Джефри Юдженидис
Брачната фабула (6)

Комплект за оцеляване за девойки

У квакерите имаше много достойни за възхищение неща. Нямаха духовническа йерархия. Нямаха свой символ верую и не понасяха проповеди. На молитвените си срещи още в самото начало на седемнайсети век бяха установили равенство между половете. Почти всяко американско социално движение, за което се сещате, е било подкрепяно или оглавявано от квакерите — от премахването на робството през правата на жените, през сухия режим (добре де, стават грешки), през гражданските права, та до енвиронментализма. Общността на приятелите се събираше на обикновени места. Седяха си мълчаливо в очакване на Светлината. Намираха се в Америка, но не принадлежаха на Америка. Отказваха да участват във войните на Америка. Когато правителството на САЩ интернира японски граждани през Втората световна война, квакерите категорично се противопоставиха и излязоха да изпратят японските семейства, принудително качвани на влаковете. Квакерите имаха поговорка: „Истината от всеки източник“. Нямаха пристрастия към никоя отделна църква и не прибързваха с оценките; позволяваха на агностици, че дори и на атеисти, да присъстват на техните Годишни срещи. Несъмнено именно този дух на приобщаване бе подтикнал малката група богомолци в Молитвения дом на приятелите в Притибрук да отвори вратите си за Мичъл, когато той започна да ги навестява в горещите юлски сутрини.

Молитвеният дом се намираше в дъното на застлан с чакъл път, точно зад бойното поле на Притибрук. Семпла постройка, иззидана от камък, с бяла дървена веранда и един-единствен комин, сградата не се бе променила от момента на построяването си през 1753 г. — датата беше отбелязана на гравирана табелка, — допълнително бяха добавени само електрически крушки и отоплителна система. На информационното табло отпред имаше закачена листовка за шествие против ядрените оръжия, покана за участие в петиция в подкрепа на Мумиа Абу Джамал, осъден за убийство предишната година, и разнообразни брошури, свързани с квакерството. Помещението вътре беше облицовано с дъбова ламперия, имаше дървени пейки, разположени на групички така, че богомолците да са обърнати един към друг. От капандурите над красиво резбования дъгообразен таван, набразден от сивкави греди, се процеждаше светлина.

Мичъл обичаше да сяда на задните пейки, зад една колона. Въобразяваше си, че там не бие толкова на очи. В зависимост от часа на молитвената среща (първият ден^[1] започваше с две събирания — едно в седем и едно в единайсет сутринта), в уютната като в хижа стая се събираха от пет-шест до трийсетина души. Почти през цялото време единственият звук бе приглушеният шум от Шосе 1. Можеше да мине и цял час без никой да продума. В други дни хората, изпитали вътрешна необходимост за споделяне, си говореха. Една сутрин Клайд Петенгил, който ходеше с бастун, се изправи, за да отдаде почит на загиналите при скорошния инцидент в ядрената централа „Ембалс“ в Аржентина вследствие на цялостна загуба на охладителя. Съпругата му Милдред се почувства длъжна да говори след него. За разлика от съпруга си, тя не стана, а остана седнала, със затворени очи, заговори с ясен глас, а красивото й старческо лице се озари при спомена.

— Може би защото е лято, знам ли, но днес си припомних как ходех на молитвени срещи като дете. Лятото винаги ми е било най-трудно да седя мирно и тихо. Затова баба ми беше разработила стратегия. Преди началото на срещата вадеше от чантата си карамелен бонбон — така, че непременно да го видя. Но не ми го даваше. Държеше си го в шепата. И ако стоях кротко и се държах както подобава на добре възпитана млада госпожица, баба ми даваше бонбона след около четирийсет и пет минути. Вече съм на осемдесет и две, карам осемдесет и третата, и знаете ли какво? Чувствам се точно по същия начин. Все още очаквам да усетя в ръката си карамеления бонбон. Вече не чакам за бонбон. А само слънчев летен ден като днешния, когато слънцето е като огромен карамелен бонбон в небето. Усещам, че изпадам в поетични настроения. Това значи, че е най-добре да спра.

Колкото до Мичъл, той никога не се обаждаше. Духът не го подтикваше да говори. Седеше си на пейката и се наслаждаваше на утринния покой, на миризмата на старинност в Молитвения дом. Но не се чувстваше достоен да споделя прозренията си.

Срамът задето избяга от Дома за умиращи бедняци не бе отминал все още, цели шест месеца по-късно. След като напусна Калкута, Мичъл тръгна да обикаля из страната без предварителен план — като беглец. В Бенарес отседна в йога-пансиона и всяка сутрин ходеше на погребалните клади, за да гледа как кремират телата. Нае лодкар, за да го повози по Ганга. Пет дни по-късно взе влака обратно до Калкута и се отправи на юг. Стигна до Мадрас, някогашния френски аванпост в Пондичери (града на Шри Ауробиндо) и Мадурай. Остана за една вечер в Тривандрум, в южната част на малабарското крайбрежие, след което пое на север по западния индийски бряг. В Керала нивото на грамотност бе умопомрачително и Мичъл се хранеше върху листа от джунглата, вместо в чиния. Поддържаше връзка с Лари, като му изпращаше писма до адреса на „Американ Експрес“ в Атина, а в средата на февруари двамата се събраха отново заедно в Гоа.

Вместо да лети директно за Калкута от Гърция, каквито бяха първоначалните планове — и самолетният билет — Лари в крайна сметка реши да кацне в Бомбай и да пътува до Гоа с автобус. Според уговорката, трябваше да се срещнат на автогарата по обяд, но автобусът закъсня. Мичъл ходи до там и обратно три пъти, оглеждаше пътниците, които слизаха от автобуси в различни цветове, докато най-накрая, към четири следобед, се появи и Лари. Мичъл беше толкова щастлив да го види, че не можеше да престане да се усмихва и да го потупва по гърба.

— Брат ми! — радваше се той. — Ти успя!

— Какво се е случило, Мичъл? — огледа го Лари. — Да не си защипа косата в някоя косачка?

Наеха бунгало на плажа за една седмица. Къщичката имаше подходящ за тропическия климат сламен покрив и неуместно практичен циментов под. Повечето бунгала бяха заети от европейци, които се разкарваха насам-натам чисто голи. Сред палмите по терасирания хълм се тълпяха местни мъже, които точеха лиги по безсрамните западнячки. Колкото до Мичъл, той се чувстваше твърде восъчнобял, за да се излага на слънце, затова се криеше в сенките; Лари обаче се осмели да се попече на слънце и прекарваше голяма част от деня на плажа, с омотан около главата копринен шал.

По време на безоблачните, облъхвани от нежен бриз дни, и в прохладните нощи, двамата си разказваха истории за времето, в което не бяха заедно. Лари остана впечатлен от преживяното от Мичъл в Калигхат. От негова гледна точка три седмици доброволчески труд никак не бяха за пренебрегване.

— Според мен е страхотно, че си го направил — поощри го той. — Работил си за Майка Тереза! Не че аз лично бих го направил. Но за теб, Мичъл, това е било право в десетката.

Нещата с Янис не се бяха развили добре. Още в самото начало започнал да разпитва Лари за доходите на семейството му. Щом разбрал, че баща му е адвокат, започнал да подпитва дали няма да може да му помогне да вземе зелена карта. В някои моменти се държал собственически, в други бил хладен — според обстоятелствата. Винаги, когато отидели на гей бар, Янис ревнувал бясно, дори за един поглед встрани. А иначе не давал на Лари даже да го докосне, да не би хората да разкрият тайната им. Започнал да нарича Лари „педал“ и да се държи все едно той, Янис, е хетеро и само пробва. Всичко това взело да става уморително, особено когато Янис си заминавал за Пелопонес, а Лари оставал да се размотава дни наред сам из Атина. Докато накрая Лари отишъл в туристическата агенция и си презаверил билета.

Звучеше някак успокояващо, че хомосексуалните връзки са не по-малко сложни от хетеросексуалните, но Мичъл се въздържа от коментар. През следващите три месеца, докато обикаляха субконтинента, повече не споменаха Янис. Посетиха Мисор, Кочин и Махабалипурам, като на всяко място се задържаха не повече от една-две нощи, после тръгнаха обратно на север и през март стигнаха в Агра, откъдето продължиха за Варанаси (вече си позволяваха от време на време да използват и индийските имена на градовете) и после към Калкута, за да се видят с професор Хюз и да поемат задълженията си като негови асистенти в проучванията. С Хюз попаднаха в отдалечени селища без канализация. Ходеха по голяма нужда рамо до рамо, клекнали насред полето. Преживяха приключения, видяха свети мъже да вървят по жарава, заснеха интервюта с невероятни хореографи на индийски танци с маски и посетиха истински махараджа, който имаше дворец, но нямаше пари и вместо със слънчобран, се криеше от слънцето под опърпан чадър. През април започна да става горещо. Имаше още няколко месеца до мусоните, но Мичъл вече усещаше, че климатът се превръща в неблагоприятен. Към края на май, потиснат от покачващите се температури и липсата на конкретна цел, реши, че е време да се прибира. Лари искаше да стигне до Непал и остана още няколко седмици.

От Калкута Мичъл взе полет до Париж, отседна за няколко дни в приличен хотел, като изтегли пари от кредитната карта на родителите си за последен път. (Прибереше ли се в Щатите, повече нямаше да я ползва.) Свикнал-несвикнал с европейската часова зона, взе чартър до летище „Кенеди“. И се озова сам-самичък в Ню Йорк, където разбра, че Маделин се е омъжила за Ленард Банкхед.

Стратегията на Мичъл, да изчака да мине рецесията, не проработи. Когато се върна в Щатите, ръстът на безработицата беше 10.1 процента. През прозореца на автобусчето от летището за Манхатън забеляза много затворени магазини със затъмнени витрини. Много хора бяха останали на улицата и се бе родил нов термин, с който да бъдат наричани: бездомните. В собствения му портфейл имаше 270 долара в пътнически чекове и банкнота от двайсет рупии, която бе запазил като сувенир. Тъй като не му се даваха пари за хотел в Ню Йорк, щом стигна „Гранд Сентрал“ звънна на Дан Шнайдър с молба да го приюти за няколко дни и Шнайдър го покани.

Мичъл взе автобус до Таймс Скуеър, а оттам скочи в електричката към Седемдесет и девета улица. Домофонът на входа на Шнайдър изжужа, Мичъл се качи и бе посрещнат от приятеля си на вратата. Кратка прегръдка и Шнайдър възкликна:

— Леле, Граматикус! Понамирисваш.

Мичъл обясни, че в Индия е спрял да ползва дезодорант.

— Да, ама вече си в Америка. И е лято. Купи си „Олд спайс“, брат.

Шнайдър се обличаше изцяло в черно — в тон с брадата и каубойските му ботуши. Апартаментът му беше приятен, но попретрупан с вградени библиотеки и сбирка дъгоцветни керамични фигурки от скулптор, когото домакинът „колекционирал“. Дан имаше прилична работа — пишеше проекти за финансиране на „Тиътър Клъб“ в Манхатън и с удоволствие почерпи Мичъл в кварталния ирландски пъб „Дъблин Хаус“. Докато обръщаха халба след халба „Гинес“, Шнайдър помогна на Мичъл да навакса с пропуснатите по време на пътешествието му клюки около „Браун“. Лоли Еймс беше отишла да живее в Рим с четирийсетгодишен мъж. Тони Пероти, анархистът на колежа, се бе кротнал и учеше право. Търстън Миймс бе записал касета с авторска музика в стил faux-naïf, където си акомпанираше на синтезатор „Касио“. Разговорът беше доста приятен до момента, в който Шнайдър внезапно каза:

— О, мамка му! Забравих. Твойта мацка Маделин се омъжи. Кофти тръпка, мой.

Мичъл не реагира. Новината бе толкова съкрушителна, че единственият начин да я понесе, беше да се престори, че не е изненадан.

— Знаех си, че така ще стане.

— Ами да, Банкхед е късметлия. Секси гадже е. Обаче не знам какво намира в тоя тип. Прилича на Лърч от „Семейство Адамс“.

Шнайдър продължи да се жалва от Банкхед и всички като него, високи и с много коса, а Мичъл смучеше горчивата пяна на силната си тъмна бира.

Следващите няколко минути оцеля именно благодарение на този престорен непукизъм. И понеже даде резултат, продължи в същия дух и на следващия ден, докато тежестта на цялата непреработена емоция не го събуди рязко в четири сутринта — все едно някой го бе пробол с нож. Лежеше ококорен на протрития, някога шикозен диван на Шнайдър. Виеха три различни аларми на коли, всяка от които го пронизваше в сърцето.

Следващите дни бяха сред най-болезнените в целия му живот.

Обикаляше безцелно, плувнал в пот, нажежените улици и едва успяваше да обуздае детинския си порив да изкрещи. Имаше чувството, че от небето се е спуснал гигантски ботуш и го е притиснал под тока си като фас на тротоара. Непрекъснато си мислеше: „Загубих. Мъртъв съм. Той ме уби“. Беше му едва ли не приятно да се самоопозорява по този начин, затова продължаваше: „Аз съм пълен мизерник. Никога не съм имал шанс. Нелепа история. Я се виж, бе. Погледни се. Грозен, плешив, тъп, откачен, религиозен МРЪШЛЯК!“

Презираше се. Стигна до следното заключение: вярата му, че един ден Маделин ще се омъжи за него, произтичаше от същата онази лековерност, подмамила го да повярва, че е способен да живее свят живот и да се грижи за болните и умирающи в Калкута. Същата лековерност го караше да повтаря Христовата молитва и да носи кръстче, и да вярва, че е способен да разубеди Маделин да сключи брак с Банкхед, като й изпрати писмо. Неговата мечтателност, отдадеността му до умопомрачение, интелигентната му глупост — допринасяха за всичко налудничаво в него, подхранваха илюзията, че ще се ожени за Маделин и работеха срещу аргументите в подкрепа на невъзможното осъществяване на тази илюзия.

 

 

Два дни по-късно Шнайдър вдигна купон и всичко се промени. Мичъл, на когото никак не му беше до празненства, излезе да се поразходи, докато купонът набираше сила. Обиколи квартала пет-шест пъти и когато се върна у Шнайдър, установи, че вътре е още по-претъпкано. Шмугна се в спалнята, за да се отдаде на унинието си, но се озова очи в очи с най-големия си враг — Банкхед, който седеше на леглото и пушеше. За още по-голяма изненада на Мичъл, двамата, с Банкхед завързаха сериозен разговор. Мичъл, разбира се, осъзнаваше, че след като Банкхед е тук, вероятно и Маделин е някъде наоколо. Една от причините да продължава да разговаря с Банкхед беше опасението му, че ако излезе от спалнята, може да се натъкне на Маделин. Но ето че в един момент се появи самата тя. Отначало Мичъл се престори, че не я забелязва, но накрая се обърна — и се случи неизбежното. Физическото присъствие на Маделин го връхлетя с помитаща сила. Почувства се като онзи тип с отнесената назад коса от класическата реклама на касетките „Максел“ — нищо че коса на практика нямаше. След това нещата се развиха бързо. Незнайно защо Банкхед напъди Маделин. Малко по-късно си тръгна. Мичъл успя да поговори с нея, преди тя да последва Ленард. Но двайсет и пет минути по-късно Маделин се върна видимо разстроена — търсеше Кели. Когато вместо нея мерна Мичъл, забърза към него, зарови лице в гърдите му и започна да се тресе.

Мичъл и Кели отведоха Маделин в спалнята и затвориха вратата. Докато отвън купонът се вихреше, тя им разказа всичко. По-късно, когато се поуспокои, се обади на родителите си. Заедно решиха, че за момента би било най-добре да се върне с такси в Притибрук. Но тъй като не искаше да остава сама, Мичъл изяви желание да я придружи.

Оттогава той заживя у семейство Хана — вече близо месец. Настаниха го в спалнята на тавана, където спа и при гостуването си за Деня на благодарността през втората година в колежа. Помещението беше с климатик, но след като бе поживял известно време в Третия свят, Мичъл предпочиташе да спи на отворен прозорец. Харесваше му да усеща боровия аромат отвън и да го будят птичките сутрин. Ставаше рано, преди всички други в къщата, и често си правеше дълги разходки, като се връщаше да закуси с Маделин към девет.

По време на една от тези сутрешни разходки се натъкна на Молитвения дом на приятелите. Беше се спрял насред бойното поле, за да прочете надписа на монумента край единственото оцеляло дърво. Докато четеше, осъзна, че „Дъбът на свободата“, който се споменаваше в текста, е изгнил още преди години, а дървото, което виждаше пред себе си в момента, е просто заместител — много по-устойчиво на болести, но далеч не толкова голямо и красиво. Което само по себе си беше урок по история. Важеше за толкова много неща в Америка. Мичъл продължи нататък по чакъления път, докато се озова на залесения паркинг пред комплекса на квакерите.

Край оградата на гробищния парк бяха подредени различни марки автомобили — две хонди „Сивик“, два фолксвагена „Рабит“ и един форд „Фиеста“. Освен примитивния Молитвен дом, разположен досами гората, на територията на комплекса имаше запуснато игрище и дълга сграда с множество крила, алуминиева облицовка и залят с асфалт покрив, където се помещаваха детска градина, канцелария и приемни зали. Стикерите по калниците на колите изобразяваха планетата Земя до надпис „Спаси майка си“ или просто „Мир“. Сред квакерите в Притибрук имаше и традиционалисти по сандали, но докато Мичъл постепенно ги опознаваше по-добре през онова лято, установи, че не може да постави всички под общ знаменател. Имаше по-възрастни членове като семейство Петенгил, които се държаха хладно и протоколно и носеха обикновени дрехи без никакви украси. Единият от мъжете, с прошарена брада и тиранти, приличаше на Бърл Айвс. Джо Ямамото, преподавател по инженерна химия в университета „Рътгърс“, и съпругата му Джун бяха редовни посетители на молитвените срещи в единайсет. Управителката на местна банка Клер Рут беше ходила в квакерско училище; дъщеря й Нел работеше с деца с недъзи във Филаделфия. Боб и Юстейша Тавърн бяха пенсионери — Боб беше астроном любител, а Юстейша — бивша начална учителка, която пишеше гневни писма до издания като „Притибрук Пакет“ и „Трентониън“, в които докладваше за замърсяване на водоемите в района на Делауер вследствие изтичане на пестициди. Редовно идваха и външни гости — будисти, родом от Америка, дошли в града за участие в конференция, или пък студенти по теология.

Дори Волтер е одобрявал квакерите. Гьоте е бил техен почитател. Емерсън е казал: „Аз се чувствам по-скоро квакер, отколкото нещо друго. Вярвам в ненатрапчивия, кротък глас“. Седнал на пейката в дъното, Мичъл се опитваше да прави същото. Но беше трудно. Умът му беше прекалено зает да фантазира. Причината да не си е тръгнал досега от Притибрук беше, че Маделин настояваше да остане. Каза му, че се чувствала по-добре, когато той е наоколо. Погледна го, очарователно сбръчила чело, и се примоли: „Не си тръгвай. Трябва да ме спасиш от родителите ми“.

Двамата прекарваха дните почти неотлъчно един до друг. Седяха на верандата и четяха или пък отиваха до града на кафе или сладолед. Сега, когато Банкхед го нямаше, а Мичъл заемаше мястото му поне с физическото си присъствие, хроничното му лековерие започна да се засилва. Сред тишината на квакерските молитвени сбирки Мичъл си задаваше въпроси, като например дали това, че Маделин е омъжена за Банкхед, не е част от плана — план, който се бе оказал далеч по-сложен от първоначалните му очаквания. Може би той се появи в Ню Йорк точно навреме.

Всяка седмица, когато старейшините се ръкуваха, за да дадат знак, че срещата е приключила, Мичъл отваряше очи и осъзнаваше, че нито е успокоил ума си, нито е усетил подтик да говори. Излизаше край масата за пикник, където Клер Рут предлагаше сок и плодове, разменяше по някоя дума с хората и се връщаше обратно при неспирната драма в дома на семейство Хана.

Първите няколко дни след изчезването на Ленард всички бяха съсредоточили усилията си в откриването му. Алтън уведоми полицията — както в Ню Йорк, така и щатските власти, — но и от двете места му отговориха, че когато съпруг напусне съпругата си, това се квалифицира като личен избор и те не могат да назначат издирване. После Алтън позвъни на доктор Уилкинс в „Пен“. На въпроса дали е виждал Ленард психиатърът отговори, че е обвързан с лекарска тайна и не може да отговори. Това вбеси Алтън, който не само бе насочил Ленард към Уилкинс, но и плащаше за лечението. Все пак мълчанието на Уилкинс беше знак, че Ленард поддържа контакт с него и вероятно все още е някъде наоколо. Освен това показваше, че Ленард продължава да си пие лекарствата.

Тогава Мичъл позвъни на всичките си познати в Ню Йорк, за да разпита дали някой не е виждал или говорил с Банкхед. За два дни успя да се чуе с три момичета — Джеси Корнблум, Мери Стайлс и Бет Толивър, които твърдяха, че са го виждали. Според Мери се бил приютил в жилището на някой си (не му каза името) в бруклинския район ДЪМБО. Бил се обаждал на служебния телефон на Джеси толкова често, че накрая тя престанала да му отговаря. Бет вечеряла с него в едно заведение на Бруклин Хайтс и каза, че изглеждал тъжен заради провала на брака си. „Останах с впечатлението, че Мади е зарязала него“, добави тя. В продължение на седмица разполагаха само с тази информация, а после Филида се сети да позвъни на майката на Банкхед в Портланд и узна от Рита, че от два дни Ленард е в Орегон.

Филида описа този телефонен разговор като един от най-странните в живота й. Рита се държала сякаш не става въпрос за нищо кой знае колко важно — все едно са се разделили гаджета от гимназията. Според нея Маделин и Ленард били допуснали глупава грешка и Рита и Филида, като майки, трябвало да предвидят развоя на тази връзка още в самото й начало. Филида би си направила труда да възрази, ако не й стана недвусмислено ясно, че Рита е пила. Задържа разговора достатъчно дълго, за да изкопчи информацията, че след като е останал при майка си две нощи, Ленард е заминал в бунгало сред гората със свой стар приятел от училище, Годфри, и двамата планирали да прекарат там цялото лято.

В този момент Филида загуби самообладание.

— Госпожо Банкхед — започна тя, — хм, просто не знам какво да кажа! Маделин и Ленард са все още женени. Ленард е съпруг на дъщеря ми и мой зет, а вие ми казвате, че е заминал да живее в гората!

— Попитахте ме къде е. Аз ви отговорих.

— А не ви ли хрумна, че Маделин би искала да се информира по този въпрос? Не ви ли хрумна, че ние тук евентуално може да се тревожим за Ленард?

— Той замина едва вчера.

— И кога точно възнамерявахте да ни уведомите?

— Струва ми се, че тонът ви не ми харесва.

— Тонът ми няма никакво значение. Въпросът е следният: Ленард е заявил пред Маделин, че иска развод след едва два месеца брак. Сега двамата с бащата на Маделин се опитваме да разберем дали намеренията на Ленард са сериозни, дали решението му е взето в нормално състояние, или това е просто поредното проявление на болестта му.

— Каква болест?

— Маниакалната депресия!

Рита се изсмя бавно, дълбоко и гърлено.

— Ленард винаги е бил артистичен. Трябваше да стане актьор.

— Дали случайно не ви е оставил телефон за връзка?

— Не мисля, че има телефон в бунгалото. Условията са доста спартански.

— Мислите ли, че Ленард ще ви се обади в близко бъдеще?

— С него човек никога не знае. Не го бях чувала от сватбата, когато внезапно се появи на входната врата.

— Е, ако се чуете, бихте ли му предали да се обади на Маделин, която все още е негова законна съпруга? Ситуацията трябва да се изясни по един или друг начин.

— По този въпрос сме на едно мнение — отговори Рита.

След като установиха, че Банкхед не се намира в непосредствена опасност и най-вече, че съзнателно страни от съпругата си и нейното семейство, Алтън и Филида смениха курса. Мичъл ги засече да обсъждат нещо на четири очи в беседката, сякаш не искаха Маделин да ги чуе. Една сутрин, на връщане от разходка, ги изненада седнали в колата, както е паркирана в гаража. Не чу какво си говорят, но се досещаше. После една вечер, когато всички бяха излезли на верандата да изпият по аперитив, Алтън повдигна въпроса, който явно занимаваше него и Филида от известно време.

Минаваше девет и здрачът се сгъстяваше в тъмнина. Помпата на плувния басейн бръмчеше в клетката си, а съскащият звук се смесваше с песента на щурците, която се носеше от всички посоки. Алтън беше отворил бутилка айсвайн. След като наля на всички, той се настани до Филида на двуместната плетена градинска пейка и рече:

— Бих искал да свикам семейния съвет.

Кучето на съседите, стар немски дог, дочуло говор, предано излая три пъти, след което започна да души край долната част на оградата. Въздухът бе натежал от градинските аромати на цветя и билки.

— Въпросът, който искам да обсъдим на днешния съвет, е ситуацията с Ленард. След разговора на Фил с госпожа Банкхед…

— Ексцентричката — не се стърпя Филида.

— … съм на мнение, че трябва да преосмислим вариантите как ще продължим от тук нататък.

— Искаш да кажеш, как ще продължа аз — уточни Маделин.

Откъм дъното на двора басейнът продължаваше да пърпори. От една клонка пикира птиче, по-тъмно от нощното небе.

— С майка ти се питаме какво възнамеряваш да правиш.

Маделин отпи глътка вино.

— Не зная.

— Хубаво. Добре. Затова свиках този съвет. Така, първо предлагам да уточним всички възможности. После ще се опитаме да предвидим вероятния изход от всяка една възможност. След като го направим, можем да сравним резултатите и да вземем решение как би било най-добре да се постъпи. Съгласни ли сте?

Когато Маделин не отговори, Филида отсече:

— Съгласни сме.

— Така, както виждам нещата, Мади, имаш две възможности — продължи Алтън. — Първо: с Ленард се сдобрявате. Второ: не се сдобрявате.

— Не ми се говори за това сега.

— Просто ме изслушай, Мади. Да приемем хипотетично първия вариант. Допускаш ли, че е възможен?

— Може би да.

— Как така?

— Не знам. Всичко е възможно.

— Мислиш ли, че Ленард би се върнал сам?

— Казах, че не знам.

— Склонна ли си да отидеш до Портланд да го търсиш? Защото ако не знаеш дали Ленард ще се върне и не си склонна да отидеш да го потърсиш, бих казал, че шансовете да се сдобрите са доста малки.

— Може и да отида! — повиши тон Маделин.

— Добре. Разбрах — продължи Алтън. — Да предположим, че го направиш. Да кажем, че утре сутрин те изпратим за Портланд. И после какво? Как възнамеряваш да намериш Ленард? Дори не знаем къде е той. Но да речем, че го откриеш. Какво ще правиш, ако не иска да се върне?

— Не е Мади човекът, който трябва да предприема нещо — смръщи се Филида. — Ленард трябва да дойде тук и да й се моли на колене да го приеме обратно.

— Не ми се говори за това — повтори Маделин.

— Но, скъпа, налага се — упорстваше Филида.

— Напротив.

— Съжалявам, но наистина се налага! — настоя Филида.

През цялото време Мичъл седеше в плетения градински стол и пиеше вино. Семейство Хана явно бяха забравили, че е там, или го считаха за част от семейството и не се притесняваха, че ще ги види да се карат без задръжки.

Но Алтън се опита да свали напрежението.

— Нека за момент да оставим сдобряването настрана — продължи той по-меко. — Да приемем, че не сме на едно мнение по въпроса. Има още една възможност, която е доста по-директна. Така, да предположим, че с Ленард не се сдобрите. Само да предположим. Позволих си да говоря с Роджър Пайл…

— Казал си му? — изплака Маделин.

— Разчитам на неговата конфиденциалност — поясни Алтън. — И личното мнение на Роджър е, че в подобни ситуации, когато едната страна отказва контакт, най-доброто, което може да се направи, е да се анулира бракът.

Той млъкна. Облегна се на стола. Каза го. Изглежда заветната цел на Алтън още от самото начало беше да направи това изявление и сега, когато вече го бе направил, се отпусна.

Маделин се начумери.

— Анулирането е много по-просто от развода — продължи Алтън. — По ред причини. Прави брака невалиден. Сякаш никога не е имало брак. С анулирането не си разведена. Все едно никога не си била омъжена. А най-хубавото е, че за анулирането не е необходимо да присъстват и двете страни. Освен това Роджър провери законите на Масачузетс и се оказа, че анулиране се присъжда по следните причини. — Той ги изброи на пръстите си. — Първо: многоженство. Второ: импотентност от страна на мъжа. Трето: психическо заболяване.

Тук той спря. Песента на щурците сякаш се усили над тъмния двор, сякаш бе приказна лятна нощ, светулките присветкваха магически.

Тишината бе нарушена от трясъка на разбилата се в дюшемето на верандата чаша на Маделин. Тя скочи на крака.

— Влизам вътре!

— Мади, трябва да поговорим за това.

— Появи ли се проблем, тутакси тичаш при адвоката си!

— Е, добре че се обадих на Роджър за предбрачното споразумение, което ти не искаше да подпишеш — нетактично вметна Алтън.

— Точно така! — викна Маделин. — Слава богу, че не изгубих пари! Целият ми живот е съсипан, но поне не губя нищо от капитала си! Тук не ти е бордът на директорите, тате. Става въпрос за живота ми. — И тя избяга в стаята си.

Следващите три дни Маделин отказваше да се храни в компанията на родителите си.

Изобщо рядко слизаше на първия етаж. Което постави Мичъл в неловко положение. Понеже той единствен в къщата запазваше неутралитет, налагаше се да общува с всяка от враждуващите страни. Чувстваше се като Филип Хабиб — специалният американски пратеник в Близкия Изток, когото даваха по новините всяка вечер. Докато правеше компания на Алтън за коктейла, Мичъл гледаше как Хабиб се среща с Ясер Арафат, Хафез Асад или Ариел Шарон, снове напред-назад, предава съобщения, ласкае, принуждава, заплашва, насърчава и прави всичко по силите си да предотврати избухването на разрушителната война. След втория джин тоник на Мичъл му дойде музата за сравнения. Барикадирана в спалнята си, Маделин олицетворяваше Организацията за освобождение на Палестина, скрита в Бейрут, излизаше колкото да пусне някоя бомба на долния етаж. Алтън и Филида, които държаха останалата част на къщата под свой контрол, бяха израелците — непримирими и по-добре въоръжени, решени да установят протекторат в Ливан и да вземат решения вместо самата Маделин. По време на мисиите си до скривалището на Маделин и обратно Мичъл изслушваше оплакванията й. Тя твърдеше, че Алтън и Филида никога не са харесвали Ленард. Не искали тя да се омъжва за него. Вярно, отнасяли се добре с него след кризата му и никога не споменали думата развод, докато Ленард не я изрекъл първи. Но сега Маделин чувстваше, че родителите й тайничко се радват, че Ленард го няма, и искаше да ги накаже заради това. Събрал възможно най-пълна информация за състоянието на Маделин, Мичъл слизаше обратно долу на съвещание с Алтън и Филида. Според него те съчувстваха на Маделин много повече, отколкото тя си даваше сметка. Филида се възхищаваше на верността й към Ленард, но смяташе, че няма надежда да се съберат.

— Маделин си вярва, че може да спаси Ленард — коментира тя. — Но истината е, че той или не може, или не иска да бъде спасен.

Алтън вкара повече твърдост, като заяви, че Маделин трябва да „минимизира загубите“, но продължителните мълчания между репликите, както и скованите отливания от чашата докато по телевизията Хабиб пристъпваше уморено с карираните си панталони по поредния пуст плац, красноречиво показваха колко страда за дъщеря си. Мичъл следваше примера на дипломатите и си изиграваше картите, като оставяше всяка от страните да освободи напрежението, докато накрая го помолят за съвет.

— Какво трябва да направя според теб? — попита го Маделин три дни след като избухна срещу Алтън.

Ако му бе задала този въпрос преди партито на Шнайдър, отговорът нямаше да го затрудни. Би й казал: „Разведи се с Банкхед и се омъжи за мен“. Дори сега, като се има предвид, че Банкхед очевидно не желаеше да бъде женен и бе изчезнал сред пустошта на Орегон, шансовете за сдобряване на двамата бяха минимални. Как да запазиш брака си с човек, който очевидно не желае да сте женени? Но след разговора им онази вечер отношението на Мичъл към Банкхед се бе променило значително и сега той — смущаващо — изпитваше някакво подобие — на съчувствие и даже симпатия към някогашния си съперник.

Колкото и да е изненадващо, темата на дългия им разговор в спалнята на Шнайдър беше религията. Още по-изненадващо, именно Банкхед отвори темата. Като за начало, спомена курса по вероучение, на който бяха ходили и двамата. Каза, че бил впечатлен от доста от нещата, които Мичъл говорел в час. После го заразпитва за личните му религиозни предпочитания. Изглеждаше едновременно настървен и безразличен. Във въпросите му прозираше отчаяние, силно и парливо като тютюна от цигарите, които свиваше една след друга в хода на разговора. Мичъл му разказа каквото можа. Сподели личен опит с разнообразни религиозни преживявания. Банкхед слушаше с интерес и попиваше всяка дума. Изглеждаше готов да приеме каквато и да е помощ, която Мичъл би могъл да му предложи. Попита Мичъл дали медитира. И дали ходи на църква. След като Мичъл му разказа надълго и нашироко всичко, полюбопитства на какво се дължи интересът на Банкхед. И тогава Банкхед го изненада за пореден път:

— Можеш ли да пазиш тайна? — Макар да не се познаваха, макар в някои отношения Мичъл да бе най-неподходящият човек, пред когото Банкхед да иска да се изповядва, той сподели с Мичъл едно свое скорошно преживяване, докато бил в Европа, което променило начина му на мислене. Разказа му, че бил на плажа, посред нощ. Зяпал звездното небе и внезапно усетил, че може да се издигне в космоса, ако поиска. Не го бил разказвал на никого, защото по онова време не бил съвсем с ума си и никой нямало да му повярва. Но въпреки всичко в мига, в който мисълта му минала през ума, то се случило: внезапно се озовал в космоса, носел се край Сатурн.

— Не приличаше на халюцинация — обясни Банкхед. — Искам да го подчертая дебело. Имах чувството, че изживявам най-кристалночистия момент в своя живот.

В продължение на минута — или на десет минути, или на час, той не знаеше точно — се носел около Сатурн, разглеждал пръстените му, усещал върху лицето си топлината, излъчваща се от планетата, а после се върнал на Земята, на плажа, в свят, пълен с проблеми. Банкхед твърдеше, че никога досега не бил имал такова вдъхващо благоговение и страхопочитание видение (или каквото там се нарича). Усещането било „религиозно“. Попита Мичъл какво според него е станало. Дали да възприема преживяването като религиозно, при положение че така му се сторило, или след като в онзи конкретен момент не бил с всичкия си, не бива да го нарича така? И ако не бива, защо тогава толкова го било омагьосало?

Мичъл отговори, че доколкото самият той е запознат, мистичните преживявания имат значение, защото променят начина, по който човек възприема реалността, и то само ако това променено възприятие води до промяна в поведение и действия — като овладяване на егото.

В този момент Банкхед запали още една цигара.

— За това става дума и при мен — добави той с по-тих, поверителен глас. — Готов съм да направя „скока“ на Киркегор. Сърцето ми е готово. Мозъкът ми е готов. Но краката не се подчиняват. Мога да повтарям „скочи“ по цял ден. Нищо не става.

След това лицето на Банкхед бе придобило тъжно изражение и той някак се отнесе. Взе си довиждане и излезе от стаята.

Този разговор промени отношението на Мичъл към Банкхед. Вече не беше способен да го мрази. Онази част от Мичъл, която би се зарадвала на психическия срив на Банкхед, вече не функционираше. По време на целия разговор Мичъл изпита онова, което бяха изпитвали толкова, много хора преди него — невероятно удовлетворяващата прегръдка на сведущото и изцяло отдадено внимание от страна на Банкхед. Мичъл почувства, че при други обстоятелства двамата с Ленард Банкхед биха могли да бъдат най-добри приятели. Разбра защо Маделин се е влюбила и защо е решила да се омъжи за него.

Пък и Мичъл не можеше да не уважава Банкхед за стореното. Не беше изключено да се излекува от депресията; даже при наличие на достатъчно време, беше повече от вероятно да се случи. Банкхед беше умно момче. Щеше да успее да се вземе в ръце. Но успехите му нямаше да бъдат постигани лесно. Болестта винаги щеше да хвърля сянка върху тях. Банкхед се опитваше да спести на Маделин всичко това. Предстоеше му много работа, докато оправи нещата, и искаше да се пребори сам, с минимум косвени вреди.

И така, лятото си вървеше. Мичъл все още живееше у семейство Хана и предприемаше дълги разходки до Молитвения дом. Всеки път, щом намекнеше, че е време да си върви, Маделин го умоляваше да остане още малко, и той оставаше. Дийн и Лилиън не разбираха защо синът им не се е прибрал направо вкъщи, но изпитваха облекчение, че вече не е в Индия и това им помагаше да проявят достатъчно търпение и да почакат да го видят.

Юли плавно премина в август, а Банкхед още не се беше обадил. Един уикенд Кели Трауб дойде до Притибрук и остави на Маделин ключовете за новия апартамент. Съвсем бавно, по мъничко всеки ден, Маделин бе започнала да опакова багаж, който възнамеряваше да вземе със себе си в Манхатън. С къса поличка за тенис и бюстие, Маделин ровичкаше из шкафовете в напеченото таванско помещение, гърбът и раменете й блестяха от пот, а тя избираше мебели, стъкларии и джунджурии, които да прати в Манхатън. Обаче почти не се хранеше. Обземаха я пристъпи на плач. Имаше нужда отново и отново да преживява поредицата от събития, като се започне с медения месец и се стигне до купона у Шнайдър — сякаш можеше да отсее някакъв момент, в който, ако бе постъпила другояче, не би се стигнало дотук. Просветваше й единствено когато на гости й идваше някоя от старите й приятелки. С тях — колкото по-отрано се познаваха, толкова по-добре; най-много се радваше на няколко момичета от Лорънсвил с имена като Уийзи — Маделин като че ли успяваше да се превърне отново в момичето, което е била някога. Заедно ходеха в града на шопинг. Прекарваше часове наред в пробване на дрехи. Вкъщи лежаха край басейна и събираха тен, докато четяха списания, а междувременно Мичъл се оттегляше на верандата на сянка и ги гледаше отдалеч, едновременно изпълнен с желание и погнуса, точно както някога в гимназията. Понякога, когато на Маделин и приятелките й им ставаше скучно, се опитваха да го изкушат да поплува с тях, и тогава той оставяше своя Мъртън и заставаше край басейна, като полагаше неимоверни усилия да не зяпа как полуголото тяло на Маделин се плъзга във водата.

— Хайде, Мичъл, ела! — умоляваше го тя.

— Нямам бански.

— Обуй си къси панталони.

— Не нося къси панталони.

После момичетата от Лорънсвил си тръгваха и Маделин отново ставаше умна и интелигентна; ставаше самотна, без късмет и интровертна като гувернантка. Настаняваше се при Мичъл на верандата, където я очакваха затоплени от слънцето книги и изстудено кафе.

Сегиз-тогиз с течение на времето Алтън или Филида се опитваха да придумат Маделин да вземе решение за бъдещето си. Но тя непрекъснато ги отблъскваше.

Наближи септември. Маделин си избра семинарите, които щеше да посещава през есенния семестър — единият за романа през XVIII век („Памела“, „Клариса“, „Тристрам Шанди“), а другият — за романите в три тома през призмата на постструктурализма, с преподавател Джером Шилтс. Оказа се, че Маделин ще бъде от първия випуск на Колумбийския университет, в който се приемат жени за магистратура — това й се стори добър знак.

Колкото и да й се искаше Мичъл да остане покрай нея, колкото и близки да си бяха станали онова лято, тя с нищо не показа, че чувствата й към него са се променили значително. Да, държеше се по-свободно, преобличаше се пред него, като казваше само: „Не гледай“. И той не гледаше. Извръщаше поглед и слушаше как тя се съблича. Виждаше му се нечестно да се опита да я сваля. Все едно да се възползва от тъгата й. Последното, което й трябваше в момента, бе някой да тръгне да я задява.

Една съботна вечер, късно, както четеше в леглото, Мичъл чу да се отваря вратата към таванското. Маделин се качи в стаята му. Но вместо да приседне на леглото му, тя само си подаде главата в рамката и рече:

— Искам да ти покажа нещо.

Изчезна. Мичъл чакаше търпеливо, докато тя сновеше из тавана и разместваше кашони. Няколко минути по-късно се появи обратно с кутия за обувки в едната ръка. В другата държеше университетско списание.

— Ето! — възкликна и му го подаде. — Получи се днес.

Беше брой на „Джайнейт Ривю“ с редактор М. Майерсън и публикация от някоя си Маделин Хана. Заглавието гласеше. „Надявах се да ме попиташ: някои размишления върху брачната фабула“. Беше страхотно да го види, макар че две от страниците бяха разместени при печата. Маделин за първи път от месеци насам изглеждаше толкова щастлива. Мичъл я поздрави, а тя се приближи, за да му покаже съдържанието на кутията за обувки, потънала в прах. Маделин бе попаднала на нея в един от шкафовете, докато опаковаше нещата си за Манхатън. Стоеше скрита там от почти десет години. На капака с черно мастило пишеше: „Комплект за оцеляване за девойки“. Маделин му разказа как Алуин й го бе подарила за четиринайсетия й рожден ден. Показа на Мичъл всичко, което беше вътре: топчетата за вагинална стимулация, релефният презерватив за допълнителна стимулация, пластмасовият наустник и разбира се, дехидратираният член, който вече почти не се разпознаваше. Франзелата беше нагризана от мишки. По някое време Мичъл се престраши да направи онова, за което не му достигна смелост, когато беше на деветнайсет.

— Трябва да вземеш всичко това в Ню Йорк със себе си. Точно това ти е нужно.

А когато Маделин го погледна, той се пресегна и я придърпа на леглото.

Скоростта, с която се развиха нещата от този момент нататък, не даде на Мичъл възможност да изпита непосредствена наслада. Докато събличаше един по един катовете дрехи на Маделин, бе изправен пред веществеността на неща, които отдавна си бе представял. Между двамата се усещаше неловко напрежение, поради което след известно време всичко започна да им се струва нереално. Това, което целуват устните му, наистина ли са гърдите на Маделин, или е нещо, за което е мечтал или мечтае в момента? Ако тя стои пред него от плът и кръв, защо липсва всякакъв аромат, защо изглежда така далечно? Той направи всичко по силите си, прояви упорство. Мушна глава между краката на Маделин и отвори уста, като че да запее, но мястото беше някак негостоприемно, а откликът й прозвуча странно отдалеч. Почувства се адски самотен. Всичко това не толкова разочарова Мичъл, колкото го обърка. В един момент, докато си играеше със зърното му, Маделин простена:

— Наистина е наложително да започнеш да ползваш дезодорант, Мичъл. — И малко след това заспа.

Птиците го събудиха рано и той осъзна, че е първият ден. Облече се бързо, целуна Маделин по бузата и се отправи към Молитвения дом. Пътят криволичеше из квартала на семейство Хана, сред големи стари къщи, през безнадеждно старомодния Притибрук, с площада и статуята на Джордж Вашингтон, изобразен как прекосява река Делауер (отстояща на около двайсет и пет километра), след което се спускаше през потънали в зеленина улици и покрай игрище за голф, докато накрая градът свършваше и започваше бойното поле. Пейзажът се нижеше край Мичъл сякаш прожектиран на екран. Той беше прекалено щастлив, за да се почувства част от него, и макар да вървеше, струваше му се, че стои на едно място. Непрекъснато поднасяше длани към носа си, за да вдиша аромата на Маделин. Но и той бе по-слаб, отколкото би му се искало. Мичъл съзнаваше, че предната нощ не се любиха по най-перфектния начин — всъщност дори не можеше да се каже, че беше сносно, — но разполагаха с цялото време на света, за да оправят нещата.

Ето защо, за да засвидетелства преданост, Мичъл се отби в първата аптека и си купи сух дезодорант против изпотяване. Носеше хартиения плик с покупката по целия път до Молитвения дом и щом седна, го остави в скута си.

Денят се очертаваше горещ. Това беше причината на молитвената среща в седем да се съберат повече хора — гледаха да дойдат по хладно. Повечето приятели вече се бяха оттеглили вътре в себе си, но Джо и Джун Ямамото, които бяха с отворени очи, кимнаха за поздрав.

Мичъл седна, затвори очи и се опита да освободи ума си. Но беше невъзможно. През първите петнайсет минути не можеше да мисли за друго, освен за Маделин. Припомняше си какво е усещането да я държи в ръцете си, какви звуци издаваше тя. Чудеше се дали би го поканила да се нанесе заедно с нея на „Ривърсайд Драйв“. А може би щеше да е по-добре да си наеме самостоятелен апартамент някъде наблизо и да го карат по-кротко? Независимо от всичко, трябваше да се прибере до Детройт, за да се види с родителите си. Но пък не се налагаше да остава там задълго. Можеше да се върне в Ню Йорк, да си намери работа и да види какво ще стане.

Уловеше ли се, че мисли по тази тема, лекичко се опитваше да насочи вниманието си в друга посока.

За известно време успя да постигне някаква дълбочина. Вдишваше и издишваше, вслушваше се заедно с останалите, които също се вслушваха. Но днес имаше нещо различно. Колкото повече се замисляше, толкова повече се тревожеше. Вместо предишното щастие, дълбоко у себе си усещаше нещо тревожно, като че ли подът пропадаше пред него. Не можеше да каже със сигурност дали това е вътрешното проявление на светлината. Макар квакерите да вярваха, че Христос се явява всекиму без посредници, както и че всеки може да получи просветление, нещата, които Мичъл виждаше, не бяха просветление от вселенска важност. И все пак, едно кротичко, тънко гласче му говореше, но той не желаеше да го чуе. Внезапно, докато все още беше във връзка с вътрешното си аз и можеше да погледне обективно на положението, Мичъл разбра защо усещането да се люби с Маделин е било толкова странно неудовлетворяващо. Просто защото Маделин не идваше при Мичъл, а само напускаше Банкхед. След като цяло лято се бореше с родителите си, Маделин най-накрая прие необходимостта от анулиране. И именно за да се увери в правотата на решението си се бе качила в таванската стая на Мичъл.

Той беше нейният комплект за оцеляване.

Истината се вля в него като светлина и ако някой от приятелите наоколо забеляза Мичъл да си бърше сълзите, не го показа.

През последните десетина минути той плака — възможно най-тихо. В един момент гласът му пошепна, че Мичъл не само никога няма да живее с Маделин, но и никога нямаше да отиде в семинария. Не беше ясно какво ще прави с живота си, но нямаше да бъде нито монах, нито пастор, нито дори учен. Гласът го подтикваше да пише на професор Рихтер, за да му го каже.

Но това беше цялото прозрение, което му отпусна Светлината, защото едва минута по-късно Клайд Петенгил се ръкува със съпругата си Милдред и в следващия момент всички в дома се здрависваха.

Отвън Клер Рут бе сервирала мъфини и кафе на масичката за пикник, но Мичъл не остана да си поговорят. Отправи се по пътеката покрай квакерското гробище, където върху паметниците нямаше имена.

Половин час по-късно влезе през входната врата на улица „Уилсън“. Чу Маделин да се движи в стаята си и тръгна нагоре по стълбите към нея.

Когато той влезе в стаята й, Маделин отмести поглед и гледа встрани достатъчно дълго, за да може Мичъл да се увери в онова, което интуицията му подсказваше.

Не позволи нещата да станат още по-неловки и изстреля бързо:

— Знаеш ли какво писмо ти изпратих? От Индия?

— Онова, което така и не получих?

— Точно. Спомените ми за него са малко откъслечни, обясних ти защо. Но в края му имаше една част, в която ти обяснявам, че искам да те питам нещо, но трябва да е очи в очи.

Маделин изчака.

— Става дума за литература.

— Добре.

— Сред книгите, които си прочела, за да подготвиш дипломната си работа и статията — Остин, Джеймс и останалите, — има ли поне един роман, в който главната героиня се омъжва за погрешния мъж, осъзнава го, после се появява другият ухажор, който е бил влюбен в нея през цялото време, и двамата се събират, но накрая този ухажор осъзнава, че въпросната жена изобщо не иска да се жени повторно, че има много по-важни неща, за които да мисли в живота си? И в крайна сметка мъжът изобщо не й предлага, макар все още да я обича? Има ли книга с такъв край?

— Не — отвърна Маделин, — не мисля, че има.

— А струва ли ти се убедително? Като край на историята?

Той погледна Маделин. Може би не беше чак толкова специална. Да, беше неговият идеал, но все пак ранната му идея за идеал, пък и щеше да я превъзмогне с времето. Мичъл й се усмихна малко глуповато. Чувстваше се по-уверен в себе си, сякаш можеше да направи нещо добро за този свят.

Маделин седна върху един от кашоните. Лицето й изглеждаше много по-замислено от обикновено, а и по-състарено. Тя присви очи, сякаш се опитваше да фокусира по-добре.

По улицата премина бус, разтресе къщата, съседският немски дог дрезгаво залая след него.

А Маделин все още се взираше с присвити очи, сякаш Мичъл вече беше далеч, докато накрая се усмихна с благодарност и отговори:

— Да.