Слав Г. Караславов
Повест за Филимон и Маша (5)

5

Дните минаваха неусетно. Всъщност слънцето не залязваше и дали беше нощ, или ден, бе много трудно да се разбере. Само слънцето се накланяше леко към хоризонта. Тогава върху снега и леда се очертаваха дълги сенки, а ледовете в торосите ставаха прозрачно зеленикави и синкави. И освен това движението в лагера намаляваше, защото всички отиваха да спят. И само тук-таме някой от дежурните минаваше по приборите и ги проверяваше.

В бараката на ледоизследователя Миша Сериков иззвъня часовникът. Миша се надигна, погледна кой знае защо ръчния си часовник и започна да нахлузва големите космати ботуши — унти. След това облече голямата шуба, подплатена с кожа, нахлупи ушанката и като свали от сушилката ръкавиците си, отвори вратата. Вътре в бараката беше тъмно, защото прозорците бяха завесени с дебел брезент. Затова на прага Миша се спря, ослепен от среднощното слънце и блесналия лед. Той замижа, разтри очите си с ръка, вдъхна резливия вятър.

— Около минус двадесет градуса! — помисли си той.

След това се запъти към малката шахта, където бяха монтирани термометрите за измерване температурата на леда.

Той коленичи на леда и на лицето му се изписа учудване — термометърът, който трябваше да бъде най-отгоре, го нямаше. Отвори капака, бръкна вътре и извади дълъг и лъскав термометър. Да, този си беше на мястото. И онези там, долу, на три метра, на пет метра и на петнадесет метра дълбочина — също. А този, който трябваше да показва температурата на леда на повърхността, го нямаше.

Миша свали ушанката, почеса се по тила. Това бе третият термометър, който изчезваше. Досега не бе казал никому — ще го вземат на подбив. Как така ще му се губят термометрите, когато жива душа няма наоколо, пък и кучетата будуват непрекъснато. Сериков се огледа. До него бе клекнала Муха и го гледаше с кафявите си очи. По рунтавата й козина имаше шушулки лед — значи пак бе ходила из ледовете.

— Муха! — ласкаво каза Сериков. — Къде е термометърът, а?

Кучето го гледаше лукаво. Ушите му стърчаха, от устата му излизаше пара. Тя се наведе игриво, като че ли ей сега щеше да скочи, но остана така, полегнала на силните си мъхнати лапи.

— Някой краде, Муха, а вие зяпате! — продължи да я мъмри Сериков. — Трети термометър ми се губи!

Миша стана, запъти се към бараката. Там той отвори зеления сандък, където пазеше резервните термометри и извади още един. Муха го чакаше на прага, като махаше рунтавата си опашка.

— И сега ще сложим нов, но ще го пазим, нали, Муха?

— С кого бърбориш там? — сънено се обади Олег и рижата му брада се подаде от одеялото.

— Разправям нещо на Муха — засмя се Сериков. — Някой ми краде термометрите.

Олег седна на леглото, примига няколко пъти, след това погледна часовника си. Наля си вода, отпи.

— Нищо не разбирам — каза той, — как така краде термометрите?

— Ами този тука е четвърти вече! — показа му го Миша.

— Да не би да го заравяш в снега, че после да не можеш да го намериш? — усъмни се Олег и затърси из панталоните си цигари.

Миша Сериков дори не сметна за необходимо да отговори. Той само завъртя глава. На прага се обърна и каза:

— Сега ще го сложа, но ще пазя. Ще се настаня тук до прозореца и ще пазя.

Олег запали цигара и сви рамене.

Когато Миша се върна, в бараката беше тъмно, а Олег вече спеше.

Миша притегли стола до стената, съблече се, след това се настани до прозореца и се загледа навън.

Бараката, в която живееха Миша Сериков и Олег Смелков, беше крайна в лагера. От прозорчето се виждаше безкрайна ледена равнина, която завършваше някъде на белезникавия хоризонт. Огряна от нощното слънце, тя беше покрита с хиляди сенки и полутонове и въпреки цялата си сурова ледена красота бе скучна и еднообразна. Миша запали цигара, замисли се… Вече осем месеца температурата в средата на ледения блок, на петнадесет метра дълбочина, оставаше непроменена. Дали бе зима или пък лято, дали вън вилнееха фъртуни или светеше слънце, бе все едно…

Целият си живот Миша Сериков бе посветил на изучаването на леда. И много малко хора можеха да си представят колко чудеса крие в себе си замръзналата вода. Едва вчера той бе завършил изучаването на ледения блок, върху който бе разположена станцията. В студената ледена лаборатория имаше разрязани и боядисани ледени стълбове. В тях личаха пластове, като по дънера на голямо дърво. И като ги броеше и разглеждаше, Миша се пренасяше мислено назад, когато между два острова, някъде в Ледовития океан, се е появила тънка ледена коричка… И днес, след двеста и петдесет години, в същите тези студени арктически води плува огромен леден остров, широк, колкото землището на едно село и дебел четиридесет метра… Той се движи бавно, величествено, хората, разположили се на неговия широк гръб, дори не усещат движението му, но точните уреди всеки ден регистрират ново местонахождение.

Каква ще бъде съдбата му? Миша пушеше и мислеше. Ако след година или две леденият остров бъде подхванат от северните течения, ще направи завой и отново ще влезе във въртеливо движение около Северния полюс. А ако го подхванат южните, тогава ще мине край Гренландия, през Лабрадор, ще попадне в топлите течения на Атлантическия океан и някъде на хиляди морски мили оттук сред мастилените води на океана островът на експедицията „Северен полюс-19“ ще завърши своя път. Ще изтънява, ще чезне, докато се стопи и се превърне отново на вода…

Миша склони глава, защото очите го заболяха да се взира в скучната ледена пустиня. После замижа, мислите му отскочиха към Ленинград, към зелените поля и цъфналите люляци на Марсово поле. И той заспа. И, разбира се, не видя как изчезна и четвъртият термометър…

Гена Горбунов, младият лекар на експедицията, излезе от бараката си. Закопча червеното яке, вдъхна дълбоко студения въздух и се отправи към каюткомпанията. Трябваше да провери дали дежурният е измил съдовете, дали е подредил столовата, да провери качеството на закуската… И още колко дребни наглед работи трябваше да свърши, докато другите още спят. Той излезе на площада, прескочи навятата преспа. Под ботушите му хрущеше снегът. Червеният флаг на пилона висеше неподвижен — беше удивително свежо и тихо утро. Гена си спомни, че днес трябваше да прави и контролните прегледи на полярниците. Той мислено повтаряше плана на работа, докато стигне до каюткомпанията. Дръпна вратата, влезе в тъмното антре и веднага усети шумоленето на газовите печки — Валя Дондуков вече шеташе в кухнята.

— Привет! — каза Гена, но Валя не го чу.

— Привет! — викна той по-високо.

Валя се обърна, усмихна се и кимна.

— Здравей!

— Какво има за закуска?

— Мляко, масло, конфитюр, колбаси, плодове.

Гена надникна в тенджерата, където се пенеше млякото.

— Я ми налей една чашка! — помоли той. — А това тука какво е?

— Компот! — отвърна Валя, като наливаше млякото в дебела фаянсова чаша с цветчета. — От сини сливи. За целия ден.

— А колбасите какви са?

— Докторски!

— Питам те сериозно.

— И аз отговарям най-сериозно. Виж сам!

Валя му показа обвивката.

Гена се зачуди:

— И такива не бях виждал.

— А има — назидателно каза Валя. — Двеста и петдесет килограма.

— За обед какво ще измайсториш? — попита Гена и отпи от млякото.

— Телешка супа, шницели, салата от прясно зеле и моркови, пелмени с масло, плодов сок и компот, кафе.

Гена огледа продуктите, помириса месото, успя да надникне във всички тенджери. След това отиде в столовата, огледа чашите и чиниите, вилиците и лъжиците, най-внимателно изследва масите, дори се наведе да огледа пода.

— Гена! — обади се от кухнята Валя. — Маша нещо кашля…

— Ами! — усъмни се Горбунов. — Белите мечки не страдат от простуда!

— Ти я виж за всеки случай!

— Къде е?

— Сигурно спят с Филя отзад, в сандъците.

Гена излезе вън. Из лагера вече имаше движение. На прага на радиостанцията се шаренееше ризата на Валерка Кривошеин, който нещо оживено говореше на Витали Прозоров. В краката им се умилкваше Вадим, като чакаше някой да му обърне внимание и да го погали.

Гена заобиколи бараката. Срещу него се вдигна Варнак, помаха с опашка и отново легна. А малко по-нататък, зад два сандъка, тясно сврени едно до друго, спяха двете бели мечета.

Гена приближи, клекна до тях. Черните им нослета мърдаха и душеха въздуха, но очите им бяха затворени.

— Я не се преструвайте! — строго каза Гена. — Кой е болен?

Мечетата се разшаваха. Те добре познаваха Гена. Не се бояха от него, както впрочем не се бояха от никого в лагера. Но Гена бе ласкав. Тънките му дълги пръсти опипваха краката им и мускулите, без да причинява болка, настойчиво, но внимателно отваряха челюстите им, повдигаха клепачите. И мечетата не виждаха нищо обидно в неговите действия. Може би това си беше негова игра? После, той не се сърдеше, когато го хващаха за ботушите и се мъчеха да го търколят в снега, не плескаше с тежката брезентена ръкавица, не се караше и не хокаше…

— Ей, немирнице! — подвикна Гена и хвана Маша за врата. — Я ела да видя защо кашляш?

Маша изръмжа предупредително. Сънливецът Филя само се обърна на другата страна. Но тук не можеше да се направи нищо. Колкото и да ръмжеше и да си даваше вид, че е сърдита, Маша трябваше да изтърпи целия преглед.

И когато Гена я пусна, тя ожесточено захапа дебелака Филя за ухото и го потътри по снега. Филя заквича уплашено, след това изръмжа и скочи като топка. И в този миг под него нещо светна на слънцето.

Гена протегна ръка и с учудване вдигна голям термометър. А когато поразрови талаша и снега, намери още три.

— Я виж къде са паднали! — рече си Гена. — Трябва да предупредя Сериков.

И той се запъти към каюткомпанията.

Миша Сериков пиеше чай. Още щом вратата се отвори и Гена влезе, Миша видя в ръцете му термометрите. Той бе така изненадан, че си остана с отворена уста.

— Михаил Иванович! — каза Гена. — Това не са ли ваши термометри?

— Мои са! — объркано каза Сериков. — Къде ги намери?

— Паднали са до мечетата. Чудно, че не са ги счупили!

— Абе аз още онзи ден видях, че Филя мъкне нещо лъскаво в устата си, но не обърнах внимание — обади се Володя Волдаев. — Рекох, че е намерил някоя алуминиева пръчка някъде…

Наоколо всички се разсмяха.

— Е, Михаил Иванович — обади се Артур, — смятам да ви зачисля Филя като помощник. Само един ледоизследовател на цяла станция — не върви!

Отново избухна смях.

— Валя! — обърна се Гена към готвача. — На Маша й няма нищо — здрава е. Сигурно, докато са измервали температурата на леда, е налапала нещо. Дай и днес двойна порция и всичко ще се оправи.