Малко след като научи, че майката на Маделин не само не го харесва, ами се опитва активно да съсипе връзката на дъщеря си, в период от годината, когато краткотрайната дневна светлина съответстваше на гаснещия потенциал на собствения му мозък, Ленард събра кураж да поеме съдбата си — и по-конкретно психичното си разстройство — в свои ръце.

Гениален ход. Причината да не го направи по-рано също бе страничен ефект от лекарството. Литият умее да те вкарва в душевно състояние, при което си убеден, че приемането на литий е страхотна идея. Предразполага те просто да си седиш. Във всеки случай „просто седенето“ бе почти единственото, с което се занимаваше Ленард през шестте месеца след изписването му от болницата. Беше помолил психиатрите си — както доктор Шиу от болницата в Провидънс, така и новия му терапевт Пърлман в „Мас Дженерал“ — да му обяснят биохимията в литиевия карбонат (Li2C03). Като го ласкаеха с обръщението „колега учен“, те му пълнеха главата с невротрансмитери и рецептори, спад в освобождаването на норепинефрин, стимулиране синтеза на серотонин. Изреждаха (без да влизат в подробности) възможните недостатъци от приемането на литий, главно с цел да обсъдят предписването на допълнителни лекарства, които да спомогнат за минимизирането на страничните ефекти. Като цяло го засипваха с толкова много фармакология и фармацевтични марки, че Ленард не можеше да ги смели — особено в разклатеното си душевно състояние.

Четири години по-рано, когато през пролетния семестър на първи курс бе официално диагностициран с биполярно разстройство (известно още като маниакална депресия), не се бе замислил сериозно какво му причинява литият. Просто искаше отново да се почувства нормален. Възприе диагнозата за поредната спънка — подобно липсата на пари и шантавото му семейство, — попречила на развитието му точно когато започваше да усеща, че късметът му най-сетне е проработил. Чинно си пиеше лекарствата по два пъти на ден. Започна терапия; най-напред ходеше на сеанси при специалист по душевно здраве в Здравната служба, по-късно попадна на Брайс Елис, на когото му дожаля за бедния студент и го таксуваше символично. През следващите три години Ленард се научи да възприема състоянието си като принудително задържане на не особено вълнуващо място и предприе тактика на минимална активност, докато положението се поразведри.

Ленард бе отрасъл в къща в стил „Изкуства и занаяти“^[1], чийто предишен собственик бе убит в коридора. Зловещата история на улица „Линдън“ №133 задържа имота на пазара четири години, докато бащата на Ленард, Франк, не я закупи на половината от първоначално обявената цена. Франк Банкхед държеше антикварно магазинче в Ноб Хил, специализирано в търговия с британски литографии. Още по онова време бизнесът едвам креташе, а магазинчето беше убежището, където Франк ходеше да пуши лула денем, докато дочака часа за пиене. В детството си Ленард бе научен от Франк, че семейство Банкхед са представители на „стария Портланд“, с което имаше предвид семейства, дошли в Орегон по времето, когато щатът все още е бил част от Северозападните територии. Нямаше никакви свидетелства в подкрепа на това твърдение, в центъра на града не съществуваше улица „Банкхед“, нямаше дори стара табела или паметна плоча „Банкхед“, нито бюст на някой Банкхед в Орегонското историческо общество. Бяха останали само костюмите в три части от туид на Франк, както и едновремешните му маниери. Беше останал и антиквариатът, пълен с вещи, за закупуването на които желаещи нямаше: литографии, изобразяващи не ранните дни на града, нито други събития, способни да възбудят интереса на местните жители, а изображения, свързани с Бат или Корнуол, или Глазгоу. Асортиментът включваше още ловни гравюри, гуляйджийски сцени от лондонски таверни, скици на джебчии, две безценни издания на бащата на Тарзан, Бърн Хогарт, с които Франк никога не би се разделил, и купчина боклуци.

Магазинчето рядко излизаше на нула. Семейството оцеляваше благодарение на мизерен доход от акции, които Франк бе наследил от дядо си. Сегиз-тогиз на гаражна разпродажба изпадаше по някоя ценна гравюра, която той успяваше да продаде на печалба (понякога се налагаше да пътува чак до Ню Йорк, за да го стори). Но траекторията на бизнеса беше низходяща, в противовес на социалните претенции на Франк, поради които именно бе проявил интерес към къщата.

За имота му бе споменал клиент, живеещ в този район.

Предишният собственик, ерген на име Джоузеф Виержницки, бил наръган с нож току на прага на дома си, при това с такава жестокост, че полицията сложила престъплението в графа „на лична основа“. Арестувани нямало. Историята влязла във вестниците допълнена със снимки на опръсканите в кръв стени и под. И всичко щяло да приключи дотам. Както си му е редът, къщата била обявена за продан. Работници почистили и ремонтирали централния коридор. Но постановление в закона, според което брокерите са задължени да разкрият всяка потенциално застрашаваща продажбата на имота информация, ги задължавала да уведомяват клиентите си за криминалната история на къщата. Когато евентуалните купувачи чуели за убийството, хвърляли едно око (ако изобщо се появяли на огледа) и още щом видели снимките, отказвали да предложат цена.

Майката на Ленард категорично отхвърлила идеята. Съмнявала се, че би могла да понесе напрежението от преместването, особено в къща, пълна с духове. Рита почти не излизала от спалнята си, прехвърляла списания или гледала шоуто на Майк Дъглас; чашата й с „вода“ не слизала от нощното шкафче. Мине се не мине, я обземало трескаво домакинско настроение — я ще аранжира всеки сантиметър от къщата по Коледа, я ще сготви изискана вечеря с шест ястия. Откакто Ленард се помнеше, майка му или страняла от други хора, или полагала неимоверни усилия да ги впечатли. Единственият друг толкова непредвидим човек, когото Ленард познавал, бил Франк.

Банкхед младши обичал да играе една забавна салонна игра: да отгатва на коя родова линия се дължи душевната му нестабилност. Възможните източници били предостатъчно; под родословните дървета на Банкхедови и Ричардсънови гниели купища развалени плодове. И двата рода били пълни с алкохолици. Сестрата на Рита, Рут, била водила разгулен живот — и в сексуално, и във финансово отношение. Няколко пъти била арестувана и имала поне един опит за самоубийство — поне доколкото беше известно на Ленард. После идвал ред на бабите и дядовците, в чиято висока нравственост се долавяло нещо отчаяно, сякаш моралната коруба едва удържала един помитащ, необуздан поток. Въпреки консервативното поведение на баща си, Ленард го познаваше като човек, склонен да изпада в депресии, и мизантроп, който — като се напие — сипе гръмки фрази за „простолюдието“ и се държи грандомански, повтаряйки как ще замине за Европа и ще живее на ниво.

Къщата отговаряла на представата на Франк за самия него. Била далеч по-хубава и голяма, отколкото би могъл да си позволи по принцип, с изящна дърворезба в салона, камина с плочки и четири спални. Един следобед се прибрал по-рано от магазинчето и завел Рита и Ленард да я видят. Щом пристигнали, Рита отказала да слезе от колата. Така че Франк и седемгодишният по онова време Ленард сами влезли вътре. Разгледали къщата с брокера, Франк показал на Ленард бъдещата му детска стая на първия етаж, както и задния двор, където, ако искал, можел да си построи къщичка на дърво.

Завел Ленард обратно в колата при Рита.

— Ленард иска да ти каже нещо — казал Франк.

— Какво? — попитал Ленард.

— Не се прави на умник. Много добре знаеш какво.

— Няма никакви петна от кръв, мамо — започнал Ленард.

— И? — подканил го Франк.

— Първият етаж е ремонтиран. Има нови плочки.

Рита останала да седи на предната седалка със скован гръб. Носела слънчеви очила — както винаги, когато била навън, дори зиме. Накрая отпила голяма глътка от чашата си с „вода“ — не се разделяла с нея, бучките лед подрънквали — и слязла от колата.

— Дай ръка — казала на Ленард.

Двамата, без Франк, изкачили централното стълбище и прекосили верандата пред къщата. Заедно огледали всички стаи.

— Как ти се струва? — попитала Рита, щом приключили.

— Май е хубава къща.

— И няма да те притеснява да живеем тук?

— Не знам.

— А сестра ти?

— Тя иска да се преместим. Татко й я описа. Обеща й да си избере сама килима в стаята.

Преди да отговори, Рита настояла Франк да я заведе на вечеря в „Брайънт“. Ленард предпочитал да се прибере, за да поиграе бейзбол, но двамата го заставили да присъства на вечерята. В ресторанта Франк и Рита си поръчали мартини — по няколко. Не след дълго се заливали от смях и се целували, и се присмели на Ленард, че не иска да си яде стридите, които му поръчали. Рита изведнъж отсякла, че убийството е забележителност. Която снабдява мястото с „история“. В Европа хората били свикнали да живеят вкъщи, където преди тях други хора били убивани или отравяни.

— Не знам какво толкова те е страх да живееш там — сгълчала тя Ленард.

— Не ме е страх.

— Никога не съм виждала такова чумерене, а ти? — обърнала се тя към Франк.

— Никога.

— Не съм се чумерил — започнал да се дразни Ленард. — Напротив. На мен ми е все едно къде ще живеем.

— Ами тогава да те оставим, да не те вземаме с нас, след като ще се държиш така!

Продължили да се смеят и да се наливат, а Ленард изфучал и станал от масата, отишъл при джукбокса и взел да прехвърля песните отново и отново.

Месец по-късно семейството се преместило на „Линдън“ №133, като освен с нова къща, се сдобило и с още една причина за кавги между Рита и Франк.

Всичко това — както по-късно научил от терапевтите Ленард — бе ескалирало в емоционално насилие. Не принудата да живее в къща, където е било извършено убийство, а вмъкването му между двамата родители, непрекъснатото търсене на неговото мнение, преди да е станал достатъчно голям, за да има изградено мнение, внушаването на отговорност към щастието на родителите, а по-късно и към тяхното нещастие. В зависимост от годината или от съответния терапевт, Ленард се бе научил да приписва всяка черта от характера си на психологическа реакция спрямо неразбирателството между Рита и Франк: мързела, амбициозността, склонността към уединение, женкарството, хипохондрията, чувството за неуязвимост, ненавистта към самия себе си, нарцисизма.

Следващите седем години били пълна суматоха. В къщата постоянно имало купони. Все ще се появи някой търговец на антики от Синсинати или Чарлзтън, на когото трябвало да се осигуряват забавления. Франк домакинствал на тежките сбирки, доливал питиета, гостите се веселели шумно, викали, жени падали от столовете, роклите им литвали във въздуха. В стаята на Джанет нахълтвали мъже на средна възраст. Ленард и Джанет трябвало да поднасят ордьоври или питиета. Често, след като гостите си били тръгнали — а понякога и още в тяхно присъствие, — избухвали скандали, Франк и Рита си крещели. Всеки в стаята си на различен етаж, Ленард и Джанет надували музиката, за да заглушат врявата. Караниците били за пари, за неумението на Франк да върти бизнес, за харчовете на Рита. Преди Ленард да навърши петнайсет, бракът на родителите му приключил. Франк зарязал Рита заради белгийката Сара Куревиц — търговка на антики от Брюксел, с която се запознал на някакво изложение в Манхатън, и както се оказало, двамата имали връзка в продължение на пет години. Няколко месеца по-късно Франк продал магазина и заминал за Европа — както винаги казвал, че ще направи. Рита се оттеглила в стаята си, като оставила Джанет и Ленард сами да се оправят с гимназията. Шест месеца по-късно, нападната от кредитори, тя направила героично усилие да се размърда и си намерила работа в местната Младежка християнска организация, а с времето станала — направо не било за вярване — директор, обожаван от децата, за които тя била „Госпожа Рита“. Често закъснявала вечер в службата. Джанет и Ленард си приготвяли сами вечеря и всеки се прибирал в стаята си. И сякаш убийството в къщата било извършено спрямо тяхното семейство.

Но това бяха мисли на човек в депресия. Бил той и навремето амбициозен човек в депресия. Точно това й беше странното на болестта на Ленард — че започнала едва ли не приятно. В началото мрачните му настроения приличали повече на меланхолия, отколкото на отчаяние. Имало нещо симпатично в това да обикаля града самичък, да се чувства изоставен. Усещал дори някакво чувство на превъзходство, чувството, че е прав да не харесва разни детски работи: футбол, мажоретки, Джеймс Тейлър, червено месо. Един негов приятел, Годфри, си падал по банди като „Лусифърс Френдс“ и „Пентаграм“ и за известен период Ленард прекарвал доста време в къщата на Годфри, за да слушат музика. Тъй като родителите на Годфри не понасяли пъклената врява, Годфри и Ленард използвали слушалки. Най-напред слушалките си слагал Годфри, поставял иглата върху плочата и започвал да куфее безмълвно, а отсъстващото му изражение свидетелствало за разврата и покварата, които го заливали. После идвал ред на Ленард. Пускали си песните наобратно, за да чуят скритите сатанински послания. Задълбавали в текстовете на песни, посветени на мъртвата любима, и в навяващите разпад обложки на плочите. За да слушат любимата си музика едновременно, Ленард и Годфри крадели пари от родителите си и си купували билети за концерти в зала „Парамаунт“. Чакането на опашка в неизменния портландски ръмеж, в компанията на още няколкостотин неориентирани младежи на същата възраст, било изживяване, което се доближавало най-много до представата на Ленард за принадлежност към общност. Така слушали „Назарет“, „Блек Сабат“, „Джудас Прийст“ и „Мотордет“ — последната банда за нищо не ставала, но пък в шоуто участвали голи мадами, които извършвали жертвоприношения с животни. Човек можел да бъде почитател на мрака, познавач на отчаянието.

За известен период от време Болестта — все още безименна по онова време — му гукала нежно. „Ела насам“, шептяла. Ленард се чувствал поласкан, че е надарен с по-изострени сетива от повечето хора; че е по-чувствителен, по-проницателен. Гледането на „напрегнат“ филм като „Коварни улици“ на Скорсезе го поразило, оставило го без думи и се наложило три момичета да го прегръщат в продължение на час, докато се окопити. Несъзнателно започна да се възползва от своята чувствителност. Чувствал се „адски потиснат“ в учебната лаборатория, или „адски потиснат“ на купон, и не след дълго около него се събирали изпълнени със съчувствие хора.

Бил разпилян и непоследователен ученик. Учителите го квалифицирали като „умен, но без мотивация“. Вместо да си пише домашното, предпочитал да лежи на дивана и да гледа телевизия. Гледал вечерното шоу, късния филм и най-късния филм. На сутринта се чувствал като парцал. Задремвал в час, но след училище живвал и се шляел със съучениците си. После се прибирал и пак стоял до късно, гледал телевизия и кръгът се затварял.

Но и това не била Болестта. Да се чувства потиснат от състоянието, в което се намира светът — замърсяване на въздуха, повсеместен глад, окупация на Източен Тимор — не било Болестта. Да влиза в банята и да се взира в лицето си, погледът му да проследява гнусните капиляри под кожата, да си брои порите по носа, докато се убеди, че е противно създание, което никое момиче никога не би обикнало — дори това не било Болестта. Това било въведение в характера му, но в него нямало нищо химическо или соматично. Било анатомия на меланхолията, не анатомия на мозъка му.

Първия си сериозен пристъп на депресия Ленард получил през пролетта в девети клас. Една четвъртък вечер Годфри, който тъкмо се бил сдобил с шофьорска книжка, дошъл с хондата на родителите си и взел Ленард. Направили няколко кръгчета, слушали музика. Годфри бил в настроение за по-леки банди. Настоял да слушат по-мелодичните и джазови „Стийли Дан“.

— Тия не струват — възмутил се Ленард.

— Хайде, мой, дай им шанс.

— Да си пуснем „Сабат“.

— Вече не ги слушам.

Ленард се вторачил в приятеля си.

— Какво ти става? — попитал, макар вече да знаел отговора.

Родителите на Годфри били религиозни (не методисти като семейството на Ленард, а хора, които наистина четат Библията). Били изпратили Годфри на църковен лагер лятото и там, сред дърветата и кълвачите, свещениците си били свършили работата. Той пак си пиел и пушел трева, обаче зарязал „Джудас Прийст“ и „Мотордет“. Не че Ленард бил толкова против. И бездруго и на самия него започвало да му писва от тази музика. Което обаче не означавало, че ще остави Годфри да се отскубне.

Посочил осемпистовия касетофон.

— Тия са пътници.

— Тоя албум е адски музикантски — настоял Годфри. — Доналд Ийгън има класическа школовка.

— Виж, Годфри, дай да се разберем, ако ще се возим и ще слушаме тия лигавщини, по-добре да спрем и да ми врътнеш една свирка.

При тези думи Ленард разровил в жабката за нещо по-вълнуващо и извадил един албум на „Биг Стар“, който му бил любим.

Малко преди полунощ Годфри оставил приятеля си пред къщи, Ленард се прибрал и направо си легнал. Когато се събудил на другата сутрин, нещо не било наред. Цялото тяло го боляло. Крайниците му сякаш били циментирани. Не му се ставало, но Рита връхлетяла в стаята му и се развикала, че ще закъснее. Ленард някак успял да се изстърже от кревата и да се облече. Пропуснал закуската и излязъл, забравил раницата си, добрал се до училището. Наближавала буря, над мърлявите магазини и надлези се спускала мъглива, здрачна светлина. Цял ден, докато Ленард тътрузел тялото си от час в час, от външната страна на прозорците се събирали зловещи облаци с цвят на насинена плът. Учителите го навиквали, че не си носел учебниците. Наложило се да вземе назаем лист хартия и нещо за писане от съучениците си. На два пъти се заключвал в тоалетната, за да си пореве — без видима причина. Годфри, който предната вечер изпил точно колкото и Ленард, си бил наред. Отишли да обядват заедно, но Ленард не бил гладен.

— К’во ти е бе, мой, друсан ли си?

— Не. Май се разболявам.

В три и половина, вместо да отиде на тренировка на младшия състав по футбол, Ленард се прибрал право вкъщи. През целия път го глождело чувство за неизбежна опасност, все едно цялата вселена била настроена срещу него. С периферното си зрение виждал как дърветата застрашително размахват клони. Телефонните жици били виснали като питони между стълбовете. Когато обаче вдигнал очи към небето, с изненада установил, че облаци няма. По нищо не личало да предстои буря. Времето било ясно, слънчевите лъчи обливали щедро земята. Решил, че сигурно му има нещо на очите.

В стаята си извадил медицинските книги и се опитал да разбере какво не му е наред. Бил си купил цял комплект учебници от една гаражна разпродажба — шест тома с цветни илюстрации и възхитително страховити заглавия: „Атлас на бъбречните заболявания“, „Атлас на мозъчните заболявания“, „Атлас на кожните заболявания“ и пр. Именно учебниците по медицина разпалили интереса му към биологията. Намирал снимките на незнайни страдалци за болезнено привлекателни. Обичал да показва на Джанет особено зловещите и тя да пищи. „Атлас на кожните заболявания“ бил най-добър в това отношение.

Въпреки че в стаята му светело, Ленард пак не виждал много добре. Имал чувството, че зад очите му е издигната физическа преграда, която блокира светлината. В „Атлас на заболяванията на ендокринната система“ попаднал на нещо, наречено „питуитарен аденом“. Оказало се тумор, обикновено неголям, който най-често се образувал в хипофизата и притискал очния нерв. Причинявал слепота и промяна във функциите на жлезата. Това от своя страна водело до „ниско кръвно налягане, умора и неспособност за справяне с трудни или стресови ситуации“. Повишена функция — на хипофизата и ставаш гигант, намалена функция и се превръщаш в емоционална развалина. Колкото и невероятно да звучало, Ленард явно страдал и от двете аномалии едновременно.

Затворил книгата и се строполил на кревата. Имал чувството, че бивал грубо изпразван от съдържание, все едно някакъв огромен магнит изсмуквал кръвта и телесните му течности и те попивали в земята. Пак плачел, неудържимо, усещал си главата като полилея в къщата на баба си и дядо си в Бъфало — бил окачен твърде високо, за да могат да го достигнат, и при всяко следващо гостуване Ленард забелязвал, че светещите крушки са с една по-малко. Главата му била като постепенно гаснещ стар полилей.

Вечерта Рита се прибрала и заварила Ленард с дрехите в леглото, казала му да се приготви за вечеря. Той отвърнал, че не е гладен и тя сложила на масата един комплект прибори по-малко. Повече не влязла в стаята му онази вечер.

От спалнята си на първия етаж Ленард слушал как майка му и сестра му го обсъждат. Джанет, която обикновено не била на негова страна, се поинтересувала какво му е.

— Нищо. Просто го мързи.

Чул ги как мият чиниите, а след вечеря Джанет се прибрала в стаята си и говорила по телефона.

На другата сутрин Рита изпратила Джанет да провери как е той. Сестра му застанала край леглото.

— Какво ти е?

Дори тази минимална проява на загриженост докарала Ленард до ръба на сълзите. Положил усилие да не заплаче, като покрил лицето си с ръка.

— Преструваш ли се? — прошепнала Джанет.

— Не — успял да пророни той.

— Тука вони.

— Тогава се махай — казал Ленард, макар да му се искало тя да остане, повече от всичко на света му се искало сестра му да се пъхне до него в леглото както едно време, когато били малки.

Чул стъпките й да прекосяват стаята и да се отправят по коридора. Чул я да казва:

— Мамо, май наистина е болен.

— Сигурно има контролно, за което не е учил — насила се изкикотила Рита.

Скоро двете излезли и къщата утихнала.

Ленард останал да лежи под завивките, като в гробница. Неприятната миризма, която доловила Джанет, идвала от разлагащото му се тяло. Гърбът и лицето му били обсипани с гнойни пъпки. Трябвало да стане и да се изплакне с противоалергенния „Физодерм“, но нямал сили.

В дъното на стаята му още стоял старият му комплект за хокей на маса — „Бруинс“ срещу „Блекхоукс“. Дванайсетгодишен, Ленард бил усъвършенствал уменията, необходими му, за да победи както по-голямата си сестра, така и всичките си приятели. Държал да играе с „Бруинс“. Бил измислил имена за всички играчи — един италианец, един ирландец, един американски индианец и един от Френска Канада. Водел си статистика за всеки играч в тефтерче, отделено специално за тази цел, с рисунка на хокеен стик и горяща шайба отпред. Докато играел, като плъзгал металните пръчки, за да движи играчите по леда, и натискал копчетата, за да отправят шайбата към вратата, Ленард коментирал оживено: „Дималио отлепя шайбата от леда. Подава на Маккормик. Маккормик я пуска към Спящата мечка, който прави пас към Лекур, Лекур шутира и… ГОООЛ!“ Още и още, с пронизителния си предпубертетен гласец Ленард коментирал колебливите си победи, записвал головете на Лекур и асистенциите на Спящата мечка, преди да ги е забравил. Бил пристрастен към статистиките, нямал търпение да накара Лекур да отбележи точка, дори докато играел срещу Джанет, която едва се оправяла с бутоните. Джанет ненавиждала да играе хокей на маса с Ленард! И с пълно право — но той не го осъзнавал тогава. Единственото, което интересувало Ленард, била победата. Победата повишавала — поне донякъде — репутацията му в собствените му очи. Изобщо не го интересувало дали противникът му умее да играе, или не.

Болестта — която като цяло изкривявала възприятията му — избистряла до болезненост недостатъците в характера му.

Но Ленард не презирал единствено себе си. Мразел спортистите в училище, мразел портландските „прасета“^[2] в техните крузъри, продавача в супермаркета „7-илевън“, който му заявил, че ако иска да чете списание „Ролинг Стоун“, ще трябва да си го купи; мразел всички политици и всекиго от тях поотделно, също и бизнесмените, собствениците на оръжия, агресивните сектанти, хипитата, дебеланковците, връщането на смъртното наказание чрез разстрел с изпълнението на присъдата на серийния убиец Гари Гилмор в Юта, целия щат Юта, „Филаделфия 76ърс“, задето победиха „Портланд Трейлблейзърс“ на баскетбол, и най-вече Анита Брайънт^[3].

Цялата следваща седмица не ходил на училище. В края на уикенда обаче станал от леглото и се раздвижил. Това било свързано преди всичко с появата на Годфри под прозореца му в петък следобед. Към три и половина същия ден Джанет се прибрала от училище и стоварила учебниците си на кухненската маса. Няколко минути по-късно Ленард надушил как сестра му претопля замразена пица в грил-скаричката. Не след дълго Джанет вече говорела с гаджето си по телефона. Ленард я слушал и си мислел колко неестествено се държи сестра му и че Джими, гаджето й, всъщност изобщо не я познава, и точно в този момент на прозореца се почукало. Годфри. Когато видял приятеля си отвън, Ленард си казал, че може пък да не е чак толкова депресиран, колкото си мислел. Зарадвал се. Забравил целия списък с омразни неща и отишъл да отвори прозореца.

— Можеше да използваш официалния вход — посрещнал го.

— Не и аз — отвърнал Годфри, докато се прехвърлял през перваза. — Аз съм си по задните врати.

— Трябва да се пробваш при възрастната госпожа от съседната къща. Сигурно и сега те чака.

— А к’во ще кажеш за сестра ти?

— Я изчезвай!

— Нося тревица.

Вдигнал си чантата. Ленард подушил съдържанието й и депресията му се разведрила с още една идея. Миришело на тропическа гора край Амазонка, все едно си бил пъхнал главата между краката на местна девойка, която никога не е чувала за християнство. Отишли зад гаража да изпушат част от партидата, застанали под козирката, за да не ги вали. И Ленард останал там — фигуративно казано — до завършването на гимназията: под козирката, пушейки трева в ръмящия дъжд. В Портланд валяло непрекъснато, но винаги се намирало къде да се скриеш — зад училището, под Железния мост в Приморския парк или под капещите клони на обрулен от вятъра бял бор в нечий заден двор. Ленард не можел да каже как точно станало, но някак се дотътрил до училището следващия понеделник. Свикнал да си реве тайно в тоалетната минимум по два пъти на ден и да се преструва, че всичко е наред, когато излезе. Без да знае какво прави, започнал да се самолекува, дрогирал се почти всеки ден, следобедите се наливал със 700-грамови кенове бира у дома или у Годфри, в събота и неделя обикалял по купони и се довършвал окончателно.

Къщата била ключово място за купони следобедно време в делничен ден. Момчетиите пристигали със стекове бира и трева. Все искали да им разказва за убийството. Ленард разкрасявал историята, обяснявал как, когато се нанесли, по пода имало кървави петна.

— Хей, ако се вгледате по-добре, ще видите, че все още си личат.

Джанет бягала от тези събирания като дявол от тамян. Все се заканвала да каже на майка им, но никога не го правела. До пет вечерта Ленард и приятелите му били навън из алеите, карали скейтбордове и се блъскали в разни неща, хилели се истерично на колоритни падания.

Никое от тези занимания не свидетелствало за душевно здраве, но той все някак изкласил. Болестта все още не се била загнездила трайно у него. Някак успявал да се упои в дните и седмиците на депресия.

След което се случило нещо удивително. В десети клас Ленард влязъл в релси и се стегнал. Причините да го направи били няколко. Първата: в края на август Джанет заминала да учи в колежа „Уитман“ в Уала Уала, Вашингтон, на четири часа и половина път с кола от Портланд. Макар че през цялото им детство и юношество двамата почти не били общували, семейната къща му се видяла самотна без нея. Заминаването на Джанет направило пребиваването у дома още по-непоносимо. И му послужило за пример как би могъл да се измъкне.

Било като с кокошката и яйцето. Ленард не можел да каже кое е първо — желанието му да стане по-добър ученик или енергията и фокуса, които му помагали да го направи. От този септември нататък се заел сериозно с ученето. Четял си цялата задължителна литература и си предавал писмените работи навреме. Отделял минималното необходимо време, за да получи шестица по математика. Справял се прилично с геометрията, въпреки че предпочитал биологията, която му се струвала по-конкретна, по-„човешка“ в някакъв смисъл. С повишаването на оценките си бил записан в класовете за напреднали, което му допаднало още повече. Било забавно да е един от умните. По английска литература четяли „Хенри IV“, Втора част. Ленард не можел да не се идентифицира тайничко с речта на Хенри, с която кралят се сбогува с предишния си разпуснат живот. Въпреки че започнал годината със сериозни пропуски по математика, докато дошло време да се явява на изпитите SAT през пролетта бил не просто наваксал, а превъзхождал съучениците си както по математика, така и по разказвателните предмети. Открил у себе си способност за продължителна концентрация, можел да учи по десет часа на ден, с кратки почивки, колкото да хапне сандвич. Започнал да си предава писмените домашни работи предварително. Прочел „Онтогения и филогения“ и „От Дарвин насам“ на Стивън Джей Гулд по собствено желание. Написал фенско писмо и получил картичка от великия биолог. „Скъпи Ленард, благодаря за писмото. Продължавай бавно напред. С. Дж. Гулд.“ Картичката била с портрет на Дарвин от Националната галерия на портретите. Ленард я окачил над бюрото си.

Две години по-късно, когато можел да се обърне назад и да погледне на живота си през призмата на Болестта, започнал да подозира, че е прекарал последните две години в гимназията в състояние, граничещо с маниакалност. Винаги, когато му потрябвала дума, я намирал. Ако се налагало да изложи позицията си в спор, в главата му се подреждал цял абзац. В час можел просто да се отпусне и да се носи напред, като същевременно не пропускал да разсмее съучениците си. Още по-хубавото било, че новопридобитата увереност и постижения му позволявали да проявява щедрост. Справял се отлично в училище, без да се фука, непоносимата му личност от времето на хокея на маса изчезнала безследно. Тъй като се справял с лекота в училище, имал време да помага на приятелите си, като го правел така, че те да не се почувстват зле, задето имат затруднения, обяснявал търпеливо математиката на деца, които не разбирали нищо от математика. Чувствал се по-добре от когато и да било в живота си. Средният му успех се повишил от 4.50 на 5.50 само за един срок. Последната година записал четири свободноизбираеми предмета от онези, чиито оценки, ако са много добър и отличен, се броят за кредити в колежа; изкарал шестица по биология, английски и история, и петица по испански. Какво лошо, че кръвта му била обогатена с противоотрова на депресията, от която страдал предишната пролет? Е, и да имало лошо, никой не се оплаквал — нито учителите, нито майка му, и със сигурност не консултантът му за колежа. На практика именно споменът за десети и единайсети клас, когато на Болестта все още не й били израснали остри зъби и била по-скоро благословия, отколкото проклятие, подсказал на Ленард идеята за гениалния ход, който да предприеме.

Ленард кандидатствал за три колежа, все по Западното крайбрежие, защото се намирало най-далеч. Колежът, в който го приели и който предлагал най-голяма стипендия, бил „Браун“ — място, за което не знаел почти нищо, но му било препоръчано от консултанта. След безброй презокеански телефонни разговори с Франк, който в онзи период не спирал да се жалва от европейските данъци и собствената си бедност, в крайна сметка баща му склонил да поеме таксата за общежитието и храната в колежа. Веднага след това Ленард изпратил документите си за записване в „Браун“.

След като станало ясно, че синът й заминава надалеч, Рита се опитала да навакса пропуснатото време. Взела си една седмица отпуск, за да си направят двамата екскурзия. Качили се на колата и заминали за Уала Уала, да видят Джанет, която била останала в колежа през лятото и работела в библиотеката. Рита изненадала Ленард, като се разплакала зад волана и му казала колко се гордее с него. Като да бил вече зрял мъж, Ленард внезапно прозрял естеството на отношенията си с Рита. Разбрал, че е било естествено майка му да бъде по-привързана към Джанет, поради което е изпитвала чувство за вина и е намирала недостатъци на сина си, за да оправдае предразсъдъците си спрямо него. Дал си сметка също и че — бидейки мъж — е напомнял на Рита за Франк, в резултат на което тя — съзнателно или не — го е държала на разстояние от себе си. Разбирал, че несъзнателно е копирал поведението на Франк и мислено е омаловажавал майка си, така както Франк го правел гласно. С две думи, Ленард разбирал, че отношенията със собствената му майка са били определяни от човек, който е далеч от тях.

Когато дошъл денят да замине за Провидънс, до летището го закарала Рита. Чакали заедно в залата преди полета. Рита — със слънчеви очила, огромни и кръгли според последните модни тенденции, и с шифонен шал на главата — седяла неподвижна като сфинкс.

— Колежът, дето си го избрал, е толкова далеч — отбелязала. — Да го приема ли лично?

— Училището е добро.

— Не е „Харвард“. Никой не е и чувал за него.

— От „Бръшлянената лига“ е! — възразил Ленард.

— Баща ти се интересува от такива неща. Аз — не.

Приискало му се да й се ядоса. Но с новооформения си мозък на възрастен разбирал, че Рита омаловажава избора му единствено и само защото е дръзнал да избере нещо различно от нея. За момент погледнал през нейните очи. Първо я бе напуснал Франк, после Джанет, а сега и той, Ленард. Рита оставала сам-самичка.

Отклони мислите си от темата, защото се почувства натъжен. В първия възможен момент стана от мястото си, прегърна майка си и се отправи към изхода.

Не пророни нито сълза, преди да заеме мястото си в самолета. Извърна глава към люка, за да скрие лицето си. Излитането го развълнува — имаше толкова сила в този акт. Загледа се в двигателя, удивен от мощта, необходима за да бъде отлепено от земята туловището на самолета при такава скорост. Като се отпусна назад на мястото си, затвори очи и си представи как пришпорва двигателите, сякаш притежаваше силата да им даде необходимия тласък. Не погледна пак през люка, докато Портланд не остана далеч зад гърба му.

Отначало имаше чувството, че всички, с които се запознава в колежа, са от Източния бряг. Съквартирантът му Люк Милър се случи от Вашингтон. Момичетата в отсрещната стая — Дженифър Талбот и Стефани Фридмън — съответно от Ню Йорк и Филаделфия. Сред състудентите му в общежитието имаше от Тийнек, Стамфорд, Архърст, Портланд (Мейн) и Колд Спринг. На третата седмица от началото на учебната година Ленард се запозна с Лора Лопес — момиче с лице на Бамби, карамелен тен и безукорна афроприческа, родом от испанския Харлем. Седеше на поляната във вътрешния двор и четеше Зора Нийл Хъстън, когато Ленард се престори, че търси помощ, за да намери пътя до столовата. Попита я откъде е и как се казва, и тя му отговори; попита я каква е разликата между испанския Харлем и обикновения Харлем. „Трябва да си довърша книгата, за часа ми е“, отряза го Лола и продължи да чете.

Единствените представители на Западния бряг, с които се запозна, бяха от Калифорния — друга планета. „Да пазим Калифорния дез-орегонизирана“ — пишеше на стикери върху много от регистрационните табели от Златния щат, на което съседите им отвръщаха със своето мото: „Добре дошли в Орегон. Приятно прекарване. А сега си вървете у дома“. Но поне калифорнийците, с които Ленард се запозна в колежа, знаеха откъде е той. Всички останали — от Юг, Североизток и Средния запад — само питаха за дъжда. „Много ли вали там?“, „Чувал съм, че не спира да вали“, „Как се оправяте с дъжда?“. „Доста по-добре е от Сиатъл“, отвръщаше Ленард.

Не се впечатляваше особено. През август бе навършил осемнайсет и Болестта, сякаш очаквала той да достигне официалната възраст, на която е разрешено да консумира алкохол, започна да го задръства с отрови. Манията причинява основно две неща: държи те буден по цели нощи и ти дава сили за денонощен секс — което, има-няма, си е определението за колеж. Ленард учеше в библиотеката „Рокфелер“ до полунощ всеки ден, подобно на студент от еврейския университет „Йешива“, залягащ над Тората. Удареше ли полунощ, той се отправяше към Западното крило, където купонът бе денонощен и най-често се вихреше в собствената му стая. Милър — бакалавър от „Милтън“, който бе напуснал дома си четири години по-рано, за да работи над дионисиевото начало у себе си, бе прикрепил към тавана две огромни тонколони „Бърместър“. В ъгъла до кревата си държеше огромна бутилка с диазотен оксид, която приличаше на сребристо торпедо. Когато някое момиче всмукнеше от гумения накрайник, тутакси припадаше в обятията на най-близкия младеж като принцеса в премеждие. Ленард установи, че не са му необходими такива военни хитрости. Без дори да полага сериозни усилия, се бе превърнал в желан от момичетата обект. Към декември до слуха му започна да достига информация за списък, разпространяван в момичешката баня в „Еърпорт Лаундж“ — с имената на най-симпатичните състуденти, включително неговото. Една вечер Милър му предаде бележка от дръпната англичанка на име Гуинет, с боядисана червена коса и вещерски, лакирани в черно нокти. На бележката пишеше: „Искам те“.

И го получи. Както го получи всяко друго момиче. Ако трябваше да бъде нарисуван Ленард през първата си година в колежа, то рисунката би изобразявала младеж, който вдига глава измежду два женски крака, само колкото да си дръпне от наргилето с хашиш и да даде правилен отговор в час. Липсата на сън улесняваше двойните връзки. Ленард можеше да се измъкне от нечий креват в пет сутринта, да прекоси до другия край на кампуса и да се вмъкне в друго легло. Всичко вървеше чудесно, оценките му бяха добри, чувстваше се интелектуално и еротично ангажиран — докато по време на сесията не изкара без сън цяла седмица. След последния изпит вдигна купон в стаята си, заспа в леглото с момиче, от чието присъствие на другата сутрин се изненада, не защото не я познаваше (момичето беше Лола Лопес), а защото налегналата го депресия го правеше сляп за всичко друго, освен за собствената му агония. Тя завладяваше всяка клетка от тялото му, кълбо силна болка, уж невидима, която капка по капка изтичаше във вените му като токсичен вторичен продукт от отминалата еуфория.

Този път бе изживял истинска маниакална фаза. Нямаше почти нищо общо с приповдигнатото настроение в гимназията. Манията е душевно състояние толкова опасно, колкото и депресията. В началото обаче се усеща като еуфоричен прилив. Ставаш абсолютно пленителен, най-очарователният на света; всички те обичат. Поемаш нелепи физически рискове, примерно — скачаш от третия етаж на общежитието в пряспа сняг. Без да се замислиш, прахосваш годишната си стипендия за пет дни. В главата ти тече безкраен празник, на който ти си пияният домакин и отказваш да пуснеш гостите да си ходят, сграбчваш ги за яката и ги навиваш: „Хайде де. Още едно!“. И когато хората все пак си тръгнат, излизаш и си намираш други гости, само и само купонът да продължи. Не можеш да спреш да говориш. Всичко, което казваш, е гениално. Винаги ти хрумват най-щурите идеи. Да отскочим до Ню Йорк! Тази нощ! Да се качим на покрива на „Лист Арт“ и да съзерцаваме залеза! Ленард запалваше околните да правят подобни неща. Вкарваше ги в невероятни приключения. Но в един момент нещата започнаха да се обръщат. Имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне. Думите сякаш се променяха в главата му, като преливащи цветове и фигури в калейдоскоп. Продължи да измисля каламбури. Никой нямаше представа какви ги говори. Започна да се ядосва, стана раздразнителен. Забелязваше как хора, които само допреди час се бяха заливали от смях на шегите му, го гледат притеснено, разтревожени за него. И потъваше в нощта или деня — все едно, — и си намираше друга компания, така че безумното парти да продължи…

Като пияница в запой, Ленард получаваше бели петна. Една сутрин се събуди до Лола Лопес в състояние на тотален срив. Лола някак успя да го накара да стане. Поведе го за ръчичка към Здравната служба, успокояваше го, че няма за какво да се притеснява, само да се държи за нея и всичко ще бъде наред.

И прозвуча ужасно жестоко, когато три дни по-късно, вече в болницата, докторът влезе в стаята му и обяви, че болестта, от която Ленард страда, никога няма да отшуми, а само може да бъде „контролирана“, сякаш един осемнайсетгодишен младеж, току-що прекрачил прага на живота, може да избере контрола като вариант за живот.

През септември, когато Маделин и Ленард пристигнаха в „Пилгрим Лейк“, лаймската трева из дюните зеленееше в прекрасни светли тонове. Полюшваше се и полягаше, сякаш пейзажът бе изрисуван японски параван. През мочурищата се процеждаха ручейчета солена вода, клекове се скупчваха на деликатни групички. Тук светът бе смален до основните си елементи — пясък, море, небе — и поддържаше минимум видове дървета и цветя.

Щом летовниците си заминаха и времето застудя, изчистеният пейзаж стана още по-въздействащ. Дюните придобиха сивкави оттенъци, които идеално подхождаха на небето. Дните станаха осезаемо по-къси. Идеална среда за изпадане в депресия. Сутрин, когато Ленард се будеше, навън беше тъмно, както бе тъмно и вечер, когато се прибираше от лабораторията. Вратът му беше толкова надебелял, че ризите му не можеха да се закопчаят догоре. Доказателство, че литият стабилизира настроението, намираше всеки път когато се погледнеше в огледалото и не посягаше да се самоубие. Отвътре му идваше. Беше сигурен, че е прав да го иска. Но не успяваше да събере нужната доза самоненавист.

Това прозрение би трябвало да го накара да се почувства добре, но да се чувства „добре“ също бе извън обсега на възможностите му. Най-хубавите и най-лошите му настроения бяха изравнени и това създаваше усещането, че живее в две паралелни реалности. Беше на увеличена дневна доза литий — 1800 милиграма — със съответните тежки усложнения. Когато по време на седмичния си сеанс в „Мас Дженерал“ — отстояща на час и половина път с кола — се оплакваше на доктор Пърлман, напетият психиатър с лъснало теме повтаряше само: „Търпение“. Пърлман сякаш се интересуваше повече от живота на Ленард в „Пилгрим Лейк“, отколкото от това, че подписът на пациента е треперлив като на деветдесетгодишен старец. Пърлман разпитваше що за човек е доктор Малкиел. Любопитстваше да научи някоя клюка. Ако Ленард бе останал в Провидънс, под грижите на доктор Шиу, вече да бе минал на по-ниска доза, ала сега бе запратен обратно в изходна позиция.

В библиотеката на „Пилгрим Лейк“ Ленард се опита да научи повече за лекарствата, които приемаше. Докато четеше със скоростта на второкласник и буквално си мърдаше устните, разбра, че литиевите соли се използват като средство за борба с колебания в настроението още от деветнайсети век. По-късно, най-вече защото никой не успял да ги патентова, за да прави пари от тях, те били разлюбени. Литият се използвал за лечение на подагра, свръхнапрежение и сърдечни заболявания. Бил основната съставка на напитката „Севън-ъп“ (която първоначално се наричала „лимонена газирана напитка, обогатена с литий“) до петдесетте години на XX век. В ново време се провеждали клинични изпитания за евентуалното прилагане на лития при лечение на Болест на Хънтингтън, Синдром на Турет, клъстърно главоболие, Мениерова болест и хипокалемична периодична парализа. Фармацевтичните компании избрали грешен подход. Вместо да изходят от болестта и да разработят лекарство, с което да я лекуват, те разработвали лекарства, като едва след това се опитвали да измислят за какво биха били подходящи.

И без да чете за лития Ленард знаеше, че от това лекарство става апатичен и безмозъчен. Устата му беше вечно пресъхнала, колкото и да се наливаше с вода, а вкусът в устната му кухина бе все едно смуче железен винт. Една от причините да дъвче тютюн бе желанието да прикрие металическия вкус. Заради тремора на ръцете губеше координация (вече не можеше да играе тенис на маса, нито пък да улавя топка). И колкото и да настояваха лекарите, че причината не била в лития, либидото му значително намаля. Не че беше импотентен или не успяваше да се справи, просто не преливаше от ентусиазъм. Навярно това се дължеше на способността на лекарството да го кара да се чувства непривлекателен и преждевременно остарял. От аптеката в Провинстаун си купуваше не само ножчета за бръснене, ами и антиацид „Миланта“ и противохемороиден препарат „Препарейшън Х“. Излизаше от аптеката, стиснал найлоново пликче, смутен да не би прозрачната материя да разкрие срамното съдържание вътре, поради което притискаше още по-плътно торбичката към напъпилите си цицки във ветровития Кейп Код. Предпочиташе да пазарува от аптеката в Провинстаун, за да избегне супермаркета в лабораторията, където го грозеше опасност да налети на някой познат. За да не поиска Маделин да го придружи, се налагаше да измисля какви ли не извинения, най-неопровержимото от които — естествено — бе Болестта. Не й го казваше в прав текст. Просто измърморваше, че иска да е сам и Маделин го оставяше на мира.

Вследствие на физическата му и душевна неизправност изникна и друг проблем: разпределението на силите във връзката му с Маделин се промени. По-рано тя имаше нужда от него. Изпитваше ревност, когато той разговаряше с други момичета на купон. Изпращаше му предупредителни сигнали, белези за нейната несигурност. Накрая съвсем се предаваше и започваше да му повтаря, че го обича. В отговор той се държеше хладно и сериозно, като си мислеше, че състоянието й на разколебаност и съмнения ще му гарантира още по-голяма привързаност от страна на Маделин. Тя обаче го изненада. Скъса с него от раз. След като тя си тръгна, Ленард съжали за случката с Ролан Барт. Порица се остро, задето се държа като пълен кретен. Посвети цяла серия от сеансите си с Брайс, за да изследва мотивите си. И въпреки че Брайсовият анализ на ситуацията — Ленард се страхува от интимна близост, поради което, воден от импулса си за самосъхранение, се е подиграл на отдадеността на Маделин — бе доста точен, това не върна Маделин при Ленард. Тя му липсваше. Той се чувстваше потиснат. Прояви глупостта да престане да си пие лития с надеждата да се почувства по-добре. Но единственото, което изпитваше, бе безпокойство и страх. Безпокойство, страх и потиснатост. Досади на всичките си приятели, като непрекъснато повтаряше колко му липсва Маделин, как иска да си я върне и как е опропастил най-готината връзка в живота си. Наясно, че на приятелите му им е писнало да слушат все същата драма, редактира монолозите си, донякъде воден от разказваческия инстинкт да разнообразява сюжета, а донякъде и защото по онова време страховете и безпокойствата му бяха станали повече. Така че премина към финансовите си проблеми, и здравословните си проблеми, докато накрая съвсем изгуби нишката на кого какво разказва. Някъде по същото време се появи Кен Ауербах, следван от двама униформени служители на охраната, които отведоха Ленард в Здравната служба. А най-идиотското беше, че когато на следващия ден го прехвърлиха в болницата, той беше бесен. Ядосваше се, че е попаднал в психиатричното отделение, без преди това да е имал възможност да се наслади на едно неподправено, стопроцентово изстъпление. Да не спи три дни и три нощи. Да изчука осем мадами и да шмърка кока, да обръща шотове от корема на стриптийзьорка с прозвището Лунна звезда. Вместо това се бе заключил в апартамента си и се бе заел да прелиства трескаво тефтерчето си с телефони, възползвайки се от добронамереното отношение на приятелите си и спуснал се надолу по спиралата, докато накрая не се озова в психодиспансера при другите откачалки.

Когато три седмици по-късно го изписаха, разпределението на силите във връзката му се оказа коренно променено. Сега нуждаещият се беше той. Вярно, Маделин се върна при него и това беше повече от прекрасно. Но щастието му бе помрачено от непрестанния страх, че ще я загуби отново. На фона на физическата му непривлекателност, красотата на Маделин изпъкваше още по-ярко. Легнал до нея в леглото, той се чувстваше като дундест евнух. Косъмчетата по бедрата му никнеха от възпалени фоликули. Понякога, докато Маделин спеше, Ленард внимателно отмяташе завивките и съзерцаваше искрящата й, розова кожа. Интересно, колко влюбен се чувства изпадналият в нужда. Почти си струва да изпаднеш в нужда. Именно от тази зависимост се опитваше да се опази Ленард цял живот, но вече не можеше да го прави. Бе загубил способността да се държи като задник. Чувстваше се съсипан и това го изпълваше едновременно с въодушевление и страх.

Докато той беше в болницата, Маделин се опита да поосвежи жилището му. Застла леглото с нови чаршафи, сложи пердета на прозорците, а душа в банята прегради с нова розова завеса. Изми старателно всички подове и плотове. Увери го, че с удоволствие се мести при него и че и бездруго е искала да се отърве от Оливия и Аби. Но по време на дългото и горещо лято той започна да си дава сметка какво, с течение на времето, би могло да отегчи Маделин във връзката й с почти безпаричния Ленард. Всеки път, когато от тостера изпълзеше хлебарка, на Маделин й се повдигаше. Под душа влизаше със сандали, за да се пази от мухъла. Първата седмица след изписването на Ленард не се отделяше от него. Но след това започна да ходи до библиотеката или да се вижда с възрастния си дипломен ръководител. На Ленард не му беше приятно тя да излиза. Подозираше, че причината да го прави не е любовта й към Джейн Остин или професор Сондърс, а желанието й да смени компанията. Освен посещенията в библиотеката, тя играеше тенис два-три пъти седмично. Един ден се опита да я разубеди с довода, че е твърде горещо за тенис. И предложи в замяна двамата да отидат на кино в климатизиран салон.

— Нужно ми е движение — каза Маделин.

— Аз ще те раздвижа — направи опит да се похвали той, но думите му прозвучаха изпразнени от съдържание.

— Нямам това предвид.

— Защо винаги играеш с мъже?

— Ами мъжете могат да ме победят. Искам истинско състезание.

— Ако го бях казал аз, щеше да ме наречеш сексист.

— Виж, ако Крис Евърт^[4] живееше в Провидънс, щях да играя с нея. Само че всички момичета, които познавам, са слабачки.

Ленард съзнаваше как звучат думите му. Беше станал копие на всичките си досадни гаджета преди Маделин. За да сложи край на препирнята, се намуси и в последвалата тишина тя си взе ракетата и тубуса с топки и излезе.

Щом вратата хлопна, той изтича до прозореца. Проследи с поглед как тя излезе от входа с белите си кецове, с вързана на тила коса и накитник на ръката, с която изпълняваше сервис.

Има нещо в тениса — аристократичната му церемониалност, превзетото мълчание, което налага на зрителите, претенциозното изискване да се казва „любов“ вместо нула и „дявол“ вместо равни^[5], непристъпното пространство на самия корт, където само двама души имат право да се движат свободно, невъзмутимият като кралски часови страничен съдия и угоднически притичващото момче, което събира топките — всичко това го превръща в спорт, подлежащ на много укори. Невъзможността Ленард да сподели тези размисли с Маделин, без това да я ядоса, говореше за социалната пропаст помежду им. Край къщата му в Портланд имаше обществен тенис-корт, стар и напукан, почти през цялото време полунаводнен. Двамата с Годфри обичаха да ходят там да пушат трева. И това беше най-близкият контакт на Ленард с тениса. За разлика от него, в продължение на две седмици през юни и юли Маделин ставаше всяка сутрин, за да гледа „Закуска в Уимбълдън“ на портативното „Сони Тринитрон“, което беше пренесла в квартирата на Ленард. От матрака той вяло я наблюдаваше как гледа мачовете и дъвче английски мъфини. Там й беше мястото на Маделин: на „Уимбълдън“, на централния корт, да прави реверанс на кралицата.

Гледаше я как гледа „Уимбълдън“. Беше му приятно да го прави. Не искаше тя да си тръгва. Напуснеше ли го, той пак щеше да остане сам, както някога, докато растеше в къщата със семейството си, както в главата си — и често в сънищата си, — както в стаята си в психиатричното отделение.

Почти не си спомняше първите дни в болницата. Сложиха го на „Торазин“ — антипсихотик, който го вадеше от строя. Спеше по четиринайсет часа. Преди да го приемат в отделението, старшата сестра прибра всичко остро от багажа му (ножче за бръснене, нокторезачка). Взе му и колана. Попита го дали носи нещо ценно и Ленард й подаде портфейла си с шест долара в него.

Събуди се в малка стая, самостоятелна, без телефон или телевизор. На пръв поглед изглеждаше като обикновена болнична стая, но той постепенно започна да забелязва разликите. Рамката на леглото и пантите на масичката с падащ плот в съседство бяха заварени, без винтове или болтове, които пациентът би могъл да развие и да се нарани с тях. Куката на вратата не беше фиксирана, а висеше вързана на ластик, който се разпъваше при увесване на тежест и така предотвратяваше възможността някой да поиска да се обеси на него. На Ленард не му се позволяваше да затваря вратата. Ключалка нямаше — така беше навсякъде в отделението, включително в кабинките на тоалетната. Тук наблюдението беше основна дейност: наблюдаваха го непрестанно. Странното беше, че това му действаше успокоително. Сестрите не се изненадваха от състоянието му. Не им хрумваше да го винят. Отнасяха се с него така, все едно се беше наранил при падане или катастрофа. Техните полуапатични грижи вероятно помогнаха повече от всичко — дори от лекарствата, — за да успее Ленард да преплува през тези първи мрачни дни.

Ленард беше „доброволно приет“, тоест можеше да си тръгне, когато пожелае. Но подписа формуляр за съгласие, с което се задължаваше да уведоми болничната администрация 24 часа преди евентуално напускане. Съгласи се да приема лекарства, да спазва правилника в отделението, да се съобразява с изискванията за чистота и хигиена. Подписа всичко, което му дадоха. Веднъж седмично му се позволяваше да се бръсне. Една санитарка му носеше еднократно ножче за бръснене и стоеше до него, докато той приключи, след което прибираше ножчето. Ежедневието му беше строго разграфено — ставане в шест, закуска, последвана от цяла поредица дейности: терапия, групова терапия, тренировки, а следобед — часове за свиждане. Лампите гасяха в девет.

Всеки ден доктор Шиу се отбиваше да побъбрят. Шиу беше миньонче с пергаментова кожа, стоеше винаги нащрек. Основното, което я интересуваше, бе склонен ли е Ленард към самоубийство, или не.

— Добро утро, Ленард, как се чувстваш днес?

— Изтощен. Потиснат.

— Мислиш ли за самоубийство?

— Не ефективно.

— Това шега ли беше?

— Не.

— Някакви планове?

— Моля?

— Възнамеряваш ли да се самонараниш? Представяш ли си такива неща? Таиш ли подобни намерения?

— Не.

Оказваше се, че страдащите от маниакална депресия са по-склонни към самоубийство от хората с „обикновена“ депресия. Приоритет номер едно на доктор Шиу беше да опази живота на пациентите си. Следващо по важност беше да направи необходимото за подобряване на състоянието им, дотолкова, че да напуснат болницата преди изтичането на трийсетдневната им медицинска застраховка. Преследването на тези цели (по ирония на съдбата наподобяващи характерното за манията фиксиране в една посока) водеше до сляпата вяра на Шиу в медикаментозната терапия. По подразбиране предписваше на шизофрениците „Торазин“ — лекарство, популярно като „лоботомия с химически средства“. Всички останали получаваха успокоителни и препарати за стабилизиране на настроението. Ленард прекарваше сутрешната си терапия със специализанта по психиатрия, с когото обсъждаха предписаните лекарства. Как му „понася“ валиума? Гади ли му се? Получава ли запек? Да. Торазинът можел да причини късна дискинезия (повторителни движения, често включващи устата и устните), но това често било само временно. Специализантът предписваше на Ленард допълнителни лекарства, които да преборят страничните ефекти от основната терапия, след което — без да го попита как се чувства — го изпращаше да си ходи.

Клиничният психолог Уенди Нюман поне се интересуваше от емоционалната история на Ленард, но с нея се виждаха само на груповата терапия. Насядали на сгъваемите столове в заседателната зала, те представляваха разнородна група, в която имаше както пациенти с биполярно разстройство като Ленард, така и наркомани и алкохолици — съвършената демокрация на провала. Имаше по-възрастни бели мъже с татуировки на „Безследно изчезнал“, както и черни типове, които по цял ден играеха шах, счетоводителка на средна възраст, която поркаше колкото цял английски отбор по ръгби, плюс дребничка млада жена с певчески амбиции, чиято душевна болест бе придобила вид на желание десният й крак да бъде ампутиран. За да подхранват дискусията, си подаваха една книга — опърпано томче с твърди корици и парцаливо гръбче. Заглавието му беше „Отвъд мрака има светлина“ и съдържаше личните разкази на хора, възстановили се от психично заболяване, или такива, които са намерили начин да живеят с хроничната болест. Произведението беше едва ли не превърнато в култ, макар да не си го признаваха. Седяха в неприветливо осветената с луминесцентни лампи зала, всеки прочиташе на глас един абзац и подаваше книгата на следващия. За част от участниците това беше тайнствен предмет. Произнасяха грешно думата „божество“. Не знаеха какво е „мастия“. Четивото беше доста остаряло. Някои от авторите наричаха депресията си „блус“ или „черното куче“. Щом му дойдеше редът, Ленард прочиташе своя абзац бавно и с дикция, която даваше ясно да се разбере, че четящият е попаднал в болницата направо от Колидж Хил. През онези първи дни той живееше с впечатлението, че психичните разстройства признават йерархията, че той, Ленард Банкхед, е по-висша форма на пациент с биполярно разстройство. Ако справянето с душевно заболяване се състоеше от две части — лекарства и терапия, — и ако терапията минаваше толкова по-бързо, колкото по-умен е пациентът, то тогава голяма част от членовете на групата бяха в неизгодно положение. Те почти нямаха спомен какво се е случило в живота им, камо ли да направят връзки между събитията. Един от мъжете имаше изявен лицев тик, който сякаш буквално разбъркваше мислите в главата му. Човекът се присвиваше и забравяше какво е започнал да казва. Проблемите му бяха физиологични — основните му мозъчни връзки бяха повредени. Да го слушаш, бе като да си настроил радиото между станциите: мине се не мине и в мисълта му ще се намести несвързана фраза. Ленард проявяваше уважение, като слушаше с внимание и съчувствие, докато останалите пациенти споделяха за живота си. Опитваше се да намери утеха в думите им. Но онова, за което си мислеше най-натрапчиво, беше, че те са далеч по-зле от него. Това внушение му помагаше да се почувства по-добре и затова го поддържаше у себе си. В един момент обаче идваше неговият ред да разкаже история, отваряше си устата и оттам се изливаха добре модулирани, приятно оформени глупости. Говореше за събитията, довели до срива. Рецитираше цели пасажи от „Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства III“, които очевидно бе научил наизуст, без да полага усилия. Демонстрираше умствените си качества, понеже така беше свикнал. Не можеше да се спре.

И точно тогава Ленард осъзна нещо ключово за състоянието си. Колкото си по-умен, толкова по-зле за теб. Колкото по-остър е умът ти, толкова по-болезнено те прорязва. Например, докато говореше, Ленард забелязваше как Уенди Нюман кръстосва ръце пред гърдите си, сякаш за да се защити от откровено лицемерните изявления, с които той я заливаше. За да я спечели обратно на своя страна, той си признаваше: „Вземам си думите назад. Лъжа. Това правя — лъжа. Типично е за болестта ми“. И наблюдаваше Уенди, за да види дали се е вързала, или продължава да го слуша скептично. Колкото по-отблизо наблюдаваше реакциите й, толкова повече се отдалечаваше от изричането на истината за себе си, докато накрая замлъкваше, почувствал се смутен и пламнал в червенина — грозното лице на опровержението.

Същото се случваше и на сеансите му с доктор Шиу, само че по различен начин. Седнал в скърцащия фотьойл в кабинета й, Ленард не се фиксираше върху школувания си изказ. Но мисълта му продължаваше да анализира точка по точка протичащото състезание. За да бъде изписан от болницата, трябваше да демонстрира недвусмислено, че не го влече към самоубийство. Той обаче знаеше, че доктор Шиу следи под лупа всеки опит да се прикрие суицидно намерение (склонните към самоубийство са изключителни тактици, що се отнася до сдобиване с възможността да посегнат на живота си).

Ето защо Ленард не искаше да звучи прекалено оптимистично. В същото време не искаше и да дава вид, че не се подобрява. Докато отговаряше на въпросите на докторката, имаше чувството, че е на разпит заради извършено престъпление. Винаги когато имаше възможност, се стараеше да говори истината, но когато истината не му беше изгодна, я разкрасяваше, или директно лъжеше. Забелязваше всяка промяна в изражението на доктор Шиу и я тълкуваше като благоприятна или неблагоприятна, след което, съобразно направеното заключение, предприемаше следващата си стъпка. Често си представяше, че човекът, даващ отговори от скърцащия фотьойл, е кукла на конци, управлявана от Ленард; и че това е валидно за целия му живот; и че животът му е станал толкова обвързан с управляването на куклата, че той, вентрилогът, вече няма своя идентичност, превърнал се е в ръката, пъхната в търбуха на куклата.

Свижданията не му носеха облекчение. Приятелите, които наминаваха, се деляха на две групи. В едната влизаха преиграващите — предимно момичета, които се отнасяха с Ленард предпазливо и внимателно, все едно се бояха да не го счупят, а в другата бяха шегаджиите — предимно момчета, които си мислеха, че най-добрият начин да му се помогне, е като се майтапят със самата идея за свиждане в болница. Джери Хайдман му донесе сладникава картичка за скорошно възстановяване, Рон Луц — хелиев балон с нарисувано усмихнато човече на него. По казаното от приятелите му по време на тези посещения Ленард постепенно започна да съди, че за тях да си диагностициран с маниакална депресия е равносилно на това да се чувстваш „депресиран“. Явно си представяха, че е нещо като да си в лошо настроение, само че малко по-сериозно. И като така се стараеха да му оправят настроението. Носеха му шоколади. Съветваха го да си припомни всичко хубаво в живота си.

Както можеше да се очаква, нито майка му, нито баща му дойдоха да го видят. Франк се обади веднъж — Джанет му беше дала номера. В хода на краткия разговор (други пациенти чакаха на опашка, за да използват телефона на етажа), Франк на три пъти каза на Ленард да „задържи така“. Покани го на гости в Брюксел, щом се почувства по-добре. Сподели, че обмисля да се премести да живее в Антверпен, в къща лодка. „Ела ми на гости и ще си направим малко пътешествие с лодката из каналите“, каза той преди да затвори. Рита се оправда с дисковата си херния (за пръв път се споменаваше), поради която не можела да го посети. Но пък се беше чула с доктор Шиу и една вечер се обади на Ленард на телефона в сестринската стая. Беше късно, към десет, но нощната сестра му позволи да приеме разговора.

— Ало?

— Какво да те правя, Ленард? Какво? Кажи ми.

— В болницата съм, мамо. В психиатричното отделение.

— Зная, Ленард. Затова се обаждам, за бога. Докторката ми каза, че си спрял да си пиеш лекарствата.

Ленард потвърди с мълчание.

— Какво ти става, Ленард? — попита Рита.

У него се надигна гняв. За момент се почувства като едно време.

— Ами, да видим. Първо, родителите ми са алкохолици. Собствената ми майка навярно също страда от маниакална депресия, само дето не е официално диагностицирана. От нея съм го наследил. И двамата страдаме от същата форма на заболяването. Не сме от тези, които си сменят настроението рязко. Преминаваме от радост към тъга в рамките на няколко часа. Носим се на тези бавни вълни, редуващи еуфория и депресия. Мозъкът ми изпитва химическа недостатъчност и важните за регулиране на настроенията ми невротрансмитери в един момент изключват, а в следващия са в изобилие. По генетични причини съм биологично увреден, а психологическите травми са ми нанесени от родителите; общо взето, това ми е, мамо.

— И продължаваш да се държиш като едно голямо бебе всеки път, когато се разболееш — заключи Рита. — Спомням си как не се спираше, дори да си с настинка.

— В случая не е настинка.

— Знам. — Рита за пръв път прозвуча смирена и загрижена. — Този път е сериозно. Говорих с докторката. Притеснявам се за теб.

— Не ти личи.

— Напротив. Притеснявам се. Но, Ленард, скъпи, чуй ме. Вече си голям човек. Предишния път, когато се случи, и ми съобщиха, че си в болницата, хукнах презглава. Нали? Но не мога да търча презглава до края на живота си всеки път, когато забравиш да си изпиеш лекарството. Това е положението, знаеш. Просто си забравил.

— Вече бях болен — каза Ленард. — Затова престанах да си пия лития.

— Няма логика. Ако си беше пил лекарството, нямаше да се разболееш. А сега ме чуй, Ленард, скъпи. Вече не си на моята медицинска застраховка. Осъзнаваш ли го? Щом навърши двайсет и една, те махнаха от полицата ми. Не се тревожи. Ще платя за болницата. Този път ще го направя, макар да не се къпя в пари. Да не мислиш, че баща ти ще си мръдне пръста? Не. Аз ще го направя. Но щом те изпишат, ще трябва да си направиш собствена медицинска застраховка.

Докато я слушаше, Ленард усети как безсилието му ескалира. Стисна телефонната слушалка, пред очите му притъмня.

— Как си представяш, че ще си направя застраховка, мамо?

— Какво искаш да кажеш? Завършваш колежа и си намираш работа — като всеки друг.

— Няма да завърша! — изкрещя Ленард. — Имам да вземам още три изпита!

— Ами вземи ги тогава. Трябва да започнеш сам да се грижиш за себе си, Ленард. Чуваш ли ме? Вече си голям и аз не мога да го правя. Пий си лекарствата, за да не се случва пак.

Вместо да дойде в Провидънс лично, майка му изпрати Джанет. Сестра му пристигна един уикенд със самолет от Сан Франциско, където се беше хванала на работа като продавачка във веригата луксозни магазини „Гъмпс“. Живееше с по-възрастен мъж, разведен, който имаше къща в Саусалито, и спомена, че щяла да пропусне някакъв рожден ден, както и че имала ужасен шеф — само и само да покаже на Ленард каква жертва е направила, за да дойде и да му подържи ръката. Джанет явно искрено вярваше, че проблемите й са по-сериозни от всичко, което се случва на брат й. „И аз мога да изпадна в депресия — каза му. — Но не си го позволявам.“ Някои от другите пациенти в залата за свиждане видимо я притесниха и тя през цялото време си гледаше часовника. Когато най-сетне си тръгна в неделя, и двамата изпитаха облекчение.

Последните изпити вече бяха започнали. Потокът от посетители на Ленард изтъня до един-двама души на ден. Ежедневието му се разпредели на пуш-паузи. Следобед и вечер старшата сестра раздаваше цигари и пурети. Дъвченето на тютюн не се позволяваше, затова Ленард вземаше каквото пушеха неговите връстници Джеймс и Морис — тънки влажни пурети на име „Бекудс“, които се продаваха увити в целофан. В асфалтиран двор, заобиколен от висока ограда, те си подаваха единствената запалка и палеха пуретите си. „Бекудс“ бяха сладки на вкус и достатъчно силни. Ленард пафкаше бавно, крачеше напред-назад и гледаше небето. Изживяваше се като Птичаря от Алкатрас^[6], само че без птиците. С течение на времето започна да се чувства значително по-добре. Доктор Шиу отдаваше подобрението на лития. Ленард обаче си мислеше, че е по-скоро свързано с добрия стар никотин, с това, че има възможност да излиза на въздух и да съзерцава как самотен облак се стеле по небето. Понякога чуваше клаксони на автомобили, глъчка на деца, а един път му се счу звук като от профучаване на бърза топка, изпратена от бухалка през близкото игрище за бейзбол — звук, който мигновено го успокои: плътното прилепване на дърво в кожа. Ленард си спомни какво е да играеш в Малката лига и да реализираш перфектна топка. Това бе началото на неговото възстановяване. Самият спомен за това, че някога, преди много време, щастието е било нещо тъй простичко.

И тогава в отделението се появи Маделин, пропуснала церемонията по дипломирането, и на Ленард му бе достатъчен един поглед, за да осъзнае, че иска да се върне към живота.

Имаше само един проблем. Отказваха да го изпишат. Доктор Шиу продължаваше да се презастрахова и да отлага момента. И той продължи да ходи на груповите терапии и да рисува в часовете по арт-терапия, и да играе бадминтон и баскетбол в салона.

На груповите сеанси идваше една пациентка, която направи на Ленард дълбоко впечатление. Казваше се Дарлийн Уайдърс. Беше огън жена, сядаше с крака, вдигнати на сгъваемия стол, обгърнала коленете си, винаги вземаше думата първа.

— Здравейте, казвам се Дарлийн. Аз съм наркоманка и алкохоличка и страдам от маниакална депресия. За трети път съм хоспитализирана заради депресията. Тук съм вече три седмици и, госпожо Нюман, готова съм да си тръгна когато кажете.

Усмихваше се широко. И всеки път горната й устна се загъваше така, че отдолу се провиждаше лъщяща розова ивица. Близките й бяха измислили прякор Тройната устна. Голяма част от времето си в групата Ленард посвещаваше на това да дебне усмивката на Дарлийн.

— Тази история ми е близка, понеже авторката твърди, че депресията й се дължи на ниската самооценка — започна Дарлийн. — Боря се с това всеки ден. Например, в последно време не се харесвам заради сегашната ми връзка. Когато влязох в болницата, имах сериозна връзка. Но откакто съм вътре? Приятелят ми не е звъннал нито веднъж. Нито ми е идвал на свиждане, нито нищо. Тази сутрин се събудих и адски ми беше мъчно за мене си. К’ва си дебела, Дарлийн. Не си достатъчно готина. Зат’ва не идва да те види. После обаче се замислям за онзи и знаете ли к’во… Дъхът му смърди. Без майтап! Всеки път щом ме приближи, усещам вонящия му спарен дъх. За какво ми е връзка с човек, който не си мие зъбите, не си поддържа устата? И ми светна един отговор: Защото така се виждаш ти самата, Дарлийн. Толкова не си вярваш, че се хващаш с първия срещнат.

Дарлийн вдъхваше надежда на цялото отделение. Често сядаше в ъгъла и си припяваше нещо.

— Какво си пееш, Тройна устна?

— Пея си, за да не плача. Пробвай и ти, вместо да си такъв унил.

— Кой казва, че съм унил?

— Унинието не прикрива скапаняка в теб! Трябва да ти измислят специална нова диагноза. Кисело-лицево разстройство. От това страдаш.

Според историята, която разказваше в групата, Дарлийн прекъснала училище след десети клас. Била насилвана от втория си баща и се махнала, щом навършила седемнайсет. Известно време била проститутка в Източен Провидънс — тема, която разнищи в детайли веднъж, след което никога повече не спомена. Преди да навърши двайсет, вече била закачена за хероин и алкохол. Беше си поставила за цел да се откачи и от двете.

— Значи, друсах, за да притъпя болката. Така се заковавах, че не знаех на кой свят съм. Не след дълго си изгубих работата, апартамента. Всичко. Животът отиде на кино. Накрая се пренесох при сестра ми. Тя пък има куче, Гроувър. Няк’ва кръстоска с питбул. Понякога вечер, като се прибирах в апартамента на сестра ми, извеждах Гроувър на разходка. Без значение колко е късно. Като разхождаш питбул, никой не те закача. Вървиш си по улицата и народът вика: леле, да бегаме! Значи, двамата с Гроувър забивахме към едно гробище, щото имаше трева. Та една вечер се мотаме зад църквата, аз съм на черешата, нормално, и го гледам Гроувър, той ме зяпнал такъв, и вика: „Що се съсипваш, Дарлийн?“. Заклевам се! Знам, че всичко ми е в главата. Ама все тая, верно беше. Излезе от устата на кучето! На другия ден заминавам на доктор, а оня ме праща в „Сънбийм Хауз“, и после, ей ме на, вкараха ме тука. Даже не ме пуснаха да си ида до вкъщи. Набутаха ме право в стая за детокс. После, като се изчистих, ме трясна депресията. Сякаш беше дебнала да се откача от дрогата и пиячката, че да ми го натресе четвъртит. Сори за езика, госпожо Нюман. Изкарах в „Сънбийм“ три месеца. Преди две години. И ей ме пак тука. В последно време стана малко напечено — и с кинтите, и емоционално. Животът ми е по-приличен, ама не и по-лек. Трябва да си действам по графика и да се чистя от дрогите, а и да си пия лекарствата за болестта. Между наркотиците и депресията научих едно: депресията е много по-кофти тръпка. Депресията не я махаш от себе си просто ей така. От депресия не се чистиш. Депресията е като синина, която не минава. Белег в мозъка. Трябва адски да внимаваш да не докосваш охлузеното. Обаче то си остава там завинаги. Това исках да ви кажа. Благодаря, че ме изслушахте. Мир вам.

Ленард не се изненада, че Дарлийн е религиозна. Хората, останали без надежда, често са религиозни. Но Дарлийн не изглеждаше слаба, лековерна или глупава. Макар често да говореше за своята „по-висша сила“, а понякога и за „по-висшата ми сила, която съм избрала да наричам Бог“, изглеждаше забележително разумна и интелигентна — човек, който не съди околните. Когато Ленард говореше пред групата, разгръщайки дългия, заплетен камшик на глупотевините си, често поглеждаше и виждаше как Дарлийн го слуша насърчително, все едно от устата му не излизаха врели-некипели, или пък дори да излизаха, Дарлийн сякаш разбираше какво го кара да ги говори, да ги изкара от организма си, за да може да открие нещо истинско и значимо за себе си. Повечето пациенти с наркотични и други зависимости бяха избрали да се обърнат към религията, включена в програми от дванайсет стъпки. Уенди Нюман имаше вид на светска дама, човеколюбец, ако Ленард изобщо бе виждал такъв, но никога не разкриваше картите си, което със сигурност беше правилният подход. Беше очевидно, че всички в отделението едва се крепят. Никой не искаше да каже или направи нещо, което би могло да възпрепятства нечие възстановяване. Като така, отделението не приличаше ни най-малко на външния свят и го превъзхождаше в морално отношение.

За самия Ленард обаче беше непосилно да вярва в Бог. Ирационалността на религиозната вяра бе видима за него много преди прочитането на Ницше да потвърди предположенията му. Единственият курс по вероучение, който бе избрал в колежа, представляваше доста популярен сред студентите аналитичен курс, наречен „Въведение в Източната религия“. Ленард не можеше да си спомни защо го записа. Беше през есенния семестър след диагностицирането му през пролетта и той бе решил да забави темпото. Седеше в дъното на претъпканата аула, четеше най-малко половината от задължителната литература и ходеше редовно на занятия, но никога не вземаше думата. От курса си спомняше най-вече едно момче, което идваше в клас с развлечени костюми втора употреба и протрити обувки — приличаше на нещо средно между пиян проповедник и Том Уейтс. Носеше черно куфарче с метални ъгли, в което спокойно би могло да има петдесет хиляди долара кеш, а не издание с меки корици на „Упанишадите“ под редакцията на Мирча Елиаде и недояден сандвич на няколко ката, увит в хартиена салфетка. Това, което Ленард харесваше у младежа, бе деликатният начин, по който онзи коригираше наивните мнения, обсъждани на семинарната маса. Класът се състоеше предимно от социално активни младежи, вегетарианци с гащеризони и ръчно боядисани тениски. Хлапетата вярваха, че Западната религия е отговорна за всичко лошо на света: насилието над земята, кланиците, опитите с животни, докато Източната религия е изцяло екологична и пацифистка. Ленард нямаше нито желание, нито енергия да спори по тези въпроси, но се радваше, че Младия Том Уейтс го прави. Например, по време на обсъждането на правилото за ненавреждане „Ахимса“, Младия Уейтс отбеляза, че Проповедта на планината в общи линии казва същото. За Ленард беше впечатляваща и вметката, че Шопенхауер се е опитал да привлече интереса на Западния свят към ведическото познание още през 1814 година и че двете култури са били смесени доста дълго време. Младежът непрекъснато повтаряше едно и също — че истината не принадлежи на никоя вяра и ако човек се вгледа внимателно, ще открие място, където всички религии са едно.

Случваше се и да се отклонят от темата. Веднъж някой спомена Ганди и как вярата му в ненасилието е вдъхновила Мартин Лутър Кинг, което довело до създаването на Акта за граждански права. Тезата на лектора беше, че не друг, а един хиндуист е превърнал Америка — тази така наречена „християнска“ нация — в по-справедливо и демократично място. Тук Младия Уейтс се обади:

— Ганди е бил повлиян от Толстой.

— Моля?

— Ганди е заимствал философията за ненасилието от Толстой. Кореспондирали са си.

— Хм, Толстой не е ли живял някъде през XIX век?

— Починал е през 1912 година. Ганди му е пращал фенски писма. Наричал е Толстой своя „велик учител“. По принцип е така: Мартин Лутър Кинг е взел идеята за ненасилие от Ганди. Обаче Ганди я е заимствал от Толстой, който я е почерпил от християнството. Тоест, философията на Ганди по нищо не се различава от християнския пацифизъм.

— Да не твърдиш, че Ганди е християнин?

— На практика — да.

— Да, ама не. Християнските мисионери са се опитвали да го покръстят. Но не им се е получило. За Ганди са немислими неща като Възкресение и Непорочно зачатие.

— Това не е същността на християнството.

— Напротив!

— Това са просто митове, покълнали от основополагащите идеи.

— Но християнството е пълно с митове. Затова будизмът е далеч по-добър. Той не те задължава да вярваш в каквото и да било. Дори не се налага да вярваш в Бог.

Младия Уейтс почука по куфарчето си, преди да отговори.

— Когато Далай Лама умре, тибетските будисти вярват, че духът му се преражда в някое бебе. Монасите тръгват да кръстосват страната надлъж и нашир и оглеждат всички новородени, за да познаят кое е. Носят лични вещи на починалия Далай Лама, които провесват над лицето на бебето. В зависимост от реакцията, по силата на таен процес — който не разкриват пред никого — избират новия Далай Лама. И не е ли удивително, че точното бебе се ражда винаги в Тибет, където монасите могат да го открият, вместо, да речем, в Сан Хосе? И бебето винаги е момче?

Тогава, омагьосан от Ницше (и полузаспал), Ленард не пожела да се включи в спора и да сложи на масата най-важния аргумент: въпросът не е в това, че религиите не са еднакво силни, а в това, че са еднакво нелепи. Щом семестърът свърши, той забрави за Том Уейтс. Не се беше сещал изобщо за него цели две години, докато не започна да излиза с Маделин и веднъж не откри сред купчина снимки в чекмеджето на бюрото й доста голям брой снимки на Младия Уейтс. Смущаващо голям брой всъщност.

— Кой е този? — попита Ленард.

— Мичъл.

— Кой Мичъл?

— Граматикус.

— Вярно, Граматикус! Карахме заедно един курс по история на религията.

— Не се учудвам.

— Гадже ли ти е бил?

— Не! — възрази Маделин.

— Изглеждаш спокойна с него. — Вдигна една снимка, на която Граматикус беше положил къдрите си в скута й.

Маделин взе снимката, намуси се и я върна обратно в чекмеджето. Обясни, че се познава с Граматикус от първи курс, но се били скарали. Когато Ленард се поинтересува за причината, Маделин призна, че двамата с Граматикус имали платоническо приятелство, поне от нейна страна, но с времето можело да се каже, че той залитнал по нея и чувствата му били наранени, защото тя не отвърнала подобаващо.

Навремето тази информация не смути Ленард. Постави Граматикус на животинската скала — според големината на рогата му — и написа безусловна червена точка на себе си. В болницата обаче, когато разполагаше с цялото време на света, Ленард започна да се пита дали това е цялата истина. Представяше си сатироподобната фигура на Граматикус да възсяда Маделин изотзад. Картината как онзи чука Маделин или как Маделин го поема съдържаше точната смесица от болка и възбуда, които можеха да изтръгнат Ленард от умъртвеното му в сексуално отношение състояние. Поради причини неизвестни на Ленард — но навярно свързани с необходимостта от самоунижение, — идеята, че Маделин му изневерява палаво с Граматикус го възбуждаше. За да убие скуката в болницата, се измъчваше с тази извратена фантазия и мастурбираше в кабинката на тоалетната, като придържаше незаключващата се врата със свободната си ръка.

Дори когато двамата с Маделин се събраха, Ленард продължи да се измъчва по този начин. В деня, когато го изписаха, една сестра го придружи до изхода и той се качи в новата кола на Маделин. Седнал на пасажерското място, със закопчан колан, той се чувстваше като новородено, което Маделин за пръв път отвежда у дома. Докато Ленард беше в болницата, градът бе станал значително по-зелен. Изглеждаше прекрасен и ленив. Студентите си бяха заминали и Колидж Хил бе безлюден и спокоен. Маделин ги закара до апартамента му. Заживяха заедно. И понеже Ленард не беше бебе, понеже беше съвсем пораснало болно копеле, преживяваше всяко отсъствие на гаджето си, като си я представяше как прави свирка на партньора си по тенис в съблекалнята или е полегнала върху купчини с книги в библиотеката. Един ден, седмица след завръщането на Ленард, Маделин спомена, че на сутринта на дипломирането се засякла с Граматикус и се сдобрили. Граматикус се бил прибрал да живее при родителите си, но Маделин бе провела доста телефонни разговори, докато Ленард беше в болницата. Успокои го, че ще плати всички извънградски и ето че Ленард се улови да проверява разпечатката от сметката на телефонната компания и да търси обаждания с код от Средния запад. Наскоро, притеснително, Маделин се беше затворила с телефона в банята и бе провела дълъг разговор, като по-късно се оправда, че не искала да му пречи. (Да му пречи да прави какво? Да си лежи в леглото и да качва килограми като теле за угояване? Или да чете един и същи параграф от „Антихристът“, който вече беше прочел три пъти?)

В края на август тя отиде с колата до Притибрук, за да се види с родителите си и да си вземе някои вещи. Няколко дни след като се върна, спомена небрежно, че се натъкнала на Граматикус в Ню Йорк — бил на път за Париж.

— Натъкнала си се на него просто ей така? — попита Ленард от матрака.

— Да, бях с Кели. Срещнахме го в един бар, където тя ме заведе.

— Чука ли го?

— Моля!

— Може да си го изчукала. Може би ти трябва мъж, който не се тъпче с промишлени количества литий.

— Божичко, Ленард, вече ти казах. Той не ме интересува. Докторката спомена, че може изобщо да не е свързано с лития, нали?

— Докторката казва какво ли не.

— Моля те, направи нещо за мен. Не ми говори така. Не ми харесва. Става ли? Звучи адски гадно.

— Извинявай.

— В депресия ли изпадаш? Звучиш ми потиснат.

— Не. Нищо ми няма.

Маделин легна до него и го обви с тялото си.

— Нищо ли ти няма? Не усещаш ли това? — Плъзна длан върху дюкяна му — Така как е?

— Приятно.

За известно време като че сработи, но не задълго. Ако вместо да бъде опипван от Маделин, Ленард си бе представил как тя докосва Граматикус, можеше и да свърши. Но реалността вече не му беше достатъчна. И този проблем беше по-голям и по-дълбок дори от болестта му — проблем, с който не можеше дори да започне да се занимава. Затова затвори очи и прегърна плътно Маделин.

— Извинявай — каза. — Много извинявай.

Ленард се чувстваше по-добре в компанията на хора в неговото положение. В хода на лятото поддържаше връзка с част от пациентите, с които се бе запознал в болницата. Дарлийн се беше изнесла в апартамента на своя приятелка в Източен Провидънс и Ленард й ходи на гости няколко пъти. Видя му се хиперактивна. Не можеше да се свърти на едно място и говореше нонстоп, без да казва почти нищо. Непрекъснато повтаряше „Е, Ленард, значи си добре?“, без да дочака отговора му. Няколко седмици по-късно, в края на юли, звънна сестрата на Дарлийн — Кимбърли, за да му каже, че Дарлийн не си вдига телефона. Отидоха заедно до апартамента на Дарлийн, където я завариха във вихъра на психично изстъпление. Беше си внушила, че съседите кроят планове да я изхвърлят от сградата. Пускали слухове за нея пред хазяина. Страхувала се да излиза дори за да си изхвърли боклука. Жилището вонеше на развалена храна, Дарлийн пак беше започнала да пие. Ленард се обади на доктор Шиу и й обясни положението, докато Кимбърли убеждаваше Дарлийн да си вземе душ и да се преоблече. Криво-ляво успяха да прикоткат облещената от страх Дарлийн да се качи в колата и я закараха в болницата, където доктор Шиу подготвяше документите й за повторно хоспитализиране. Ленард започна да й ходи на свиждане всеки ден. Дарлийн почти през цялото време блуждаеше с отсъстващ поглед, но на него му действаше успокоително да ходи да я вижда. Докато беше там, забравяше за собствените си проблеми.

Единственото, което продължи да крепи Ленард до края на лятото, беше планът да замине за „Пилгрим Лейк“. В началото на август се получи пощенски плик от лабораторията. Вътре, на красиво отпечатани листа, всяко щамповано с красива заглавка с детайлна информация, намери личния си пакет за ориентация. Имаше също така и писмо, адресирано до „Господин Ленард Банкхед, научен сътрудник“ и подписано лично от Дейвид Малкиел. Този пакет уталожи страховете на Ленард, че академичното ръководство може да е било уведомено за хоспитализирането му и стипендията му да е спряна. Прочете списъка с поканените научни сътрудници и съответните им колежи и намери името си точно където би трябвало да бъде. Наред с информацията за жилищната база и настаняването, пликът съдържаше формуляр, в който Ленард да попълни „предпочитанията си към изследователска област“. Четирите възможни области в „Пилгрим Лейк“ бяха: „Рак“, „Биология на растенията“, „Квантитативна биология“ и „Геномика“. Ленард написа 1. пред „Рак“, 2. пред „Биология на растенията“, 3. пред „Квантитативна биология“ и 4. пред „Геномика и биоинформатика“. Не беше кой знае какво, но попълването на формуляра и изпращането на плика обратно в лабораторията беше първото му постижение това лято, единственият осезаем знак, че след дипломирането му за него има бъдеще.

След пристигането на Ленард и Маделин в „Пилгрим Лейк“ последната седмица на август, знаците станаха много повече. Беше им връчен ключ от просторен апартамент. Кухненските шкафове бяха пълни с нови-новенички чинии и малко употребявани тенджери и тигани. В дневната имаше диван, два стола и маса за хранене, както и бюро. Леглото беше голяма спалня, а всички лампи и тръби бяха в изправност. Пребиваването им в оскъдно мебелираната квартира на Ленард цяло лято беше по-скоро нелегално съжителство, отколкото официално живеене заедно. А сега, прекрачвайки прага на това жилище с изглед към океана, ги обзе тръпка, все едно бяха младоженци. Ленард веднага престана да се чувства като инвалид, за когото Маделин е принудена да се грижи, и започна да прилича повече на себе си.

Възвърнатата му увереност оцеля чак до официалната вечеря за посрещане на новодошлите в неделя. По настояване на Маделин, Ленард сложи вратовръзка и сако. Той очакваше да е по-официален отколкото изисква случаят, но когато пристигнаха в прилежащия към трапезарията бар, установи, че почти всички мъже са с костюм и вратовръзка, което го изпълни с възхищение към интуицията на Маделин в подобни ситуации. Взеха си табелките с имената и указанията за местата, които да заемат, и се смесиха с гостите на коктейла. Поозъртаха се има-няма десетина минути и към тях се приближиха другите двама членове на екипа на Ленард — Карл Белър и Викрам Джайтли, с които вече се познаваха от Масачузетския технологичен институт. Въпреки че не бяха пребивавали в „Пилгрим Лейк“ по-дълго от Ленард (тоест два дни), внушаваха усещането, че са напълно наясно с всичко свързано с лабораторията и нейното функциониране.

— Е — подхвана Белър, — какво отбеляза като предпочитана област? Първият ти избор.

— „Рак“ — каза Ленард.

Отговорът му явно се стори забавен на Белър и Джайтли.

— Всички това избират — обясни Джайтли. — Деветдесет процента от хората.

— При което става така — продължи Белър, — че поради многобройните кандидати за „Рак“, удовлетворяват по второ или трето желание.

— Ние какво сме?

— „Геномика и биоинформатика“ — каза Белър.

— Това ми е последното желание — призна Ленард.

— Сериозно? — изненада се Джайтли. — Повечето хора слагат „Квантитативна“ на последно място.

— Какво ще кажеш за лабораториите за дрожди? — попита Белър.

— Не си падам много по дрозофилите — рече Ленард.

— Лошо. Дрождите ще бъдат нашият свят през следващите девет месеца.

— Просто се радвам, че съм тук — искрено сподели Ленард.

— Няма спор, ще се отрази страхотно на автобиографиите ни — кимна Джайтли, докато си вземаше хапка от преминаващ поднос. — А и няма да мъчим животни. Но дори тук никой не е застрахован от затъване в научното благо.

Както всеки друг от научните сътрудници, Ленард също се бе надявал да бъде прикрепен към екипа на някой известен биолог, защо не дори на самия доктор Малкиел. Няколко минути по-късно обаче, щом се появи ръководителят на техния екип, Ленард присви очи, за да прочете името му и то се оказа абсолютно непознато. Боб Килимник караше четирийсетте, имаше силен глас и не гледаше събеседника си в очите. Сакото от туид, което бе облякъл, изглеждаше твърде топло за сезона.

— Е, събрахме се значи — каза Килимник. — Добре дошли в „Пилгрим Лейк“. Обиколи с жест луксозната трапезария, келнерите в бели ливреи и редиците маси, украсени с букети диви цветя. — Не се заблуждавайте. Научната работа обикновено няма нищо общо с това. Най-често се свежда до пица за вкъщи и разтворимо кафе.

Служители от администрацията започнаха да отвеждат гостите към определените им места. След като ги настанеше, келнерът ги уведомяваше, че менюто е омари. Освен Маделин, на масата им седяха и съпругата на Белър — Кристин, и приятелката на Джайтли — Алиша. Ленард с доволство отбеляза, че Маделин изглежда по-добре и от двете. Алиша живееше в Ню Йорк и се оплака, че ще трябва да си тръгне веднага след вечеря. Кристин се поинтересува дали и останалите имат биде в апартаментите си — не разбираше каква работа върши. Докато сервираха ордьовъра и бутилката бургундско бяло вино „Пуйи-Фюисе“ обиколи масата, Килимник разпитваше Белър и Джайтли за един или друг преподавател в Масачузетския технологичен институт, все негови лични познати. Със сервирането на основното ястие се впусна в подробности около работата с дрожди.

Възможните причини, поради които Ленард не успяваше да проследи голяма част от мисълта на Килимник, бяха много. На първо място, вниманието му бе отклонено от присъствието на доктор Малкиел, който се появи в дъното на трапезарията, докато Килимник говореше. Елегантен, с пригладена назад над високото чело сребриста коса, Малкиел поведе съпругата си към частната зала, която вече беше пълна със старши научни сътрудници и важни клечки от биомедицинската общност. Освен това Ленард бе смутен от изисканите прибори на масата, а и му беше трудно да яде омар с този тремор. Закопчал найлоновия лигавник на тила си, той се бореше с щипките на омара, но те постоянно се изплъзваха в чинията му. Притесняваше се да използва специалната вилица с кукичка за изгребване на месото от опашката, затова накрая се осмели да помоли Маделин за помощ, като се оправда, че бидейки от Западния бряг, е свикнал да консумира раци, не омари. Въпреки всички перипетии, в началото Ленард успяваше да следи разговора. Говореха за очевидните предимства на работата с дрожди. Дрождите са прости еукариотни организми. Животът на едно поколение е кратък (от час и половина до два часа). Клетките на дрождите се трансформират лесно, било то като им се добавят нови гени или пък посредством хомологична рекомбинация. Дрождите са генетично семпли и опростени организми — особено в сравнение с растения или животни, — белязани от сравнително малко дефекти във веригите. Всичко това Ленард го разбираше. Сложи в устата си хапка омар (от което тутакси стомахът му се преобърна) и в същия момент Килимник започна да говори за „асиметрията в развитието на дъщерните клетки“. Спомена „хомоталични“ и „хетероталични“ колонии на дрожди и цитира две явно много известни изследвания: първото от „Ошима и Такано“, а второто от „Хикс и Херсовиц“, все едно тези имена би трябвало да говорят нещо на Ленард. Белър и Джайтли кимаха.

— Разкъсани ДНК-молекули, вкарани в дрождите, произвеждат ефикасна хомологична рекомбинация в разкъсаните си окончания — продължи Килимник. — Като изхождаме от това, би трябвало да можем да поставим нашите структури до CDC36 в хромозомата. Тук вече Ленард бе спрял да се храни и само отпиваше вода на малки глътки. Имаше чувството, че мозъкът му се е скашкал и се процежда през ушите му като зеленикавите вътрешности на омара в чинията му. Когато Килимник продължи с изречението: „С две думи, това, което ще направим, е да вкараме инвертиран НО ген в дъщерни клетки, за да видим дали това влияе върху тяхната способност да си сменят пола и да се чифтосват“. Единствените думи, които Ленард разбра, бяха „пол“ и „чифтосват“. Не знаеше какво е „НО ген“. Беше му трудно да запомни разликата между Saccharomyces cerevisiae и Schizosaccharomyces pombe. За щастие Килимник не задаваше въпроси. Каза им, че всичко, което не знаят, ще го научат в „Курса по дрожди“, воден лично от него.

След тази вечеря Ленард положи всички усилия да навакса с темпото. Прочете съответните статии, онази на Ошима и другата на Хикс. Материята не беше чак толкова трудна, поне на пръв поглед. Но Ленард рядко довършваше изречение, без мисълта му да се зарее нанякъде. Същото се получаваше и в курса по дрожди. Въпреки стимулиращия ефект на щипката тютюн, която държеше в бузата си, усещаше как мисълта му блокира за цели десет минути, докато Килимник говореше пред черната дъска. Мишниците му пареха от страх, че лекторът може да го посочи всеки момент и той да се изложи.

Когато курсът по дрожди приключи, безпокойството и страховете на Ленард се бяха претопили в отегчение. Работата му беше да подготвя ДНК, като поставя рестрикционни ензими и след това свързва парчетата. Беше времеемко, но не особено трудно. Сигурно би си харесвал повече работата, ако Килимник го бе насърчил по някакъв начин или се бе поинтересувал от мнението му по някой въпрос. Само че ръководителят на екипа почти не стъпваше в лабораторията. Стоеше предимно в кабинета си, където анализираше пробите и почти не вдигаше глава при влизането на Ленард в стаята. Ленард се чувстваше като секретарка, която оставя кореспонденция за подпис. Когато се засичаха някъде из лабораторията или в трапезарията, Килимник често изобщо не показваше, че го е видял.

Белър и Джайтли се радваха на малко по-добро отношение — но съвсем малко. Взеха да мънкат за местене в друг екип. Колегите им в съседната лаборатория работеха с генетично променени плодови мушици и се опитваха да намерят причината за Болестта на Лу Гериг. Що се отнася до Ленард, той използваше отсъствието на Килимник, за да си почива начесто — излизаше зад лабораторията да пуши на хладния морски бриз.

Основната му цел в лабораторията бе да прикрие болестта си. След като подготвеше ДНК-то, трябваше да подложи пробата на електрофореза, тоест да работи с ванички за изливане на емулсия. Задължително изчакваше Джайтли и Белър да са с гръб към него, преди да извади гребените от ваничката с агарозена емулсия, тъй като не можеше да предвиди от един момент за следващия колко ще му треперят ръцете. След като сполучеше да зареди електролита и да пусне апаратурата за час, час и нещо, идваше ред на оцветяването на пробите с етидиев бромид, за да се визуализира ДНК-то под ултравиолетова светлина. И когато приключеше с всичко това, започваше наново със следващата проба.

Това беше най-трудната задача: да се справи с пробите. Да приготви верига след верига ДНК, да сортира, етикетира и разпредели всяка проба, въпреки сривовете във вниманието и белите петна в паметта.

Всеки ден броеше минутите до края на работното си време. Още с влизането у дома се отправяше към банята, за да вземе душ и да си измие зъбите. След това, временно чист и без лош дъх в устата, се осмеляваше да се излегне до Маделин на леглото или на дивана и да отпусне голямата си мокра глава в скута й. Това бе любимата му част от деня. Понякога Маделин му четеше на глас от книгата си. Ако беше облечена с пола, той полагаше бузата си върху безупречно гладките й бедра. Вечер, дойдеше ли време за вечеря, Ленард казваше: „Да си останем у дома“. Но Маделин винаги успяваше да го придума да се облече и двамата отиваха в трапезарията, където Ленард се опитваше да прикрие, че му е лошо и се сдържаше да не припадне над чашата си с вода.

В края на септември, когато Маделин замина на конференцията по викторианска литература в Бостън, Ленард се озова на ръба на разпада. През дългите три дни, докато нея я нямаше, усещаше болезнено липсата й. Непрекъснато звънеше в стаята й в хотел „Хаят“, а Маделин не отговаряше на телефона. Когато му се обаждаше, или бързаше за вечеря, или за лекция. Понякога чуваше гласове около нея — гласове на радостни, нормално функциониращи хора. Ленард се опитваше да задържи Маделин на телефона колкото се може по-дълго, а още щом тя затвореше, той започваше да брои минутите, докато дойде прилично време да й звънне пак. Наближеше ли време за вечеря, вземаше душ, обличаше чисти дрехи и се отправяше по широката алея към столовата, но мисълта, че Белър и Джайтли ще подхванат някакъв професионален разговор го подтикваше да си купи замразена пица от денонощния магазин на приземния етаж на сградата. Притопляше я в апартамента си и гледаше сериала „Хил Стрийт Блус“. В неделя, когато чувството му за безпокойство взе връх, се обади на доктор Пърлман, за да му обясни как се чувства. Пърлман звънна в аптеката в Провинстаун и продиктува рецепта за „Ативан“, а Ленард взе назаем хондата на Джайтли и отиде да си вземе лекарството с обяснението, че му трябвал антиалергенен препарат.

И така, три и половина седмици след пристигането в „Пилгрим Лейк“, Ленард си пиеше лития и ативана, всяка сутрин и вечер полагаше между задните си части обилно количество крем против хемороиди, добавяше към сутрешния си портокалов сок хранителна добавка с фибри „Метамуцил“, преглъщаше — както му бе предписано — лекарството против гадене, името на което забрави. Сам-самичък в разкошния си апартамент, сред настоящи и бъдещи гении, на самото крайче на извитата като спирала ивица земя.

В понеделник следобед Маделин се прибра от конференцията преливаща от ентусиазъм. Разказа му за новите си приятелки Ан и Мег. Сподели, че иска да специализира викторианска литература, нищо че, строго погледнато, Остин е от периода на регентството и няма да мине. Заразказва с вълнение как срещнала Тери Касъл и колко била гениална тази Тери, а Ленард с облекчение установи, че Тери Касъл е жена (след което стана ясно, че е жена, която си пада по жени, та облекчението му бе донякъде помрачено). На фона на неговата внезапна липса на въодушевление по отношение на бъдещето, напористостта и енергията на Маделин изглеждаха още по-трепетни. Вече беше що-годе на себе си, малко или повече позакрепен в здравословно отношение, но не намираше нито грам от предишната си енергия и любопитство, нито следа от някогашните си първични настроения. Разхождаха се по залез край морето. Маниакалната депресия не се бе отразила на високия ръст на Ленард ни най-малко. Маделин все още пасваше идеално в обятията му. Но дори природата вече му се струваше сбъркана.

— Мирише ли ти тук на нещо? — попита.

— Мирише ми на океан.

— Аз нищо не усещам.

Понякога отиваха до Провинстаун на обяд или вечеря. Ленард полагаше всички усилия да планира живота си ден за ден. Вършеше си работата в лабораторията и избутваше някак вечерите. Стараеше се да минимизира нивата на стрес в организма си. Но седмица след обявяването на Нобеловата награда на Макгрегър, по време на вечерната им разходка, Маделин му изтърси, че сестра й Алуин има „семейни проблеми“ и майка им е решила да я доведе в Кейп, за да обсъдят положението.

Ленард винаги бе изпитвал ужас от срещата с родителите на момичето, с което ходи. Ако имаше нещо положително в раздялата му с Маделин предишната пролет и последвалата криза, то бе отпадането на необходимостта да се запознае с господин и госпожа Хана в деня на дипломирането. През цялото лято, понеже нямаше никакво желание да го видят подпухнал и разстроен, успя да отложи срещата, като се скри в Провидънс. Но вече нямаше накъде.

Денят започна забележително, макар и твърде рано, с шумотевицата от сутрешните забавления на Джайтли и Алиша в апартамента над тях. Сградата, в която живееха, „Старбък“, бе реновирана плевня и нямаше абсолютно никаква звукова изолация. Ленард не просто имаше чувството, че Алиша и Джайтли са в същата стая. Те сякаш бяха в същото легло, правеха любов между Маделин и Ленард и им показваха как се прави тази работа.

Когато нещата се поукротиха, Ленард стана да се изпикае. Преглътна три таблетки литий със сутрешното кафе, загледан в ширналия се просветляващ залив. На практика се чувстваше доста прилично. Каза си, че ще е от добрите му дни. Облече се малко по-спретнато от обикновено — избра панталони в цвят каки и бяла риза с копчета на яката. В лабораторията си пусна „Вайълънт Фемс“ на касетофона и се зае с приготвянето на проби. Когато Джайтли се появи, Ленард продължаваше да се усмихва.

— Как спа, Викрам?

— Добре.

— Да имаш дупки по матрака?

— Моля? Ах ти, куче!

— Не съм виновен аз. Просто си лежах в леглото и си гледах моята си работа.

— Ами, такова, Алиша идва само за уикендите. Маделин си е при тебе през цялото време.

— Така е, Викрам, признавам.

— Наистина ли ни чувате?

— Не. Просто се бъзикам.

— Не го споменавай пред Алиша. Ще се притесни! Моля те!

— Тайната ти е на сигурно място при мен — увери го Ленард.

Към десет часа обаче умствената мъгла започна да се спуска над него. Заболя го главата. Глезените му бяха толкова отекли от задържане на вода, че се чувстваше като Годзила, докато ходеше напред-назад из горещата стая. В един момент, докато вадеше гребен от ваничката с емулсия, ръката на Ленард затрепери и в емулсията се появиха балончета, та се наложи да изхвърли всичко и да започне отначало.

За капак го заболя стомахът. Не беше добра идея да си пие лекарствата с кафе на гладно. Не му се щеше да усмърдява тоалетната в лабораторията, затова на обяд се прибра в апартамента и с облекчение установи, че Маделин вече е тръгнала към летището, за да посрещне майка си и сестра си. Заключи се в тоалетната с „Изложбата на зверствата“ на Джеймс Балард, като се надяваше да приключи бързо, но процесът на изхождане го накара да се почувства толкова мръсен, че се съблече и взе душ. После, вместо да си облече същите хубави дрехи, сложи къси панталони, тениска и върза бандана на главата си. Очакваха го още няколко часа в горещата стая и искаше да му е удобно. Пъхна метална кутийка тютюн в чорапа си и се затътри тежко към лабораторията.

Маделин се появи с майка си и сестра си някъде следобед. Филида се оказа едновременно по-официална и не толкова страшна, колкото той бе очаквал. Акцентът й на високообразована личност, какъвто Ленард не беше чувал на друго място, освен на записи от кинопрегледи от 30-те години, бе абсолютно забележителен. Първите десет минути, докато той я развеждаше из лабораторията и й показваше едно-друго, си мислеше, че тя се преструва. Имаше чувството, че посреща Нейно величество кралицата. Филида представляваше феерия от прически и чанти, задаваше въпросите си с пронизителен глас и нямаше търпение да погледне през микроскопа и да чуе новините около последните научни занимания на изследвания обект. На Ленард му стана приятно да установи, че майката на Маделин е умна и има чувство за хумор. Влезе в режим „разбирач“, въведе я в света на дрождите и за кратко се почувства като истински биолог.

Трудното беше срещата със сестрата. Въпреки настояването на Маделин, че семейството й е „нормално“ и „щастливо“, импулсите, които Ленард получаваше от Алуин, намекваха за друго. Враждебността, която тя излъчваше, бе видима като синьото на бромофенол. Подпухналото й луничаво лице имаше същите компоненти като на Маделин, само че организирани по различен начин. Алуин явно цял живот бе страдала, че не е по-красивата сестра. Изглеждаше отегчена и физически измъчена. Ленард си отдъхна, когато Маделин отведе двете гостенки.

Като цяло остана с впечатлението, че визитата е минала сравнително добре. Не се бе разтреперил видимо; бе успял да докара разговора до края и да гледа Филида с любезен интерес. Същата вечер у дома го посрещна Маделин, само по хавлия. После и хавлията изчезна. Той я отведе до леглото, като се стараеше да не мисли много-много за предстоящото. Свали си панталона и се успокои, като видя, че е получил съвсем прилична ерекция. Опита се да се възползва от открехналата се възможност, но досадната проза на контрола на раждаемостта и предпазните средства затвори тази възможност толкова бързо, колкото бързо се беше отворила. След което най-позорно се разрева. Зарови лице в матрака и зарида. Кой знае дали чувствата му са били искрени? Може да е било просто реакция от лекарството. Неизменният наблюдател, загнездил се в дъното на съзнанието му, предположи, че плачът ще умилостиви Маделин, ще я приближи към него. Така и стана. Тя го гушна, започна да го гали по гърба и да му шепне, че го обича.

По това време явно е заспал. Събуди се сам. Калъфката на възглавницата му беше влажна, както и чаршафите под него. Часовникът край леглото показваше 22:17. Той полежа в тъмното, сърцето му блъскаше необуздано, обзет от страх, че Маделин си е тръгнала завинаги. Половин час по-късно стана и изпи един ативан; малко след това пак заспа.

Другия петък в кабинета на Пърлман в болницата Ленард си изплака болката.

— От юни насам пия по хиляда и осемстотин милиграма. Вече е октомври. Това прави четири месеца.

— Литият изглежда ти се отразява съвсем добре.

— Ами… вижте ми ръката. — Ленард се протегна. Ръката му беше стабилна като скала. — Само почакайте. След минута ще започне да трепери.

— Серумните ти нива са добре. Бъбречна функция, функция на хипофизната жлеза — всичко е наред. Бъбреците се справят с пречистването доста бързо. Точно затова имаш нужда от висока доза, за да се поддържа терапевтичното ниво на лития.

Ленард отиде до Бостън със сааба, шофиран от Маделин. Предишната вечер, малко след десет, Килимник се обади в апартамента и заяви, че на следващата сутрин ще са му нужни серия нови проби, които Ленард трябва да приготви същата нощ. Ленард отиде в лабораторията в тъмното и подготви ваничките с емулсия, визуализира ДНК-то и остави изображенията на бюрото на Килимник. На излизане забеляза, че Белър и Джайтли са оставили единия от микроскопите включен. Тъкмо се канеше да го изгаси, когато мерна микроскопско стъкълце, оставено на платформата. Наведе се да погледне.

Гледането под микроскоп продължаваше да му носи същото изумление като първия път, когато, десетгодишен, разгледа под микроскоп стара количка от „Тойс ар ас“, подарък за Коледа. Винаги му се бе струвало толкова живо и подвижно, сякаш не гледаше през окуляр, а попадаше направо в света на микроскопа. Понеже беше оставен да работи, окулярът бе почти нагорещен. Ленард се опита да фокусира — най-напред грубо, после по-фино — и ето ги и тях: колония хаплоидни дрождови клетки, които се полюшваха като деца по вълните на Рейс Пойнт Бийч. Ленард виждаше клетките толкова ясно, че едва ли не очакваше да реагират на присъствието му; те обаче, както винаги, останаха безответни, просто продължиха да си се носят в светлия кръг. Дори в свободната от емоции среда на агаровия бульон, хаплоидните клетки сякаш приемаха самотата си с нежелание. Един хаплоид, в долния ляв квадрант, се ориентираше към хаплоида в съседство. Имаше нещо красиво и танцувално в това. Ленард сякаш наблюдаваше представление, но знаеше, че то може да отнеме часове, а той беше уморен. Изключи микроскопа и се отправи към къщи в нощта. Докато се прибере, бе минало два.

На другата сутрин Маделин го закара до Бостън. Возеше го всяка седмица, понеже й беше приятно да пообиколи книжарниците из Харвард Скуеър. Когато излязоха на Шосе 6, под надвисналото небе, чието убито сиво наподобяваше цвета на дървените къщи, разпръснати наоколо, Ленард погледна Маделин с крайчеца на окото си. В уеднаквяващата среда на колежа не им беше трудно да пренебрегват различията в произхода и възпитанието си. Но визитата на Филида сложи край на това. Ленард вече имаше обяснение за някои особености на Маделин: защо съкращава дължината на гласните; защо обича сос „Уорчестър“; защо си мисли, че е здравословно да се спи на отворен прозорец, дори навън да се пука дърво и камък от студ. Семейство Банкхед не си падаха по отворените прозорци. Предпочитаха затворени прозорци и спуснати щори. Маделин беше привърженик на слънчевата светлина и противник на праха; обичаше да прави пролетно почистване, да тупа рогозки върху парапета на верандата, да се грижи в къщата и апартамента ти да има възможно най-малко паяжини и мръсотия, също както е добре в главата ти да липсва нерешителност или мрачни мисли. Увереността, с която Маделин шофираше (според нейната теория спортистите били по-добри шофьори), говореше за неподправена вяра в себе си, каквато Ленард, при цялата си интелигентност и оригиналност на мисълта, не притежаваше. Човек си хваща гадже най-вече защото дори при вида й коленете му почват да омекват. Влюбва се и изпитва ужас при мисълта, че може да го зарежат. И въпреки това, колкото повече мисли за нея, толкова по-малко я познава. Остава да вярваш, че любовта е по-силна от всички различия. В това е надеждата. Ленард не я губеше. Поне още не.

Наведе се напред, отвори жабката и заровичка из касетките, накрая извади една на Джоан Арматрейдинг. Пусна я.

— Това не означава, че одобрявам — изкоментира.

— Обожавам я! — възкликна разпалено, както се и очакваше, Маделин. — Усили!

Щом навлязоха в Бостън, ги посрещнаха голите клони на дърветата в края на есента. По „Чарлз“ бяха излезли на джогинг мъже и жени със спортни екипи и качулки на главата, от устата им излизаше пара.

Сеансът на Ленард щеше да започне чак след четирийсет и пет минути. Вместо да влезе в болницата, той се отправи към близкия парк. Видя му се в същия вид като него. Пейката, на която седна, изглеждаше все едно е нагризана от бобри. На десетина метра от него от избуялата трева се надигаше потънала в графити статуя на въоръжен с пушка минитмен, иначе казано — войник опълченец. Със своите кремъклийки, тези смелчаци се бяха борили за свобода по време на Американската война за независимост и бяха победили. Действали са бързо и вероятно поради тази причина в името им фигурираше „минута“. Само че ако ги бяха сложили на терапия с литий, сигурно щяха да ги кръстят не на една минута, ами на петнайсет, или на половин час. Щяха да закъснеят със зареждането на кремъклийките и пристигането на бойното поле, а дотогава британците щяха да победят.

В единайсет часа Ленард влезе в болницата, за да изложи теорията си пред Пърлман.

— Добре, нарочно си спрял да си пиеш лития. Въпросът е защо?

— Защото ми писна. Писна ми да ме кара да се чувствам така.

— Как именно?

— Тъп. Бавен. Полужив.

— Депресиран?

— Да — позволи си да каже Ленард.

Пърлман замълча и се усмихна. Постави длан на голото си теме, сякаш за да задържи гениално прозрение.

— Чувствал си се ужасно преди да спреш да си пиеш лития. Затова предлагаш да намалим дозата ти.

— Доктор Пърлман, задържах се на тази по-висока доза цели пет месеца. Страничните ефекти бяха по-ужасни от всичко, което съм си представял, че мога да изпитам. Опитвам се да ви обясня как се чувствам — все едно някой бавно ме трови.

— Аз пък ти казвам, в качеството ми на твой психиатър, че ако това наистина беше така, щеше да се отрази в кръвните ти проби. Нищо от описаните от теб странични ефекти не излиза извън рамките на обичайното. Бих се радвал да видя, че намаляват повече и не са толкова сериозни, колкото сега, но понякога отнема повече време. За твоя ръст и тегло хиляда и осемстотин милиграма не е чак толкова много. Виж, склонен съм в един момент да ти намаля дозата. Нямам против. Но на практика си ми сравнително нов пациент. Трябва да го имам предвид, когато анализирам твоя случай.

— Значи днешната ни среща ме връща най-отзад на опашката.

— Неуместна метафора. Няма никаква опашка.

— Значи просто затворена врата. Йозеф К. се опитва да проникне в „замъка“.

— Ленард, аз не съм литературен критик. Психиатър съм. Оставям сравненията на теб.

Докато слизаше с асансьора към фоайето на болницата, Ленард се почувства изтощен от спорове и молби. Въпреки опасността да срещне болни деца и да изпадне в още по-дълбока депресия, се отби в болничната лавка, за да си вземе кафе и сладкиш „Беър Клоу“. Купи си вестник и го изчете от първата до последната страница, като уби почти час. Докато дойде време да излезе за срещата с Маделин в пет, уличните лампи вече бяха пуснати, а безрадостният ноемврийски ден бавно отмираше. Няколко минути по-късно саабът изникна от здрача и спря край тротоара.

— Как мина? — наведе се за целувка Маделин.

Ленард закопча колана си, като се направи, че не е забелязал.

— Бях на терапия, Маделин — отвърна хладно. — Терапията не „минава“.

— Просто питам.

— Не, не питаш. Искаш отчет за развитието на нещата. „Подобряваш ли се, Ленард?“, „Ще престанеш ли да бъдеш зомби, Ленард?“.

Мина известно време, докато Маделин асимилира думите му.

— Предполагам, че е възможно да го възприемеш и по този начин, но не това имах предвид. Уверявам те.

— Просто ме измъкни от тук — каза той. — Мразя Бостън. Винаги съм мразил Бостън. Винаги, когато съм идвал в Бостън, ми се е случвало нещо гадно.

Известно време и двамата мълчаха. След като напуснаха района на болницата, Маделин продължи по „Чарлз“ и свърна по „Стороу Драйв“. Това беше заобиколният път, но на Ленард не му се обясняваше.

— Значи не мога да се поинтересувам как си? — продължи тя.

— Интересувай си се — отвърна по-кротко Ленард.

— Е?

— Е… Пърлман не иска да ми намали дозата. Продължаваме да чакаме организмът ми да се адаптира.

— Аз пък научих нещо интересно днес — бодро смени темата Маделин. — Бях в една книжарница и попаднах на статия за биполярното разстройство и възможните лечения, които се разработват. — Обърна се и му се усмихна. — Купих я. На задната седалка е.

Ленард не посегна назад.

— Лечения — повтори.

— Лечения и нови терапии. Не съм я прочела цялата все още.

Той отпусна глава назад и въздъхна.

— Все още не са разбрали механизма на действие на това заболяване. Познанията ни за мозъка са пренебрежимо повърхностни.

— Пише го в статията — кимна Маделин. — Но вече започват да разбират доста повече. В статията се говори за най-новите изследвания.

— Ти слушаш ли ме изобщо? Няма как да бъде намерено лечение за едно заболяване, ако не се разбере причината за него.

Маделин с мъка си проправяше път през натоварените две платна, опитваше се да стигне до бързата лента. С преднамерено ведър глас рече:

— Съжалявам, скъпи, но донякъде това, да си в маниакална депресия, означава, как да кажа, че си леко депресиращ. Понякога отхвърляш неща, преди изобщо да си се информирал за тях.

— Затова пък ти си оптимист и не си и допускала, че може да съществува лечение, в което да не вярваш.

— Просто прочети статията — каза Маделин.

След пресечката с Шосе 3 спряха да заредят. С мисълта, че в нежеланието си да подклажда разногласията помежду им Маделин няма да възрази, ако той пуши в колата, Ленард си купи пакет „Бекудс“. Щом тръгнаха, той запали, като открехна леко прозореца. Това беше единственото приятно преживяване за целия ден.

Докато пристигнаха в Кейп, настроението му сякаш се бе поразведрило. В опит да се държи мило, Ленард се пресегна към задната седалка и взе списанието, напрегна взор да различи буквите на светлината от контролното табло. В следващия момент извика:

— „Сайънтифик американ“! Ти сериозно ли?

— Защо, какво му е?

— Това не е наука. Това е журналистика. Не ползват дори консултанти!

— Не разбирам какво значение има.

— Как да разбереш, като нямаш никаква представа от наука.

— Просто исках да помогна.

— Знаеш ли как можеш да помогнеш? Карай — ядно изсъска Ленард. Отвори прозореца и изхвърли списанието.

— Ленард!

— Карай!

През остатъка от пътя, докато стигнаха в „Пилгрим Лейк“, не си размениха нито дума. Щом слязоха от колата пред сградата, Ленард се опита да прегърне Маделин, но тя го отблъсна и се качи сама в апартамента.

Той не я последва. След отсъствието трябваше да се вестне в лабораторията, пък и беше по-добре известно време всеки от двама им да остане сам със себе си.

Стъпи на дървената пътека, криволичеща между дюните, покрай градината със скулптурите, към лабораторията по генетика. Вече беше тъмно, комплексът от сгради, огрян от лунния сърп, хвърляше сребристи отблясъци. Студеният въздух режеше. Вятърът донесе миризма на мишки откъм сградата, където отглеждаха опитните животни. Едва ли не се радваше, че отива на работа. Трябваше да ангажира мисълта си с неща, несвързани с чувства.

Когато пристигна, завари лабораторията празна. Джайтли му беше оставил загадъчна бележка, която гласеше: „Пази се от дракона“. Ленард пусна касетофона, взе си пепси от хладилника, заради кофеина, и се залови за работа.

Поработи около час, когато, за негова изненада, вратата се отвори и в помещението влезе Килимник. Хвърли на Ленард изпепеляващ поглед.

— Какво те помолих снощи? — попита остро.

— Да подготвя няколко ванички с емулсия.

— Фасулска работа, нали?

Ленард понечи да каже, че би било далеч по-фасулско, ако Килимник не се беше обадил толкова късно, но се въздържа.

— Погледни първата — продължи Килимник.

Хвърли му тесте снимки. Ленард кротко се подчини.

— Имат същите номера като онези, които ми изпрати преди два дни. Объркал си пробите! Да не си бавноразвиващ се!

— Съжалявам — пророни Ленард. — Снощи дойдох веднага след като ми се обадихте.

— И си остави ръцете — крещеше Килимник. — Как да провеждам научна работа в поверената ми лаборатория, ако собствените ми лаборанти не ги бива да спазят един най-прост протокол?

Вмъкването на „лаборант“ си беше чиста обида. Ленард не пропусна да го забележи.

— Съжалявам — безпомощно повтори.

— Върви си — махна с ръка Килимник. — По-добре се наспи. Не искам и тази вечер да оплескаш нещо.

На Ленард не му оставаше друго, освен да се подчини. Щом излезе от лабораторията обаче, беше толкова бесен, че едва се въздържа да не се върне в лабораторията и да изкрещи нещо на Килимник. Безспорно имаше право за обърканите проби, но на практика това въобще не беше чак толкова важно. Беше пределно ясно — поне за Ленард, — че прехвърлянето на НО гена в друга ДНК-верига няма да промени асиметрията между клетките майка и дъщерните клетки. Съществуваха хиляди други възможни причини за подобна асиметрия. В края на експеримента, шест месеца по-късно, Килимник щеше да докаже безапелационно, че позицията на НО гена не влияе върху асиметрията на пъпкуващите дрождеви клетки, поради което целият екип е на йота по-близо до намирането на иглата в копа сено.

Ленард си представи как казва всичко това в очите на Килимник. Но знаеше, че няма да събере смелост. Загубеше ли тази стипендия, край с него. А ето че се проваляше, при това в най-елементарните задачи.

Щом се върна в общежитието, изпуши останалите цигари, докато в пакета не остана нито една. Когато влезе в апартамента, завари Маделин на дивана. Телефонът й беше в скута, но тя не говореше. Изобщо не погледна към Ленард.

— Здрасти — каза той. Искаше да се извини, но това се оказа по-трудно, отколкото да отиде до хладилника и да си вземе една бира „Ролинг Рок“. Спря в кухнята и надигна зелената бутилка.

Маделин остана на дивана.

Ленард се надяваше, че като не се връщат към скандала отпреди малко, може да им се стори, че не се е случил. За жалост телефонът в скута на Маделин беше доказателство, че е разговаряла с някого, вероятно с някоя от приятелките си, и са обсъждали отвратителното му поведение. Няколко минути по-късно тя наруши тишината.

— Може ли да поговорим?

— Да.

— Трябва да направиш нещо с гнева си. Днес в колата изгуби контрол. Беше страховито.

— Бях ядосан.

— Стана агресивен.

— Е, стига де.

— Вярно е — настоя Маделин. — Изплаши ме. Помислих, че ще ме удариш.

— Просто изхвърлих списанието.

— Изпадна в ярост.

Тя продължи да говори. Думите й звучаха като отрепетирани, или ако не точно отрепетирани, то поне конструирани от изрази, които не бяха типични за нея, явно дело на човека, с когото бе говорила по телефона. Маделин говореше за „словесно насилие“ и как е „заложник на чужди настроения“, че иска „автономност във връзката“.

— Разбирам, че беше разстроен, задето доктор Пърлман продължава да шикалкави — говореше тя. — Но аз не съм отговорна за това и не можеш да продължаваш да си го изкарваш на мен. Според майка ми, двамата с теб имаме различен стил на водене на спор. За двама души в една връзка е важно да спазват определени правила, когато спорят. Да знаят кое е приемливо и кое не. Но когато изгубиш контрол както преди малко…

— Обсъждала си го с майка си? — възкликна Ленард. Посочи телефона. — За това ли си говорихте досега?

Маделин взе телефона от скута си и го остави на масичката.

— Разговарям с майка на различни теми.

— Но напоследък предимно за мен.

— Понякога.

— И какво казва майка ти?

Маделин сведе глава. Сякаш за да не си даде време да размисли, изстреля:

— Майка ми не те харесва.

Думите се стовариха върху Ленард като юмрук. Макар само по себе си съдържанието на изявлението да беше достатъчно неприятно, не ставаше въпрос само за това. А за решението на Маделин да го сподели. Подобни думи, изречени веднъж, трудно се вземаха назад. Отсега нататък щяха да изплуват винаги, когато Ленард и Филида се озовяха в една и съща стая. Случилото се поставяше на дневен ред вероятността Маделин да отхвърля перспективата за евентуални бъдещи подобни срещи.

— Какво искаш да кажеш с това, че майка ти не ме харесва?

— Просто не те харесва.

— Какво по-точно не ми харесва?

— Не искам да говоря за това. Извън темата е.

— Напротив, точно по темата е. Майка ти не ме харесва? Че тя ме е виждала един-единствен път.

— И не мина много добре.

— Когато беше тука ли? Защо да не е минало добре?

— Ами, първо, здрависа се с нея.

— Е, и?

— Ами, майка ми е от старата школа. Обикновено не се здрависва с мъже. Или ако го прави, е по нейна инициатива.

— Извинете. Изостанал съм със светския етикет на Емили Поуст.

— Също и облеклото ти. Къси панталони и бандана.

— В лабораторията става горещо — възропта Ленард.

— Не я оправдавам за начина, по който се чувства — каза Маделин. — Просто ти обяснявам. Че не направи добро първо впечатление. Това е всичко.

Ленард разбираше, че сигурно е така. В същото време не вярваше нарушаването на етикета от негова страна да е станало причина Филида да се настрои толкова категорично против него. Но би могло да има и друго обяснение.

— Ти каза ли й, че страдам от биполярно разстройство? — попита.

Маделин заби поглед в пода.

— Тя знае.

— Казала си й!

— Не съм. Алуин й каза. Намери хапчетата ти в банята.

— Сестра ти ми е ровила в нещата! А после аз съм бил без добри обноски.

— Вдигнах й голям скандал заради това — оправда се Маделин.

Ленард отиде до дивана и седна до Маделин, пое дланите й в своите. Изведнъж се почувства на позорния ръб на разреваването.

— Затова ли не ме харесва майка ти? — жаловито попита. — Защото съм с маниакална депресия?

— Не е само това. Според нея двамата с теб не сме един за друг.

— Съвсем сме си един за друг! — опита да се усмихне той и я погледна в очите за потвърждение.

Но Маделин не му го даде. Вместо това гледаше неподвижно сключените им длани, сбръчила чело.

— Вече не знам — отрони.

Отдръпна дланите си и скръсти ръце.

— Какво има тогава? — вече отчаян попита Ленард. — Заради семейството ми ли е? Защото съм беден? Защото съм на социални помощи?

— Няма нищо общо с това.

— Да не би майка ти да се притеснява, че болестта може да се предаде на децата ни?

— Стига, Ленард!

— Защо стига? Искам да знам. Казваш, че майка ти не ме харесва, но не ми обясняваш защо.

— Просто не те харесва и точка.

Тя стана и взе палтото си от стола.

— Излизам за малко.

— Сега разбирам защо си купила онова списание — не можа да сдържи горчивината в гласа си Ленард. — Надявала си се да намериш лечение.

— Какво лошо има в това? Ти не би ли искал да си по-добре?

— Съжалявам, че страдам от душевно заболяване, Маделин. Съзнавам колко просташко е това. Ако майка и татко ми бяха осигурили по-добро възпитание, може би нямаше да се получи така.

— Не е честно! — извика Маделин и за пръв път изпита истински гняв. Обърна му гръб, сякаш отвратена, и напусна апартамента.

Ленард остана като закован за мястото си. Очите му се пълнеха, но успя да преглътне сълзите, като запремигва учестено. Колкото и да ненавиждаше лития, лекарството бе негов приятел. Усети как го залива мощна вълна от тъга. Но съществуваше една невидима бариера, която пречеше на действителността да се стовари върху него с цялата си мощ. Така че имаше поне една причина да бъде благодарен. Съсипаният живот не бе изцяло негов.

Седна на дивана. През прозореца се виждаше нощния прибой, белите гребени на вълните проблясваха на лунната светлина. Черната вода му говореше. Уверяваше го, че е роден от нищо и ще се върне пак в нищо. Не беше толкова умен, за колкото се мислеше. Щеше да се провали в „Пилгрим Лейк“. Дори да успее да устиска като стипендиант до май месец, няма да го поканят втори път. Нямаше пари за университет, дори жилище не би могъл да наеме. Не знаеше какво друго би могъл да стори с живота си. Страхът, с който бе отрасъл, страхът, че няма достатъчно пари — страх, който никакви спечелени стипендии и награди не биха могли да уталожат, — се стовари отгоре му със страшна сила. Това, че Маделин е имунизирана срещу нуждата, даваше си сметка той, винаги е било част от нейната привлекателност в неговите очи. Беше си мислил, че парите й не го интересуват, докато в крайна сметка не осъзна, че ако тя си тръгне, парите й ще си заминат заедно с нея. Ленард нито за миг не повярва, че възражението на майка й спрямо него се дължи единствено и само на заболяването му. Просто маниакалната депресия беше предразсъдък, за който тя можеше да намери по-голямо оправдание. Маделин едва ли бе особено въодушевена от факта, че ходи с момче от стар портландски род, вместо с момче от заможен стар портландски род, или че тоя я зяпа като член на рокерска банда, или че вони на евтин тютюн, купен от бензиностанция.

Не я последва навън. И бездруго се бе държал достатъчно слабохарактерно и отчаяно. Вече беше време, доколкото е възможно, да покаже малко твърдост и решителност. Постигна го, като се изтърколи плавно на една страна върху дивана и зае ембрионална поза.

Ленард не мислеше нито за Маделин, нито за Филида или Килимник. Докато лежеше на дивана, той се замисли за родителите си, тези огромни като планети създания, които определяха орбитата на цялото му съществуване. След известно време изключи и потъна в периодично повтарящия се спомен за миналото си. Ако си израсъл в къща, където не си бил обичан, нямаш представа, че съществува друг вариант. Ако си израсъл с емоционално осакатени родители, нещастни в брака си и склонни да прехвърлят нещастието си и върху своите деца, не съзнаваш, че го правят. Животът ти е такъв и толкова. Ако на четиригодишна възраст, когато ти се внушава, че си голямо момче, се е случило да се изпуснеш и по-късно са ти сервирали чиния с изпражнения на масата — и са ти заповядали да я изядеш, щом толкова ти харесва, защото ти харесва, нали, след като допускаш да се изпуснеш, — не си и представяш, че това не се случва в другите къщи от квартала. Ако баща ти е напуснал семейството и е изчезнал безвъзвратно, а майка ти не те понася, защото и ти си мъж като него — тогава няма към кого да се обърнеш. Във всички тези случаи вредата е нанесена още преди да си осъзнал, че си увреден. Най-ужасното е, че с годините тези спомени се превръщат — така както ги съхраняваш в тайно ковчеже в главата си и мине се не мине ги изваждаш, за да им се полюбуваш и да ги разгледаш — в ценни твои притежания. В ключа към твоето нещастие. В доказателството, че животът не е справедлив. Не си роден с късмет, не си осъзнавал, че не си роден с късмет, докато не си поотрасъл. И оттогава насетне тази мисъл не ти излиза от главата.

Не можеше да прецени колко време е лежал на дивана. Но след известно време в погледа му нещо просветна и той рязко седна, изпънал гръб. Мозъкът му явно не бе съвсем безполезен, понеже внезапно му хрумна гениална идея. Идея как да задържи Маделин, като едновременно с това се опълчи на Филида и надхитри Килимник. Скочи от дивана. Докато си проправяше път към банята, вече се чувстваше с два килограма по-лек. Беше късно. Време да си изпие лития. Отвори шишенцето и изтръска четири таблетки по триста милиграма всяка. Трябваше да вземе три. Но изпи само две. Взе шестстотин милиграма вместо обичайните деветстотин, след което върна излишните в шишенцето и го затвори.

Мина време, преди да се усети някаква промяна. Лекарството ту действаше, ту не. През първите десет дни Ленард се чувстваше все така дебел, бавен и глупав, както и преди. Но по някое време през втората седмица започна да изживява периоди на умствена активност и повишено настроение, които доста напомняха предишното му аз от най-добрите му времена. Възползвайки се от промяната, той започна да тича и да тренира във фитнеса. Отслабна. Бизонският му врат изчезна.

Разбираше защо психиатрите подхождат така. Изправени пред пациент с биполярно разстройство, за тях най-важното беше да се преборят със симптомите. Предвид високия риск от опити за самоубийство при циклофрениците, това бе оправдано и благоразумно. Ленард го разбираше. Несъгласието му бе по отношение справянето с болестта. Лекарите приканваха към търпение. Настояваха, че тялото ще се приспособи. И до известна степен то наистина се приспособяваше. След известно време пациентът установява, че толкова отдавна е на лекарства, че не си спомня какво е да живее нормално. В този смисъл — да, приспособява се.

По-добрият начин за справяне с маниакалната депресия, според Ленард, бе да се намери онази точка в сърцевината на маниакалната фаза, способна да отприщи мощна вълна от енергия — зона, в която страничните ефекти от болестта не се усещат. Човек иска да се наслаждава на плодовете на своята мания, без да губи самообладание и контрол. Все едно да поддържаш работата на двигател на максимална мощност, всички бутала работят здраво, съвършеното горене генерира максимална скорост, но не се стига до прегряване или разпад.

Какво стана с доктор Добре-съм? Къде изчезна? Остана ти единствено доктор Бива или доктор Горе-долу. Лекарите предпочитаха да не прекрачват определени граници, защото беше твърде опасно и трудно. Искаше се някой дързък, отчаян и достатъчно интелигентен ентусиаст, който да експериментира с дозите извън клиничните препоръки — с други думи, някой като Ленард.

Като начало, просто пиеше по-малко на брой хапчета. След това обаче, понеже му бяха необходими дози под 300 милиграма, започна да разрязва таблетките със скалпел. Скалпелът вършеше прилична работа, но понякога парчета от хапчетата се озоваваха на пода и Ленард не успяваше да ги намери. Накрая си купи уред за разрязване на хапчета от аптеката в Провинстаун. Елипсовидните тристамилиграмови таблетки литий се разполовяваха лесно, но при разрязването на четвъртинки имаше известни трудности. Налагаше се Ленард да постави хапчето между гъвкавите щипци вътре в машинката, след което да затвори капачето, за да се спусне острието. За разделянето на пет или шест части трябваше да разчита на приблизителна точност. Действаше бавно, като първата седмица намали дневната си доза на 1600 милиграма, следващата на 1400. Тъй като това бе резултатът, който Пърлман му бе обещал да постигнат в рамките на следващите шест месеца, Ленард си повтаряше, че просто е позабързал малко процеса. След това обаче намали дозата на 1200 милиграма. И на 1000. Докато накрая стигна чак до 500.

В един бележник си водеше точни записки за дневните дози, заедно с наблюдения върху своето физическо и умствено състояние през деня:

30 ноември: сутрин 600 мг, вечер 600 мг

В устата: на конци. В главата: на конци. Тремор влошен, ако има накъде. Слюнка с тежък метален вкус.

3 декември: сутрин 400 мг, вечер 600 мг

Тази сутрин бива. Сякаш в лондонската ми замъглена кула се е отворил прозорец и мога да погледам навън за няколко минути. Навън е красиво. Макар че бесилките вероятно ги строят. Треморът май също понамалява.

6 декември: сутрин 300 мг, вечер 600 мг

Два килограма надолу. Добра умствена енергия почти през целия ден. Тремор почти същият. Не съм толкова жаден.

8 декември: сутрин 300 мг, вечер 500 мг

Изкарах цялата нощ без да ставам до тоалетната. Цял ден активен. Прочетох 150 страници от Балард, без да излизам навън. Липса на сухота в устата.

10 декември: сутрин 200 мг, вечер 300 мг

На вечеря бях леко превъзбуден. М. ми взе чашата, реши, че съм пил повече. Ще увелича дозите през следващите два дни до 300 мг, докато се стабилизирам.

Хипотеза: Може би бъбречната ми функция не е толкова добре, колкото си мисли доктор П.? Или има изменения? Ако литият не се отделя от организма, може ли да се допусне, че излишъците литий остават в организма и вредят? Ако е така, това би ли могло да причини мозъчна смърт, гастроинтестинални проблеми, апатия и пр.? Значи дневната доза би могла да бъде по-голяма, отколкото си представят лекарите. Тема за мислене…

14 декември: сутрин 300 мг, вечер 600 мг

По отношение на настроението, връщам се надолу. Също — осезаемо завръщане на страничните ефекти. Ще задържа дозата още няколко дни, след което ще я намаля.

Мисълта, че върши важна научна работа, влезе в съзнанието на Ленард тъй естествено, че той дори не усети кога е станало. Просто тя в един момент се оказа там. Вървеше по смелите стъпки на учени като Дж. Б. С. Холдейн, който бе влязъл в камера за декомпресия, за да изследва ефектите от гмуркането в дълбоки води (и си бе спукал тъпанчето), или на Стъбинс Фирт, който залял своя собствена открита рана с повърнато от пациент с жълта треска, за да докаже, че болестта не е инфекциозна. Героят на Ленард от гимназията, Стивън Джей Гулд, бе диагностициран с перитонеален мезотелиом предишната година, давали му осем месеца живот. Говореше се, че Гулд измислил свое собствено експериментално лечение и се справял добре.

Ленард възнамеряваше да признае на доктор Пърлман какво е направил, веднага щом събере достатъчно данни, за да докаже теорията си. Междувременно се преструваше, че спазва инструкциите. Включително, оплакваше се от странични ефекти, каквито вече не изпитваше. Също така трябваше да изчислява кога би трябвало да му свършат лекарствата, ако бе спазвал предписаните му дози, за да си закупи нови количества и да не буди подозрение. Всичко това не беше проблем, тъй като отново можеше да разсъждава трезво. Проблемът с това, да бъде Супермен, беше, че всички останали му изглеждаха ужасно мудни. Дори на място като „Пилгрим Лейк“, където хората по дефиниция са с висок коефициент на интелигентност, паузите в речта на околните бяха достатъчно дълги, за да може Ленард да отиде да си зареди прането и да се върне преди събеседникът му да си е довършил изречението. Ето затова им довършваше изреченията. За да спести време на всички. Ако човек внимава, е ужасно лесно да отгатне сказуемото в едно изречение, при положение че знае подлога. Повечето хора си служат с ограничен набор от словесни маневри. Обаче никой не обича да му довършват изреченията. Или: в началото им харесва, възприемат го като проява на взаимно разбиране между събеседниците. Но ако започне да се случва често, се дразнят. Което не е проблем, понеже означава, че не губиш време да разговаряш повече с тях.

По-трудно е за човека, с когото живееш. Маделин се оплакваше колко „нетърпелив“ е станал Ленард. Треморът му наистина бе изчезнал, но пък започна да потропва нервно. Накрая, този следобед, докато помагаше на Маделин с подготовката за изпита GRE, Ленард, недоволен от скоростта, с която тя правеше чертеж, свързан с логическа задача, грабна химикалката от ръката й.

— Това да не ти е час по рисуване — смъмри я. — Ако се мотаеш така, няма да ти стигне времето. Темпо!

Начерта чертежа за около пет секунди, след което се отпусна назад и скръсти ръце пред гърдите си с доволна физиономия.

— Дай ми химикалката — дръпна я от ръката му Маделин.

— Просто ти показвам как се прави.

— Би ли се махнал! — извика Маделин. — Ужасно си досаден!

И така, няколко минути по-късно Ленард се озова извън апартамента, за да остави Маделин да учи. Реши да отиде до Провинстаун и да свали още някой килограм. Въпреки студа, беше само по пуловер, ръкавици и зимната си шапка — ушанка с козината навън и завързващи се един за друг наушници. Зимното небе беше синьо, докато Ленард напускаше кампуса и се отправяше към крайбрежното шосе. Езерото все още не беше замръзнало, виждаха се сладководни папрати. Околните дюни изглеждаха относително високи, осеяни с туфи пожълтели треви и тук-там калпаче от бял сняг на върха, където вятърът не позволяваше да расте нищо.

Когато Ленард оставаше насаме, потокът информация, който го заливаше, беше още по-пълноводен. Нямаше кой да го разсейва. Докато крачеше сам, мислите в главата му се сгъстиха като самолети над бостънското летище „Лоугън“. Имаше един-два презокеански лайнера, пълни с големи идеи, флотилия от „Боинг 707“, натежали от товар сензитивни усещания (цветът на небето, мирисът на морето), както и по-малки самолетчета, превозващи откъслечни импулси, предпочели да пътуват инкогнито. Всички тези самолети искаха разрешение за незабавно кацане. От контролната кула в главата си Ленард комуникираше със самолетите по радиото, като едни от тях инструктираше да продължават да кръжат над летището, а други отклоняваше към други летища. Трафикът не спираше нито за миг; задачата му беше да координира постоянния поток от кацащи летателни апарати от мига на събуждането си до лягането за сън. Но сега, след две седмици, прекарани на международното летище „Маниакална енергия“, вече минаваше за ветеран. Като проследяваше движението на радара пред себе си, Ленард можеше да приземи всеки самолет по разписание, като в същото време пускаше по някоя попържня към колегата на съседния стол, който безгрижно си ядеше сандвича. Всичко това си беше обичайна част от служебните му ангажименти.

Колкото по-хладно се държиш, толкова повече калории изгаряш.

Еуфоричното му настроение, ритмичните удари на сърцето и големият мек калпак бяха достатъчни, за да го топлят, докато вървеше покрай големите къщи по плажа и между облицованите с дървена ламперия къщурки, сврени из алеите. А когато накрая пристигна в центъра, с изненада установи, че в града не е останала жива душа — беше странно пусто дори за уикенд. Магазините и ресторантите бяха започнали да затварят един след друг още през септември. Сега, две седмици преди Коледа, работещите се брояха на пръсти. „Тенджера с омари“ беше затворен. „Напи“ работеше. „Главната улица“ работеше. „Корона и котва“ — не.

Стана му приятно да намери почти пълен „Губернатор Брадфорд“. Покатери се на висок стол на бара и вдигна глава към телевизора, като се стараеше да си дава вид на човек с една мисъл в главата, а не с петдесет. Щом барманът се отзова, Ленард го попита:

— Ти ли си губернатор Брадфорд?

— Не, не съм аз.

— Халба „Гинес“, моля — понамести се Ленард на стола и огледа другите посетители.

Главата му започваше да се сварява, но не си махна шапката.

Три от четирите женски на бара бяха заети с външния си вид, прокарваха длан през косата си, за да демонстрират готовност за съвкупление. Мъжкарите отвръщаха със снижени гласове и сегиз-тогиз докосваха женските. Ако пренебрегнеш характерни за човешкия вид знаци като слово и дрехи, примитивното поведение става още по-красноречиво.

Когато гинесът му пристигна, Ленард се завъртя обратно, за да го изпие.

— Трябва да си поусъвършенстваш техниката за изписване на детелина — рече, загледан в халбата.

— Моля?

Ленард посочи пяната.

— Не прилича много на детелина. По-скоро е цифрата осем.

— Ти да не си барман?

— Не.

— Тогава не е твоя работа.

Ленард се ухили.

— Наздраве — рече и се зае с гъстата пяна.

Част от него копнееше да не слиза от бара цял следобед. Дърпаше го да гледа мача и да си пие бира. Искаше да наблюдава как женските се кипрят и да проследи какви още примитивни начини на поведение ще съзре. Самият той също бе примат, разбира се, в този контекст — див самец, отклонил се от стадото. Такива като него можеха да създадат какви ли не проблеми. Сигурно щеше да е забавно да се види. Но барманът нещо не му беше приятен и реши да се поразходи още малко, затова си допи бирата, извади от джоба на джинсите десетдоларова банкнота и я остави на плота. Без да дочака ресто, скочи от високия стол и се потопи в смразяващия следобед.

Небето бе започнало да потъмнява. Едва минаваше два, а денят вече гаснеше. Вдигна глава и усети как настроението му помръква заедно с деня. Предишната му мозъчна активност започваше да се забавя. Не биваше да пие гинес. Пъхна ръце в джобовете на джинсите и започна да се люлее напред-назад на пръсти и пети. Беше достатъчно. В допълнително потвърждение на гениалния му ход, още щом енергията му започваше да угасва, той усещаше как нещо се впуска да я възражда, сякаш миниатюрни клапички в артериите му вкарваха в кръвта еликсира на живота.

Подхранен от мозъчната си химия, продължи разходката си по Търговската улица. Някъде пред него младеж с кожен каскет и яке слизаше по стълбите към „Подземието“. Пулсиращата музика в заведението за секунди заля улицата, докато онзи се пъхна във вратата и тя се затвори зад гърба му.

От дарвинистка гледна точка хомосексуалността е интересна тема. Характеристика, предразполагаща дадена група хора към ялови сексуални взаимоотношения, би трябвало да доведе до изчезването на тази характеристика. Но младежите, които ходеха в „Подземието“, доказваха друго. Може пък да беше някакъв вид автозомно унаследяване, съответните гени да се прехвърлят на дъщерни Х-хромозоми.

Ленард продължи нататък. Разгледа скулптурите от плавей зад решетките на галериите и хомоеротичните картички на витрината на все още отворената книжарница. И точно тогава забеляза нещо изненадващо.

На отсрещния тротоар изглежда имаше отворен магазин за дъвчащи бонбони „Солт Уотър Тафи“. Неоновата табела на витрината светеше и Ленард забеляза движеща се вътре фигура. Нещо тайнствено, но настоятелно, нещо, което призова първичното у него, го подтикна да се приближи. Влезе в магазина и камбанката на вратата звънна. Обектът, привлякъл интереса му на клетъчно ниво, се оказа петнайсетинагодишното девойче, което работеше зад щанда. Беше червенокоса, с високи скули и прилепнал по тялото жълт пуловер.

— Какво обичате?

— Имам един въпрос. През този сезон дали могат да се наблюдават китове?

— Ами… не знам.

— Но в града може да се наеме лодка за наблюдение на китове, нали?

— Доколкото знам, през лятото може.

— Аха! — възкликна Ленард, без да знае как да продължи разговора.

Съзнаваше с болезнена яснота колко дребничко и съвършено е телцето на момичето пред него. В същото време сладостния аромат в сладкарничката му напомняше на магазините за бонбони, където обичаше да влиза като дете, без да има пари да си купи. Сега се престори, че оглежда дъвчащите бонбони по рафтовете, стиснал длани зад гърба си и като пристъпваше насам-натам.

— Хубава шапка — обади се момичето.

Ленард се обърна, широко усмихнат.

— Харесва ли ви? Благодаря. Нова ми е.

— Не ви ли е студено без връхна дреха?

— Не и тук при вас — отвърна той.

Сензорите му доловиха как тя леко се стяга и застава нащрек, затова побърза да добави:

— Как така работите през зимата?

Оказа се добър ход. Даде възможност на момичето да освободи напрежението.

— Защото баща ми се опитва да ми съсипе уикенда.

— Баща ви ли е собственикът?

— Да.

— Значи сте Наследничката на бонбоните.

— Нещо такова — кимна момичето.

— Знаете ли какво трябва да кажете на баща си? Трябва да му кажете, че е декември. Никой не си купува дъвчащи бонбони през декември.

— И аз това му казвам. Според него обаче все пак имало хора през уикенда, та затова отваряме.

— Днес колко клиенти влязоха?

— Трима, струва ми се. И сега вие.

— Мене за клиент ли ме броите?

Тя премести тежестта си на другия крак и го изгледа скептично.

— Ами, след като сте тук…

— Да, вярно, тук съм. Как се казваш?

Тя се поколеба.

— Хайди.

— Здрасти, Хайди.

Може би защото тя се изчерви или заради идеално прилепналия по тялото й пуловер, или защото той се чувстваше като Супермен, застанал на една ръка разстояние от супер момиче — все едно поради каква причина, но Ленард усети как на пет стъпки от девойчето получава ерекция. Това си беше знаменателен медицински факт. Де да беше у него тефтерчето му, че да си го запише.

— Хайди — повтори. — Здрасти, Хайди.

— Здравейте.

— Здрасти, Хайди — повтори Ленард. — Хайде, Хайди. „Хай Де Хо“. Чувала ли си за този филм?

— Аха.

— С Каб Калоуей. Известният джазмузикант. Музикантът с прозвище Хай Де Хо. Не съм сигурен, че наистина са го наричали така. „Хай-хо, Силвър“. „Хавай 5–0“.

Момичето сбръчи чело. Ленард забеляза, че тя губи нишката и затова побърза да каже:

— Радвам се да се запознаем, Хайди. Слушай, имам един въпрос. Сами ли приготвяте дъвчащите бонбони?

— През лятото — да. Сега — не.

— А солената вода от океана ли я взимате?

— Моля?

Той застана пред щанда, достатъчно близо, за да долепи твърдия си член във витрината.

— Винаги съм се чудил защо им викат дъвчащи бонбони „Солт Уотър“^[7]. В смисъл, използвате сол и вода или направо солена вода от океана?

Хайди отстъпи крачка назад.

— Трябва да свърша нещо в склада — каза. — Така че, ако ще искате нещо…

Незнайно защо Ленард се поклони.

— Върви, не искам да те задържам. Беше ми приятно да си поговорим, Хайди-Хо. На колко години си?

— Шестнайсет.

— Имаш ли си гадже?

Изглежда не й се отговаряше на този въпрос.

— Да.

— Късметлия е той. Мястото му е тук, да ти прави компания.

— Татко ще дойде всеки момент.

— Съжалявам, че няма да мога да се запозная с него — притисна се Ленард към витрината. — Можех да му кажа да престане да ти съсипва уикендите. Преди да си тръгна обаче, май ще купя малко бонбони.

Пак огледа внимателно рафтовете. Докато се навеждаше, шапката му падна от главата и той посегна да я хване. Перфектни рефлекси. Същински Фред Астер. Можеше да я превърти във въздуха, пълен оборот, и да я насочи да падне право върху главата му, ако пожелае.

— Дъвчащите бонбони винаги са в някакъв пастелен цвят. Защо така?

Този път Хайди изобщо не му отговори.

— Знаеш ли, според мен отговорът е следният. Мисля, че пастелните тонове влизат в цветовата гама на крайбрежието. Ще взема от тези пастелно-зелени, дето са с цвят на лаймска трева, а също и малко розови, като слънцето, докато се издига над водата. И малко от белите, които са като морската пяна, а също и от жълтите, като слънцето по пясъка.

Сложи четирите пакета на тезгяха, после реши да пробва още няколко вкуса. Маслен крем. Шоколад. Ягода. Общо седем торбички.

— Ще купите всичко това? — невярващо го изгледа Хайди.

— Защо не?

— Не знам. Просто е много.

— Обичам по много от всичко — отвърна Ленард.

Тя сметна поръчката. Ленард бръкна в джоба си и извади пари.

— Задръж рестото. Но ми трябва плик, за да ги нося.

— Нямаме толкова голям. Освен ако не искате торба за боклук.

— Идеално!

Хайди потъна във вътрешността на магазина. Върна се с тъмнозелен огромен чувал за боклук и започна да прибира в него пакетите с бонбони. Наложи се да се наведе, докато го прави.

Ленард зяпаше малките й гърди в стегнатия пуловер. Знаеше точно какво трябва да направи. Изчака я да му подаде торбата над тезгяха. После, докато я поемаше от ръцете й, рече:

— Знаеш ли какво? Така и така баща ти не е тука… — И като я хвана за китките, се надвеси напред и я целуна. Не продължително. Не с език. Просто бърза целувчица по устните, дошла й изневиделица. Тя облещи очи.

— Весела Коледа, Хайди — рече й. — Весела Коледа. — И като отвори вратата, се озова на тротоара.

Вече беше ухилен до ушите. Метнал чувала за боклук на гръб като моряк, закрачи по улицата. Ерекцията му още не беше спаднала. Опита се да си спомни каква доза изпи сутринта и се запита дали не трябва да я увеличи още съвсем мъничко.

Логиката зад неговия гениален ход се основаваше на следната хипотеза: маниакалната депресия съвсем не е недостатък — тя е предимство. Дар за избрани. Ако не беше така, това „разстройство“ отдавна да е изчезнало, да е заличено от населението като всичко друго, което не спомага за оцеляването на човешкия род. Предимството е очевидно. Предимството е енергията, креативността, усещането за гениалност дори, което Ленард изпитваше в момента. Кой може да каже колцина велики исторически личности са били с маниакална депресия, колко научни и творчески пробиви са се случили по време на еуфорични периоди.

Забърза към къщи. Излезе от града и пак се озова край езерото, сред дюните.

Когато Ленард влезе в апартамента, Маделин седеше на дивана, красивото й лице бе съсредоточено върху сборника за подготовка за изпита GRE.

Той захвърли чувала за боклук на пода. Без да каже нито дума, вдигна Маделин от дивана и я отнесе в спалнята, положи я на леглото.

Разкопча си колана, свали си панталоните и се възправи пред нея, ухилен.

Без обичайните встъпления, дръпна надолу клина и бельото на Маделин и й го вкара колкото можа по-навътре. Пенисът му беше вълнуващо твърд. Той й даваше онова, което Филида никога не би могла да й даде, и по този начин вземаше преднина. С връхчето на пениса си изпитваше най-изтънчени усещания. Едва ли не хлипайки от удоволствие, извика:

— Обичам те, обичам те! — И наистина го мислеше.

След това полежаха, свити на кълбо, докато си поемат дъх.

Маделин рече дяволито, щастлива:

— Изглежда се подобряваш.

При тези думи Ленард седна изправен. В главата му не се блъскаха рояци мисли. Имаше една-единствена. Като се изсули от леглото и падна на колене, пое дланите на Маделин в своите далеч по-големи шепи. Току-що бе намерил решение на всичките си проблеми — романтични, финансови и стратегически. Един гениален ход заслужаваше следващ.

— Ожени се за мен — каза.

Бележки

[1] През 80-те години на XIX век Джон Ръскин, Уилям Морис и Филип Уеб създават движението „Изкуства и занаяти“, като насърчават използването на прости форми, естествени материали и ръчно изработени предмети. В САЩ братята Чарлз и Хенри Грийн започват да строят къщи, които съчетават тези идеи с елементи от семпли, дървени архитектурни образци от Япония и Китай. С течение на времето „Изкуства и занаяти“ става синоним на непретенциозна, икономична и много популярен тип къща в Америка. Б.пр. ↑

[2] Portland Pigs се нарича портландският клуб по ръгби. Б.пр. ↑

[3] Американска певица. Отявлен критик на хомосексуалността и противник на опитите за узаконяване на забраната за дискриминация въз основа сексуалната ориентация. Тази й позиция значително намалява нейната популярност и престиж в шоубизнеса. Б.пр. ↑

[4] Американска тенис-легенда, водач в световната ранглиста за жени. Б.пр. ↑

[5] На английски: съответно love и deuce. Б.пр. ↑

[6] Робърт Страуд, известен като „Птичаря от Алкатрас“, е сред най-известните престъпници в американската история. Докато излежава доживотна присъда в щатски затвор, спасява живота на няколко врабчета и постепенно започва да се занимава с орнитология, пише книги и придобива широка популярност в цялата страна. По-късно обаче е преместен в „Алкатрас“, където му е забранено да се занимава с птици. Б.пр. ↑

[7] От англ. Salt water, солена вода. Историята около името на този популярен вид американски бонбони е следната: през 1883 година магазинчето за бонбони на Дейвид Брадли от Атлантик Сити било наводнено и цялата стока била залята с морска вода. Малко след случилото се в магазина дошло момиченце и попитало дали продават бонбони, при което собственикът отвърнал, че има само „дъвчащи бонбони със солена вода“ (salt water tafly). Човекът се шегувал, но момиченцето си купило бонбони и изтичало да се похвали на приятелчетата си. Майката на Брадли чула разговора, името на бонбоните й харесало и така била създадена популярната марка. Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Юдженидис Брачната фабула (3)

Метаданни

Данни

Брачната фабула

Информация

История

Сваляне / Връзки

Гениален ход

Джефри Юдженидис
Брачната фабула (3)