Дарън Шан
Циркът на кошмарите (31)

Глава трийсета

На лекарите не им отне много време да произнесат присъдата си. Не откриха нито дихателна дейност, нито пулс. За тях случаят беше ясен.

Най-лошото беше, че знаех какво се случва край мен. Искаше ми се да бях помолил господин Крепсли за такава отрова, която да ме приспи. Ужасно беше да слушам как мама и татко плачат, а Ани крещи да се събудя.

След няколко часа започнаха да прииждат близки и приятели и тяхното пристигане наново пораждаше плач и писъци.

Ако имаше начин, с радост бих си спестил цялата тази история. Предпочитах направо да избягам с господин Крепсли някоя нощ, но той ме увери, че няма как да стане.

— Ако избягаш — обясни той, — ще те обявят за издирване. Навсякъде ще разлепят твои снимки, ще ги публикуват във вестниците, ще ги раздадат на полицаите. Няма да имаме мира.

Да се престоря на мъртъв беше единствената ни възможност. Ако всички приемеха, че съм умрял, щях да бъда свободен. Мъртъвците никой не ги търси.

Сега обаче, като виждах колко страдат близките ми, проклинах и господин Крепсли, и себе си. Не трябваше да го правя. Не биваше да им го причинявам.

Но пък, погледнато от добрата страна, това щеше да е краят. Да, сега страдаха и щяха да скърбят още известно време, но после щяха да се оправят. (Или поне така се надявах.) Ако бях избягал, драмата можеше да се проточи вечно, цял живот щяха да се надяват да се върна, да ме търсят, да вярват, че ще ме видят отново.

Пристигна погребалният агент и помоли всички да излязат от стаята. С помощта на една сестра ме съблече и огледа тялото. Сетивата ми бавно се пробуждаха и смътно усещах досега на студените му ръце.

— В чудесно състояние е — рече той тихо. — Свеж, със стегната кожа, без белези. За нас няма никаква работа. Само малко руж по бузите и готово.

Вдигна клепачите ми. Оказа се пълен и на вид доволен от живота мъж. Изплаших се да не разбере по очите ми, че съм жив, но ми се размина. Той внимателно завъртя главата ми насам-натам и счупените кости на врата изщракаха отново.

— Човекът е толкова крехко създание — въздъхна погребалният агент и продължи с огледа.

Вечерта ме закараха обратно у дома и ме сложиха във всекидневната на една дълга маса, покрита с голямо платно, така че хората да постоят край мен да се сбогуват.

Беше ми странно да слушам как говорят за мен, все едно ме няма. Обсъждаха какъв съм бил като малък, какво добро момче съм бил и какъв хубав мъж е щяло да стане от мен, ако не съм бил умрял.

Как ли щяха да се втрещят, ако бях скочил и извикал: „Па!“.

Времето се влачеше едва-едва. Не съм в състояние да опиша колко е скучно да лежиш неподвижно в продължение на часове, без да можеш да помръднеш, да се засмееш или да се почешеш по носа. Дори не можех да зяпам в тавана, защото клепачите ми бяха затворени!

Освен това се налагаше да внимавам, защото постепенно сетивата ми се събуждаха. Господин Крепсли ме беше предупредил, че ще започна да усещам боцкане и гъделичкане много преди напълно да се възстановя. Не можех да мърдам, но ако се напънех, сигурно щях да потръпна леко и така щях да се издам.

Сърбежът направо ме подлуди. Опитвах се да не му обръщам внимание, но беше невъзможно. Сърбеше ме навсякъде, по цялото тяло, все едно ме бяха полазили мравки. Най-зле беше по главата и по врата, където беше счупването.

Най-накрая хората започнаха да се разотиват. Сигурно беше късно, тъй като във всекидневната не остана никой и се възцари тишина. Лежах там сам известно време и се наслаждавах на спокойствието.

И след това долових движение.

Вратата се отвори бавно и безшумно.

Стъпки прекосиха стаята и спряха до масата. Сърцето ми замря — но не заради отровата. Кой ли беше дошъл? За миг си помислих, че е господин Крепсли, само че нямаше никаква причина той да идва в къщата. С него щяхме да се видим по-късно.

Който и да беше, беше много тих. В продължение на няколко минути не се чу нищо.

След това усетих нечии ръце по лицето си.

Непознатият вдигна клепачите ми и светна с фенерче в зениците ми. В стаята беше тъмно и не успях да видя лицето му. Той изсумтя, спусна клепачите обратно, отвори устата и ми сложи нещо на езика — нещо като листче хартия, но със странен, горчив вкус.

След като го извади, непознатият вдигна ръцете ми и огледа пръстите. Чу се щракане на фотоапарат.

Накрая започна да ме боде с остро шило или игла по цялото тяло. Внимаваше да не засегне места, от които можеше да протече кръв и избягваше жизненоважните органи. За щастие сетивата ми не се бяха пробудили напълно и не ме болеше много.

След това си тръгна. Чух стъпките да се отдалечават, вървеше също толкова тихо, колкото и на влизане, вратата се отвори и затвори и това беше всичко. Посетителят, който и да беше, изчезна и ме остави озадачен и изплашен.

Рано сутринта при мен дойде да поседи татко. Говори дълго, разказа ми какви са били плановете му за мен, в какъв колеж възнамерявал да ме изпрати, каква работа си мечтаел да започна. Плака много.

После дойде и мама и седна до него. Двамата отново си поплакаха, макар да се опитваха да се успокояват взаимно. Все пак им оставала Ани, можело и да си родят или да си осиновят още едно дете. Поне смъртта ми била бърза и не съм страдал. Спомените за мен завинаги щели да останат с тях и така нататък.

Изобщо не ми харесваше, че аз съм причината за толкова много страдания. Бих дал всичко на света да им го спестя.

По-нататък събитията се поускориха малко. Донесоха ковчег и ме сложиха в него. Дойде и един свещеник и поговори с близките и с приятелите. Постоянно прииждаха и си отиваха хора.

Чух Ани да плаче, умоляваше ме да спра да се преструвам и да се събудя. Щеше да е много по-лесно, ако я бяха отвели някъде, но сигурно не искаха да порасне с мисълта, че е била лишена от възможност да се сбогува с брат си.

Накрая сложиха капака на ковчега и го заковаха. Вдигнаха ме от масата и ме пренесоха в катафалката. Закараха ме в черквата, но там не чух почти нищо. След опелото ме занесоха до гробището и там до мен достигаше всяка дума на свещеника и хълцането и плача на опечалените.

И след това ме погребаха.