Слав Г. Караславов
Повест за Филимон и Маша (7)

7

Варнак и Муха едновременно вдигнаха глави и се ослушаха. Наоколо беше тихо. Само в ледения, чист и спокоен въздух се промъкваше някаква едва доловима тежка миризма. Слънцето бе започнало да се изкачва към зенита, сенките по леда ставаха по-къси — наближаваше времето, когато от бараките и лабораториите щяха да наизлязат хората. Кучетата бяха разтревожени.

Муха тихо заръмжа. Стана. Разтърси козината си, за да опада снега и застина неподвижна. Варнак също се изправи. Огледа се. До стената на каюткомпанията мирно дремеха Филимон и Маша. Кучетата вече отдавна не ги закачаха, защото разбраха, че тези тромави и игриви бели мечета са собственост на лагера, че хората не се плашат от тях, а напротив — обичат да ги милват и да ги закачат, когато нямаха друга работа.

Варнак тръгна към аерологичната лаборатория. След него, настръхнала и разтревожена, пристъпи и Муха.

И още щом завиха зад ъгъла на дизелната, където чукаше и тракаше електрогенератора, Варнак и Муха видяха голяма бяла мечка да размахва главата си край една от бараките. Кучетата не се колебаха нито един миг — те се спуснаха към мечока, като разгониха тишината със звънлив лай. Зад тях някъде хлопна врата. Чуха се гласове.

Мечката наведе ниско глава, подуши снега. Черните й очи полека започнаха да почервеняват. Тя събра четирите си лапи една до друга и се приготви да скочи. Но Варнак бе опитен — той измери на око разстоянието на възможния скок и спря, като показваше големите си жълти зъби. До него ръмжеше Муха.

Кучетата не знаеха, че сега дежурният звъни по всички телефони и предава тревожната вест:

— В района на лагера — мечка! Внимание!

И от жълтите дървени къщички излизаха хора. Отваряха предпазливо вратата, оглеждаха се и чак тогава пристъпваха навън. Някои носеха фотоапарати, други карабини, трети — ракетни пистолети. Колкото и опасен гостенин да е бялата мечка, никой няма право да я убива. Тя трябва да се прогони далече в ледовете. А ракетите и гърмежите винаги са били ефикасно средство…

Мечокът се отклони от последната барака, направи един голям завой и се оказа от другата страна на лагера. Варнак и Муха го следваха неотстъпно.

Прогърмяха първите изстрели, засъскаха първите ракети. Но мечокът бе голям и гладен. Той само вдигаше глава и следеше тези разноцветни звезди, които със свистене прелитаха над него.

Край последната барака, ледената лаборатория на Миша Сериков, се събра цяла тълпа. Все пак в лагера не идваха всеки ден бели мечки! Една снимка, направена не в зоологическата градина е толкова достойна за уважение, колкото и една мечешка кожа, безцелно просната на пода.

И точно, когато всички смятаха, че мечокът ще се обърне и ще се отдалечи към торосите^[1], той направи няколко огромни скока към хората.

— Прибирай се! — извика Артур, началникът. — Всички в бараката!

И точно тук стана бъркотията. Пръв реши да се скрие големият и силен пес Вася. Но той се заплете в краката на хората, те се спънаха от него, попадаха и пред входа се образува купчина хора.

— Стреляй! — отново извика Артур.

Но Варнак бе по-бърз от командата. Той се хвърли смело напред и захапа мечока за задната лапа. Страшен удар го отхвърли встрани. Леденото поле се завъртя пред очите му, небето потъмня. Но мечокът спря. Само за секунда, но спря. И тази секунда бе достатъчна стрелците да се окопитят. От покрива на лабораторията се разнесоха гърмежи. Стреляха Витали и Миша. Мечокът се спря, седна, после тежко се отпусна и притисна тежкото си тяло към леда. Варнак се надигна над него, готов отново да се хвърли в боя.

Събираха се и полярниците. Те заобиколиха мечката, заговориха всички едновременно… И чак тогава Варнак усети слабост в цялото си тяло. Виеше му се свят, краката му започнаха да треперят, опашката му увисна. Той приседна. Не искаше да показва слабостта си. Но после падна като подсечен и само червеният му език близваше от време на време студения сняг.

Някой го вдигна на ръце. Варнак затвори очи, но по миризмата разбра — носеше го Толя Воробьов. От силните му ръце идваше топлина и ласка. Варнак се отпусна.

Отредиха му специално място зад каюткомпанията. Само че нахвърляха още талаш и поставиха чувала така, че да не духа отникъде. А след това дойде и Гена. Той насила отвори стиснатите му челюсти и вля вътре някаква горчива течност, която Варнак покорно глътна. Болката изчезна. Стана му топло. До самия му нос Валя постави пълна паница с топло мляко. Варнак уморено отвори очи, погледна с благодарност готвача и отново задряма.

А ловките пръсти на Гена опипваха гърдите му, лапите, врата…

— Няма нищо счупено! — каза той. — Но ударът изглежда е бил силен. И рани няма.

Рани нямаше. Но вътре в гърдите му нещо ставаше. Варнак чувствуваше изгарящ огън. Искаше му се да пие студена, разхладителна вода… Той ближеше снега, за миг се унасяше, а после вътрешният огън започваше отново да го мъчи.

Полека-лека хората се разотидоха. Над лагера се спусна привичната тишина. И само от час на час Валя или Гена надникваха при болното куче, за да видят има ли нужда от нещо. А после слънцето отново се наклони към хоризонта, сенките станаха дълги, повя резлив южен вятър и всичко утихна.

Варнак, след боя с бялата мечка.

Зад сандъците се чуха леки стъпки. Варнак отвори очи и се ослуша. Някой пристъпваше бавно и внимателно. А след това иззад сандъците се показа Вася. Той наведе ниско глава, наостри уши и тихо, злобно изръмжа. Варнак пренебрежително отпусна глава — гърдите му горяха, виеше му се свят. Затова дори не повярва, когато острите зъби на Вася се впиха в гърлото му и започнаха да го душат. Варнак поиска да изръмжи, да залае, но от гърлото му излезе само мъчително и тежко хъркане. А в ноздрите му нахлу тръпчивият вкус и острият мирис на прясна кръв.

Сутринта Гена намери Варнак вкочанен. На гърлото му имаше следи от зъби. Той стоя така една минута, поклати глава и потърси с поглед Вася. Той стоеше на две крачки от него, махаше опашка и го гледаше право в очите. А по козината на врата му и на предните му лапи имаше засъхнала кръв.

Гена влезе в каюткомпанията.

— Как е Варнак? — попитаха го няколко души.

— Варнак е умрял! — каза Гена.

В каюткомпанията настъпи тишина.

— Вася го е удушил нощеска! — тихо обясни Генадий.

Артур стана. Мълчаливо откачи карабината от стената и излезе. Полярниците стояха мълчаливи и замислени. И когато вън гръмна самотен изстрел, никой не помръдна.

Артур се върна. Той закачи пушката на стената, изтри с ръка лицето си. След това изгледа всички и бавно каза:

— Северът не обича страхливци и подлеци!

Късно след обяд полярниците погребаха Варнак. Миша Судаков проби дупка в леда, сложи в нея един пакет взрив и гробът бе готов. Засипаха го със сняг и дребен лед. И стреляха три пъти — така, както се изпраща заслужил и верен другар. А на малкия снежен хълм забиха алуминиева пръчка с табелка, на която бе написано:

Наближаваше късото полярно лято. Денем, когато слънцето бе високо, снегът омекваше и вече не скърцаше под краката ни. Влагата безмилостно проникваше през плъстените подметки на ботушите и трябваше все по-често да обуваме гумени ботуши. Тук-таме блестяха локвички. Скоро щеше да настъпи топло време, по ледовете щяха да потекат цели реки, да се образуват езерца, от летището нямаше да остане и следа: на негово място ще има вода, която щеше да полира и дълбае леда…

На обяд Артур седна до мен и като помълча, каза:

— Последният самолет е в четвъртък!

Не ми се тръгваше. Но сега цели три месеца лагерът щеше да бъде изолиран от останалия свят. И чак наесен, когато слънцето залезе и водата отново се превърне в лед, ще може да кацнат други самолети. Трябваше да си заминавам.

— Значи, край! — казах. — До нови срещи!

Артур мълчаливо кимна с глава.

— Искам да те питам нещо — рече ми той. — Какво ще кажеш, ако ти подарим мечетата? Филимон и Маша?

— И двете ли?

— Ако Паул Фрайер се откаже от едното, вземи ги и двете. Те растат, ще станат опасни…

— А защо не ги закараме в ледовете и там да ги пуснем на свобода! — предложи Фрайер, когато му съобщихме новината.

— Не може — каза Артур. — Те са свикнали с хората. Ще намерят някоя друга станция, доверчиво ще тръгнат към хората и там ще ги убият. Жалко е.

И така, съдбата на Филимон и Маша бе решена.

А късно вечерта, когато всички вече бяха се пръснали, към мен приближи Паул. Седна до мен, усмихна се.

— Заминаваме?

Кимнах.

— Ако не възразяваш, аз ще взема Филимон. В Берлин ще е добре, вярвай ми.

Съгласих се.

В четвъртък над лагера прелетя самолет. Полярниците бяха оживени. Миша Судаков подготвяше трактора. Толя, вече облечен, бе готов за път. Други сковаваха сандъци за Филимон и Маша. Направихме с Паул последен тур по лагера. Вземахме си довиждане, разменяхме адреси, прегръщахме другарите си, прегръщаха ни и нас… И когато се качихме на шейната, с нас тръгна половината лагер…

Довиждане, Север!

След два часа вече бяхме във въздуха. Под крилото се мярнаха бараките на лагера, видяхме хора, които махаха след нас. След това всичко изчезна и самолетът увисна между сребристото, студено небе и безкрайния белезникав лед на Великия Север.

* * *

В отделна клетка в Софийската зоологическа градина има голяма бяла мечка. Тя зорко следи посетителите с черните си очи, които приличат на маслини, изправя се на задните си лапи и търпеливо чака някой да й хвърли нещо сладко. Това е Маша. Тя порасна, наедря, но си остана все същата — обича сладки неща, упорита е, палава и весела. Само понякога ляга в сенчестия ъгъл на клетката и задрямва. Може би си спомня за старата Нану, за Филимон, за безкрайните ледени полета на Северния полюс, за безгрижните дни в лагера на младежката научноизследователска станция „Северен полюс-19“, или за удивителното пътешествие до нашата слънчева родина?

Кой знае?

До нови срещи в Арктика!