Кристина Дод
Близо до теб (21)

Двадесета глава

Първото нещо, което Брад направи сутринта, беше да извика Кейт в офиса си.

— Как изглеждат очите ми? — попита той.

Тя ги погледна, бяха със зачервени ръбове и замъглени.

— Добре? — рискува тя.

— Изглеждат като две дупки, пропикани в снега. — Той се наведе заплашително над бюрото си. — Не е ли така?

— Да, сър.

— Защото точно така се чувстват. Знаеш ли какъв голям трън в задника си? — погледна я той.

— Имам някакви подозрения. — Още ли беше бесен, че не е била на гласуването за училищното финансиране?

— Не. Няма начин да знаеш какви неприятности ми създаваш. — Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади преполовена бутилка бърбън. — Първо за добрия сенатор, после за проклетото ти гадже.

Едно по едно.

— Добрия сенатор?

— Той беше този, който искаше да те назнача. Може да се каже, че настояваше.

— Настоявал е. — Тя едва успяваше да схване смисъла на думите на Брад. — Сенатор Джордж Обърлин е искал аз да бъда назначена на тази работа? Тази работа?

— Да, по дяволите! Обади ми се по телефона една вечер и, както винаги, направих каквото ми каза. Обърлин има този ефект върху хората. — Острият дъх на бърбън се разнесе над бюрото, когато Брад напълни една пластмасова чаша.

— Защо? Защо е искал да ме назначите?

— Не знам. Не съм в списъка от хора, на които е разрешено да му задават лични въпроси. Намирам се прекалено ниско под него в социалната йерархия. На лекарства съм заради… — Брад се спря. — Обърлин не ми се доверява.

Тя изстина.

— Трябвало ли е да назначавате и други репортери заради него?

— Не, сега беше за първи път. — Брад поклати глава.

Брад беше пиян. А може би повече от пиян? Кока? Успокоителни? Не знаеше какъв му е проблема, защо е на лекарства. Не я интересуваше. Той говореше; тя слушаше.

— Не предадохте по новините, че съпругата на Обърлин се опита да ме наръга с нож. Защо? Защото трябва да правите каквото той ви е казал ли?

— Не си ли умна? — надсмя й се Брад. — Един обикновен Айнщайн в рокля измежду репортерите. Но за човек, който се перчи наоколо и си мисли, че знае всичко, явно разполагаш с цял куп кукловоди, които те управляват зад сцената.

— Кой да ме управлява?

— Поредното от гаджетата ти. Не трябваше да следвам инструкциите, но какво мога да направя? Няма да се оставя да ме пребият заради малката мис Монтгомъри.

— Да не би да говорите за Тийг Рамос? Тийг ви е инструктирал? — Очите на Кейт се присвиха до цепки. Брад може да беше всякакъв, но не и откачен, той се страхуваше… за нея.

Но точно сега не говореше смислено.

— Тийг иска да ти възложа нещо, което да те държи заета и вън от неприятности. — Брад отпи дълга глътка бърбън. — Така че ще те изпратя да интервюираш учители от основното училище във връзка с финансирането им и как това ще се отрази на тяхната работа.

— Добре. — Тя знаеше, че звучи жизнерадостно. Беше лошо, обаче, че не може да спре да стиска ръцете си в юмруци.

— Какви неприятности може да имаш в едно основно училище?

— Напълно сте прав. Какви неприятности мога да имам, вършейки работата си? — Тийг беше казал, че й вярва. Че няма да я проверява. Беше излъгал… макар тя да подозираше, че не е осъзнавал, че Брад започва да дрънка, когато е пиян.

Беше толкова ядосана, че направо не можеше да диша.

— Трябва да говоря поне с трима учители.

— Най-малко. — Брад не би могъл да бъде по-равнодушен.

— Евентуално един от Остин, един от Ню Браунсфилд и един… някъде на село. — Тя се поколеба. — Да кажем… Хобарт, Тексас.

— Разбира се. Стига да съществува някакъв Хобарт, идете и интервюирайте един учител от там. И не се връщайте, докато не свършите. Аз съм, вярваш или не, зает човек, и имам да върша по-важни неща от това да наглеждам всеки репортер, който работи за мен. — Брад й помаха с пръсти: — Бай-бай.

Тя стана, предадена и лишена от гордост.

— Хобарт съществува. Благодаря, Брад. Помогнахте ми много.

* * *

— Как е Обърлин днес? — попита Тийг, когато влезе в главния охранителен офис.

— Не толкова нервен, колкото вчера — отвърна Джема, заковала поглед в мониторите. — Макар че започна да разпитва за Кейт. Виж. — Тя посочи. — Току-що говори с Линда Нгуен, която изглеждаше сякаш ще му откъсне главата.

— Това момиче по-добре да внимава. — Големия Боб се облегна назад в стола си и затвори очи. — Изглежда нашият човек го бива много сам да къса глави.

— Или най-малкото да ги удря. — Ролф седна пред компютъра. Той прецени Тийг с поглед. — Изглеждаш ужасно, Тийг.

— Добре съм. — Тийг не обръщаше внимание на травмите си, но знаеше, че ако те не го бяха спасили, онези главорези щяха да го смачкат и той да получи вътрешни кръвоизливи и много счупени кости… ако, разбира се, имаше късмета да оцелее. Явно Обърлин не беше заповядал да го убият, иначе в момента да е в моргата с дупка от куршум в гърдите. Сенаторът бе искал само да го предупреди, или да го накаже, че навлиза в чужда територия, или и двете заедно. Или пък така да го подреди, че Кейт да не го обича повече… което не се бе получило много добре.

— Да, той е добре — каза Големия Боб. — Никого не го е грижа за него. Как е Кейт?

— Тя е добре, благодаря.

— Бие се добре за момиче. — Големия Боб повдигна една от къдриците на Джема.

Тийг се засмя тихо. Сладкото му момиче Кейт се беше втурнало право в битката, и като размахваше токчето и куфарчето си, разби двама професионални биячи. Е, те явно бяха инструктирани да не я нараняват, но тя все пак им бе нанесла щети.

— Мъжете, които те биха… са в затвора, обвинени за нападение и нанасяне на телесни повреди. От полицията казват, че онези не знаели кой ги е наел. Единственото, което получили, било обаждане по телефона и валидна карта „Виза“. — Джема погледна мрачно. — Която, между другото, е издадена на адрес в Мексико.

— Въображаем — каза Тийг.

Снощи Кейт беше повече от охотна да се притиска в него и да го целува нежно, да гали всяко от нараняванията му и да прави секс с вниманието на влюбена жена. И изглежда не осъзна… но каза, че го обича.

Е, не точно. Беше казала: „Оставям любовта да избие почвата под краката ми и здравия разум от главата ми“.

Той не й отговори, но това не означаваше, че не е забелязал. Затова се беше подпрял на леглото и се бореше с всеки примитивен завоевателен инстинкт да й позволи тя да го люби. Това беше извратено, но боже, наградата си заслужаваше.

— Шефе? — Ролф му направи знак. — Имам нещо за теб.

Отърсвайки се от унеса, Тийг отиде при него.

— За Обърлин?

— Интересен негодник е той. — Ролф заби нордическите си сини очи в Тийг. — Искам да изтъкна, че се наложи едно сериозно хакване, за да стигна до това.

— Искам да изтъкна, че точно затова ти плащам дебелите пачки. — Като придърпа един стол, Тийг се настани върху него. Пукнатите ребра адски го боляха.

— Искам да изтъкна, че може да се наложи да ме измъкваш от затвора, защото трябваше да се хакна във федералните компютри.

— Не се притеснявай, човече. — Тийг сложи ръка върху рамото на Ролф. — Ще идвам във всички дни, разрешени за посещения.

— Тогава значи всичко е наред. — Ролф посочи екрана на компютъра си. — Една жена в Хюстън — Глория Кънингам — е говорила с полицията и с ФБР за добрия сенатор, практически обвинявайки го в злоупотреба и убийство. Тя е от Хобарт, Тексас, откъдето е и Обърлин. ФБР се раздразнили. Явно не са били щастливи от пожара в съда, който се бил случил няколко години преди това. Били унищожени купчина официални документи. Това ги накарало да се вслушат в думите на госпожа Кънингам много сериозно. В момента разследват други неща в Хобарт. Престъпления, които са били прекалено лесно разрешени от местните ченгета — и необяснени смъртни случаи. Изпратили са няколко агенти да посетят Обърлин и рапортите на агентите не са добри. — Ролф се извърна от екрана. — Явно смятат, че Обърлин съвпада с профила на евентуален сериен убиец.

— Да. — Тийг се отдръпна. Сериен убиец. Снощи за първи път бе произнесъл тези думи пред Кейт. Днес ФБР бяха на същото мнение.

— Не е убивал за удоволствие, нали разбираш, само хора, които са заставали на пътя му. С тази физиономия, каквато си направил, бих казал, че си застанал на пътя му.

— Знам — каза Тийг. — Не искам да се отдръпвам от пътя му, обаче. Ако го направя, няма да стои нищо между него и Кейт. — А тя си мислеше, че… тя каза, че обича Тийг. Не че той не би защитил друг със същата страст, но нещо специално се бе случило, когато беше произнесла тези думи.

Обича го.

Пръв Големия Боб и останалите бяха казали, че е хлътнала по него. След това думите й: „Оставям любовта да избие почвата под краката ми и да отнесе всичкия здрав разум, който имам“.

Ако Тийг беше умен, щеше да изхвърли този коментар от ума си и никога да не помисли отново за него. Ако беше безскрупулен негодник, какъвто беше, щеше да използва обичта й, докато му дадеше всичко, което той искаше, и после да я изхвърли от живота си.

Но той изпитваше тези вълнения… емоции… не можеше да ги определи, но от онова, което хората бяха казали, и от гледаното по филмите, онова, от което се боеше, че емоционалните вълнения трябва да бяха…

— Къде е тя? — попита Джема.

— На безопасно място. — Така поне се надяваше. Надяваше, се, че Брад спазва инструкциите му и я е изпратил днес някъде по работа.

Наистина, Тийг бе направил услуга на Кейт, изкарвайки я от сградата на Конгреса. Навън беше студено. Беше красив есенен ден. Трябва да имаше новини в Остин, които тя можеше да отрази. Плюс това щеше да е в безопасност.

Тя го обичаше. Глупачката тя, обичаше го. А той…

— Какво ще правиш с това? — Ролф имаше предвид рапорта на ФБР.

— Ще отида при тях с информацията, с която разполагам — отвърна Тийг. — Да осигурят защита на Кейт.

— И на теб — добави Големия Боб.

— И на мен. — Колебаеше се дали да се обърне към остинската полиция. Обърлин разполагаше с прекалено голяма власт. Но ако ФБР вече го разследваха, би трябвало да погледнат на информацията му сериозно. Мобилният му телефон иззвъня. — Ще изчистим проблема, преди Кейт да е направила нещо глупаво.

— Да, като например да спи с теб — каза Джема.

Като извади телефона от джоба си, той погледна номера върху дисплея.

Госпожа Монтгомъри. Майката на Кейт.

Обзеха го опасения. Ами ако му кажеше, че е бил прав, че не заслужава да докосва дъщеря й? Ако поискаше да знае истината, цялата истина за миналото му?

Или пък имаше информация, която би му помогнала да открие истината за манията на Обърлин по Кейт?

Той натисна бутона за приемане на разговор.

Плътният и сладък тексаски глас на госпожа Монтгомъри го поздрави.

— Тийг, колко е хубаво да си поговоря с теб отново.

Той знаеше, че не му е звъннала, за да си разменят любезности.

— Добре ли сте? — Обърлин не беше изпратил някого да я нарани, нали? — Сама ли сте?

— Да. Да, добре съм. Няма никого тук. — Гласът й се промени, стана напрегнат. — Може ли да се отбиеш?

— Тръгвам. — Той махна с ръка на екипа си и се насочи към вратата.

Срещна Хуанита, която идваше. Инвалидната й количка бръмчеше, но поздравът замря на устните й, когато той обхвана брадичката й и погледна надолу в кафявите й очи.

Беше казал на Кейт, че вярва в Съдбата. Това беше доказателство за нейното съществуване. Хуанита беше тук, точно сега, живо напомняне за това, което би могло да се случи, когато слушаше собствената си безразсъдна душа.

— Какво не е наред, querido? — прошепна тя.

— Нищо. — Той разтърка палец по бузата й. — Засега.

Докато шофираше, го мъчеше безпокойство. Кейт не се беше обаждала. Всъщност, още не беше време. Нямаше да звънне преди пладне, но колкото повече мислеше за това, толкова повече се тревожеше за срещата си с Брад. Ако Кейт разбереше, можеше… определено щеше да се вбеси.

Можеше да избеснее толкова, че да направи нещо глупаво.

По дяволите, Тийг, малък негодник такъв, не можеш да водиш това дете в гангстерски бой. Не бъди толкова глупав. Ти си един проклет мелез и ако те намушкат, на никого няма да му пука. Определено не и на мен. Но това дете е само на четиринайсет. Ако нещо й се случи, баща й ще те убие. Виж какво ми стори на мен. Той е отвратителен брат и отвратителен баща, но не позволява на никого да ме наранява и ако някой наранява детето му, то това ще е той. Затова по-добре не я вземай! По-добре недей!

По дяволите, майко, щом тя иска да дойде, нека дойде. Всичко ще е наред. Няма да позволя нещо да й се случи.

За пореден път Тийг можеше да направи нещо, воден от най-добри намерения… и да съсипе още един живот.

Госпожа Монтгомъри, която го покани да влезе, не беше същата госпожа Монтгомъри, с която се бе запознал по-рано. Тази носеше свободни кафяви панталони и синя копринена риза, вързана на панделка на врата. Вдигнатата й нагоре кестенява коса изглеждаше царствено. Тя не трепна при вида на лицето му. Направи му знак към дневната, когато го пропусна да мине.

— Заповядай. Да ти предложа нещо за пиене? — Тя казваше правилните неща, но лицето й изглеждаше напрегнато.

Вече не беше просто майката на Кейт, беше една уплашена жена и той реагира, както реагираше винаги, когато насреща му стоеше обезпокоена жена. Хвана я за ръката и я поведе към дивана.

— Да седнем и ще ми кажете за какво се тревожите.

Поразителните й очи бяха заковани върху него. Върху натъртванията и шевовете му.

— Да не би… може ли да попитам какво ти се е случило?

— Натъкнах се на няколко души, които не харесаха лицето ми. — Болеше го при усмивка, но се опита. — Дъщеря ви събори единия с токчето на обувката си.

— Боже мой. — Госпожа Монтгомъри не отвърна на усмивката му. — Защото… Мислите ли, че е свързано с въпроса, който обсъждахте с мен преди?

— Почти съм сигурен. Знаете ли нещо, което ще ни помогне да разберем какво става?

— Смятате, че аз знам нещо за осиновяването, което не съм ви казала, но това не е истина. Или поне не беше. — Погледът й се отмести от неговия. — Преди всичките тези години, почти веднага, след като подписахме документите, Скийтър каза, че ставало нещо странно. Аз… предполагам, че е бил прав, но Кейт беше моето бебче. Кейтлин. Променихме името й, но такова беше рожденото й име. Кейтлин. Не мисля, че е било лоша промяна, нали?

— Съвсем не. И без това сигурно е щяла да избере за галено „Кейт“ — каза той с успокояващ тон.

— Така си помислих и аз. — Малко от цвета се бе върнал върху лицето на госпожа Монтгомъри. — От първия миг, в който видях снимката й, я поисках. Когато я взех… я обикнах толкова много, а тя се нуждаеше от мен. Беше толкова нещастна. Знаете ли, че първото нещо, което произнесе, беше „мама“?

— Обзалагам се, че всички бебета ви харесват.

— Не като Кейт. Тя беше специална… а аз се страхувах. Страхувах се да се върна обратно и да разбера, че Скийтър е бил прав. Че е станало нещо странно. Ето защо стояхме далеч от Щатите две години. Накрая баба ми навърши сто години и трябваше да си дойдем за голямото честване. И Скийтър… знаех, че Скийтър щеше да настоява да отидем до агенцията за осиновяване, и той го направи. — Тя се сгърчи под погледа на Тийг. — Нямаше я. Не лъжа. Беше изчезнала! Безследно. Скийтър провери архивите — оказа се, че такава агенция никога не е съществувала.

Подозрителността на Тийг премина в напрежение.

— Какво направихте?

— Проверихме… искахме да се уверим, че осиновяването е било регистрирано правилно.

— И е било.

— Да. Молих Скийтър, умолявах го да не търси повече. Той също обичаше Кейт, разбирате ли, и работеше в чужбина. Заминахме. И повече никога не го потърсихме.

— Него? — На Тийг цялата тази история не му харесваше. Знаеше само, че ще има лош край.

— Мъжът… пасторът… който ни я даде. Пастор Райт. Рус мъж, много висок и красив. — Госпожа Монтгомъри вдигна пълните си със сълзи очи към Тийг. — Този следобед гледах телевизия и видях да интервюират сенатор Обърлин за… хм… за училищното финансиране. Той приличаше… на пастор Райт, мъжът, който направи църковното осиновяване. — Тя преглътна. — Той е човекът, който ръководеше агенцията за осиновяване към църквата.

Тийг забрави за всичките си маниери.

— Мамка му.

— Да. — Тя се разплака. — Сенатор Обърлин ни даде Кейт.

Тийг извади мобилния си телефон и погледна часа. Защо Кейт не се обаждаше? Не беше пладне, но… Брад беше прецакал нещата, нали?

Докато набираше номера й, госпожа Монтгомъри попита:

— Това, че сенатор Обърлин се правеше, че е пастор, е лошо, нали?

— Няма да лъжа и да казвам, че това ми харесва. — Тийг го мразеше — Единствения път, в който човек може да се представя за някого другиго, е на парти за Хелоуин, и в случая с Обърлин това трябва да е граф Дракула.

Лицето на госпожа Монтгомъри се сгърчи.

— Аз съм виновна. Знаех, че е вероятно Кейт да е отвлечена от биологичните й родители, и не направих нищо за това.

Той чуваше как телефона на Кейт звъни. Тя не вдигна.

Той прекъсна връзката. Взе ръката на госпожа Монтгомъри в своята и я погледна в очите.

— Вината определено не е ваша. А на човека, който я е отвлякъл, ако това се е случило. От всичко, което мога да кажа за Обърлин, това е най-малкият му грях.

Тръпка разтърси тялото й.

— Той… дали ще убие дъщеря ми? — Явно бруталната смърт на съпруга й беше сложила своя отпечатък и върху госпожа Монтгомъри.

— Моята работа е да се погрижа да не го направи. Госпожо Монтгомъри, защо не си вземете едно палто и не дойдете с мен, ще отидем във ФБР и ще им разкажем вашата история. След това аз ще им кажа какво знам и подозирам. Ще тикнем Обърлин в затвора… и да се надяваме — в ада.

Тя забърза към гардероба, извади кафяво палто, което подхождаше на панталона й, и взе чанта.

— Цялата тази работа е божие наказание за мен, затова, че не се опитах да направя правилното нещо.

— Госпожо Монтгомъри, освен ако нямате връзки, за които не знам, бих казал, че можем със сигурност да предполагаме, че не знаете какви са божиите намерения. — Той й помогна да облече палтото си и задържа вратата, за да я пусне да мине. — Може би сте била поставена тук, за да оправите някаква голяма грешка.

— Преди ви мислех за приятен млад човек. Сега знам, че сте такъв. — Тя излезе под слънцето с него. — Наричайте ме Мерилин.

— Благодаря, Мерилин. — Насочиха се към неговата кола, и докато вървяха, той отново набра номера на Кейт. Когато тя не вдигна, й остави гласово съобщение: „Обади ми се, Кейт. Имам новини. Открихме нещо“.

Затвори, прибра телефона си и се запита защо все пак не отговаряше. Дали в момента провеждаше интервю? Или беше в асансьор, или мазе, където нямаше добро покритие?

Или Обърлин я бе отвлякъл и убил?

Ръцете му се свиха в юмруци. Той отново извади телефона си и се обади на своите хора в Конгреса.

— Джема? Кейт някъде там ли е? Не? А Обърлин? — Джема го увери, че Кейт не се вижда никъде и че Обърлин броди из коридорите и търси нещо… Кейт, може би.

Така че засега тя беше в безопасност, поне от Обърлин.

Сега, след като вече знаеше, че Обърлин е бил човекът, който е дал Кейт на семейство Монтгомъри, Тийг беше почти сигурен, че е познавал родната й майка. Беше ли я убил? Сигурно това имаше предвид Евелин Обърлин, когато каза, че щял да убие Кейт отново.

Тийг се концентрира, опитвайки се да разбере извратените пътеки, по които се движеше мисълта на Обърлин. Но не можеше. В този миг чу някой да произнася името му с тон на изненада и възхищение.

— Тийг? Тийг Рамос?

Двама мъже вървяха към него по тротоара. Този, който бе извикал, русият, му изглеждаше познат. Не по лице, а по начина, по който вървеше, по резкия маниер на говорене. Военен или бивш военен, реши той, някой, с когото се бе запознал по пътя. Но не можеше да си спомни името му и изглеждаше злокобно, че се появява точно сега, когато Тийг беше пребит при вчерашното нападение.

— Да?

— Мисля, че те познавам. — Мъжът протегна ръка да се ръкуват.

— А аз познавам ли те? — Тийг застана между Мерилин и непознатия.

— Не, но трябва да поговорим. — Другият мъж, с тъмната коса и зелените очи, прозвуча много сериозно и напрегнато. — Имаме общ познат.

— И това е…? — попита Тийг студено.

— Джордж Обърлин. — Първият мъж прибра ръката си, но стоеше прекалено близо до Тийг.

Мерилин се обади:

— Освен ако не сте агенти на ФБР, нямаме време да разговаряме с вас. Отиваме точно там, за да ги накараме да го арестуват.

О, мамка му. Тийг вдигна ръце нагоре, готов да се бие.

— Не можем да ви позволим да го направите.

Първият мъж хвана Тийг около ребрата.

През мъглата на мигновена, шокираща агония Тийг стисна китката му и я изви.

Вторият мъж забоде игла във врата на Тийг.

Тийг падна в безсъзнание под виковете на Мерилин Монтгомъри.

* * *

Днес бе най-хубавият ден в живота на Джордж.

Днес очакваше телефонен разговор, в който да му съобщят, че „Гивънс Ентърпрайсис“ е съсипана и потънала дълбоко като „Титаник“, и че той, сенатор Джордж Обърлин, притежава сега акциите на конкурентите, струващи милиарди.

Днес щеше да натрупа състояние и власт, и да обяви намеренията си на Кейт, и най-после, след години разочарования и горчивина, тя щеше да е негова.

И днес, чествайки всичките тези постижения, той искаше да се полюбува със собствените си очи на Тийг. Мъжете, които бе наел, бяха в затвора, но не знаеха за кого са работили. А според болницата Тийг Рамос беше смазан. Не толкова много, колкото Джордж бе наредил, но достатъчно, за да иска да хвърли поглед на щетите. Джордж бе човек, който обичаше да види за какво плаща.

Той провери обичайните места: ротондата, сградата на Върховния съд, източния коридор.

Разпита обичайните си източници: екскурзовода, прислужника, господин Дуарте. Никой не беше виждал Рамос.

Дали негодникът не си беше взел свободен ден? Само заради няколко пукнати ребра и подута физиономия? Абсурд! Тексаското правителство плащаше на Рамос добри пари, за да върши работа и той я вършеше, дори ако Джордж трябваше да направи официално оплакване.

След това му хрумна ужасна мисъл. Днес не беше виждал Кейт. Да не би да изпитваше неуместно състрадание и да бе останала в къщата на Рамос да се грижи за него?

— О, не. — Джордж звънна в телевизията. — О, не. Няма да ми избягаш с това.

Операторът в КейТи Ти Ви вдигна и Джордж произнесе:

— Сенатор Обърлин е. Търся Брад Хаселбек.

— Да, сенаторе. Изчакайте, моля.

Когато Брад се обади, Джордж веднага разбра, че е прекалил с лекарствата. Звучеше маниакално.

Прекалено бързо и с прекалено весел глас той каза:

— Сенаторът! Гаджето на Кейт Монтгомъри! Предполагам, че се обадихте за Кейт Монтгомъри, но много закъсняхте! Изпратих я по работа!

— Не съм й гадже и престани с тези неуместни обвинения. — Обърлин усети прилив на горещина към лицето. Само това му трябваше. Мениджър на телевизия, който дрънка наляво и надясно, че Обърлин обича Кейт. За да се убеди напълно, че Брад е схванал, Джордж добави: — Млъквай, Хаселбек.

— Разбира се, сенаторе. За какво искате да говоря? — Брад звучеше, сякаш е обърнал и няколко питиета. Страхотно.

— Къде е Кейт Монтгомъри?

— Ш-ш-шт — изшътка Брад с престорена тревога. — Да не тръгнат слухове, че се правите на загрижен! Вие не сте й гадже!

— Идиот! — сопна се Джордж.

— Да, тук ще трябва да се съглася. Аз съм идиот. Назначих я, защото вие ми казахте да го направя и сега ще си загубя работата, защото платих прекалено много за една репортерка, която не си върши работата. Така че определено съм идиот. Но не чак толкова голям, колкото един изтъкнат дърт сенатор, който тича подир някаква млада красавица, която не дава пукната пара за него. — Брад се изкиска.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Джордж. Все пак той беше Джордж Обърлин, сенатор в тексаския парламент. Щеше да отиде във Вашингтон. Да стане президент!

Кикотът на Брад стана по-дрезгав:

— Нищо не е толкова глупаво, колкото стар глупак. Защо Кейт да се интересува от теб, тъпите ти партита и сбръчканото ти тяло? Тя си хвана Тийг Рамос! Тийг Рамос!

— Не го е хванала. Тя не го иска — каза Джордж презрително.

— Всички знаят, че спи с Тийг!

— Не е вярно. — Джордж беше важен мъж. Кейт не би му изменила с мексиканец. С никаквец.

— Кое? Че всички знаят, или че правят оная работа заедно? — Брад понижи гласа си и пропя монотонно: — Обзалагам се, че ти се присмива всеки ден. Обзалагам се, че тя и Тийг се чукат всяка нощ и двамата ти се присмиват, че си дръзнал да си въобразиш, че ще предпочете теб, отпуснатия старчок.

— Млъкни.

— Носи се слух, че са влюбени. — Брад избухна в смях отново. — Не могат да откъснат очи един от друг.

Да. Беше ги видял да се гледат. На партито в дома му си беше помислил… но после беше открил, че Тийг й е бодигард. Просто неин бодигард.

Изобщо не ги беше виждал заедно, след като Тийг бе хванал Евелин, така че предположи…

— Натискат се като зайци навсякъде, където могат. И ти се присмиват! — Брад звучеше абсолютно доволно.

Значи Кейт го е лъгала. В първия момент му се прииска да изреве. След това… след това паренето започна. Не го беше усещал двайсет и три години.

— Къде е тя? — успя да произнесе думите Джордж.

— Питаш къде е Кейт? Тийг Рамос се обади тази сутрин и поиска да й възложа работа извън правителствения комплекс, така че я изпратих да интервюира учители!

— Искам да знам точно къде. Точното й местоположение. — Джордж усети, че гърдите го болят от ярост. Към Рамос. Към Брад. Към Лана. Към нейната дъщеря, защото правеше същите неща, които правеше Лана — обичаше неправилния мъж.

Привикнал към гнева на Джордж, Брад каза:

— Ще интервюира учител в Остин. След това заминава за Ню Браунсфилд и някакво село!

— Някакво село? — Джордж не можеше да повярва, че е посмяла. — Къде?

— Някакво място, което не съм чувал преди, това мога да ти кажа! Ъ-ъ-ъ… — Джордж можеше да го чуе как щрака с пръсти. — Хогарт? Хеглър?

— Хобарт? — Това трябваше да е — ясен знак, че той ще триумфира отново.

— Точно така! Хобарт, Тексас! Мис Монтгомъри е в…

Джордж не изчака да чуе края на изречението. Прекъсна връзката и тръгна за колата си.