Дарън Шан
Циркът на кошмарите (25)

Глава двайсет и четвърта

Наложи се да чакам почти до единайсет. Мислех да изляза по-рано, докато мама е в болницата, но у дома се отбиха двама приятели на татко със своите деца и трябваше да се занимавам с тях и да се правя на домакин.

Мама се прибра към десет. Беше уморена и татко набързо отпрати гостите. Двамата седнаха в кухнята да изпият по чаша чай и да поговорят и след това си легнаха. Изчаках да заспят, слязох долу и се измъкнах през задната врата.

Летях в тъмното като комета. Никой не ме видя или чу. В джоба си стисках кръстче, което бях открил в кутията с бижута на мама, а в другия бях пъхнал шишенце със светена вода, изпратена от един от чуждестранните приятели на татко, с които си пишеше преди десет години. Не успях да намеря дървен кол. Поколебах се дали вместо него да не взема един остър нож, но реших, че най-вероятно ще се порежа. Не ме биваше особено с ножовете.

Старият киносалон беше пуст и тъмен. Този път влязох през главния вход.

Не знам какво щях да правя, ако не откриех вампира вътре, но нещо ми подсказваше, че ще е там. Също като онзи ден, когато Стиви хвърли листчетата и билета във въздуха и аз го сграбчих със затворени очи. Просто така беше писано.

Не намерих веднага пътя към сутерена. Носех си фенер, но батерията се оказа почти напълно изтощена и след няколко минути той угасна. Наложи се да се лутам в тъмното като къртица. Когато най-накрая попаднах на стълбите, веднага поех надолу, за да не оставя време на страха да ме завладее.

Колкото по-надолу слизах, толкова по-светло ставаше и когато се озовах в мазето, видях запалени пет високи свещи. Изненадах се — нали вампирите се страхуваха от огъня, — но и се зарадвах.

Господин Крепсли ме очакваше. Седеше край малка масичка в дъното и редеше пасианс.

— Добро утро, господин Шан — каза той, без да вдига глава.

Прокашлях се, за да прочистя гърлото си, и отвърнах:

— Не е утро. Почти полунощ е.

— За мен това е утрото — отговори господин Крепсли, вдигна глава и се усмихна. Зъбите му бяха големи и остри. За пръв път бях толкова близо до него и жадно търсех издайническите вампирски белези — червени зъби, дълги уши, дръпнати очи, — но той приличаше на най-обикновен, макар и невероятно грозен човек.

— Очаквахте ме, нали? — попитах.

— Да — кимна господин Крепсли.

— Кога разбрахте къде е Мадам Окта?

— Намерих я в нощта, в която я открадна.

— И защо не си я взехте?

Той сви рамене.

— Стана ми интересно що за момче би се осмелило да открадне от вампир и реших, че може би си заслужава да те наблюдавам известно време.

— Защо? — С мъка се опитвах да прикрия треперенето на коленете си.

— Защо ли? — повтори подигравателно вампирът. Щракна с пръсти, картите полетяха във въздуха и се прибраха в кутийката. Сложи я настрани и изпука кокалчетата си. — Защо си дошъл, Дарън Шан? Да откраднеш отново Мадам Окта? Още ли я желаеш?

Поклатих глава и извиках:

— Никога повече не искам да виждам това чудовище!

Той се разсмя.

— Внимавай, ще я обидиш.

— Не ми се присмивайте! — предупредих го сериозно аз. — Не обичам да ми се смеят!

— Така ли? И какво ще ми направиш, ако реша да продължа?

Извадих кръста и шишенцето със светена вода и ги вдигнах високо пред себе си.

— Ще те поразя с това! — извиках гръмогласно, като очаквах да падне на колене от страх. Нищо подобно! Господин Крепсли се усмихна, отново щракна с пръсти и изведнъж кръстът и шишенцето изчезнаха от ръцете ми и се озоваха в неговите!

Огледа присмехулно кръстчето и го смачка на топка, все едно беше обикновена тенекийка. След това отпуши шишето и изпи светената вода.

— Знаеш ли какво обичам най-много? — попита той. — Обичам хора, които гледат филми на ужасите и четат книги на ужасите. Защото те вярват на това, което са видели или прочели, и пристигат с разни глупости като кръстове и светена вода, вместо с истински оръжия, пушки и ръчни гранати.

— Да не би… нима… нали ви е страх от кръстове? — запелтечих аз.

— Че защо да ме е страх?

— Защото сте… лош!

— Лош ли съм?

— Да — кимнах уверено. — Със сигурност сте лош. Нали сте вампир! А вампирите са лоши.

— Не бива да вярваш на всичко, което ти разказват — рече той. — Вярно е, че наклонностите ни по отношение на храната са доста необичайни. Но това, че пием кръв, не ни прави непременно лоши. Нима кръвосмучещите прилепи, които пият кръв от крави и коне, са лоши?

— Не — отвърнах. — Но това е друго. Те са животни.

— Хората също са животни. Ако някой вампир убие човек, да, той е лош. Но ако само си пийне малко кръв, за да напълни къркорещия си стомах… Какво му е лошото на това?

Не знаех какво да отговоря. Бях като втрещен, вече нямах представа на какво да вярвам. Бях сам и напълно беззащитен, той можеше да прави с мен каквото си поиска.

— Виждам, че не си в настроение за спор — въздъхна той. — Добре тогава. Ще отложа лекцията си за някой друг път. Кажи ми тогава, Дарън Шан, след като не си дошъл за паяка, какво точно искаш от мен?

— Мадам Окта ухапа Стиви Леонард.

— Известен още като Стиви Леопард — кимна господин Крепсли. — Неприятна история. И все пак, малките деца, които си играят със забранени…

— Искам да го излекувате! — прекъснах го.

— Аз ли? — престори се на изненадан той. — Та аз не съм лекар. Не съм специалист. Аз съм обикновен цирков артист. От „Циркът на кошмарите“, нали не си забравил?

— Не — поклатих глава, — не сте само това. Знам, че можете да го спасите. Знам, че е по силите ви.

— Може и да е така — сведе глава вампирът. — Ухапването на Мадам Окта е смъртоносно, но за всяка отрова си има и противоотрова. И все пак, да допуснем, че разполагам със скъпоценното лекарство, че притежавам едно шишенце от серума, който ще върне живота в тялото на приятеля ти.

— Знаех си! — изкрещях победоносно. — Знаех, че…

— Но — господин Крепсли вдигна дълъг кокалест показалец, — ако това шишенце е съвсем малко? Ако в него е останало съвсем малко серум? Ако той е страшно скъп? Дали тогава не бих предпочел да го запазя, в случай че някога Мадам Окта ухапе мен? Ами ако откажа да го прахосвам за един малък калпазанин, който наистина е лош?

— Не — рекох тихо аз. — Трябва да ми го дадете! Трябва да го използвате за Стиви. Той умира. Не можете да го оставите да умре.

— Мога, разбира се — разсмя се вампирът. — Защо не? Нали го чу как се държа онази вечер: заплаши, че като порасне, ще стане ловец на вампири.

— Той не говореше сериозно — отвърнах. — Просто беше много ядосан.

— Може и да е така — каза отново господин Крепсли, замислено се почеса по бузата и след това по белега. — Но пак те питам: за какво ми е да спасявам Стиви Леопард? Серумът е безценен и няма откъде да си набавя нов.

— Ще ви платя за него! — извиках и той точно това чакаше. Видях го в очите му, които изведнъж се присвиха, в начина, по който се приведе напред усмихнат. Затова не си беше прибрал Мадам Окта още първата нощ. Затова не си беше заминал от града.

— Ще ми платиш ли? — попипа вампирът лукаво. — Но ти си малък. Едва ли разполагаш с достатъчно пари.

— Ще ви плащам на части — обещах. — Всяка седмица в продължение на петдесет години или колкото дълго поискате. Когато порасна, ще започна работа и ще ви давам всичките си пари. Заклевам се!

Господин Крепсли поклати глава.

— Не — рече той едва ли не ласкаво, — не искам парите ти.

— А какво искате? Все нещо искате, нали? Точно затова сте ме чакали!

— Колко умен младеж — въздъхна той. — Разбрах го веднага щом се събудих и видях, че паякът е изчезнал и прочетох бележката ти. Още тогава си казах: „Ето това е истинско дете чудо. Момче, на което му е писано да извърши велики дела.“

— Престанете с глупостите и кажете какво искате — сопнах се аз.

Вампирът се изсмя гадно, но след това стана сериозен.

— Помниш ли разговора между мен и Стиви Леопард?

— Разбира се — отвърнах. — Той искаше да стане вампир. Вие отговорихте, че е малък, и тогава той предложи да ви стане чирак. Вие приехте, но след това разбрахте, че е лош и го отхвърлихте.

— Общо взето точно така беше — кимна той. — Само че, ако си спомняш, не бях много въодушевен от мисълта да го взема за помощник. Чиракът може и да е от полза понякога, но нерядко е и товар.

— Какво общо има това с противоотровата? — попитах аз.

— Но после размислих — продължи господин Крепсли, все едно не беше чул въпроса ми. — Реших, че все пак идеята може и да не е чак толкова лоша, особено сега, когато вече не съм в „Циркът на кошмарите“ и ще трябва да се справям сам.

Свъсих чело объркано.

— Искате да кажете, че сте готов да приемете Стиви за чирак?

— За нищо на света! — извика той. — Това изчадие? Един господ знае какви зверства ще извърши, когато порасне. Не, Дарън Шан, не желая Стиви Леопард за свой чирак. — Отново насочи към мен дългия си кокалест показалец и изведнъж аз се досетих какви щяха да бъдат следващите му думи.

— Искате мен! — ахнах смаяно, като го изпреварих със секунда и мрачната му жестока усмивка показа, че съм познал.