Дарън Шан
Циркът на кошмарите (19)

Глава осемнайсета

Прибрах се двайсетина минути преди мама и татко да станат. Скрих клетката с паяка в дъното на гардероба, а отгоре нахвърлях купчина дрехи, като направих достатъчно пролуки, за да може Мадам Окта да диша. Там щеше да е в безопасност: мама ме оставяше да чистя сам стаята си и рядко влизаше да рови из нея.

Пъхнах се в леглото и се престорих на заспал. Татко ме извика в осем без петнайсет. Облякох си дрехите за училище и слязох долу, прозявах се и се протягах, все едно току-що се бях събудил. Изядох си набързо закуската и се качих в стаята си да проверя Мадам Окта. Откакто я бях взел от сутерена, тя не беше помръднала. Разтърсих клетката леко, но паякът пак не се раздвижи.

Искаше ми се да остана вкъщи да го наблюдавам, но за това и дума не можеше да става. Мама винаги познаваше кога се преструвам и кога наистина не ми е добре. Нямаше да успея да я заблудя.

Този ден ми се стори като седмица. Секундите се влачеха едва-едва, дори и междучасията минаваха бавно. В голямото се опитах да поиграя футбол, но не ми вървеше, личеше си, че мисля за друго. В часовете не можех да се съсредоточа и отговарях погрешно и на най-лесните въпроси.

Но накрая училището свърши, прибрах се на бегом вкъщи и влетях право в стаята си.

Мадам Окта си беше в същото ъгълче. Изплаших се да не е умряла, но после видях, че диша. И тогава се досетих: очакваше храна! И друг път бях виждал паяци да се държат по същия начин. Стояха неподвижни с часове и дебнеха да се появи плячката им.

Не бях сигурен с какво трябва да я храня, но реших, че едва ли се различава толкова от другите паяци. Излязох в градината, като по пътя взех един празен буркан от кухнята.

За нула време събрах няколко умрели мухи, буболечки и един дълъг гърчещ се червей и изтичах обратно вътре, като скрих буркана под фланелката си, за да не го види мама и да започне да ме разпитва.

Затворих вратата на стаята си и подпрях дръжката със стола, така че никой да не може да влезе, сложих клетката на Мадам Окта на леглото и свалих кърпата.

Паякът се сви от внезапния приток на светлина. Понечих да отворя вратичката, за да пъхна храната, но си спомних, че си имам работа с отровен хищник, който може да ме убие с едно ухапване, и се спрях.

Сложих буркана върху клетката, извадих една от живите буболечки и я пуснах вътре. Тя падна по гръб. Размаха крачка във въздуха и успя да се претърколи по корем. Втурна се да бяга, но не стигна далеч.

Веднага щом буболечката се размърда, Мадам Окта се нахвърли върху нея. В единия момент стоеше свита на пашкул в ъгъла на клетката, а в следващия беше върху насекомото, оголила зъби.

Погълна я за секунди. Буболечката щеше да засити един обикновен паяк за ден-два, но за Мадам Окта едва ли беше повече от лека закуска. Върна се в ъгъла и ме погледна, сякаш казваше: „Е, това беше вкусно. А къде е основното ястие?“.

Дадох й всичко, което бях събрал в буркана. Червеят се съпротивлява достойно, извиваше се и се гърчеше силно, но тя заби зъби в него, разкъса го наполовина, а после и на четвъртинки. Той като че ли най-много й хареса.

Хрумна ми идея и измъкнах дневника си изпод леглото. Той беше най-скъпоценната ми вещ, в него отбелязвах всичко, защото исках някой ден да напиша книга. Не че забравях, но ако се запънех за някоя подробност, щеше да е достатъчно само да разгъна дневника и да проверя как точно е било.

Отворих го, докъдето бях стигнал, и на нова страница изброих всичко, което знаех за Мадам Окта: какво беше казал за нея господин Крепсли по време на представлението, номерата, които знаеше, какво ядеше. Отбелязах с кръстче храната, която й допадаше, а с две кръстчета любимите й лакомства (засега в тази графа влизаше само червеят). Така щях да разбера какво обича най-много и с какво да я награждавам, когато е послушна и ми се подчинява.

След това донесох разни неща от хладилника: сирене, шунка, маруля, осолено месо. Тя погълна всичко. Май нямаше да ми е лесно да утолявам апетита на тази грозница!

Нощта мина ужасно. Чудех се какво ли щеше да си помисли господин Крепсли, когато се събуди и открие, че паякът е изчезнал и намери бележката. Дали щеше да се подчини и да замине, или щеше да започне да търси любимката си? Дали имаше начин да я проследи до тук, както разговаряха мислено, с телепатия?

Лежах буден в леглото, притиснал кръст към гърдите си, макар да не бях сигурен дали той ще ми помогне. Във филмите кръстът действаше безотказно срещу вампирите, но веднъж Стиви беше споменал, че само той не е достатъчен. Стиви твърдеше, че трябва и човекът, който го държи, да е добър.

Към два сутринта съм заспал. Ако господин Крепсли беше дошъл, щеше да ме завари напълно безпомощен, но за щастие, когато се събудих, от него нямаше и следа, а Мадам Окта все още си беше в гардероба.

В сряда се чувствах много по-добре и съвсем се въодушевих, когато след училище минах покрай стария киносалон и видях, че циркът е заминал. Колите и караваните бяха изчезнали. „Циркът на кошмарите“ си беше отишъл.

Бях успял! Мадам Окта беше моя!

Отпразнувах победата с пица. С шунка и пеперони. Мама и татко попитаха какъв е поводът. Отвърнах, че просто така ми е хрумнало, предложих на тях и на Ани по едно парче и те не ме разпитваха повече.

Остатъците дадох на Мадам Окта и тя май много ги хареса. Обиколи цялата клетка и омете трохите. Записах в дневника си: „За специални случаи — пица!“.

През следващите няколко дни се опитвах да я предразположа да свикне с новия си дом. Не я пусках от клетката, но я разнасях из стаята, така че да разгледа и да я опознае. Не исках да се притеснява, когато й позволях да излезе.

През цялото време й говорех, разказвах й за себе си, за семейството си. Обясних й колко я харесвам, с какво ще я храня и какви номера ще правим заедно. Не знам дали разбра всичко, но като че ли схвана основната идея.

В четвъртък и петък след училище ходих в библиотеката и прочетох всичко за паяците. Оказа се, че не съм бил наясно с много неща — например че може да имат по осем очи, или пък че нишката на паяжината е гъста течност, подобна на лепило, която се втвърдява във въздуха. Но никъде не се споменаваше, че могат да бъдат опитомени и дресирани, нито пък че притежават телепатични способности. Не открих и снимка на паяци като Мадам Окта. Явно авторите на тези книги не бяха виждали паяк като нея. Тя беше единствената на света!

В събота реших, че е време да я пусна от клетката и да пробваме един-два номера. Бях се упражнявал с флейтата и можех да свиря няколко прости мелодии. По-трудното беше с изпращането на мисли до паяка. Задачата не беше лека, но смятах, че съм готов за нея.

Затворих вратата и прозорците. Беше следобед. Татко беше на работа, а мама — на пазар с Ани. Къщата беше празна, така че ако нещо се объркаше, сам щях да съм си виновен и никой друг нямаше да пострада.

Поставих клетката на пода в средата на стаята. За последно бях хранил Мадам Окта предишната вечер. Предполагах, че ако не е гладна, няма да иска да изпълнява командите ми. Когато се нахранят, животните стават мързеливи, също като хората.

Свалих кърпата, пъхнах флейтата в уста, завъртях ключа и отворих вратичката. Отстъпих крачка назад и се наведох, така че паякът да ме вижда.

В първия момент Мадам Окта изобщо не реагира. След това пропълзя до прага, спря и подуши въздуха. Изглеждаше твърде дебела, за да мине през отвора, явно я бях поохранил. Но някак си успя да се промуши и пристъпи навън.

Спря се на килима, големият й кръгъл корем трептеше. Реших, че сигурно ще пообиколи клетката и ще разгледа наоколо, но тя не показваше никакъв интерес към стаята.

Погледът й беше вперен право в мен!

Преглътнах шумно и се опитах да скрия страха си. С мъка се сдържах да не се разтреперя и да не изкрещя. Флейтата се беше изплъзнала и едва се крепеше между устните ми. Нямаше време за губене, нагласих я в устата си и поех дъх да засвиря.

И точно тогава Мадам Окта скочи. С един-единствен гигантски скок прелетя през стаята, със зинала уста и оголени зъби, косматите крака трепкаха във въздуха и се носеха право към лицето ми.