Слав Г. Караславов
Повест за Филимон и Маша (6)

6

Варнак и Вася се скараха през нощта, когато лагерът бе потънал в сънна тишина. И всичко като че ли започна от нищо: когато Варнак се върна от обиколка по лагера, намери Вася да лежи на неговото място — между двата сандъка, където бе разсипан талаш и никакъв вятър не можеше да проникне. Варнак бе старши сред всички кучета и животни. Нему безпрекословно се подчиняваха всички. И сега, такова нахалство! Варнак тихо заръмжа и показа големите си жълти зъби. Но Вася и не мислеше да отстъпва. Той само изправи уши и жълтите му очи блеснаха със зъл пламък.

Варнак се поколеба. Ако отстъпеше сега, ще трябва да отстъпва и после, утре, вдругиден… Трябваше да отстъпи на този мухльо охраната на лагера и да му се подчинява! Това не биваше да стане! Варнак повтори предупреждението си и пристъпи от единия крак на другия. Но Вася само сви уши и оголи зъби.

Тогава Варнак го налетя като вихрушка. Стар беше, но лапите и вратът му бяха здрави, а зъбите — остри. Той спипа Вася за охранения космат врат и го помъкна из снега, като го натискаше по грапавия лед. Отначало Вася се опъваше, ръмжеше застрашително, после започна да скимти, но Варнак бе неумолим. Тогава Вася започна пронизително да квичи, като призоваваше на помощ всеки, който можеше да го чуе.

От радиостанцията излезе Витали. В ръката му имаше карабина. Той се огледа, но като видя, че Варнак пердаши Вася, само се усмихна и се прибра на топло — Варнак си знае работата. А Вася не го обичаха, защото беше страхлив и подлизурко.

На закуска Витали разказа на Артур за нощната свада между двете кучета. Артур захапа мустак и не каза нищо.

Следобедът беше напрегнат. От Голямата земя на Полюса бе пристигнал самолет. Трябваше да се разтовари. Тракторът пърпореше и гълташе парчетата леден път до летището, като мъкнеше след себе си голямата дървена шейна. Встрани тичаха Муха и Вася. Полярниците седяха на шейната. А тракторът се управляваше от Толя Биков. Всички обичаха това пътуване до летището, което малко разнообразяваше скуката от всекидневната работа.

Вася и Филимон.

На ледената писта стоеше голям самолет с червена муцуна и криле. Полярниците сваляха от него червени балони с пропан-газ, зелени брезентени чували с прибори, поща, дрехи, черни варели с нафта и бензин, сандъци с инструменти и храна…

А когато всичко бе натоварено на шейната и Толя палеше мотора, Артур приближи до началника на експедицията:

— Павел Афанасиевич. Може ли да вземете Вася на Голямата земя?

— Защо?

— От него не става полярник — обясни Артур. — Бяга от мечките, не излиза с групите, заяжда се с Варнак и изобщо…

— Слушай, драги — отвърна Павел Афанасиевич, — кой ще се занимава с този твой Вася? Просто ще го застрелят и ще го направят на ботуши. Нека си остане тука! Може пък да се оправи!

— Денят се познава от сутринта! — отвърна Артур. — От него нищо няма да излезе. Некадърник!

— Нищо. Да почакаме!

Самолетът отлетя. А шейната се върна в лагера. С нея се върнаха и Муха, и Вася.

Вася веднага се запъти към кухнята, като дори не обърна внимание на дългия и изпитателен поглед, с който го изпроводи Артур.

На една ламаринена поставка зад бараките гореше огън. Толя Биков и Миша Судаков приготвяха жар за скарата. Те цепеха излишните дъски и повредените дървени трупчета, които не ставаха за работа и ги хвърляха във веселия огън. Жълти и оранжеви езичета пърпореха под леките пориви на вятъра, смесваха се, преливаха и приличаха на някакво загадъчно цвете, разцъфнало сред снега. Филимон, който беше обиден на Сериков заради историята с откраднатите термометри, се шляеше по лагера и тихо стенеше, като си спомняше как безцеремонно го бяха дърпали за ушите, когато се бе помъкнал да задигне още един термометър. Обидата му не беше преминала пък и никой не го приласка и не му даде нищо сладко. Това вече минаваше всякакви граници. Затова сега той тихо стенеше и търсеше съчувствие. Но полярниците бяха по лаборатории и палатки, та никой не му обръщаше внимание. И тук Филимон изведнъж съзря Биков и Судаков, които клечаха зад бараките. Той тутакси реши, че те си нямат работа и се запъти към тях, като се надяваше да намери утеха, съчувствие и може би нещо сладичко. И добре, че я няма тази Маша — ако падне нещо, ще остане само за него… Той вървеше бавно, като че ли искаше още отдалеч да забележат мъката му, но после реши, че ще се забави и затова се затича… Но когато ги доближи, спря като втрещен. Между двамата скачаше нещо червено, живо… Филимон сви уши и подуши въздуха. Имаше нещо ново в тази миризма. Беше любопитно и малко страшно. Нито старата Нану на времето им бе казвала за нещо подобно, нито пък в лагера бяха виждали нещо такова.

Филимон направи няколко крачки напред, като душеше въздуха. Ами ако е нещо сладко? Той отново пристъпи напред.

— Къде се навираш, къде? — гърлено каза Судаков и го дръпна за врата. — Ще се опариш!

Но Филимон изръмжа и показа зъбите си. Щом го спират, значи има нещо интересно и искат да го оставят само за себе си! Но на Филя тези не минават. Той не обърна внимание и продължи да души напред. Тогава Судаков го плесна по муцуната с ръкавицата си и като го сграбчи за кожуха, отхвърли го назад. Цялата обида към Сериков избухна с нова сила. Ушите още го боляха, а сега така безцеремонно го теглят за кожуха. Филимон замахна с лапата си и отново се насочи към огъня.

— Остави го! — каза Биков. — Докато не се опари, няма да разбере!

Филимон напредваше стъпка по стъпка. На носа му ставаше все по-топло. И миризмата — по апетитна.

И изведнъж като че ли някакъв остър нокът се заби в носа му. От очите му изхвръкнаха искри, потекоха сълзи. Филимон изтри черния си нос с лапата, но болката не преминаваше. Тогава той започна да трие носа си с двете лапи едновременно и да реве…

— Аз нали казвах някому! — назидателно каза Судаков. — На̀ ти сега!

Филимон заби нос в леда. Студът изведнъж успокои болката.

Филимон погледна с черните си очички-мъниста хората край огъня. Те се смееха. Тогава Филимон реши да пусне в ход най-силното оръжие на бялата мечка — тежкия удар на лапата. Той събра четирите си крака на едно място, отблъсна се с тях и с един скок се озова до огъня. Тогава той започна да удря безразборно.

Пакостникът Филимон.

Болеше го, но белите мечки са упорити! Най-после някой го хвана за врата и го хвърли настрана. Лапите го боляха, затова Филимон легна на снега и ги притисна под себе си. В душата му се набираше обида и злоба…

— Това, ако е куче — казваше Судаков, — като се опари веднъж, няма да припари повече…

— Казват, че лъвът бил цар! Глупости. Лъвът се бои от слона, от носорога, от хипопотама… А тук, на север, истинският цар е бялата мечка. Нищо живо не може да й се опре… — каза Биков и вдигна едно въгленче, за да запали цигарата си. — Бялата мечка не е научена да отстъпва! Нали го видя?

Унижен и обиден, Филимон се помъкна към кухнята, като се надяваше, че ще срещне Гена Горбунов или Валя Дондуков. Ето кой винаги намира нещо сладко за него!

Както се тътреше бавно край зелените брезентени чували, опърленият му нос долови приятна и позната миризма. Миришеше на карамели. От онези кафяви малки неща, които просто се топят на езика, хрускат и след тях остава такова едно приятно усещане.

Филимон спря. Носът му сам се обърна към една от торбите. Да, не можеше да има никакво съмнение. Той се изправи, обхвана с лапите си торбата и я потегли към себе си. Торбата се разлюля и тупна на леда. Филимон я натисна. Вътре нещо зашумоля. Миризмата на карамел стана още по-остра. Ясно!

Филимон пусна в ход всичките си оръжия — острите нокти и още по-острите бели зъбки. Брезентът беше як, но белите мечки не са свикнали да се предават лесно. Той бе цял запъхтян от борбата с чувала, когато на помощ довтаса Маша. Двамата успяха да раздерат чувала от едната страна. Филимон бързо навря муцуната си в дупката и налапа колкото можа да поеме от шумолящите апетитни карамели…

Маша, Вадим и радистът Валерка Кривошеин.

Но защо в устата му останаха някакви лепкави парцали, които бяха безвкусни? Хартия… Филимон изплю виолетовите обвивки, но те се залепиха на носа му. Поиска да ги махне оттам, но те се полепиха по мустаците му. Замахна с лапата си — част от тях се лепнаха върху ноктите, други по главата му. А Маша в това време лапаше. Филимон реши да не се занимава повече с глупави работи и отново навря муцуната си в чувала. Но и хартийките станаха повече. Някои от тях се полепиха дори по ушите му. А една съвсем нахална затвори дясното му око и сега всичко му се виждаше виолетово. Маша също не бе по-добре. Двете мечета ядяха, ръмжаха, бутаха се около чувала с карамелите, лепеха си все нови и нови хартийки, докато сами заприличаха на два големи карамела. И когато от очите им изчезнаха снега, светлината, лагера, двете мечета зареваха отчаяно и търтиха на бяг. Но носовете им срещаха все остри и твърди неща — ту ръба на някой сандък, ту плоската стена на бараката, ту облата воняща обвивка на някой черен варел за нафта…

Добре, че Толя Биков и Судаков се притекоха на помощ. Те вдигнаха двата мечока за вратовете, отнесоха ги в банята и там хубаво ги измиха със студена вода. След това ги изгониха вън, на чистия бял сняг, където ги чакаше присмехулният поглед на Варнак. Той се бе притекъл на шума и удовлетворено наблюдаваше как мечетата бяха наказани за пакостта. Разбира се, кучето преценяваше, че миенето на Северния полюс е най-голямото наказание, което можеше да се измисли, защото за обикновените кучета такава баня беше равносилна на гибел… Затова остана много учуден, когато двамата немирници се опънаха на снега зад каюткомпанията и сладко-сладко захъркаха.