Дарън Шан
Циркът на кошмарите (4)

Глава трета

Стиви убеди господин Далтън да му върне листовката. Обясни, че иска да я закачи в стаята си. В първия момент господин Далтън като че ли понечи да я прибере, но след това размисли и му я даде, като преди това откъсна написания най-отдолу адрес.

След часовете четиримата — аз, Стиви, Алан Морис и Томи Джоунс — се събрахме и заразглеждахме лъскавата рекламка.

— Едва ли е истинско — рекох.

— Защо? — попита Алан.

— Защото подобни менажерии вече са забранени — отвърнах. — Човекът вълк и момчето змия са били забранени преди години, нали така каза господин Далтън?

— Истинско е! — настоя Алан.

— А откъде я взе? — полюбопитства Томи.

— Откраднах я — отговори тихо Алан. — От брат ми.

По-големият брат на Алан Тони Морис беше най-големият грубиян в училище и го изключиха. Той беше огромен, зъл и грозен.

— Откраднал си я от Тони? — ахнах аз. — Да не би да ти е омръзнал животът?

— Той няма да разбере — обясни Алан. — Беше в джоба на панталоните му, които мама изпра. Аз пъхнах на нейно място едно празно листче. Тони ще реши, че мастилото се е размило при прането.

— Умно — кимна Стиви.

— А Томи откъде я е намерил? — попитах.

— Някакъв мъж ги раздавал на улицата — отговори Алан. — Един от цирковите артисти, господин Крепсли.

— Онзи с паяка? — подсказа Томи.

— Да, само че тогава не бил с паяка. Било късно вечерта, Тони тъкмо се връщал от бара. — Тони беше малък и нямаше как да си взима сам пиене, но излизаше с по-големи момчета и те му купуваха алкохол. — Господин Крепсли му дал листовката и му казал, че са пътуващ цирк и изнасят тайни представления по целия свят. Обяснил му, че за да му продадат билет, трябва да покаже листовката, която раздавали само на хора, на които имали доверие. Не бивало да казва на никого за представленията. Но онзи ден Тони беше много ларж — обикновено е такъв, като си пийне — и не можеше да си държи езика зад зъбите.

— По колко са билетите? — попита Стиви.

— По петнайсет лири — отвърна Алан.

— Петнайсет лири! — извикахме в един глас.

— Никой няма да плати петнайсет лири, за да гледа някакви си уроди! — изсумтя Стиви.

— Аз бих платил — обадих се.

— Аз също — кимна Томи.

— И аз — добави Алан.

— Не че аз не бих ги дал — присъедини се към нас Стиви, — но все пак няма откъде да намерим по петнайсет лири. Така че въпросът е хипотетичен, нали?

— Какво означава „хипотетичен“? — попита Алан.

— Означава, че, тъй като не можем да си го позволим, няма никакво значение дали бихме си купили билети, или не — обясни Стиви. — Лесно е да кажеш, че би направил нещо, ако знаеш, че не можеш.

— А с колко пари разполагаме? — попита Алан.

— Нямаме пукната пара! — разсмях се аз. Този израз го бях научил от татко, той често го употребяваше.

— Страшно ми се ходи — рече тъжно Томи и отново се взря в листовката. — Звучи страхотно.

— На господин Далтън като че ли не му допадна особено — възрази Алан.

— Точно това имам предвид — отвърна Томи. — След като на него не му харесва, значи е страхотно. Това, което възрастните не одобряват, най-често се оказва върхът.

— Не може ли да съберем пари? — предложих аз. — Може би имат отстъпка за деца?

— Не ми се вярва да пускат деца — рече Алан, но въпреки това обяви с колко пари разполага: — Пет лири и седемдесет.

— Аз имам точно дванайсет лири — отчете се Стиви.

— А аз — шест лири и осемдесет и пет — добави Томи.

— Осем лири и двайсет и пет — въздъхнах аз и ги събрах наум. — Това прави общо малко повече от трийсет лири. Утре ще ни дадат джобните за седмицата. И с тях…

— Ами ако билетите свършат? — прекъсна ме Алан. — Първото представление е било вчера. Последното е следващият четвъртък. Може да отидем само утре или в събота, тъй като родителите ни няма да ни пуснат друга вечер през седмицата. Мъжът, който дал листовката на Томи, казал, че билетите са почти продадени. Трябва да ги купим още тази вечер.

— Е, значи няма начин — въздъхнах, но се опитах да скрия разочарованието си.

— Може и да има — обади се Стиви. — Майка ми държи малко пари в един буркан у дома. Ще взема оттам и ще ги върна, когато ни дадат джобните.

— Ще откраднеш? — възкликнах аз.

— Ще взема назаем — поправи ме гневно той. — Не е кражба, щом след това ще ги върна. Какво ще кажете?

— А как ще купим билетите? — попита Томи. — Утре сме на училище. Тази вечер няма да ни пуснат да излезем.

— Аз ще се измъкна и ще ги купя — обеща Стиви.

— Но господин Далтън откъсна адреса — напомних аз. — Как ще узнаеш къде да отидеш?

— Запомних го наизуст — ухили се той. — Е, цяла нощ ли ще стоим тук и ще си търсим оправдания, или ще го направим?

Спогледахме се и един след друг бавно кимнахме.

— Добре — кимна Стиви. — Тичаме до вкъщи, взимаме парите и се събираме пак тук. Кажете на родителите си, че сте забравили някой учебник или нещо подобно. Ще съберем парите накуп и аз ще набавя останалото от буркана.

— Ами ако не успееш да откраднеш, тоест, да вземеш назаем? — попитах.

Той сви рамене.

— Тогава ще му мислим. Но няма как да разберем, преди да опитаме. Хайде, бегом!

И той хукна. След миг Томи, Алан и аз го последвахме.