Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историята на Дарън Шан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cirque Du Freak, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2021 г.)

Издание:

Автор: Дарън Шан

Заглавие: Циркът на кошмарите

Преводач: Владимир Молев

Година на превод: 2009 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Егмонт България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Фолиарт“ ООД, Добрич

Редактор: Златина Сакалова

ISBN: 978-954-27-0385-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15759

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Озовахме се в дълъг, тъмен, студен коридор. Бях с яке, но въпреки това треперех. Вътре беше адски студено.

— Защо е толкова студено? — измърморих. — Навън е топло.

— В старите сгради винаги е така — отвърна Стиви.

Продължихме напред. В дъното се виждаше светлина и колкото по-навътре влизахме, толкова по-ярка ставаше. Ако не беше тя, едва ли щях да имам смелост да продължа, щеше да е още по-страховито.

Стените бяха изподраскани с мръсотии, на места мазилката по тавана беше паднала. Беше зловещо. И посред бял ден пак щеше да ме е страх, а вече минаваше десет, оставаха само два часа до полунощ.

— Там има врата! — обади се Стиви и се спря пред нея. Бутна я и тя изскърца силно. Едва се сдържах да не побягна обратно към изхода. Прозвуча така, сякаш се отваря капакът на ковчег.

Стиви надникна решително в мрака. В първите няколко секунди не каза нищо, докато очите му свикнат с тъмнината, след това отстъпи назад.

— Това са стълбите към балкона.

— Откъдето е паднало онова момче? — попитах аз.

— Да.

— Да се качим ли?

Той поклати глава.

— Не. Тъмно е като в рог. Може да пробваме, ако не намерим друг вход, но според мен…

— Какво търсите, момчета? — обади се някой зад нас и ние едва не подскочихме до тавана.

Завъртяхме се бързо и се озовахме пред най-високия мъж на света, който се взираше в нас все едно бяхме два плъха. Главата му почти опираше в тавана. Кокалестите му ръце бяха огромни, а очите му толкова черни, че приличаха на два въглена, забити в лицето му.

— Не е ли малко късно да обикаляте навън? — продължи той. Гласът му беше плътен и хрипкав като на жабок, но устните му почти не помръдваха. От него би станал велик вентрилоквист.

— Ами… — поде Стиви и притеснено облиза устни. — Тук сме за представлението на „Циркът на кошмарите“.

— Нима? — Мъжът бавно кимна. — А имате ли билети?

— Да — отвърна Стиви и извади своя.

— Добре — измърмори гигантът и се извърна към мен. — А ти, Дарън, имаш ли билет?

— Да — бръкнах в джоба си и изведнъж застинах. Той знаеше как се казвам! Хвърлих поглед на Стиви, който трепереше като трепетлика на вятъра.

Мъжът се усмихна. Зъбите му бяха потъмнели, някои напълно липсваха, а езикът му беше мръсножълт.

— Аз съм господин Длъгнест — представи се той. — Собственикът на „Циркът на кошмарите“.

— Откъде знаете името на приятеля ми? — попита смело Стиви.

Господин Длъгнест се разсмя и се наведе, за да го погледне в очите.

— Знам много неща — рече той тихо. — Как се казвате. Къде живеете. Че не харесвате мама и татко. — Извърна се към мен и аз отстъпих крачка назад. Дъхът му вонеше ужасно. — Знам, че си скрил от родителите си идването си тук. Знам и как спечели билета.

Как? — попитах аз. Зъбите ми така тракаха, че може би заглушиха въпроса ми. Но дори и да го беше чул, господин Длъгнест не ми отговори, а се изправи и ни обърна гръб.

— Нямаме време — рече той и закрачи напред. Мислех, че стъпките му ще са огромни, великански, но той ситнеше едва-едва. — Представлението ще започне всеки момент. Всички останали са по местата си. Закъсняхте, момчета. Имате късмет, че реших да ви изчакам.

Коридорът завиваше надясно. Собственикът на цирка вървеше на не повече от две-три крачки пред нас, но когато и ние завихме зад ъгъла, господин Длъгнест вече седеше зад дълга маса с черна покривка, която стигаше до пода. Беше си сложил висок червен цилиндър и ръкавици.

— Билетите, моля — протегна ръка той, взе ги, отвори уста, пъхна ги вътре, сдъвка ги и ги глътна. — Влизайте! По принцип не допускаме деца, но си личи, че вие двамата сте добри, смели младежи. Затова ще направим изключение.

Пред нас имаше две сини завеси, закачени напреко на коридора. Спогледахме се и изплашено преглътнахме.

— Натам ли? — попита Стиви.

— Естествено — отвърна господин Длъгнест.

— А няма ли някой да ни покаже местата ни? — обадих се аз.

Той се разсмя.

— Ако искате някой да ви държи за ръчичка, трябваше да си доведете бавачка!

Думите му ме ядосаха и за миг забравих страха си.

— Добре тогава! — извиках и пристъпих напред за изненада на Стиви. — Щом е така…

Приближих се бързо и разтворих завесите.

Не знам от какъв плат бяха направени, но на пипане бяха като паяжина. Прекрачих през тях и се спрях. Намирах се в малък проход, на няколко метра пред мен имаше други завеси. Зад мен се чуха стъпки и се появи Стиви. От другата страна на вторите завеси се долавяше приглушен шум.

— Мислиш ли, че е безопасно да влезем? — попитах.

— Според мен е по-безопасно да продължим напред, отколкото да се върнем — отвърна той. — Господин Длъгнест едва ли ще ни се и радва, ако ни види пак.

— Според теб откъде е научил всички тези неща за нас?

— Сигурно може да чете мисли — отвърна той.

— О! — Поколебах се за миг и после си признах: — Направо ми изкара ангелите!

— И на мен — кимна Стиви.

Пристъпихме напред.

Салонът беше голям. Меките седалки отдавна бяха махнати и в партера бяха подредени сгъваеми столове. Огледахме се за свободни места. Залата беше пълна, но нямаше други деца. Посетителите ми оглеждаха и шепнеха.

Единствените два свободни стола бяха на четвъртия ред. Наложи се да вдигнем доста хора, за да стигнем до тях и предизвикахме недоволно мърморене. Когато се настанихме, се оказа, че местата ни бяха много добри, тъй като бяхме в средата и никой не ни закриваше гледката. Сцената беше точно пред нас и всичко се виждаше прекрасно.

— Дали продават пуканки? — попитах.

— В „Циркът на кошмарите“ ли? — Стиви изсумтя презрително. — Я не се излагай. Може да има змийски яйца или очи на гущери, но в никакъв случай пуканки!

Посетителите бяха най-различни. Някои бяха в елегантно официално облекло, други бяха в анцузи. Имаше както старци на преклонна възраст, така и младежи само няколко години по-големи от мен и Стиви. Неколцина спокойно си бъбреха с приятелите си и се държаха все едно бяха на футболен мач, но повечето седяха мълчаливо и притеснено се оглеждаха.

Но всички бяха изпълнени с очакване. Виждах го в очите им — в тях искряха същите пламъчета, които грееха и в моите, и в на Стиви. Бяхме сигурни, че ни очаква нещо невероятно, нещо, на което никога преди не сме били свидетели.

Засвириха тромпети и залата утихна. Тромпетите гърмяха безспирно, все по-силно и по-силно, светлините угаснаха и стана тъмно като в рог. Страхът отново ме връхлетя, но вече беше късно за бягство.

Внезапно фанфарите замлъкнаха и настъпи тишина. Ушите ми звънтяха, за миг дори ми се зави свят. После обаче се стегнах и се поизправих на стола.

Някъде високо над главите ни светна зелен прожектор и се насочи към сцената. Ефектът беше ужасяващ! В продължение на около минута не се случи нищо. След това двама мъже изтеглиха клетка на колела, покрита с нещо, което приличаше на огромна меча кожа. Оставиха клетката в средата, пуснаха въжетата и избягаха зад кулисите.

За няколко секунди отново се възцари тишина. После пак гръмнаха фанфари — три пъти. Кожата се свлече и откри първото страшилище.

Тогава започнаха писъците.