Слав Г. Караславов
Повест за Филимон и Маша (2)

2

В кабината на самолета бяха трима: командирът Альоша Кисельов, вторият пилот Женя Тарасенко и бордният инженер Василий Панченко. Отзад, в багажния отсек, щурманът и радистът варяха чай, а шестимата изследователи седяха край масата и наведени към илюминаторите следяха леденото поле.

Червенокрилият самолет принадлежеше на Полярната авиация. Той прелиташе от район в район, пилотите избираха на око твърд лед и след това кацаха. Изследователите монтираха върху леда автоматични уреди за наблюдение на времето, проверяваха действието им и самолетът отлиташе към ново място.

Женя пилотираше самолета, а Альоша гледаше картата. В този район трябваше да поставят метеорологична станция.

— Май че този лед отдолу е здрав — каза Альоша. — Я, Женя, завърти над него и малко по-ниско!

Самолетът се спусна ниско.

— Как мислиш? — отново се обади Альоша.

— Ще издържи — уверено каза Василий. — Дай да опитаме!

— Ей, отзад! — провикна се Женя. — Кацаме!

Винаги при кацане в кабината на самолета настъпваше мълчание. Кой го знае този лед долу какво представлява. Отгоре е бял и равен, изглежда здрав. Ами ако има някъде някоя заснежена пукнатина?

Альоша мислено набеляза точките на кацане, насочи самолета. Женя му помагаше с втория волан.

Секунда, две, три… Ските на самолета докоснаха леда, плъзнаха се по него, очертаха две широки бели линии и опашка от снежен прах. И след малко отново се оказа във въздуха. Долу остана леденото поле и двете следи от ските.

Всички мълчаха и ги наблюдаваха. Ако следите почернеят — значи отдолу има вода и кацането е опасно. Но следите си оставаха бели.

— Хайде, кацаме! — реши Альоша.

Самолетът отново се насочи, отново под ските заскърца снегът и зад него се изви бяла снежна опашка. Моторите работеха, силата намаляваше и най-после самолетът спря.

Вратата се отвори. Радистът пусна стълбичката. На петдесетина метра в дясно се издигаше стената на ледовете. В ляво — безбрежна ледена равнина.

Един след друг хората слязоха. Географът веднага нагласи уредите си, за да определи мястото, другите мъкнеха брезентените чували и сандъците, разопаковаха инструменти. Последен на леда скочи Женя. Той имаше особена задача — да пази. Зареди пушката, бръкна в ръкавите на шубата, подскочи няколко пъти, за да раздвижи вцепенените си и изтръпнали крака.

Слънцето грееше, наведено ниско над хоризонта. Беше два часа след полунощ и сенките бяха дълги, легнали като сини петна върху синия лед. Въздухът беше резлив и чист, а небето — избеляло, матово, се сливаше с невидимия хоризонт.

Докато хората работеха около самолета, старата Нану надничаше иззад един леден блок. В голямото й тяло се надигаше омраза, в гърдите й клокочеше сподавен рев. Но тя бе стара и опитна, знаеше, че не бива да се издава предварително. В движението по леда, в шума, в тропането и веселите подвиквания Нану виждаше заплаха за двете си деца, за двете малки бели мечета с черни нослета и очи като черни мъниста.

Нану се ядосваше все повече и повече. Хората не мислеха да си отиват. Най-накрая не издържа. Като заповяда на мечетата да не излизат, тя събра четирите си могъщи лапи на едно място и сякаш отхвърлена от могъщи пружини изскочи на открития лед…

Когато Женя я видя, малко се обърка — Нану беше огромна бяла мечка. Такава не беше виждал досега. Тя правеше големи скокове, бялата й козина светеше в слънчевите лъчи, а повдигнатите черни устни показваха четири големи жълти зъба, от които и по-смели хора биха се уплашили.

— Пази се! — извика Женя и вдигна пушката.

Хората на леда се огледаха. Вкамениха се. Нану се носеше като хала, като студен северен вятър, готова да смаже и разгони всеки, който заплашва децата й. Нану правеше огромни скокове. Малките й очички се бяха налели със злоба, бяха почервенели. Ей сега ще стигне до тези нищожества, които дори нямат собствена кожа, за да ги пази от студа, които се плашат от студената вода, които бръмчат и вмирисват всичко на бензин… Още два скока, още две напрежения на могъщите лапи…

И в този миг под крилото на самолета блясна огънче. Нещо изтрещя — като че ли някъде се пукна леден блок. Нану не усети болка. Само лапите й омекнаха. Тя не разбра какво се беше случило, но спря. Приседна на задните си лапи. Озъби се. От къде се взе тази слабост? Миг само да си почине! Нану отново се повдигна. Но святна второ огънче, пак изтрещя, като че ли се счупи леден блок и този път усети силен удар в гърдите. Бялото небе, под което старата Нану беше срещала не един слънчев изгрев, потъмня, слънцето се завъртя, ледът като че ли се отвори под нея. Тя тежко полегна на хълбок, поиска да се озъби, но силите я напускаха. Само очите й, все още червени от ярост, гледаха към потъмнялото бяло небе… За пръв път й стана студено. След това си спомни за двете малки бели мечета, оставени в ледовете, поиска да ги повика, но слънцето угасна и старата Нану умря…

Хората се събраха около нея. Стояха мълчаливи. Бяха бледни, чувствуваха неприятно треперене в ръцете си и коленете си. И не се радваха. Съжаляваха. В тези огромни пусти пространства на ледове и студ, снежни бури и страшни катастрофи, живите същества са малко. И гибелта на всяко едно от тях е загуба.

— Ех, ти! — въздъхна Женя. — Глупачка!

Той се беше подпрял на карабината и сините му очи оглеждаха огромната стара Нану, която никога повече нямаше да ходи на лов из великата бяла пустиня.

— Красавица! — каза Альоша. — Жалко. Да беше почакала — ние сами щяхме да си идем…

— Може би е била гладна! — обади се радистът. — В тоя лед тука…

Останалите мълчаха.

— Хайде, че нямаме време! — заповяда Альоша.

И отново всички се заловиха за работа.

Двете мечета се гушеха в ледените блокове. Те не разбраха какво стана. Защо не се връща добрата стара Нану, с която беше така спокойно и весело? Те търпеливо чакаха, мигаха с кръглите си очички, докато най-после страх се промъкна под малките бели кожухчета.

В края на краищата, какво ще стане, ако погледнат? Нищо. Нали Нану е някъде там? Тя винаги ще се притече на помощ. И две черни нослета се подадоха иззад ледения блок.

Край голямата мълчалива птица шареха хората. Те забиваха някакви чудновати предмети в снега, опъваха някакви черни нишки, а майка им спокойно лежеше край тях. Значи няма нищо опасно!

И като преодоляха страха си, двете се втурнаха към Нану.

Хората ги видяха. Замахаха с ръце, затичаха се към тях. Мечетата спряха. Поискаха да се върнат назад, но Нану беше толкова близо!

И в този момент хората ги хванаха…

Двете мечета се бориха мъжки — така както е прието да се бори една бяла мечка. Те се опитваха да захапят с острите си зъбки дебелите ръкавици, носовете, шубите. Ръмжаха, ритаха с лапичките си, призоваваха Нану на помощ, но тя лежеше спокойна и неподвижна.

След пет минути ги качиха в самолета. Тук беше тъмно, мръсно и черно, като кожата на онзи дебел и глупав тюлен, когото бяха изненадали онзи ден далече от спасителната вода. Как можеха тези двукраки същества да се затварят в такава миризлива кутия, когато наоколо има толкова чист и хубав сняг!

Но мечетата бяха твърде уплашени и скоро замълчаха. Телата им трепереха, чудеха се къде да се скрият от хората, които се бяха надвесили над тях и непременно искаха да ги погалят зад врата — онова място, което всички бели мечки пазят от докосване. Как не знаят тези хора такива прости неща?

Скоро ги оставиха на мира. Раздаде се рев, всичко наоколо затрепери, заподскача, после изведнъж се успокои и родният лед, широките простори с бяло слънце и студена вода останаха някъде далече долу. Така започна необичайната история на двете бели мечета…