Когато в средата на шейсетте Алтън Хана стана президент на колежа „Бакстър“ и напусна позицията си на декан в колежа „Кънетикът“, за да отиде да живее в Ню Джърси, дъщерите му не бяха особено въодушевени. При първото им пътуване до Щата на градините момичетата си запушиха носовете и взеха да мрънкат още при вида на табелата „Добре дошли в Ню Джърси“, далеч преди колата да наближи истинска петролна рафинерия. Щом се установиха в Притибрук, носталгията по предишния им дом нарасна още повече. Алуин се оплакваше, че й е мъчно за съучениците. Според Маделин новата къща беше зловеща и недобре отоплена. Страхуваше се да спи сама в голямата детска стая. Алтън беше преместил дъщерите си в Притибрук с идеята, че ще им е добре в просторната къща и сред потъналия в зеленина заден двор. Нямаше представа, че са толкова привързани към тясната и неудобна градска къща в Ню Лондон, където голяма част от площта бе прахосана в стълби.

Но в онова размирно десетилетие добрите новини и бездруго не бяха много. Алтън се премести в „Бакстър“ в период, когато колежът получаваше все по-малко финансова подкрепа, а възпитаниците му бяха във вихъра на протеста. През първата му година на президентския пост студентите организираха обсада на административната сграда. Въоръжени с подробен списък с искания — за премахването на условието за минимално допустими кредити за отделните специалности, за създаване на факултет по Афроамерикански изследвания, за недопускане върху територията на кампуса на комисии за записване на донаборници, както и за неприемане на дарения от корпорации, обвързани с производство на боеприпаси или петрол, — протестиращите се разположиха на персийските пътеки пред канцеларията на президента. Докато Алтън разговаряше със студентския лидер Айра Кармайкъл — несъмнено умно хлапе с войнишка униформа и демонстративно разкопчан дюкян, — петдесет брадясали негови колеги продължаваха да крещят лозунги пред вратата. От една страна, за да им покаже, че докато той е президент на този колеж, подобно поведение няма да бъде толерирано, а от друга, защото беше републиканец и като такъв подкрепяше войната във Виетнам, в крайна сметка Алтън извика полиция и студентите бяха изхвърлени със сила от сградата. Естествено, това доведе до допълнително покачване на напрежението. Не след дълго на поляната пред колежа пламна хартиено чучело „Хирошима Хана“, чиято карикатурно уголемена плешива глава наподобяваше ядрена гъба. Под прозорците на Алтън всеки ден се тълпяха протестиращи, жадни за оставката му. В шест вечерта, когато студентите се разпръскваха (не бяха чак толкова отдадени на каузата, че да пропуснат вечерята), Алтън се изнизваше. Бързо прекосяваше моравата, където овъглените остатъци от чучелото му още висяха от един бряст, шмугваше се в колата си на служебния паркинг и се прибираше в Притибрук, където дъщерите му продължаваха да протестират бурно срещу преместването на семейството в Ню Джърси.

С Алуин и Маделин той бе склонен да води преговори. По-голямата си дъщеря подкупи с уроци по езда в местния кънтри клуб. Скоро Алуин започна да носи бричове и сако за езда, разви едва ли не интимна привързаност към дореста кобила на име Ривиера Ред и не спомена Ню Лондон никога повече. Маделин се посвети на интериорния дизайн. Един уикенд Филида я заведе в Ню Йорк. Когато се прибраха в неделя вечерта, се оказа, че в стаята й я чака изненада. Маделин взе на бегом стълбите до втория етаж и намери стените на стаята си облепени в сцени от любимата й по онова време книжка: „Маделайн“ от Лудвиг Бемелманс. Докато тя се беше разхождала из Манхатън, майстор бе свалил старите й тапети с пара и ги беше заменил с нови, изработени по поръчка в Трентън. С влизането в стаята й човек сякаш попадаше сред страниците на книжката. На едната стена бе изобразена неприветливата столова в девическото училище на героинята, отсреща — шумният пансион. Множество Маделайнчета из цялата стая вършеха дръзки дела: една правеше физиономии в зоопарка („… а на лъва с цвят каки Маделайн рече: «Аки»“), друга балансираше като еквилибрист на мост над Сена, а трета повдигаше нощницата си, за да си покаже белега от операцията на апендикса. Тучните, потънали в зеленина парижки паркове с криволичещи алеи, мултиплицираният образ на сестра Клавел, която „бърза все по-бързо и по-бързо“, прихванала покривалото си за глава с една ръка, сянката й удължена от предчувствието, че „нещо не е наред“, а до електрическия ключ еднокракият войник се подпира на патерици, надписът под него гласи: „А понякога бяха много тъжни“ — това чувство бе засилено от илюстрациите на Париж, град, подреден като „двете прави редици“ на момичетата, пъстроцветен като палитрата пастелни бои на Бемелманс, свят на граждански институции и статуи на герои от войната, на познайници откъде ли не, включително сина на испанския посланик (голям храбрец в очите на шестгодишната Мади), приказният Париж, в който все пак се усещаше намек за допуснати от възрастните грешки или преживени беди, градът, който не захаросваше действителността, а се изправяше достойно срещу нея, един велик град, символизиращ изключителната сила на човешкия дух и който, макар и огромен, не плашеше Маделайн от книжката — по някакъв начин всичко това някак бе стигнало до сърцето на малката Маделин Хана. А и имената на двете толкова си приличаха, и бяха от една социална прослойка, и усещането, че тя — тогава и сега — се числи към групата на момичетата, за които някой писател би могъл да напише книга.

Никой нямаше тапети като нейните. И затова, докато растеше на Уилсън Лейн, Маделин така и не ги смени.

Вече бяха избелели от слънцето и се лющеха по краищата. Върху едно парче с изобразено горе куче бувие в Люксембургската градина се виждаше жълтеникава деруга вследствие теч от покрива. Ако връщането в дома на родителите й не беше само по себе си достатъчно падение, то да се буди в някогашната си детска стая, заобиколена от герои от книжка, добавяше последната капка. Ето защо Маделин предприе действие, което я доближаваше възможно най-много до света на възрастните при дадените обстоятелствата: простря ръката, на която носеше златната си венчална халка, и опипа леглото, за да провери дали съпругът й лежи до нея.

Напоследък Ленард си лягаше едва към един-два сутринта. Струваше му големи усилия да спи на спалня — инсомнията му се беше завърнала, — затова често се преместваше в някоя от стаите за гости, където вероятно се намираше и сега. Мястото до Маделин бе празно.

Двамата с Ленард живееха при родителите на Маделин, защото нямаше къде другаде да отидат. Стажът на Ленард в „Пилгрим Лейк“ приключи през април, една седмица преди сватбата. Бяха си запазили апартамент в Провинстаун за лятото, но след като Ленард бе приет в болница в Монте Карло, се наложи да освободят жилището. След като се върнаха в Щатите две седмици по-късно, Маделин и Ленард се преместиха в Притибрук, тъй като градчето беше достатъчно спокойно за възстановяването на Ленард, а и близо до първокласните психиатри във Филаделфия и Ню Йорк. Освен това беше удобна база, откъдето да започнат да търсят апартамент в Манхатън. В средата на април, докато Маделин все още беше на меден месец в Европа, започнаха да пристигат писма от различни университети — от пощата в „Пилгрим Лейк“ ги бяха препратили до адреса им на Уилсън Лейн. В Харвард и Чикаго не я приеха, но Колумбия и Йейл изпратиха покани за записване. Тъй като от Йейл я бяха отрязали предната година, Маделин със задоволство им върна жеста. Не й се живееше в Ню Хейвън, искаше Ню Йорк. Колкото по-бързо двамата с Ленард си намереха жилище там, толкова по-скоро щяха да започнат да си устройват живота и да реанимират двумесечния си брак.

Подтикната от подобни намерения, Маделин се надигна от леглото и се обади на Кели Трауб. Използва телефона в кабинета на Алтън на горния етаж — миниатюрна бежова стаичка, едновременно претъпкана и прилежно подредена, с изглед към задния двор. В стаята се усещаше миризмата на баща й, подчертана от влажния юнски въздух, затова Маделин гледаше да не се задържа много-много там — имаше чувството, че едва ли не е заровила нос в стария халат за баня на Алтън. Докато набираше служебния номер на Кели, Маделин хвърли поглед към градинаря, който пръскаше един храст с течност с цвят на студен чай.

Секретарката в офиса на Кели я уведоми, че „госпожица Трауб“ говори по другата линия и се поинтересува дали Маделин би искала да изчака на телефона. Маделин отвърна, че ще изчака.

През годината след дипломирането им, докато Маделин живееше на Кейп Код, Кели се бе пробвала да пробие като актриса — с умерен успех. Получи малка роля в едноактна пиеса, която се игра един-единствен уикенд в подземието на църква в манхатънския район Хеле Китчън, после участва в пърформанс на открито, режисиран от норвежец — появи се полугола и не получи никакъв хонорар. За да се издържа, бе принудена да започне работа в брокерската агенция на баща си в Горен Ийст Сайд. Ангажиментите й бяха гъвкави, заплатата — съвсем прилична, и й оставаше достатъчно време да се явява на кастинги. Пък и така се бе превърнала в перфектния човек, на когото да се обадиш, ако ти трябва апартамент около Колумбийския университет.

Минута по-късно се чу и гласът на Кели.

— Аз съм — каза Маделин.

— Здрасти, Мади! Радвам се, че се обади.

— Звъня ти всеки ден.

— Да, но днес имам перфектното жилище за теб. Готова ли си да чуеш? Ривърсайд Драйв. Едностаен, строен през 30-те. Гледка към река Хъдсън. Възможност за кабинет или втора спалня. От първи август. Трябва да дойдеш на оглед днес или го отпиши.

— Днес ли? — Маделин се колебаеше.

— Не е мой. Примолих се на колега от друга агенция да не го показва до утре.

Маделин не беше сигурна, че ще успее. През последната седмица вече три пъти ходи на огледи. Тъй като се притесняваше да оставя Ленард сам, налагаше се да моли Филида да стои вкъщи с него. Майка й твърдеше, че нямала нищо против, но Маделин я познаваше и знаеше, че това я изнервя.

От друга страна, апартаментът сякаш беше точно за тях.

— В коя част на Ривърсайд е? — поинтересува се тя.

— Пресечката със Седемдесет и седма. На пет преки от Сентрал Парк. И на пет спирки от университета. Лесно се стига и до Пен Стейшън — точно както искаше.

— Идеално е.

— Освен това, ако дойдеш днес, ще те водя на купон.

— Купон ли? Нещо ми говори, май имаше такава дума.

— У Дан Шнайдър. Точно до офиса ми. Ще има една камара народ от „Браун“, ще можеш да възстановиш някои контакти.

— Нека видя първо дали изобщо ще мога да дойда.

И двете знаеха къде е проблемът. След малко Кели попита по-тихичко:

— Как е Ленард?

Отговорът на този въпрос не беше никак лесен. Маделин седна на стола пред бюрото на Алтън и се загледа в белите борове в дъното на двора. Според последния лекар — не френският психиатър доктор Ламартин, на когото попаднаха в болницата в Монако, а новият специалист от „Пен“, доктор Уилкинс — при Ленард не се наблюдаваше „изявен риск от самоубийство“. Това не означаваше, че не е склонен към подобни действия, а само, че рискът е относително нисък. Тоест, достатъчно нисък, че да не бъде пациентът принудително хоспитализиран (макар че това заключение не беше константа). Един дъждовен следобед предната седмица Алтън и Маделин отидоха с колата до Филаделфия, за да се срещнат насаме с Уилкинс в кабинета му в медицински център „Пен“. Маделин напусна болницата с усещането, че Уилкинс не се различава с нищо от всеки друг подготвен в своята област добронамерен специалист — например икономист, който прави предположения въз основа на наличната информация, но чиито заключения по никакъв начин не са категорични. Тя го засипа с всевъзможни въпроси по отношение на предупредителни сигнали и превантивни мерки. Изслуша всички логични, но незадоволителни отговори на Уилкинс. След което се прибра в Притибрук и продължи да живее и да спи с новия си съпруг и всеки път, когато той излизаше от стаята, да се чуди дали няма да си причини нещо лошо.

— Ленард си е все така — отговори на зададения й от Кели въпрос.

— Чуй ме. Трябва да дойдеш да видиш този апартамент. Ела в шест и после ще отскочим до купона. Отдели един час — не повече. Ще те разведри.

— Ще видим. Ще ти звънна по-късно.

Докато си миеше зъбите в банята, през прозореца нахлуваше ароматът на прясно окосена трева. Погледна се в огледалото. Кожата й беше суха, леко лилавееше под очите. Не можеше и дума да става за признаци на стареене — все пак беше още едва на двайсет и три, — но изглеждаше доста по-различно от предишната година. Различаваше сенки, по които можеше да гадае как евентуално ще изглежда лицето на по-възрастната Маделин.

В мокрото помещение на долния етаж завари Филида да аранжира цветя в мивката. Плъзгащите се стъклени врати на верандата бяха отворени, над храстите пърхаше жълта пеперуда.

— Добро утро — поздрави Филида. — Как спа?

— Зле.

— До тостера има английски мъфини.

Маделин сънено зашляпа през кухнята. Взе си мъфин от пакета и започна да го чопли от кошничката с пръсти.

— Ползвай виличка, скъпа — подсети я Филида.

Но беше твърде късно: от горната част на мъфина се откъсна нащърбено парче. Маделин включи тостера и пусна вътре неравномерно разполовения сладкиш.

Докато мъфинът се препичаше, тя си наля кафе и седна на кухненската маса. Вече поразсънена, подхвана:

— Мамо, довечера трябва да отида до града да огледам един апартамент.

— Тази вечер ли?

Маделин кимна.

— С баща ти сме на коктейл. — Филида искаше да каже, че нямат възможност да останат при Ленард.

Мъфинът изскочи.

— Но, мамо — упорстваше Маделин, — апартаментът звучи перфектно. На „Ривърсайд“. С гледка.

— Съжалявам, скъпа, но този коктейл ни е заплануван отпреди три месеца.

— Кели не може да го задържи задълго. Трябва да отида да го видя днес. — Беше й неприятно да притиска майка си. Филида и Алтън се държаха толкова добре, така помагаха на Ленард в този критичен момент, че Маделин не искаше да ги товари допълнително. Но пък ако не намереше апартамент, двамата с Ленард нямаше да могат да се изнесат.

— Не може ли Ленард да дойде с теб? — предложи Филида.

Маделин измъкна от тостера по-голямата половина от мъфина, без да казва нищо. Беше водила Ленард в града миналата седмица и не мина много добре. Тълпите в „Пен стейшън“ го хвърлиха в паника и се наложи да хванат следващия влак обратно за Притибрук.

— Може и да не ходя — каза най-накрая тя.

— А може и да предложиш на Ленард да те придружи — настоя Филида.

— Ще му предложа, когато се събуди.

— Буден е. От доста време. Отпред е, на верандата.

Маделин се изненада. Напоследък Ленард спеше до късно. Тя стана и си изнесе кафето и мъфина на слънчевата веранда.

Ленард беше на долното ниво, на сянка, седнал на дървения градински шезлонг, където прекарваше по-голямата част от времето си. Изглеждаше огромен и космат, като създание от приказка на Морис Сендак. Носеше черна тениска и торбести черни шорти. Беше си вдигнал краката, обути в стари баскетболни кецове, на парапета. Лицето му тънеше в кълбета цигарен дим.

— Здрасти — поздрави Маделин и застана до него.

Ленард изръмжа нещо в отговор и продължи да пуши.

— Как си?

— Скапан. Не можах да заспя и някъде към два взех приспивателно. После към пет се събудих и излязох тук.

— Закуси ли?

Ленард вдигна кутията с цигари.

В съседния двор запърпори косачка. Маделин приседна на широкия подлакътник на стола.

— Кели се обади — рече. — Искаш ли да отидем до града довечера? Около четири и половина?

— Не мисля — пресипнало отговори Ленард.

— Предлага се двустаен на „Ривърсайд“.

— Ти иди.

— Искам да дойдеш с мен.

— Не мисля — повтори той.

Шумът от косачката приближаваше. Стигна точно до оградата, после се отдалечи.

— Мама ще ходи на коктейл — поясни Маделин.

— Мога да остана сам, Маделин.

— Зная.

— Ако исках да се самоубия, да съм го направил през нощта, докато спиш. Мога да се удавя в басейна. Примерно тази сутрин.

— Не ми помагаш да се почувствам по-спокойна за ходенето до града — отвърна Маделин.

— Виж, Мад. Не се чувствам съвсем добре. Изтощен съм и нервите ми са опънати. Не мисля, че ще мога да понеса още едно пътуване до Ню Йорк. Но тук, на верандата, ми е добре. Можеш да ме оставиш.

Маделин стисна очи.

— Но как ще живееш в Ню Йорк, ако дори не искаш да видиш апартамента?

— Това е парадокс — отвърна Ленард. Угаси си цигарата, метна фаса в храстите и запали нова. — Самонаблюдавам се, Маделин. Само това мога да направя. И напоследък задобрявам. Още не съм готов да се навра в метрото сред тълпа горещи, потни нюйоркчани.

— Ще вземем такси.

— Нито пък да обикалям с нажежено такси по жегите. Но пък мога да си се грижа идеално за себе си тук. Не ми трябва бавачка. Откога ти го повтарям. И лекарят ми това ти обяснява.

Тя го изчака да приключи, преди да върне разговора върху обсъждания конкретен въпрос.

— Работата е там, че ако апартаментът си струва, ще трябва да решим на място дали го наемаме. Може да ти се обадя от уличен телефон, след като го видя.

— Можеш да решиш и без мен. Това е твоето жилище.

— Нашето е.

— Е, нали ти ще плащаш наема — добави Ленард. — На теб ти трябва апартамент в Ню Йорк.

— Ти също искаш апартамент в Ню Йорк.

— Вече не.

— Но нали ми каза, че искаш.

Ленард се обърна и я погледна за първи път. Странно, но точно тези моменти я плашеха най-много: когато той я погледне. Очите на Ленард бяха някак пусти. Все едно се взираш в дълбок пресъхнал кладенец.

— Защо просто не се разведем? — попита я.

— Спри.

— Не бих те обвинил. Напълно ще те разбера. — Изражението му омекна и стана замислено. — Знаеш ли какво правят мюсюлманите, когато искат развод? Съпругът повтаря три пъти: „Развеждам се с теб, развеждам се с теб, развеждам се с теб“. И толкова. Мъже се женят за проститутки и веднага се развеждат. За да не допускат прелюбодеяние.

— Искаш да ме натъжиш ли? — засече го Маделин.

— Извинявай. — Той се пресегна и я хвана за ръката. — Съжалявам, не исках.

Когато Маделин влезе обратно в къщата, наближаваше единайсет. Съобщи на Филида, че е решила да не ходи до града. Качи се в кабинета на Алтън и се обади на Кели с надеждата, че може би приятелката й ще се съгласи да отиде на огледа и да й опише жилището, за да може Маделин да реши. Кели обаче беше излязла с друг клиент, затова Маделин остави съобщение. Докато чакаше Кели да й върне обаждането, чу Ленард да се качва по задното стълбище и да я вика. Излезе и го завари в коридора, стиснал с две ръце парапета на стълбището.

— Промених си решението. Ще дойда с теб.

Маделин се омъжи за Ленард обсебена от сила, граничеща с мания. От деня, в който той започна да експериментира с дозите литий, до онзи момент, през декември, когато връхлетя в апартамента с безумното си предложение, Маделин също се носеше на променлива вълна от емоции. Тя също се чувстваше безумно щастлива. Тя също изпитваше необуздан прилив на сексуално желание. Чувстваше се величествена, неуязвима и склонна да рискува. В главата й звучеше прекрасна музика и тя категорично отказваше да чуе какво й говорят околните — все едно какво й казваха, все едно кой й го казваше.

Всъщност общото между двамата отиваше още по-далеч: преди да изпадне в еуфория, Маделин се бе чувствала не по-малко унила и потисната от Ленард. Онова, което я бе грабнало при пристигането им в „Пилгрим Лейк“ — природата, специалният дух на мястото, — не успя да компенсира неприятната социална среда. Месеците минаваха, а тя така и не се сприятели с никого. Малобройните жени сред учените в лабораторията бяха доста по-възрастни и се отнасяха към нея със същото снизхождение като мъжете. Единствената от „креватните изследователки“, с която Маделин се разбираше, беше приятелката на Викрам Джайтли, Алиша, но пък тя идваше през седмица-две, и то само за събота и неделя. Маниакалното желание на Ленард да запази състоянието си в тайна не предразполагаше към наситен социален живот. Не му беше приятно да е сред хора. Хапваше възможно най-бързо на вечеря и нито веднъж не пожела да останат да пийнат по питие в бара след това. Понякога настояваше да си останат у дома и да си приготвят паста, макар че готвачът, нает от лабораторията, беше истински спец. Когато се случваше Маделин да отиде до бара без Ленард или да поиграе тенис с Грета Малкиел, не можеше да се отпусне. Ставаше мнителна още щом някой се поинтересуваше за Ленард, камо ли да попитат как се „чувства“ той. Не можеше да се отпусне, винаги си тръгваше рано, влизаше в апартамента и още със затварянето на вратата дръпваше завесите. Излизаше, че Маделин си има своя „луда на тавана“: собственият й метър и деветдесет висок приятел.

После, през октомври, Алуин видя лития на Ленард в банята и положението стана още по-сложно. След като Филида се върна в Бостън, а оттам се прибра в Ню Джърси, Маделин зачака неизбежния телефонен разговор. Седмица по-късно, в началото на ноември, телефонът иззвъня.

— Толкова се радвам, че се отвори тази възможност да посетя прочутата лаборатория „Пилгрим Лейк“! Беше страшно впечатляващо.

Излишната приповдигнатост в тона на Филида беше тревожна. Маделин се стегна.

— И беше толкова мило от страна на Ленард да намери време в претоварения си график, за да ни разведе из лабораторията си. Образовах всичките си приятели тук по въпроса. Лекция на тема „Всичко, което винаги сте искали да знаете за дрождите, но ви е било страх да попитате“.

Филида се изкикоти доволно. След това се прокашля и смени рязко темата.

— Предполагам, че се интересуваш как се развиват събитията chez семейство Хигинс.

— Не се интересувам.

— Радвам се да те уведомя, че нещата са доста по-добре. Али се изнесе от „Риц“ и се върна у дома при Блейк. Благодарение на новата бавачка — за която плащаме двамата с баща ти — има временно примирие.

— Казах, че не ме интересува — сряза я Маделин.

— О, Мади — смъмри я лекичко Филида.

— Ами не ме вълнува. Ако Али иска — да се разведе, нейна си работа.

— Знам, че си сърдита на сестра си. И с право.

— Али и Блейк дори не се харесват.

— Не съм съгласна с твърдението ти. Имат си своите разногласия — като всяка женена двойка. Но все пак имат сходно потекло и се разбират. Али извади късмет с Блейк. Той е много стабилен човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това.

— Любопитен начин на изразяване.

От другата страна на линията Филида въздъхна.

— Трябва да проведем този разговор, но не знам дали моментът е подходящ.

— Защо да не е?

— Ами защото разговорът е сериозен.

— Стана така само защото Али си пъха носа навсякъде. Иначе изобщо нямаше и да разбереш.

— Така е. Но истината е, че сега знам.

— Нали каза, че харесваш Ленард? Нали ти се бил сторил мил?

— Беше много мил.

— Да си забелязала нещо да не му е наред?

— Не, не бих казала. Но през последната седмица научих доста за маниакалната депресия. Нали познаваш дъщерята на Търнърови — Лили?

— Лили Търнър е наркоманка.

— Е, вече със сигурност е на лекарства. И ще ги пие до края на живота си.

— Тоест?

— Тоест, маниакалната депресия е хронично заболяване. Хората страдат от нея до живот. Няма излекуване. Влизат и излизат от болницата, получават кризи, не се задържат на работа. А семействата им изживяват всичко това. Скъпа? Маделин? Там ли си?

— Да.

— Наясно съм, че го знаеш. Но помисли само какво би означавало да се омъжиш за човек с… психическо заболяване. Да не говорим за създаване на семейство с него.

— Кой казва, че ще се омъжа за Ленард?

— Ами не знам. Просто хипотетично.

— А ако Ленард беше болен от друго, мамо? Например от диабет или каквото и да е. Пак ли така щеше да реагираш?

— Диабетът е ужасна болест! — извика Филида.

— Но нямаше да се тревожиш, ако на гаджето ми му трябваше инсулин, за да е добре. Това щеше да те устройва, нали? Нямаше да го възприемаш като нравствен провал.

— Изобщо не говоря за морал.

— Не е нужно да го казваш на глас!

— Знам, че според теб не съм честна. Но просто се опитвам да те предпазя. Много е трудно да прекараш живота си с толкова нестабилен човек. Четох една статия, писана от жена, чийто съпруг страда от маниакална депресия, и буквално ми се изправи косата. Ще ти я изпратя.

— Недей.

— Настоявам!

— Ще я изхвърля!

— Тоест, предпочиташ да си заровиш главата в пясъка.

— Затова ли ми се обади? Да ми четеш конско?

— Не — отвърна Филида. — Всъщност ти се обадих заради Деня на благодарността. Да те попитам дали имаш планове.

— Не зная — отряза я Маделин, стиснала устни от яд.

— Али и Блейк ще дойдат с Ричард Лъвското сърце. Ще се радваме и вие с Ленард да ни гостувате. Тази година няма да е нещо специално. Алис ще е в почивка за уикенда, а аз не й разбирам много на фурната, за разлика от нея. Техниката си остарява. Е, ако питаш баща ти, си работи добре. Но все пак той най-много да си приготви овесени ядки.

— И ти не си много по готвенето.

— Все пак опитвам. Или поне се стараех, докато бяхте малки.

— Никога не си готвила — опита се да я уязви Маделин. Филида не поддаде.

— Мисля си обаче, че ще се справя с една пуйка — отсече накрая. — Та ако двамата с Ленард решите да ни погостувате, сте добре дошли.

— Не знам.

— Не ми се сърди, Мади.

— Не ти се сърдя. Имам работа. Чао.

Не се обади на майка си цяла седмица. Не вдигаше, ако телефонът звъни в обичайното за Филида време. Но следващия понеделник по пощата дойде писмо. В плика имаше статия, озаглавена „Омъжена за маниакална депресия“:

Запознах се със съпруга си Бил три години след като завърших колежа в Охайо. Първите ми впечатления за него бяха, че е висок, красив и малко срамежлив.

С Бил сме женени вече повече от двайсет години. През това време три пъти го прибираха в психиатрията. Без да броя безбройните случаи, когато отиваше по свое желание.

Когато заболяването му е под контрол, Бил си е същият самоуверен, грижовен мъж, когото обичам и за когото съм омъжена. Прекрасен зъболекар, обичан и уважаван от пациентите си. Естествено, трудно му е да поддържа стабилна практика, а още по-трудно му е да работи с колеги. Затова се налагаше често да се местим из страната, на места, където според Бил би имало повече работа за него. Децата ни са посещавали пет различни училища и им е трудно.

На нашите синове, Тери и Майк, никак не им бе лесно да растат с баща, който в един момент ги окуражава от публиката по време на бейзболен мач, а в следващия бълва безсмислици и се държи неадекватно с непознати или се затваря в спалнята и не излиза с дни.

Зная, че процентът на развод при хората с маниакална депресия е много висок. Много пъти съм си мислила, че и аз ще вляза в статистиката. Но семейството ми и вярата ми в Бог винаги са ми давали сили да събера кураж за още поне един ден, и за още един. Важно е да си напомням, че Бил е болен и че човекът, който върши всичките тези глупости, всъщност не е съвсем той, а просто болестта взема превес.

Бил не ми каза за състоянието си преди сватбата. Оказа се, че предишните му връзки се разпадали, когато приятелките му (един път е имал дори годеница) научавали за болестта му. Бил твърди, че не е искал и мен да загуби по този начин. Никой от семейството му не ми каза, макар че доста се сближих със сестра му. Но годината беше 1959-а и темата за психичните заболявания беше до голяма степен табу.

Честно казано, не съм убедена, че щеше да окаже някакво значение. Бяхме толкова млади, когато се запознахме, и толкова влюбени, че навярно изобщо нямаше да обърна внимание, дори Бил да ми беше признал за маниакалната си депресия още на първата ни среща (на ежегодния щатски панаир в Охайо, ако ви е любопитно). Разбира се, по онова време не знаех каквото знам сега за тази ужасна болест, не знаех нищо и за напрежението, на което тя може да подложи децата и цялото семейство. И все пак си мисля, че така или иначе щях да се омъжа за Бил — защото той е човекът за мен.

Но както се пошегувах с него на венчавката ни: „Отсега нататък се постарай да нямаш тайни от мен!“.

Статията продължаваше, но Маделин не я дочете. Всъщност я смачка на топка. За да е сигурна, че Ленард няма да я намери, напъха смачканите страници в празна кутия от мляко и я натика в дъното на кошчето за боклук.

Гневът й донякъде се дължеше на закостенялостта на Филида. А също и на страха, че майка й може би е права. Дългото и горещо лято в неклиматизирания апартамент на Ленард в кампуса, последвано от два месеца в квартирата им в „Пилгрим Лейк“, дадоха на Маделин доста ясна представа какво би било да си „омъжена за маниакална депресия“. В началото емоциите от възобновената им връзка изместиха всички трудности. Някой да се нуждае от теб така, както Ленард се нуждаеше от нея — това усещане беше помитащо. Но лятото напредваше, а при него нямаше видимо подобрение и — особено след като се преместиха на Кейп Код, а той изглеждаше дори още по-зле — Маделин започна да се задушава. Сякаш Ленард бе пренесъл на новото място тясното си, нажежено жилище; сякаш в емоционално отношение живееше там и всеки, който би искал да бъде с него, трябваше да се напъха в същото жежко душевно пространство. Като че ли за да обича Ленард пълноценно, Маделин трябваше да броди из същите гори галилейски, където се бе изгубил той.

Когато се изгубиш в гората, идва момент, когато започваш да се чувстваш у дома си. Колкото повече Ленард странеше от други хора, колкото повече разчиташе на Маделин, толкова по-навътре в гората бе готова да го последва тя. Спря да играе тенис с Грета Малкиел. Дори не й се излизаше на питие с другите съпруги и приятелки. За да накаже Филида, Маделин отхвърли поканата й за Деня на благодарността. Двамата с Ленард избраха да празнуват в „Пилгрим Лейк“ — хапнаха в трапезарията с малцината останали колеги. През другото време от почивните дни Ленард не пожела да излезе от апартамента. Маделин предложи да идат с колата до Бостън, но той остана непоколебим.

Дългите зимни месеци се разстилаха пред Маделин като замръзналите дюни край „Пилгрим Лейк“. Ден след ден сядаше на стола пред бюрото си и се опитваше да пише. Хапваше бисквити и царевичен чипс с надеждата, че ще й осигурят енергия да пише. Вместо това нездравословната храна я правеше сънлива и в крайна сметка тя лягаше да дремне. После имаше дни, когато повече не можеше да понася това положение, лежеше в леглото и се самоубеждаваше, че не е толкова добър човек, че е прекалено голям егоист, за да посвети живота си на грижите за другиго. Представяше си как къса с Ленард, мести се в Ню Йорк и си намира добре сложено гадже — човек обикновен и щастлив.

Накрая, когато нещата станаха съвсем мрачни, Маделин се пречупи и сподели с майка си. Филида я изслуша без излишни коментари. Разбираше, че обаждането на Маделин е показател за сериозна промяна в политическия курс, затова просто промърморваше нещо на другия край на линията, доволна от отвоюваната територия. Когато Маделин сподели с нея бъдещите си планове за продължаване на образованието си и й каза в кои университети е кандидатствала, Филида коментира различните варианти без да споменава Ленард. Не попита какво би правил той, дали би се преместил в Чикаго, или Ню Йорк. Изобщо не спомена името му. И Маделин го споменаваше все по-рядко, опитвайки се да разбере какво би било, ако той престане да е част от живота й. Понякога имаше чувството, че извършва предателство спрямо него, но засега всичко беше само на думи.

И тогава, в началото на декември, сякаш с магия, напомняща на началото на връзката им, нещата взеха да се променят. Първият признак, че страничните ефекти при Ленард намаляват, беше, че ръцете му спряха да треперят. Той вече не тичаше до тоалетната през десет минути, нито пък се наливаше с вода непрекъснато. Глезените му изглеждаха по-малко отекли, а дъхът му се освежи.

После внезапно установи, че Ленард спортува. Беше започнал да ходи на фитнес, да вдига тежести и да върти велоергометъра. Настроението му се разведри. Взе да се усмихва и да се шегува. Дори движенията му станаха по-чевръсти, като че ли тежестта в крайниците му изчезна.

Да наблюдава как Ленард се подобрява за Маделин беше като да чете някои по-трудни книги. Сякаш потъваш в късните творби на Хенри Джеймс или в страниците, посветени на аграрната реформа в романа „Анна Каренина“, докато внезапно пак достигнеш до интересен момент, който става все по-интригуващ, до степен, в която едва ли не си благодарен за предишния скучен и сух епизод, защото заради него ти е още по-трепетно и вълнуващо. Внезапно Ленард пак стана такъв, какъвто беше някога — открит, енергичен, обаятелен и спонтанен. Една петъчна вечер каза на Маделин да си облече нещо вехто и да обуе гумени ботуши. Заведе я на плажа, понесъл огромна кошница и две градински лопатки. Беше при отлив и открилото се морско дъно проблясваше на лунната светлина.

— Къде ме водиш? — попита тя.

— Все едно Мойсей е минал оттук — отвърна Ленард. — Почти като Червено море е.

Нагазиха навътре към морето, а ботушите им затъваха. Миризмата беше силна — на риба, миди, полуразложено: миризмата на първичния бульон. Взираха се в морското дъно, затъваха и се подхлъзваха. Когато Маделин погледна назад към плажа, се стресна, внезапно осъзнала колко навътре са стигнали. За по-малко от половин час успяха да напълнят близо 40-литровия кош.

— Откога знаеш как се събират стриди? — попита Маделин.

— Правех го в Орегон някога — обясни Ленард. — Земята на отличните стриди, от която произхождам.

— Мислех, че си израснал в спалнята си, пушейки трева.

— Веднъж-дваж съм излизал и сред природата.

След като примъкнаха натежалата кошница на брега, Ленард обяви, че възнамерява да организира стридено парти. Почука на вратите на хората, покани ги, а след това застана пред мивката, за да натроши, почисти и обели стридите, докато апартаментът се пълнеше с народ. Какво като остави след себе си пълен безпорядък — грубите дъски на някогашната конюшня бяха виждали и по-лошо. Цяла нощ от кухнята пристигаха чинии със стриди. Гостите сърбаха разпльоканото полупрозрачно желе направо от черупката и пиеха бира. Около полунощ, когато купонът започна да гасне, Ленард започна да разказва за индийското казино на Сагамор Бийч. Дали някой си пада по хазарт? Малко блекджек? Все още не е чак толкова късно. Пък и петък вечер! Няколко души се натикаха в сааба на Маделин, момичетата насядаха в момчетата. Докато Маделин шофираше по магистрала 6, Ленард сви един джойнт на вратичката на жабката и обясни тънкостите при броенето на картите.

— Крупиетата на такова място вероятно ще използват едно тесте. Лесно е.

Двете момчета, които приличаха на зубрачи, но далеч не бяха толкова умни, се оплетоха в математическите подробности. Докато стигнат до казиното, вече се бяха надъхали да пробват и се насочиха към различни маси.

Маделин за първи път стъпваше в казино. Клиентелата я хвърли в лек ужас — мъже със старчески петна върху бялата кожа и бейзболни шапки на главата и едри жени в анцузи, окупирали ротативките. Не се виждаше нито един индианец. Маделин и момичетата се отправиха към бара, където поне напитките бяха евтини. Към три сутринта двете момчета се върнаха, разказвайки еднаква история. Били с по няколко стотачки напред, когато крупието сменило тестето, те изтървали сметките си и загубили всичко. Ленард се появи малко по-късно, също с кисела физиономия, но после се ухили и извади от джоба си хиляда и петстотин долара.

Могъл бил да изкара и още, ама крупието започнало да го подозира. Крупието привикало шефа, който проследил как Ленард печели още няколко раздавания, а после любезно му предложил да се оттегли, докато все още е напред. Ленард схванал намека, но за него вечерта все още не бе приключила. На паркинга му хрумна нова идея.

— Вече стана късно да караме обратно до „Пилгрим Лейк“. Уморени сме. А имаме цял уикенд, хайде!

Докато Маделин се усети, вече се настаняваха в хотел в Бостън. От печалбата в казиното Ленард плати стая за всяка от двойките. Следобедът на следващия ден се събраха отново в бара и купонът продължи. Отидоха да вечерят в Бек Бей, а после тръгнаха на обиколка из кръчмите. Ленард продължи да плаща сметките с изтъняващата пачка от печалбата, раздаваше бакшиши и черпеше с напитки и храна.

Когато Маделин го попита дали осъзнава какви ги върши, той отговори:

— Това са пари, изкарани от хазарт. Кога друг път ще можем да направим нещо такова? Предлагам да се възползваме.

Уикендът вече започваше да става паметен. Момчетата постоянно скандираха: „Ленард! Ленард!“ и си пляскаха дланите за поздрав. Хотелските стаи предлагаха джакузи, минибар, денонощен румсървис и огромни легла. В неделя сутринта момичетата престорено се жалваха, че са твърде претрити и не могат да ходят.

И на Маделин не й беше много лесно да върви. Първата нощ Ленард излезе от банята гол и нахилен.

— Виж го какъв ми е — подкани я той, вперил поглед надолу. — Можеш да окачиш палто на него.

И вярно — можеше. Ако им трябваше сигурен знак, че състоянието на Ленард се подобрява, то нямаше по-очевиден от този. Ленард бе обратно в играта.

— Наваксвам си за изгубеното време — каза той след третия път.

Макар да беше страхотно, колкото и сексът да бе добре дошъл след месеците суша, Маделин забеляза, че часовникът показва 10:08 сутринта. Беше си посред бял ден. Тя целуна Ленард и му се примоли да я остави да поспи.

И той се вслуша, но веднага щом тя се събуди, я пожела отново. Непрекъснато й повтаряше колко е красиво тялото й. Не можеше да й се насити, нито този уикенд, нито следващите седмици. Маделин винаги бе смятала, че сексът им с Ленард е страхотен, но за нейно учудване ставаше все по-добър, по-дълбок, по-физически и по-емоционален. Както и по-шумен. Вече си говореха. Гледаха се в очите и оставяха лампите светнати. Ленард питаше Маделин какво би искала той да й направи и за първи път през живота си тя нямаше задръжки да му отговори.

Една нощ, докато си бяха вкъщи, той я попита:

— Каква ти е най-съкровената сексуална фантазия?

— Не зная.

— Хайде де, кажи ми.

— Нямам.

— Искаш ли да ти споделя моята?

— Не.

— Тогава ми издай своята.

За да го укроти, Маделин се замисли за момент.

— Ще прозвучи странно, но ми се струва, че е да бъда обгрижвана.

— Обгрижвана?

— Истински обгрижвана, в смисъл, като в козметичен салон — да ти измият косата, да ти почистят лицето, после педикюр, масаж и… малко по малко…

— Никога не би ми хрумнало като фантазия — отвърна Ленард.

— Казах ти, че е глупаво.

— Ей, това ти е фантазията. Не можеш да я наричаш глупава.

И през следващия час и нещо Ленард се зае да я реализира на практика. Въпреки протестите на Маделин, донесе един стол от дневната в спалнята. Пусна водата във ваната. Под мивката в кухнята намери две домакински свещи, отнесе ги в банята и ги запали. Върза си косата на опашка и си нави ръкавите, а после се приближи до Маделин, все едно е на нейно разположение. С глас, който явно според него подхождаше на фризьор, при това хетеросексуален, подхвана:

— Госпожице? Ваната ви е готова.

Маделин я досмеша. Но той остана напълно сериозен. Въведе я в осветеното от свещи помещение. С професионална вежливост се обърна гърбом, докато тя си свали дрехите и влезе в топлата, ароматизирана вода. Ленард коленичи до ваната и започна да мокри косата й, като я поливаше с чашка. Към този момент Маделин вече беше влязла в роля. Представяше си, че това не са ръцете на Ленард, а на красив непознат. Точно два пъти дланите му пробягаха отстрани по гърдите й, сякаш пробваше докъде може да стигне. Маделин си каза, че би могъл да отиде и по-далеч. Представи си го как влиза при нея във ваната, но той изчезна и след мъничко се появи с хавлиен халат. Загърна я, поведе я към стола и повдигна краката й, покри лицето й със затоплена кърпа и в следващите двайсетина минутки, които й се сториха едва ли не цял час, й прави масаж. Започна от раменете и се спусна към прасците и ходилата, върна се нагоре към бедрата, спря на милиметри от заветната цел и се прехвърли върху ръцете й. Накрая разтвори халата й и с малко по-силен натиск, сякаш поемаше контрола, втри овлажняващ крем по корема и гърдите й.

Кърпата още покриваше очите й, когато Ленард я вдигна от стола и я понесе към леглото. Маделин вече се чувстваше напълно чиста, неустоимо изкусителна. Овлажняващият крем ухаеше на кайсии. Когато Ленард, вече гол, развърза колана на халата й и го разтвори, когато проникна в нея бавно, беше едновременно себе си и не съвсем. Беше обладаващият я непознат, но същевременно и нейното си гадже — всичко в едно.

Маделин се побоя да го попита за неговата тайна сексуална фантазия. Но обзета от желание да му върне жеста, ден-два по-късно все пак го направи. Неговата фантазия се оказа пълната противоположност на нейната. Искаше спящо момиче — спяща красавица. Искаше тя да се престори на заспала, а той да се промъкне в спалнята й и да се пъхне в леглото. Искаше тя да е сънена и затоплена от завивките, докато той съблича нощницата й, и да не се е разсънила чак докато той проникне в нея — момент, в който той вече е толкова възбуден, че му е все едно какво прави тя.

— Е, това е лесно — рече тя, след като го изслуша.

— Късметлийка си. Можеше да си мечтая за садо-мазо и подобни.

— Аха.

— Или за клизми.

— Стига де!

Експерименталният дух, който сега беше водещ в спалнята им, оказваше силно влияние върху Маделин. Случващото се малко по малко я подтикна една нощ да признае на Ленард — когато той беше в настроение да повтори сценария с фризьора, — че всъщност съкровената й фантазия не беше да я глезят. А нещо съвсем различно, което никога не бе споделяла с другиго и което трудно можеше да признае и пред самата себе си. А именно: всеки път, когато Маделин мастурбираше (дори и само това не й бе лесно да си признае), си се представяше като малко момиченце, което го пляскат. Нямаше представа защо. Не помнеше някога да са я пляскали като малка. Родителите й не бяха привърженици на физическите наказания. Дори не беше точно фантазия, в смисъл, не искаше Ленард да я напляска. Но по някаква причина представата за себе си като момиченце, което го пляскат, й помагаше да достигне до оргазъм, когато се докосваше сама.

Та така: това бе най-смущаващото нещо, което Маделин би могла да сподели с другиго. Откачена подробност, свързана със самата нея, която я разстройваше дори само ако я задържеше в съзнанието си твърде дълго — затова и не го правеше. Нямаше контрол над фантазията, но въпреки това изпитваше угризения.

Ленард не го възприе така. Той веднага разбра как да реагира. Първо отиде до кухнята и наля на Маделин голяма чаша вино. Накара я да го изпие. После я съблече, обърна я по корем и започна да я люби. Започна да я пляска по дупето и на нея никак не й беше приятно. Няколко пъти го помоли да престане. Не й харесвало. Било просто мисъл, която от време на време й се появявала в главата; не че искала да й се случи наистина. Престани! Веднага спри! Но Ленард не спря. Продължаваше. Притисна Маделин към матрака и отново я шляпна. Проникна с пръсти в нея и пак я напляска. Тя вече му беше бясна. Започна да се бори да се откопчи. И точно тогава се случи. Нещо в нея се отприщи. Тя забрави коя е и това беше хубаво. Просто започна да пъшка, заровила лице във възглавницата, а когато накрая свърши, беше по-разтърсващо от когато и да било, закрещя, тялото й продължи да се тресе от възбуда минути след кулминацията.

Не му позволи да го повтори. Не се превърна в навик. Всеки път щом се присетеше за случката, пламваше от срам. Но винаги можеше да стане така, че да опитат пак. Очакването, че Ленард би могъл отново да я притисне по онзи начин, без да се съобразява с нея, да направи каквото си поиска и да я принуди да си признае, че всъщност и тя го желае — това остана да витае помежду им.

След този случай се върнаха към обичайния си секс и беше още по-приятно, като компенсация на пропуснатото време. Правеха го многократно през деня, във всяка стая на апартамента (спалнята, хола и кухнята). Правеха го в сааба, докато двигателят не работеше. Добрият стар нормален секс без задръжки — такъв, какъвто го е замислил Създателят. Ленард стопи излишните килограми и си възвърна формата. Имаше толкова много енергия, че тренировките му във фитнеса продължаваха по два часа. Маделин харесваше новопридобитите му мускули. И не само. Една нощ притисна устни в ухото му и прошепна, сякаш съобщаваше новина:

— Толкова ти е голям!

И си беше вярно. Господин Гъмби отдавна го нямаше. Размерът му изпълваше Маделин не просто задоволително, а умопомрачително. Тя усещаше дълбоко в себе си всеки тласък, всяко движение. Желаеше го през цялото време. Никога не бе имала отношение към пениса на някое момче — на практика никога не бе обръщала специално внимание. Но членът на Ленард беше от огромно значение за нея, едва ли не трети участник в леглото. Понякога, докато го държеше в ръка, се улавяше, че преценява наум колко тежи. Нима в крайна сметка всичко се свежда до физическото? Това ли е любовта? Животът е толкова несправедлив. Маделин съжаляваше всички мъже, които не са Ленард.

Само по себе си скоростното подобрение на връзката им на почти всички нива бе достатъчно основание да приеме изненадващото предложение за брак, което Ленард й направи през декември. Но в крайна сметка това, което я подтикна да предприеме решителната крачка, бе цяла съвкупност от фактори. На първо място беше сериозната помощ, която Ленард й оказа с кандидатстването за магистратура. След като реши да кандидатства пак, пред Маделин се отвори възможност да държи и изпита GRE още веднъж. Ленард я окуражи в тази посока, като й помогна с подготовката по математика и логика. Прочете статията й (подготвена за изпращане в „Джайнейт Ривю“) и отбеляза слабите места в текста. Нощта преди крайния срок за изпращане на документите, напечата на машина биографията й и адресира пликовете. А на следващия ден, след като пуснаха документите за кандидатстване от пощата в Провинстаун, Ленард хвърли Маделин на леглото, смъкна й бикините и се спусна надолу, въпреки протестите й, че първо иска да вземе душ. Тя се мяташе да се отскубне, но той я притискаше здраво и й обясняваше колко е вкусна, докато тя накрая му повярва. Отпусна се някак отвътре, не толкова в сексуален аспект, колкото в екзистенциален план. Значи най-после се случи: Ленард е равно на максимална освободеност.

Няколко дни по-късно той й предложи и тя каза: „Да“.

Продължи да чака деня, когато това ще й се стори недобра идея. Близо месец не казаха на никого. На Коледа тя заведе Ленард у дома в Притибрук, като отправи предупреждение към родителите си да не са посмели да не го харесат. Коледа винаги е била важен празник за семейство Хана. Имаха най-малко три коледни дръвчета, украсени в различен стил, и организираха прием за сто и петдесет човека. Ленард се хвърли в празненствата с ентусиазъм, разговаряше с приятелите на Алтън и Филида, припяваше с всички на коледните песни и като цяло създаде приятно впечатление. Следващите дни доказа, че е способен да гледа колежанското първенство по американски футбол с Алтън по телевизията и — като син на антиквар — да коментира интелигентно литографиите на Томас Феърленд в библиотеката. Денят след Коледа заваля сняг и Ленард, нахлупил леко абсурдната си ловна шапка, излезе рано сутринта, за да разчисти с лопата снега от алеята и тротоара пред къщата. Всеки път, когато Филида го придърпваше встрани, Маделин се напрягаше, но май нямаше от какво да се притеснява. На Филида не й убягна, че Ленард е свалил повече от седем килограма от октомври насам и е видимо разхубавен. Но Маделин предпочете гостуването им да е кратко, за да не си насилва късмета и останаха в Притибрук три дни, след което заминаха да прекарат новогодишната нощ в Ню Йорк, преди да се приберат в „Пилгрим Лейк“.

Две седмици по-късно Маделин се обади, за да съобщи новината за годежа си.

Обаждането й свари Алтън и Филида очевидно неподготвени и те не можаха да реагират. Звучаха искрено изненадани и прекъснаха телефонния разговор бързо. Няколко дни по-късно започна кампанията с писмата. От Алтън и Филида заприиждаха отделни, написани на ръка писма, в които задаваха въпроса дали е разумно да се „обвърже“ толкова млада. Маделин отговори само на онези, които предполагаха отговор. Във второто си писмо Филида стана по-конкретна, повтори предупрежденията си за брака с мъж, страдащ от маниакална депресия. Алтън повтори казаното още в първото си писмо, когато постави въпроса за подписване на предбрачно споразумение с оглед „бъдещите интереси“ на Маделин. Тя не му отговори и няколко дни по-късно получи трето писмо от Алтън, в което той казваше същото, но на по-професионален юридически език. Единственото, което постигнаха тези писма, бе да разкрият безпомощността на родителите й — като откъсната от света диктатура, която сее заплахи, без да е в състояние да ги осъществи.

Последният им ход беше да включат посредник. Алуин се обади от Бевърли.

— Чувам, че си се сгодила — започна тя.

— Обаждаш се да ме поздравиш ли?

— Поздравления. Мама е бясна.

— Благодарение на теб.

— Рано или късно щеше да разбере.

— Нищо подобно.

— Е, вече знае. — На заден фон през слушалката се чуваше как Ричард реве. — Непрекъснато ми звъни и ме моли „да те вразумя“.

— Затова ли се обаждаш?

— Не — отсече Алуин. — Казах й, че ако искаш да се омъжиш за него, си е твоя работа.

— Благодаря.

— Още ли ми се сърдиш за хапчетата? — попита Алуин.

— Да. Но ще ми мине.

— А сигурна ли си, че искаш да се омъжиш за него?

— Също — да.

— Добре тогава. Всеки сам си избира как да го погребат.

— Ей, това беше гадно!

— Шегувам се.

През февруари родителите й се предадоха официално и конфликтът се задълбочи. След като Алтън и Маделин прекратиха споровете около предбрачното споразумение и доколко един такъв документ сам по себе си унищожава доверието, необходимо за просъществуването на всеки брак, след като споразумението бе изготвено от адвоката на Алтън Роджър Пайл и подписано от двете страни, Филида и Маделин започнаха споровете около самата сватба. Маделин искаше скромно тържество в тесен кръг. Филида обаче, наясно с общественото мнение, настояваше да вдигнат грандиозна сватба, каквато би организирала, ако Маделин се омъжваше за по-подходяща партия. Предложението на Филида включваше традиционна сватбена церемония в местната епархийска църква „Света троица“, последвана от прием в къщата. Маделин отказа. Алтън се включи с идея за непринудено тържество в „Сенчъри Клъб“, Ню Йорк. Маделин се съгласи, макар и с известни колебания. Но седмица преди да разпратят поканите, двамата с Ленард се натъкнаха на стара моряшка черква в покрайнините на Провинстаун. И там, в края на безлюдния полуостров, на това аскетично, самотно място, наподобяващо пейзаж от филм на Бергман, Маделин и Ленард се венчаха. Най-близките приятели на Филида и Алтън предприеха пътуването от Притибрук до Кейп Код. Присъстваха чичовците, лелите и братовчедите на Маделин, както и Алуин, Блейк и Ричард. Семейството на Ленард също дойде — баща му, майка му и сестра му, при това всички изглеждаха далеч по-мили, отколкото ги описваше той. Повечето от четирийсет и шестимата гости бяха приятели на Маделин и Ленард от колежа, за които церемонията бе не толкова религиозен ритуал, колкото повод да се повеселят и позабавляват.

На предварителната вечеря Ленард изсвири латвийска любовна песен на коукле, а Кели Трауб, чиито баба и дядо бяха родом от Рига, пя заедно с него. На сватбения банкет той вдигна кратък тост, като не пропусна да спомене проблема си, но толкова деликатно, че само запознатите разбраха, и благодари на Маделин, че е неговият „викториански ангел-пазител“. В полунощ, след като свалиха официалните дрехи, отпътуваха с лимузина до „Фор Сизънс“ в Бостън, където заспаха моментално. А следобеда на другия ден отлетяха за Европа.

Сега, след като вече бе минало време, Маделин си мислеше, че ако не бяха на меден месец, би забелязала предупредителните сигнали по-навреме. Толкова се вълнуваше да попадне в Париж в разгара на пролетта, че първата седмица всичко й се струваше перфектно. Отседнаха на същото място, където Филида и Алтън бяха прекарали своя меден месец — тризвезден хотел, отдавна превалил разцвета на дните си и с ресторант, обслужван от белокоси келнери, които разнасяха таблите с ястията опасно килнати. Но пък типично френски. (Ленард твърдеше, че е видял мишка с таке на главата.) Сред гостите нямаше други американци, а стаята гледаше към Ботаническата градина. Ленард за първи път стъпваше в Европа. На Маделин й доставяше истинско удоволствие да го развежда и да му показва, да знае за нещо повече от него.

Ресторантите го изнервяха.

— Обслужват ни четирима келнери — отбеляза той на третата им вечеря в града, в ресторант с изглед към Сена. — Четирима! Преброих ги. Единственото задължение на единия е да бърше трохите.

Маделин говореше приличен френски с лорънсвилски акцент и поръчваше и за двамата. За първо си избраха френска супа с праз „Вишисоаз“.

— Явно се яде студена — коментира Ленард след първата лъжица.

— Да.

Той кимна.

— Студена супа. Нова идея.

Вечерята символизираше всичко, което тя очакваше от медения си месец. Ленард изглеждаше толкова представителен, облечен в сватбения си костюм. Самата Маделин се чувстваше красива — с голи ръце и открити рамене, с коса на черта точно до ямката на тила. В този момент и двамата бяха толкова съвършени, колкото едва ли някога щяха да изглеждат. Целият им съвместен живот бе пред тях, простираше се в далечината като светлините покрай речен бряг. Маделин вече си представяше как разказва на децата им историята, наречена „Първия път, когато тати яде студена супа“. Виното я бе хванало. За малко да го изрече на глас. Не беше готова за деца! А ето че започваше да свиква с тази идея.

Следващите дни прекараха в разглеждане на забележителности. За изненада на Маделин, Ленард не се увличаше толкова по музеите и църквите, колкото по стоките на витрините. На „Шан-з-Елизе“ се спираше едва ли не пред всеки бутик, за да се диви на неща, каквито досега не го бяха вълнували — костюми, ризи, маншети, вратовръзки „Ерме“. Докато обикаляха напосоки из тесните улички на един от най-старите парижки квартали, Маре, Ленард се спря пред шивашко ателие. През леко зацапания прозорец се виждаше манекен без глава, загърнат с черна вечерна пелерина. Ленард влезе да го види отблизо.

— Много е красива — прошепна, докато разглеждаше копринената подплата.

— Най-обикновено наметало — каза Маделин.

— В Щатите не се предлага нищо подобно — заяви Ленард.

И го купи, като отдели за него твърде голяма (според Маделин) част от последната си месечна стипендия от лабораторията „Пилгрим Лейк“. Шивачът опакова дрехата и я сложи в кутия и малко след това Ленард излезе с покупката си от ателието. Несъмнено беше странно да ти се прииска да си купиш пелерина, но пък това далеч не беше единственият нетрадиционен сувенир, който някой някога си бе купувал от Париж. Маделин бързо забрави за случая.

Същата нощ в града се развихри буря. Към два сутринта и двамата бяха събудени от вода, която се процеждаше от тавана над леглото. Обаждането до рецепцията доведе до появата на нощен пазач с кофа, без никакви извинения, само с изречено с половин уста обещание на сутринта да дойде „ingénieur“. Като сложиха кофата под мястото на теча и легнаха в другата посока на леглото, Маделин и Ленард успяха да се наместят в позиция, при която са на сухо, но пък звукът от капките не ги остави да мигнат.

— Това е първият проблем, с който се сблъскваме като брачна двойка — прошепна Ленард в тъмнината. — Справяме се. Решаваме го.

Всичко изглеждаше наред, докато не напуснаха Париж. Взеха нощен влак от Лионската гара до Марсилия, като избраха да пътуват в романтично спално купе, което обаче се оказа далеч от всяка романтика. С царящия хаос, чувство за постоянно надвиснала опасност и смесено население, Марсилия приличаше повече на американски град, най-малкото — не съвсем френски. Обликът на града бе средиземноморски с арабски привкус, във въздуха се носеше миризма на риба, моторно масло и върбинка. Забрадени жени подвикваха след орди смугли хлапета. Някъде след два часа първата нощ, в един бар с поцинкован тезгях, Ленард се сдуши с групичка мароканци с тениски на футболни отбори и евтини дънки. Маделин беше изморена до смърт и предпочиташе да се приберат в хотела, но Ленард настоя да изпият по един café cognac. Опитваше се да учи нови думи и ги използваше при всеки удобен случай, сякаш това можеше да заблуди някого, че наистина говори френски. Когато научеше някой по-жаргонен израз (например, ако кажеш, че някой е branché, означаваше, че е „в час“), Ленард го обясняваше на Маделин, все едно той, а не тя, се оправя свободно на френски. Поправяше й произношението. В началото тя приемаше забележките му на шега, но явно грешеше.

От Марсилия продължиха на изток по крайбрежието. Във вагон-ресторанта, когато келнерът дойде да им вземе поръчката, Ленард настоя да поръча на френски. Налучка думите, но произношението му беше ужасно. Маделин повтори поръчката. Когато тя приключи, той я гледаше гневно.

— Какво има?

— Защо поръча вместо мен?

— Защото келнерът не те разбра.

— Много добре си ме разбра.

Докато пристигнат в Ница, вече се беше свечерило. Настаниха се в хотела и излязоха да хапнат в близко ресторантче. По време на вечерята Ленард се държа преднамерено хладно. Изпи доста наливно вино. Очите му блясваха при всяко приближаване на младата сервитьорка. Маделин и Ленард не си проговориха почти през цялата вечер — сякаш бяха женени от двайсет години. Щом се прибраха в хотела, Маделин отиде до вмирисаната обща тоалетна. Докато пишкаше, прочете написаната на френски бележка да не се изхвърля хартия в тоалетната чиния. Обърна се и локализира източника на смрад: кошчето за боклук беше препълнено с използвана тоалетна хартия.

Влетя обратно в стаята им, като едва се сдържаше да не повърне.

— О, божичко! — изписка. — Тоалетната е адски гнусна!

— Просто ти си принцеска.

— Иди! Ще видиш.

Ленард спокойно си взе четката за зъби и се отправи към тоалетната, после се върна, все така невъзмутим.

— Трябва да сменим хотела — настоя Маделин.

Той се подсмихна самодоволно. Вторачи се в нея и рече превзето:

— Принцесата от Притибрук е отвратена!

Още щом се пъхнаха под завивките, той я сграбчи за бедрата и я обърна по корем. Тя съзнаваше, че не бива да позволява да правят секс, след като той цяла вечер се държа по такъв начин с нея. Същевременно се чувстваше толкова тъжна и нежелана, че самото му докосване й донесе огромно облекчение. Сключваше ужасен договор — пакт, който можеше да има последствия за целия й съпружески живот. Но не можеше да откаже. Позволи на Ленард да я обърне и да проникне в нея отзад — грубо, без любов. Не беше подготвена и отначало болеше. Ленард не обръщаше внимание, просто я помпаше. Можеше да е всяка. Когато той приключи, тя се разплака — първо тихо, после малко по-силно. Искаше Ленард да чуе. Но той спеше, или поне се правеше, че спи.

Когато тя се събуди на следващата сутрин, него го нямаше в стаята. Прииска й се да звънне на майка си, но в Америка беше среднощ. Пък и беше опасно да споделя с нея за поведението на Ленард. Започнеше ли веднъж, нямаше да има връщане назад. Затова предпочете да стане и заровичка в несесера му за шишенцата с хапчетата. Едното беше наполовина празно. Ленард беше напълнил другото преди сватбата, за да има, докато са в Европа.

Спокойна, че той си пие лекарствата, тя приседна на ръба на спалнята и се опита да премисли ситуацията и да потърси изход.

Вратата се отвори с трясък и Ленард нахлу в стаята. Сияеше, държеше се като че ли нищо не бе станало.

— Намерих друг хотел. Много по-хубав. Ще ти хареса.

Изкушението да забрави изминалата нощ беше огромно.

Но Маделин не искаше да поставя началото на неприятна практика. За първи път усети тежестта на брака да се стоварва отгоре й. Не можеше просто да хвърли книга по него и да си тръгне както предишния път.

— Трябва да поговорим — каза тя.

— Добре. На закуска става ли?

— Не. Сега.

— Добре — този път прозвуча по-меко. Огледа се за стол, където да седне и като не видя, си остана прав.

— Държа се отвратително с мен вчера — започна Маделин. — Първо се ядоса, че поръчах вместо теб. После, по време на вечеря, се държа все едно изобщо ме няма. Непрекъснато флиртуваше със сервитьорката.

— Не съм флиртувал със сервитьорката.

— Флиртуваше и още как! А после, като се прибрахме, ме използва… използва ме като надуваема кукла. — Още докато го казваше, пак избухна в плач. Гласът й стана писклив и превзет, адски мразеше да говори така, но не можеше другояче. — Държа се с мен така, сякаш беше… с онази сервитьорка!

— Не искам да бъда със сервитьорката, Маделин. Искам да бъда с теб. Обичам те. Адски много те обичам.

Точно това искаше да чуе Маделин. Разумът й я съветваше да не се доверява на думите му, но една друга, по-крехка част от нея, откликна радушно.

— Не искам никога повече да се отнасяш така с мен — успя да изхлипа на пресекулки.

— Няма. Обещавам.

— Ако го направиш пак, това ще е краят.

Той я гушна и зарови лице в косите й.

— Няма да се повтори — прошепна. — Обичам те. Съжалявам.

Излязоха да закусят в едно кафене. Ленард беше чудесен — кавалерства й със стола, купи й „Пари Мач“ от щанда за вестници, предложи й хлебче бриош от панера.

Следващите два дни минаха добре. В Ница беше облачно, плажът беше каменист. С надеждата да се възползва максимално от предимствата на диетата, която си бе наложила преди сватбата, Маделин носеше половинка бански — по стандартите на Лазурния бряг изглеждаше скромничък, но за нея си беше направо предизвикателен. Само че водата беше доста студена за плуване. Успяха да се излегнат на запазените им от хотела шезлонги само веднъж за час-два, преди дъждовните облаци да ги прогонят обратно вътре.

Ленард бе все така мил и грижовен и Маделин бе обнадеждена, че караниците им са останали в миналото.

Възнамеряваха да прекарат последните два дни в Монако, след което да се върнат в Париж с влак, а оттам да вземат обратен полет за Щатите. В един безоблачен следобед през първия истински топъл и слънчев ден двамата се качиха на влака за двайсетминутното пътуване. Още минали не минали покрай кипариси и блещукащи заливчета, и ето че пристигнаха в презастроените и безбожно скъпи околности на Монте Карло.

Такси „Мерцедес“ ги откара до хотела им, разположен високо над града и пристанището.

Служителят на рецепцията, накипрен с фишу, им обясни, че имат късмет да дойдат точно сега. Защото следващата седмица предстоял поредният кръг от Световния шампионат на Формула 1 — Голямата награда на Монако, и хотелът бил плътно зает. Сега обаче все още било относително спокойно — идеално място за двойка на меден месец.

— Грейс Кели дали е наоколо? — попита изненадващо Ленард.

Маделин се извърна да го погледне. Той беше ухилен до ушите и с онзи втренчен поглед.

— Принцесата ни напусна миналата година, мосю — обясни рецепционистът.

— О, бях забравил — каза Ленард. — Приемете искрените ми съболезнования към вас и цялата ви страна.

— Благодаря, мосю.

— Макар че Монако не е точно страна, нали?

— Простете, не ви разбрах, мосю?

— В смисъл, не е кралство. А княжество.

— Ние сме независима нация, мосю — леко се наежи рецепционистът.

— Защото се чудех какво ли е знаела Грейс Кели за Монако, когато се е омъжила за принц Рение. Вероятно си е мислила, че той е владетел на истинска страна.

Рецепционистът придоби невъзмутимо изражение. Връчи им ключа за стаята.

— Мадам, мосю, желая ви приятно прекарване.

Веднага щом влязоха в асансьора, Маделин попита:

— Какво ти става?

— Защо?

— Държа се адски грубо!

— Просто се пошегувах с него — продължаваше да се хили странно Ленард. — Гледала ли си някой от филмите за сватбата на Грейс Кели? Принц Рение е с военна униформа, като да е пълководец на велико кралство. А после човек пристига тук и установява, че цялото княжество може да се побере на стадиона „Супердоум“. Като декор е. Нищо чудно, че човекът се е оженил за актриса.

— Прозвуча толкова унизително!

— Да ти кажа и друг майтап — продължи Ленард, все едно изобщо не я чу. — Наричат себе си „монегаски“. Измислили са си специално, леко длъжко име, един вид като компенсация за миниатюрната им държавица.

Ленард влетя в стаята и метна куфара си на леглото. Излезе на балкона, но няколко секунди по-късно се върна обратно.

— Искаш ли шампанско? — попита.

— Не — отговори Маделин.

Той отиде до телефона и набра номера на румсървиса. Изглеждаше съвсем във форма. Именно демонстрираните в момента качества — екстровертност, жизненост, самоувереност — бяха привлекли Маделин към него в началото. Само че сега бяха усилени — все едно си увеличил стереото дотолкова, че звукът е изкривен.

Когато шампанското пристигна, Ленард пожела да му бъде сервирано на балкона.

Маделин излезе при него, за да поговорят.

— Откога обичаш шампанско? — попита го.

— Откакто пристигнах в Монте Карло. — Ленард вдигна ръка и посочи: — Виждаш ли онази сграда? Мисля, че е казиното. Не мога да си спомня в кой от филмите за Бонд го показваха. Да идем да го пробваме след вечеря.

— Ленард? — започна Маделин нежно. — Скъпи? Ако те попитам нещо, обещай ми, че няма да се ядосаш.

— Какво? — попита с леко раздразнение той.

— Добре ли се чувстваш?

— Супер съм си.

— Пиеш ли си хапчетата?

— Да, пия си хапчетата. Всъщност — той влезе в стаята да си вземе лития от куфара, след миг беше обратно на балкона — тъкмо е време за хапче. — Метна една таблетка в устата си и я прокара с шампанско. — Видя ли? Добре съм, направо съм шест.

— Ти никога не използваш този израз: „Добре, направо шест“.

— Очевидно го използвам — изхили се на остроумието си той.

— Може би трябва да се обадиш на лекаря си. Просто да се чуете.

— На кого? На Пърлман? — с насмешка попита Ленард. — Той трябва да се обади на мен. Току-виж съм го понаучил на едно-друго.

— Какво намекваш?

— Нищо. — Ленард заби поглед в далечното пристанище, препълнено с яхти. — Само казвам, че правя някои открития, дето на такъв като Пърлман никога няма да му дойдат на ум.

С напредването на вечерта стана още по-зле. След като изпи бутилката шампанско почти сам, Ленард настоя да поръчат още една. Когато Маделин не му позволи, той се ядоса и слезе в бара. Започна да черпи наред хората около себе си — група швейцарски банкери с приятелките им. Когато час по-късно Маделин отиде да го търси, Ленард демонстрира пресилена радост, че я вижда. Прегърна я и я целуна, но преиграваше.

— Това е красивата ми невеста — представи я. Запозна я с банкерите. — А това са Тил и Хайнрих. На момичетата им забравих имената, но никога не бих забравил красивите им лица. Тил и Хайнрих знаят страхотен ресторант, предложиха да ни заведат. Най-добрият в града, нали, Тил?

— Много е добър — потвърди швейцарецът. — Местна тайна.

— Хубаво. Защото не искам да се озова на някое място, пълно с американски туристи, сещаш се, нали? Или пък да идем направо в казиното. Там сервират ли вечеря?

Беше трудно да се прецени дали европейците долавят нещо странно в поведението му, или възприемаха прекаленото му фамилиарничене като типична американска черта. Изглежда Ленард ги забавляваше.

И точно тогава Маделин направи нещо, за което по-късно съжали. Вместо да застави Ленард да отиде на лекар (макар че нямаше представа как точно би го направила), тя се качи обратно в стаята. Взе шишенцето с хапчетата на Ленард и помоли телефонния оператор на хотела да набере написания на рецептата презокеански номер на доктор Пърлман. Докторът не си беше в кабинета, но Маделин обясни, че случаят е спешен и секретарката му записа номера на хотела с обещанието, че доктор Пърлман ще се свърже с нея веднага щом се върне.

След като почака без резултат петнайсетина минути, Маделин слезе в бара, но Ленард и швейцарските банкери вече ги нямаше. Тя провери в ресторанта на хотела, надникна и на верандата, но от тях нямаше и следа. Със свито сърце се върна в хотелската стая и установи, че Ленард е бил там, докато тя го е търсила навън. Куфарът му беше отворен, а по пода бяха разхвърляни дрехи. Не беше оставил бележка. В този момент телефонът иззвъня. Пърлман.

Маделин му разказа всичко, заливайки го с безкраен поток забързани думи.

— Добре, успокойте се — каза Пърлман. — Моля ви, постарайте се да се успокоите. Разбирам, че сте силно притеснена. Мога да ви помогна, но ще трябва да се успокоите.

Маделин се стегна.

— Добре.

— Така, имате ли предположение къде може да е отишъл Ленард?

Тя се замисли за момент.

— В казиното. Спомена, че иска да играе.

— Чуйте ме — започна Пърлман със спокоен тон. — Трябва да заведете Ленард в най-близката болница. Трябва да го прегледа психиатър. Веднага. Това е първото нещо. В болницата ще знаят как да се погрижат за него. Щом го закарате, дайте им моя номер.

— Ами ако не иска да отиде в болница?

— Намерете начин.

Таксиметровият шофьор ускори по крайбрежния път, караше с включени фарове. Пътят криволичеше. На моменти морето изскачаше фронтално пред тях като черна бездна и Маделин имаше чувството, че още секунда и ще се метнат от ръба на скалата, но после колата завиваше и пред тях грейваха приближаващите се светлини на града. Маделин се колебаеше дали да не отиде в полицията. Замисли се как ли е „маниакална депресия“ на френски. Единствената дума, за която се сещаше, „maniaque“, звучеше прекалено безнадеждно.

Таксито навлезе в района около пристанището, преливащ от народ. С приближаването до казиното трафикът се сгъсти още повече. Опасана от геометрични градини и светещи фонтани, сградата на казино „Монте Карло“ бе в стил боз-ар, с великолепни кули като на сватбена торта и обкован с мед куполен покрив. Отпред имаше нагъсто паркирани ламборгинита и ферарита, светлините на навеса пред входа на казиното се отразяваха върху предните им капаци. На влизане Маделин трябваше да си покаже паспорта, за да я пуснат — на гражданите на Монако им беше забранено по закон да влизат в казиното. Купи си билет за централната игрална зала и се отправи нататък.

С влизането я обзе отчаяние, че няма успее да открие Ленард. Надпреварата за „Гран при“ на Монако може и да не беше започнала, но казиното беше претъпкано с туристи. Тълпяха се около игралните маси, бяха по-добре облечени от посетителите в индианското казино, където беше ходила Маделин, но по лицата им се четеше същият хищнически глад. Трима саудитци със слънчеви очила седяха около масата за бакара. Един висок мъж с каубойска вратовръзка хвърляше зарове. Група германци — мъжете облечени в баварски сака с велурена яка — разглеждаха с възхита фреските по тавана и витражите и ги обсъждаха с чуруликащите си гласове. При друг случай Маделин навярно също би се изкушила да разгледа. Но сега всеки играч пред ротативка или слот-машина беше просто пречка по пътя й. Идеше й да ги разбута. Идеше й да ги нарита и нарани.

Бавно, съсредоточена върху масите, където се играеха карти, тя си проправи път до центъра на залата. Започваше да си мисли, че Ленард може и да не е там. Че евентуално е отишъл на вечеря с швейцарските банкери. Може би беше най-разумно да се върне в хотела и да чака. Влезе още по-навътре. И там, на един кадифен стол по-встрани на масата за блекджек, седеше Ленард.

Косата му изглеждаше различно — или намокрена, или с гел, но стоеше пригладена назад. Бе наметнал черната пелерина.

Купчинката с чипове пред него беше по-малка от тези на останалите играчи. Съсредоточен и приведен напред, Ленард не изпускаше дилъра от очи. Маделин прецени, че би било най-добре да не го прекъсва.

Когато го видя такъв — с дивашки поглед, сякаш дошъл от друга епоха, с коса, зализана като на вампир — Маделин осъзна, че никога не е приемала, никога не е осъзнавала напълно, че Ленард наистина е болен. В болницата, докато той се възстановяваше от кризата, поведението му беше странно, но обяснимо. Чувстваше се замаян като човек, който се възстановява от автомобилна катастрофа. Това състояние, тази маниакалност, беше друго. Ленард наистина имаше вид на луд човек и това я вцепени от ужас.

Все пак френското maniaque явно не беше толкова далеч от истината. В крайна сметка маниак не идваше ли точно от мания?

Маделин цял живот бе избягвала лабилни хора. В основното училище странеше от особняците. В гимназията избягваше меланхоличните момичета със склонност към самоубийство, които си повръщаха хапчетата. Какво е това у лудите, което те кара да ги избягваш? Безсмислието на опитите за вразумяване — това със сигурност, но има и още нещо, вероятно някакъв страх да не се заразиш. Самото жужащо казино, забулено в цигарен дим, беше като проекция на манията на Ленард — шумно царство на вампирясали богаташи, които отваряха уста да направят залагане или да си поръчат алкохол на висок глас. На Маделин внезапно й се прииска да се обърне кръгом и да избяга. Още крачка напред и щеше да е обречена да прави това цял живот. Да се тревожи за Ленард, да го дебне непрекъснато, да се притеснява какво може да е станало, ако той закъснее дори и с половин час. Беше достатъчно просто да се обърне и да си тръгне. Никой нямаше да я вини.

И тогава, разбира се, тя направи крачката. Продължи напред и незабелязано застана зад стола на Ленард.

Около масата имаше още шестима играчи, все мъже. Тя пристъпи в полезрението му.

— Скъпи?

Ленард я изгледа косо. Явно не беше изненадан да я види.

— Здрасти — рече бързо и се фокусира обратно върху картите. — Извинявай, че се измъкнах така. Но се опасявах, че няма да ми позволиш да играя. Сърдиш ли ми се?

— Не — успокои го Маделин. — Не ти се сърдя.

— Хубаво. Защото ми е късметлийска вечер. — Той й смигна.

— Скъпи, искам да дойдеш с мен.

Ленард направи залога си. Пак се приведе напред, съсредоточен върху дилъра. Едновременно с това рече.

— Спомних си в кой филм за Бонд съм виждал това място. „Никога не казвай никога“.

Дилърът раздаде по две карти.

— Тегля — обяви Ленард.

Дилърът му даде още една.

— Пак тегля.

Следващата карта го разори. Дилърът събра картите му, а крупието взе чиповете му.

— Да вървим — настоя Маделин.

Ленард се наведе към нея и каза заговорнически:

— Използва две тестета; Мислят си, че не мога да се оправя с две, но грешат.

Направи още един залог и всичко се повтори. Дилърът имаше седемнайсет и Ленард си помисли, че може да го победи. При ръка тринайсет, поиска още една карта и му се падна вале.

Крупието събра и последните чипове на Ленард.

— Излизам — обяви Ленард.

— Да си вървим, скъпи.

Той я погледна с изцъкления си поглед.

— Не вярвам да ми заемеш малко пари?

— Не сега.

— В богатство и в бедност… — изрецитира Ленард.

Но все пак стана от стола.

Маделин го хвана под ръка и го поведе към изхода. Той я последва доброволно. Но когато наближиха стълбищната площадка, се спря. Повдигна брадичка и направи странна физиономия. После каза с британски акцент:

— Бонд. Джеймс Бонд.

Разпери рязко ръце нагоре и се уви в пелерината като Дракула. Преди Маделин да успее да реагира, Ленард се изстреля към изхода, като размахваше пелерината вместо криле, изражението на лицето му беше налудничаво и доволно, закачливо, самоуверено.

Тя се опита да го догони, но токчетата я забавиха. Накрая ги свали и затича боса през казиното. Но Ленард бе изчезнал безследно.

Не се прибра цялата нощ.

Не се прибра и на другия ден.

Междувременно тя вече се бе свързала с Марк Уокър в консулството в Марсилия. Благодарение на контактите си с бивши възпитаници на Бакстър, Алтън бе успял да разговаря лично с американския посланик във Франция. Посланик Голбрайт записа предоставената му от Маделин информация, предаде я на Уокър, който от своя страна се обади на Маделин, за да й съобщи, че властите в Монако, Франция и Италия са информирани за ситуацията и ще й се обади веднага щом има новини. Междувременно Филида бе отишла право на летище „Нюарк“ и бе хванала нощен полет до Париж. На следващата сутрин се прехвърли на друг полет до Монако и пристигна в хотела на Маделин малко след пладне. За осемнайсетте часа между телефонното обаждане и влизането на Филида в стаята й Маделин премина през всякакви състояния. На моменти беше гневна на Ленард, задето избяга, после започваше да се самобичува, задето не бе заподозряла по-рано, че нещо не е наред. Беше бясна на швейцарските банкери, а по някаква причина и на техните приятелки, задето примамиха Ленард да излезе от хотела. Полудяваше от тревога, че той може да се нарани или пък да го арестуват. Сегиз-тогиз я връхлиташе самосъжаление при мисълта, че човек на практика има един-единствен меден месец в живота, а нейният беше провален. Минаваше й през ума да се обади на майката на Ленард или на сестра му, но им нямаше номерата, пък и бездруго не искаше да говори с тях, защото някак и тях обвиняваше.

А после, хоп, и Филида влетя в стаята, следвана по петите от пиколото, с изряден тоалет и прическа. В този момент Маделин имаше нужда от всичко онова, което мразеше у майка си — безупречният й външен вид, непроницаемото изражение. Тя избухна в сълзи и се сгуши в скута на майка си, хлипаща. Филида откликна, като поръча да им донесат обяда в стаята. Изчака Маделин да се нахрани, преди да я попита какво точно се бе случило. Малко след това се обади Марк Уокър и съобщи, че рано същата сутрин млад мъж, отговарящ на описанието на Ленард, е бил приет в болница „Принцеса Грейс“ с диагноза психоза и с леки наранявания в резултат от падане. Мъжът имал американски акцент и бил намерен на плажа без риза и обувки, а също и без лични документи. Уокър предложи да дойде от Марсилия и да придружи Маделин и Филида до болницата, за да проверят дали този мъж е — както по всичко личеше — Ленард.

Докато чакаха Уокър, Филида изпрати Маделин да се пооправи и приведе в представителен вид, като подчерта, че това ще й помогне да се вземе в ръце — така и стана. Уокър, човек експедитивен и дипломатичен, ги взе с колата на консулството, карана от шофьор. Благодарна за помощта му, Маделин даде всичко от себе си, за да не й личи, че се разпада на парчета.

Болница „Принцеса Грейс“ — прекръстена в памет на някогашната американска кинозвезда — бе мястото, където Кели бе починала предната година вследствие на автомобилна катастрофа. Все още имаше траурни знаци: върху масления портрет на принцесата в централното фоайе имаше драпирана черна лента, а информационните табла бяха покрити със съболезнователни писма от цял свят. Уокър запозна Филида и Маделин с доктор Ламартин — слаботелесен психиатър със скулесто лице, който им обясни, че в момента държат Ленард на много силни успокоителни. Бяха му предписали антипсихотично лекарство на „Рон-Пуленк“, не се продаваше в Щатите. Лекарят ги увери, че е постигал чудесни резултати с този медикамент и не виждал с какво настоящият му пациент е по-различен. Всъщност резултатите от клиничните изпитания на лекарството били толкова впечатляващи, че отказът на американската Администрация по храните и лекарствата да го одобри за продажба в Щатите си оставал пълна загадка — а може би пък не било толкова странно, додаде докторът с нотка на професионално разочарование, предвид, че все пак лекарството не е произведено в Щатите. В този момент той сякаш си спомни за Ленард. Физическите му наранявания се оказаха следните: отчупени парчета от зъби, синини по лицето, пукнато ребро и други леки натъртвания.

— Сега спи — додаде докторът. — Може да го видите, но не го будете, моля.

Маделин влезе сама. Още преди да отметне завеската край леглото, надуши миризмата на тютюн, която кожата на Ленард излъхваше. Едва ли не очакваше да го види седнал в леглото и запалил цигара, но човекът, когото завари, нямаше нищо общо нито с непостоянния и блуждаещ, нито с объркания и затворен в себе си Ленард — не беше нито в еуфоричната, нито в депресивната фаза; бе отпуснат и неподвижен — жертва на злополука. От ръката му стърчеше абокат. Дясната половина на лицето му бе подута, разкъсаната му горна устна бе зашита, а плътта около раната стоеше тъмнолилава и започваше да хваща коричка. Лекарят помоли да не го будят, но тя се наведе и нежно повдигна горната устна на Ленард. Гледката я накара да си поеме дълбоко въздух: и двата му предни зъба бяха избити от основата. В празнината розовееше езикът му.

Така и не стана ясно какво точно се е случило. Ленард беше прекарал последните трийсет и шест часа напълно не на себе си, за да си спомня каквото и да било. От казиното отишъл в ресторанта, където вечеряли швейцарските банкери. Нямал пари, но ги убедил, че има безупречна схема за броене на карти. След вечеря го завели в казино „Лоуис“ — популярно сред американците място — и му услужили с начални пари за залагането. Уговорката била да разделят печалбата наполовина. Този път, дали поради уменията му, или благодарение на късмет, но на Ленард му потръгнало. В началото се справял добре. Скоро спечелил няколко хиляди долара. И в този момент нещата излезли от контрол. Компанията си тръгнала от казиното и поели да обикалят баровете. Приятелките на банкерите още били с тях, а може и вече да са си били тръгнали. Или пък дотогава Ленард вече бил сменил групата банкери. В някакъв момент се върнал във второто казино. Дилърът там ползвал само едно тесте. Въпреки еуфорията си — или може би точно заради нея — Ленард успявал да брои картите и да ги запомня. Но вероятно не е успял да прикрие достатъчно добре метода си. Час по-късно пристигнал шефът и изритал Ленард от казиното с предупреждението да не му се мярка повече пред очите. Към онзи момент Ленард разполагал с печалба от близо две хиляди долара. И от там нататък спомените му се губеха. Останалата част на историята Маделин сглоби от полицейските доклади. След като го изритали от казиното втория път, бил забелязан в едно „заведение“ в същия квартал. По някое време на следващия ден се озовал в „Хотел дьо Пари“ с някакви хора, които може и да са били швейцарските банкери, а може би не. По някое време, както си пиели в две съседни стаи, Ленард се обзаложил, че може да скочи от единия на другия балкон. За щастие били едва на втория етаж. Събул си обувките, но не успял. Подхлъзнал се, ударил си бузата и устната в парапета на балкона и паднал. Разкървавен, почти не на себе си, се отправил към плажа. В някакъв момент си свалил ризата и влязъл да плува. Когато излязъл от водата и се опитал да се върне в хотела, го прибрали полицаите.

Френският антипсихотик наистина се оказа вълшебно лекарство. Само за два дни на Ленард му просветна. Изпитваше такива угризения, беше толкова ужасен от поведението си и от опита сам да си регулира лекарствените дози, че свижданията преминаваха или в безкрайни извинения пред Маделин, или в безмълвно разкаяние. Тя му каза да забрави за случилото се. Увери го, че не е виновен.

За времето, което Филида прекара в Монако, от момента на пристигането й до момента, в който се качи на самолета седмица по-късно, тя нито веднъж не си позволи да каже: „Нали ти казах“. И Маделин бе благодарна на майка си за това. С изненада установи колко земен човек е Филида, как запази невъзмутимо спокойствие, когато стана ясно що за „заведение“ е посетил Ленард. Когато тази информация излезе наяве, Маделин за пореден път избухна в плач. Но Филида само пророни с горчиво чувство за хумор:

— Ако това е единственото, за което имаш да се тревожиш в брака си, ще си късметлийка. — А после додаде съвсем добронамерено: — Не е бил с ума си, Мади. Забрави за случая. Просто забрави и гледай напред.

Маделин си даде сметка, че Филида навярно говори от личен опит, че бракът на родителите й е по-сложен, отколкото тя бе предполагала.

Посещенията на Филида в болницата обаче бяха странни. Двамата с Ленард на практика все още не се познаваха. Веднага щом на Ленард му просветна, тя се прибра в Ню Джърси, за да приготви къщата за завръщането на Маделин и Ленард, когато това стане възможно.

Маделин остана в хотела. Като нямаше какво друго да прави, освен да гледа френска телевизия по двата канала, които телевизорът в стаята й хващане, и твърдо решена кракът й повече да не стъпи в казино, прекара дълги часове в Океанографския музей. Действаше й успокояващо да седи сред подводните светлини и да съзерцава как морските създания се плъзгат в аквариумите си. В началото се хранеше сама в ресторанта на хотела, но присъствието й взе да привлича твърде много мъжко внимание. Затова започна да си поръчва румсървис и да пие повече вино от обичайното.

Имаше чувството, че за две седмици е остаряла с двайсет години. Вече не беше младоженка, нито дори млада жена.

Един слънчев майски ден изписаха Ленард. За втори път, точно както година по-рано, Маделин чакаше пред болницата, докато една сестра го изведе в инвалидна количка. Взеха влака до Париж и отседнаха в скромен хотел на левия бряг на Сена.

В деня преди да отлетят обратно за Щатите Маделин остави Ленард в стаята и излезе да му купи цигари. Лятното време бе прекрасно, багрите на цветята в парка бяха толкова наситени, че я заболяха очите. Пред нея се разкри невероятна гледка — група ученички, водени от монахиня. Пресичаха улицата, запътени към двора на училището си. Докато ги следеше с поглед, Маделин се усмихна за първи път от седмици. Лудвиг Бемелманс беше написал продължения на историята на Маделайн. В едно от тях момиченцето се бе присъединило към цигански цирк. В друго куче я бе спасило от удавяне. Но въпреки всичките си приключения, Маделайн си остана на осем и нито ден повече. Колко жалко. Навярно Маделин би могла да се поучи от някои полезни примери — един вид да намери ново приложение на поредицата. Маделайн завършва бакалавърска степен. Маделайн учи в Сорбоната („На писателя Камю Маделайн извика: Уу-у“). Маделайн практикува свободна любов или отива да живее в комуна, или пътува до Афганистан. Маделайн участва в протестите от шейсет и осма, хвърля камъни по полицията или крещи: „Под паветата на булеварда е плажът“^[1]. Омъжи ли се Маделайн за Пепито, сина на испанския посланик? Косата й още ли е рижава? Все още ли е най-мъничката и най-смелата?

Не точно в две редици, но достатъчно дисциплинирано, момичетата се скриха зад портата на девическото училище. Маделин се върна в хотела, където я чакаше Ленард, все още превързан, жертва на съвсем друга война.

На хубавото се усмихваха,

на лошото не оставаха длъжни,

а понякога бяха много тъжни.

По релсите се зададе електричката на „Нортийст Коридор“, обгърната в облак сажди и мараня. Маделин стоеше на платформата, зад жълтата ограничителна линия, присвила поглед зад разкривените си очила. След като цели две седмици от тях нямаше и следа, очилата най-накрая се бяха появили предишния ден — на дъното на коша за пране. Диоптрите вече й бяха слаби, стъклата изподраскани, а рамките изглеждаха старомодни още преди три години. Беше време да се предаде и да си купи нови преди началото на университетската година.

Щом се увери, че влакът наближава, Маделин свали очилата и ги мушна в чантата си. Заоглежда се за Ленард, който се бе оплакал от влажния въздух и бе влязъл в слабо климатизираната чакалня.

Наближаваше пет следобед. Още двайсетина души чакаха влака.

Маделин надникна през вратата на чакалнята. Ленард седеше на една пейка, забил празен поглед в пода. Както обикновено, беше с черната тениска и шортите, но си беше вързал косата на конска опашка.

Тя го повика по име.

Той вдигна глава и тромаво се надигна. Отне му цяла вечност да излезе от къщата и да се качи в колата, та Маделин се притесни, че може да изпуснат влака.

Вратите вече бяха отворени, когато Ленард се появи на платформата и последва Маделин в най-близкия вагон. Избраха двойна седалка, за да не се настани никой до тях. Маделин извади вехт екземпляр на „Даниел Деронда“ от чантата си и се настани удобно.

— Ти взе ли си нещо за четене? — попита го.

Ленард поклати глава.

— Просто ще позяпам красивия пейзаж на Ню Джърси.

— Има и приятни гледки.

— И аз така съм чувал — отвърна Ленард, зареял поглед.

Продължилото петдесет и девет минути пътуване не предложи много доказателства в подкрепа на това. Ако не минаваха покрай задните дворове на парцели, прекосяваха поредния замиращ град като Елизабет или Нюарк. Релсите опираха току до двора на затвор с лек режим, където затворниците бяха облечени в бяло, като на конгрес на хлебари. Малко след Секаукус започнаха бледозелените блата, изненадващо красиви, ако човек не вдига поглед към комините и товарните площадки.

Пристигнаха на „Пен Стейшън“ в час пик. Маделин поведе Ленард далеч от претъпканите ескалатори към не толкова натовареното стълбище, откъдето се качиха в чакалнята. Няколко минути по-късно се озоваха насред нажеженото и ослепително светло Осмо авеню. Тъкмо минаваше шест.

Когато застанаха на опашката за таксита, Ленард измери с поглед близките сгради, сякаш притеснен да не се сгромолясат отгоре му.

— „Ню Йорк — изрецитира той. — Точно какъвто си го представях“?^[2].

Това беше последната му шегичка. Щом се качиха в таксито в посока Сентрал Парк, Ленард помоли шофьора да пусне климатика. Не работел. Ленард отвори прозореца и си подаде главата навън като куче. За момент Маделин съжали, че го взе със себе си.

Лошото предчувствие, което я бе обзело в казино „Монте Карло“, се беше оказало по-точно, отколкото си даваше сметка тогава. Вече се беше превърнала в треперещата съпруга, в бдителен пазач. „Омъжена за маниакална депресия“. За нея изказването на Ленард, че ако е искал, би могъл да се самоубие докато тя спи, не представляваше изненада. Вече й бе минавало през ума, че басейнът е примамлива врата към забравата. От всичките двайсет и един признака в списъка на Уилкинс, Маделин си бе отбелязала десет: промяна в навиците за сън; нежелание за комуникация; небрежност към работата; небрежност към външния вид; отдръпване от хора и дейности; перфекционизъм; неспокойство; крайно отегчение; потиснатост и промяна в характера. Сред предупредителните сигнали, които Ленард не проявяваше, беше, че досега Ленард не беше правил опит за самоубийство (макар да го бе обмислял), не използваше наркотици (в момента), не се забъркваше в неприятности, не говореше как иска да умре и не раздаваше вещите си. От друга страна, тази сутрин спомена, че вече не искал да се мести в Ню Йорк и нарече апартамента „неин“ — прозвуча й точно като човек, който се отказва от собствеността си. Ленард явно вече не го беше грижа за бъдещето. Не знаеше какво ще прави. Не искаше кабинет. Носеше същите черни къси гащета вече две седмици.

Десет предупредителни знака от общо двайсет и един. Не звучеше много успокоително. Но когато Маделин го спомена пред доктор Уилкинс, той отвърна:

— Ако у Ленард не се забелязваха предупредителни знаци, изобщо нямаше да си тук. Нашата задача е да намалим броя им, малко по малко, до три-четири. Или до един-два. Убеден съм, че с времето ще се справим.

— А дотогава?

— Дотогава ще действаме много внимателно.

Опитваше се да действа внимателно, но не беше лесно. Взе Ленард със себе си в Ню Йорк, за да не рискува да го остави сам вкъщи. Но след като вече бяха в града, имаше реална опасност той да получи панически пристъп. Тя трябваше да избира между варианта да го остави в Притибрук и да се тревожи за него или да го вземе в Ню Йорк и да се тревожи за него. В общи линии, тревожеше се една идея по-малко, когато й беше пред очите.

Тя беше единствената преграда между Ленард и смъртта. Поне така й се струваше. Понеже вече познаваше предупредителните знаци, беше непрекъснато нащрек да не би да се проявят. Още по-лошо: бдеше зорко за всяка промяна в поведението на Ленард, която можеше да се окаже евентуален индикатор за такъв. Притеснено следеше за предупредителни знаци на предупредителните знаци. И беше толкова объркано. Например, не знаеше дали ранното ставане на Ленард е промяна в навиците за сън, част от вече отминалата промяна в тези навици или показател за подобряване на състоянието му.

Не знаеше дали перфекционизмът му компенсира загубата на амбиция или двете са страни на една и съща монета. Когато стоиш между човек, когото обичаш, и смъртта, е трудно да будуваш, но е трудно и да заспиш. Когато Ленард не спеше нощем и гледаше късните предавания по телевизията, Маделин го следеше от леглото си. Не можеше да затвори очи, докато той не се качи по стълбите и не си легне до нея. Вслушваше се в звуците, които долитаха от долния етаж. Все едно сърцето й бе премахнато с хирургическа операция от тялото и оставено някъде встрани, все още свързано с нея, все още изпомпващо кръв през вените й, но изложено на опасности, които тя не можеше да види: сякаш сърцето й бе положено в кутия, на открито, незащитено.

От Осмо авеню завиха по Бродуей при „Кълъбмъс Съркъл“. Ленард си прибра главата обратно в колата, сякаш да провери как е температурата, после пак се надвеси над прозореца.

Шофьорът сви наляво при Седемдесет и втора улица. Няколко минути по-късно вече се движеха по „Ривърсайд Драйв“. Кели ги чакаше на тротоара пред сградата.

— Съжалявам! — провикна се Маделин на слизане от таксито. — Влакът закъсня.

— Винаги така казваш.

— И винаги е вярно.

Прегърнаха се и Кели попита:

— Е, ще дойдете ли на партито?

— Ще видим.

— Елате! Не мога да се появя сама.

Докато двете си разменяха реплики, таксито чакаше край бордюра. Накрая от него слезе Ленард. Закрачи тежко към навеса, за да се скрие на сянка.

Кели, която беше доста добра актриса, се усмихна на Ленард, все едно не беше и чувала за заболяването му и той си изглеждаше съвсем добре.

— Здрасти, Ленард. Как я караш?

Както винаги, Ленард възприе тази реплика като истински въпрос, не като поздрав. Затова отговори с въздишка:

— Скапан съм.

— Ти ли си изтощен? — възкликна Кели. — Питаш ли ме мене? Показах на Мади сигурно петнайсет апартамента. Край вече. Ако не вземете този, ви уволнявам.

— Не можеш да ни уволниш — усмихна се Маделин. — Ние сме ти клиенти.

— Тогава напускам. — Тя ги въведе в хладния, облицован с ламперия вход. — Сега сериозно, Мади: имам още едно предложение, по-близо е до университета, ако искаш да го видиш. Но не вярвам да е по-добър от този.

След като се регистрираха при портиера, се качиха с асансьора на дванайсетия етаж. Пред апартамента Кели се разрови в чантата си за правилните ключове, което отне известно време, но най-накрая успя да отключи и ги покани вътре.

Апартаментите, които Кели бе показвала на Маделин досега, или гледаха към въздуховоди, или представляваха две самостоятелни стаи, преустроени в общо помещение, или бяха неимоверно малки и бъкаха от хлебарки, или воняха на котешка пикня. Дори да не бе искала толкова отчаяно да се изнесе от къщата на родителите си, Маделин би останала очарована от двустайното жилище, което се разкри пред погледа й. Класическо разположение, прясно белосани стени, корнизи на тавана, паркет. Спалнята бе достатъчно голяма да побере двойно легло, кухничката беше освежена, имаше напълно използваем кабинет и компактна дневна с камина — макар и неработеща. Имаше място дори за трапезария. Но основното предимство беше изложението. Във възторг, Маделин отвори прозореца на дневната и се надвеси през перваза. Оставаха още няколко часа до залеза и слънцето се отразяваше в реката и къпеше в розово обикновено сивкавите скали на Палисейдс. На север се виждаха прозрачните върхове на моста „Джордж Вашингтон“. Откъм магистралата „Уест Сайд“ се чуваше грохотът на трафика. Маделин погледна надолу към тротоара пред сградата. Обзе я внезапен страх.

Прибра глава обратно в стаята и повика Ленард. Когато той не отговори, тя го повика пак, вече от коридора.

Той беше в спалнята с Кели. Прозорецът беше затворен. Маделин прикри облекчението си, като се съсредоточи върху разглеждането на гардероба.

— Гардеробът си е за мен — заяви тя. — Имам повече дрехи от теб. Но пък ти отстъпвам кабинета.

Ленард не отговори.

— Видя ли кабинета?

— Видях го.

— И?

— Става.

— Не че искам да ви притискам — започна Кели, — но трябва да решите в рамките на, да кажем, половин час. Колегата има клиенти, на които иска да покаже апартамента още довечера.

— Довечера ли? — Маделин се изненада. — Нали каза утре?

— Така казах. Но нещата се променят. Има много кандидати за място като това.

Маделин погледна Ленард в опит да проникне в мислите му. След това решително скръсти ръце. Беше готова да поеме съответните рискове и да заживее с Ленард в Манхатън — всичко, стига да не се налага да се мести в прериите на Орегон.

— Добре — каза. — Перфектен е. Ленард, искаме го, нали?

Ленард се обърна към Кели.

— Би ли ни оставила за малко насаме?

— Разбира се! Никакъв проблем. Ще бъда в дневната.

Когато тя излезе, Ленард застана до прозореца.

— Колко е наемът на това място?

— Не го мисли.

— Не бих могъл да си позволя такъв апартамент. Поради тази причина се притеснявам как бих се чувствал в него.

Беше съвсем в реда на нещата да проведат подобен разговор веднъж-дваж. Но вече го бяха водили стотици пъти. Включително тази сутрин. Тъжната истина беше, че в апартаментите, които Ленард можеше да си позволи, Маделин не би живяла.

— Скъпи — подхвана тя, — не се тревожи за наема. Включвай се с колкото можеш. Просто искам да сме щастливи.

— Опитвам се да ти кажа, че не съм сигурен дали бих бил щастлив тук.

— Ако аз бях мъжът, дори нямаше да го обсъждаме. Щеше да е нормално съпругът да поема по-голямата част от наема.

— В някакъв смисъл проблемът е именно в това, че се чувствам като съпругата.

— Тогава защо дойде да го видиш? — Маделин започваше да се ядосва. — Какво очакваше да направим? Не можем да живеем вечно при родителите ми. Това как те кара да се чувстваш? Да живееш при родителите ми?

Раменете на Ленард увиснаха.

— Знам. — В гласа му се долавяше откровено съжаление. — Права си. Съжалявам. Просто ми е трудно. Разбираш ли защо ми е трудно?

Явно най-добрият отговор бе да кимне с разбиране.

Ленард остана вторачен в гледката през прозореца трийсетина секунди. Накрая си пое дълбоко дъх.

— Добре. Да го вземем.

Маделин не изгуби нито миг повече. Веднага каза на Кели, че вземат апартамента и предложи да напише чек за депозита. Но Кели имаше по-добра идея. Предложи да направят и следващата крачка и да подпишат договора веднага, което би им спестило още едно пътуване до града.

— Идете да изпиете по едно кафе, докато изготвя договора. Ще ми отнеме петнайсетина минути.

Звучеше разумно, затова тримата слязоха с асансьора и се озоваха обратно на знойната улица.

Докато вървяха към Бродуей, Кели им показа кварталните удобства — химическо чистене, ключар, климатизирана закусвалня на ъгъла.

— Изчакайте ме тук — посочи им закусвалнята Кели. — Дайте ми четвърт час. Максимум половин.

Маделин и Ленард седнаха в сепаре до прозореца. Заведението бе снабдено с гръцки фрески и меню от дванайсет страници.

— Ето го нашето място — огледа се с одобрение около себе си Маделин. — Можем да идваме тук всяка сутрин.

Келнерът приближи, за да им вземе поръчката.

— Избрахте ли си вече, уважаеми?

— Две кафета, моля — усмихна се Маделин. — А съпругът ми би желал ябълков пай с парче чедър отгоре.

— Носи се! — заяви келнерът и се отдалечи.

Маделин очакваше Ленард да се развесели, но за нейна изненада очите му плувнаха в сълзи.

— Какво има?

Той поклати глава и извърна поглед.

— Бях го забравил — каза дрезгаво. — Сякаш беше толкова отдавна.

Отвън сенките по тротоара се удължаваха. Маделин се беше вторачила в трафика по Бродуей в опит да обуздае нарастващото си чувство за безнадеждност. Не знаеше какво друго да направи, за да разведри Ленард. Каквото и да опитваше, резултатът беше все същият. Тревожеше се, че той никога повече няма да е щастлив, че е загубил способността си да се радва. Точно сега, когато се очакваше да са развълнувани около новия апартамент или да обикалят новия си квартал, двамата седяха в сепаре с винилова тапицерия, избягваха погледите си и не обелваха нито дума. Нещо повече, Маделин знаеше, че Ленард също го разбира. Страданието му ставаше още по-болезнено, защото съзнаваше, че кара и нея да страда. Но не можеше да направи нищо. Междувременно над авенюто зад дебелото стъкло се спускаше лятна вечер. Мъжете се прибираха от работа с разхлабени вратовръзки, понесли саката си в ръка. Маделин бе загубила представа за дните, но по отпуснатите лица на хората и по навалицата, която се изсипваше от отсрещния бар след изтичането на обичайния „щастлив час“, в който питиетата се сервираха с намаление, си личеше, че е петък вечер. Слънцето нямаше да залезе още няколко часа, но вечерта и уикендът като цяло официално бяха започнали.

Келнерът донесе ябълковия пай с две вилици. Но нито един от двама им не го опита.

След двайсетина минути Кели се върна с документите. Беше направила две поправки в стандартния договор — едната регламентираше преотдаването на жилището на трети лица, а другата забраняваше домашни любимци. В горната част на документа бяха напечатани пълните имена на Маделин и Ленард и беше попълнила сумите за депозит и наем. Седна при тях в сепарето, опита от пая и разпореди на Маделин да напише чекове за депозита и наема за първия месец. После накара и двамата да напишат имената си лично.

— Поздравления. Вече официално сте нюйоркчани. Хайде сега да го отпразнуваме.

Маделин почти бе забравила за събирането.

— Ленард, нали го знаеш Дан Шнайдър? Прави купон довечера.

— На три преки от тук — добави Кели.

Ленард се бе втренчил в чашата си с кафе. Маделин не можеше да прецени дали той обследва усещанията си (като се самонаблюдава), или просто умът му е блокирал.

— Не съм в настроение за веселби — каза той накрая.

Маделин се надяваше на друг отговор. На нея й се празнуваше. Току-що бе подписала договор за наем на апартамент в Манхатън и изобщо не й се прибираше в Ню Джърси с влака. Погледна си часовника.

— Хайде де, едва седем и петнайсет е. Нека да идем за малко.

Ленард не каза „да“, но не каза и „не“. Маделин стана да плати сметката. Докато тя беше на касата, той излезе отпред и запали цигара. Пушеше с все по-голяма настървеност. Засмукваше филтъра, сякаш е запушен и е наложително да дръпне по-силно. Когато Маделин и Кели се появиха на тротоара, никотинът изглежда го бе успокоил достатъчно, за да тръгне с тях по Бродуей без да мрънка.

Вървя мълчаливо до сградата, в която живееше Шнайдър, току пред спирката на Седемдесет и девета улица, продължи да мълчи и в асансьора, докато се качваха към седмия етаж. Но щом влязоха в апартамента, Ленард внезапно се сепна и сграбчи Маделин за ръката.

— Какво има? — попита го тя.

Той гледаше към хола в дъното на коридора, беше фрашкано с народ и всички се надвикваха с музиката.

— Няма да се справя.

Кели, предусетила, че се заражда проблем, продължи решително напред. Маделин я изпрати с поглед, докато се смесваше с множеството разголени тела.

— Как така няма да се справиш?

— Много е горещо. И има прекалено много хора.

— Искаш ли да си вървим? — предложи тя, но не успя да прикрие раздразнението си.

— Не — рече Ленард. — Така и така сме тук.

Тя го хвана за ръката и го поведе навътре, и в началото всичко потръгна що-годе добре. Хората идваха да ги поздравят и да им честитят сватбата. Ленард показа, че е способен да води разговори.

Дан Шнайдър, брадясал и снажен, но пък спретнат в готварска престилка, дойде при Маделин с питие в ръката.

— Ей, чувам, че ще сме съседи — поздрави я той.

Вечерта още не бе напреднала, но Дан вече заваляше.

Започна да й разказва за квартала, къде да пазарува и къде да се храни. Докато домакинът описваше любимото си място, откъдето да си поръчаш китайско за вкъщи, Ленард се измъкна и потъна в стая, която приличаше на спалня.

Имаше нещо еротично в нажежения апартамент. Всички се потяха видимо. Някои от момичетата бяха по миниатюрни потничета без сутиен, а Адам Фогел седеше на дивана и обтриваше врата си с ледено кубче. Дан инструктира Маделин да си вземе питие и се отдалечи.

Маделин не последва Ленард в спалнята. Искаше поне няколко минути да не се тревожи за него. Предпочете да отиде при Кели край масата с напитките, отрупана с бутилки „Джим Бийм“, бисквитки „Орео“, чаши и лед. Стереото дънеше Purple Rain.

— Има само бърбън — обяви Кели.

— Няма значение. — Маделин й подаде чашата си. Взе си бисквитка и я загриза.

Преди още да се е обърнала, Пуки Еймс се спусна към нея от кухнята:

— Мади! Ти се върна! Как беше на Кейп?

— Супер — излъга тя.

— Не е ли много мрачно и потискащо през зимата?

Пуки поиска да види халката й, но почти не я погледна, когато Маделин й я показа.

— Не мога да повярвам, че си женена. Толкова е ретроградно.

— Знам! — съгласи се Маделин.

— Къде ти е гаджето? Тоест съпругът ти.

По изражението на Пуки не можеше да се прецени доколко е информирана.

— Тук някъде е — отвърна Маделин.

Още приятели си проправиха път до нея, за да я видят. Тя прегръщаше всички наред и само повтаряше, че се мести в града.

Пуки заразказва някаква история.

— Та значи, сервирам аз в „При Доджо“, и снощи един клиент ме вика и почва: „Мисля, че в наденицата ми има плъх“. Поглеждам аз и вярно — от единия край стърчи опашка. Казвам ви, целият плъх сготвен вътре.

— О, не!

— А един от бонусите на тази работа е, че се храниш безплатно.

— Гадост!

— И това не е всичко. Занасям аз наденицата с плъха на шефа. Знам ли какво да я правя? А той ми вика: „Кажи на клиента, че е за сметка на заведението“.

Маделин започна да се забавлява. Само дето бърбънът й беше твърде сладък — все едно пие алкохолния еквивалент на кока-кола. Чувстваше се добре сред познати. Все повече се убеждаваше, че решението да се преместят в Ню Йорк е правилно. Изолацията в „Пилгрим Лейк“ може би беше част от проблема. Допи си питието и си наля още едно.

Щом се извърна от бара, забеляза един симпатичен младеж да я оглежда от другия край на стаята. Напоследък се чувстваше като медицинска сестра, без грам сексуалност, затова вниманието му й дойде като приятна изненада. Задържа погледа му за момент, после извърна очи.

Кели застана до нея и прошепна:

— Всичко наред ли е?

— Ленард е в спалнята.

— Все пак дойде.

— Побърква ме. — Незабавно се почувства виновна, че го е казала и смекчи тона: — Просто наистина е адски уморен. Много мило от негова страна, че се съгласи да дойде.

Кели отново се приведе към нея.

— Дан Шнайдър ме налива с алкохол.

— И?

— Склонна съм към наливане.

През следващия половин час Маделин не спря да кръжи, подновяваше приятелства. Все очакваше Ленард да се появи отново. Като минаха петнайсетина минути, а него още го нямаше, тя отиде да провери какво прави.

Спалнята беше пълна с колониални мебели и с офорти, вдъхновени от Шекспировото творчество. Ленард стоеше до прозореца и разговаряше с мъж, който стоеше с гръб към вратата. Маделин тъкмо се канеше да излезе, когато разпозна в събеседника на мъжа си Мичъл.

Сигурно имаше и още по-странни хора, с които Ленард да се заприказва, но точно в онзи момент Маделин не можеше да се сети за нито един. Мичъл си беше остригал косата и й се видя още по-кльощав. Маделин не можеше да прецени кое я изненада повече: внезапната му поява там, странният му вид или това, че говори с Ленард.

— Мичъл! — извика тя, като същевременно положи усилия да не й проличи изненадата. — Какво си направил с косата си?

— Подстригах я малко.

— Едва те познах. Кога се върна?

— Преди три дни.

— От Индия ли?

Но в този момент се намеси Ленард.

— Прекъсваш ни разговора — каза с раздразнение той.

Маделин буквално подскочи, все едно бе пропуснала да върне сервис.

— Просто дойдох да проверя дали си готов да си тръгваме — отговори тихо.

— Искам да си вървим, да. Но първо искам да си довърша разговора.

Тя погледна Мичъл сякаш очакваше той да възрази. Но той също изглежда нямаше търпение да останат насаме с Ленард. Затова тя им махна набързо, като се постара да си даде вид все едно си тръгва по собствена воля, после излезе от стаята.

Обратно в навалицата, Маделин се опита да продължи да се забавлява. Но умът й бе ангажиран с друго. Чудеше се за какво толкова си говорят Ленард и Мичъл. Тревожеше се да не би да обсъждат нея. Срещата с Мичъл разбуди у нея емоции, които не можеше да определи съвсем точно. Чувстваше се едновременно развълнувана и изпълнена със съжаление.

Петнайсет минути по-късно Ленард най-после излезе от спалнята и заяви, че иска да си тръгват. Не я погледна в очите. Когато тя му каза, че трябва да се сбогува с Кели, той отвърна, че ще я изчака отвън.

Докато търсеше Кели, а след това й благодареше за пореден път за помощта при намирането на апартамент, тя съвсем ясно съзнаваше, че Мичъл е все още някъде наоколо. Не искаше да разговаря с него насаме, защото животът й и бездруго беше достатъчно сложен. Не желаеше да му обяснява в каква ситуация се намира, нито да слуша обвиненията му или да изпитва емоции, които разговорът с него евентуално би я накарал да изпита. Но тъкмо когато се канеше да си тръгва, го мерна и се спря, а той застана до нея.

— Сигурно е редно да те поздравя — каза.

— Благодаря.

— Някак внезапно. Сватбата ви.

— Да.

— Бих казал, че така ставаш Първа фаза.

— Май да.

Мичъл беше по джапанки и с дънки с навити крачоли. Краката му бяха съвсем бели.

— Получи ли писмото ми? — попита я той.

— Какво писмо?

— Изпратих ти писмо. От Индия. Или поне мисля, че го пратих. Малко бях замаян в онзи момент. Наистина ли не си го получила?

— Не. Какво пишеше вътре?

Той я изгледа така, сякаш не й вярваше. Това я накара да се почувства неудобно.

— Не съм сигурен дали вече има значение.

Маделин хвърли поглед към вратата.

— Трябва да вървя — обясни тя. — Къде си отседнал?

— На дивана на Шнайдър.

Те постояха доста време така, усмихнати един срещу друг, докато накрая Маделин се пресегна и го погали по косата.

— Какво си направил с къдриците си! — простена тя. Мичъл остана с наведена глава, докато тя прокарваше длан по наболата четина на темето му. Щом ръката й спря, той вдигна лице. На фона на късата коса очите му изглеждаха още по-умоляващи.

— Ще идваш ли пак в града? — попита я.

— Не знам. Може би. — И отново хвърли поглед към изхода. — Ако идвам, ще ти се обадя. Може да обядваме някой път.

Нямаше какво друго да направи, освен да го прегърне. В същия момент се сепна от острата миризма, която се излъчваше от тялото му. Стори й се някак твърде съкровена и лична, за да й е позволено да я вдъхне.

Когато излезе от апартамента, завари Ленард да пуши на стълбището. Тъкмо се оглеждаше къде да си хвърли фаса, но като не намери подходящо място, го взе със себе си в асансьора. Докато кабинката се спускаше, Маделин се облегна на рамото му. Чувстваше се леко замаяна.

— Беше приятно — отбеляза. — Ти добре ли си изкара?

Ленард метна фаса на пода и го смачка с крак.

— Това „не“ ли значи?

Вратата се отвори и той излезе в коридора без да каже нито дума. Маделин го последва навън на тротоара, където най-после попита:

— Какво ти става?

Ленард я погледна в очите.

— Какво ми става ли? Ти как мислиш? Депресиран съм, Маделин. Страдам от депресия.

— Известно ми е.

— Така ли? Не съм сигурен. Иначе нямаше да говориш такива глупости.

— Само те попитах дали ти е било приятно! Божичко!

— Нека ти обясня какво се случва, когато някой е в клинична депресия — започна Ленард с влудяващия си наставнически тон. — Случва се това, че мозъкът изпраща сигнал, че умира. Депресираният мозък изпраща този сигнал и тялото го получава, и след известно време и то започва да си мисли, че умира. При което то започва да изключва. Затова от депресията боли, Маделин. Затова човек изпитва физическа болка. Мозъкът си мисли, че умира, поради което и тялото си мисли, че умира, а мозъкът отразява това и така си прехвърлят проблема като пинг-понг.

Ленард се приведе към нея.

— Точно това се случва вътре в мен в момента. Случва ми се всяка една минута, всеки ден. Затова не ти отговарям на въпроса дали съм си изкарал добре на купона.

Артикулацията му беше изключително точна, но мозъкът му умираше. Маделин се опита да осмисли думите му. Чувстваше се загрята от бърбъна и й беше горещо от града. Обратно на Бродуей изпита разочарование, че се прибира вкъщи. Вече повече от година се грижеше за Ленард с надеждата да има подобрение, а ето че той бе по-зле от всякога. Предвид, че току-що бяха излезли от купон, където всички останали изглеждаха щастливи и здрави, това положение й се видя адски несправедливо.

— Не може ли просто да отидеш на парти за един час, без да се държиш все едно са те подложили на мъчение?

— Не, Маделин, не мога. Там е работата.

Подлезът на метрото избълва цял рояк хора. Наложи се Маделин и Ленард да се отстранят, за да им сторят път.

— Разбирам, че си в депресия, Ленард. Но нали вземаш лекарства. И други хора пият лекарства и са добре.

— Искаш да кажеш, че съм зле дори за циклофреник.

— Казвам само, че понякога отстрани изглежда така, сякаш ти харесва да си в депресия. Един вид, ако не си в депресия, няма да получаваш цялото това внимание. Искам да ти кажа, че това, че си в депресия, не ти дава право да ми вдигаш скандал, задето съм те попитала дали си си прекарал добре!

Изведнъж Ленард придоби странно изражение, сякаш тайничко се забавляваше.

— Ако двамата с теб бяхме дрождени клетки, знаеш ли какво бихме правили?

— Не искам да слушам за дрожди — отряза го Маделин. — Писнало ми е от дрожди.

— Когато има възможност, идеалното състояние на дрождената клетка е да бъде диплоидна. Но когато в средата липсват необходимите хранителни вещества, знаеш ли какво се случва?

— Не ме интересува!

— Диплоидите се разкъсват и образуват хаплоиди. Мънички самостоятелни единици. Защото по време на криза единичната клетка оцелява по-лесно.

Маделин усети как очите й се наливат със сълзи. Топлината от бърбъна вече не я сгряваше, а предизвикваше парене в гърдите й. Запремигва, за да се опита да прогони сълзите, но една се търкули по бузата й. Изтри я с пръст.

— Защо го правиш? Искаш да ни разделиш ли? Това ли искаш?

— Не искам да ти съсипя живота — каза по-меко той.

— Не ми съсипваш живота.

— Лекарствата само забавят процеса. Но краят е неизбежен. Въпросът е как да го изключа това нещо? — Той заби показалец в главата си. — Разрязва ме на парчета, а не мога да го изключа. Маделин, чуй ме. Слушай. Аз няма да се оправя.

Странно, но явно беше доволен да го изрече на глас, като че ли се радваше да изясни ситуацията.

Но Маделин настоя:

— Напротив, ще се оправиш! Сега само така си мислиш, защото наистина си депресиран. Но лекарите твърдят друго.

Тя се пресегна и го прегърна през врата. Само допреди час се чувстваше толкова щастлива, че животът им най-после се нарежда. Но всичко това сега й изглеждаше като лоша шега — апартаментът, университетът, всичко. Стояха на входа на метрото, една от многото прегърнати, разревани двойки в Ню Йорк, на които никой не обръща внимание, като по този начин човек може да е откъснат от всичко, макар и насред кипящия град в гореща лятна нощ. Маделин мълчеше, защото не знаеше какво да каже. Дори „обичам те“ звучеше неадекватно. Беше му го казвала толкова пъти в подобни ситуации, че се тревожеше вече да не звучи кухо.

Но все пак трябваше да го каже. Трябваше да задържи Ленард в прегръдката си и да не го пуска изобщо, защото още щом спусна ръцете си от врата му, той решително се обърна и хукна надолу по стълбите към метрото. В първия момент Маделин се изненада толкова, че не успя да реагира. После се затича след него. Докато стигне до долу, го изгуби от поглед. Изтича покрай будката за билети към другия изход. Помисли си, че Ленард може да е излязъл оттам и да се е върнал на улицата, но после го видя от другата страна на турникета, вървеше към релсите. Докато ровичкаше в джоба си за дребни, за да си купи билет, усети вибрацията от приближаващ влак. В подземния тунел се усещаше вятър, който завихри във въздуха дребни боклучета. Осъзнала, че Ленард сигурно е прескочил преградата, тя направи същото. Затича се и прескочи бариерата. Двама тийнейджъри наблизо се изсмяха като я видяха — жена с рокля, явно от добър квартал. В тунела вече се виждаха светлините на влака. Ленард бе достигнал ръба на платформата. Мотрисата навлизаше в метростанцията с грохот и докато тичаше, Маделин осъзна, че е твърде късно.

Влакът забави ход и спря. Ленард стоеше на мястото си, чакаше го.

Маделин го настигна. Извика го.

Ленард се обърна и я погледна с празен поглед. Пресегна се и нежно сложи длани на раменете й. С кротък глас, в който трептеше съжаление, Ленард заповтаря:

— Развеждам се с теб. Развеждам се с теб. Развеждам се с теб.

След което я избута, вече не толкова нежно, и скочи във влака миг преди затварянето на вратите. Не се обърна, за да я погледне през прозореца. Мотрисата потегли, отначало толкова бавно, щото Маделин имаше чувството, че би могла да я спре с ръка — да спре всичко: казаното току-що от Ленард, начинът, по който той я избута, липсата на съпротива от нейна страна, желанието да му помогне, — но скоро влакът ускори ход и тя нито можеше да спре движението, нито да продължи да се самозалъгва. Боклучетата по платформата се завихриха, железните колела проскърцаха, светлините във вагона запремигваха като повреден лампион или като клетките в умиращ мозък и влакът потъна в тъмнината.

Бележки

[1] Един от слоганите на студентските събития през май ’68 в Париж. На фр. Sous les pavés, la plage. В свободна интерпретация: под паветата (хвърляни по полицията) е скрит пясъкът (свободата). Б.пр. ↑

[2] Речитатив от песента на Стиви Уондър Living for the City (1973), превърнал се в обичайното възклицание на всеки новопристигнал в метрополиса. Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Юдженидис Брачната фабула (5)

Метаданни

Данни

Брачната фабула

Информация

История

Сваляне / Връзки

А понякога бяха много тъжни

Джефри Юдженидис
Брачната фабула (5)