Жул Верн
Робюр Покорителя (9)

Девета глава
в която „Албатрос“ прелита повече от десет хиляди километра и завършва с изумителен скок

Чичо Прюдънт и Фил Евънс бяха твърдо решили да бягат. Те сигурно щяха да опитат да се борят, ако нямаха работа с осмина рядко силни мъже, съставляващи екипажа на въздушния кораб. Един дързък план би могъл да ги направи господари на кораба и после да слязат някъде в Съединените щати. Разбира се, това се отнасяше до тях, защото Фрайколин изобщо не беше бройка — и дума да не става. И така, понеже не можеха да използуват сила, трябваше да прибягнат до хитрост, щом „Албатрос“ се приземи. Това се опита да внуши Фил Евънс на своя сприхав другар, защото непрекъснато се страхуваше, че той ще усложни положението с някоя безразсъдна постъпка.

Тъй или иначе, сега не беше подходящо. Въздушният кораб летеше с пълна скорост над Тихия океан. На другия ден сутринта, 16 юни, вече не виждаха брега. Тъй като брегът се закръглява след остров Ванкувър до Алеутските острови — част от Руска Америка, отстъпена на Съединените щати през 1867 година, — много вероятно беше „Албатрос“ да я пресече през най-извитата част, ако не измени направлението.

Колко дълги им се струваха сега нощите на двамата балонисти. Колко бързаха сутрин да излязат от кабината! Тази сутрин, когато се появиха на палубата, зората беше проблеснала на хоризонта още преди няколко часа. Приближаваше денят на лятното дългоденствие, най-дългия ден в годината в Северното полукълбо; на шестдесетия паралел по това време почти няма нощ.

Колкото до изобретателя Робюр, по навик или умишлено, той все така не бързаше да излезе от кабината си. Този ден се появи, но се задоволи само да поздрави своите гости, когато ги срещна на кърмата на въздушния кораб.

Най-сетне и Фрайколин се беше решил да излезе от кабината си с почервенели от безсъние очи, с подплашен поглед и треперещи нозе. Той се движеше като човек, под когото земята се люлее. Първо погледна към подемните витла, които работеха успокоително равномерно и не особено бързо.

След това, все така залитайки, негърът се отправи към перилата и се вкопчи с две ръце в тях, за да пази по-добре равновесие. Явно беше, че му се иска да поразгледа страната, над която „Албатрос“ летеше на двеста метра височина.

Фрайколин сигурно дълго се беше навивал, преди да се реши на подобна постъпка. Въоръжил се беше несъмнено с голяма смелост, за да извърши такъв подвиг.

Отначало той постоя свит до перилото; после се опита да го разтърси, за да провери дали е здраво; после се изправи и се наведе напред; после подаде главата си навън. Излишно е да обясняваме, че той извършваше всичките тези движения със затворени очи. В края на краищата обаче се реши да ги отвори.

Как изкрещя! И колко бързо се отдръпна! И как сгуши глава между раменете си!

Долу в бездната той видя необятния океан. Косите му сигурно щяха да щръкнат, ако не бяха толкова къдрави.

— Морето!… Морето! — извика той.

И сигурно щеше да падне на палубата, ако готвачът не беше разтворил ръце да го поеме.

Този готвач беше французин, или може би по-точно гасконец, защото се казваше Франсоа Тапаж. Дори да не беше гасконец, сигурно беше вдъхвал в детските си години въздуха край река Гарона. Как този Франсоа Тапаж се беше озовал на служба при изобретателя? По какво неизвестно стечение на обстоятелствата влизаше в екипажа на „Албатрос“? Неизвестно. Във всеки случай този присмехулник говореше английски като янки.

— Хей, ставай, ставай! — извика той, като изправи на крака негъра и му удари един отзад.

— Мастър Тапаж!… — изхленчи клетият негър, като гледаше безнадеждно витлата.

— Какво има, Фрайколин?

— Това нещо чупи ли се понякога?

— Не, но в края на краищата ще се счупи.

— Защо?… Защо?…

— Защото нищо не е вечно на света, както казват в моята страна.

— Ами морето, дето е отдолу?

— Ако ще падаме, по-добре да паднем в морето.

— Ами нали ще се удавим!…

— Ще се удавим, но няма да бъдем сма-за-ни! — отговори, наблягайки на всяка сричка Франсоа Тапаж.

Миг по-късно Фрайколин допълзя до кабината си.

През целия ден на 16 юни въздушният кораб летя с умерена скорост. Той сякаш бръснеше повърхността на морето — тихо, огряно от слънце, само на стотина фута под него.

Сега Чичо Прюдънт и Фил Евънс останаха в кабината си; не желаеха да срещат Робюр, който се разхождаше, пушейки, ту сам, ту с помощника си Том Търнър. Работеха само половината витла, достатъчно, за да поддържат машината в ниските атмосферни слоеве.

При такива условия екипажът на „Албатрос“ би могъл да лови риба, за да разнообрази ежедневната си храна, ако в тази част на Тихия океан имаше риба. Но на повърхността се появяваха само тук-там китове от породата жълтокоремести, които достигат двадесет и пет метра дължина. Те са най-опасните от всички китове в северните морета. Професионалните китоловци избягват да ги нападат, защото притежават необикновена сила.

И все пак този лов може да бъде безопасен с обикновени харпуни, харпунни пушки или бомби с метално копие на края, каквито имаше в голямо количество на борда.

Кому беше нужно такова изтребление? Очевидно само за да покаже пред членовете на института „Уелдън“ какво може да направи със своя въздушен кораб, Робюр разреши да устроят лов на един от тези чудовищни китове.

Като чуха виковете: „Кит! Кит!“, Чичо Прюдънт и Фил Евънс излязоха от кабината си. Може би ще зърнат китоловен кораб … В такъв случай, за да се измъкнат от своя летящ затвор, и двамата бяха способни да се хвърлят в морето, разчитайки някой параход да ги прибере с лодка.

Целият екипаж на „Албатрос“ беше излязъл на платформата. Всички чакаха.

— Ще се опитаме ли да го пипнем, мастър Робюр? — запита помощникът Търнър.

— Да, Том — отговори изобретателят.

В машинното отделение механикът и двамата му помощници бяха готови да изпълняват по даден знак всички заповеди. „Албатрос“ скоро се спусна до морето и спря на петдесетина фута от него.

В открито море никакъв кораб — установиха двамата балонисти, — нито земя, до която биха могли да достигнат с плуване, допускайки, че Робюр няма да предприеме нищо, за да ги настигне.

Няколко фонтана над водата скоро показаха, че има китове, които се издигаха на повърхността, за да дишат.

Том Търнър беше застанал с един от своите другари на носа. Под ръка имаше една от тези бомби копия, калифорнийско производство, които се изстрелват с аркебуза. Те представляват нещо като метален цилиндър с взрив, завършващ с пръчка с бодлив връх.

Застанал на капитанския мостик на носа, Робюр командуваше с дясната ръка механиците, а с лявата кормчията. Така той беше пълен господар на въздушния кораб във всички посоки — хоризонтална и вертикална. Мъчно може да си представи човек с каква скорост, с каква точност се подчиняваше машината на неговите заповеди. Сякаш беше живо същество, на което изобретателят Робюр е душата.

— Кит!… Кит!… — извика отново Том Търнър.

На осемстотин метра от носа на „Албатрос“ се виждаше гърбът на един кит.

„Албатрос“ полетя над него и когато разстоянието стана шестдесет фута, той спря.

Том Търнър беше опрял аркебузата си върху вилка, закрепена за перилата. Той стреля и гранатата, повличайки дълго въже, чийто край беше завързан за платформата, удари тялото на кита. Бомбата, пълна с взрив, експлодира и при избухването си изхвърли нещо като малък харпун с две разклонения, който се заби в месото на животното.

— Внимание! — извика Търнър.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс също се увлякоха от гледката, макар че съвсем не им беше до нея.

Тежко ранен, китът беше ударил така силно с опашката си, че изпръска носа на въздушния кораб. После се гмурна на голяма дълбочина, докато от кораба непрекъснато отпускаха въжето, предварително измокрено във вода, за да не се запали при триенето. Когато отново се появи на повърхността, китът се спусна да бяга с пълна скорост на север.

Можем да си представим с каква бързина увлече на буксир и „Албатрос“. Впрочем витлата бяха спрени. Оставиха животното да ги влачи, като летяха в една посока с него. Том Търнър беше готов всеки момент да пререже въжето в случай, че китът се гмурне отново и положението стане опасно.

Китът влачи така „Албатрос“ може би половин час на разстояние шест мили. Чувствуваше се обаче, че започва да губи сили.

Тогава по команда на Робюр помощник-механиците дадоха заден ход и витлата започнаха да оказват съпротива на кита, който малко по малко се приближи до кораба.

Скоро въздушният кораб се спусна още по-ниско и застана на двадесет и пет фута над чудовището. То удряше невероятно силно вълните с опашката си. Мятайки се от гръб по корем, образуваше огромни водовъртежи.

Изведнъж китът се изправи, ако може така да се каже, заби глава и се гмурна с такава бързина, че Том Търнър едва успя да отпусне въжето.

Въздушният кораб изведнъж беше увлечен почти до повърхността на водата. На мястото, където беше изчезнал китът, се образува въртоп. През перилата плисна вода, както вълните заливат фалшборда на кораб, плуващ срещу вятъра и вълните.

За щастие Том Търнър с един удар на брадвата навреме преряза въжето и „Албатрос“, освободен, се издигна на двеста метра с мощните си витла за излитане.

Робюр беше ръководил кораба през всичкото време, без хладнокръвието да го напусне нито за миг.

Няколко минути по-късно китът изплува отново на повърхността, този път мъртъв. От всички страни долетяха морски птици, за да се нахвърлят върху трупа му, надавайки такива викове, че да оглушат цял Конгрес.

„Албатрос“ вече нямаше какво да прави с тези останки и полетя на запад.

На другия ден, 17 юни, в шест часа сутринта на хоризонта се показа земя. Това беше полуостров Аляска и осеяните с подводни скали Алеутски острови.

„Албатрос“ мина над тази бариера, където гъмжаха ръждивите тюлени, които алеутите ловят за сметка на руско-американската компания. Великолепна работа беше ловът на тези амфибии, дълги от шест до седем фута, с ръждив цвят, които тежаха от триста до петстотин ливри! Те образуваха безкрайни редици, като войскови авангард, и наброяваха с хиляди.

Те не помръднаха при преминаването на „Албатрос“, но гмурците, чайките и буревестниците, чиито хрипливи крясъци изпълниха простора, изчезнаха под водата, сякаш бяха заплашени от ужасно въздушно чудовище.

Разстоянието от две хиляди километра над Берингово море от първите Алеутски острови до крайната точка на Камчатка беше прелетяно за двадесет и четири часа. Положението на Чичо Прюдънт и Фил Евънс не беше благоприятно. Не биха могли да осъществят плана си за бягство нито по пустинните брегове на Източна Азия, нито по бреговете на Охотско море. Очевидно „Албатрос“ се отправяше към Китай и Япония. Там, макар че не беше особено благоразумно да се доверят на китайците и японците, двамата балонисти бяха решили да избягат, ако въздушният кораб направи почивка в територията на тези страни.

Но щеше ли да спре на почивка „Албатрос“? Той не беше птица, която в края на краищата, след като лети дълго, се уморява, нито балон, който по липса на газ е длъжен да се приземи. Корабът беше запасен за още много седмици, а всички негови части, невероятно издръжливи, не знаеха слабост и умора.

Полет над полуостров Камчатка, където едва различиха Петропавловската крепост и Ключевския вулкан на 18 юни, през деня, после втори полет над Охотско море, почти на височината на Курилските острови, които образуват язовир, прорязан от стотина малки канали. На 19 юни сутринта „Албатрос“ достигна пролива Лаперуз и остров Сахалин в този малък Ламанш, където се влива голямата сибирска река Амур.

Внезапно падна гъста мъгла и въздушният кораб трябваше да се издигне над нея. Впрочем за него беше все едно дали е над мъглата. На височината, на която летеше, нямаше опасност от пречки, нито високи сгради, на които би могъл да се натъкне, нито планини, върху които би могъл да налети и да се разбие. Страната беше почти равна. Но мъглата беше неприятна, защото проникваше навсякъде.

Наложи се да се издигнат над слоя от мъгли, дебел триста-четиристотин метра. Подемните витла се завъртяха бързо и „Албатрос“ се озова над мъглите, в слънчево небе.

При такива условия Чичо Прюдънт и Фил Евънс мъчно биха могли да осъществят плановете си за бягство, дори да допуснем, че успееха да се измъкнат от кораба.

Този ден, когато мина край тях, Робюр се спря за миг и сякаш, без да придава някакво значение на думите си, каза:

— Господа, ако корабите с платна или параходите попаднат в мъгла, от която не могат да излязат, за тях това е много неприятно. Те трябва да плуват, като дават знаци със сирена или с тръба. Налага се да забавят своя ход и въпреки всички предпазни мерки на всяка крачка са застрашени от сблъскване. „Албатрос“ няма нито една от тези грижи. Какво го интересуват мъглите, след като може да се избави от тях? Просторът му принадлежи — целият простор.

След тези думи Робюр продължи спокойно разходката си, без да чака отговор, какъвто изобщо не искаше, а димът от лулата му се разсея в лазура.

— Чичо Прюдънт — каза Фил Евънс, — този удивителен „Албатрос“ като че ли никога от нищо не се бои.

— Ще видим — отговори председателят на института „Уелдън“.

Мъглата не се разсея три дни, на 19, 20 и 21 юни, наистина неприятно настойчива. Наложи се да се издигат, за да избягнат японските планини Фудзияма. Но когато завесата от мъгла се разкъса, видяха огромен град с дворци, къщи, вили, градини, паркове. Дори без да го види, Робюр би го познал по лая на хилядите кучета, по крясъците на хищните птици и най-вече по миризмата, която се носи във въздуха от телата на наказаните.

Двамата балонисти бяха на платформата в момента, когато изобретателят отбелязваше този ориентир в случай, че трябва да продължи пътя си сред мъглата.

— Господа — каза той, нямам основание да крия от вас, че този град е Йедо — столицата на Япония.

Чичо Прюдънт не отговори. В присъствието на изобретателя той се задъхваше, като че ли на дробовете му не достигаше въздух.

— Йедо представлява наистина много интересна гледка, нали?

— Колкото и интересен да е… — обади се Фил Евънс.

— Не може да се сравни с Пекин, нали? — запита изобретателят. — Такова е и моето мнение и след малко ще можете да се убедите в това.

Наистина невъзможна беше по-голяма любезност!

„Албатрос“, който досега летеше непрекъснато на югоизток, промени посоката си, за да поеме нов път по на изток.

През нощта мъглата се разсея, появиха се признаци на приближаващ се тайфун, барометърът бързо спадна, парите изчезнаха, струпаха се големи овални облаци, сякаш залепени на медното небе; в противоположна посока на хоризонта дълги пурпурни ивици изпъкваха върху оловносивия фон, а на север оставаше широко осветено петно; морето, досега гладко и спокойно, към залез слънце доби тъмночервен отблясък.

За щастие тайфунът се разрази по на юг и единственият резултат от него беше, че разпръсна мъглите, натрупани през тези три дни.

За един час „Албатрос“ прелетя двеста километра над Корейския пролив и над най-крайната точка на Корейския полуостров. Когато тайфунът се пренесе над югоизточните брегове на Китай, „Албатрос“ полетя към Жълто море и два дни, на 22 и 23, летя над залива Печели; на 24 той прелетя над долината Пей Хо и най-сетне над столицата на Небесната империя.

Наведени над перилата, двамата балонисти можаха да видят, както им беше обещал изобретателят, съвсем ясно този огромен град, разделен от стената на две части: Манджурска и Китайска, дванадесетте му предградия, широките булеварди, които се събират като лъчи в центъра, храмовете с жълти и зелени покриви, окъпани от лъчите на изгряващото слънце, парковете, заобикалящи дворците на мандарините; по-нататък в Манджурската част на града шестстотин шестдесет и осемте хектара на Жълтия град с неговите пагоди, императорски градини, с изкуствените му езера, с въглената планина" която се извисява над столицата; и най-сетне в центъра на Жълтия; град — Червеният град, тоест императорският дворец, известен с всичките прищевки на необикновената си архитектура.

В този момент въздухът под „Албатрос“ се изпълни със странни звуци. Сякаш концерт от еолови арфи. Във въздуха летяха стотина хвърчила с различни форми, направени от палмови и панданусови листа, извити в горната си част в дъга с тънка бамбукова пластинка. При полъха на вятъра всичките тези пластинки издаваха различни звуци като хармоника, сякаш се лееше меланхолична музика — сякаш тук вдъхваха музикален кислород.

На Робюр му хрумна да се доближи до този въздушен оркестър и „Албатрос“ се спусна бавно, люлян от звучните вълни на хвърчилата, разпръскващи музика в простора.

Но изведнъж сред многобройното население на града настъпи необикновено раздвижване. Звуци от там-там и други ужасни инструменти от китайски оркестър, хиляди пушечни изстрели, стотици залпове от топове искаха да прогонят въздушния кораб. Макар китайските астрономи този ден да установиха, че летящата машина е движещото се тяло, чиято поява беше предизвикала толкова спорове, милионите жители на Небесната империя, от най-скромния работник до най-знатния мандарин, го взеха за апокалиптично чудовище, което се е появило на небето на Буда.

Тези вълнения не обезпокоиха непристъпния „Албатрос“. Но въженцата, с които хвърчилата бяха завързани за колчета в императорските градини, бяха отрязани или бързо издърпани. Някои полетяха към земята, издавайки звуци, а други паднаха като пронизани с куршум в крилата птици, чиято песен секва с последния им дъх.

Тогава над цялата столица се разнесе гръмко тръбата на Том Търнър; тя заглуши последните ноти на въздушния концерт. Това обаче не прекъсна земната стрелба. Цяла една бомба избухна на двадесетина фута от платформата и „Албатрос“ се издигна в недостъпните небесни висини.

Какво се случи през следващите няколко дни? Не се представи нито един удобен случай, от който пленниците да се възползуват. Какъв курс пое въздушният кораб? Пак на югозапад, което издаваше намерението му да се приближи до Индостан. При това, понеже почвата непрекъснато се издигаше, „Албатрос“ трябваше да се движи според профила на местността. Десетина часа след като бяха напуснали Пекин, Чичо Прюдънт и Фил Евънс видяха част от Великата китайска стена на границата на Шен Си. После, заобикаляйки планините Лунг, те прелетяха над долината Ванг Хо и преминаха над границата на Китайската империя с Тибет.

Тибет — високи плата без растителност, само тук-таме снежни върхове, безводни урви, порои, подхранвани от ледници, дълбоки падини, покрити с искрящи пластове сол, езера, заобиколени със зелени гори. Брулени често пъти от леден вятър.

Барометърът падна до четиристотин и петдесет милиметра и показваше височина повече от четири хиляди метра над морското равнище. Макар че бе един от най-горещите месеци, на тази височина в северното полукълбо температурата не надминава нула градуса. Застудяването, съчетано със скоростта на „Албатрос“, правеше тежко положението на пътниците. Макар че двамата балонисти имаха на разположение топли пътнически одеяла, те предпочетоха да влязат в кабината.

Излишно е да казваме, че подемните витла бяха пуснати с пълна скорост, за да поддържат въздушния кораб в разредения въздух. Но те работеха съвършено хармонично и шумоленето на перките им действуваше приспивателно.

Този ден в Гарлок — главен град на Западен Тибет и окръжен център на провинцията Гуари Хорсун, видяха „Албатрос“ като огромен пощенски гълъб.

На 27 юни Чичо Прюдънт и Фил Евънс съзряха огромна планинска верига с няколко високи върха, загубени в снеговете, която им закриваше кръгозора. Двамата, опрели гърбове до кабината на носа, за да устоят на скоростта на кораба, гледаха тези огромни маси. Те сякаш тичаха срещу кораба.

— Сигурно са Хималаите — каза Фил Евънс. — Робюр, изглежда, иска да заобиколи край тях, без да се опита да мине през Индия.

— Толкова по-зле — каза Чичо Прюдънт. — Върху тази огромна територия може би щяхме да успеем…

— Ако не заобиколи планинската верига през Бирма на изток или през Непал на запад.

— Тъй или иначе, не ми се вярва да успее.

— Наистина ли? — обади се нечий глас.

На другия ден, 28 юли, „Албатрос“ се намираше срещу огромния планински масив над провинцията Цзанг. От другата страна на Хималаите беше Непал.

В действителност три планински вериги пресичат пътя за Индия, когато се минава от север. Двете северни, между които „Албатрос“ се промъкна като кораб между големи подводни скали, съставляват първите прегради по пътя за Централна Азия. Куен Лун, а после и Каракорум очертават тази продълговата долина, успоредна на Хималаите, почти на линията на водораздела между басейните на Инд на запад и на Брамапутра на изток.

Каква великолепна орографична^[1] система! Измерени са вече повече от двеста върхове, от които седемнадесет надминават двадесет и пет хиляди фута! Пред „Албатрос“ се издигаше Джомолънгма, осем хиляди осемстотин и четиридесет метра. Вдясно — Давала-гири — осем хиляди и двеста метра. Вляво — Кинчанджунга, осем хиляди петстотин и деветдесет и два метра, на второ място по височина след последните измерения на Джомолънгма. Робюр очевидно нямаше намерение да прелети тези върхове, а понеже познаваше различните проходи в Хималаите, между тях и прохода Ши Хаман, през който в 1856 година бяха преминали братята Шлагинтвайт на височина шест хиляди и осемстотин метра, той решително се насочи нататък.

Изтекоха няколко трепетни, дори мъчителни часове. Макар въздухът да не беше още толкова разреден, за да пуснат в действие специалните апарати за подновяване на кислорода, в кабините беше станало много студено.

Застанал на носа, с качулка, закриваща мъжественото му лице, Робюр даваше команди. Том Търнър беше на кормилото. Механикът внимателно наблюдаваше батериите, чиито киселини за щастие нямаше опасност да замръзнат. Витлата, пуснати с най-голяма скорост, скриптяха все по-силно и по-силно въпреки намалената гъстота на въздуха. Барометърът спадна до двеста и деветдесет милиметра, което показваше, че са на височина седем хиляди метра.

Какъв чуден хаос от планини! Навред заснежени върхове. Нито едно езеро, а само ледници, които се спускат на десет хиляди фута до подножието. Никаква трева, само редки мъхове на границата на растителния живот. Нито онези великолепни борове и кедри, които образуват възхитителни гори по ниските склонове на планинската верига. Няма и гигантски папрати, нито дълги лиани, които да се проточват от един ствол до друг като в джунглата. Никакви животни, нито диви коне, нито якове, нито тибетски бикове. Само от време на време някоя газела, заблудила се чак до тези висоти. Никакви птици, ако не се смятат тук-таме двойките врани, които летят до последните слоеве на годния за дишане въздух.

След като най-сетне прелетяха през прохода, „Албатрос“ започна да се спуска. Когато излизаха от теснината, вън от гористата област, пред очите им се откри безкрайна равнина, заемаща огромна площ.

Тогава Робюр се приближи до гостите си и им каза любезно:

— Индия, господа!