Жул Верн
Робюр Покорителя (4)

Четвърта глава
в която по повод слугата Фрайколин авторът се опитва да реабилитира Луната

Разбира се, неведнъж след бурни дискусии, на излизане от заседанията, членовете на института „Уелдън“ огласяха с викове Уолнът стрийт и съседните улици. Неведнъж жителите на квартала справедливо се бяха оплаквали от тези шумни завършъци на споровете, които ги безпокояха дори в техните жилища. Най-сетне неведнъж се бе налагало да се намесят, за да осигурят движението на минувачите повечето от които бяха напълно безразлични към въпроса за въздухоплаването. Но никога до тази вечер врявата не беше се разраствала до такива размери и никога оплакванията не са били по-основателни, никога намесата на полицаите не е била така необходима.

И все пак членовете на института „Уелдън“ заслужаваха известно снизхождение. Бяха дръзнали да ги нападнат у самите тях. На разпалените привърженици на идеята „по-лек от въздуха“ един не по-малко разпален привърженик на идеята за „по-тежък“ беше наговорил крайно неприятни неща. А после точно в момента, когато щяха да се справят с него, както заслужаваше, той се беше измъкнал.

Такова безобразие крещеше за отмъщение. Невъзможно е да се оставят ненаказани оскърбления, ако във вените ви тече американска кръв! Да се отнасят към синовете на Америко като към синове на Кабо! Не беше ли това непростима обида, още повече, че всъщност исторически отговаряше на истината?

Ето защо членовете на клуба нахлуха на групи по Уолнът стрийт, по съседните улици и накрая из целия квартал. Те разбудиха жителите. Накараха ги да подложат на обиск къщите си, като им обещаха да ги обезщетят по-късно за вмешателството в частния им живот, който е на особено уважение сред народите от англосаксонски произход. Напразни главоболия и обиски. Никъде не откриха Робюр. Нито следа от него. Дори да беше заминал с „Go a head“, балона на института „Уелдън“, не би могъл по-безследно да изчезне. След цял час претърсване трябваше да се откажат и балонистите се разделиха, като се заклеха да продължат търсенията си из цялата територия на двойната Америка, която образува Новия свят.

Към единадесет часа спокойствието в квартала беше почти възстановено. Филаделфия най-сетне потъна в здрав сън, предимство за завиждане на градовете, които имат щастието да не са индустриални центрове. Членовете на клуба мислеха вече само кой как да се прибере у дома си. Да споменем някои от по-известните: Уилям Т. Форбс се отправи към своята голяма захарна вехтошарница; където мис Дол и мис Мат му бяха приготвили вечерния чай, подсладен със собствената му гликоза. Трък Милнър се отправи към фабриката си, чиито машини пъхтяха ден и нощ в едно от най-отдалечените предградия. Ковчежникът Джем Сип, публично обвинен, че червата му са с един фут по-дълги от червата, които съдържа човешкият механизъм, влезе в трапезарията, където го очакваше вегетарианската му вечеря.

Само двама, не повече, от най-известните балонисти, изглежда, не смятаха да се приберат скоро в къщи. Те се бяха възползували от случая, за да си поговорят още по-раздразнено от друг път. Това бяха непримиримите Чичо Прюдънт и Фил Евънс, председателят и секретарят на института „Уелдън“.

При вратата на клуба прислужникът Фрайколин очакваше своя господар Чичо Прюдънт.

Той тръгна след него, без да го е грижа за темата, която настървяваше един срещу друг двамата колеги.

Впрочем ние употребихме от желание да смекчим нещата глагола „поговорят“, за да обясним с какво се занимават председателят и секретарят на клуба. В действителност те спореха с жар, чиито предпоставки се криеха в старото им съперничество.

— Не, господине, не! — повтаряше Фил Евънс. — Ако аз имах честта да бъда председател на института „Уелдън“, никога, уверявам ви, никога нямаше да стане такъв скандал!

— И какво щяхте да направите, ако имахте тази чест? — запита Чичо Прюдънт.

— Щях да отнема думата на този човек, който обижда публично още преди да си беше отворил устата.

— Струва ми се, че преди да отнемем думата на някого, би трябвало поне да го оставим да проговори!

— Само не в Америка, господине, не в Америка.

И разменяйки си думи по-скоро остри, отколкото любезни, тези две личности вървяха по улици, които все повече и повече ги отдалечаваха от домовете им; те прекосяваха квартали, откъдето щяха да бъдат принудени да обикалят много.

Фрайколин продължаваше да ги следва. Но той започна да се безпокои, като виждаше, че господарят му навлиза във все по-пусти места. Не се нравеха те на прислужника Фрайколин, особено малко преди полунощ. Действително беше много тъмно и луната в първата си четвърт едва започваше да изминава „своите двадесет и осем дни“.

Фрайколин се оглеждаше наляво и надясно дали не ги следят подозрителни сенки. И точно затова му се стори, че вижда пет-шест огромни дяволи, които като че ли не ги изпускаха от поглед.

Фрайколин инстинктивно се приближи до господаря си; но за нищо на света не би се осмелил да го прекъсне посред разговор, чиито последици щеше да изпита на гърба си.

Случи се така, че председателят и секретарят на института „Уелдън“, без да разберат, се отправиха към парка Феърмънт. Там в разгара на спора те прекосиха прословутия металически мост на река Скуайлкил. Срещнаха само неколцина закъснели минувачи и най-сетне се озоваха сред просторна площ, част от която беше покрита с огромни ливади, а другата беше засенчена с красиви дървета, които правят от този парк едно от най-прелестните кътчета в света.

Тук вече силен страх обзе слугата Фрайколин, и то не без причина, защото петте или шестте сенки се бяха плъзнали след тях по моста на река Скуайлкил. Фрайколин и без това имаше широко отворени зеници, но сега те просто се сляха с ириса. В същото време той се мъчеше да се смали, да се свие така, сякаш притежаваше свойството да се скъсява, присъщо на молюските и на някои други членестоноги.

Наистина прислужникът Фрайколин бе доста страхлив.

Чистокръвен негър от Южна Каролина, хилав, двадесет и една годишен, което ще рече, че никога не е бил роб, дори и по рождение.^[1] От три години прислужваше на Чичо Прюдънт, господар винаги готов да се хвърли в най-дръзки начинания, и Фрайколин често беше принуден да излага на тежки изпитания страхливото си сърце. В замяна на това пък в службата му имаше и хубави неща. Не му се караха кой знае колко за лакомията му, а още по-малко за мързела му. Ах, прислужнико Фрайколин, ако можеше да отгатнеш бъдещето!

Защо Фрайколин не беше останал в Бостън на служба у известното семейство Снефъл, което се готвеше да замине в Швейцария, но се отказа поради срутвания в планините? Не беше ли тяхната къща по-подходяща за Фрайколин, а не къщата на Чичо Прюдънт, където се хвърляха от една безразсъдна дързост към друга.

Тъй или иначе, Фрайколин беше там и неговият господар свикна дори с недостатъците му. Впрочем той имаше едно качество. Макар и негър по рождение, не говореше на негритянско наречие, което не е без значение, защото няма нищо по-неприятно от този жаргон, в който употребата на притежателни местоимения и неопределената форма на глагола стига връхната си точка.

И така, вече е добре известно, че прислужникът Фрайколин беше страхлив или, както се казва, „страхлив като луната“.

Тук справедливостта изисква да възразим срещу това оскърбително сравнение със светлокосата Фебея, нежната Селена, целомъдрената сестра на лъчезарния Аполон. С какво право обвиняваме в страхливост звезда, която, откакто свят светува, винаги е гледала земята в лицето, без никога да й обърне гръб?

Но както и да е, в този час — беше вече почти полунощ — сърпът на „оклеветената бледа Красавица“ започваше да изчезва на запад зад високите дървета на парка. Лъчите й, промъкващи се през клоните, осейваха със светли петна земята. Поради това дънерите на дърветата все пак не изглеждаха толкова мрачни.

Това даде възможност на Фрайколин да се огледа изпитателно наоколо си.

„Бррр! — потръпна той. — Тези негодници са все още тук. Положително те се приближават!“

Той не издържа повече и пристъпи към господаря си:

— Мастър Чичо…

Наричаше го така, а и точно така желаеше да го наричат председателят на института „Уелдън“.

В това време спорът между двамата съперници бе стигнал връхната си точка. И тъй като те тъкмо се пращаха един друг по дяволите, Фрайколин беше помолен грубо да приеме своя дял в тази разходка.

И докато си говореха на четири очи, Чичо Прюдънт все повече навлизаше в пустите ливади на парка Феърмънт, отдалечавайки се непрекъснато от река Скуайлкил и от моста, по който трябваше да се върнат в града.

Тримата се озоваха по средата на висока горичка, чиито върхове бяха осветени от последните лунни лъчи. На границата на тази горичка се простираше широка поляна, обширна кръгла площ, чудесна за конни състезания. Нито една неравност на терена не би могла да попречи на галопа на конете, нито една китка дървета не би спряла погледа на зрителите по кръглата писта, дълга няколко мили.

И все пак, ако Чичо Прюдънт и Фил Евънс не бяха така увлечени в споровете си, ако бяха се огледали малко по-внимателно, те биха открили, че поляната не изглежда както обикновено. Фабрика за брашно ли беше построена тук от предишната вечер? Действително човек би казал, че вижда фабрика за брашно с множеството й вятърни мелници, чиито неподвижни в момента крила се кривяха в полумрака.

Но нито председателят, нито секретарят на института „Уелдън“ забелязаха тази странна промяна в пейзажа на парка Феърмънт. Фрайколин също не видя нищо. Той само си мислеше, че скитниците се приближават, стесняват кръга като при подготовка за нападение. И трепереше от страх, парализиран, настръхнал, загубил ума и дума.

Все пак, въпреки че колената му се подгъваха, събра сила, за да извика за последен път:

— Мастър Чичо!… Мастър Чичо!…

— Е, какво има? — запита Чичо Прюдънт.

Може би Фил Евънс и той не биха имали нищо против да успокоят гнева си, като насолят здраво клетия прислужник. Но нямаха време да го сторят, както и той нема време да им отговори.

В гората се чу свирка. Тутакси някаква своего рода електрическа звезда светна сред полусянката.

Очевидно това беше сигнал и в този случай показваше, че е настъпил мигът да бъде извършено насилие.

За по-кратко време, отколкото биха могли да си представят, шестима мъже изскочиха от горичката, двама се хвърлиха върху Чичо Прюдънт, двама върху Фил Евънс и двама върху прислужника Фрайколин — последните двама очевидно бяха излишни, тъй като негърът беше неспособен да окаже съпротива.

Председателят и секретарят на института „Уелдън“, макар и изненадани от това нападение, все пак се опитаха да се борят. Но не им стигна нито време, нито сила. Само за няколко секунди бяха превърнати в безсловесни същества, като им натъпкаха кърпи в устата, слепи, като им превързаха очите, и така укротени и увързани, бързо ги пренесоха през поляната. Първата им мисъл беше, че сигурно имат работа с онази категория безскрупулни хора, които без колебание обират закъснелите минувачи в гората. Нищо подобно. Дори не ги претърсиха, макар че Чичо Прюдънт по навик винаги носеше по няколко хиляди книжни долара.

Накратко казано, минута след това нападение, по време на което нападателите не размениха нито дума, Чичо Прюдънт, Фил Евънс и Фрайколин усетиха, че ги поставят леко не върху тревата на поляната, върху нещо като под, който изскърца под тежестта им. Там ги наредиха един до друг. Някаква врата се затвори над тях. После изтракването на ключалка им показа, че са пленници.

Чу се равномерно бръмчене, някакво трептене, едно безкрайно „фъррр“, без какъвто и да било друг шум да нарушава спокойствието на нощта.

В какво вълнение осъмна Филаделфия! Още в първите часове на утрото узнаха какво беше станало вечерта на заседанието в института „Уелдън“: за появата на тайнствената личност, някой си изобретател, на име Робюр — Робюр Покорителя, — за борбата, която той като че ли искаше да води срещу балонистите, и за необяснимото му изчезване.

Но това беше нищо в сравнение с новината, разпространена в целия град, че председателят и секретарят на клуба също бяха изчезнали през нощта на 12 срещу 13 юни.

Къде ли не търсиха в целия град и в околностите! Напразно. Вестниците на Филаделфия, после вестниците на Пенсилвания, а накрая и на цяла Америка съобщаваха този факт и го обясняваха по сто начина, нито един от които не отговаряше на истината. Значителни суми бяха обещани чрез съобщения и афиши не само ако бъдат намерени почтените изчезнали граждани, но и на всеки, който би съобщил и най-малкото указание, годно да наведе на следа. И това не доведе до нищо. Земята да се беше отворила да ги погълне, председателят и секретарят на института „Уелдън“ не можеха да изчезнат по-безследно от повърхността на земното кълбо.

По този повод правителствените вестници препоръчваха съставът на полицията да бъде значително увеличен, щом подобни покушения могат да се извършват срещу най-добрите граждани на Съединените щати — и те имаха право…

Опозиционните вестници обаче на свой ред предлагаха полицейският състав да бъде освободен като ненужен, щом подобни покушения могат да се извършват, без изгледи да се открият вредителите — и може би те не грешаха.

В края на краищата полицията си остана такава, каквато беше и каквато ще бъде винаги в най-хубавия от световете, който е далеч от съвършенството и едва ли някога ще го достигне.