възрази Пепър.

— Така се случи с леля ми — обади се Мелиса. — Тя имаше близнаци. — В този момент квартетът засвири, откривайки церемонията.

Хуанита се придвижи с количката си откъм страната на младоженеца.

— Вижте! — възкликна Мелиса. — Имаме булка. Тази сватба все пак ще се състои!

Малката врата зад олтара се отвори и Тийг я изпълни, последван от шестима шафери. Големия Боб се извисяваше над всички.

Срещайки поглед с Хоуп, Тийг кимна. След това закова очи в дъното на църквата.

Той изглеждаше толкова красив и обичаше Кейтлин толкова много.

Гърлото на Хоуп се сви от емоции.

Шаферките, облечени в розови сатенени рокли, тръгнаха по пътеката две по две, следвани от тригодишните близнаци на Пепър — Кортни и Матю.

Децата бяха чудесни в миниатюрните си дрешки. И като се изключи дребният инцидент по средата на пътеката, когато Матю искаше да пуска листенца от рози, а Кортни извика: „Не! Ти държиш пръстена!“, децата се държаха много добре.

Хоуп усети как в очите й се събират сълзи.

След това органистът изсвири първите тонове на „Сватбения марш“ и Кейтлин се появи. От едната й страна вървеше Мерилин, прекрасната жена, която бе отгледала и възпитала малката сестричка на Хоуп. Гейбриъл беше от другата, поразителен мъж, преодолял всички пречки, за да събере семейството им.

А Кейтлин… Беше облечена в семпла бяла рокля с голи рамене, с обшито с мъниста бюстие и малък шлейф. Бяха заболи воала на Хоуп в тъмната й коса.

Пепър също се беше омъжила с него.

Лана беше обявила, че и тя ще го носи на сватбата си.

Събраната и вдигната нагоре коса разкриваше дългата шия на Кейтлин. На ушите й блестяха диаманти. Като всяка булка, Кейтлин изглеждаше красива.

Но начинът, по който тя погледна Тийг, накара Хоуп да избухне в сълзи. Кейтлин гледаше Тийг, сякаш той бе единственият мъж на света, който можеше да я направи щастлива. Хоуп познаваше този поглед. Такъв ставаше погледът на Пепър, когато се обърнеше към Дан.

Присъстващите станаха, когато булката тръгна по пътеката.

Хоуп усети, че Зак пъха кърпичката си в ръката й.

Пепър се намести между тях, тя също плачеше.

— Иска ми се мама и татко да бяха тук и да видят това — прошепна тя.

Хоуп кимна.

Мелиса се обади весело:

— Скъпи момичета, ами че те са тук. Не се тревожете, те са тук!