Дарън Шан
Циркът на кошмарите (24)

Глава двайсет и трета

Застинах на прозореца като вкаменен, очаквах господин Крепсли да се превърне в прилеп и да полети към мен, но той само внимателно повдигна клетката, за да провери дали Мадам Окта е добре.

После, все така усмихнат, се извърна и си тръгна. След миг вече беше изчезнал безследно в мрака.

Затворих прозореца и се шмугнах разтреперан в леглото, в главата ми жужаха хиляди въпроси. Откога ли стоеше там долу? След като е знаел къде е Мадам Окта, защо не беше дошъл да си я вземе по-рано? Не изглеждаше разгневен, като че ли по-скоро се забавляваше на ситуацията. Защо не ми беше изтръгнал гръкляна, както беше предрекъл Стиви?

За сън и дума не можеше да става. Бях по-изплашен, отколкото в нощта след кражбата на паяка. Тогава поне можех да се успокоявам с мисълта, че господин Крепсли не знае за мен и съответно не може да ме намери.

Чудех се дали да не кажа на татко. Все пак край дома ни обикаляше вампир, който имаше солидна причина да жадува за отмъщение. Татко трябваше да го знае. И аз трябваше да го предупредя, за да може да се подготви да ни защити. Само че…

Само че той нямаше да ми повярва. Особено сега, когато вече не разполагах с Мадам Окта. Представих си как се опитвам да го убедя, че наистина съществуват вампири, че един е бил тук и може и да се върне. Сигурно щеше да си помисли, че съм полудял.

Успях да задремя едва на зазоряване, тъй като някъде бях чел, че вампирите не излизат по светло. Не спах кой знае колко, но и кратката почивка ми се отрази добре и когато се събудих, вече можех да мисля трезво. В крайна сметка реших, че няма от какво да се боя. Ако господин Крепсли искаше да ме убие, щеше да го направи още снощи, когато ме беше хванал неподготвен. Но по някаква причина той явно не желаеше смъртта ми — поне засега.

Така поуспокоих страховете си и вече можех да се съсредоточа върху Стиви и истинския проблем: дали да призная истината или не. Мама беше останала в болницата цялата нощ, за да се погрижи за госпожа Леонард и да се обади на всички приятели и съседи и да ги уведоми за случилото се. Ако си беше вкъщи, може би щях да й кажа, но мисълта да говоря с татко ме ужасяваше.

Онази неделя у дома беше изключително тихо. Татко изпържи яйца и наденички за закуска и както обикновено, ги загори, но ние не се оплаквахме. Почти не усещах вкуса на храната. Не бях гладен. Изядох си всичко само защото се преструвах, че е една обикновена неделя.

След това се обади мама. Двамата с татко говориха дълго. През повечето време той мълчеше, само кимаше и сумтеше. С Ани стояхме мирно и се опитвахме да разберем нещо. След като затвори телефона, татко дойде и седна при нас.

— Как е? — обадих се аз.

— Не е добре — отвърна татко. — Лекарите не знаят какво му е. Май Ани ще се окаже права, че е бил ухапан от отровно животно. Но нямат представа какво е то. Изпратили са проби на специалисти в други болници и се надяват, че те ще разполагат с повече информация. Но… — той поклати глава.

— Ще умре ли? — попита Ани тихо.

— Може би — отвърна татко. Зарадвах се, че не скри истината от нас. Възрастните често лъжат децата за сериозните неща. А аз предпочитах да зная истината, отколкото да ме лъжат.

Ани се разплака. Той я взе в скута си.

— Хей, не плачи. Още нищо не е сигурно. Стиви е жив. Диша самостоятелно и мозъкът му като че ли не е засегнат. Ако лекарите разберат как да се преборят с отровата в тялото му ще оздравее.

— Колко време му остава? — попитах.

Татко сви рамене и отвърна:

— С помощта на специални апарати могат да го поддържат в това състояние дълго време.

— Все едно е в кома? — уточних аз.

— Точно така.

— А кога ще го включат към тях?

— Сигурно след няколко дни — отговори той. — Засега лекарите не са категорични, тъй като нямат представа с какво си имат работа, но според тях ще минат поне още ден-два, преди респираторната и коронарната му дейност да спрат.

— Каква дейност? — изхлипа Ани.

— Сърцето и белите му дробове — обясни татко. — Докато те функционират, Стиви е жив. Ще го хранят с тръбичка, но иначе е добре. Едва когато спре да диша — ако изобщо се стигне дотам, — положението става сериозно.

Един-два дни. Не беше много. Вчера пред него беше целият му живот. А сега разполагаше с „ден-два“.

— Може ли да отидем да го видим? — попитах.

— Може да отидем следобед, ако си сигурен, че го искаш — рече татко.

— Искам го — уверих го аз.

* * *

Този път в болницата беше по-оживено, тъй като беше пълно с посетители. Никога не бях виждал толкова много шоколади и цветя на едно място. Всеки носеше или едното, или другото, или и двете. Искаше ми се да взема нещо на Стиви от кафето на входа, но нямах пари.

Предполагах, че Стиви ще е в детското отделение, но той беше настанен в самостоятелна стая, защото лекарите все още не бяха приключили с изследванията и не бяха сигурни дали болестта му не е заразна. Преди да влезем, ни накараха да си сложим маски, ръкавици и дълги зелени престилки.

Госпожа Леонард спеше в един стол. Мама ни даде знак да пазим тишина. Прегърна ни един след друг и се обърна към татко.

— Пристигнаха първите резултати от запитванията до другите болници — рече тя с приглушен от маската глас. — Всички са отрицателни.

— Все някой трябва да знае какво е! — отвърна той. — Колко вида отрови може да има на този свят?

— Хиляди — отговори мама. — Изпратили са проби и на болници в чужбина. Надяват се, че някъде може да я има описана, но ще мине време, докато им отговорят.

Слушах ги с половин ухо, вниманието ми беше погълнато от Стиви. Той лежеше по гръб. Към едната му ръка беше прикрепена система, а от гърдите му стърчаха кабели и тръбички. Там, откъдето лекарите бяха вземали проби от кръвта му, се виждаха следи от убождания. Лицето му беше бяло и застинало. Изглеждаше ужасно!

Разплаках се неудържимо. Мама ме прегърна, но това само влоши нещата. Опитах се да й кажа за паяка, ала думите излизаха несвързани и накъсвани от хлипове. Тя продължи да ме прегръща и целува и накрая се поуспокоих и млъкнах.

Пристигнаха други посетители, някакви роднини на Стиви, и мама реши, че е редно да ги оставим насаме с него и с майка му. Изведе ме навън, свали ми маската и избърса сълзите ми с хартиена кърпичка.

— Ето, така е по-добре — рече тя. Усмихна се и ме погъделичка, за да се усмихна и аз. — Стиви ще се оправи. Знам, че не изглежда добре, но лекарите правят всичко по силите си. Трябва да им вярваме и да се надяваме на най-доброто, нали?

— Да — въздъхнах аз.

— На мен не ми се видя чак толкова зле — обади се Ани от солидарност и ме потупа по рамото. Усмихнах й се да й благодаря.

— Ще се прибереш ли с нас? — попита татко.

— Не знам — отвърна колебливо мама. — Струва ми се, че е добре да поостана, в случай че…

— Вече направи предостатъчно, Анджела — рече твърдо той. — Цяла нощ не си мигнала, нали?

— Почти — призна тя.

— Трябва да поспиш малко. Хайде, Анджи, да си вървим. — Татко я нарича „Анджи“, само когато се опитва да я предума за нещо. — Има кой да се грижи за Стиви и майка му. Никой не очаква от теб да поемеш всичко.

— Добре — съгласи се мама. — Но довечера ще дойда да проверя дали не се нуждаят от мен.

— Хубаво — кимна той и пое към колата. Посещението ни не донесе кой знае какво, но не се оплаквах. Радвах се, че си тръгваме.

По пътя към къщи си мислех за Стиви, за състоянието му и защо изглеждаше така. Съмнявах се в болницата да успеят да се преборят с отровата в кръвта му. Бях готов да се обзаложа, че до този момент никой лекар в целия свят не се е сблъсквал с отровата на Мадам Окта.

Колкото и зле да беше изглеждал Стиви днес, след ден-два щеше да е още по-зле. Представих си го включен към апарат за командно дишане — лицето покрито с маска, в устата напъхани тръби. Направо ми прилоша!

Имаше само един начин да спася Стиви. Един-единствен човек знаеше как да бъде победена отровата на паяка.

Господин Крепсли.

Когато спряхме пред къщи и излязохме от колата, вече бях взел решение: щях да го намеря и да го накарам да помогне на Стиви. Щом се стъмнеше, щях да се измъкна навън и да открия вампира, където и да беше той. И ако не успеех да го надвия и да измъкна лекарството…

… изобщо нямаше да се завърна.