Дарън Шан
Циркът на кошмарите (3)

Глава втора

След голямото обедно междучасие при нас отново влезе господин Далтън, този път за урок по история. Учехме за Втората световна война. На мен не ми беше много интересно, но Стиви беше направо запленен. Той страшно си падаше по убийствата и войните. Често казваше, че иска да стане наемен войник — което означава да се бие за пари, — когато порасне. И говореше напълно сериозно.

След историята имахме математика и за наша изненада отново — за трети път този ден — се появи господин Далтън. Учителят ни по математика бил болен и затова се налагало той да го замества.

Стиви беше на седмото небе — любимият му преподавател три поредни часа. Господин Далтън щеше да ни преподава математика за първи път и Стиви започна да се перчи пред него, обясняваше докъде сме стигнали в учебника и кои задачи са трудни, все едно говореше на дете. Господин Далтън обаче нямаше нищо против. Беше свикнал със Стиви и знаеше как да се оправя с него.

По принцип той беше доста сериозен, в неговите часове беше забавно и винаги научавахме нещо ново. Явно обаче в математиката не го биваше много. Стараеше се, но си личеше, че е объркан и докато се опитваше да схване нещата, ровеше в учебника и надаваше ухо към „полезните“ съвети на Стиви, останалите започнахме да се въртим, да си шепнем и да си подаваме бележки.

Изпратих бележка на Алан да ми даде да погледна загадъчното листче, което беше донесъл. Първоначално той отказа, но аз продължих да настоявам и накрая Алан се съгласи. Томи седеше на чина зад него и затова пръв получи листчето. Разгъна го и зачете. Лицето му грейна и дори устата му леко се отвори. Прочете го цели три пъти и едва тогава ми го подаде.

То представляваше рекламна листовка за пътуващ цирк. Най-отгоре имаше снимка на вълча глава. Вълкът беше зинал и от зъбите му капеше слюнка. Отдолу пък бяха сложени снимки на паяк и змия и те също изглеждаха доста страшни.

Под вълка с големи червени букви пишеше:

ЦИРКЪТ НА КОШМАРИТЕ

А отдолу, с по-малки:

САМО ЗА ЕДНА СЕДМИЦА В ГРАДА — „ЦИРКЪТ НА КОШМАРИТЕ“!

ЕЛАТЕ И ВИЖТЕ:

САЙВ и СИЪРСА — БЛИЗНАЧКИТЕ ОТ КАУЧУК!

МОМЧЕТО ЗМИЯ! ЧОВЕКА ВЪЛК! ЗЪБАТАТА ГЕРТА!

ЛАРТЪН КРЕПСЛИ И НЕГОВИЯ ПАЯК МАДАМ ОКТА!

АЛЕКСАНДЪР СКЕЛЕТА! БРАДАТАТА ЖЕНА! РЪКОКРАКИЯ ХАНС!

РАМЪС ТЪРБУХА — НАЙ-ДЕБЕЛИЯ ЧОВЕК НА СВЕТА!

Беше посочено и откъде човек можеше да си купи билети и да разбере къде ще се играят представленията, а най-отдолу, до змията и паяка, пишеше:

НЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВА ЗА ХОРА СЪС СЛАБИ СЪРЦА!

В СИЛА СА ОПРЕДЕЛЕНИ ОГРАНИЧЕНИЯ!

— „Циркът на кошмарите“ — прошепнах възторжено аз. Дали наистина щеше да има такива уроди? Така изглеждаше.

Отново се зачетох в странните прозвища на цирковите актьори. Толкова се бях вглъбил, че напълно забравих за господин Далтън. Опомних се едва когато ми направи впечатление пълната тишина в стаята. Вдигнах глава и видях, че Стиви стои сам отпред до бюрото на учителя. Той се ухили и ми се изплези. Целият настръхнах от ужас, обърнах се и видях зад мен господин Далтън, който четеше рекламата със стиснати зъби.

— Какво е това? — извика строго той и грабна листчето от ръката ми.

— Рекламна листовка, господине — отвърнах.

— Откъде я взе? — Господин Далтън изглеждаше страшно ядосан. Досега не го бях виждал толкова сърдит. — Откъде я взе?

Смутено облизах устни. Не знаех какво да му отговоря. Не исках да издавам Алан, а и знаех, че той сам нямаше да си признае — дори и най-добрите му приятели бяха наясно, че не беше от най-смелите, — но бях блокирал и не ми идваше наум никаква правдоподобна лъжа. За щастие в този миг се намеси Стиви.

— Моя е, господине — обади се той.

— Твоя ли? — премига изненадано господин Далтън.

— Намерих я на автобусната спирка — продължи Стиви. — Един мъж я хвърли. Видя ми се интересна и я взех. Мислех да ви я покажа след часа.

— О! — Господин Далтън се опита да прикрие, че е поласкан. — Това е друга работа. В детското любопитство няма нищо лошо. Седни си, Стиви.

Учителят закачи листовката на черната дъска с кабарче.

— В миналото — потупа по нея той — наистина е имало подобни циркове. Техните алчни собственици са затваряли в клетки хора с малформации и…

— Как така „с малформации“, господине? — прекъсна го някой.

— Това са хора, при които нещо не е както при всички останали — обясни господин Далтън. — Например имат по три ръце или пък по два носа, нямат крака, или пък са необичайно ниски или високи. А всъщност те са същите като мен и вас, само видът им е различен, но ги смятали едва ли не за животни и ги наричали уроди. Показвали ги по панаирите срещу пари, позволявали на публиката да им се присмива и да ги дразни. Отнасяли се с тях като с диви зверове. Плащали им малко, биели ги, обличали ги в парцали, не им позволявали да се къпят.

— Това е жестоко, господине — обади се Дилейна Прайс, която седеше на първия чин.

— Така е — кимна той. — Тези менажерии са били чудовищна жестокост. Ето защо толкова се ядосах, като видях това — господин Далтън дръпна листовката. — Отдавна са забранени, но от време на време се разнася слухът, че въпреки всичко съществуват и днес.

— Мислите ли, че „Циркът на кошмарите“ е точно такъв цирк? — попитах аз.

Той отново огледа листовката и поклати глава.

— Не ми се вярва. По-скоро е някакъв просташки рекламен трик. Но въпреки това — добави господин Далтън, — надявам се, че на никой от вас не би му и минало през ума да отиде на представленията.

— О, не, господине! — отвърнахме в хор.

— Тези менажерии са били нещо ужасно — продължи той. — Представяли са се за обикновени циркове, но всъщност са били свърталища на злото. И който доброволно си плаща да ги посети, не е по-добър от алчните злодеи, които ги притежават.

— Само някой извратеняк може да реши да иде на такова представление, господине — съгласи се Стиви. След това ме погледна, намигна ми и беззвучно изрече: „Но ние ще отидем!“.