Дарън Шан
Циркът на кошмарите (1)

Въведение

Винаги съм си падал по паяците. Когато бях малък, ги събирах. Прекарвах часове в потъналата в прахоляк стара барака в дъното на градината и търсех спотаилите се в паяжините си осмокраки хищници. Намерех ли някой, го занасях в стаята си и го пусках на свобода.

Мама направо полудяваше.

В повечето случаи паякът изчезваше безследно след ден-два, но някои се задържаха по-дълго. Един си изплете паяжина точно над леглото ми и дебна плячката си там близо месец. Вечер, като си легнех, си представях как се спуска, вмъква се в устата ми, пропълзява през гърлото по хранопровода и снася яйцата си в корема ми. А след това от тях се излюпваха паячета, които ме изяждаха жив отвътре.

Когато бях малък, обичах страшните истории.

За деветия ми рожден ден мама и татко ми подариха тарантула. Не беше отровна, нито пък голяма, но за мен беше най-скъпоценният подарък на света. Постоянно си играех с нея, оставях я на мира единствено когато спях. Хранех я с различни лакомства: мухи, хлебарки, червейчета. Ужасно я разглезих.

Но един ден направих глупост. Бях гледал анимационно филмче, в което героят беше всмукан в прахосмукачка и не му стана нищо. Измъкна се от торбичката мръсен, прашен и страшно ядосан. Беше много смешно.

Толкова смешно, че реших и аз да пробвам. С тарантулата.

Едва ли е нужно да обяснявам, че не стана така, както в анимационното филмче. Паякът беше разкъсан на парчета. Разплаках се, но вече беше късно. Домашният ми любимец беше мъртъв, вината беше моя и нищо не можех да направя.

Когато разбраха за случилото се, родителите ми много ми се накараха — тарантулата беше доста скъпа. Заявиха, че съм безотговорен и глупав, и никога повече не ми позволиха да си взема домашен любимец, дори и обикновен паяк от градината.

* * *

Започнах с тази отдавнашна случка по две причини. Едната ще разберете веднага, като продължите да четете книгата. А другата е следната:

Тази история е истинска.

Не очаквам да ми повярвате — аз самият не бих повярвал, ако не се беше случило с мен, — но е така. Всичко, което описвам тук, беше точно така, както го разказвам.

В истинския живот, ако направиш някоя глупост, си плащаш за нея. В книгите героите могат да грешат колкото си искат. Няма значение какво точно правят, тъй като накрая всичко завършва добре. Те побеждават лошите, оправят нещата и всичко приключва тип-топ.

В истинския живот прахосмукачките убиват паяците. Ако изскочите на оживена улица, без да се огледате, ще ви блъсне кола. Ако паднете от дърво, ще си счупите крак или ръка.

Истинският живот е гаден. И жесток. Не го е грижа за героите, благополучния финал и как трябва да завършват историите. В истинския живот се случват лоши работи. Умират хора. Добрите не побеждават. Злото често надделява.

Просто исках да сте наясно с това, преди да започна.

* * *

И още нещо. Истинското ми име не е Дарън Шан. Всичко в тази книга е истина, с едно-единствено изключение: имената. Бях длъжен да ги променя, защото… сами ще разберете, щом стигнете до края.

Нито едно име не е истинско — нито моето, нито на сестра ми, нито на приятелите и учителите ми. На никого. Няма да ви кажа и в кой град живея, нито в коя държава. Не смея да го направя.

Но да приключваме с уводните думи. Готови ли сте да продължим нататък? Ако това беше измислена история, щеше да започне нощем, когато навън бучи силна буря, бухат бухали и се чува злокобно дращене под леглото. Но тъй като е истинска, началото й ще бъде точно там, където започна всичко.

В тоалетната.