Дарън Шан
Циркът на кошмарите (23)

Глава двайсет и втора

Медиците от „Бърза помощ“ попитаха дали Стиви не е болен от диабет или епилепсия. Мама отговори, че не е сигурна, но според нея не. След това я заразпитваха за алергии и така нататък, но тя обясни, че не му е майка и не знае.

Мислех, че ще ни качат в линейката, но ни казаха, че няма място. Дадох им телефона на Стиви и името на майка му, но тя не си беше вкъщи. Един от медиците помоли мама да отиде в болницата, за да попълни, доколкото може, нужните документи. Тя се съгласи и натовари мен и Ани в колата. Татко още не се беше прибрал и мама му се обади да му обясни къде отиваме. Той каза, че веднага ще дойде там.

Пътуването беше кошмарно. Седях отзад и избягвах погледа на Ани, знаех, че трябва да кажа истината, но се страхувах да го направя. А най-лошото беше, че ако аз лежах в кома, Стиви веднага щеше да си признае всичко.

— Какво точно се случи? — попита през рамо мама. Караше бързо, макар и да не надвишаваше ограничението на скоростта, така че нямаше как да се обърне да ме погледне. В това отношение бях извадил късмет — едва ли щях да събера смелост да я излъжа в очите.

— Не знам — отвърнах. — Говорехме си. После отидох до тоалетната. И когато се върнах…

— Значи не си видял нищо?

— Не съм — излъгах и ушите ми пламнаха.

— Странна работа — измърмори тя. — Изглежда вдървен, кожата му е посиняла. В първия момент помислих, че е мъртъв.

— Според мен нещо го е ухапало — обади се Ани. Едва се сдържах да не я смушкам в ребрата, но в последния момент се сетих, че разчитам на нея, за да не издаде тайната ми.

— Ухапало ли? — повтори мама.

— Имаше следи по шията — обясни Ани.

— Видях ги — въздъхна мама. — Но се съмнявам това да е причината, миличка.

— Защо не? — не се предаде сестра ми. — Ако е влязла змия или пък… някой паяк… — Погледна ме, спомни си какво ми беше обещала и леко се изчерви.

— Паяк ли? — Мама поклати глава. — Не, миличка, ухапването от паяк не е достатъчно, за да изпадне човек в кома.

— Какво е било тогава? — попита Ани.

— Не знам. Може би е хранително отравяне, или пък сърдечен удар.

— Децата не получават сърдечни удари — изсумтя сестра ми.

— Не е така — пак въздъхна мама. — Рядко е, но понякога се случва. Както и да е, лекарите бързо ще разберат. Те знаят повече от нас.

Не бях влизал често в болница и затова се оглеждах с любопитство, докато мама попълваше формулярите. Никога преди не бях виждал такава белота: бели стени, бели плочки на пода, бели престилки. Нямаше много хора, но се чувстваше оживление, чуваше се скърцане на пружини на легла, кашляне, бръмчене на машини, рязане с ножове, тихите гласове на лекарите.

Докато бяхме там, почти не разговаряхме. Мама каза, че са приели Стиви и сега го преглеждат, но нямало да стане ясно веднага какво му е.

— Сториха ми се оптимистично настроени — рече тя.

Ани беше жадна и аз я заведох до автомата за безалкохолни в ъгъла. Докато пъхах монетите, тя се огледа, да не би някой да ни подслушва, и прошепна:

— Още колко ще чакаш?

— Докато не чуя какво ще кажат — отвърнах. — Нека първо го прегледат. Да се надяваме, че ще установят каква е отровата и ще го излекуват.

— А ако не успеят? — настоя Ани.

— Тогава ще им кажа — обещах.

— Ами ако умре преди това? — попита тя едва чуто.

— Няма.

— Ами ако…

— Няма! — извиках аз. — Не говори така. Дори не си го помисляй! Трябва да се надяваме на най-доброто. Да вярваме, че ще се оправи. Мама и татко са ни учили, че положителните мисли помагат на болните да оздравеят, нали? Стиви има нужда да вярваме в него.

— По-скоро има нужда да кажем истината — отвърна раздразнено Ани, но реши да не спори. Отнесохме напитките си обратно на пейката и мълчаливо седнахме.

Малко след това пристигна и татко, беше облечен в работните си дрехи. Целуна мама и Ани, а мен ме стисна за рамото по мъжки. Мръсните му пръсти оставиха мазни следи по фланелката ми, но това не ме подразни.

— Нещо ново? — попита той.

— Още не — отвърна мама. — Сега го преглеждат. Може да им отнеме няколко часа.

— Какво точно му е станало, Анджела?

— Не знаем. Чакаме да ни кажат.

— Мразя да чакам — изсумтя татко, но нямаше друг избор, също като нас.

През следващите два часа не се случи нищо, освен че дойде майката на Стиви. Лицето й беше пребледняло, досущ като неговото, а устните й бяха здраво стиснати. Насочи се право към мен, сграбчи ме за раменете и ме разтърси.

— Какво си му направил? — изкрещя тя. — Ти си виновен! Ти уби момчето ми!

— Хей! Престанете! — извика татко.

Госпожа Леонард не му обърна внимание.

— Какво си му направил? — закрещя тя отново и пак ме разтърси, този път още по-силно. Опитах се да отговоря „Нищо“, но зъбите ми тракаха. — Какво му направи? Какво му направи? — повтаряше майката на Стиви, но изведнъж ме пусна, строполи се на пода и се сви като бебе.

Мама скочи от пейката и се наведе над нея. Погали я по главата и зашепна, помогна й да се изправи и седна до нея. Госпожа Леонард продължаваше да плаче, нареждаше колко лоша майка е била и как Стиви я мразел.

— Идете да си поиграете — нареди мама на мен и на Ани. Ние станахме и тръгнахме по коридора, но тя извика след мен: — Дарън! Не обръщай внимание на думите й. Не те обвинява за случилото се, просто е изплашена.

Кимнах нещастно. Какво ли щеше да каже мама, ако разбереше, че госпожа Леонард е права и вината наистина беше моя?

С Ани намерихме няколко автомата за видеоигри. Мислех, че няма да успея да се съсредоточа, но след няколко минути напълно забравих за Стиви и за болницата и се увлякох в играта. Радвах се, че макар и за малко, можех да се откъсна от тревогите на действителността и ако не ми бяха свършили монетите, сигурно щях да остана там цялата нощ.

Когато се върнахме, госпожа Леонард се беше успокоила и заедно с мама попълваше някакви формуляри. Двамата с Ани седнахме и чакането започна отново.

Към десет Ани започна да се прозява и зарази и мен. Мама ни погледна и обяви, че се прибираме вкъщи. Исках да възразя, но тя ме прекъсна.

— И да останеш тук, едва ли има с какво да помогнеш. Ако се случи нещо ново, веднага ще се обадя, дори и да е посред нощ, ставали?

Поколебах се. Това беше последната ми възможност да спомена за паяка. Бях на косъм да изплюя камъчето, но бях уморен и не намирах правилните думи.

— Става — измърморих унило и тръгнах.

Татко ни закара у дома. Чудех се какво ли щеше да направи, ако му разкажех за Мадам Окта, за господин Крепсли и за всичко останало. Вероятно щеше да ме накаже, дори бях сигурен, но не заради това си замълчах: не признах истината, тъй като бях сигурен, че той щеше да се срамува, задето бях излъгал, мислейки за собственото си добро, а не за доброто на Стиви. Страхувах се, че ще ме намрази.

Ани заспа още по пътя. Татко я отнесе до леглото. Аз влязох бавно в стаята си и се съблякох. Не спирах да се проклинам наум.

Докато сгъвах дрехите си, той надникна през вратата.

— Добре ли си? — попита. Аз кимнах. — Стиви ще се оправи. Сигурен съм, че ще се оправи. Лекарите си разбират от работата. Бързо ще го изправят на крака.

Кимнах отново, не смеех да отворя уста. Татко остана още миг на прага, след това въздъхна, обърна се и изтрополи надолу по стълбите.

Отворих гардероба да прибера панталоните си и видях вътре клетката на Мадам Окта. Извадих я. Мадам Окта лежеше в средата и както винаги дишаше леко и спокойно.

Взрях се внимателно в разноцветния паяк и това, което видях, не ме впечатли. Мадам Окта беше пъстроцветна, но грозна, космата и отвратителна. Намразих я. Тя беше виновна, тя беше ухапала Стиви без причина. Аз я хранех, грижех се за нея и я пусках да си играе, а ето как ми се беше отблагодарила.

— Проклето чудовище! — изръмжах аз и разтърсих клетката. — Неблагодарно нищожество!

Отново я разтърсих. Крачетата стиснаха здраво решетките и това направо ме подлуди, пак я раздрусах силно, исках Мадам Окта да падне и да се нарани.

Завъртях се в кръг, стиснал дръжката на клетката. Ругаех паяка, наричах го с какви ли не обидни имена, обяснявах колко ми се иска да не го бях виждал никога, да имам смелостта да го извадя и да го смачкам.

Накрая яростта ми стигна връхната си точка и с всички сили запокитих клетката колкото се може по-надалеч от мен. Изобщо не гледах накъде хвърлям и затова в следващия миг с ужас видях как тя прелита през отворения прозорец и изчезва в мрака.

Втурнах се след нея. Страхувах се, че при удара в земята вратичката може да се отвори. Знаех, че ако лекарите не успеят да спасят Стиви, Мадам Окта можеше да е от помощ: ако я изследват, сигурно ще разберат как да го излекуват. Но ако тя избяга…

Изтичах към прозореца. Нямаше как да сграбча клетката в движение, но поне щях да видя къде ще падне. Гледах я как лети във въздуха и се молех само да не се счупи.

Но в последния миг, преди да се стовари на земята, от сенките изскочи една ръка и я сграбчи.

Ръка!

Надвесих се навън. Беше тъмно и в първия момент не различих нищо. После човекът пристъпи напред.

Първо видях сбръчканите ръце, стиснали клетката. След това червените дрехи. Късата рижа коса. Големият грозен белег. И накрая ухиленото лице и дългите остри зъби.

Беше господин Крепсли! Вампирът!

И ми се усмихваше!