Слав Г. Караславов
Повест за Филимон и Маша (4)

4

На всяка научноизследователска станция на Северния полюс живеят освен хората и техните верни приятели — кучетата. Зад каюткомпанията, в за̀ветното място между кутиите с филми и два сандъка, беше убежището на суровия и намръщен Варнак. Варнак беше стар — вече девет години зимуваше от станция на станция, познаваше твърде много полярници и към задълженията си се отнасяше сериозно. Щом тропнеше вратата на каюткомпанията и дежурният започваше да оглежда хоризонта с големия морски бинокъл, Варнак излизаше от сандъка, протягаше се сладко-сладко и заставаше до краката му. Често пъти нощем, когато слънцето падаше съвсем ниско до хоризонта и лагерът потъваше в сън и тишина, Варнак тръгваше на обиколка. Той минаваше край къщичката на Артур и Едик, помирисваше карабината, закачена до вратата, като че ли искаше да провери дали е на мястото си, след това минаваше край вагончето, където живееше доктор Горбунов. Спираше край брезентените чували и вдъхваше познатата миризма на лекарства. Оттам пътят му минаваше край ледоизследователската лаборатория на Миша Сериков, под антената на йоносферната лаборатория, през полето, край къщурката, където денонощно тракаше дизеловият мотор на електростанцията, и завършваше при каюткомпанията. Варнак внимателно оглеждаше следите по тънката снежна покривка: тук е минал механикът Миша. Варнак е голям приятел с него — усеща миризмата на нафта и машинно масло. Варнак разлюлява опашката си, като че ли иска да каже на приятеля си: „Здравей! Знам, че си минал оттук!“ А тези два реда следи е оставил Толя Воробьов — Варнак като че ли усеща на рошавия си врат приятната ласка на силната му ръка, като че ли вижда огненорижавата му брада и приятната усмивка. Следите водят до вратата на къщичката: значи Толя се е прибрал късно!

А в тази къщичка живеят аеролозите. Колко пъти Варнак е наблюдавал как надуват и след това пускат големия бял балон, който литва като птица към синьото небе. Варнак си спомня как веднъж се спусна след него, като реши, че хората са го изпуснали… Тук живеят много приятели, но Варнак не обича да се върти край нея — в топлия, за̀ветен коридор живее тази смахната кучка Жана с двамата си сина. Тя няма други грижи, освен да ги прибира непрекъснато и да ръмжи срещу всеки, който ги приближава. Като че ли Варнак си няма друга работа, а ще седне да се занимава с тези тъпомуцунести и дебелокоремести палета на едри бели и сиви петна, които освен да сучат мляко и да скимтят, друго не могат да правят. Жанка дори до каюткомпанията не обича да ходи — случайно някой да не обиди двамата й сина!

Варнак тихо бърчи нос, не че Жанка се вижда, но така, за всеки случай, и отминава нататък…

След обиколката Варнак ляга на снега пред вратата на каюткомпанията и чака да се зададе Валя. Той не бърза да скача, да тича към него и да се подмилква — Варнак е сериозен, стар полярник и знае, че времето на закуската още не е дошло. Той само приветливо помръдва опашката си, а очите му напомнят на Валя: „Ти там, не се туткай — аз цяла нощ съм обикалял. Нали разбираш!“

И Валя го разбира — първата порция е за Варнак!

В съседство до Варнак живее Муха. Муха е също полярно куче с голям опит и стаж. Но като всяка жена си има капризи — тя обича да отива сред ледовете и с часове да дреме край някоя дупка в очакване на нерпата. Някой може да помисли, че Муха винаги е гладна. Но Варнак знае нейната страст — лова — и затова не й обръща внимание. Просто той не одобрява това отлъчване от лагера. Доброто полярно куче трябва да бъде винаги около лагера или около работната група. Разбира се, Муха винаги е на служба, само че понякога се заплесва, а това Варнак не понася… Но на полюса има едно правило: понасяй слабостите на другите, за да понасят и твоите! В края на краищата Муха е смела. Не е като Вася. Такъв подлец! Варнак дори ръмжи заплашително: не обича този лигльо Вася. Той върти опашка всекиму, зъби се без нужда на ляво и на дясно, разиграва сериозен и недостъпен пес, а всъщност има заешко сърце и при първа тревога веднага бърза да се скрие…

Щом мислите му се завъртяха около Вася, Варнак си спомни един случай. Веднъж на разсъмване край лагера се появи голям бял мечок. Той виреше черния си нос, пристъпваше тромаво на широките си лапи и явно имаше намерение да се намъкне в лагера. Варнак и Муха усетиха тежката му миризма още отдалече и веднага вдигнаха тревога. А този подлец Вася се направи, че е спал толкова дълбоко, че нищо не видял и не чул… Чудно просто как хората не го забелязват!

И накрая, в един сандък от макарони, подплатен с кече от стари ботуши, до вратата на радиостанцията, живееше Вадим. Неговият черен кожух на бели петна, приличаше на поизносено и закърпено пардесю. Нима може с такава тънка кожа и толкова къса козина да се живее на Полюса? Не е чудно, че този хлапак непрекъснато се увива около радистите и все гледа да се шмугне на топло в радиостанцията. Може би като порасне, ще свикне. Но сега…

Маша рано сутринта.

Варнак стигна до каюткомпанията и козината на врата му настръхна. По снега се разливаше тежка меча миризма. Той веднага наведе носа си към снега и започна да души внимателно — нямаше съмнение, че наблизо имаше бяла мечка! А следи нямаше! Варнак се завъртя и още веднъж внимателно изследва площадката пред вратата! Да! Мечка! Бяла мечка! Най-после черният му нос опря до малката цепнатина между вратата и стената. Нямаше никакво съмнение! В каюткомпанията имаше бяла мечка! Миризмата течеше на остра, тънка струя отвътре навън. Варнак заръмжа тревожно. Притича Муха. Двамата още веднъж провериха — да, да! Бяла мечка! А дежурният всяка минута ще дойде! Ще дойде и Валя, за да приготви закуската!

Варнак и Муха тревожно обикаляха около вратата. Най-сигурно беше да не вдигат преждевременно шум.

Когато откъм бараките се зададоха дежурният и Валя, Варнак и Муха се спуснаха към тях. Заръмжаха, задърпаха ги за ботушите, за полите на шубите, скачаха и се зъбеха пред тях. Но Борис и Валя не им обръщаха внимание. Те крачеха към каюткомпанията, без да подозират опасността, която ги заплашваше.

Борис вече хвана скобата на вратата, когато Варнак изквича и се хвърли напред.

Варнак, Муха и Маша.

— Я се дръж спокойно! — сряза го Борис и го перна по озъбената муцуна с брезентената ръкавица. — Какво си се разскачал, да не си се побъркал?

— Може би подушват мечетата! — досети се Валя.

— Чак пък толкова! — усъмни се Борис и дръпна вратата.

Филимон и Маша, които вече бяха свикнали с обстановката, едва, едва дочакаха да скръцне вратата. И щом слънчевата светлина нахлу в тъмния коридор, двете мечета се хвърлиха презглава в облака пара. И докато някой се усети, изхвръкнаха вън на белия сняг пред каюткомпанията.

Филимон и Маша бяха запомнили от старата Нану, че докъдето има лед, няма животно, което да е по-силно от бялата мечка. Затова Филимон много се учуди, когато нечии остри зъби го спипаха за кръглото ухо и започнаха да го извиват. Най-напред той реши, че това е тази проклетница Маша и затова заръмжа предупредително. Но когато изви поглед и видя някакъв озъбен, космат звяр с огромна рунтава опашка да го дърпа за ухото, Филя се уплаши. И както беше наведен, захапа една космата лапа…

Варнак побесня! Не стига, че са се намъкнали в каюткомпанията, не стига, че събориха Борис и заплашват живота му, но сега си позволяват и него, Варнак, да хапят! Той пусна ухото и захапа Филя за муцуната.

Маша в това време се търкаляше по снега, ревеше от яд и се мъчеше да се запази от острите зъби на Муха.

Вдигна се такава глъчка, че дори сънливият Вадим излезе от сандъка за макарони и започна да лае. А рунтавият Вася скачаше наоколо и скимтеше. Приличаше досущ на футболен запалянко, който не знае за кого точно да вика и затова само объркваше още повече нещата…

От всички бараки и палатки тичаха хора. С ботуши и ръце разритаха кучетата, отърваха мечетата и все още разревани и обидени, ги вкараха в каюткомпанията.

Филимон бързо се успокои, особено когато някой му тикна в устата бучка захар. Той бързо забрави болката и засмука с удоволствие, като само от време на време жално се обаждаше — не че чак толкова го болеше, колкото да се сети някой да му даде още захар… Маша, обаче в бъркотията и уплахата не разбра какво й дават, изплю захарта и захапа ръката, която я галеше между ушите. И чак когато я напляскаха по плоската глава, разбра най-после, че тук никой не й мисли злото.