Кристина Дод
Близо до теб (20)

Деветнадесета глава

Тази вечер в светлата и топла кухня на Тийг Кейт извади една портокалова ледена близалка от фризера и му я подаде.

— Вземи. Това ще облекчи подутината.

С предпазливостта на човек, който изпитва болка, той я пъхна в устата си. Изражението на лицето му се смени и от агония премина в облекчение.

— Така е добре. Много по-добре. — Той седеше идеално изправен на масата, пукнатите му ребра бяха превързани, за да облекчат мъката при дишането. — Кой те е научил на това?

— Майка ми. — Кейт сновеше между фризера с многобройните му, подходящи за многократно използване торбички с лед, блендера, с неговите млечни шейкове и смутита, и умивалника, където белеше плодове. Киселината щипеше порязаните места по ръцете й — една сестра в болницата беше почистила ръждата от дланите й, докато чакаше да направят рентгенови снимки на Тийг и да го зашият.

— А майка ти откъде знае?

— Защото е майка. — Колко беше несъобразителна. Тя гневно изхвърли остатъците в боклука. Той също имаше майка, само че неговата майка не му беше давала ледени близалки, когато се нарани. Затова тя предполагаше, че трябва да го съжалява. Определено знаеше, че би трябвало.

Но той я беше излъгал за миналото си. Беше я излъгал и сега тя не му вярваше.

— Двамата с татко играехме на топка и в началото все я посрещах с лице. Накрая се научих.

— Виждам. Лицето ти изглежда страхотно. — Тийг се опита да се усмихне, опита се да бъде отстъпчив. От разбитите му устни бликна кръв.

Да, а стъпалата на краката й бяха грапави от бягането по бетон, чакъл и боклук, пръстът на левия й крак беше порязан достатъчно дълбоко, за да се нуждае от кислородна вода, лепенка и инжекция против тетанус.

Болките не подобряваха настроението й.

— Не се усмихвай — каза му тя безчувствено. — Усмивката не те прави да изглеждаш по-добре.

— Какво не е наред? — Той остави ледената близалка. Хвана Кейт за ръката, целуна ожулената кожа. — Разстроена си.

— Кой няма да е разстроен, ако пребиват гаджето му? — Тя освободи ръката си. — Окото ти изглежда ужасно. — Така беше. Бяха му направили шевове точно под веждата и докторът каза, че е извадил късмет, че не са му счупили очната ямка. — Пусни ме да ти донеса друга ледена торбичка.

— Мога и сам. — Той стана, но не й позволи да отиде. — Разстроена си заради мен.

Тя се поколеба. Но какво значение имаше? Не желаеше той да я докосва. И му каза:

— Не съм разстроена заради теб. Бясна съм ти.

Знаеше, че е бясна. Можеше да го види от изражението на лицето й. Добре де. Мъжът трябваше да е глупав, за да не знае кога е прецакал нещата, а Тийг Рамос беше всичко друго, но не и глупав.

Тя стри синята торбичка с лед, докато вътрешността стана податлива, уви я в хавлиена кърпа и му я подаде.

— Виж, съжалявам за обувките ти — каза той. — Ще ти купя нови.

Тя бъркаше. Той беше глупав.

— Платих четиристотин долара за тях в Ню Йорк.

Преди той изглеждаше разбит. Сега изглеждаше болен.

— Никога не съм разбирал как жените могат да платят толкова много пари за един чифт глупави…

Трябваше да го спре, преди да е насинила и другото му око.

— Какво? Не мога да те чуя добре. Нещо си мърмориш.

— Казах, че съжалявам, задето се разприказвах за кариерата ти. — Като седна отново в стола, той внимателно допря леда до окото си. — Не знам тази тирада откъде се взе. Някъде от петдесетте, предполагам. Наистина не го мислех.

— Напротив, мислеше го. Не познавам мъж, който да не предпочита да е центърът на Вселената. Свикнал си да си най-страхотният наоколо. Когато разказваш на хората за работата си, си в центъра на вниманието и не ти харесва, когато съм аз. — Виждаше колко не му се нрави истината. Добре. — Но аз мога да се справя с това. Бедата е, че да ме обвиняваш за амбицията ми, е върхът на айсберга. Когато вървяхме към „Старбъкс“, защо не ми каза, че подозираш, че онези мъже са гангстери?

Той свали торбичката с лед, за да я погледне с едното си здраво око и с другото, почти затворено от отока.

— Защото помислих, че може да действат по инструкции да те отвлекат.

Да я отвлекат. Думата предизвика студени тръпки по гърба й.

Баща й беше отвлечен. И изтезаван. Беше убит. Тя не искаше да свърши по този начин.

Но сега говореха за съвсем друго нещо и тя нямаше да позволи на Тийг да я разсейва.

— Затова ми заповяда да се върна в Конгреса без обяснения, вместо да кажеш: „Кейт, това са лоши момчета, махай се“ и аз да избягам.

— Не, нямаше да избягаш. — Той изсумтя невярващо. — Познавам те. Щеше да направиш точно това, което направи, и да скочиш в средата на боя.

— Ако настояваше да се изправиш срещу тях, тогава да, щях да остана с токчетата си, докато дойде кавалерията.

— Не си тренирана да се биеш.

— Бих казала, че свърших добра работа. Всъщност… — тя го изгледа критично, — изглеждам доста по-добре от теб.

Той се върна в стола си и каза рязко:

— Те ме разбиха.

Тя видя, че е наранила мъжката му суета и това й достави огромно удоволствие.

— Нуждаеше се от помощ и я получи — от мен. — Обаче бе очевидно, че щеше много да почака, докато адът замръзне, преди той да й благодари. — Ако ми беше казал истината, поне щях да знам какво става. Да съм подготвена, вместо да ме хванат изненадана. Нямаше да се чувствам като… — о, не, гласът й потрепери — като някаква безмозъчна хубавица, увиснала на ръката ти. — Като всички други безполезни жени, с които някога се бе срещал. Като някоя от тълпата.

— Има и по-лоши неща, които човек може да бъде. — Той сложи леда отново върху окото си, сякаш дискусията бе завършила.

— Отколкото безмозъчна хубавица? — Обидата я извади моментално от сълзливото настроение. — Не, няма!

— Би могла да бъдеш мъртва!

— Те нямаше да убият мен. Канеха се теб да убият. — Тя заби пръст в лицето му. — Крещеше ми, защото не съм им позволила да те убият.

— От мен се очакваше да те пазя.

Той явно страдаше от характерната за мъжете глухота, така че тя повтори:

— Крещеше ми, защото не съм им позволила да те убият.

Сега той повтори:

— От мен се очакваше да те пазя.

Явно тя бъркаше. Това не беше мъжка глухота. Това беше мъжка идиотщина.

— Това вече е прекалено. Научих си урока. Позволих на любовта да избие почвата под краката ми и да отнеме здравия ми разум, който винаги съм имала, но днес ми показа грешката ми. Първо Брад ми се развика, че не си върша работата. След това трябваше да говоря с онзи мръсник Обърлин три пъти. — Тя размаха пред Тийг три пръста. — След това ти ми се развикваш, защото не съм избягала, пищейки като някоя от глупачките, с които обикновено спиш. Хубаво. Ще направя това, което правя най-добре. Ще разкрия историята за Обърлин, ще го изоблича като убиец и бог знае като още какъв, и след това ще върна живота си към нормалното.

— Нормалното? Ще върнеш живота си към нормалното? — С контролирана сила той хвърли торбичката с лед в умивалника. — Знаеш ли колко глупаво звучи това? Животът ти няма да се върне към нормалното! Ще бъдеш мъртва като Евелин Обърлин. Като Лана Незнамкояси, която той е убил. Като другите, които вероятно също е очистил. Още не сме го казали, но осъзнаваш ли, че тук става дума за сериен убиец? За убиец с пари и власт, който убива без никакво разкаяние?

— Сериен убиец, който явно преследва теб. — Това го накара да млъкне… за пет секунди.

— Аз не съм мишената. Той иска да ме махне от пътя си, за да може да стигне до теб.

— Невероятно блестящият ми аналитичен ум вече го схвана. За съжаление, няма значение дали си, или не реалната мишена, ти също ще бъдеш убит. — Днес Обърлин я беше накарал да настръхне. Начинът, по който я гледаше, по който търсеше предлог да я докосне… тя не бе признала на Тийг, но Обърлин беше казал някои неща. Неща, които звучаха невинно, но не бяха.

Кейт, от първия миг, в който ви видях, знаех, че вие сте жената, която може да ми помогне да преживея смъртта на съпругата си.

Но, сенаторе, когато се срещнахме за първи път, съпругата ви не беше мъртва.

Той се засмя сърдечно. О, Кейт, умна сте… но също така и красива. Трябва да се грижа за вас. Все пак сте собствената ми специална репортерка.

Не можеше да каже на Тийг тези неща. Той щеше да побеснее, да я заключи в кула от слонова кост и да се втурне по възможно най-опасния за себе си начин да преследва Обърлин. Беше поласкана, че Тийг е мислил достатъчно за нея, за да е толкова загрижен — всъщност, повече от поласкана, беше се влюбила още по-дълбоко — но не би му позволила да я пази с цената на собствения си живот.

Вече беше загубила баща си. Не можеше да изгуби и Тийг. Нямаше да може да го понесе.

— Аз съм дяволски добра репортерка — каза тя — и ще направя това, което мога най-добре. Ще проведа собствено разследване, лично ще събера факти…

— Вече съм възложил това на един човек да го направи. Ролф го разследва по интернет и Обърлин излиза чист като сълза.

— Това е невъзможно. Невъзможно е да няма поне един човек, който да мрази сенатора. — Червената мъгла от гняв и страх се разсея малко и мозъкът й започна да отмята фактите. — Демократите, републиканците, консерваторите, либералите… все някой трябва да го мрази.

— Явно никой не си позволява да изрази публично враждебно мнение.

Тя подсвирна.

— Това е страхотно. Трябва да отида до източника.

— За какво говориш? — Той натърти всяка дума.

— Ще отида до Хобарт. — Тя вече потриваше ръце в съзнанието си. Щеше да търси потулени неща, които отчаяно се нуждаеха от това да бъдат разкрити. Това беше история.

— Не. — Тийг поклати глава, сякаш единствен знаеше какво е правилно да се прави. — Не, няма да ходиш в Хобарт.

— Не бъди глупав. Обърлин е родом от Хобарт. Оттам е и госпожа Обърлин. Трябва да имат останали някакви роднини.

— Освен ако не е убил и тях.

— Не преувеличавай. Боже господи, държиш се, сякаш ще хукна, обявявайки, че разследвам сенатор Обърлин, и ще позволя на местните гангстери да ме очистят. — Тя се опитваше да контролира раздразнението си, опитваше се да говори разумно на мъж, лишен от разум. — Хобарт е просто град, Тийг, малко градче с около пет хиляди жители, с четири светофара и районни състезания по родео извън града.

— Вече си проучила мястото — каза той, очевидно слисан. — Кога го направи?

— Веднага щом осъзнах, че сенатор Обърлин ме преследва. Звъннах в градския съвет за статистика.

— Не. — Тийг удари с длан по масата. — Няма да отидеш.

— Не? „Не“ ли ми казваш? — Кейт гореше от желание да удари с длан синините му, надменната му, самоуверена физиономия. — Не си ми шеф. Не си ми съпруг. Ти си ми само любовник и днес доказа убедително, че има голяма разлика в начина, по който гледаме на нашата връзка.

— Има голяма разлика в начина, по който гледаме на света. Ти имаш пари, които те пазят. Имаш родители, които те защитават. Ти си привилегирована жена. Мислиш, че доброто триумфира, а злото се наказва, но това са абсолютни глупости. Бях къде ли не с военноморските сили, и злото триумфираше през цялото време.

— Такава ли мислиш, че съм? — Как е възможно да беше живял с нея, да беше говорил с нея, и толкова да греши? — Някаква принцеса от вълшебна приказка, която вижда доброто във всекиго? Цвете в саксия?

— С този план да преследваш Обърлин ти доказа, че си такава.

— А ти доказа, че изобщо не ме познаваш. — С мнението си и думите си я беше стъпкал в земята, карайки я да се чувства малка и незначителна. С нисък глас произнесе: — Живяла съм в страни, където жените струват по-малко от конете, където нежеланите бебета се оставят на стихиите, за да умрат. Виждала съм деца да умират от глад, с подути кореми и стърчащи кости; а ние не можехме да ги нахраним достатъчно бързо, за да ги спасим. Виждала съм жени, изнасилени от група бандити, и разрушени от войната села. — Образите прелетяха през съзнанието й. — И да, когато бях дете, родителите ми ме пазеха, но искаха също така да познавам света, в който живея. Искаха да бъда личност, която гледа на другите членове на човешката раса като на мои братя и сестри. Така че когато станах достатъчно голяма, видях всичко това. Татко, мама и аз работехме в бежански лагери. Работехме в болници. Помагахме.

Сигурно изглеждаше разярена, защото той започна да отстъпва.

— Добре, добре, сгрешил съм. Видяла си света. Просто мислех…

— Познавам жестокостта. Познавам безсмислената смърт. — Не даваше пет пари какво мисли той. — Знаеш ли, че когато баща ми умря, правителството посъветва мама и мен да не гледаме тялото? Убиецът му беше проявил такава жестокост. — Тя понижи гласа си до шепот, защото ако не беше, знаеше, че ще изпищи. Писък от агония, както беше пищяла преди. — Мъжете, които му бяха причинили това… ни изпратиха снимки чрез интернет. Изпратиха ни снимки на… изтезанията. Снимки на… осакатеното тяло на татко.

— Боже мили, Кейт… — Тийг тръгна към нея, изражението му беше ужасено.

Тя отстъпи. Не го осъзнаваше, но плачеше. Сълзите се търкаляха по лицето й. Гърлото я болеше от усилие да сдържа хлиповете си.

— Никога не си имал някой, който да се грижи за теб, така че никога не си губил никого… когото си обичал. — Гласът й секна и тя неутешимо обгърна тялото си с ръце. — Аз имам, така че не ми казвай… че съм слаба, а ти си силен, че ти можеш да застанеш срещу демоните… а аз не мога, защото не си преминал… най-важния от всички тестове. Не си умирал от разбито сърце… и не си се будил на другия ден, за да умреш отново.

Тя се втурна към стълбите, но той я хвана, преди да е изчезнала през кухненската врата. Стисна я в прегръдките си и я задържа. Кейт се опита да избяга, но не можа да се накара да го блъсне в ребрата, а собствените й спомени я накараха да се разплаче още по-силно.

Беше добре възпитана, привилегирована жена, а точно сега искаше да е безчувствена кучка.

— Съжалявам. Не знаех. Мислех, че знам, но… Ти си смела жена. — Той я държеше с една ръка, а с другата я галеше по косата.

Точно от каквото не се нуждаеше сега. Състрадание. Колко противен, евтин трик от негова страна, да я накара да го харесва отново.

— Когато похитителите изпратиха онези снимки на майка ми и мен, те бяха през цялото време в съзнанието ми. — Тя трепереше в ръцете на Тийг. — Навсякъде, където погледнех, денем и нощем, виждах кръв и съсиреци. Не можех да спра да мисля за това. Той ме отгледа. Обичаше ме. Научи ме да спортувам, да бъда уверена, научи ме да се шегувам. Научи ме да правя правилните неща. А го бяха измъчвали. — Тя си пое болезнено въздух. — Драли са го. Единственото, за което мислех, е, че е умрял в агония. Мама каза, че спомените ще избледнеят. — Кейт поклати глава, истината беше прекалено жестока, за да зараснат раните на съзнанието й. — Но тя също беше в агония. Чувах я да плаче нощем.

Тийг прокара ръка нагоре-надолу по гърба й.

— Беше права, обаче. Спомените накрая избледняха. Виждам ги от време на време — нощем в сънищата си и денем, когато отразявам случай за малтретирано дете или автомобилно меле. — Сърцето й се сви от болка. Тя познаваше усещането. Беше прекарала месеци след смъртта на баща си, измъчвана от това същото чувство.

Сега спорът с Тийг го беше извадил наяве отново, и я болеше още повече.

— М-мразя те.

Тя лъжеше.

Не мразеше Тийг. А спомените.

— Знам. Права си. Аз съм негодник. — Той я отведе до един кухненски стол и седна, като я придърпа върху скута си, и я прегърна, докато тя спря да плаче. — Веднага щом се погрижим за Обърлин, ще си избършеш краката в мен и ще се махнеш.

— Д-да. — Идеята я накара да се почувства още по-зле, като се има предвид, че и без това се чувстваше отвратително. Плачът винаги я докарваше до това.

Знаеше, че изглежда ужасно. Заради плача.

Тийг явно не забелязваше. Гледаше я, сякаш тя бе най-красивото създание, което някога е виждал.

Не беше честно.

— Не трябваше да казвам онези глупости. Но знаеш ли? — Целуна я по челото. — Ще ти кажа. Завиждам ти за твоите родители. Не е благородна завист, нито пък дълбока, грозна ревност, че си имала нещо, което аз никога не съм имал и никога няма да имам. — Сега я караше да му съчувства.

Тя не искаше.

— Имам нужда от кърпичка.

— Майка ми ме презираше. — Той й подаде една кухненска кърпа от масата. — Баща ми я е изоставил, преди да разбере, че чака бебе. Нейният баща я изхвърлил, когато открил, че е бременна. Не можел да я понася. През рамото й минаваше една ивица с размерите на фолксваген. От деня, в който съм се родил, тя намрази и мен, и бремето, което представлявах за нея.

Кейт впери очи в кърпата, после сви рамене и избърса очите си.

— Никога не си ми споменавал за това. Някога казвал ли си ми цялата истина за нещо?

— Казвам ти сега. Искаш ли да я чуеш, или не?

Разбира се, че искаше. Искаше всяка трошица информация, която можеше да събере за Тийг. Тя затвори очи, но по бузата й се търкулна издайническа сълза. Не искаше да обича по този начин. Болеше прекалено много.

— Кажи ми — произнесе тя.

— Майка ми казваше: мислиш се за много умен. Мислиш, че можеш да си нещо повече от помия в канала. Повече от мен. Ти си същият като мен, едно от копелетата на най-голямото копеле от всички, и ще умреш като нас, останалите.

Кейт не искаше да изпитва съчувствие, но изпитваше. Той описваше нещастната си младост с нехаен тон, но истината беше… че е страдал. Страдал също като нея, макар и по-бавно, агония на самота и липса на обич, просмукали цялото му детство и целия му живот.

— Тя каза… тя каза: Тийг, ах ти, проклет малък негоднико, ти, мелез такъв, ако те намушкат, на никого няма да му пука. Не и на мен, във всеки случай. Но това… но това дете… — Той спря и задиша тежко.

Кейт беше искала да го види как изпитва болка. Сега желанието й се беше изпълнило. Всяка дума сякаш се забиваше в сърцето й.

— Всичко е наред. — Кейт го прегърна леко, за да не нарани спуканите му ребра. — Тя не го е мислела.

— Какво? — Той я изгледа, сякаш беше забравил, че седи на коленете му.

— Майка ти не е мислела това, което е казала — че няма да й пука, ако те убият.

— Мислеше го. Иронията беше, че тя умря по този начин. Водехме гангстерска война. Аз бях един от големите клечки. Тя не искаше да ме… не искаше да ме пусне да отида, но отидох. А когато всичко свърши, тя излязла на улицата и била простреляна от заблуден куршум. Нещо по-лошо… — той си пое дълга, накъсана глътка въздух — по-лошо… — Втренчи се в Кейт, сякаш искаше да говори, но думите не излизаха.

Тя затаи дъх, чакаше уверението, което да докаже, че макар да не я обича, й вярва. Най-накрая той поклати глава и се свлече назад в стола.

— Добре. — Кейт потисна разочарованието. — Първо на първо, ти не си я убил. Предполагам, че изглежда по този начин, тъй като е излязла да те прибере.

Той изсумтя.

— Не, Кейт. Не мен.

— Кой, тогава?

Той сви рамене и отвърна глава.

Кейт взе решение. Когато всичко това отминеше, щеше да изостави принципите си и да проучи Тийг. Каквато и тайна да криеше той, тя го съсипваше… съсипваше двама им.

— Колкото до това, което ти е казала за помията в канала… не е била права. — Кейт нямаше съмнение в това. — Ти си умен и амбициозен, и си талантлив. Ти вървиш по твоя път към върха и никой няма да те спре.

— Благодаря. — Раменете му се изправиха. — Мисля това през повечето време, после чувам гласа й в главата си и си спомням звуците от онзи ден и… затова ти завиждам, и това влошава още повече нещата. Твоята майка е всичко онова, което съм си представял, че една майка трябва да бъде. Тя пече сладкиши, шие, забавна е, тя… те обича. Толкова много. Това е като… реклама на „Кодак“, толкова те обича.

Кейт осъзна накъде го избива с това, но не виждаше изход.

— Заклех й се, че ще те държа в безопасност. Трябва да ми позволиш да опитам, ако не заради себе или мен, то поне заради нея. Тя е добра жена и заслужава по-добро, отколкото да види детето си в ковчег.

За мъж, който не е имал майка, която да го научи, страшно много го биваше да вменява чувство на вина.

— Да, и аз не мога да стоя и да чакам да се случи неприятност. Това ми напомня за онези дни на безпомощност, когато не знаех какво се е случило на татко, и не бях в състояние да направя нищо, за да помогна.

И нея я биваше във вменяването на вина.

С цялата сериозност той обмисли думите й.

— Мога да го разбера. Добре. Да направим компромис. Ако ми дадеш три дни да събера още информация за Обърлин, няма да се меся в работата ти.

Тя направо не можеше да повярва. Майка й казваше, че можеш да научиш един мъж, но никога не можеш да го научиш много. Тийг доказа, че майка й греши. Той разбра нейните притеснения; беше готов да преговаря.

— И няма да ме следиш през цялото време?

— Стига да обещаеш, че ще се обаждаш на всеки няколко часа.

— На всеки четири часа. И няма да изпращаш никого по петите ми?

— Ужасно подозрителна си.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма да те следя, няма да пращам друг да те следи, стига да ми казваш къде отиваш и…

— Да се обаждам на всеки четири часа — довърши тя вместо него. — Ще ми вярваш, дори ако трябва да се занимавам с Обърлин и ще ме информираш за всеки прогрес, който постигаш.

Можеше да види по изражението му, че не му се иска да се съгласява с това. Но бяха оцелели в първата си битка. Беше битка, която разкри прекалено много и то твърде скоро, и показа толкова уязвими чувства, че я заболя както за нея самата, така и за него. Тя стана от скута му.

— Хайде. Можеш да го направиш. Не мога да живея в затвор от сигурност.

Той затвори очи. Изглежда търсеше правилните думи, правилните емоции. Тя можеше да види борбата му.

— Бих те държал в затвор, ако можех. Наистина бих направил всичко, за да те държа в безопасност.

Очите му се отвориха. Бяха тъмни, но не студени. Не празни.

Топли, живи, пълни с емоция.

— Но в някакъв момент — каза той — ще трябва да те пусна да отидеш.

Това беше, помисли си тя, класическо и благородно отстъпление.

— Аз съм възрастен човек. За двайсет и четири годишния си живот съм преживяла повече, отколкото повечето жени преживяват за сто.

— Ще направя всичко възможно, за да бъда сигурен, че няма да имаш преживявания, които те карат да се чувстваш като стогодишна. — Той също стана. — Целият съм в травми, счупени ребра, лицето ми е още подуто и чувствам устните си като хамбургер. — Той въздъхна тъжно. Но ще съм като нов само след няколко седмици.

— Така е. — Тя му подаде ръката си. — Искаш ли да отидем на горния етаж и да ми позволиш да се погрижа за раните ти?

Той сложи ръката си в нейната и й позволи да го отведе.

— Ако обичаш.

* * *

Гейбриъл беше приемният син на семейство Прескът, с тъмна коса, зелени очи и скули на маянска статуя. Беше сирак, откакто се помнеше, и като дете се беше научил да внимава да не се привързва и да не обиква. През ранните му години привързаността беше трик, който да го накара да се държи добре или предшественик на шамар. Така че когато беше на единайсет и Прескът го взеха, той се държа през първата година предпазливо и резервирано. Не създаваше неприятности, но и не се присъединяваше към семейните празненства или груповите прегръдки.

Ходеше на църква само защото господин Прескът беше свещеник. Помагаше в енорията само защото госпожа Прескът беше пасторска съпруга. Беше любезен към по-голямото момиче, Хоуп, защото тя бе толкова добра във всичко — в спорта, в рисуването, беше отговорна и весела — и ако беше груб с нея, тя щеше да се опитва още по-упорито да го спечели. Той нямаше да може да го понесе.

Ходеше на училище и изкарваше хубави оценки, защото семейството си имаше достатъчно неприятности заради Пепър, която непрекъснато се забъркваше в неприятности.

Помагаше за бебето Кейтлин, защото… ами, защото не можеше да не помага. Той обичаше бебета, винаги беше обичал, а с нейната тъмна, пухкава косица и сините й очи, Кейтлин беше толкова хубава.

Изглеждаше досущ като майка си на бебешките й снимки.

Накрая Прескът преодоляха съпротивата му.

От първия му ден у тях Пепър явно мислеше, че той е бунтовник като нея, и вечно търчеше при него с проблемите си. Той вечно се мъчеше да оправдае скандалното й поведение пред родителите й и всеки път успяваше да ги убеди да я пуснат да излезе.

Когато бе започнал училище в Хобарт, някои от момчетата го тормозеха. Хоуп се намеси и хубавият, обикновен бой, с който се посрещаше всяко новопристигнало момче, прерасна в яростна битка, която включваше и разярената Хоуп. Въпреки че се наложи едно посещение в кабинета на директора, за да измъкнат Хоуп и Гейбриъл от неприятности, Прескът заявиха, че са доволни от децата си — като включваха в това число и Гейбриъл, разбира се.

Мама Прескът го прегръщаше всяка вечер, преди той да отиде да си легне, и всяка сутрин, преди да тръгне за училище. Татко Прескът го мъкнеше в работилницата, за да го научи да работи с дърво, защото — казваше той — в една къща с жени мъжете трябва да си имат собствено място. А петседмичната Кейтлин се усмихна с първата си бебешка усмивка на него.

Ето защо на втората Коледа с Прескът той благодари на новите си родители, като ги нарече „мама“ и „татко“.

За миг коледното тържество бе притихнало. Татко му се усмихна и кимна. Очите на мама се напълниха със сълзи и тя го прегърна. Това беше за Гейбриъл паметен момент, един от двата, които го определиха за останалата част от живота му.

Другият беше убийството на родителите му и разбиването на семейството му.

Сега си бе възвърнал повечето от близките. Хоуп и Зак, и техните деца. Пепър и Дан, и децата им.

Но не знаеше къде е Кейтлин. Липсата на тяхното „бебче“ разяждаше тъканта на семейната цялост.

Точно сега Хоуп, Пепър и Зак летяха от Бостън, за да се присъединят към Дан и Гейбриъл, Джейсън Ърбано и Гризуолд в Остин. Цялото семейство и приятелите им бяха решени да видят завършека на тяхната операция. Всички искаха да присъстват, когато Джордж Обърлин бъде хванат в капана. Искаха да го накарат да признае за убийството на техните родители; щяха да се опитат да изтръгнат информация за Кейтлин.

След това с божията помощ щяха да я намерят.

Това беше кулминацията на едно двайсет и три годишно страдание, душевна болка и планиране. Семейството балансираше по острието на нож. Нямаше да позволят нищо да застане на пътя им. И на никого да съсипе техния шанс.

Ето защо, когато Гейбриъл чу да се включва алармата на компютъра му, прочете мигащото съобщение и вдигна телефона.

— Здрасти, Дан, знаем ли нещо за „Рамос Секюрити“? Защото някой души около сенатор Джордж Обърлин.