Дарън Шан
Циркът на кошмарите (29)

Глава двайсет и осма

Следобеда избягвах Стиви и след училище се прибрах направо у дома. Не разбирах какво става с мен. Защо се бях нахвърлил на Алан? Не исках да пия човешка кръв. Не си търсех жертва. Защо тогава го бях нападнал като див звяр? Ами ако се случи отново? Ако тогава няма кой да ме спре и продължа да смуча кръв, докато…

Не, това беше лудост. Просто гледката на кръвта ме беше изненадала. Не я бях очаквал. Щях да си взема поука и следващия път щях да успея да се сдържа.

Все още усещах в устата си вкуса на кръв, така че се затворих в банята, изжабурих се няколко пъти и си измих зъбите.

Погледнах се в огледалото. Лицето ми си беше същото. Зъбите ми не бяха нито по-дълги, нито по-остри. Очите и ушите не се бяха променили. Тялото ми — и то. Нямаше нови мускули, не бях станал по-висок, не се бяха появили косми. Единствената видима разлика беше в ноктите — те бяха по-здрави и по-тъмни.

Защо тогава се държах толкова странно?

Прокарах нокът по огледалото, остана дълбока следа. От сега нататък трябваше да внимавам повече.

Но ако не броях случилото се с Алан, положението ми не беше чак толкова лошо. Всъщност колкото повече мислех, толкова повече се успокоявах. Големите минуси бяха два: първо, щях да порасна по-бавно и второ, налагаше се да се пазя да не виждам прясна кръв.

Но иначе животът ми щеше да е прекрасен. Бях по-силен от съучениците си, по-бърз и по-здрав. Можех да стана атлет, боксьор или футболист. Възрастта ми можеше да бъде пречка, но стига да покажех достатъчно талант, тя нямаше да е от значение.

Представете си само: вампир футболист! Щях да спечеля милиони. Да ме показват по телевизията, да напишат книги за мен, да снимат филм за живота ми, да ме канят за участие в клипа на някоя известна група. Можеше да си намеря работа в киното — да дублирам като каскадьор децата актьори. Или пък…

Прекъсна ме почукване по вратата.

— Кой е? — попитах.

— Ани. Приключи ли вече? Откога те чакам?

— Влизай — отвърнах.

Тя пристъпи вътре.

— Пак ли се любуваш на образа си в огледалото?

— Естествено — ухилих се аз. — Защо не?

— Ако лицето ми беше като твоето, щях да избягвам огледалата — изкикоти се Ани. Беше по халат. Завъртя кранчетата да напълни ваната и пипна водата да провери дали е достатъчно гореща. След това седна на ръба на ваната и ме огледа.

— Изглеждаш странно.

— Глупости! — отвърнах, но въпреки това пак се обърнах към огледалото: — Наистина ли?

— Да — потвърди тя. — Има нещо различно, макар че не мога да кажа какво точно.

— Просто така ти се струва — рекох. — Същият съм си.

— Не — поклати глава Ани. — Определено има нещо…

Ваната се напълни и тя се извърна да спре водата. Когато се наведе, погледът ми се спря на извивката на врата й и изведнъж устата ми пресъхна.

— Исках да кажа — поде Ани отново и се обърна с лице към мен, но щом видя изражението ми, притеснено прошепна: — Дарън? Какво…

Вдигнах дясната си ръка и тя замълча. Облещи очи и се взря в пръстите ми, които бавно рисуваха кръгчета във въздуха. Не знам как го правех, но я хипнотизирах!

— Ела тук! — изръмжах с неочаквано плътен глас. Ани се подчини. Движеше се като сомнамбул, с угаснал поглед и сковани ръце и крака.

Застана пред мен и аз прокарах пръсти по шията й. Дишах тежко, виждах я все едно през мъгла. Облизах устни нетърпеливо, стомахът ми изкъркори. В банята беше горещо като в пещ, по лицето на Ани се стичаха капчици пот.

Минах зад гърба й, без да свалям ръка от врата. Усещах пулсирането на вените, притиснах една и тя изскочи, синя и прекрасна, умоляваше ме да я разкъсам и да я засмуча.

Оголих зъби и се надвесих над Ани.

В последния миг, когато зъбите ми вече докосваха кожата, зърнах отражението си в огледалото и за щастие това беше достатъчно, за да ме спре.

От огледалото ме гледаше разкривено противно лице, непозната маска с огромни червени очи, бръчки и злобна усмивка. Взрях се в него. Хем бях аз, хем не бях. Все едно виждах двама души в едно тяло, обикновено момче и кръвожаден хищник.

Грозното лице изчезна, жаждата ми за кръв угасна. Погледнах Ани ужасѐн. Канех се да я ухапя! Възнамерявах да се нахраня с кръвта на собствената си сестра!

Отдръпнах се с писък и скрих лице с дланите си, страхувах се да се погледна в огледалото. Ани залитна назад и премига замаяно.

— Какво стана? — попита тя. — Чувствам се странно. Щях да се къпя, нали? Готова ли е водата?

— Да — рекох тихо. — Готова е.

И аз също бях готов. Бях готов да стана вампир!

— Оставям те да се къпеш — добавих и излязох.

Подпрях се на стената в коридора, в продължение на няколко минути останах там, дишах дълбоко и се опитвах да се успокоя.

Не можех да се контролирам. Нямаше как да победя жаждата си за човешка кръв. Вече дори не беше нужно да я зърна. Само мисълта за нея беше напълно достатъчна да пробуди чудовището в мен.

Замаяно се прибрах в стаята си и се стоварих в леглото. Поплаках си малко, знаех, че с живота ми като човек е свършено. Вече не можех да бъда старият нормален Дарън Шан. Вампирът в мен нямаше как да бъде удържан. Рано или късно той щеше да ме накара да извърша нещо ужасно, накрая щях да убия мама или татко, или пък Ани.

Не можех да го допусна. Нямаше да го направя. Животът на приятелите и близките ми беше по-важен от моя. Заради тях трябваше да замина, да се скрия някъде, където не бих могъл да им навредя.

Изчаках да се стъмни и излязох. Този път не дебнах родителите ми да заспят. Не смеех да го направя, тъй като знаех, че преди да си легнат, някой от тях щеше да влезе в стаята ми. Представях си как мама се навежда да ме целуне за лека нощ и аз впивам зъби в шията й.

Не оставих бележка, не взех нищо. Не можех да мисля за тези неща. Колкото по-бързо си тръгнех, толкова по-добре. Всяко забавяне можеше да се окаже пагубно.

Вървях бързо, за нула време стигнах до киносалона. Вече не ми изглеждаше страшен. Бях свикнал. Освен това вампирите няма защо да се страхуват от тъмните изоставени сгради.

Господин Крепсли ме посрещна на вратата.

— Чух те да приближаваш — рече той. — Честно казано, не очаквах да издържиш толкова много в света на хората.

— Опитах кръвта на един от най-добрите си приятели — отвърнах. — И едва не ухапах сестра си.

— Леко си се отървал — отбеляза господин Крепсли. — Повечето вампири убиват някой близък, преди да осъзнаят, че са обречени.

— Значи няма връщане назад? — попитах тъжно. — Не съществува ли някоя вълшебна отвара, която отново да ме направи човек или да не ми позволява да нападам другите хора?

— Единственото, което сега може да те спре, е една хубава полусурова пържола.

— Добре тогава — въздъхнах. — Не ми харесва, но явно нямам друг избор. Ваш съм. Няма да бягам повече. Правете с мен, каквото пожелаете.

Той кимна замислено.

— Едва ли ще ми повярваш, но знам на какво си подложен в момента и ти съчувствам. — Поклати глава. — Това обаче няма значение. Чака ни работа и не бива да губим време. Ела, Дарън Шан — хвана ме за ръката. — Трябва да свършим доста неща, преди да заемеш полагаемото се място на мой чирак.

— Какви неща? — попитах объркано аз.

— Най-важното от тях е — усмихна се лукаво господин Крепсли — да те убием!