Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Marriage Plot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Автор: Джефри Юдженидис

Заглавие: Брачната фабула

Преводач: Невена Дишлиева-Кръстева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Жанет 45 ООД — Пловдив

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Печатница: Полиграфически комплекс Жанет 45 — Пловдив

Редактор: Жени Божилова

Коректор: София Несторова

ISBN: 978-619-186-056-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14567

История

  1. — Добавяне

На съквартирантите ми — Стиви и Му Му

Хората не биха се влюбвали, ако не чуваха другите да говорят за любовта.

Франсоа дьо Ларошфуко

И може да се запиташ: „Е, как стигнах дотук…“.

И може да си отговориш:

„Това не е красивата ми къща“.

И може да си отговориш:

„Това не е красивият ми живот.“

Токинг Хедс

Влюбеният луд

Като за начало — да разгледаме книгите й. Ето ги романите на Едит Уортън, подредени не по заглавие, а по дата на публикуване; и целия Хенри Джеймс в поредицата на „Модърн Лайбръри“, подарък от баща й за двайсет и първия й рожден ден; и разръфаните по краищата издания с меки корици, изучавани в колежа — много Дикенс, щипка Тролъп, ведно с щедри порции Остин, Джордж Елиът и достойните за уважение сестри Бронте. Имаше цяла купчина черно-бели томчета с меки корици на издателство „Ню Дайрекшънс“, най-вече поезия от автори като Хилда Дулитъл и Денис Левертов. Там бяха и романите на Колет, които тя четеше скришом. Имаше първото издание на „Брачни двойки“ на Ъпдайк, собственост на майка й, в което Маделин тихичко се потопи още в шести клас и което в момента използваше като референтна литература в дипломната си работа, посветена на брака във Викторианския роман. Накратко казано, разполагаше със средно голяма, но все още преносима библиотека, събрала почти всичко прочетено от нея в колежа, сбирка от текстове, подбрани привидно напосоки, чийто фокус обаче се изясняваше плавно — като психологически тест за определяне на профила, при това доста точен, от онези, дето не можеш да ги надхитриш, като предвидиш накъде кривва въпросът, и в крайна сметка толкова се объркваш, че не ти остава друго, освен да отговориш искрено. И да чакаш да излезе резултатът, като се надяваш оценката за работата ти да е „артистична“ или „страстна“, евентуално би се примирила и с „чувствителна“, тайничко се опасяваш да не е „нарцистична“ или „ограничена“, ала в крайна сметка присъдата се стоварва отгоре ти в цялата си комплексност и ти се чувстваш по различен начин в зависимост от деня, часа или момчето, с което излизаш в момента: „безнадеждно романтична“.

Тези книги се намираха в стаята, където лежеше Маделин, покрила глава с възглавница, на сутринта на дипломирането си от колежа. Беше ги чела всичките до една, голяма част по няколко пъти, с много подчертавания, но всичко това в момента не й помагаше. Маделин се опитваше да не обръща внимание на стаята и вещите в нея. Надяваше се да потъне обратно в забравата, където бе намерила уютно убежище през последните три часа. Всяка по-висока степен на будност би я принудила да се изправи лице в лице с някои неприемливи факти: например количеството и разнообразието на погълнатия предната вечер алкохол, както и неблагоразумието да си легне, без да си свали лещите. Задълбаването в подробности от своя страна би извадило на преден план причините за самото й напиване — подробности, в които категорично не й се щеше да навлиза. И така, Маделин намести възглавницата, за да затули светлината на ранното утро, и се помъчи да потъне обратно в съня.

Уви, не й се удаде. Защото точно в този момент в другия край на апартамента зазвъня звънец.

Началото на юни, Провидънс, Роуд Айланд, слънцето е изгряло преди цели два часа, огрявайки бледнеещия залив и комините на електроцентралата „Нарагансет“, издигащи се като слънцето над емблемата на университета „Браун“, която краси всички флагчета и транспаранти, запърхали над кампуса — едно слънце с мъдро лице, символ на познанието. Ала изгрялото над Провидънс слънце придаваше на метафоричното още по-въздействащ вид, защото по-баптистки песимистично настроените основатели на Университета бяха избрали да изобразят светлината на познанието забулена зад облаци, като така изтъкнат, че невежеството все още не е прокудено от царството земно, докато истинското слънце тепърва пробиваше пелената от облаци, разпращаше към земята насечени снопове светлина и изпълваше ескадроните от родители, които през целия уикенд бяха зъзнали от студ, прогизнали до кости, с надеждата, че нетипичното за сезона време все пак няма да им развали празника. Из целия Колидж Хил, сред градините в геометричен стил пред грегорианските сгради, из ухаещите на магнолия парадни дворове на викторианските, покрай тухлените алеи, опасани от черни железни огради, сякаш взети от комикс на Чарлз Адамс или разказ на Лъвкрафт; пред ателиетата на художествената академия „Роуд Айланд Скул ъв Дизайн“, където един студент по живопис, след цяла нощ рисуване, беше надул Пати Смит; отразено от инструментите (съответно туба и тромпет) на двама подранили на сборния пункт музиканти от университетския духов оркестър, които се оглеждаха нервно и се чудеха къде са всички, озарило страничните павирани улички, които се спускаха към замърсената река — слънцето обливаше всяка месингова дръжка на вратите, всяко крилце на насекомо и стръкче трева. И в съзвучие с внезапно нахлулата светлина, като изстрел от пистолет, дал началото на предстоящите събития, звънецът на обитавания от Маделин апартамент на четвъртия етаж започна — шумно, звънко, настоятелно — да звъни.

Пулсацията достигна до нея не толкова като звук, колкото като усещане, електрошок, пропълзял нагоре по гърба й. С рязко движение Маделин отлепи възглавницата от лицето си и седна изправена в леглото. Знаеше кой натиска звънеца. Родителите й. Беше се съгласила да закусва с Алтън и Филида в седем и половина тази сутрин. Уговорката им бе направена цели два месеца по-рано, през април, и ето ги и тях, в уреченото време, настойчиви и нетърпящи възражение — както винаги. В пристигането на Алтън и Филида с кола от Ню Джърси, за да присъстват на дипломирането на дъщеря си, нямаше нищо лошо или неочаквано; нищо лошо или неочаквано нямаше и в това, че заслугата за днешния празник бе не само нейна, но и тяхна, като родители. Проблемът се състоеше в нежеланието на Маделин — за пръв път в живота й — да има нещо общо със събитието. Не се гордееше със себе си. Не й беше празнично. Бе изгубила вяра в значимостта на този ден и във всичко, което той символизираше.

Мина й през ум да не отговаря. Но знаеше, че ако тя не се отзове, някоя от съквартирантките й ще го направи вместо нея, след което щеше да й се наложи да обяснява къде се е запиляла предната вечер и с кого. Ето защо Маделин се изсули от кревата и е неохота се изправи.

В първия момент сякаш се закрепи на крака. Усещаше главата си неестествено лека, сякаш издълбана отвътре. Но в следващия миг кръвта й, процеждаща се през черепа като в пясъчен часовник, стигна тясната гърловина и тилът й бе поразен от болка.

Насред канонадата, досущ като безмилостното ядро, откъдето бе изригнала болката, звънецът се взриви за втори път.

Маделин излезе от спалнята си и затътри боси стъпала към домофона в коридора, отпусна длан върху бутона, за да прекрати звъненето.

— Да?

— Какво става? Не чуваш ли звънеца? — Беше гласът на Алтън, плътен и властен както винаги, независимо че се процеждаше през миниатюрно говорителче.

— Извинявай — оправда се Маделин. — Бях под душа.

— Типично. Ще ни отвориш ли, за да се качим, ако обичаш?

Маделин не искаше да го прави. Първо трябваше да се изкъпе.

— Слизам ей сега — рече.

Този път задържа бутона повече от необходимото, като така прекъсна отговора на Алтън. Натисна повторно.

— Татко? — Но явно баща й говореше едновременно с нея, защото когато тя отпусна бутона, се чу само пращене.

Маделин използва паузата, за да опре чело в рамката на вратата. Дървото беше приятно хладно. Мина й мисълта, че ако държи лицето си притиснато до благотворно въздействащата й дървена плоскост, може и да успее да се пребори с главоболието; и ако имаше как да остане цял ден с опряно о рамката чело, като в същото време някак си излезе от апартамента, би могла и да оцелее по време на закуската с родителите си, да се дотътри на церемонията по връчване на дипломите, да си вземе дипломата и да завърши.

Отлепи лице и заговори пак:

— Татко?

Но този път й отговори гласът на Филида.

— Мади? Какво става? Пусни ни.

— Съквартирантките ми още спят. Слизам. Не натискайте звънеца повече.

— Искаме да видим апартамента ти!

— Не сега. Слизам. Не звънете.

Махна дланта си от бутона и се изправи, впила в домофона унищожителен поглед, все едно му отправяше закана да не е посмял да гъкне. Натрапникът обаче мълчеше и тя се затътри обратно към стаята си. Вече беше изминала половината разстояние, когато пред нея се изпречи съквартирантката й Аби. Момичето се прозя, прокара пръсти през дългата си коса, после, забелязала Маделин, се усмихна съзаклятнически.

— Е, къде се изниза снощи?

— Родителите ми са тук — прекъсна я Маделин. — Трябва да отида с тях на закуска.

— Хайде де. Казвай.

— Няма нищо за казване. Закъснявам.

— Тогава защо си с дрехите от вчера?

Вместо отговор, Маделин се погледна. Десет часа по-рано, когато зае от Оливия черната й рокля „Бетси Джонсън“, Маделин прецени, че й стои добре. Сега обаче усещаше дрехата спарваща и лепкава, дебелият кожен колан изглеждаше като садо-мазо атрибут, а близо до подгъва имаше петно, което не искаше и да се замисля от какво би могло да е.

Междувременно Аби почука на вратата на Оливия и нахълта в стаята й.

— Дотук с разбитото сърце на Мади — обяви. — Ставай! Това трябва да се види!

Пътят към банята беше чист. Маделин имаше вопиюща нужда от душ — медицинска едва ли не. Най-малкото, трябваше да си измие зъбите. Но до слуха й достигна гласът на Оливия. Грозеше я непосредствената опасност да бъде подложена на разпит от двете си съквартирантки. И родителите й можеха да натиснат отново звънеца всеки момент. Възможно най-тихо тя се промъкна обратно до входната врата. Напъха босите си стъпала в оставени там пантофи, които подпети, докато си възвръщаше равновесието, и се измъкна към външния коридор.

Асансьорът чакаше в края на пъстрата пътека с цветя. Чакаше — както се оказа, — защото на излизане от кабината няколко часа по-рано Маделин не бе успяла да затвори плъзгащата се решетка. Сега я дръпна докрай зад себе си и натисна бутона за фоайето, при което тромавата антика се сепна и потъна бавно в мрачната утроба на сградата.

Сградата, в която живееше Маделин — неоромантичен замък на име „Нарагансет“, обвил щръкналия ъгъл на улиците „Бенефит“ и „Чърч“, — беше строена в началото на XX век. Асансьорът беше един от артефактите в нея — заедно с прозорците с витражи на покрива, пиринчените свещници по стените, мраморното фоайе, — останали непокътнати още от построяването й. С плетеницата от ковано желязо асансьорът приличаше на гигантска клетка за птици и като по чудо все още работеше, макар да се движеше бавно, така че щом кабината потегли надолу, Маделин се възползва от възможността да си придаде по-представителен вид. Прокара пръсти през косата си, за да я посреше. Лъсна зъбите си с показалец. Изчопли гурелите от очите си и овлажни устните си с език. Накрая, докато минаваше покрай парапета на втория етаж, хвърли поглед в малкото огледало на задната стена.

Едно от предимствата да си на двайсет и две — или да се казваш Маделин Хана — беше, че трите седмици любовни терзания, последвани от нощ на епично къркане, не бяха оставили видими поражения. С изключение на леко подпухналите очи, Маделин си бе все същото красиво тъмнокосо момиче. Чертите на лицето й — правилният нос, скулите и челюстта а ла Катрин Хепбърн — бяха разчертани с едва ли не математическа точност. Едничко лекото вгъване на челото издаваше смътната нервност, която само тя си знаеше, че й е дълбоко присъща.

Мерна родителите си, които я очакваха долу. Бяха приклещени между вратата на фоайето и изхода към улицата, Алтън с леко памучно раирано сако, Филида с морскосин костюм, съчетан с подходяща чантичка със златна тока. За секунда Маделин изпита желание да спре асансьора и да остави родителите си да стърчат във фоайето, сред еклектичната колежанска естетика: плакатите на нюуейв банди с имена като „Речид Мизъри“ или „Дъ Клитс“[1], порнографските рисунки в стил Егон Шиле[2], сътворени от студентчето по живопис от втория етаж — всички тези крещящи копия, чието скрито послание гласеше, че здравите, патриотични ценности на поколението на техните родители вече са изхвърлени на купчината историческа пепел, заменени от нихилистична постпънк чувствителност, която самата Маделин не разбираше, но на драго сърце се преструваше, че цени и споделя, за да скандализира родителите си; и тогава асансьорът спря във фоайето и Маделин дръпна решетката и излезе от кабината да ги посрещне.

Алтън се показа на вратата пръв.

— Ето я и нея! — посрещна я нетърпеливо той. — Дипломираната ми бакалавърка! — Той се спусна устремно към Маделин, за да я сграбчи в прегръдката си. Тя се сепна, смутена да не му лъхне на алкохол или — по-лошо — на секс.

— Не разбирам защо не ни покани да видим апартамента ти — приближи се Филида. — Надявах се да се запознаем с Аби и Оливия. Би ни било приятно да ги заведем на вечеря по-късно.

— Няма да останем за вечеря — напомни й Алтън.

— Е, може пък и да останем. Зависи от програмата на Мади.

— Не сме го планирали. Планът беше да се видим с Мади на закуска и да си тръгнем след церемонията.

— Баща ти и неговите планове — обърна се Филида към Маделин. — С тази рокля ли ще бъдеш на церемонията?

— Не знам — рече Маделин.

— Не мога да свикна с тези подплънки на раменете, дето ги носят всички млади жени. Толкова са мъжкарански.

— Роклята е на Оливия.

— Виждаш ми се доста изтощена, Мад — намеси се Алтън. — Май сте се позабавлявали добре снощи?

— Не бих казала.

— Ти свои дрехи нямаш ли си? — продължи Филида.

— Ще бъда с тогата, мамо — напомни й Маделин и за да предотврати по-нататъшни огледи, се запъти към изхода. Навън слънцето беше загубило битката с облаците и се бе скрило. Времето не изглеждаше по-хубаво, отколкото през целия уикенд. На Годишния бал в петък вечерта почти не престана да вали. От началото до края на тържествената служба по случай завършването на випуска ръсеше ситен дъждец. Сега, в понеделник, дъждът бе спрял, но температурите клоняха повече към характерните за мартенския ден на свети Патрик, отколкото за последния понеделник на май, когато се чества Денят на загиналите във войните.

Докато Маделин изчакваше родителите си на тротоара, й мина през ум, че всъщност до секс не се бе стигнало — нямаше такова нещо, наистина. Това й подейства някак успокоително.

— Сестра ти много съжалява, че няма да присъства — подхвана наново Филида. — Днес трябва да води Ричард Лъвското сърце на ултразвук.

Ричард Лъвското сърце беше деветседмичният племенник на Маделин. За всички останали беше просто Ричард.

— Какво му е? — поинтересува се Маделин.

— Едното му бъбрече явно е по-мъничко. Лекарите искат да го държат под око. Мен ако питаш, всичките тези ултразвукови прегледи само изнамират неща, за които да се притеснява човек.

— Като заговорихме за ултразвук — обади се Алтън, — трябва да си прегледам коляното.

Филида с нищо не показа, че го е чула.

— Както и да е, Али ужасно се разстрои, че няма да може да присъства на дипломирането ти. Блейк също. Но се надяват ти и новият ти любим да им гостувате през лятото, на път за Кейп.

Човек трябва да е вечно нащрек около Филида. Както си говори уж за бъбречето на Ричард Лъвското сърце, така изведнъж успява да завърти разговора към новото гадже на Маделин, Ленард (когото Филида и Алтън още не бяха виждали), и към Кейп Код (където Маделин им беше казала, че двамата имат планове да заживеят). В нормална ситуация, с добре функциониращ мозък, Маделин би била в състояние да стои с една крачка пред Филида, но тази сутрин най-доброто, което можеше да направи, бе да остави думите да се плъзгат покрай нея.

За щастие Алтън смени темата.

— Е, къде ще ни препоръчаш да закусим?

Маделин се обърна и огледа вяло улица „Бенефит“.

— Има едно заведение ей там.

И се затътри по тротоара. Ходенето — движението — й се видя добра идея. Поведе ги покрай редица старомодни, добре поддържани сгради, обозначени с исторически табелки, и после покрай голяма жилищна постройка с фронтон. Провидънс беше покварен, пълен с престъпност град, контролиран от мафията, но тук, на Колидж Хил, всичко това не се виждаше. Грозноватият център и западащите или западнали текстилни фабрики бяха долу в ниското, забутани в далечината.

Тесните улички, по-голямата част с груб паваж, се катереха покрай сградите или се виеха около пуритански гробища, пълни с тесни като райските порти надгробни плочи, улици, чиито имена „Възможност“, „Благосклонност“, „Надежда“ и „Среща“ се събираха в потъналия в зеленина кампус горе на билото. Сякаш физическото въздигане бе залог за интелектуално възвисяване.

— Каква прелест са тези тротоари с плочи! — възкликна зад гърба й Филида. — Едно време на нашата улица имаше същите. Стояха много по-добре. Обаче после общината ги заля с бетон.

— И го платихме от джоба си — додаде Алтън. Той вървеше на опашката, като леко накуцваше. Десният крачол на оловносивите му панталони беше подут от наколенката, която носеше на тенис корта и извън него. Алтън беше клубен шампион в своята възрастова група за дванайсет години на корта — едно от онези поостарели момчета с лента, опасваща пооредяла грива, с набраздено чело и настървен блясък в очите. Маделин цял живот безуспешно се бе опитвала да победи баща си. Беше дори още по-вбесяващо, защото като ученичка наистина беше по-добра от него. Но винаги, когато сполучеше да й отмъкне някой сет, Алтън започваше да я обижда, да играе номера, да оспорва удари и играта й се разпадаше. За Маделин беше смущаващо да открие повтарящ се модел във всичко това, имаше чувството, че й е писано в този живот да бъде унижавана от по-некадърни от нея мъже. В резултат на което мачовете й срещу Алтън бяха придобили такава свръхзначимост за нея, че винаги, когато играеше срещу баща си, тя се стягаше и това водеше до предвидими последствия. А пък Алтън продължаваше да злорадства след всяка победа, цял пламнал, започваше да подскача по корта, все едно я бе победил единствено благодарение на таланта си.

На кръстовището на „Бенефит“ и „Уотърман“ минаха зад бялата островърха кула — на Първата баптистка църква. На моравата, в подготовка за церемонията, бяха разположени тонколони. Мъж с папийонка и вид на администратор по учебната част нервно пушеше цигара и оглеждаше съсредоточено редица балони, вързани за църковната ограда. Филида вече беше настигнала Маделин и я бе хванала под ръка, за да получи опора при преминаването по неравните плочи, повдигнати от корените на възлестите чинари, които растяха покрай тротоара. Като малка Маделин бе намирала майка си за красива, но това беше отдавна. С годините лицето на Филида беше натежало; бузите й бяха започнали да висват като на камила. Консервативните дрехи, които носеше — с тях приличаше на филантроп или амбасадорка, — някак си прикриваха фигурата й.

Силата на Филида се криеше в косата й. Носеше я луксозно оформена в безупречен купол, като на летен театър, готов да приеме на сцената си това дълго представление — лицето й. Откак Маделин се помнеше, Филида никога не бе губила ума и дума, нито пък се бе свенила да се изказва по въпроси на етикета. Сред приятели Маделин обичаше да се шегува с официалното поведение на майка си, но често се улавяше да равнява по нея обноските на други хора и да установява, че не могат да се мерят с финеса на Филида.

И така, Маделин беше огледана с изражение, подходящо точно за този момент: въодушевление от великолепието и тържествеността, нетърпение да бъде отправен интелигентен въпрос към всеки евентуален преподавател на Маделин, когото биха срещнали Случайно, или да бъдат разменени любезности с родители на други дипломанти. С две думи, Филида бе на разположение на всеки и всичко, в крак със социалния и академичен блясък и всичко това изостряше допълнително усещането на Маделин, че самата тя не е в крак — както през този ден, така и за остатъка от живота й.

Тя обаче продължи устремно напред, пресече „Уотърман“ и изкачи стълбите на „Кар Хауз“ в търсене на избавление и кафе.

Кафенето току-що бе отворило. Младежът зад бара — с очила „Елвис Костело“ — лъскаше машината за еспресо. На една маса до стената момиче с лакирана розова коса пушеше цигара с аромат на карамфил и четеше „Невидимите градове“ на Калвино. От стереото върху хладилника звучеше Tainted Love.

Филида, притиснала плътно чантата до гърдите, се спря да огледа произведенията на студентско изкуство, закачени по стените: шест картини, изобразяващи дребни па̀лета с проскубана от болест козина и пластмасови фуниевидни яки на врата.

— Не е ли забавно? — благосклонно изкоментира тя.

— „Бохеми“ от Пучини — обади се Алтън.

Маделин настани родителите си на една маса край панорамния прозорец, колкото се може по-далеч от момичето с розовата коса, и се запъти към бара. Младежът не хукна да я обслужва. Тя поръча три кафета — за себе си взе двойно — и бейгъли. Докато бейгълите се препекат, отнесе кафето на родителите си.

Алтън, който не можеше да седи на закуска без да чете, бе придърпал зарязан на съседна маса брой на „Вилидж Войс“ и го четеше задълбочено. Филида разглеждаше обекта с розовата коса с неприкрит интерес.

— Дали й е удобно? — прошепна.

Маделин се извърна и забеляза, че съдраните джинси на момичето са прихванати с десетки безопасни игли.

— Не знам, мамо. Защо не отидеш да я попиташ?

— Страх ме е да не ме надупчи.

— Според тази статия — вдигна глава от вестника Алтън, — до деветнайсети век хомосексуалността не е била известна. Изобретена е. В Германия.

Кафето беше горещо и направо животоспасяващо. Докато го сърбаше, Маделин започна да се чувства с една идея не чак толкова отвратително.

След няколко минути стана да донесе бейгълите. Оказаха се леко прегорени, но не й се чакаше за други, затова ги отнесе на масата. Като огледа своя с кисела физиономия, Алтън демонстративно се зае да изстърже изгорялото с пластмасов нож.

Филида попита:

— Е, днес ще ни запознаеш ли с Ленард?

— Не мога да кажа — смотолеви Маделин.

— Има ли нещо, което би искала да знаем?

— Не.

— Все още ли планирате да живеете заедно това лято?

Междувременно Маделин вече беше отхапала от бейгъла си. И тъй като отговорът на майчиния й въпрос беше сложен — по-точно казано, Маделин и Ленард не планираха да живеят заедно, защото две седмици по-рано се бяха разделили, макар Маделин все още да таеше надежда за сдобряване, тъй като беше употребила много усилия да накара родителите си да свикнат с мисълта, че ще живее с някого, и не й се щеше да излага на риск постигнатото, като признае, че планът й се е провалил, — с облекчение посочи пълната си уста, възпрепятстваща отговора й.

— Е, ти вече си зрял човек — продължи Филида. — Можеш да правиш каквото пожелаеш. Все пак държа да отбележа, че не одобрявам.

— Вече го отбеляза — намеси се Алтън.

— Защото идеята не е добра! — повиши глас Филида. — Нямам предвид доколко е уместно. Говоря за проблеми от практическо естество. Да се пренесеш при Ленард — или при който и да е млад мъж — и той да е този, който работи, би означавало да започнеш от неизгодна позиция. Ами ако двамата не се разбирате? Тогава къде ще отидеш? Няма да има къде да живееш! Нито какво да правиш.

Точният анализ на майка й, реалното затруднение, за което Филида я предупреждаваше и в което Маделин наистина бе изпаднала, не я подтикна да изрази съгласие.

— Когато се запознахме, ти напусна работата си — припомни Алън на Филида.

— Точно затова зная какво говоря.

— Може ли да сменим темата? — предложи Маделин, вече преглътнала храната си.

— Разбира се, скъпа. За последен път повдигам въпроса. Ако плановете ти се променят, винаги можеш да се прибереш у дома. Двамата с баща ти ще се радваме да си при нас.

— Аз не — погледна я Алтън. — Не я искам. Връщането у дома при всички положения не е добра идея. Гледай да не се връщаш.

— Спокойно — каза Маделин. — Няма.

— Ти решаваш — обади се Филида. — Но ако наистина се прибереш, таванът е твой. Така ще можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш.

За своя изненада Маделин се улови, че обмисля това предложение. Защо да не разкаже на родителите си всичко, да се свие на кълбо на задната седалка на колата и да ги остави да я отведат у дома? Можеше да заживее в старата си стая, с леглото шейна и тапетите „Маделин Уайнриб“. Можеше да си остане стара мома като Емили Дикинсън, да пише изобилстващи от тирета и гениалност стихове и никога да не напълнее.

Филида сложи край на бляновете й:

— Мади? Това там не е ли приятелят ти Мичъл?

Маделин избута назад стола си.

— Къде?

— Струва ми се, че е той. Там отсреща.

В църковния двор, на прясно окосената морава, с кръстосани като индиец крака наистина седеше приятелят на Маделин — Мичъл Граматикус. Устните му помръдваха, сякаш говореше на себе си.

— Защо не го поканиш при нас? — попита Филида.

— Сега ли?

— Защо не. Ще се радвам да го видя.

— Сигурно чака родителите си — измънка Маделин.

Филида помаха, независимо че Мичъл бе твърде далеч, за да я забележи.

— Защо седи на земята? — полюбопитства Алтън.

Тримата от семейство Хана се вторачиха към отсрещната страна на улицата, където Мичъл седеше в полулотос.

— Е, ако не го поканиш ти, ще отида аз — отсече Филида.

— Добре — предаде се Маделин. — Хубаво. Отивам.

Денят започваше да се постопля, но не съвсем. В далечината се събираха черни облаци, докато Маделин се спусна по стълбите пред „Кар Хауз“ и пресече улицата пред църковния двор. Някой вътре в самата църква пробваше тонколоните, като повтаряше досадно: „Шейсет и шест самобръсначки. Шейсет и шест самобръсначки“. На банер, окачен над входа, се четеше: „Випуск 1982“. Под него, на тревата, седеше Мичъл. Устните му все още помръдваха безмълвно, но щом забеляза приближаващата Маделин, внезапно престанаха.

Тя застана на няколко крачки от него.

— Родителите ми са тук — уведоми го.

— Денят на дипломирането е — отбеляза безстрастно той. — Родителите на всички са тук.

— Искат да ти кажат здрасти.

При тези думи Мичъл се усмихна едва.

— Явно не са наясно, че не ми говориш.

— Не, не са — кимна Маделин. — Пък и аз ти говоря. В момента. Говоря с теб.

— Поради неизбежност или благодарение на промяна в политиката?

Маделин премести тежестта върху другия си крак, което предизвика болезнена гримаса.

— Слушай. Имам ужасен махмурлук. Снощи почти не съм спала. Нашите са тука едва от десетина минути, а вече ме побъркват. Така че, ако ти е възможно да дойдеш да ги поздравиш, би било супер.

Огромните, чувствени очи на Мичъл премигнаха два пъти. Носеше ретро риза от габардин, тъмен вълнен панталон и износени оксфордски обувки. Маделин никога не го бе виждала по шорти или с кецове.

— Съжалявам — каза Мичъл. — За случилото се.

— Добре — отвърна поглед Маделин. — Няма значение.

— Просто обичайната ми злостна натура взе превес.

— И моята.

Помълчаха за миг. Маделин усети погледа на Мичъл върху себе си и скръсти ръце пред гърдите си.

А случилото се бе следното: една декемврийска вечер предната година, в състояние на трескава тревожност по отношение на любовния си живот, Маделин се натъкна на Мичъл в кампуса и го замъкна в апартамента си. Изпитала необходимост от мъжко внимание, започна да флиртува с него, макар по-късно да не искаше да го признае дори пред самата себе си. В стаята й Мичъл взе от бюрото тубичка загряващ гел и се поинтересува за какво служи. Маделин му отговори, че хората, които спортуват, понякога получават мускулна треска. Стана й ясно, че Мичъл вероятно не е запознат с това явление, предвид единственото му занимание да седи в библиотеката, но в случая щеше да му се наложи да приеме думите й на доверие. Тогава обаче Мичъл стана и мацна солидно количество загряващ гел зад ухото й. Тя подскочи, разкрещя му се и се избърса с тениска. Макар да имаше пълното право да се разгневи, наред с това Маделин съзнаваше (дори тогава), че се възползва от случката като претекст да изгони Мичъл от стаята си и най-вече да замаже опитите си за флирт. Най-ужасното в цялата ситуация беше съкрушеният вид на Мичъл, който сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Започна да повтаря колко съжалявал, как само се пошегувал, но тя го натири да си ходи. През следващите няколко дни, като превърташе случката в главата си, Маделин се чувстваше все по-зле и по-зле. Тъкмо се бе наканила да се обади на Мичъл и да му се извини, когато получи писмо от него — много детайлно, убедително аргументирано, психологически проницателно и подмолно враждебно изложение от четири страници, в което я наричаше „прелъстителка“ и твърдеше, че поведението й онази нощ е било „еротичният еквивалент на хляб и зрелища, само че ограничен до зрелищата“. При следващото им случайно виждане Маделин се държа все едно не го познава и оттогава не бяха разменили нито дума. Сега, в двора на Първата баптистка църква, Мичъл я погледна и каза:

— О’кей. Да вървим да поздравим родителите ти.

Още щом двамата се заизкачваха по стълбите, Филида започна да маха за поздрав. С онзи кокетен глас, който пазеше само за любимците си сред приятелите на Маделин, тя подвикна:

— Така си и помислих, че там на тревата си ти. Същински свами!

— Поздравления, Мичъл! — приветства го Алтън, като се здрависа сърдечно с него. — Днес е голям ден. Крайъгълен камък. Ново поколение поема юздите.

Поканиха го да седне при тях и го попитаха дали иска нещо за закуска. Маделин се върна при бара за още кафе, доволна, че Мичъл ангажира вниманието на родителите й. Докато го наблюдаваше, облечен в старческите си дрехи, как завързва разговор с Алтън и Филида, Маделин си помисли — при това не за пръв път, — че Мичъл е точно от онзи тип умни, смислени момчета, каквито родителите харесват; момче, в което да се влюбиш и за което да се омъжиш.

Това, че не би могла да го стори — именно поради тези негови качества, които го правеха толкова подходящ избор, — бе поредният пример в тази преизпълнена със знаци сутрин относно кашата, която цареше в отношенията й с мъжете.

Когато се върна на масата, никой не я забеляза.

— Е, Мичъл — тъкмо казваше Филида, — какви са ти плановете за след завършването?

— И баща ми би искал да знае — отвърна той. — Поради някаква причина си е втълпил, че теологията не се пласира добре на пазара.

Маделин се усмихна за пръв път този ден.

— Виждате ли? И Мичъл не е решил какво ще прави.

— Хм, всъщност може да се каже, че съм решил — измънка той.

— Напротив, не си — не се отказваше Маделин.

— Сериозно, решил съм.

Обясни, че двамата със съквартиранта му Лари Плешет са начертали план за справяне с рецесията. Като притежатели на дипломи в хуманитарна специалност, впуснали се в университета на живота във време, когато безработицата е 9.5 процента, двамата решили, след дълъг размисъл, да напуснат страната и да останат в чужбина възможно най-дълго. В края на лятото, като спестят достатъчно пари, щели да обиколят Европа с раници на гърба. След като разгледат всичко, което си заслужава да се види на Стария континент, възнамерявали да се качат на самолет за Индия и да останат там дотогава, докогато им позволят средствата. Цялото пътуване щяло да продължи осем-девет месеца, може би година.

— Заминавате за Индия? — възкликна Маделин. — Това не е работа.

— Ще бъдем сътрудници в проучвания — кимна Мичъл. — На професор Хюз.

— Професор Хюз от театралния департамент ли?

— Наскоро ми попадна едно предаване за Индия — прекъсна ги Филида. — Беше доста потискащо. Бедността!

— За мен това е плюс, госпожо Хана — кимна Мичъл. — В мизерия и мръсотия вирея най-добре.

Филида, която не можеше да устои на подобен род закачки, изостави тържествения си вид и засия от удоволствие.

— Значи си попаднал на точното място.

— Може и аз да попътувам — заплаши Маделин.

Никой не реагира. Затова пък Алтън попита Мичъл:

— Какви имунизации трябва да си направиш за Индия?

— Против холера и петнист тиф. Гамаглобулинът е по желание.

Филида поклати глава.

— Майка ти сигурно се е поболяла от притеснение.

— Когато бях в казармата — продължи Алтън, — ни ваксинираха за какво ли не. Даже не ни казваха кое какво е.

— Мисля да се изнеса в Париж — рече по-високо Маделин. — Вместо да си търся работа.

— Мичъл — продължи Филида, — при твоя интерес в сферата на теологията ми се струва, че Индия ще ти пасне идеално. Там си имат всичко. Хиндуисти, мюсюлмани, сикхи, зороастрийци, джайнисти, будисти. Същински „Баксин енд Робинс“[3]! За мен религията винаги е била пленителна. Не и за съпруга ми, който си е Тома Неверни.

Алтън примигна.

— Не вярвам Тома Неверни да е съществувал.

— Познаваш ли Пол Мур — епископ Мур от катедралата „Свети Йоан Богослов“ в Ню Йорк? Наш близък приятел — продължи да ангажира вниманието на Мичъл Филида. — Може би ще ти е интересно да си поговориш с него. С удоволствие ще те запознаем. Винаги, когато сме в града, се отбиваме на служба там. Не си ходил? О… хм… как да ти я опиша? Ами просто е… богословена!

Филида вдигна длан към шията си, замаяна от удоволствието на сполучливата словесна игра, докато в същото време Мичъл любезно — и дори убедително — се засмя.

— Като заговорихме за изтъкнати свети мъже — вметна Алтън, — споменавал ли съм ви за срещата си с Далай Лама? На едно благотворително събитие в „Уолдорф“. Бяхме се наредили на опашка, за да му поднесем почитанията си. Имаше поне триста души. Както и да е, когато най-сетне ни дойде редът, попитах Далай Лама: „Случайно да имате нещо общо с Доли Партън?“.[4]

— Как не потънах в земята от срам! — възкликна Филида. — Искаше ми се всичко под мен да се продъни.

— Татко — прекъсна ги Маделин, — ще закъснеете.

— Моля?

— Ако искате да си намерите хубави места, време е да вървите.

Алтън си погледна часовника.

— Имаме още цял час.

— Става страхотна навалица — настоя Маделин. — По-добре тръгвайте.

Алтън и Филида погледнаха Мичъл с надежда за потвърждение. Маделин го срита под масата, при което той изстреля:

— Наистина се събират доста хора.

— Откъде ще виждаме най-добре? — обърна се пак към Мичъл Алтън.

— При входа „Ван Уикъл“. На горния край на „Колидж Стрийт“. Оттам ще се появим.

Алтън се надигна от масата. След като се здрависа с Мичъл, той се наведе да целуне Маделин по бузата.

— С теб ще се видим по-късно, госпожице Бакалавър 1982.

— Поздравления, Мичъл — додаде Филида. — Много ми беше приятно да се видим. И не забравяй, докато си на Голямото пътешествие, обещай си да изпращаш на майка си достатъчно писма. Иначе място няма да си намери от притеснение. — А на Маделин каза: — Дали да не си смениш роклята преди шествието? Тази има видимо петно.

И с тези думи Алтън и Филида, с поразителното си и натрапчиво родителско присъствие, с все раираното сако и дамската чанта, ръкавелите и перлите, прекосиха облицования с бежови тухли просторен салон на „Кар Хауз“ и се изнесоха през вратата. Сякаш за да оповести оттеглянето им, по стереоуредбата тръгна нова песен: пронизителният глас на Джо Джаксън се извиси над ритъма на електронни барабани. Барманът усили звука.

Маделин отпусна глава на масата, косата покри лицето й.

— Никога повече няма да близна алкохол — пророни.

— Последните думи на известните личности.

— Нямаш представа какво ми се случва.

— Че откъде да имам? Ти не говориш с мен.

Без да отлепя буза от масата, Маделин провлачи жално:

— Нямам дом. Завършвам колеж без покрив над главата си.

— Да бе, ясно.

— Наистина! — настоя Маделин. — Първата идея беше да замина за Ню Йорк с Аби и Оливия. После уж щях да се местя в Кейп, така че им казах да си търсят друга съквартирантка. По-късно обаче се оказа, че няма да ходя в Кейп, така че съм без покрив. Майка ми иска да се върна у дома, обаче аз по-скоро бих си теглила куршума.

— Лично аз лятото ще живея при нашите — успокои я Мичъл. — В Детройт. Ти поне си близо до Ню Йорк.

— Все още нямам вести за магистратурата, а вече сме юни — продължи Маделин. — Би трябвало да съм получила резултат от университета още преди месец! Мога да се обадя в администрацията, но не искам, защото ме е страх да не би да се окаже, че не са ме приели. Докато нямам отговор, все още има надежда.

Мина известно време преди Мичъл да заговори отново.

— Ела с мен в Индия.

Маделин отвори едното си око, за да види през туфата коса, че той май не изглежда като да се шегува.

— Всъщност дори не става въпрос за университета — каза. И като си пое дълбоко въздух, изплю камъчето: — С Ленард скъсахме.

Изпита огромно удоволствие от споделянето, от възможността да назове тъгата си, затова остана изненадана от реакцията на Мичъл.

— Защо ми го казваш? — попита той.

Тя вдигна глава, като отметна косата от лицето си.

— Не знам. Нали искаш да знаеш какво става.

— Не съвсем. Дори не съм те питал.

— Реших, че може да те интересува — каза Маделин. — След като си ми приятел.

— Ясно. — Гласът на Мичъл внезапно бе придобил саркастични нотки. — Нашето чудно приятелство! Това наше „приятелство“ всъщност не е съвсем приятелство, защото всичко става по твоята свирка. Ти определяш правилата, Маделин. Ако решиш, че няма да си говорим три месеца — не си говорим. После ти скимва да си проговорим, защото искаш да забавлявам родителите ти — и ето че пак си говорим. Приятели сме само когато ти решиш да сме приятели и никога не сме нищо друго, освен приятели, защото ти не го искаш. А аз трябва да съм о’кей с всичко.

— Съжалявам — отрони Маделин с чувството, че е измамена, че Мичъл е намерил слабото й място. — Просто не те харесвам в онзи смисъл.

— Именно! — извика Мичъл. — Не те привличам физически. Ясно, разбирам. Но кой е казал, че ти ме привличаш интелектуално?

Маделин реагира, сякаш бе получила плесница. Обзе я ярост, почувства се наранена и едновременно с това стана войнствена.

— Ах, ти… — опита се да намери възможно най-обидния епитет — жалък чекиджия!

Постара се да запази властното си изражение, но усети парене в гърдите и за своя изненада избухна в сълзи.

Мичъл се пресегна да я хване за ръката, но тя се отскубна. Окопити се и като се стараеше да не изглежда сякаш плаче от гняв, излезе през вратата и се спусна по стълбите към „Уотърман“. Видяла пред себе си празничния църковен двор, тръгна към реката. Имаше желание да се махне от кампуса. Главоболието й се бе завърнало, слепоочията й туптяха и докато наблюдаваше буреносните облаци, които се скупчваха над градчето като предстоящи неприятности, се запита защо хората се държат толкова подло с нея.

 

 

Любовните проблеми на Маделин се бяха появили във време, когато френската теория, която четеше, деконструираше самата идея „любов“. „Семиотика 211“ беше избираем курс за напреднали, воден от дезертьор от катедрата по английска филология. Майкъл Зипърстайн бе дошъл в „Браун“ преди трийсет и две години като представител на Новата критика. Той бе човекът, възпитал навиците за затворено четене и интерпретация извън биографията на автора у три поколения студенти, преди през 1975 г. да замине на животопроменящ сабатикал в Париж, където на една вечеря се запознал с Ролан Барт и, докато се хранели, бил посветен в новата вяра. Днес Зипърстайн водеше два курса в новоучредената програма по семиотика: „Въведение в семиотичната теория“ през първия семестър и „Семиотика 211“ през втория. Хигиенично плешив, без мустаци, с капитанска бяла брада, Зипърстайн си падаше по домашно плетени дебели моряшки пуловери и панталони от едро рипсено кадифе. Списъкът му със задължителна литература беше закопаващ.

В допълнение към всички светила на семиотиката — Дерида, Еко, Барт — курсистите в „Семиотика 211“ трябваше да претършуват едва ли не свраче гнездо, тъпкано с допълнителна литература, която включваше всичко: от новелата „Сарацина“ на Балзак до книги на издателство „Семиотекст(е)“[5] и преснимани текстове на Чоран, Роберт Валзер, Клод Леви-Строс, Петер Хандке и Карл Ван Вехтен. За да бъдеш допуснат до семинара, трябваше да се явиш на интервю лично при Зипърстайн, който да ти зададе любезни лични въпроси, свързани с любимото ти ястие или каква порода е кучето ти, като коментира отговорите ти с мъгляви коментари в стил Анди Уорхол. Езотеричните му проучвания, наред с типичните за един гуру шапчица и брада, внушаваха на студентите усещането, че са духовно пресети и вече са — за два часа в четвъртък следобед — част от местния колежански елит на литературната критика.

Което съвпадаше точно с желанието на Маделин. Тя бе избрала за своя специалност английската филология поради най-неподправената и глупава причина: обичаше да чете. Университетският „Каталог по английска и американска литература“ беше за нея онова, което представляваше лъскавият манхатънски магазин „Бергдорф“ за съквартирантките й. Курс, озаглавен „Английски 274: Евфеус на Джон Лили“ я въодушевяваше така, както каубойски ботуши „Фиоручи“ въодушевяваха Аби. „Английски 450А: Хоторн и Джеймс“ изпълваха Маделин с очакването за греховни часове в леглото — що-годе същото, което изживяваше Оливия, когато обличаше поличка от ликра и кожено яке за Годишния бал на „Браун“. Още като малка в къщата им в Притибрук Маделин се разхождаше из библиотеката, чиито рафтове се издигаха недостъпни над главата й — новозакупени томчета като „Любовна история“ на Ерик Сийгъл или „Майра Брекингридж“ на Гор Видал, които лъхаха на нещо забранено, както и достопочтените кожени издания на Филдинг, Такъри и Дикенс — и царственото присъствие на всичките тези думи, които би могла да прочете, я караха да се сепва още докато посяга към тях. Можеше да стои и да оглежда гръбчетата на книгите в продължение на цял час. Умението й да подрежда семейната библиотека съперничеше по своята изчерпателност на Десетичната класификация на Дюи[6]. Можеше на секундата да намери коя да е книга.

На рафтовете край камината бяха любимите четива на Алтън — биографии на американски президенти и британски премиери, мемоари на войнстващи външни министри, романи от Уилям Ф. Бъкли Младши[7], описващи морски пътешествия или шпионски истории. Книгите на Филида изпълваха лявата половина на библиотечните шкафове, които продължаваха към салона — романи и сборници с есета, представени в елитарното списание „Ню Йорк Таймс Ривю ъв Букс“, както и илюстровани издания за английски градини или шиноасери[8]. Дори сега, когато се случеше да нощува в евтин хотел или някъде край морето, Маделин попадаше на рафтове с непогледнати от другиго книги, които я зовяха. Прокарваше пръсти по опръсканите им със сол корици. Разделяше страници, слепени от морския въздух. Не изпитваше влечение към евтини трилъри или кримки. Самотна книга с твърди корици или останало без обложка издание на „Дайъл Прес“ от 1931 година, белязано с отпечатъците на безброй чаши кафе, можеха да я отстрелят право в сърцето. Колкото и да я викаха приятелите й на плажа, дори кламбейкът[9] вече да бе сложен да се пече, Маделин оставаше да си лежи в леглото, обзета от желание да почете още мъничко, за да помогне на тъжната стара книга да се почувства по-добре. Така бе прочела „Песента на Хиауата“ на Лонгфелоу. И Джеймс Фенимор Купър, Х. М. Пулман, „Ескуайър“ от Джон Филипс Марканд.

При все това понякога се чудеше какво ли й причиняват тези плесенясали стари книги. Някои студенти избираха специалност английска филология като подготовка за Юридическия факултет. Други по-късно ставаха журналисти. Най-умното момче в потока, Адам Фогел, син на университетски преподаватели, възнамеряваше да прави докторантура и на свой ред да гради академична кариера. С други думи, повечето от тези, които бяха избрали английската филология за своя основна специалност, го правеха по инерция. Защото нямаха достатъчно добре развито логическо мислене, за да се заловят с наука; защото историята им се виждаше твърде суховата, философията — прекалено трудна, геологията — тясно свързана с петрола, а математиката — неприлично наситена с математика; и защото не бяха нито музикални, нито артистични, нито финансово мотивирани, а навярно и не се отличаваха с блестящ ум; те гледаха да запишат специалност немного по-различна от онова, с което се бяха занимавали в първи клас: четене на приказки. Английската филология беше изборът на хората, които не знаеха какво да изберат.

През първата година Маделин записа практикум на тема „Бракът: избрани романи на Остин, Елиът и Джеймс“. Занятията се водеха от К. Маккол Сондърс. Сондърс бе на седемдесет и девет, родом от Ню Ингланд. Имаше издължено конско лице и бълбукащ смях, който разкриваше сбутани едни в други зъби. Педагогическият му метод се състоеше в четене на лекции, които бе писал преди двайсет-трийсет години. Маделин посещаваше часовете на професора, защото изпитваше съжаление към него и харесваше книгите от задължителния му списък. Според Сондърс, романът бе достигнал своя апогей с темата за брака през Викторианската епоха, с темата за интригите около уреждането на един сполучлив брак — след изчезването на тези теми романистите просто не са имали за какво да пишат. В ония дни, когато успехът в живота е зависел от брака, а бракът се е крепял на богатството, авторите са разполагали с истински теми. Великите епоси възпяват войната, а романът — брака. Равенството между половете — добро за жените — се отразява неблагоприятно върху романа. Това, което го унищожава окончателно, е разводът. Нима би имало значение за кого ще се омъжи Ема, ако по-късно можеше да поиска развод? Как би се развил бракът на Изабел Арчър с Гилбърт Озмънд, ако по онова време бяха съществували предбрачни споразумения? Сондърс бе категоричен, че в днешно време бракът няма същата тежест — романът също. Че къде съществува днес брачен роман? Никъде. Остава да се задоволиш с исторически романи. Или романи, разказващи за традиционните общества извън Западния свят. Афганистански, индийски. С други думи, остава да се върнеш — литературно погледнато — назад във времето.

Курсовата работа, с която Маделин щеше да завърши семестъра по този предмет, беше озаглавена „Въпросителните изречения: предложения за брак и (строго ограничената) сфера на решението на жената“. Сондърс остана толкова впечатлен, че я покани да си поговорят. В кабинета си — пропит с мириса на стар човек — професорът изрази мнение, че Маделин би могла да развие курсовата си работа в дипломна, като наред с това изрази готовността си той да й стане консултант. Маделин се усмихна любезно. Сондърс бе специалист в периодите, които я интересуваха — прехода от Регентските времена към Викторианската епоха. Беше мил, начетен и по свободните му приемни часове личеше, че никой друг не го е избрал за свой консултант, така че тя прие предложението му и заяви, че с удоволствие би работила с него по дипломната си работа.

Използва за епиграф цитат от „Барчестърски кули“ на Антъни Тролъп: „Не съществува щастлива любов, освен в края на английски роман“. Възнамеряваше да започне с Джейн Остин. След кратък анализ на „Гордост и предразсъдъци“, „Доводите на разума“ и „Разум и чувства“ — и трите бяха в основата си комедии, завършващи с брак — Маделин щеше да премине към Викторианския роман, където нещата ставаха по-сложни и далеч по-мрачни. „Мидълмарч“ и „Портрет на една дама“ не завършваха със сватба. И двете произведения започваха с типичните елементи на подобен сюжет — ухажори, предложения за брак, недоразумения, — но не приключваха със сватбена церемония. Тези романи следваха одухотворените си, интелигентни героини Доротея Брук и Изабел Арчър в хода на разочароващия им семеен живот и именно тук този тип сюжет достигаше апогея на творческото си изображение.

До 1900-та така нареченото „сватосване“ в подобни произведения вече не съществуваше. Маделин щеше да завърши с кратко изложение за залеза на такива сюжети. В „Сестра Кери“ Драйзер въвлича героинята си Кери в прелюбодейство с Друе, жени я за Герствуд с незаконна церемония, след което тя избягва и става актриса — а годината е едва 1900! Като заключение Маделин смяташе да цитира размяната на съпруги при Ъпдайк. Това бяха остатъчните следи от брачния роман: настоятелността да се казва „размяна на съпруги“, вместо „размяна на съпрузи“. Сякаш жената все още бе собственост, която можеше да служи за разменна монета.

Професор Сондърс посъветва Маделин да прегледа историческите източници. Тя покорно се зарови във възхода на индустриалното общество и нуклеарното семейство[10], проследи обособяването на средната класа и се запозна със Закона за семейството и брака от 1857 г. Но не след дълго темата започна да я отегчава. Взеха да я гризят съмнения относно оригиналността на труда й. Имаше чувството, че просто възпроизвежда разсъждения, изложени от Сондърс по време на упражненията. Срещите й с възрастния преподавател бяха обезсърчаващи, ограничаваха се до това професорът да прегледа дадените му от нея листове, като надраска в полетата коментари с червен химикал.

И тогава, една неделна сутрин преди зимната ваканция, приятелят на Аби, Уитни, цъфна на кухненската им маса, разтворил книга със заглавие „За граматологията“. Когато Маделин попита за какво е книгата, Уитни й даде да разбере, че самата идея книгата да е „за“ нещо е точно това, против което е тази книга, и че ако изобщо е „за“ нещо, то е за нуждата да се сложи край на мисленето, че книгите са „за“ нещо. Маделин обяви, че ще си направи кафе. Уитни я помоли да пусне едно и за него.

Колежът не беше като света навън. В света навън хората цитират имена, ако личностите, на които съответните имена принадлежат, са известни. В колежа имена се цитират, ако никой не е чувал за тях. Така че, логично, през седмиците след тази размяна на реплики с Уитни Маделин започна да дочува все по-често из кампуса името „Дерида“. Чуваше да се говори за „Лиотар“ и „Фуко“, за „Дельоз“ и „Бодрияр“. Това, че към повечето от онези, които споменаваха въпросните имена, тя изпитваше дълбоко вътрешно недоверие — бяха израснали в семейства от горната средна класа, носеха кубинки с платформи и анархистки символи, — я караше да не приема за чиста монета техния ентусиазъм. Но не след дълго забеляза Дейвид Копел — умен и даровит поет — също да чете Дерида. Освен това Пуки Еймс, който рецензираше ръкописи за „Парис Ривю“ и когото Маделин харесваше, беше записал курс при професор Зипърстайн. Маделин винаги си бе падала по именити професори, знаменитости като Сиърс Джейн[11], които нахлуваха в класната стая и с гъгнещ глас декламираха Харт Крейн или Ан Секстън. Според Уитни, професор Джейн беше някакво недоразумение. Маделин не можеше да се съгласи. Но след три години сериозни занимания с литература все още не си бе изградила здрава критическа методология, на която да се опре, докато чете. По-скоро говореше за книгите мъгляво и неподредено. Смущаваха я изказванията на състудентите й по време на лекции и упражнения. Изпитваше неудобство и от собствения си начин на изразяване. Изпитах чувството, че. Интересен е начинът, по който Пруст. Хареса ми как Фокнър.

И когато Оливия, която беше висока и слаба, с издължен аристократичен нос като на африканското куче салуки, един ден се появи със „За граматологията“ в ръка, Маделин осъзна, че това, което доскоро е било маргинално, вече е норма.

— Какво представлява книгата?

— Не си я чела?

— Щях ли да те питам, ако я бях чела.

Оливия изсумтя.

— Май сме заядливички днес.

— Извинявай.

— Шегувам се. Книгата е култ. Дерида е абсолютният ми Господ!

Едва ли не за броени часове стана направо смешно да се четат автори като Чийвър и Ъпдайк, които описваха предградията, където Маделин и повечето й приятели бяха отрасли; вместо това изплуваха писатели като Маркиз дьо Сад, който пишеше за анално дефлорирани девици във Франция през XVIII век. Причината Дьо Сад да е толкова предпочитан беше, че шокиращите му секс сцени на практика не говореха за секс, а за политика. И в този смисъл бяха антиимпериалистически, антибуржоазни, антипатриархални и антивсичко, срещу което би могла да се обяви една умна млада феминистка. По време на третата си година в колежа Маделин се придържаше благоразумно към курсове като „Викторианското въображение: от Фантазиите на Джордж Макдоналд до Водните дечица на Чарлз Кингсли“, но в четвърти курс вече не можеше да си затваря очите за контраста между опулените зубъри от спец-курса върху древния „Беоулф“ и хипстърите в дъното на коридора, които четяха Морис Бланшо. На решението да отидеш да учиш в колеж в комерсиалните времена на осемдесетте му липсваше известен радикализъм. Семиотиката беше първото, което понамирисваше на революция. Семиотиката прокарваше междина; създаваше елит; беше изискана и европейска; занимаваше се с провокативни теми като мъчения, садизъм, хермафродити, със секс и власт. Маделин винаги се бе радвала на популярност в училище. Годините на популярност я бяха научили да отсява готините типове от смотаняците дори в по-ограничена подгрупа като катедрата по английска филология, където идеята за готин тип явно не вземаше превес.

Ако драмата от епохата на Реставрацията те отегчава, ако изучаването на Уърдсуърт те кара да се чувстваш старомоден и оцапан с мастило — има и друга възможност. Можеш да се махнеш от К. Маккол Сондърс и старата Нова критика. Можеш да подириш спасение в новия империум Дерида и Еко. Можеш да се запишеш в „Семиотика 211“ и да разбереш за какво говори целият колеж.

 

 

В „Семиотика 211“ се приемаха само десетина студенти. Осем от тях бяха преминали „Въведение в семиотичната теория“. Това беше повече от очевидно още при първото занятие на групата. Щом влезе в залата от ветровитото време навън, Маделин завари около дискусионната маса осем души с черни фланелки и раздрани черни джинси. Двама-трима бяха изрязали яките или ръкавите на фланелките си. Лицето на едно от момчетата излъчваше нещо зловещо — приличаше на бебешко, но с бакенбарди — и на Маделин й отне известно време да осъзнае, че веждите са обръснати. Всички присъстващи приличаха на привидения, в сравнение с които естественото здравословно излъчване на Маделин стоеше някак подозрително — като глас в полза на Рейгън. Затова тя си отдъхна, когато в стаята влезе здравеняк с пухено яке и апрески и седна до нея. Младежът стискаше картонена чаша с кафе.

Зипърстайн покани студентите да се представят и да мотивират желанието си да запишат този спецкурс.

Първи се обади онзи без веждите.

— Хм, значи. Трудно ми е да се представя, защото самата идея за представяне в обществото е дълбоко проблематизирана. Например, ако ви кажа, че се казвам Търстън Миймс и че съм израсъл в Стамфорд, Кънетикът, ще знаете ли кой съм? Е, добре. Казвам се Търстън и съм от Стамфорд, Кънетикът. Записах този курс, защото миналото лято прочетох „За граматологията“ и останах като гръмнат. Когато дойде ред на съседа на Маделин, той каза, че учел две специалности (биология и философия) и никога преди не е избирал курс по семиотика, че родителите му са го кръстили Ленард, че винаги му се е струвало много удобно да имаш име, особено когато те викат за вечеря, и че ако някой реши да го нарича Ленард — ще се отзове.

Ленард не каза нищо повече. До края на упражнението седя облегнат назад, прострял напред дългите си крака. След като си изпи кафето, бръкна в дясната си апреска и за изненада на Маделин извади кутийка с тютюн за дъвчене. С два пожълтели пръста напъха една стиска в бузата си. През следващите два часа на всяка минута-две се изплюваше — дискретно, но звучно — в чашата.

Всяка седмица Зипърстайн възлагаше за четене една стряскаща теоретична книга и един роман. Съчетанията бяха странни, ако не откровено произволни. (Например, какво общо би могло да има между „Курс по обща лингвистика“ на Фердинанд дьо Сосюр и Пинчъновия роман „Обявяването на серия №49“?) Що се отнася до самия Зипърстайн, той не толкова водеше курса, колкото наблюдаваше студентите иззад огледалните стъкла на собствената си мъглява личност. Рядко проронваше дума. Сегиз-тогиз задаваше въпроси, с които да разпали дискусията, и час по час се доближаваше до прозореца, загледан към залива Нарагансет, сякаш замислен за акостиралата си на сух док дървена бойна галера.

На третата седмица от началото на курса, в един ветровит и навъсен февруарски ден, имаха за четене книга на самия Зипърстайн — „Създаването на знаците“, в тандем със „Страдание отвъд мечтите“ на Петер Хандке.

Винаги е смущаващо, когато преподавател зададе за четене собствената си книга. Дори Маделин, за която всички книги от списъка бяха трудни, можеше да забележи, че приносът на Зипърстайн в тази област е доста скромен и се опира на вече съществуващи трудове.

Студентите от групата бяха някак предпазливи в мненията си относно „Създаването на знаците“, затова всички си отдъхнаха, когато след междучасието дойде време да преминат към романа.

— Е — подхвана Зипърстайн, като запремигва зад кръглите рамки на очилата си, — как ви се струва Хандке?

След кратка пауза заговори Търстън.

— Хандке е адски хладен и потискащ — бе коментарът му. — Много ми хареса.

Търстън имаше иронично изражение и къса, пригладена с гел коса. Липсата на вежди, заедно с бледото лице, му придаваха някаква свръхинтелигентност — като чиста проба отделен от тялото мозък.

— Би ли се изразил по-конкретно? — подкани го Зипърстайн.

— Вижте, професоре, има една тема, която ми е близка до сърцето — самоубийството. — Другите студенти захихикаха сподавено, забелязали нарастващия ентусиазъм на Търстън. — Книгата има претенцията да е автобиографична. Но съм съгласен с Барт, че актът на писане е сам по себе си фикционализиращ, дори да боравиш с действителни събития.

Барт. Така се произнасяло значи. Нищо, че се пише Бартес. Маделин си записа, благодарна, че й бе спестено унижението.

Междувременно Търстън казваше:

— Та значи, майката на Хандке се самоубива и Хандке сяда да опише случилото се. Старае се да бъде възможно най-обективен, да бъде абсолютно безпощаден! — Търстън успя да потисне усмивката си. Опитваше се да изглежда като човек, който би реагирал на самоубийството на собствената си майка с високолитературна безпощадност и мекото му, младо лице грейна от удоволствие. — Самоубийството е тропа — обяви. — Особено в немската литература. Вземете „Страданията на младия Вертер“. Вземете Клайст[12]. Ха, току-що ми хрумна нещо. — Заби пръст във въздуха: — „Страданията на младия Вертер“. — Вдигна още един пръст. — „Страдание отвъд мечтите“. Моята теория е, че Хандке е усещал товара на цялата тази традиция и книгата е опитът му да се освободи.

— В какъв смисъл да се „освободи“? — попита Зипърстайн.

— От цялата тази тевтонска история, щурм-унд-дранг, самоубийства и прочие.

Вихърът навън през прозореца въртеше или стърготини сапун, или прашинки пепел — като нещо или ужасно чисто, или ужасно мръсно.

— „Страданията на младия Вертер“ е подходяща отпратка — кимна Зипърстайн. — Но според мен е по-скоро работа на преводача, отколкото на Хандке. На немски книгата се казва Wunschloses Unglück.

Търстън се усмихна или защото успя да спечели изцяло вниманието на Зипърстайн, или защото немският му прозвуча смешно.

— Тук имаме заиграване с една немска поговорка, wunschlos glücklich, което означава да бъдеш по-щастлив, отколкото някога би могъл да мечтаеш. Само че Хандке преобръща нещата по удивителен начин. Заглавието е сериозно и необичайно прекрасно.

— Тоест, означава да бъдеш по-нещастен, отколкото би могъл да мечтаеш — вметна Маделин.

Зипърстайн я погледна за пръв път.

— В известен смисъл. Както казах, нещо се губи при превода. Вие какво ще кажете?

— За книгата ли? — попита Маделин и тутакси осъзна колко глупаво прозвуча въпросът й. Замлъкна, кръвта пулсираше в ушите й. Хората се изчервяваха в английски романи от XIX век, но никога в съвременни австрийски.

Преди тишината да е станала неловка, Ленард й се притече на помощ.

— Аз имам коментар — рече. — Ако възнамерявах да пиша за самоубийството на майка си, едва ли щях да отделя толкова усилия в търсене на експериментаторски подход. — Той се наклони напред, опрял лакти на масата. — В смисъл, само мен ли ме отблъсна безпощадността на Хандке? Не ви ли звучи тази книга смразяващо?

— По-добре студена, отколкото сантиментална — отвърна Търстън.

— Мислиш ли? Защо?

— Защото вече сме чели сантименталния синовен разказ за обичания мъртъв родител — затова. Чели сме го милион пъти. Вече няма никаква тежест.

— Провеждам малък мисловен експеримент — продължи Ленард. — Да приемем, че майка ми се е самоубила. И аз, примерно, пиша книга за това. Защо бих подходил по подобен начин? — Затвори очи и отметна глава назад. — Първо, бих го направил, за да се справя с мъката. Второ, вероятно за да нарисувам портрет на майка си. Да я съхраня в паметта си.

— И си мислиш, че реакцията ти е универсална? — парира с въпрос Търстън. — Че понеже ти би реагирал на смъртта на родител по определен начин, това задължава и Хандке да реагира така.

— Казвам, че ако майка ти се е самоубила, това не е литературна тропа.

Сърцето на Маделин се бе успокоило. Тя слушаше дискусията с интерес.

Търстън клатеше глава по начин, който не предполагаше съгласие.

— Да, добре — каза. — Истинската майка на Хандке се е самоубила. Умряла е в истинския свят и Хандке е изпитал истинска скръб или каквото там. Но книгата не е за това. Книгите не са за „истинския живот“. Книгите са за други книги. — Изду устни като духов инструмент и занарежда бодро: — Според моята теория проблемът, който Хандке се е опитал да разреши — от литературна гледна точка, — е как се пише по тема, била тя и толкова истинска и болезнена като самоубийството, когато всичко написано преди теб по въпроса те е лишило от оригиналност на изказа?

Казаното от Търстън прозвуча в ушите на Маделин едновременно проникновено и изначално погрешно. Сигурно беше вярно това, което той казваше, ама не биваше да е така.

— „Популярната литература — прекъсна ги Зипърстайн, като предложи тема за есе, — или обречените усилия да бъдеш забелязан.“

През студентите премина вълна от веселост. Маделин се обърна и видя Ленард да я наблюдава. Щом часът свърши, той си грабна книгите и си тръгна.

Оттогава нататък тя започна да го засича тук-там. Един следобед го видя да прекосява поляната гологлав в зимната лапавица. Мерна го и в „Мът&Джеф“ да яде еклектичен сандвич „Бъди Чанчи“[13]. Една сутрин го видя да чака автобус на „Саут Мейн“. Ленард винаги беше сам, изглеждаше запуснат и чорлав като едър момчурляк, останал без майка. В същото време й се струваше някак по-възрастен от повечето момчета в училище.

Маделин караше последния семестър от четвърти курс — уж време за забавление и разпускане, а нещо все не й се получаваше. Не че се имаше за отчаяна или ощетена. По-скоро приемаше моментното си състояние на необвързаност за добре дошло и използваше случая да си прочисти мислите. Но когато се улови да си задава въпроса какво ли е да целуваш момче, което дъвче тютюн, взе да се опасява, че заблуждава сама себе си.

Като се вглеждаше назад, тя си даваше сметка, че не е очаквала нищо особено от любовния си живот в колежа. Съквартирантката й в първи курс, Дженифър Бумгор, още първата седмица след започването на учебната година се бе отбила до Медицинската служба, за да се консултира каква точно диафрагма да използва. Непривикнала да живее в една стая с друг човек, Маделин намираше цялото това споделяне на толкова интимни подробности за доста прибързано. Не гореше от желание да разглежда диафрагмата — с вид на несварени равиоли — на Дженифър и за нищо на света не би пипнала спермицидния гел, който съквартирантката й предложи да изстиска върху дланта й. За Маделин беше шокиращо, че Джени не пропуска да си сложи диафрагмата преди всеки купон, та дори за мача между „Харвард“ и „Браун“, а една сутрин я беше зарязала върху миниатюрния хладилник в квартирата им. Същата зима, когато преподобният Дезмънд Туту посети кампуса, за да изнесе лекция срещу апартейда, на път за събитието на великия духовник Маделин попита Дженифър:

— Сложи ли си диафрагмата?

Следващите четири месеца живяха в стая от трийсет квадратни метра без да си продумат.

Макар Маделин да не бе дошла в колежа съвсем неподготвена в сексуално отношение, в първи курс кривата на познанието й в тази област на практика се оказа права. Ако не се брои еднократната забежка с уругваец на име Карлос — студент в Математическия факултет, който ходеше по сандали и приличаше на Че Гевара, — единственото друго момче, с което бе имала вземане-даване, беше дванайсетокласник, дошъл да разгледа „Браун“ в деня на отворените врати, когато бъдещите студенти имаха възможност да направят опознавателна обиколка на кампуса. Маделин видя Тим да стои на опашката в столовата — която всички наричаха „Рати“ — и да прибутва табла върху металната релса, видимо разтреперен. Синият блейзър му беше с няколко номера по-голям. Цял ден беше обикалял кампуса без да размени нито дума с някого. И вече умираше от глад, а не знаеше има ли право да се храни в столовата, или не. Тим сякаш беше единственият жив човек в „Браун“, който се чувстваше по-изгубен от Маделин. Тя му помогна да се оправи в „Рати“, след което го поведе на обиколка из университета. Накрая, към десет и половина вечерта, се озоваха в стаята й. Тим имаше дълги мигли и красиви черти като на скъпа баварска кукла, малък принц или овчарче, напяващо тиролски песни. Синият му блейзър се валяше по пода, а ризата на Маделин бе разкопчана, когато на вратата се появи Дженифър Бумгор.

— Опс — каза тя, — извинете. — И не помръдна от мястото си, ухилена и забила глава в пода, сякаш вече предвкусваше как сочната клюка ще се плъзне по коридора. Когато най-сетне съквартирантката й се махна, Маделин стана и си оправи дрехите, а Тим си взе блейзъра и се върна в гимназията.

По Коледа, когато се прибра за ваканцията, Маделин реши, че кантарът в банята на родителите й е повреден. Опита се да намести стрелката и се качи втори път, но показанията бяха съвсем същите. Пристъпи плахо пред огледалото и видя насреща си разтревожен бурундук.

„Дали никой не ме кани на среща, защото съм дебела — оплака се бурундукът, — или съм дебела, защото никой не ме кани на среща?“

— Аз не качих традиционните за първокурсниците пет килца — злорадо се ухили сестра й, когато Маделин слезе на закуска. — Но за разлика от всички останали, внимавах да не се тъпча.

Свикнала със заядливите коментари на Алуин, Маделин не й обърна внимание, само безмълвно разряза и изяде първия от петдесет и седемте грейпфрута, от които се състоеше менюто й до Нова година.

Спазването на диета те залъгва, че можеш да контролираш живота си. До януари Маделин свали два килограма, а до края на скуош-сезона си възвърна отличната форма, но пак не срещна момче, което да я впечатли. Половината от състудентите й изглеждаха невероятно недорасли, останалите пък сякаш преждевременно се бяха превърнали в чичковци — брадясали като психотерапевти, затопляха тумбести чаши с бренди над свещи под звуците на A Love Supreme на Колтрейн. Едва по някое време във втори курс Маделин най-сетне се сдоби със сериозен приятел. Били Бейнбридж беше син на Дороти Бейнбридж, чийто чичо притежаваше една трета от вестниците в САЩ. Били имаше розови бузки, руси къдри и белег на дясното слепоочие, който му придаваше допълнителен чар. Говореше кротко и ухаеше приятно, като сапун „Айвъри“[14]. Голото му тяло бе почти изцяло лишено от окосмяване.

Били не обичаше да говори за семейството си. Маделин приемаше това като знак за добро възпитание. Бяха го приели в „Браун“ с предимство заради потеклото му и понякога се тревожеше, че едва ли би влязъл със собствени усилия. Сексът с него беше уютен, гушкав, абсолютно наред. Били мечтаеше да се занимава с кино. Но единственият филм, който направи за курса „Кинематография за напреднали“, продължаваше дванайсет минути, през които Били повръщаше бясно пред камерата кафеникава смес с вид на лайна. Маделин започна да се пита каква ли е причината за неговото нежелание да говори за семейството си.

Все пак имаше една тема, по която приятелят й бе склонен да дискутира с нарастващо настървение — обрязването. Прочел статия в някакво списание за здравословен начин на живот, в която тази практика била заклеймена, и това му направило силно впечатление.

— Като се замислиш, доста е странно да причиниш подобно нещо на бебето си — разсъждаваше. — Да му клъцнеш част от пишката? Нима е много по-различно отколкото, да речем, пъхането на кост през носа при племената на Папуа Нова Гвинея? Всъщност кост през носа е далеч не толкова агресивно.

Маделин го слушаше и се стараеше да изразява съчувствие с надеждата, че в един момент Били ще зареже темата. Но седмиците минаваха, а той се връщаше към тези си размисли отново и отново.

— Лекарите в тази страна го извършват рутинно — не се отказваше. — Хич и не питат родителите. Аз не съм евреин или някакъв такъв. — Прие с подигравка обясненията, че се прави от здравословна или хигиенична гледна точка. — Може би е имало резон преди три хиляди години, някъде из пустинята, когато е нямало как да си вземеш душ. Но сега?

Една нощ, докато си лежаха в леглото голи, Маделин хвана Били да оглежда пениса си, да го подръпва.

— Какво правиш?

— Търся белега — мрачно отрони.

Той повдигна въпроса и пред приятелите си от Европа — Хенрик Непокътнатия и Оливие Препуциума.

— Сигурно там имате свръхчувствителност?

Били беше убеден, че е лишен от чувствителност. Маделин се опита да не го приема твърде лично. Пък и в отношенията им имаше и други проблеми. Били имаше навика да се вглежда съсредоточено в очите й по начин, който й се струваше някак властен и обсебващ. Положението със съквартирантката му беше особено. Били живееше извън кампуса с красивата атлетична Кайли, която спеше с най-малко трима души, сред които и Фатима Ширази, племенница на шейха на Иран. На стената на дневната в къщата им Били беше нарисувал с блажна боя думите „Убий бащата“. Според него колежът бе именно това — убиване на бащата.

— Кой е твоят баща? — попита той Маделин. — Вирджиния Улф? Или Сюзън Зонтаг?

— В моя случай — отговори Маделин — баща ми наистина ми е баща.

— Значи трябва да го убиеш.

— Кой е твоят баща?

— Годар.

Били разказваше как двамата с Маделин ще наемат къща в Гуантанамо през лятото. Тя можела да пише роман, докато той снима филм. Вярата му в нея, в писането й (въпреки че на практика тя не се беше занимавала с писане на художествена литература) караше Маделин да се чувства толкова добре, че започна да свиква с тази идея. Докато един ден, тъкмо стъпила на верандата пред къщата на Били, миг преди да почука на прозореца му, нещо не я накара да надзърне вътре. В разхвърляното легло различи него, свит в ембрионална поза а ла Джон Ленън, до разчекнатата Кайли. И двамата бяха голи. Секунда по-късно, сред облак дим, в стаята се материализира и Фатима, също гола, изтръсквайки бебешка пудра от лъскавата си персийска кожа. Усмихна се на партньорите си по креват, дребните й зъби заблестяха върху пурпурно-червените венци.

Следващото гадже на Мади се случи не съвсем по нейна вина. Тя нямаше къде да срещне момче като Дабни Карлайл, ако не бе записала курс по актьорско майсторство, а нямаше да запише актьорско майсторство, ако не беше майка й. Като млада, Филида си мечтаела да стане актриса. Родителите й обаче не били съгласни. „Актьорската професия не беше за хора от нашето семейство, особено пък за жените“, така обясняваше Филида. От време на време, когато изпаднеше във философско настроение, разказваше на дъщерите си за бунтарското си поведение. След като завършила колеж, Филида „избягала“ в Холивуд. Без да каже на родителите си, взела самолета за Лос Анджелис и заживяла при своя приятелка от колежа „Смит“. Намерила си работа като секретарка в застрахователна компания. Двете с приятелката й — Сали Пейтън — се преместили да живеят в къща в Санта Моника. През следващите шест месеца Филида се явила на три кастинга, имала едни пробни снимки и получила „купища покани“. Веднъж видяла комика Джаки Глийсън да внася чихуахуа в ресторант. Била се сдобила с лъскав загар, който описваше като „египетски“. Винаги щом заговореше за този период от живота си, Филида сякаш разказваше за друг човек. Що се отнася до Алтън, той нямаше коментар по тези въпроси, защото осъзнаваше напълно, че провалът на Филида е бил за негово добро. На следващата Коледа, във влака към Ню Йорк, тя срещнала изопнатия като струна подполковник, наскоро завърнал се от Берлин. Филида така и не се прибрала в Лос Анджелис. Затова пък се омъжила. „И се появихте вие двете“, завършваше разказа си тя.

Неспособността на майка й да осъществи мечтите си бе насърчила Маделин да мечтае. Животът на Филида беше страхотен антипример за нея. Този антипример символизираше несправедливостта, която животът на Маделин щеше да поправи. Да изживееш юношеските си години паралелно с едно велико социално движение, да растеш в епохата на Бети Фридан[15], на демонстрациите във връзка с Поправката за равни права и неподатливите на опитомяване шапки на Бела Абцуг[16], да очертаеш пределите на собствената си личност, след като тя бъде очертана наново — това е свобода, равна по величие на коя да е от американските свободи, за които Маделин бе учила в училище. Спомняше си онази вечер през 1973-та, когато семейството се събра пред телевизора в кабинета, за да гледа двубоя на корта между Били Джийн Кинг и Боби Ригс. Как Маделин, Алуин и Филида викаха за Били Джийн, а пък Алтън подкрепяше Боби Ригс. Как докато Кинг разкарваше Ригс нагоре-надолу по корта, биеше невъзможни за връщане сервиси и бележеше точки с неспасяеми удари, за които Боби беше твърде бавен, Алтън започна да се оплаква: „Играта не е честна! Ригс е твърде стар. Ако искат Джийн да си премери силите истински, трябва да я пуснат срещу Смит или Нюком“. Но нямаше никакво значение какво казва Алтън. Нямаше значение, че Боби Ригс бе на петдесет и пет, а Кинг на двайсет и девет, нито че Ригс не бе кой знае колко велик играч дори в своя апогей. Важното беше, че този мач се показваше по националната телевизия, в най-гледаното време, което от седмици наричаха „Битка на половете“, и че жената печелеше. Ако съществуваше знаков момент за момичетата от Маделиновото поколение, който да придава драматизъм на техните копнежи, да поставя във фокус техните очаквания от самите себе си и от живота, то това бяха именно тези два часа и петнайсет минути, през които цялата страна стана свидетел как мъж в бели шорти бива победен от жена — безапелационно разгромен дотолкова, че да не му остава друго, освен да прескочи тромаво мрежата след мач-пойнта. И дори това бе показателно: обикновено мрежата прескача победителят, не победеният. Е, що за мъжко поведение е да се държиш като победител, при положение че току-що си бил смлян от бой?

На първата сбирка на класа по актьорско майсторство професор Чърчил — плешив мъж с вид на огромна жаба — покани всички да се представят. Оказа се, че половината от присъстващите са студенти от Театралния департамент със сериозно отношение към актьорската и режисьорската професия. Маделин измънка нещо в смисъл че харесва Шекспир и Юджийн О’Нийл.

Дабни Карлайл стана и заяви:

— Бил съм известно време модел в Ню Йорк. Агентът ми ме посъветва да мина курс по актьорско майсторство. Така че, ето ме тук.

„Известно време“ означаваше една реклама за списание, която показваше неколцина добре сложени младежи по боксерки, които приличаха на атлетичните модели с изваяни тела, снимани от Лени Рифенщал[17], и стояха подредени в губеща се в далечината редица на плаж, чийто черен вулканичен пясък димеше около мраморните им ходила. Маделин видя снимката едва след като двамата бяха започнали да излизат — Дабни с въодушевление извади ценния артефакт от едно ръководство за бармани, където го държеше надлежно пригладен. Маделин аха да се пошегува, когато благоговейният блясък в изражението на Дабни я възпря. Затова тя предпочете да се поинтересува къде се намира този плаж (Монтаук) и защо пясъкът е толкова черен (не е), и колко са платили на Дабни („четирицифрена сума“), и какви са останалите момчета („жалки скапаняци“), и дали в момента носи същите боксерки. Понякога е трудно за едно момиче да проявява интерес към нещата, които вълнуват момчетата. Де да се интересуваше Дабни от кърлинг, или пък да искаше да участва в Модел ООН[18] — каквото и да е, само не модел. Или поне това бе истинското чувство, което Маделин установи, че е изпитала, след като се самоанализира по-късно. Тогава обаче — тъй като Дабни я предупреди да не пипа снимката, преди да я е ламинирал — тя прехвърли в главата си стандартните аргументи: че колкото и да е лошо да бъдат превръщани хората в обекти, появата на идеализиран мъжки образ в средствата за масова информация на практика е точка в полза на равенството между половете; че след като мъжете също са превръщани в обекти и се притесняват за външния вид и фигурата си, значи има надежда да започнат да разбират с какъв товар живее жената открай време и евентуално да се научат да проявяват повече такт към въпросите, свързани с телесното. Стигна дори дотам, да се възхищава на Дабни за куража да се съгласи да бъде сниман само по едни оскъдни сиви гащета.

С техния външен вид, разпределението им за романтични партньори в избрани драматизации по време на курса беше неизбежно. Маделин беше Розалинда за дървения Орландо на Дабни, Маги за неотзивчивия като брикет Брик от „Котка върху горещ ламаринен покрив“. За място на първата репетиция избраха дома на студентското братство на Дабни. Още с прекрачването през входната врата Маделин затвърди ненавистта си към организации като „Сигма Чи“. Наближаваше десет сутринта. Следите от отминалата „Хавайска нощ“ бяха все още видими — хавайският цветен венец, който висеше от окачения на стената трофей на лос, найлоновата поличка от „трева“, стъпкана на подгизналия от бира под — поличка, която, ако Маделин се поддадеше на опасно красивия Дабни Карлайл, би могла (в най-добрия случай) да види как се полюшва върху тялото на пияна девойка, следваща ритъма на огласяна от виковете на братята хавайска хула, или която поличка (в най-лошия случай, понеже коктейлите нерядко те карат да вършиш щуротии) да облече самата тя в стаята на гаджето си, за негово лично удоволствие. Двама от „братята“ се бяха излегнали на ниския диван и гледаха телевизия. При появата на Маделин се поразмърдаха, изплуваха от сумрака като шарани със зяпнала уста. Тя побърза да се запъти към стълбището в дъното, обзета от мисли, каквито винаги я спохождаха в обкръжението на братства и братя: че тяхната притегателна сила произлиза от примитивната нужда от закрила (едни неандерталски племена обединени срещу други неандерталски племена); че „кръщаването“ на първокурсниците (да те съблекат дибидюс, да ти сложат превръзка на очите и да те оставят във фоайето на хотел „Билтмор“ с билетче за автобус, лепнато за слабините) всява същите онези страхове от изнасилване и кастрация, срещу които членството в братство обещава закрила; че всеки, който мечтае да влезе в братство, страда от несигурност на характера, която трови връзките му с жените; че има нещо дълбоко не наред у изпитващите хомофобия младежи, които съсредоточават целия си живот около една хомоеротична обвързаност; че величествените сгради, поддържани благодарение на членския внос на поколения братя, са на практика терени за изнасилване на състудентки или впиянчване; че братствата неизменно вонят; че за нищо на света не би искал да се изкъпеш в къщата на братство; че само първокурсничките са достатъчно глупави да се появят на купон на братство; че Кели Троб си беше лягала с един от „Сигма Делта“, който само повтарял: „Сега го виждаш, сега не, сега го виждаш, сега не“; че подобно нещо няма никога да се случи точно на нея, Маделин.

Това, което не очакваше да види в подобно братство, бе русият и мълчалив Дабни да си учи репликите, седнал по шорти на сгъваем стол, босоног. Като се връщаше назад, Маделин разбираше, че не е имала избор. Двамата с Дабни бяха избрани един за друг едва ли не като за кралска сватба. Тя беше принц Чарлз на неговата принцеса Ди. Знаеше, че не го бива на сцената. Дабни беше артистичен колкото втора резерва нападател в отбора по американски футбол. В живота той малко се движеше и малко говореше. На сцената беше почти статичен, но пък имаше много реплики. Кулминацията на драматичната му изява представляваха моментите, когато напрежението на лицето му да си спомни репликите се доближаваше до емоцията, която се опитваше да пресъздаде.

Усилието да партнира на Дабни правеше Маделин по-скована и нервна отколкото беше по природа. Тя искаше да се падне в двойка с някой от талантливите студенти от класа. Предложи интересни откъси от „Виетнамизирането на Ню Джърси“ от Кристофър Дюран и Маметовата пиеса „Сексуални перверзни в Чикаго“, но желаещи не се появиха. Никой не искаше да се обрича на неуспех, като играе с нея.

Дабни не допускаше това да го разтревожи.

— Тия са пълни кретени — заяви той. — Никога няма да се докопат до пиеса, камо ли да ги поканят за участие във филм.

Беше по-пестелив на думи, отколкото би й се искало да бъде нейният истински приятел. И беше находчив колкото пластмасов манекен. Но физическото съвършенство на Дабни изтласкваше на заден план в мислите й всички тези истини. За пръв път й се случваше да има връзка, в която да не е по-красивата от двамата. Това леко я смущаваше. Но щеше да се справи. В три през нощта, докато Дабни спеше до нея, Маделин се улавяше да разглежда в унес всяка релефна коремна гънка, всеки изпъкнал мускул по тялото му. Обичаше да мери телесните мазнини на Дабни с дебеломер, опрян в талията му. Тънкият момент в рекламирането на бельо са коремните мускули, уверяваше я той, а коремни мускули се правят единствено с преси и хранителен режим. Удоволствието да разглежда тялото му се доближаваше до удоволствието, с което като малка наблюдаваше ловджийски хрътки. В недрата на това удоволствие, като въглен, който го разпалваше, тлееше едно страстно желание да стисне Дабни и да изцеди цялата му сила и красота. Всичко беше много първично, разгръщаше се плавно и Маделин се чувстваше фантастично. Проблемът беше, че не успя да си позволи да се наслаждава на Дабни, нито дори да го използва по някакъв начин, а просто допусна да се държи като стопроцентова калинка и да си внуши, че е влюбена в него. Очевидно се нуждаеше от емоции. Изпразненият от съдържание, безкрайно задоволяващ секс не я вълнуваше.

И така, започна да си повтаря, че актьорската игра на Дабни е „прибрана“ и „сдържана“. Харесваше й, че той е „сигурен в себе си“, че „няма нужда да доказва каквото и да било“ и че не е „фукльо“. Вместо да се притеснява, че е глупав, си каза, че е деликатен и сдържан. Вместо да страда, че му липсва достатъчно богата обща култура, реши да приеме, че е интуитивен. Преувеличаваше умствените способности на Дабни, за да не се чувства повърхностна, задето го желае физически. Поради същата причина му помагаше да си пише — е, добре, пишеше му — курсовите работи по литература и антропология, а получените шестици тълкуваше като знак за интелигентността му. Изпращаше го на кастинги за модели в Ню Йорк с целувки за късмет и го изслушваше, когато той й се жалваше горчиво от „педалите“, дето не се били възползвали от услугите му. В крайна сметка май щеше да излезе, че не е чак толкова съвършено красив. На фона на големите красавци беше просто средна хубост. Дори усмивката му не беше безупречна.

В края на семестъра студентите от класа по актьорско майсторство се срещаха на четири очи с преподавателя за получаване на обратна връзка. Чърчил посрещна Маделин с жълтеникава хищна усмивка, след което се отпусна бавно на стола с увисналата си двойна брадичка.

— Беше ми приятно да си в моя клас, Маделин — каза й. — Но не ставаш за актриса.

— Не се притеснявайте — насърчи го Маделин смирена, но спокойна. — Карайте направо.

— Имаш усет към езика, особено по отношение на Шекспир. Но гласът ти е писклив и изглеждаш притеснена на сцената. На челото ти има постоянна бръчка. Един вокален педагог би могъл да направи чудеса с гласа ти. Притеснява ме обаче притеснението ти. Ето, казах ти го направо. Бръчката.

— Нарича се мислене.

— В което няма лошо, ако играеше Елинор Рузвелт. Или Голда Меир. Но тези роли не изпадат много често.

Събрал пръстите си в пирамидка, Чърчил продължи:

— Щях да бъда по-дипломатичен, ако мислех, че е важно за теб. Но имам чувството, че нямаш намерение да ставаш професионална актриса, нали?

— Нямам намерение.

— Добре. Ти си красива. Ти си умна. Светът е в краката ти. Имаш благословията ми.

Когато Дабни се върна от срещата си с Чърчил, изглеждаше дори още по-самодоволен от обикновено.

— Е? — попита го Маделин. — Как мина?

— Казва, че съм идеален за сапуни.

— Имаш предвид реклами на сапуни?

Дабни се подразни.

— „Дните на нашия живот“, „Централна болница“. Говори ли ти нещо?

— Като комплимент ли ти го каза?

— Че как иначе? Актьорите в сапунените сериали са топ! Работят всеки ден, трупат пари и не им се налага да пътуват. Цялата тая работа с рекламата си беше чиста загуба на време. Майната му. Ще кажа на агента ми да се ослушва за кастинги за сапунени сериали.

Маделин посрещна тези думи с мълчание. Беше приела, че желанието на Дабни да се снима в реклами е временно, само колкото да изкара пари за университетската такса. Сега си даваше сметка, че нещата са по-сериозни. На практика тя излизаше с някакъв си модел.

— Какво мислиш? — попита я Дабни.

— Нищо.

— Кажи ми.

— Просто… не знам… съмнявам се господин Чърчил да има високо мнение за актьорската игра в „Дните на нашия живот“.

— Какво ни каза той още първия час? Че това е клас по актьорско майсторство. За хора, които искат да работят на сцена.

— На сцена не означава…

— На тебе какво ти каза? Каза ли ти, че ще станеш филмова звезда?

— Каза ми, че не ме бива за актриса.

— Наистина ли? Хм… — Дабни бръкна в джобовете си и се залюля на пети, сякаш доволен, че не му се налага лично да й съобщи тази присъда. — Затова ли си толкова ядосана? И се опитваш да разпердушиниш оценката ми?

— Не ти разпердушинвам оценката. Просто не съм сигурна, че си разбрал правилно онова, което ти е казал Чърчил.

Дабни се изсмя злостно.

— Не съм разбрал, значи. Защото съм тъпак. Аз съм един кретен, на когото му пишеш писмените работи по литература.

— Не знам. Със сарказма явно се оправяш чудесно.

— Леле, какъв съм късметлия! — продължи Дабни. — Че какво щях да правя, ако те нямаше теб? Ти, дето улавяш всички недоизказани неща вместо мен, нали така? Ти и талантът ти да улавяш недоизказаното. Сигурно е приятно да си богата и по цял ден да слухтиш за недоизказани неща. Какво знаеш ти за необходимостта да си изкарваш сам прехраната? Струва ти се о’кей да се подиграваш на рекламата ми. Защото не си влязла в колежа с футболна стипендия. А сега трябва да ми се изтърсиш тука и да ме направиш на пух и прах. Знаеш ли какво? Това е помия. Грозна помия. Писна ми от твоята снизходителност и от комплекса ти за превъзходство. И Чърчил е прав. Не ставаш за актриса.

Накрая Маделин се принуди да признае, че Дабни умее да се изразява много по-добре, отколкото бе очаквала. Биваше го също така да изрази цяла гама от чувства като гняв, отвращение, наранена гордост, а други като привързаност, страст и любов — да симулира. Очакваше го бляскава кариера в сапунените сериали.

 

 

Маделин и Дабни скъсаха през май, точно преди началото на лятото, а няма по-подходящо време от лятото, за да забравиш някого. Още щом си взе последния изпит, тя се прибра право в Притибрук. И за пръв път в живота си бе благодарна, че има толкова социално активни родители. При всичките коктейли и празненства на „Уилсън Лейн“, не й остана много време да остава насаме със себе си. През юли й се отвори възможност за стаж в едно поетическо общество с нестопанска цел, базирано в Ъпър Ийст Сайд, така че започна да пътува с влака до града. Работата й беше свързана с документацията около годишната награда „Нови гласове“, като задължението й беше да проверява дали формулярите са надлежно попълнени от кандидатите, преди да бъдат изпратени на оценителя (въпросната година — Хауард Немеров). Маделин не беше кой знае колко технически грамотна, но понеже всички други в офиса разбираха по-малко и от нея, в крайна сметка започнаха да се допитват до нея винаги, когато копирната машина или точково-матричният принтер отказваха да работят. Колежката й Бренда например дотичваше до бюрото й поне веднъж седмично и провлачваше с бебешки гласец:

— Би ли ми помогнала? Принтерът пак не е любезен с мен.

Единствената част от деня, която Маделин обичаше, беше обедната почивка, когато отиваше на разходка из душните, вонящи, вълнуващи улици, хапваше киш в едно френско бистро, тясно като пътека за боулинг, и наблюдаваше как са облечени жените на нейните години или малко по-възрастните от нея. Когато единственият й нормален колега я покани на питие след работа, тя отвърна хладно „Съжалявам, не мога“ и се опита да не се скапва, задето е наранила нечии чувства, като вместо това избра да се погрижи за своите.

Върна се в колежа последната година, решена да учи прилежно, да се съсредоточи върху кариерата си и твърдо да остане необвързана. Реши да действа мащабно и изпрати документи в „Йейл“ (английски език и литература) и в една организация за преподаване на английски в Китай, като наред с това кандидатства за стаж в рекламната агенция „Фут, Коун & Белдинг“ в Чикаго. Подготви се за стандартизирания тест за прием GRE с помощта на наръчник с примерни тестове. Езиковата част беше лесна. За математиката се наложи да си припомни някои неща от алгебрата в гимназията. Логическите задачи обаче бяха поражение за духа. „На годишния бал определен брой танцьори изпълняват любимия си танц със своя любим партньор. Алан танцува танго, Беки не се включва във валса. Джеймс и Шарлот са фантастична двойка. Кийт е великолепен в изпълнението на фокстрот, а Саймън изиграва отлична румба. Джесика танцува с Алан. Но Лора не танцува със Саймън. Можете ли да определите кой с кого танцува и кой е любимият танц на всеки от танцуващите?“ Логическото мислене не беше стихията на Маделин. Струваше й се нечестно да й задават подобни въпроси. Направи каквото пишеше в ръководството, онагледи с чертеж задачата, като постави на дансинг от лист хартия Алан, Беки, Джеймс, Шарлот, Кийт, Саймън, Джесика и Лора и ги разпредели по двойки според инструкциите. Но сложните маневри помежду им не бяха нещо, което мозъкът й можеше да проследи с лекота. Искаше да разбере защо Джеймс и Шарлот са фантастична двойка и дали Джесика и Алан ходят, и защо Лора не иска да танцува със Саймън, и дали Беки е сърдита и затова не танцува валс.

Един следобед на таблото с обявите пред „Хилел Хауз“ Маделин забеляза брошура, която информираше за лятно обучение в Еврейския университет в Йерусалим, финансирано от стипендия на името на Мелвин и Хети Грийнберг — и кандидатства. Като се възползва от контактите на Алтън в издателския свят, тя се облече делово и замина за Ню Йорк на неформално интервю с редактор от „Саймън енд Шустър“. Човекът се казваше Тери Уърт и някога вероятно бе минавал за идеалист; отличаваше се с остър ум и учеше английска филология, точно като Маделин, която онзи следобед завари в тесния, затрупан под ръкописи кабинет с изглед към мрачния каньон на Шесто Авеню мъж на средна възраст: баща на две деца със заплата под средната за някогашните му състуденти и служител, който всеки ден трябваше да предприема отвратителното седемдесет и пет минутно пътуване с влак до двуетажната си къща в Монклер, Ню Джърси. По отношение на книгата, която щеше да издаде същия месец — мемоарите на пътуващ фермер — Уърт каза: „Сега е затишието преди затишието“. Връчи на Маделин тесте ръкописи от приготвената за рецензиране купчина и предложи да й плаща по петдесет долара за рецензия.

Вместо да се заеме с ръкописите, Маделин взе метрото към Ийст Вилидж. След като си купи кесийка от хубавите бисквити на „Де Робертис“, влезе целеустремено в един фризьорски салон, където без много-много да се замисли се остави в ръцете на късокоса фризьорка лесбийка с провиснал кичур на тила.

— Отстрани я вземете ниско, а отгоре я оставете по-дълга — инструктира я Маделин.

— Сигурна ли сте? — попита фризьорката.

— Напълно.

И за да демонстрира решимост, си свали очилата. Четирийсет и пет минути по-късно, когато ги върна обратно на лицето си, остана ужасена и замаяна от трансформацията. Главата й се оказа доста голяма. Никога не си бе давала сметка за истинския й размер. Приличаше на Ани Ленъкс или Дейвид Бауи. На човек, с когото фризьорката би излязла.

Прическата а ла Ани Ленъкс обаче беше о’кей. Точно това търсеше Маделин — андрогенност. Щом се върна в колежа, чрез прическата заяви сериозните си намерения за необвързаност и до края на годината, когато бретонът й порасна влудяващо и тя не знаеше какво да го прави, остана категорична в позицията си. (Единствената й забежка бе онази нощ, когато доведе в стаята си Мичъл, но тогава не се случи нищо.) Маделин имаше да пише дипломна работа. Трябваше да се погрижи за бъдещето си. Последното, от което имаше нужда, бе някое момче да я отклонява от работата й и да нарушава вътрешното й равновесие. После обаче, по време на пролетния семестър, срещна Ленард Банкхед и решимостта й отиде на кино.

Ленард не се бръснеше редовно. Тютюнът му „Скол“ беше с ментов аромат, по-чист и по-приятен, отколкото тя бе очаквала. Винаги когато вдигнеше глава и го засечеше да я гледа с очи като на санбернар (пълни с похот, може би, но в същото време очи на вярно добиче, готово да те измъкне от лавина), Маделин не успяваше да се удържи и задържаше погледа си върху него една идея по-дълго, а това означаваше много.

Една вечер в началото на март, когато тя отиде до библиотеката „Рокфелер“, за да си вземе запазената от преподавателя книга за упражнението по „Семиотика 211“, завари Ленард там. Беше се облегнал на плота и разговаряше оживено с дежурната библиотекарка, която за зла врага беше доста симпатична и с бюст като на Бети Пейдж[19].

— Помисли обаче — тъкмо казваше Ленард на момичето. — Помисли от гледната точка на мухата.

— Добре, аз съм муха — гърлено се засмя момичето.

— Движим се бавно в сравнение с тях. Виждат замахването от милиони километри разстояние. И си казват: „Събуди ме, като замахнат по-наблизо“.

Забелязала Маделин, девойката вметна към Ленард:

— Само секунда.

Маделин подаде заявката си, а дежурната я взе и отиде да я изпълни.

— Балзак ли си вземаш? — попита Ленард.

— Да.

— Балзак ще спаси света.

В друг случай Маделин би му отговорила достойно, би разполагала с достатъчно коментари по темата Балзак. Но сега мисълта й беше изпразнена от съдържание. Забрави дори да се усмихне, преди той най-сетне да отвърне глава.

Бети Пейдж се върна с поръчката на Маделин, плъзна книгата към нея и моментално насочи вниманието си към Ленард. Той не беше същият като в час, изглеждаше по-жизнерадостен, преливащ от енергия. Повдигна вежди, като ги набръчка а ла Джак Никълсън, и продължи:

— Теорията ми за домашната муха е свързана с теорията за това защо времето лети по-бързо, когато започнеш да остаряваш.

— И защо? — поинтересува се момичето.

— Пропорционално е — обясни Ленард. — Когато си на пет, си живял някакви си две хиляди дни. Докато станеш на петдесет, си живял около двайсет хиляди дни. Така че когато си на пет, един ден ти се струва по-дълъг, защото е по-голям процент от цялото.

— Аха, ясно, и после… — насърчи го момичето.

Но Маделин схвана какво има предвид той.

— Звучи логично — намеси се в разговора им. — Винаги съм се питала защо е така.

— Просто теория — усмихна се Ленард.

Бети Пейдж плясна Ленард по ръката, за да си върне вниманието му.

— Мухите невинаги са толкова бързи — каза тя. — Хващала съм муха с голи ръце.

— Особено през зимата — потвърди Ленард. — Сигурно и аз бих бил такава муха. От ония тъпи зимни мухи.

Тъй като нямаше убедително извинение да продължава да виси пред гишето за запазени книги, Маделин пъхна Балзак в чантата си и се отправи към изхода.

В дните, когато имаха семиотика, започна да се облича различно. Сваляше обиците с диамантче и оставяше ушите си голи. Застояваше се пред огледалото и разсъждаваше дали големите очила тип Ани Хол й придават нюуейвско излъчване. Стигна до извода, че не, не й придават, след което си сложи лещите. Изрови чифт кожени боти, купени на църковна разпродажба във Виналхейвън. Вдигна си яката и гледаше да носи повече черно.

Четвъртата седмица Зипърстайн даде за четене „Ролята на читателя“ от Умберто Еко. Маделин не остана особено впечатлена. Като читател, тя не беше чак толкова заинтригувана от читателя. По-скоро я интересуваше тази все по-тайнствена единица: писателя. Маделин имаше чувството, че повечето теоретици на семиотиката са били задръстени като малки, често малтретирани или пренебрегвани, и това е насочило натрупалата се ярост към литературата. Изпитали са желание да омаловажат автора. Искали са книгата, тази трудна, преходна победа, да бъде текст — условен, неопределен и отворен към предложения. Искали са читателят да е централната фигура. Защото самите те са били читатели.

Докато Маделин беше напълно съгласна с идеята за гения. Тя очакваше книгата да я заведе на места, където сама не би могла да отиде. Беше на мнение, че писателят трябва да вложи повече усилия в писането на книгата, отколкото тя в четенето й. Що се отнася до писмеността и литературата, Маделин изповядваше една добродетел, която вече не се ценеше: яснотата. Седмицата, след като прочетоха Еко, четоха части от „Писмеността и различието“ на Дерида. После преминаха на „За деконструкцията“ от Джонатан Калър и Маделин се появи в час за пръв път готова да допринесе с нещо за дискусията. Преди да успее да се включи обаче, Търстън я изпревари.

— Калър става, това е най-многото, което мога да кажа — декларира той.

— Какво не ти хареса? — попита преподавателят.

Търстън бе опрял коляно о ръба на дискусионната маса.

Вдигна стола на задните му крака и сбърчи чело.

— Върви леко и прочее — продължи. — Има добра аргументация, всичко. Въпросът обаче е дали можеш да използваш дискредитиран дискурс — като да речем разума, — за да обясниш нещо толкова парадигматично революционно като деконструкцията.

Маделин се огледа около себе си, за да намери евентуални съмишленици, готови да направят гримаса, но всички явно слушаха с интерес Търстън.

— Би ли обяснил по-подробно? — подкани го Зипърстайн.

— Ами, имам предвид преди всичко, че разумът е дискурс като всеки друг, нали? Само дето е наситен с чувство за абсолютна истина, защото е привилегированият дискурс на Запада. Това, което казва Дерида, е, че трябва да използваме разума, понеже, видите ли, разумът е единственото, което имаме. Но в същото време не бива да забравяме, че сам по себе си езикът е по природа неразумен. Благодарение на разума човек трябва да се измъкне от безразсъдството. — Той повдигна ръкава на тениската си и се почеса по кокалестото рамо. — Калър, от своя страна, все още ползва старата система. Моно вместо стерео. Така че от моя гледна точка… да, за мен книгата е донякъде разочароваща.

Настъпи тишина. Която се задълбочи.

— Не знам — подхвана Маделин и погледна Ленард за подкрепа. — Може да е само мое мнение, но нима не беше облекчение поне веднъж да прочетем нещо логически издържано? Калър придава лесносмилаема форма на всичко казано от Еко и Дерида.

Търстън извърна бавно глава, за да погледне Маделин от другия край на масата.

— Не съм казал, че е лошо — обясни. — Добре си е. Просто написаното от Калър е от друг порядък спрямо Дерида. Всеки гений има нужда от някой, който да го обясни. Калър е точно това за Дерида.

Маделин сви рамене:

— Аз придобих доста по-добра представа за деконструкцията след като прочетох Калър — не мога да кажа същото за прочита на Дерида.

Търстън положи огромни усилия да осмисли гледната й точка.

— Опростяването по замисъл е нещо просто — обясни.

Малко след това часът свърши и Маделин не успя да преглътне гнева си. На излизане от „Сейлс Хол“ видя Ленард на стълбите, с кутийка кола в ръка. Запъти се право към него и каза:

— Благодаря, че ми помогна.

— Моля?

— Мислех, че си на моя страна. Защо не каза нито дума в час?

— Първият Закон на термодинамиката — отвърна Ленард. — Запазване на енергията.

— Не си ли съгласен с мен?

— Съм и не съм.

— Калър не ти харесва, така ли?

— Напротив, става. Но тежката артилерия е Дерида. Не можеш да го зачеркнеш с лека ръка.

Маделин изглежда се колебаеше, но не Дерида беше обектът на нейната ярост.

— Като се има предвид, че Търстън непрекъснато тръби как се прекланял пред езика, е някак необяснимо защо използва толкова жаргон. Днес употреби думата фалос три пъти.

Ленард се усмихна:

— Сигурно си мисли, че да казваш нещо е като да го имаш.

— Направо ме побърква.

— Искаш ли да си вземем кафе?

— И фашист. Тя също му е любима. Знаеш ли химическото чистене на улица „Тейър“? Нарече ги фашисти.

— Сигурно са му колосали дрехите на кокал.

— Да — кимна Маделин.

— Какво да?

— Току-що ме покани на кафе.

— Нима? — възкликна Ленард. — Вярно, поканих те. Хайде, да си вземем кафе.

Ленард не искаше да ходят в „Блу Рум“. Не му било приятно да е сред състуденти. Излязоха от кампуса през „Уейланд Арч“ и закрачиха по „Хоуп“ нагоре към забавачницата „Фокс Пойнт“.

Докато вървяха, Ленард сегиз-тогиз се изплюваше в кутийката от кола.

— Извини ме за отвратителния навик — рече.

Маделин сбърчи нос.

— Все така ли ще я караш?

— Не — отвърна Ленард. — Дори не знам защо го правя. Останало ми е от дивашките години.

Щом стигнаха до кофа за боклук, той хвърли кутийката от кола и изплю тютюна.

Няколко пресечки по-нататък красивите градинки с лалета и карамфили на кампуса отстъпиха място на голи улици без дървета, но с жизнерадостно пъстри работнически къщи от двете страни. Минаха покрай португалска фурна и португалски рибен магазин, където се продаваха сардини и сепия. Тук децата не разполагаха с дворове да си играят, но изглеждаха напълно доволни да си карат колелата нагоре-надолу по пустите тротоари. По-нататък, недалеч от магистралата, имаше няколко склада, както и — на ъгъла на „Уикъндън“ — квартално ресторантче.

Ленард предпочете да седнат на бара.

— Трябва да съм по-близо до тези парчета пай — обясни, — за да видя кое от тях ще ме повика.

Докато Маделин си придърпваше висок стол, за да седне до събеседника си, той оглеждаше витрината с десертите.

— Спомняш ли си времето, когато с ябълковия пай сервираха бучки сирене? — попита.

— Смътно — призна Маделин.

— Май вече не го правят. С теб сигурно сме единствените, които си го спомнят.

— Всъщност за себе си не го твърдя категорично.

— Така ли? Нима не си опитвала ябълков пай с парченце уисконсински чедър? Колко жалко.

— Сигурно биха ти сложили парче сирене върху пая, ако помолиш.

— Не съм казал, че ми харесва. Просто оплаквам безвъзвратно отминалото.

Разговорът увисна. И изведнъж, за своя изненада, Маделин бе обзета от паника. Усещаше тишината като отправено обвинение. В същото време безпокойството й, че мълчат, й пречеше да каже каквото и да било.

Макар да не й беше приятно да е нервна, в известен смисъл все пак й беше приятно. Отдавна не се бе чувствала така в присъствието на мъж.

Сервитьорката беше в дъното на бара и си говореше с друг посетител.

— Е, защо се записа в курса на Зипърстайн? — попита тя.

— Философски интерес. Буквално. В днешно време философията се занимава изцяло с теорията на езика. Чиста лингвистика. Така че реших да пробвам.

— Не учиш ли биология?

— Да, всъщност това ми е основната специалност — кимна Ленард. — Философията е нещо допълнително.

Маделин си даде сметка, че никога не е излизала с момче, решило да се занимава с наука.

— Докторска степен ли искаш да вземеш?

— Точно в момента искам да привлека вниманието на сервитьорката.

Ленард напразно помаха няколко пъти.

— Горещо ли е тука?

Без да дочака отговор, той бръкна в задния джоб на джинсите си и измъкна голяма синя каубойска кърпа, сложи си я на главата, върза я на тила и я донамести с няколко пестеливи, прецизни движения, докато постигна задоволяващ го резултат. Маделин проследи процедурата с чувство на леко разочарование. Тази бандана й навяваше мисли за плетени топки хек, хипарски банди като „Грейтфул Дед“ и здравословни кълнове люцерна — можеше да мине и без трите. От друга страна обаче беше впечатлена от огромния Ленард до себе си. Внушителната му осанка, съчетана с мекотата — изтънчеността едва ли не — на гласа му, внушаваше на Маделин странно приказно чувство, все едно беше принцеса, седнала до великан с нежна душа.

— Работата е там — продължаваше да гледа в посоката на сервитьорката Ленард, — че интересът ми към философията не се дължи на лингвистиката. Това, което ме заинтригува във философията, бяха вечните истини. Да се научиш как да умреш и прочие. Докато сега е по-скоро: „Какво имаме предвид, като казваме, че умираме“; „Какво имаме предвид, като казваме, че умираме“.

Сервитьорката най-после се появи. Маделин си поръча салата с плодове, зеленчуци и извара. Щом останаха сами, Ленард завъртя стола надясно, така че коленете им за момент се докоснаха.

— Колко чисто женско от твоя страна — изкоментира.

— Моля?

— Извара!

— Обичам извара!

— На диета ли си? Не ми приличаш като човек на диета.

— Защо се интересуваш? — попита Маделин.

И тук, за първи път, Ленард като че ли се стресна. Лицето му под банданата се наля с цвят, той се извъртя настрани, като прекъсна визуалния контакт.

— Просто съм любопитен.

Секунда по-късно се завъртя обратно и продължи разговора.

— Дерида би трябвало да звучи доста по-ясно на френски — каза. — Говори се, че прозата му в оригинал е кристално ясна.

— Ами тогава сигурно трябва да го чета на френски.

— Знаеш френски? — изгледа я Ленард, впечатлен.

— Не се справям кой знае колко добре. Мога да чета Флобер.

И тогава Маделин допусна огромна грешка. Нещата с Ленард вървяха толкова добре, настроението беше толкова обещаващо — дори времето беше на тяхна страна, защото след като се нахраниха и си тръгнаха към кампуса, мартенският дъждец ги подгони да се пъхнат под сгъваемия чадър на Маделин, — толкова обещаващо, че я обзе чувство като едно време, в детските й години, когато я черпеха с нещо тестено или десерт, едно щастие тъй преизпълнено с осъзнаването на неговата мимолетност, че тя го вкусваше на мънички хапчици, за да задържи кремката или еклера възможно най-дълго. По същия начин, вместо да види накъде отива следобедът, Маделин реши да спре развитието му, да си остави нещичко за после, и обяви на Ленард, че се прибира да учи.

На раздяла не се целунаха. Нямаше дори опит за подобна близост. Ленард, свит под чадъра, набързо изстреля „Лека“ и хукна през дъжда с наведена глава. Маделин се върна в „Нарагансет“. Просна се на леглото и дълго време не помръдна.

Дните до следващия час „Семиотика 211“ се влачеха мъчително. Маделин дойде по-рано и седна близо до обичайното място на Ленард. Но той се появи с десетминутно закъснение и седна на празния стол до преподавателя. По време на часа не си отвори устата и нито веднъж не погледна към Маделин. Лицето му изглеждаше подпухнало, надолу по едната му буза сякаш минаваше сянка. Щом часът свърши, Ленард пръв се изнесе през вратата.

Следващата седмица изобщо не се появи.

Така че Маделин остана да се оправя със семиотиката — както и със Зипърстайн и последователите му — съвсем сама.

Вече бяха стигнали до „За граматологията“ на Дерида. Вътре пишеше неща като: „В този смисъл то е Aufhebung на останалите писмености, особено на йероглифната писменост и на лайбницианската характеристика, които преди това бяха критикувани с един и същи жест“[20]. В поетично настроение, Дерида продължаваше така: „Самият живот е този, който издава писмеността в нефонетичния й момент. Същевременно тя заплашва дъха, духа, историята като съотнасяне на духа със себе си. Тя е краят му, крайността му, парализата му“.

Понеже Дерида твърдеше, че в природата на езика е заложено да подрива всеки смисъл, породен от самия него, Маделин се питаше как Дерида очаква от нея да разбере неговия смисъл. Може би не очакваше. И затова използваше толкова много тайнствени термини, такива засукани параграфи. Това беше и причината да казва каквото казваше в изречения, за които отнема минута само докато разпознаеш подлога. (Възможно ли е изобщо „достигането до многоизмерността и до нелинеаризираната времевост“ да бъде подлог?)

Да четеш роман, след като си чел семиотична теория, беше като да тичаш с празни ръце, след като си тичал с гирички. След занятието по „Семиотика 211“ Маделин се изстрелваше директно в библиотеката „Рокфелер“ на ниво Б, където рафтовете изпускаха живителен мирис на прах и плесен, и грабваше нещо — каквото и да е, „Домът на веселието“, „Даниел Деронда“, — за да си възстанови баланса и здравия разум. Колко прекрасно е едно изречение да е логически свързано с предходното! Каква прелестна вина изпитваше Маделин, докато греховно се наслаждаваше на повествованието! С романа от XIX век тя се чувстваше в безопасност. В него се очакваше да има хора. На тези хора щеше да им се случи нещо на място, което наподобяваше света.

Освен това при Уортън и Остин изобилстваше от сватби. И имаше всякакви типажи неустоимо меланхолични мъже.

Следващия четвъртък Маделин отиде на семиотика облечена с норвежки пуловер на снежинки. Беше се върнала към очилата си. За втора поредна седмица Ленард не се появяваше. Маделин се тревожеше, че може да е зарязал този предмет, макар че към края на семестъра беше късно да го прави. Зипърстайн каза:

— Някой да е виждал господин Банкхед? Да не е болен?

Никой не знаеше. Търстън се появи с момиче на име Касандра Харт, и двамата подсмърчащи и бледи като наркомани. Търстън извади тънкописец и написа на голото рамо на Касандра: „Кожата е изкуствена“.

Зипърстайн беше във весело настроение. Току-що се бе завърнал от конференция в Ню Йорк и беше облечен по-различно от обикновено. Докато го слушаше да говори за доклада си, който бил изнесъл в университета „Ню Скул“, Маделин изведнъж получи прозрение. За Зипърстайн семиотиката беше формата, която бе приела личната му криза на средната възраст. Превръщането му в семиотик му позволяваше да носи кожено яке, да прелита до Ванкувър, за да присъства на панорама на режисьора Дъглас Сърк и да забърсва неориентираните сексапилни студентки в курсовете си. Вместо да напусне жена си, Зипърстайн бе напуснал катедрата по английска филология. Вместо да си купи спортна кола, си беше купил деконструкция.

Настани се край масата за дискусии и заговори:

— Надявам се, че сте прочели броя на „Семиотекст(е)“ за тази седмица. Във връзка с Лиотар и в знак на почит към Гъртруд Стайн, нека ви кажа следното: що се отнася до желанието, там няма там[21].

Толкова. Това беше жокерът на Зипърстайн. Седеше пред студентите си, мигаше и чакаше някой да му отговори. И сякаш бе обзет от цялото търпение на света.

Маделин бе пожелала да узнае що е това семиотика. Да е наясно за какво е цялата тази врява. Е, вече като че ли имаше представа.

Но после, на десетата седмица, по напълно несвързани с учебния процес причини, семиотиката започна да й се изяснява.

 

 

Една петъчна вечер през април, малко след единайсет, Маделин си четеше в леглото. Определената за седмицата книга беше „Фрагменти на любовния дискурс“ от Ролан Барт. За книга, която имаше претенциите да е посветена на любовта, не изглеждаше много романтична. Корицата й беше унило шоколадовокафява, заглавието — тюркоазено. Нямаше снимка на автора, нито кратка биография, в която да се споменават предишни негови творби.

Маделин държеше книгата в скута си. С дясната си ръка ядеше фъстъчено масло направо от буркана. Лъжичката лепваше идеално на извивката на небцето й, като даваше възможност на маслото да се разтопи постепенно и да потече върху езика й.

Тя разгърна книгата и зачете:

В днешно време необходимостта от тази книга се определя от едно съображение и то е изключителната самота на любовния дискурс.[22]

Навън температурата, която се бе задържала ниска през целия март, изведнъж бе скочила до десетина градуса. Настъпилото в резултат на това размразяване бе смущаващо в своята внезапност, от улуците и водосточните тръби капеше, по тротоарите се образуваха локви, улиците се наводниха, чуваше се постоянен шум от спускането на вода по хълма.

Маделин бе отворила прозорците си, през които нахлуваше влажният мрак. Облиза лъжицата и продължи да чете:

Всичко, казано тук за очакването, за безпокойството, за спомена, не е нищо друго освен скромно допълнение, предложено на читателя, за да бъде завладян от него, да прибави, да отнеме нещо или да го предаде на другите; около фигурата играчите си пускат един другиму пръстена; понякога някой в последния момент случайно задържа още една секунда пръстена, преди да го предаде. (В идеалния случай книгата би била съвместно дело: „На Читателите — на Влюбените — Обединени.“)

Не беше само защото подобно писане изглеждаше красиво в очите на Маделин. Не беше и защото тези първи Бартови изречения бяха наситени с дълбок смисъл. Не беше просто облекчението от късмета да попадне на книга, върху която би могла да напише курсова работа. Това, което накара Маделин да се изправи в леглото, се доближаваше повече до причината, поради която изобщо четеше и винаги бе обичала книгите. За нея книгите бяха знак, че не е сама. В тях тя намираше израз на едно спотаявано безмълвно до момента чувство. В леглото в петък вечер, по пижама, с вързана на конска опашка коса и зацапани очила, докато нагъваше фъстъчено масло направо от буркана, Маделин тънеше в състояние на безгранична самота.

Самота, свързана с Ленард. С чувствата й към него и с това, че с никого не можеше да ги сподели. С това колко го харесваше и колко малко знаеше за него. Колко отчаяно копнееше да го види и колко трудно бе това.

През последните дни самотата я подтикна да проведе разузнаване. Заговори за „Семиотика 211“ със съквартирантките си, спомена Търстън, Касандра и Ленард. Оказа се, че Аби познава Ленард от първата година.

— Що за човек е? — поинтересува се Маделин.

— У него има нещо свръх, едно напрежение. Много е умен, но излъчва напрежение. Беше свикнал да ми звъни непрекъснато. В смисъл, всеки ден.

— Харесваше ли те?

— Не, просто искаше да си говорим. Държеше ме на телефона по час.

— И за какво си говорехте?

— За всичко! За връзката му. За моята връзка. За родителите му, за моите родители. Как Джими Картър бил нападнат от блатен заек[23], което му беше любима тема. Можеше да кара до безкрай.

— С кого излизаше?

— С една Минди. Но скъсаха. Тогава всъщност започна да ми звъни непрекъснато. Обаждаше се по шест пъти на ден. Само повтаряше колко прекрасно миришела Минди. Мирисът на тялото й бил съвършено съвместим с този на Ленард, химически. Тревожеше се, че повече няма да срещне момиче, което да му мирише по подобен начин. Казах му, че вероятно е усещал лосиона й за тяло. Не, кожата й била. Съвършена химия. Та ето какъв е. — Млъкна, за да огледа по-внимателно Маделин. — Ти защо питаш? Харесваш ли го?

— Просто сме в един курс — смотолеви Маделин.

— Искаш ли да го поканя на вечеря?

— Не съм казала такова нещо.

— Ще го поканя — кимна Аби.

Вечерята беше уговорена за четвъртък вечерта преди три дни. Ленард се появи, като любезно донесе подарък — комплект кухненски кърпи. Беше се облякъл официално, с бяла риза с тъничка вратовръзка, дългата му коса бе вързана на конска опашка като на шотландски боец. Изглеждаше вълнуващо искрен, като каза здрасти на Аби, подаде й опакования подарък и й благодари за поканата.

Маделин правеше всичко по силите си да не изглежда прекалено трескава. По време на вечерята обръщаше внимание на Брайън Уийгър, чийто дъх миришеше на кучешка храна. На няколко пъти, когато поглеждаше към Ленард, го засичаше да я гледа вцепенен, едва ли не тревожен. По-късно, когато тя беше в кухнята и миеше чиниите, Ленард влезе. Тя се обърна и го видя да разглежда една издутина на стената.

— Това сигурно е от някогашната централна газова инсталация — отбеляза той.

Маделин погледна мястото, покрито с много слоеве боя.

— В тези стари къщи са използвали газени лампи — продължи той. — Сигурно е трябвало да изпомпват газта от мазето. Ако нечий кран е изпускал, се получавал теч. В ония времена газта не е миришела. Започват да прибавят метилмеркаптан едва по-късно.

— Добре е да го знам — кимна Маделин.

— Това място си е било същински барутен погреб. — Ленард почука стърчащия кран с нокът и погледна многозначително Маделин в лицето.

— Напоследък не ходя на семиотика — рече.

— Знам.

Главата на Ленард стърчеше доста над нейната, но в един момент той се наведе плавно, като добродушно животно вегетарианец, и прошепна:

— Не се чувствах добре.

— Болен ли беше?

— Вече се оправям.

Оливия се провикна откъм дневната:

— Желаещи за коняк „Деламейн“? Голяма вкусотия!

— Аз бих пийнал — обади се Брайън Уийгър. — Убиец е.

Ленард продължи:

— Кухненските кърпи стават ли?

— Моля?

— Кухненските кърпи. Донесох ви комплект.

— О, да, супер са — побърза да отговори Маделин. — Идеални са. Ще ги използваме! Благодаря.

— Бих донесъл вино или уиски, но така би постъпил баща ми.

— Не искаш да правиш нищо, което е правил баща ти?

Лицето и гласът на Ленард останаха тържествени, докато отговаряше.

— Баща ми е депресар, който се лекува с алкохол. Майка ми е горе-долу същата работа.

— Къде живеят?

— Разведени са. Майка ми още си е в Портланд, където съм роден. Татко е в Европа. Живее в Антверпен. Поне за последно беше там.

Размяната на реплики бе обнадеждаваща, в известен смисъл. Ленард споделяше лична информация. От друга страна информацията показваше, че е имал проблемни отношения с родителите си, които на свой ред бяха с проблеми, а Маделин се беше зарекла да излиза само с момчета, които харесват родителите си.

— С какво се занимава твоят баща? — поинтересува се Ленард.

Хваната неподготвена, Маделин се поколеба.

— Преди работеше в колеж. Вече е пенсионер.

— Преподавател ли е бил?

— Не, президент.

Ленард направи гримаса.

— Ох.

— На съвсем малък колеж. В Ню Джърси. „Бакстър“.

Аби дойде да вземе чаши. Ленард й помогна, като ги свали от най-горния рафт. Щом тя излезе, се обърна обратно към Маделин и каза някак с болка:

— Дават един филм на Фелини другата седмица, в „Кейбъл Кар“ — „Амаркорд“.

Маделин го погледна окуражително. Съществуваха всякакви остарели, извадени от романите думи, които описваха как се чувства, думи като трепетна. Но си имаше свои правила. Първото й правило гласеше, че трябва да бъде поканена на среща, а не обратното.

— Мисля, че го дават в събота — продължи Ленард.

— Тази събота ли?

— Харесваш ли Фелини?

В отговора на този въпрос Маделин не видя противоречие с правилото й.

— Да ти кажа ли нещо срамно? — каза. — Никога не съм гледала филм на Фелини.

— Значи ще гледаш — каза Ленард. — Ще ти се обадя.

— Добре.

— Имам ли ти номера? А, да, имам го. Същият е като на Аби.

— Да ти го напиша ли? — предложи Маделин.

— Не, имам го.

И се изправи, същински бронтозавър, за да заеме мястото си сред върхарите на дърветата.

До края на седмицата Маделин не смееше да излезе вечер, да не би Ленард да се обади. Веднага щом се върнеше от училище, питаше съквартирантките си дали се е обаждал в нейно отсъствие.

— Вчера се обади някой — каза Оливия в четвъртък. — Докато бях в банята.

— Защо не ми каза?

— Извинявай, забравих.

— Кой беше?

— Не се представи.

— Приличаше ли на Ленард?

— Не обърнах внимание. Тъкмо бях излязла изпод душа и цялата капех.

— Благодаря, че си записала съобщението за мен.

— Сориии! — провлачи Оливия. — Боже. Говорим за някакви си две секунди разговор. Каза, че ще се обади пак.

И ето че беше петък вечер — петък вечер! — и Маделин бе отказала да излезе с Аби и Оливия, за да остане да чака край телефона. Четеше „Любовният дискурс“ и се дивеше на това колко добре подхожда текстът на собствения й живот.

Очакване

ОЧАКВАНЕ. Тревожно вълнение, предизвикано от чакането на любимото същество заради малки закъснения (срещи, телефони, писма, завръщания).

 

 

… Очакването е омагьосване: получил съм нареждането да не мърдам. Чакането на телефонния звън е така изтъкано от дребни забрани, до безкрай, че стига до невъзможното за признаване: не си позволявам да изляза от стаята, да отида до тоалетната, дори да телефонирам (за да не заемам апарата)…

Чуваше работещия в апартамента на долния етаж телевизор. Спалнята на Маделин гледаше към купола на щатския Капитолий, който бляскаше на тъмното небе. Централното отопление, което нямаше как да контролират, продължаваше да работи, радиаторът безполезно къркореше и съскаше.

Колкото повече се замисляше, толкова повече Маделин разбираше, че тази изключителна самота не просто описва начина, по който тя се чувства спрямо Ленард. Тази самота обясняваше как се чувства винаги когато е влюбена. Тя обясняваше същността на любовта и — евентуално — какво не й е наред.

Телефонът звънна.

Маделин се изправи в леглото. Подгъна страницата, която четеше. Изчака толкова дълго, колкото успя (три позвънявания), преди да отговори.

— Ало?

— Мади?

Беше Алтън, обаждаше се от Притибрук.

— О, здрасти, татко.

— Не прекалявай с ентусиазма.

— Уча.

Както му беше навик, без излишни любезности, той премина на актуалния въпрос:

— Двамата с майка ти обсъждаме дипломирането ти.

В първия момент Маделин си помисли, че Алтън има предвид как обсъждат бъдещето й. Но после осъзна, че баща й всъщност говори за самото празненство и организацията на пътуването им.

— Още е април — каза тя. — Дипломирането е чак през юни.

— От опита ми с университетските градчета съм наясно, че хотелите се запълват месеци предварително. Така че, ето какви са вариантите. Слушаш ли?

— Да — и в същия миг престана да внимава в разговора. Бръкна с лъжицата в буркана с фъстъчено масло и я вдигна към устата си, като този път просто я облиза.

В телефона гласът на Алтън казваше:

— Първи вариант: двамата с майка ти идваме вечерта преди церемонията, отсядаме в хотел и те водим на вечеря. Втори вариант: идваме в деня на дипломирането, закусваме с теб и си тръгваме след церемонията. За нас и двете предложения са приемливи. Ти избираш. Но нека ти обясня предимствата и недостатъците на всеки от двата сценария.

Маделин тъкмо се канеше да отговори, когато в разговора се включи Филида, вдигнала другия телефонен апарат:

— Здрасти, скъпа. Дано не сме те събудили.

— Не сме я събудили — изджафка Алтън. — Единайсет часа не е неприлично късно в колеж. Особено в петък. Хей, защо си у дома в петък вечер? Да не ти е излязла пъпка?

— Здрасти, мамо — предпочете да не му отговаря Маделин.

— Мади, скъпа, правим някои промени в стаята ти и искахме да те питаме…

— Правите промени в стаята ми?

— Да, има нужда от освежаване и…

Моята стая?

— Да. Мислех си да сложим нов мокет в зелено. От онова хубавото зелено, нали.

— Не! — изкрещя Маделин.

— Мади, стаята ти стоя непокътната цели четири години — ще рече човек, че е храм! Ще ми се да можем да я използваме като стая за гости от време на време, заради вътрешната баня. Пак ще си е твоята стая, когато си идваш, не се притеснявай. Винаги ще си остане твоята стая.

— Ами тапетите?

— Стари са. Лющят се.

— Не можете да ми смените тапетите!

— Ох, добре. Тапетите ще ги оставим. Но мокета…

— Извинете — намеси се Алтън с нетърпящ възражение тон. — Ставаше въпрос за дипломирането й. Фил, крадеш ми графика. Оправяйте се с въпросите за ремонта друг път. Така, Мади, нека обсъдим минусите и плюсовете. Когато братовчед ти се дипломира в „Уилямс“, имахме обща вечеря след церемонията. И ако си спомняш, Доутс през цялото време се оплакваше, че изпуска всички партита — и си тръгна по средата на вечерята. Та, двамата с майка ти наистина бихме искали да останем една вечер — или две, — ако ще те видим. Но ако ще си ангажирана, може би вариантът със закуската е по-смислен.

— Има два месеца до дипломирането. Още не съм и помисляла по въпроса.

— Така казах и аз на баща ти — рече Филида.

На Маделин й мина през ума, че задържа линията.

— Нека си помисля — каза набързо. — Трябва да затварям. Уча.

— Ако ще оставаме да преспим — продължи Алтън, — бих искал тези дни да направя резервация.

— Обади ми се по-късно. Нека помисля. Обади ми се в неделя.

Алтън не си беше свършил репликата, когато тя му затвори, така че когато телефонът иззвъня двайсет секунди по-късно, Маделин вдигна и каза:

— Татко, стига вече. Не е задължително да го решим тази вечер.

В другия край линията замлъкна. След това се обади мъжки глас:

— Не е нужно да ме наричаш татко.

— О, боже! Ленард? Извинявай! Помислих, че е баща ми. Побъркал се е с това дипломиране и иска да планира всичко.

— Самият аз нещо съм се побъркал.

— За какво?

— Заради това обаждане.

Хубаво. Маделин прокара пръст по долната си устна.

— Успокои ли се, или предпочиташ да звъннеш по-късно?

— В момента съм достатъчно спокоен, благодаря ти.

Маделин го изчака да продължи. Но продължение нямаше.

— Ти за нещо конкретно ли? — подкани го тя.

— Да. Онзи филм на Фелини? Надявах се, че евентуално, ако не си твърде… знам, че не е много възпитано да се звъни толкова късно, но бях в лабораторията.

В гласа на Ленард се долавяше известна нервност. Което не беше хубаво. Маделин не харесваше нервни мъже. Нервните мъже бяха нервни по някаква причина. До този момент Ленард й бе изглеждал по-скоро от типа на изстрадалите, не на нервните. Изстрадалите й звучаха по-добре.

— Това изречение не ми се струва завършено — отбеляза тя.

— Какво остана неказано? — попита Ленард.

— Ами, да речем: „Би ли дошла с мен“?

— Бих бил щастлив — каза Ленард.

Маделин смръщи чело в слушалката. Имаше чувството, че Ленард е режисирал тази сцена като шахматист, който планира играта си осем хода напред. Тъкмо се канеше да възроптае, когато той рече:

— Извинявай. Не е смешно. — Прокашля се комично. — Виж, би ли била така добра да дойдеш с мен на кино… ако обичаш?

Маделин не отговори веднага. Той заслужаваше малко наказание. И тя пристегна менгемето за още три секунди.

— Обичам.

И ето че думичката се появи. Запита се дали Ленард го забеляза. Запита се какво ли означава това, че тя забеляза. В крайна сметка, това е просто дума. Начин на изразяване.

На следващата вечер, събота, капризният вятър пак стана студен. Маделин умираше от студ във велуреното си якенце, докато вървеше към ресторанта, където се бяха уговорили да се срещнат. После се отправиха към „Кейбъл Кар“ и се настаниха на едно хлътнало канапе, сред различните по вид канапета и фотьойли, заемащи вътрешността на арт-киното.

На Маделин й беше трудно да следи филма. Повествователните подсказки не бяха толкова явни като в холивудските продукции, а и лентата стоеше някак отнесена, натоварена със смисъл, но накъсана. Публиката — само студенти — се засмя разбиращо на грубовато-сексуалните европейски моменти: когато цицорестата героиня напъха огромната си бозка в устата на младия герой; или когато старецът, покачен високо на дървото, извика: „Искам жена!“. Темата на Фелини явно бе същата като на Ролан Барт — любовта, — само дето беше по италиански съсредоточена върху тялото, вместо по френски интелектуализирана. Запита се дали Ленард е знаел за какво е „Амаркорд“. Дали това е неговият начин да я предразположи. Всъщност тя си беше вече предразположена, но не благодарение на филма. Филмът бе красив за гледане, но я объркваше и я караше да се чувства наивна и ограничена. Бе едновременно прекомерно снизходителен и прекалено мъжки.

След края на прожекцията двамата тръгнаха по „Саут Мейн“. Нямаха конкретна посока. Маделин с удоволствие установи, че Ленард, макар да беше висок, не беше твърде висок. Ако тя сложеше токчета, щеше да му стигне до над раменете, почти до брадичката.

— Какво си мислиш? — попита я той.

— Е, сега поне вече знам какво означава фелиниевски.

Силуетът на центъра се виждаше от лявата им страна, оттатък реката кулата на Сградата на Супермен[24] се очертаваше ясно на фона на неестествено розовото градско небе. Улиците бяха пусти, с изключение на излелия се навън киносалон.

— Моята цел в живота е да стана прилагателно — каза Ленард. — Хората ще казват: „Това е толкова банкхедианско“. Или: „Беше твърде банкхедианско за вкуса ми“.

— Банкхедианско звучи добре — отбеляза Маделин. — Във всеки случай по-добре от банкхедово.

— Или банкхедовски.

Ски по принцип е ужасно. Казваме Джойсов, Шекспиров, Фокнъров, Пинчънов, но ски? Има ли изобщо ски?

— Томасмански?

— Кафкиански — възкликна Ленард. — Видя ли, Кафка си е прилагателно. А Гадис? Как ще стане с Гадис? Гадисов? Гадисовски?

— С Гадис не се получава много добре — кимна Маделин.

— Аха — кимна Ленард. — Не му е излязъл късметът на Гадис. Харесваш ли го?

— Чела съм малко от „Признания“ — отговори Маделин.

Свърнаха по „Планет“ и продължиха нагоре по хълма.

— Набоков — продължи Ленард. — Чехов. Руснаците си го имат наготово. Толстой — не! Толстой е прилагателно в очакване да се роди.

— Но пък толстоизъм… — вметна Маделин.

— О, боже! — възкликна Ленард. — Съществително! Не съм и сънувал да бъда съществително.

— А какво означава банкхедиански?

Ленард се замисли за секунда.

— „Принадлежащ на или свързан с Ленард Банкхед (американец, роден през 1959 г.), който се отличава с подчертана интроспективност или тревожност. Мрачен, депресивен. Виж още потънала гемия.“

Маделин се смееше. Ленард спря и я хвана за ръката, като я погледна напълно сериозно.

— Водя те у дома — рече.

— Моля?

— През цялото време, докато вървяхме, всъщност те водя към квартирата. Явно така го правя. Срамна работа. Срам! Не искам да бъде така. Не и с теб. Затова ти го казвам.

— Предположих, че вървим към квартирата ти.

— Така ли?

— Възнамерявах да повдигна въпроса. Когато приближим.

— Вече сме близо.

— Не мога да се кача.

— Моля те.

— Не. Не тази вечер.

— Ханиев — каза Ленард. — Вироглав. Склонен към непоклатими позиции.

— Хански — додаде Маделин. — Опасен. Такъв, с когото шега не бива.

— Приемам го за предупреждение.

Стояха и се гледаха в студената вечер, насред тъмната улица. Ленард извади ръце от джобовете си, за да затъкне дългата коса зад ушите си.

— Може да се кача за минутка? — каза накрая Маделин.

„Избрани дни“

ПРАЗНИК. Влюбеният субект изживява всяка среща с обичаното същество като празник.

 

1. Празникът е това, което се чака. Това, което очаквам от обещаното присъствие, е необикновен низ от удоволствия, пиршество; ликувам като детето, забелязало тази, чието присъствие вече само по себе си предизвестява и означава пълно задоволяване на желанията: ще имам пред мен „източника на всички блага“.

 

„Преживявам такива честити дни, каквито Бог е запазил за избраниците си; и може занапред да стане с мен каквото ще, аз не бих посмял да кажа, че не съм се насладил от радостите, от най-чистите радости в живота“.

Спорно е дали Маделин се бе влюбила в Ленард от пръв поглед, или не. Тогава тя изобщо не го познаваше, така че чувството бе по-скоро сексуално привличане, не любов. Дори след като ходиха на кафе, тя не можа да прецени дали изпитва нещо повече от увлечение. Но от онази вечер, когато се върнаха в апартамента на Ленард след като бяха гледали „Амаркорд“ и нещата отиваха на към свалка; от вечерта, когато Маделин установи, че вместо да се почувства отблъсната физически — както й се беше случвало неведнъж с момчета, — вместо да се опитва да се примири или да не се връзва много-много, прекара цялата вечер в притеснения да не би тя да отблъсне Ленард, в притеснения, че тялото й не е достатъчно атлетично или че дъхът й е неприятен след салатата „Цезар“, която има̀ неблагоразумието да си поръча на вечеря; в притеснения също така, че предложи да си вземат мартини, при което Ленард вметна саркастично: „Естествено. Мартини. Дай да се правим на герои на Селинджър“; след като — в резултат на всичките тези притеснения — не изпита почти никакво сексуално удоволствие, въпреки доста приличния сеанс, който си спретнаха; и след като Ленард (като всеки средностатистически мъж) заспа тутакси, а нея остави да лежи будна, да го гали по косата и тайничко да се надява, че не е получила уринарна инфекция, Маделин се питаше дали това, че прекара цялата нощ в притеснения, всъщност не е безпогрешен сигнал, че започва да се влюбва. И разбира се, след като прекараха следващите три дни в апартамента на Ленард в правене на секс и ядене на пица, след като тя се отпусна достатъчно, че да може поне от време на време да получава оргазъм, защото гладът й за Ленард донякъде бе задоволен от неговата задоволеност, след като си позволи да седи гола на отвратителното му канапе и да отива до тоалетната с ясното съзнание, че той оглежда нейното (несъвършено) дупе, да ровичка за храна из гнусния му хладилник, да чете великолепния откъс от половин страничка от есето му по философия, подаващо се от пишещата машина, и да го слуша как пикае с животински напор в тоалетната чиния, със сигурност след тези три дни Маделин знаеше, че е влюбена.

Което обаче не означаваше, че трябва да го споделя с когото и да било. Особено с Ленард.

Ленард Банкхед държеше едностаен апартамент на третия етаж в студентски блок с контролиран наем. Стълбищните площадки преливаха от велосипеди и рекламни брошури. Вратите на другите наематели бяха облепени със стикери: флуоресцентно листо марихуана, плакат на „Блонди“[25] с кофти качество. Вратата на Ленард обаче беше гола — като апартамента му. В средата на стаята имаше двоен матрак, до който се виждаше пластмасова щайга за мляко с лампа за четене отгоре. Нямаше бюро, нито библиотека, нито дори маса — само отвратителното канапе, пред което, на друга щайга за мляко, бе оставена пишещата машина. Стените бяха съвсем голи, само тук-там се виждаха остатъци от тиксо, а в единия ъгъл бе окачен портрет с молив на Ленард. Рисунката го изобразяваше като Джордж Вашингтон, с тривърха шапка, сгушен под чул край Фордж Вали[26]. Надписът под снимката гласеше: „Ти върви. Харесва ми тук“.

Маделин отбеляза, че почеркът е по-скоро женски.

В единия ъгъл се мъчеше фикус. Ленард го местеше на слънце винаги щом се присетеше. На Маделин й дожаля за растението и започна да го полива, докато един ден не забеляза, че Ленард я гледа, присвил подозрително очи.

— Какво? — попита тя.

— Нищо.

— Кажи де, какво има?

— Поливаш ми фикуса.

— Пръстта е суха.

— Грижиш се за фикуса ми.

Оттогава тя престана.

Апартаментът разполагаше с миниатюрна кухничка, където Ленард вареше и претопляше кофата кафе, която изпиваше всеки ден. Върху котлона имаше голям мазен уок-тиган. Най-голямото кулинарно усилие на Ленард се състоеше в изсипване на зърнена закуска в тигана. И стафиди. Стафидите компенсираха необходимостта на организма му от плодове.

Този апартамент носеше послание. И посланието беше: аз съм сирак. Аби и Оливия попитаха Маделин какво правят двамата с Ленард и тя не успя да им отговори. Нищо не правеха. Тя отиваше в жилището му и лягаше на матрака, а Ленард я питаше как е — и наистина го интересуваше. Какво правеха ли? Тя говореше, той я слушаше; после той говореше, тя го слушаше. За първи път срещаше човек — особено мъж, — който да е толкова добър слушател, да поема всичко. Допускаше, че това Ленардово поведение, напомнящо на психотерапевт, може да е резултат от години посещение на психотерапевтични сеанси и макар че друго нейно правило гласеше никога да не излиза с момчета, които са посещавали психотерапевт, Маделин започна да обмисля нарушаването на тази възбрана. Някога, докато живееха с родителите си, двете със сестра й си имаха израз за сериозните разговори, свързани с душевни въпроси: „Депресарска дискусия“. Ако се случеше по време на разговора да ги прекъсне момче, двете вдигаха поглед и го предупреждаваха: „Правим си депресарска дискусия“. И момчето се отдалечаваше. Докато не приключат. Докато дискусията не бъде изчерпана.

Връзката й с Ленард беше като непрекъсната депресарска дискусия. Винаги когато беше с него, той й отдаваше цялото си внимание. Не я гледаше втренчено и властно в очите, както правеше Били, но даваше ясно да се разбере, че е там, на нейно разположение. Рядко й даваше съвети. Само слушаше и промърморваше по някоя насърчителна дума.

Хората често се влюбват в психотерапевтите си, нали? Нарича се пренос и е добре да се избягва. Но ако така или иначе спиш с психотерапевта си отпреди това? Ако леглото вече е изиграло ролята на диванчето на психотерапевта?

Пък и тези дискусии не бяха чак толкова депресарски. Ленард беше забавен. Разказваше умопомрачително смешни истории с гробовен глас. Главата му хлътваше в раменете, очите му се изпълваха със състрадание, а изреченията му се тътрузеха едно подир друго.

— Казвал ли съм ти, че свиря? Лятото, когато родителите ми се разведоха, ме изпратиха при дядо и баба в Бъфало. Съседите им бяха латвийци — семейство Бруверис. И двамата свиреха на куокле. Знаеш ли какво е куокле? Нещо като цитра, само че латвийска. Както и да е, обичах да слушам как господин и госпожа Бруверис свирят на куокле в съседния двор. Звукът е невероятен. Някак необуздан и експанзивен от една страна, но от друга меланхоличен. Куоклето е депресантът в семейството на струнните инструменти. Все едно, въпросът е, че онова лято бях отегчен до смърт. Бях на шестнайсет. Метър осемдесет и пет висок. Шейсет и три килограма. Обичах да се напушвам в леглото си и да издишвам дима през прозореца, после излизах на верандата, за да послушам как съседите свирят. Понякога у тях се събираха и други хора. Други изпълнители на куокле. Изнасяха си столове на тревата в задния двор, сядаха и свиреха всички заедно. Цял оркестър! Куокле оркестър. Един ден ме видяха, че ги наблюдавам и ме поканиха при тях. Почерпиха ме с картофена салата и ледена гроздова близалка и аз попитах господин Бруверис как се свири на куокле, а той започна да ми дава уроци. Ходех при него всеки ден. Имаха едно старо куокле, което ми заеха. Упражнявах се по пет-шест часа на ден. Бях напълно отдаден.

В края на лятото, когато дойде време да си тръгвам, семейство Бруверис ми подариха куоклето. Остана за мен. Взех го в самолета. Сложих го на отделна седалка, все едно бях Ростропович. По това време баща ми вече се беше изнесъл. Останахме тримата — аз, майка ми и сестра ми. Продължих да свиря. Станах достатъчно добър, за да се включа в група. Свирехме по разни етнофестивали и православни венчавки. Обличахме се с техните традиционни костюми, с бродираните елечета, буфан ръкави и ботуши до коляното. Аз и всички възрастни. Повечето бяха латвийци, имаше и няколко руснаци. Гвоздеят на програмата ни беше „Очи чёрные“. Това ме спаси в гимназията. Куоклето.

— Свириш ли още?

— Боже, не. Майтапиш ли се? На куокле?

Като слушаше Ленард, Маделин се чувстваше ограбена от щастливото си детство. Никога не си бе задавала въпроси защо е реагирала по един или друг начин или какво влияние са оказали родителите й върху нейния характер. Безпроблемният й живот бе притъпил наблюдателността й. Докато Ленард забелязваше всичко, до най-незначителната подробност. Например, прекараха един уикенд на Кейп Код (отчасти за да разгледат лабораторията „Пилгрим Лейк“, където Ленард щеше да кандидатства за научна стипендия) и на връщане в колата той я попита:

— Как успяваш? Просто стискаш ли?

— Моля?

— Стискаш се. Два дни. Докато се прибереш у дома.

След като смисълът на думите му постепенно започна да й се изяснява, тя каза:

— Не мога да повярвам на ушите си!

— Никога, ама никога не си ходила по голяма нужда в мое присъствие.

— В твое присъствие?

— В смисъл, когато съм в къщата. Наблизо.

— Какво те притеснява?

— Какво ме притеснява ли? Нищо. Когато спиш една нощ при мен, а на другия ден си на училище и минаваш през вас да се изсереш — това го разбирам. Но да прекараме заедно два дни — на практика почти три, — да ядем „Сърф енд търф“[27], а ти да не се изходиш през цялото време, за мен означава, че си подчертано аналнозадържащ тип.

— Е, и? Притеснително е! — извика Маделин. — Разбра ли? Намирам го за притеснително.

Ленард я изгледа безизразно и каза:

— Неприятно ли ти е, когато ходя да сера?

— Налага ли се да говорим за това? Малко е неприятно.

— Да, мисля, че трябва да говорим. Защото очевидно не се чувстваш достатъчно освободена в мое присъствие, а аз съм — или поне така си мислех — гаджето ти, което означава — или би трябвало да означава, — че в мое присъствие се чувстваш най-освободена. Ленард е равно на максимална освободеност.

Не би трябвало мъжете да говорят. Не би трябвало изобщо да влизат в подробности. Но той го правеше; този мъж влизаше в подробности. Освен това каза, че й е гадже. Официализира го.

— Ще се опитам да се чувствам по-освободена — каза Маделин, — ако от това ще се почувстваш добре. Но по отношение на… ходенето по голяма нужда, не очаквай много.

— Това не касае мен — погледна я Ленард. — А господин Дебело черво. И господин Дванайсетопръстник.

Макар да не може да се каже, че тази любителска терапия подейства съвсем (след този разговор, например, Маделин изпитваше повече — не по-малко — затруднения с ходенето по голяма нужда, ако Ленард се намира в радиус от километър), тя й се отрази сериозно. Ленард я следеше под лупа. Тя усещаше, че за нея се полагат грижи, като че бе нещо безценно или извънмерно пленително. Беше й приятно да си дава сметка колко много мисли за нея Ленард.

До края на април Маделин и Ленард вече бяха свикнали да са заедно всяка нощ. През седмицата, щом приключеше с уроците си, Маделин се отправяше към биологичната лаборатория, където заварваше Ленард да се взира в диапозитиви с двама китайци, магистри. След като Маделин най-сетне успееше да изкара Ленард от лабораторията, трябваше да го придума да спят в нейната квартира. В началото на Ленард му хареса да нощува в „Нарагансет“. Харесваха му декоративните корнизи и гледката от стаята й. Омайваше Аби и Оливия, като им правеше палачинки в неделя сутрин. Но не след дълго започна да се оплаква, че винаги спят у Маделин и така той никога не се събужда в собственото си легло. Да спят у Ленард обаче означаваше Маделин да носи със себе си кат чисти дрехи всяка нощ, а понеже на него не му беше приятно тя да си оставя дрехите при него (а, честно казано, тя също предпочиташе да не го прави, защото всичко, което оставеше в апартамента му, придобиваше миризма на спарено), се налагаше на следващия ден Маделин да разнася мръсните дрехи със себе си във всички часове. Предпочиташе да спи в собствения си апартамент, където можеше да използва своя шампоан, балсам, люфа и където всяка сряда си сменяше чаршафите. Ленард никога не сменяше своите. Те бяха придобили смущаващ сивкав нюанс. В краищата на матрака се бяха събрали купчинки прах. Една сутрин Маделин с ужас забеляза калиграфско петно кръв, изтекло от нея три седмици по-рано (петно, което бе атакувала с домакинска гъба, докато Ленард спеше).

— Никога не си переш чаршафите! — оплакваше се тя.

— Пера ги — равно отвръщаше той.

— Колко често?

— Когато се измърсят.

— Но те винаги са мръсни.

— Не всеки може да си позволи да мята мръсните си дрехи на пералня всяка седмица. Не всеки е научен да си сменя чаршафите всяка седмица.

— Не е нужно да ги носиш на обществена пералня — продължаваше да настоява Маделин. — Има перални машини в мазето на сградата.

— Използвам ги — оправдаваше се Ленард. — Просто не всяка сряда. За мен мръсотията не е равнозначна на смъртта и разпада.

— О, а за мен е? Обсебена съм от мисълта за смъртта, защото си пера чаршафите?

— Отношението на хората към чистотата до голяма степен е свързано със страха им от смъртта.

— Това няма нищо общо със смъртта, Ленард. Свързано е с трохите в леглото. С това, че възглавницата ти смърди като сандвич с лебервурст.

— Бъркаш.

— Напротив.

— Бъркаш.

— Помириши я, Ленард!

— На салам мирише. Не обичам лебервурст.

До известна степен тези спорове бяха забавни. Но понякога се случваше Маделин да пропусне да си приготви резервен кат дрехи, при което Ленард я обвиняваше, че го е направила нарочно, за да го принуди да спят в нейното жилище. Имаше и други вечери, по-притеснителни, когато Ленард казваше, че се прибира да учи и ще се видят на следващия ден. Започна да си взема нощни дежурства. Един от преподавателите му по философия му предложи бунгалото си в Бъркширс и Ленард прекара там сам цял дъждовен уикенд, като се върна с доклад за Фихте от 123 машинописни страници и с яркооранжева ловджийска жилетка. Въпросната жилетка стана една от любимите му дрехи. Носеше я непрекъснато.

Започна да довършва изреченията на Маделин. Сякаш мисълта й течеше твърде бавно. Сякаш не можеше да дочака тя да си събере мислите. Впускаше се в импровизации на нейните думи, разпиляваше се в странни посоки, в словесни каламбури. Ако тя му споменеше, че според нея той има нужда от сън, Ленард се ядосваше и не й се обаждаше с дни. Именно в този период Маделин си даде ясна сметка, че любовният дискурс е дискурс на безпределната самота. Самотата е безпределна, понеже не е физическа. Безпределна е, защото я усещаш докато си с човека, когото обичаш. Защото е в главата ти — това най-самотно от всички места.

Колкото повече се отдръпваше Ленард, толкова по-силно го желаеше Маделин. Колкото по-отчаяна бе тя, толкова повече се отдръпваше той. Повтаряше си да се сдържа. Отиваше в библиотеката, за да работи над дипломната си работа върху брака във Викторианския роман, но нагнетената със сексуални фантазии атмосфера — разменяните в читалнята погледи, примамливите етажерки с книги — засилваше отчаяното й желание да види Ленард. И краката й неволно я повеждаха обратно през кампуса, по тъмните алеи, към Биологическия факултет. До последния момент Маделин таеше идиотската надежда, че тази проява на слабост всъщност може да се окаже сила. Стратегията беше брилянтна, понеже на практика липсваше всякаква стратегия. Тук нямаше игрички — имаше само искреност. Нима е възможно Ленард да не откликне пред лицето на тази искреност? Докато стигнеше до масата в лабораторията и потупаше Ленард по рамото, се чувстваше почти щастлива, но щастието й траеше до момента, в който той се обърнеше с поглед, изпълнен не с любов, а с досада.

Това, че пролетта беше дошла, не помагаше. С всеки изминал ден хората сякаш се обличаха все по-леко. Магнолиите, напъпили върху моравата, изглеждаха на път да цъфнат. Разпръскваха ухание, което се процеждаше през прозорците на „Семиотика 211“. Магнолиите не четяха Ролан Барт. Те не мислеха, че любовта е душевно състояние; магнолиите настояваха, че любовта е нещо естествено, целогодишно.

Един прекрасен майски ден Маделин взе душ, обезкосми си краката най-педантично и за пръв път облече пролетна рокля: ябълковозелена кукленска рокличка с широка яка и голям подгъв. Съчета я с обувки „Бъстър Браун“ в кремаво и ръждиво, които обу на бос крак. Голите й нозе, стегнати от цял сезон игра на скуош, бяха бели, но гладки. Беше си сложила очилата, вървеше с разпусната коса и се отправи директно към апартамента на Ленард на „Планет Стрийт“. По пътя се отби до магазина да вземе някои неща — сирене, крекери, бутилка „Валполичела“. Докато се спускаше по хълма от „Бенефит“ към „Саут Мейн“, усети топлия вятър между краката си. Входната врата на сградата на Ленард беше отворена и подпряна с тухла, така че Маделин се качи до апартамента и почука. Ленард отвори. Изглеждаше сънен.

— Гооотина рокля.

Така и не стигнаха до парка. Направиха си пикника един върху друг. Докато Ленард я придърпваше върху матрака, Маделин изпусна торбата с покупките, като се надяваше виното да не се счупи. Освободи се от роклята през глава. Не след дълго бяха голи и — така изглеждаше — все едно лапаха, като че разполагаха с огромна кошница лакомства. Маделин се излягаше ту по корем, ту настрани или по гръб, сякаш опитваше от какви ли не вкусотии: от ароматни желирани бонбони и дъвчащи „Дръмстикс“, но и от по-изтънчени артикули като бишкоти с анасон, сбръчкани бонбони трюфели, солени лъжици маслинова тапенада. Не помнеше да е била по-погълната от нещо в живота си. В същото време се чувстваше странно неуместно, някак извън обичайното си чистичко и спретнато аз, слята с Ленард в гигантско протоплазмено екстатично създание. Струваше й се, че и преди е била влюбена. Знаеше, че и преди е правила секс. Но всичките онези трескави юношески опипвания, неловките лудории на задната седалка в нечия кола, съдържателните, изпълнени с екшън нощи с гаджето й от гимназията Джим Макманъс, дори нежните сеанси с Били, който настояваше да се гледат в очите докато той свършва — никое от тези неща не я бе подготвило за мощния взрив, за всепоглъщащата наслада от случващото се в момента.

Ленард я целуваше. Когато усети, че не издържа повече, Маделин го сграбчи като обезумяла за ушите. Издърпа главата му така, че той да види доказателството за състоянието й (тя вече плачеше). С дрезгав глас, в който трептяха и други нотки, с чувство за смъртна опасност, Маделин изрече: „Обичам те“.

Ленард я погледна. Веждите му потръпнаха. Внезапно се изтърколи от матрака. Стана и както беше гол, прекоси стаята. Наведе се, бръкна в чантата на Маделин и извади „Фрагменти на любовния дискурс“ от джоба, където тя винаги носеше книгата. Запрелиства страниците, докато намери онова, което търсеше. После се върна до леглото и й подаде книгата.

Je t’aime / Аз те обичам

Докато четеше тези думи, Маделин бе преизпълнена с щастие. Вдигна поглед към Ленард, усмихната. Той й направи знак с пръст да продължи да чете. Фигурата не се отнася до обяснението в любов, до признанието, а до повтаряното произнасяне на любовния възглас. Изведнъж щастието на Маделин помръкна, узурпирано от предчувствие за опасност. Дощя й се да не бяха голи. Сви рамене и се прикри с чаршафа, а после покорно продължи да чете.

След първото признание, „обичам те“ вече не означава нищо…

Ленард беше приклекнал, на лицето му грееше самодоволна усмивка.

И тогава Маделин го замери с книгата по главата.

* * *

Отвъд витрината на „Кар Хауз“ движението, съпътстващо дипломирането, вече се бе превърнало в поток. Големите автомобили на родителите (кадилаци и мерцедеси S-класа, заедно с крайслер „Нюйоркър“ и понтиак „Бонвил“) си проправяха път от хотелите в центъра нагоре по Колидж Хил за церемонията. Зад волана във всяка от колите седеше баща — сериозен, съсредоточен и шофиращ една идея по-внимателно заради множеството еднопосочни улици в Провидънс. На седалката вдясно седяха майките, освободени от домашните задължения единствено тук, в шофираната от съпруга им семейна кола, и като така свободни да оглеждат красивата гледка на университетското градче. В тези коли се возеше цялото семейство, най-вече братята и сестрите, но тук-там и по някоя баба или дядо, взети пътьом от Олд Сейбрук или Хартфорд и докарани да видят как Тим или Алис, или Пракрати, или Хийджин си получават заслужената с много труд диплома. Имаше и таксита, чиито ауспуси изпускаха синкав дим, и миниатюрни като бръмбари коли под наем, забързани между платната, сякаш в страх да не бъдат смачкани. Докато трафикът пресичаше река Провидънс и започваше да се изкачва към „Уотърман“, част от шофьорите натиснаха клаксоните, видели огромния флаг на „Браун“ над входа на Първа баптистка църква. Всички се надяваха на хубаво време за церемонията. Но що се отнася до Мичъл, за него сивото небе и необичайните за сезона ниски температури бяха идеални. Той дори се зарадва, че балът беше отложен заради дъжд. Радваше се, че няма слънце. Чувството за лош късмет пропълзяваше отвсякъде, акордирано в синхрон с неговото настроение.

При всички положения не е никак забавно да те нарекат идиот. Още по-гадно е да те нарече идиот момичето, по което си падаш, и е особено болезнено, когато това момиче е човекът, за когото тайничко си мечтаеш да се ожениш.

След като Маделин напусна кафенето с гръм и трясък, Мичъл остана на масата, парализиран от съжаление. Бяха се сдобрили за цели двайсет минути. Същата нощ той напускаше Провидънс, а след още няколко месеца щеше да замине и от страната. Никой не можеше да каже кога и дали ще види пак Маделин.

Камбаните отсреща започнаха да отброяват девет часа. Време беше Мичъл да върви. Официалният парад започваше след четирийсет и пет минути. Тогата и шапката му бяха в квартирата, където го чакаше Лари. Вместо обаче да стане, Мичъл придърпа стола си към прозореца. Долепи нос о стъклото, за да огледа за последен път Колидж Хил, и тихичко заповтаря:

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Мичъл повтаряше Христовата молитва през последните две седмици. Правеше го не само защото това бе молитвата, която Франи от „Семейство Глас“ си бе повтаряла (макар това несъмнено да беше препоръка). Мичъл приемаше религиозното безразсъдство на Франи, оттеглянето й от живота и презрението й към „силните и сурови мъже“. За него нервният срив на Франи, описан в цяла книга, през която тя не стана от кушетката нито веднъж, бе не просто вълнуващо драматичен, но катарзисен, какъвто би трябвало да е Достоевски, но — поне за Мичъл — не беше. (Толстой беше друга работа.) И въпреки това, макар Мичъл да преминаваше през подобна криза на смисъла, едва след като попадна на Христовата молитва в книжка, озаглавена „Православната църква“, реши да пробва. Оказа се, че Христовата молитва принадлежи към религиозна традиция, в която Мичъл е покръстен по мистериозен начин преди двайсет и две години. Поради тази причина се чувстваше в правото си да я изрича. Така че, докато обикаляше кампуса, правеше точно това — или по време на сбирка на квакерите в Актовата зала край „Моузес Браун“, или в моменти като този, когато вътрешното спокойствие, което се бореше да постигне, започваше да се разбридва, да се колебае.

На Мичъл му харесваше напевността на тази молитва. Франи казваше, че дори не се налагало да мислиш за това, което казваш; просто продължаваш да повтаряш молитвата, докато сърцето ти я приеме и започне да я повтаря вместо теб. Това бе важно, защото винаги когато Мичъл спреше и се замислеше за думите на Христовата молитва, установяваше, че не ги харесва особено. „Господи Исусе Христе“ бе трудно начало. Звучеше му някак по евангелистки. Същото беше и с „помилуй“ — едно такова смирено и робско. След като все някак успя да изрече цялото „Господи Исусе Христе, помилуй мен“, Мичъл се изправи пред последния препъникамък — „грешния“. Което вече представляваше сериозно предизвикателство. Евангелията, които Мичъл не приемаше буквално, казваха, че трябва да умреш, за да се родиш отново. Мистиците, които той приемаше толкова буквално, колкото позволяваше метафоричния им език, твърдяха, че Азът трябва да бъде погълнат от Божественото. На Мичъл му допадаше идеята да бъде погълнат от Божественото. Но е трудно да сложиш край на живота си, при положение че харесваш толкова неща в него.

Продължи да повтаря молитвата още известно време, докато му стана по-спокойно. След което се надигна и излезе от кафето. Дверите на църквата оттатък улицата вече бяха отворени. Органистът загряваше, музиката се лееше по тревата. Мичъл плъзна поглед надолу по хълма, в посоката, накъдето изчезна Маделин. Като не видя знак от нея, тръгна по „Бенефит“ към апартамента си.

Връзката на Мичъл с Маделин Хана — тази негова дълга, възвисяваща, сегиз-тогиз обещаваща, но в крайна сметка винаги разочароваща връзка — бе започнала на едно тога-парти в началото на първата година в колежа. Мичъл инстинктивно ненавиждаше подобни неща: бирен купон като в холивудски филм, капитулация в нозете на мейнстрийма. Мичъл не бе записал колеж, за да се прави на Джон Белуши. Дори не беше гледал „Къщата на животните“[28]. (Беше фен на Олтман.) Другият вариант обаче беше да си остане сам в стаята, така че в крайна сметка, обзет от отцепнически дух, но не чак дотам, че да бойкотира купона съвсем, се появи там с обикновени дрехи. Още щом прекрачи прага на читалнята в мазето, разбра, че е допуснал грешка. Беше си мислил, че като не облече тога, ще изглежда твърде пичовски за подобни незрели веселби, но докато стоеше в ъгъла и лижеше пенлива бира от пластмасова чаша, Мичъл се почувства толкова не на място, колкото се бе чувствал винаги, когато попаднеше на купон с известни личности.

И тогава забеляза Маделин. Беше насред дансинга, танцуваше с мъж, когото Мичъл разпозна като студентския секретар. За разлика от повечето момичета на купона, които изглеждаха тантурести в тогите си, Маделин бе привързала своята с връв около кръста, така че чаршафът да прилепне към тялото й. Беше вдигнала косата си като римлянка, а гърбът й бе съблазнително гол. Освен на умопомрачителния й вид, Мичъл обърна внимание и на това, че тя не беше особено вдъхновен танцьор — държеше чаша бира в ръка и си говореше с младежа, без да се съобразява почти никак с ритъма — и че час по час напускаше стаята и се отдалечаваше по коридора. На третия път, когато я видя да излиза, Мичъл, събрал смелост благодарение на изпития алкохол, се приближи до нея и изломоти:

— Къде ходиш непрекъснато?

Маделин не се стресна. Навярно бе навикнала да я заговарят странни типове.

— Ще ти кажа, но ще ме вземеш за откачалка.

— Няма — увери я Мичъл.

— Това е моето общежитие. Казах си, че след като всички ще са на купона, пералните ще са свободни. Затова реших да си оправя прането.

Мичъл сръбна от пяната, без да свали очи от нея.

— Нужда от помощ?

— Не — поклати глава Маделин. — Ще се оправя. — После, сякаш преценила, че е прозвучало грубо, додаде: — Ако искаш, ела да погледаш. Прането си е направо забавно.

Тя се отправи надолу по облицования със силикатни тухли коридор, а той я последва.

— Защо не си с тога?

— Защото е тъпо! — едва ли не извика Мичъл. — Ужасно е глупаво!

Не беше най-добрият отговор от негова страна, но Маделин явно не го прие лично.

— Аз дойдох, защото ми е скучно — обясни тя. — Ако не беше в моето общежитие, вероятно щях да го отпиша.

В пералното помещение Маделин започна да изважда влажните си дрехи от работещата с монети пералня. Гледката подейства на Мичъл приятно възбуждащо. Но в следващия миг се случи нещо незабравимо. Докато Маделин посягаше към барабана на пералнята, възелът на рамото й се разхлаби и чаршафът се изхлузи.

Удивително как една подобна гледка — на практика нищо, само няколко сантиметра кожа — успя да се запечата в съзнанието му с кристална яснота. Всичко продължи не повече от три секунди. По това време Мичъл вече не беше съвсем трезвен. И при все това сега, почти четири години по-късно, можеше умишлено да извика обратно спомена (и бе изненадващо колко често изпитваше потребност да го прави), да призове всички чувствени подробности, грохота на сушилните, бумтящата недалеч музика, влакнестата миризма на влажно мазе, в което се помещаваше пералнята. Спомни си точно къде стоеше и как Маделин се бе навела напред, затъквайки кичур коса зад ухото си, в този момент чаршафът се изсули и — за няколко вълнуващи мига — бледата й, кротка, епископална гръд се разкри пред погледа му.

Тя бързо се покри, вдигна глава и се усмихна, навярно от смущение.

По-късно, когато връзката им придоби онзи незадоволителен интимен оттенък, Маделин вечно спореше с Мичъл относно спомена му от онази нощ. Настояваше, че не е била с тога на купона, а дори и да е била — не че казва, че е била, — подобно нещо никога не се било случвало. Нито онази нощ, нито през коя да е от последвалите оттогава хиляди нощи, Мичъл не бил мярвал голата й гръд.

Мичъл отвърна, че това е било единственият път, когато я е виждал, съжалявал, че не е имал втори подобен случай.

В седмиците след тога-партито Мичъл започна да се отбива в общежитието на Маделин без предупреждение. Подир следобедните си часове по латински се отправяше в приятния, ухаещ на листа въздух, към общежитието „Уейланд“ и — с пулсираща от дактилния хекзаметър на Вергилий глава — се качваше по стълбите до стаята й на третия етаж. Застанал на прага на Маделин — или, в по-късметлийски дни, край бюрото й — Мичъл даваше всичко от себе си, за да бъде забавен. Съквартирантката на Маделин, Дженифър, винаги го гледаше така, че да му покаже колко е наясно какво прави той там. За щастие двете с Маделин явно не се разбираха особено добре, така че Джени често ги оставяше насаме. Маделин винаги изглеждаше радостна, че се е отбил. Тутакси започваше да му разказва какво чете, а той кимаше, сякаш не му беше проблем да следи мисълта й относно Езра Паунд или Форд Мадокс Форд, докато стоеше достатъчно близо до нея, за да усети уханието на чистата й коса. Понякога Маделин му правеше чай. Вместо билковите запарки на „Селестиал Сизънинг“, с цитат от Лао Дзъ на опаковката, Маделин пиеше „Фортнъм & Мейсън“ — любимата й смеска „Ърл Грей“. Освен това не пускаше готово пакетче в чаша, а запарваше листа, използваше цедка и „калпаче“ за чайник. Дженифър имаше над леглото си плакат на скикурорта „Вейл“ в Колорадо — скиор, потънал до кръста в бял облак. Половината от стаята, която обитаваше Маделин, бе по-изискана. Чаршафите и кашмирената им кувертюра бяха в същото наситено оловно-сиво като пуловерите с остро деколте, които носеше. Върху скрина й бяха подредени вълнуващи дамски предмети: гравирана с монограм сребърна тубичка червило, бележник „Филофакс“ с карти на нюйоркското и лондонското метро. Но имаше и някои полусмущаващи предмети: снимка на семейството й, облечени в съчетани по цвят дрехи; халат за баня „Лили Пулицър“ и зяпнал плюшен заек на име Фу Фу.

Мичъл бе готов, предвид другите качества на Маделин, да не обръща особено внимание на тези подробности.

Понякога, когато се отбиваше да я види, заварваше при нея други момчета. Русоляв препстър[29] с официални половинки на бос крак или пък италианец от Милано с широк нос и тесни панталони. В тези случаи Дженифър се държеше дори още по-малко враждебно. Що се отнася до Маделин, тя или бе свикнала дотолкова с мъжкото внимание, че не го забелязваше, или бе дотолкова безхитростна, че не можеше да се досети какво кара тези трима младежи да се паркират в стаята й като ухажорите на Пенелопа. Доколкото Мичъл можеше да прецени, тя не спеше с никой от другите двама. Това му даваше надежда.

Малко по малко той премина от седене на бюрото на Маделин към присядане на перваза край леглото й, докато тя се разтягаше над него. Понякога мисълта, че вече е виждал гърдите й — че знае точно как изглежда ареолата й, — беше достатъчна, за да му стане, така че се налагаше да се завърти по корем. При все това за ония няколко пъти, когато Маделин излизаше на нещо като среща с Мичъл — студентска театрална постановка или четене на поезия, — очите й някак се присвиваха, сякаш си даваше сметка за негативите — и в социален, и в романтичен план — от това да я виждат с него. Беше току-що пристигнала в колежа и още се ориентираше. Може пък да не искаше да си ограничава възможностите толкова отрано.

Така мина година. Цяла година, в която топките му щяха да се пръснат от напрежение. Мичъл престана да се отбива до стаята на Маделин. Постепенно се пръснаха в различни кръгове. Не че я забрави, просто реши, че е извън категорията й. Винаги, когато се засичаха, тя беше словоохотлива и толкова начесто го докосваше по ръката, че в главата му наново се зараждаха разни мисли, но едва в трети курс аха да се случи нещо. През ноември, няколко седмици преди Деня на благодарността, Мичъл спомена, че възнамерява да остане в кампуса за почивните дни, вместо да пътува до Детройт, и Маделин най-изненадващо го покани да изкара празниците със семейството й в Притибрук.

Уговориха се да се чакат на гарата „Амтрак“ в сряда на обяд. Когато Мичъл отиде на срещата, помъкнал праисторически куфар с олющените инициали на някой прадядо, завари Маделин — с очила — да го чака на перона. Очилата й бяха с огромни рогови рамки и е възможно с тях да я бе харесал още повече. Лупите й бяха зле надраскани, а лявата дръжка стоеше леко огъната. Иначе Маделин си изглеждаше спретната както обикновено, че дори повече от обикновено — все пак отиваше при родителите си.

— Не знаех, че носиш очила — отбеляза Мичъл.

— Тази сутрин лещите нещо ме дразнеха.

— Харесва ми.

— Нося ги само понякога. Не съм чак толкова зле с очите.

Докато стояха на перона, Мичъл се запита дали това, дето Маделин беше с очила, не означаваше, че се чувства спокойна в негово присъствие, или по-скоро не виждаше причина да се старае да му се покаже в най-добрия си вид. Вече във влака, сред тълпата тръгнали на ваканция хора, му бе невъзможно да прецени. Намериха две свободни места и Маделин си свали очилата, като ги сложи в скута си, но почти веднага след това ги грабна и ги прибра в чантата си. (Ясно защо очилата й бяха в такъв разнебитен вид; отдавна беше загубила кутийката им.)

Пътуването отне пет часа. Мичъл не би имал нищо против да бяха се кандилкали и пет дни. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение при мисълта, че Маделин няма къде да избяга от мястото си до него. Беше се запасила с първия том от „Танц под музиката на времето“ на Антъни Пауъл и — сякаш срамен навик, придобит по време на пътуванията — с един брой на „Вог“. Мичъл плъзна поглед по отминаващите покрай прозореца складове и козметични магазини в Кранстън, след което извади своята книга — „Бдение над Финеган“.

— Не ми казвай, че четеш това! — възкликна Маделин.

— Напротив.

— Стига бе!

— Разказва се за една река — каза Мичъл. — В Ирландия.

Влакът продължи покрай брега на Роуд Айланд и навлезе в Кънетикът. Тук-там се провиждаше океанът или пък минаваха покрай блатиста местност, после внезапно се озоваха в грозния тил на работнически град. В Ню Хейвън влакът спря, за да смени локомотива, преди да продължи към „Гранд Сентрал“. След като взеха метрото до „Пен Стейшън“, Маделин поведе Мичъл към друг перон, откъдето хванаха влак за Ню Джърси. Пристигнаха в Притибрук малко преди осем вечерта.

Пред стогодишната тюдорианска къща на семейство Хана имаше чинари и загиващи канадски ели. Вътре всичко бе подбрано с вкус и много овехтяло. Ориенталските килими бяха лекьосани. Кухненският балатум с десен на тухли бе на трийсет години. Когато използва тоалетната, Мичъл забеляза, че кошчето за тоалетна хартия е залепено с тиксо. Както и олющения тапет в коридора. Не за пръв път се сблъскваше със занемарени буржоазни къщи, но в случая ставаше дума за чиста проба стиснатост на бели англосаксонски протестанти. Измазаните с хоросан тавани бяха виснали страховито. От стените стърчаха закърнели датчици от алармена система. Старата електрическа мрежа на къщата пръскаше искри при всяко изключване на уред от контакта.

Мичъл го биваше в отношенията с родители. Родителите бяха неговата специалност. Няма и час след пристигането им с Маделин в сряда вечер, той вече бе станал всеобщият любимец. Знаеше текстовете на песните на Коул Портър, които Алтън пускаше на „стереоуредбата“. Остави Алтън да му прочете на глас откъси от „За пиенето“ на Кингсли Еймис и явно се забавляваше точно толкова, колкото и домакинът. На вечеря си побъбри за Сандра Дей О’Конър[30] с Филида и за „Абскам“[31] с Алтън. И за капак на всичко, късно вечерта направи блестяща игра на „Скрабъл“.

— Не знаех, че има дума „грош“ — впечатлена отбеляза Филида.

— Това е вид полска монета. Сто гроша правят една злота.

— Всичките ти нови приятели от колежа ли са толкова просветени, Мади? — поинтересува се Алтън.

Когато Мичъл погледна Маделин, тя му се усмихваше. И точно тогава се случи. Тя беше по домашния си халат. С очилата. Изглеждаше хем по домашному, хем секси, абсолютно недостижима, и в същото време на една ръка разстояние, като се има предвид колко добре се бе внедрил в семейството й Мичъл и какъв перфектен зет можеше да излезе от него. Поради всичките тези причини той изведнъж си рече: „Аз ще се оженя за това момиче!“. Тази увереност мина през тялото му като електричество, усети някаква предопределеност.

— Чужди думи не са позволени — възрази Маделин.

Сутринта на Деня на благодарността Мичъл прекара в разместване на столове по инструкция на Филида, наливане с Блъди Мери и игра на билярд с Алтън. Билярдната маса беше с плетени джобове, а не с автоматично връщане на топките. Като удари една топка, Алтън рече:

— Преди няколко години забелязах, че масата не е нивелирана. Човекът от компанията, когото изпратиха, установи, че е изкорубена, вероятно приятелче на децата е седнало отгоре. Онзи искаше да купя цяла нова основа. Аз обаче подпъхнах парче дъска под единия крак. Заспа.

Не след дълго пристигнаха гостите: братовчедът Доутс, който имаше благ гласец и карирани панталони, жена му Динки — сламеноруса блондинка, едра и несъразмерна като модел на късния Де Кунинг, плюс малките им деца и дебелият им сетер Нап.

Маделин коленичи, за да поздрави Нап, като зарови ръце в козината му и го прегърна.

— Станал е такъв дебеланко — рече.

— Знаеш ли защо? — отговори Доутс. — Защото го оправихме. Нап е евнух. А евнусите са известни с пухкавите си форми, нали?

Алуин, сестрата на Маделин, и съпругът й Блейк Хигинс дойдоха към един. Алтън приготвяше коктейлите, а Мичъл си предложи услугите да накладе огън.

Официалната вечеря премина в мъглявина от доливане на чаши вино и шеговити тостове. След вечеря всички се отправиха към библиотеката, където Алтън се зае да сервира порто. Огънят тлееше, Мичъл излезе за още дърва. По това време вече беше добре подпийнал. Огледа звездното нощно небе през клоните на белите борове. Намираше се насред Ню Джърси, но все едно бе вдън горите тилилейски. Тази къща му харесваше. Харесваше му цялата мащабна, изтънчено-аристократична пиянска операция на фамилията Хана. Като влезе обратно с наръч дърва, дочу музика. Маделин седеше на пианото, Алтън пееше. Песента се казваше „Докато“ — любима на семейството. Алтън имаше изненадващо хубав глас; оказа се, че пеел в акапелна формация в „Йейл“.

Маделин малко бавеше преходите и акордите й леко дрънчаха. Беше смъкнала очилата на носа си, да следи нотите. Обувките си бе изритала встрани, за да натиска педалите с боси ходила.

Мичъл остана целия уикенд. Последната нощ в Притибрук, както си лежеше в таванската стая за гости и четеше, чу вратата в коридора да се отваря и нечии стъпки да се изкачват. Маделин почука тихичко и влезе.

Беше по тениска на Лорънсвил и нищо друго. Бедрата й, които се оказаха точно на нивото на Мичъловата глава, бяха малко по-закръглени, отколкото си ги бе представял. Тя приседна на леглото му.

Когато го попита какво чете, Мичъл трябваше да погледне заглавието, за да се сети. Осъзнаваше със замая и страх голотата й през тънката завивка. Усещаше, че Маделин също е наясно. Мина му през ум да я целуне. В следващия момент му се стори, че Маделин се кани да го целуне. След което, понеже тя не го направи, а той беше на гости и родителите й спяха на долния етаж, и понеже в този величествен миг усети промяна в посоката на събитията, което сякаш му осигуряваше цялото време на света, за да предприеме нещо… — поради всичко това той не предприе нищо. В крайна сметка Маделин стана, а на лицето й смътно се четеше разочарование. Слезе по стълбите и изгаси лампата в коридора.

След като тя си тръгна, Мичъл превъртя сцената в главата си и я докара до по-друг финал. Като се притесняваше да не изцапа чаршафите, се отправи към банята, по пътя се блъсна в стар матрак с пружини, който се строполи с трясък. Когато всичко утихна, все пак продължи пътя си. В миниатюрната мивка на таванчето той се разтовари и пусна водата, за да измие и последните издайнически капчици пресечено мляко.

На следващата сутрин взеха влака обратно за Провидънс, стигнаха заедно до Колидж Хил, прегърнаха се и се разделиха. Няколко дни по-късно Мичъл се отби в стаята на Маделин. Нямаше я. На таблото й за съобщения имаше бележка от някой си Били: Дават Тарковски, 7:30, Сейлс Хол. Салам да си там. Мичъл остави неподписан цитат от частта с Гърти Магдауъл в „Одисей“ на Джойс: „И О! римската ракета експлодира, и всички извикаха вкупом О! О! като в захлас, и тя бликна отведнъж, блъвна струя от златен дъжд и тънки като косъм нишки…“[32].

Мина седмица, от Маделин нито дума. Обади й се — не му вдигна.

Пак се отби в общежитието й. За пореден път беше излязла. На таблото някой беше нарисувал стрелка към цитата от Джойс, под която пишеше: „К’ъв е тоя болен мозък?“.

Мичъл го изтри. Написа: „Мади, обади ми се. Мичъл“. После го изтри и написа: „Нека побеседваме. М.“

Щом се прибра в стаята си, Мичъл се погледна в огледалото. Извърна се, за да се види и в профил. Престори се, че разговаря с някого на купон, за да види как изглежда.

След като мина още една седмица и пак нямаше вести от Маделин, Мичъл спря да й се обажда и да се отбива в стаята й. Залови се здраво за уроците, посвещаваше внушителен брой часове на шлайфане на есетата си по английски или превеждане на Вергилиевите пространни метафори за лозя и жени. Когато все пак срещна случайно Маделин, тя се държа приятелски както винаги. До края на годината поддържаха близки отношения, ходеха заедно на поетични вечери и сегиз-тогиз вечеряха заедно в „Рати“ — било то само двамата или с други хора. Когато родителите на Маделин я посетиха през пролетта, тя покани Мичъл на вечеря в „Блупойнт Грил“. Но той така и не им гостува повече в Притибрук, не накладе огън в камината, не пи джин-тоник на верандата с изглед към градината. Малко по малко Мичъл съумя да си създаде собствен социален живот в колежа и макар приятелството им да продължи, Маделин пое в друга посока. Мичъл обаче никога не забрави предчувствието си. Една вечер на следващия октомври, почти година, откакто бе гостувал в Притибрук, Мичъл забеляза Маделин да прекосява пурпурния сумрак на кампуса в компанията на къдрав русоляв младеж на име Били Бейнбридж, когото Мичъл познаваше от първи курс. Били беше записал „История на феминизма“ и се определяше като феминист. В момента едната му ръка бе интимно подпъхната в задния джоб на джинсите на Маделин. Нейната ръка пък беше в неговия заден джоб. Вървяха така, всеки от двамата поел в дланта си част от другия. На лицето на Маделин бе изписано глуповато изражение, каквото Мичъл не бе виждал досега. Глуповатостта на всички нормални хора. Глуповатостта на късметлиите и красивите, на всички, които получават каквото искат от живота и продължават да са все така незабележителни.

* * *

Във „Федър“ на Платон речите на софиста Лизий и първата реч на Сократ (преди той да направи своята палинодия) почиват върху следния принцип: влюбеният е непоносим (по тежест) за обичания.

През седмиците, след като скъса с Ленард, Маделин прекарваше почти цялото си време в „Нарагансет“, без да става от леглото. Замъкваше се на последните за семестъра упражнения. Загуби апетит. Нощем една невидима ръка я разтърсваше, будейки я през няколко часа. Мъката й беше физическа, сякаш кръвта й бе отровена. Понякога прекарваше цяла минута в безименен ужас — будилникът край леглото тиктакаше, синята лунна светлина полепваше като лепило по стъклото, — преди да успее да си спомни бруталната причина за всичко това.

Очакваше Ленард да се обади. Представяше си го как цъфва на вратата й и я моли да се върне при него. Когато той не се появи, в отчаянието си тя започна да му звъни по телефона. Линията често бе заета. Ленард си живееше безпроблемно и без нея. Обаждаше се на някакви хора, вероятно момичета. Понякога Маделин се заслушваше толкова дълго в сигнала „заето“, че в един момент се улавяше как се напряга да долови глас под него, сякаш Ленард се намираше оттатък шума. Ако линията бе свободна, мисълта, че той може да вдигне всеки момент изпълваше Маделин с въодушевление, но веднага след това я обземаше паника и тя тряскаше слушалката, като неизменно й се струваше, че в секундата преди да затвори е чула неговото „Ало“. Между обажданията лежеше на една страна и си мислеше за следващия път, когато ще му позвъни.

Любовта я бе направила непоносима. Бе я направила тромава. Просната на леглото, като внимаваше обувките й да не докосват чаршафите (въпреки цялата си драма, Маделин си оставаше все същата чистофайница), преговаряше наум всички неща, които бе направила, за да отблъсне Ленард от себе си. Беше се показала твърде зависима, сгушваше се в скута му и искаше да бъде непрекъснато с него. Бе изгубила представа за личните си приоритети и се бе превърнала в бреме.

От връзката й с Ленард бе останало само едно: книгата, с която го замери. Преди да се изнесе като буреносен облак от квартирата му онзи ден — докато той, положил царствената си голота на матрака, кротко повтаряше името й, за да й покаже колко преиграва — Маделин забеляза книгата да лежи разтворена на пода като врязана в перваз птица. Да я вдигне, би означавало да признае, че е нездравословно обсебена от „Фрагменти на любовния дискурс“, както твърдеше той; че вместо да помогне за разсейването на фантасмагоричните й теории за любовта, книгата практически ги бе подсилила; и — в подкрепа на всичко това — тя не беше просто сантиментална, ами на всичкото отгоре не умееше и да чете достатъчно критично.

От друга страна не можеше да допусне да остави „Фрагменти на любовния дискурс“ на пода, откъдето Ленард по-късно щеше да я вдигне и да види подчертаните пасажи (включително на стр. 119, в главата „В любящия покой на твоите ръце“, едно-едничко възклицание: Ленард!). Затова, след като си събра чантата, Маделин с плавно движение грабна и Барт, като не посмя да провери дали Ленард е забелязал. Пет секунди по-късно трясна вратата зад гърба си.

Радваше се, че си прибра книгата. В сегашното й мрачно настроение елегантната проза на Ролан Барт бе едничката й утеха. Скъсването с Ленард не намали ни най-малко адекватността на „Фрагментите“. Всъщност главите, в които се говореше за разбити сърца, вместо за щастие, бяха повече. Една беше озаглавена „Посвещението“. Друга — „Идеи за самоубийство“. Или „Похвала на сълзите“. Влюбеният субект се отличава с една особена склонност да плаче… И най-обраната любовна емоция, била тя щастие или разочарование, кара Вертер да избухва в сълзи. Вертер плаче често, много често, и излива реки от сълзи. Любовникът Вертер ли плаче, или романтикът Вертер?

Добър въпрос. Откакто скъса с Ленард, Маделин почти не спираше да плаче. Вечер заспиваше изтощена от плач. Плачеше, докато си мие зъбите сутрин. Полагаше огромни усилия да не плаче пред съквартирантките си и що-годе успяваше.

„Фрагменти на любовния дискурс“ бе най-добрият лек против любовна болка. Наръчник за ремонт на сърцето с един-единствен инструмент — мозъка. Ако използваш главата си, ако си наясно, че любовта е културно обособена и започнеш да виждаш симптомите й като чисто мисловни, ако осъзнаваш, че да си влюбен е просто понятие, тогава може да се освободиш от тиранията. Всичко това Маделин го знаеше. Проблемът беше, че пак не й се получаваше. Можеше по цял ден да чете Бартовите деконструкции на любовта, без чувството й на любов към Ленард да намалее и на йота. Колкото повече от „Фрагменти на любовния дискурс“ поглъщаше, толкова по-влюбена се чувстваше. Разпознаваше себе си на всяка страница. Идентифицираше се с мъглявото авторово Аз. Не желаеше да бъде освободена от емоциите си, а търсеше потвърждение на тяхната значимост. Имаше пред себе си книга, адресирана до хората, които обичат — книга за това да си влюбен, която съдържаше думата любов почти във всяко изречение. О, с колко любов я изпълваше това!

Във външния свят семестърът — и самият колеж като такъв — бързаше към своя край. Съквартирантките й — специалността и на двете беше история на изкуството — вече си бяха намерили стартови позиции в Ню Йорк — Оливия в „Сотбис“, Аби в една галерия в Сохо. Стряскащ брой от приятелите и познатите й от колежа се явяваха на интервюта за работа във финансови институции. Други бяха получили стипендии или някакво финансиране, или се канеха да заминат за Ел Ей и да работят в телевизията.

Най-многото, което Маделин можеше да се накара да стори по отношение на своето бъдеще, бе да се изсулва от леглото по веднъж на ден, за да си провери пощенската кутия. През април беше твърде разсеяна от работата и любовта, за да забележи, че петнайсети дойде и отмина, а тя не получи писмо от „Йейл“. Докато обърне внимание на този факт, вече беше толкова депресирана заради скъсването с Ленард, че не можеше и да си помисли да понесе още един отрицателен отговор. В продължение на две седмици изобщо не припари до пощата. Накрая, щом се насили да отиде и да изпразни претъпканата си с поща кутия, писмо от „Йейл“ все още нямаше.

Но пък имаше вести от кандидатстването й на другите места. Организацията ESL й бе изпратила възторжено одобрително писмо („Поздравления, Маделин!“), придружено от формуляр за записване на учител и името на китайската провинция — Шандон, — където щеше да преподава. Имаше също така и информационен пакет, съдържащ изречения с удебелен шрифт, които й се набиха в очите:

Може да ви отнеме време да свикнете със санитарните помещения (душове, тоалетни и пр.), но повечето от нашите учители приемат положително „по-натуралната“ среда.

Китайският начин на хранене е доста разнообразен, особено в сравнение с американските критерии. Не се изненадвайте, ако след няколко месеца в селото, където сте настанени, установите, че хапвате змия с удоволствие!

Маделин не попълни формуляра.

Два дни по-късно получи отрицателен отговор и от фондацията „Мелвин и Хети Грийнберг“ — информираха я, че няма да получи стипендия, за да учи иврит в Йерусалим.

Щом се върна в апартамента си, Маделин се сблъска с камара кашони. Седмица преди тя и Ленард да скъсат, той получи потвърждение от лабораторията „Пилгрим Лейк“. С жест, който навремето изглеждаше доста значим, й предложи да заживеят заедно в осигурения благодарение на стипендията апартамент. Ако се окажеше, че Маделин е приета в „Йейл“, щеше да ходи при Ленард през уикендите; ако ли не, можеше да живее с него през зимата и след това да кандидатства повторно. Маделин за нула време отмени всичките си други планове и започна да опакова кашони с книги и дрехи, които да изпрати предварително в „Пилгрим Лейк“. Тъй като Маделин бе изпитвала известни съмнения по отношение на чувствата на Ленард към нея, поканата му да заживеят заедно я бе пратила на седмото небе, което от своя страна бе изиграло сериозна роля в оповестяването на любовта й по толкова тържествен начин няколко дни по-късно. И сега, като жестоко напомняне за катастрофата, кашоните стояха на камара насред стаята й, на път за никъде.

Маделин скъса етикетите с адреса и захвърли кашоните в ъгъла.

Все някак успя да предаде дипломната си работа. Предаде и курсовата си работа по „Семиотика 211“, но не си я взе след сесията, за да види коментарите на Зипърстайн и оценката си.

Когато започна седмицата, в която щеше да е церемонията по дипломирането, Маделин правеше всичко възможно да се преструва, че подобно събитие не съществува. Аби и Оливия се бяха опитали да я заведат на Годишния бал, но развихрилата се буря доведе до преобърнати маси и разкъсани цветни фенери, поради което празненствата бяха пренасочени към един гимнастически салон и никой от познатите на момичетата не отиде. В желанието си да развличат семействата си, Аби и Оливия бяха настояли в събота следобед да отидат на кламбейк с президента Суеърър[33], но половин час по-късно изпратиха родителите си обратно по хотелите. В събота и трите съквартирантки пропуснаха церемонията на бакалаврите в Първа баптистка църква. До девет същата вечер Маделин си беше в леглото, свита на кълбо с „Фрагменти на любовния дискурс“ — не я четеше, просто си я държеше под ръка.

Не беше ден за смяна на чаршафи. Отдавна не бе имало такъв ден.

На вратата на стаята й се почука.

— Секунда. — Гласът на Маделин бе станал дрезгав от многото рев. Усещаше гърлото си слузесто. — Влез.

Вратата се отвори и на прага се появиха Аби и Оливия, рамо до рамо, като делегация.

Аби се стрелна чевръсто напред и грабна Ролан Барт от ръцете й.

— Това се конфискува — рече.

— Дай ми я.

— Няма да четеш тази книга — отсече Оливия. — Потънала си до гуша в нея.

— Току-що приключих с писането върху книгата. Просто проверявам нещо.

Аби задържа томчето зад гърба си и поклати глава.

— Не може по цял ден да лежиш и да страдаш. Цял уикенд не си мръднала. Обаче тази вечер има купон у Лоли и Пуки и ти идваш с нас. Хайде!

Аби и Оливия се заблуждаваха, че момичето, което плаче, е романтичката Маделин. Мислеха си, че се самозалъгва по нелеп начин. Самата тя вероятно би си помислила същото, ако в нейната ситуация бе някоя от съквартирантките й. Скръбта от раздялата може да изглежда смешна в очите на всеки друг, освен на скърбящия.

— Дай ми книгата!

— Ще ти я дам, ако дойдеш на купона.

Маделин разбираше защо съквартирантките й банализираха нейните чувства. Оливия и Аби никога не се бяха влюбвали — поне не сериозно. Нямаха идея какво преживява тя.

— Утре завършваме! — примоли се Оливия. — Това ни е последната вечер в колежа. Не може просто да си стоиш в стаята!

Маделин се огледа и разтърка лице.

— Колко е часът? — попита.

— Десет.

— Не съм се изкъпала.

— Ще почакаме.

— Нямам какво да облека.

— Ще ти дам някоя от моите рокли — предложи Оливия.

Двете стояха там, едновременно настоятелни и досадни.

— Дай ми книгата.

— Само ако дойдеш.

— Добре! — омекна Маделин. — Ще дойда.

Аби с неохота й подаде книгата.

Маделин се вгледа в корицата.

— Ами ако Ленард е там? — попита.

— Няма да е там — увери я Аби.

— Ами ако е?

Аби извърна глава и повтори:

— Повярвай ми — няма да е там.

 

 

Лоли и Пуки Еймис живееха в паянтова къща на „Лойд Авеню“. Докато Маделин и съквартирантките й наближаваха по тротоара под увисналите клони на брястовете, чуваха откъм къщата да излизат туптящи баси и освободени от алкохола гласове. Зад запотените прозорци трептяха свещи.

Забодоха чадърите си зад колелетата на верандата и влязоха. Вътре въздухът беше топъл и влажен, като ухаеща на бира тропическа гора. Мебелите втора ръка бяха избутани покрай стените, за да може да се танцува. Джеф Тромбли, който го раздаваше диджей, си светеше с фенерче, за да вижда плочите, които пуска, и светлината падаше върху плакат на Сандино[34] на стената зад него.

— Вие сте първи — каза Маделин. — Кажете ми, ако видите Ленард.

Аби изглеждаше отегчена.

— Казах ти, че няма да е тук.

— Може пък да е.

— Че защо му е? Той не си пада по хората. Виж, извинявай, но след като и бездруго скъсахте, мога да ти го кажа. Ленард не е съвсем нормален. Странен е.

— Не е вярно — възрази Маделин.

— Би ли го преживяла, ако обичаш? Или поне опитай.

Оливия запали цигара и каза:

— Боже, ако се тревожех толкова да не се натреса на бивше гадже, трябваше да не мърдам от къщи!

— Добре, забрави — кимна Маделин. — Да влизаме.

— Най-накрая! — възкликна Аби. — Хайде, да купонясваме. Последната ни вечер е.

Въпреки силната музика, танцуващите не бяха много. Тони Пероти, с тениска на „Плазматикс“, обикаляше дансинга на подскоци — съвсем сам. Деби Бунсток, Кари Мокс и Стейси Хенкел танцуваха в кръг около Марк Уийланд. Уийланд беше по бяла тениска и свободни шорти. Имаше едри прасци. И рамене. Докато трите момичета подскачаха около него, Уийланд беше забил очи в пода и тъпчеше усилено с крака, като сегиз-тогиз (това беше танцовият елемент) почти незабележимо повдигаше мускулестите си ръце.

— Колко време давате на Марк Уийланд, докато си свали тениската? — попита Аби, докато влизаха.

— Около две минути — отвърна Оливия.

Кухнята сякаш бе извадена от филм за подводници — сумрачна, тясна, със стърчащи над главата тръби и мокър под. Маделин стъпваше на капачки, докато се опитваше да си проправи път през навалицата.

Добраха се до ненаселения ъгъл в дъното, но бързо стана ясно, че там няма никой, защото кофата за боклук смърди отвратително.

— Гадост! — извика Оливия.

— Не го ли изхвърлят това понякога? — попита Аби.

Младеж с бейзболна шапка бе завардил собственически вратата на хладилника. Когато Аби я отвори, онзи ги информира:

— „Гролш“ са си мои.

— Моля?

— Не пипайте бутилките „Гролш“. Мои са.

— Аз пък мислех, че сме на купон — рече Аби.

— Аха, на купон сме — кимна онзи. — Обаче народът масово носи местна бира. А аз купих вносна.

Оливия се възправи в целия си скандинавски ръст, за да му пусне унищожителен поглед.

— Ние пък сме умрели за бира!

Наведе се да огледа хладилника, след което възкликна в потрес:

— Леле, то няма друго освен бира.

Като се изправи обратно, обиколи с властен поглед кухнята, докато не мерна Пуки Еймис; изкрещя името й, надвиквайки шума.

Пуки, която обикновено ходеше с омотан на главата афганистански шал, тази вечер се бе спретнала с черна кадифена рокля и диамантени обеци, които й прилягаха отлично.

— Спаси ни, Пуки — каза Оливия. — Не пием бира.

— Има шампанско „Вьов Клико“, скъпа!

— Къде?

— В отделението за зеленчуците.

— Превъзходно! — Оливия издърпа чекмеджето и намери бутилката. — Сега вече можем да празнуваме!

Маделин не беше по пиенето. Но конкретната ситуация налагаше прилагането на изпитана терапия. Взе си пластмасова чаша от стека и позволи на Оливия да я напълни.

— Приятен ти „Гролш“ — подметна Оливия на онзи. А към Аби и Маделин додаде: — Бутилката идва с нас.

И се отдалечи.

Двете внимателно запренасяха пълните си с шампанско чаши през тълпата след нея.

В дневната Аби предложи тост:

— Хайде, момичета! За чудното ни съжителство!

Пластмасовите чаши не произведоха звън, само се огънаха.

Към този момент Маделин беше вече почти сигурна, че Ленард не присъства на купона. Мисълта обаче, че сигурно е някъде другаде, на друго подобно събиране, проби дупка в гърдите й. Не беше сигурна дали през нея изтичат жизнени сокове, или се вливат отрови. На близката стена хелоуиновски скелет бе коленичил пред изрязаната в цял ръст фигура на Роналд Рейгън и го обслужваше. До грейналото в усмивка лице на президента някой беше надраскал: „Стана ми!“.

И тогава дансингът се премести, като калейдоскоп, за да разкрие танцуващите Лоли Еймис и Джени Криспин. Те правеха шоу, като отъркваха една в друга слабините си и се опипваха, докато в същото време се смееха и си подаваха джойнт.

Наблизо Марк Уийланд, вече официално „разгорещен“, си свали тениската и я напъха в задния си джоб. Гол до кръста, започна да чупи стойки в раменете, да присвива коремните си мускули и да се хваща за чатала. Момичетата на дансинга стесниха кръга около него.

Откакто скъса с Ленард, Маделин бе обзета почти непрекъснато от изключително силно сексуално желание. Искаше го нонстоп. Но лъщящият гръден релеф на Уийланд не й подейства по никакъв начин. Желанията й не се прехвърляха автоматично от един обект на друг. Върху тях беше лепнат етикет „Ленард“.

Правеше всичко по силите си, за да не изглежда съвсем жалка. За зла врага, вътрешностите й започваха да й изневеряват. Очите й подпухнаха. Всмукващата я дупка в средата на корема стана още по-голяма. Бързо се изкатери по стълбището, намери банята и се заключи вътре.

Следващите пет минути Маделин рева, надвесена над мивката, докато музиката долу тресеше стените. Хавлиените кърпи, увесени на вратата, не изглеждаха чисти, затова си попи очите с нагъната тоалетна хартия.

Щом спря да плаче, Маделин се пооправи пред огледалото. Кожата й изглеждаше на петна. Гърдите й — обикновено нейна гордост — бяха хлътнали, сякаш притиснати от нещо. Маделин съзнаваше, че самооценката й може би не е точна. Наранено его, отразяващо собствения си образ. Вероятността да не изглежда чак толкова трагично, колкото й се струваше, бе единственото, което я накара да отключи вратата и да излезе от банята.

В една стая в дъното на коридора две момичета с конски опашки и перлени огърлици лежаха напряко на леглото. Не обърнаха внимание на влязлата Маделин.

— Мислех, че ме мразиш — казваше едното момиче на другото. — От Болоня насам бях убедена, че ме мразиш.

— Не съм казала, че не те мразя — отвърна другата.

По рафтовете с книги Маделин различи дежурния Кафка, задължителния Борхес, престижния Музил. Зад тях я подмами малко балконче. Маделин излезе.

Дъждът беше спрял. Нямаше луна, само сиянието на уличните лампи, досадно виолетови. Счупен кухненски стол стоеше край прекатурена кофа за боклук, използвана за маса. Върху кофата за боклук имаше пепелник и подгизнал от дъжда брой на „Венити Феър“. От невидима скара висяха проскубани лози.

Маделин се надвеси над паянтовия парапет, за да потърси с поглед ливадата.

Сигурно в нея плачеше влюбеният, не романтикът. Нямаше желание да скача. Не беше като Вертер. Освен това балкончето беше само на три метра от земята.

— Внимавай — внезапно се обади глас зад нея. — Не си сама.

Тя се обърна. Облегнат на стената, полускрит между лозите, стоеше Търстън Миймс.

— Стреснах ли те? — попита.

Маделин се замисли за момент.

— Не бих те нарекла точно стряскащ — рече.

Търстън прие думите й добронамерено.

— Добре, да приемем, че съм стряскащ. Всъщност се крия.

Веждите на Търстън бяха покарали и очертаваха огромните му очи. Стоеше опрян на петите на кубинките си, ръцете му бяха пъхнати в джобовете.

— Затова ли ходиш на купони — да се криеш? — поинтересува се Маделин.

— Купоните изострят мизантропията ми — отвърна Търстън. — Ти защо си тук, навън?

— Поради същата причина — каза Маделин, изненадана от собствения си смях. За да освободи повечко място, Търстън вкара обърнатата кофа в стаята. Взе списанието, приближи го до лицето си, за да види кое е, и ядно го метна през балкона. То тупна звучно в мократа трева.

— Явно не харесваш „Венити Феър“ — бе коментарът на Маделин.

— Суета на суетите, казва проповедникът… и разни такива идиотщини.

На улицата спря кола, после даде на заден. От купето излязоха няколко души със стекчета бира, приближиха къщата.

— Още купонджии — погледна ги Търстън.

Настъпи тишина. Накрая Маделин се обади:

— Е, ти за какво писа? Дерида?

— Есте. Ами ти?

— Барт.

— Кое на Барт?

— „Фрагменти на любовния дискурс“.

Търстън затвори очи и кимна с наслада.

— Велика книга.

— Харесва ли ти? — попита Маделин.

— Трикът с тази книга е — заобяснява Търстън, — че привидно е деконструкция на любовта. Уж прави отстранен преглед на цялото романтично начинание, нали? Но всъщност се чете като дневник.

— Точно за това писах! — извика Маделин. — Деконструирах Бартовата деконструкция на любовта.

Търстън продължи да кима.

— С удоволствие бих прочел текста ти.

— Сериозно? — Гласът на Маделин бе станал с половин октава по-висок. Тя се прокашля, за да възстанови нормалния си тембър. — Не знам дали става за нещо. Но вероятно да.

— Зипърстайн сякаш е в мозъчна смърт, не мислиш ли? — попита Търстън.

— Мислех, че го харесваш.

— Аз ли? Не. Харесвам семиотиката, но…

— Той никога не казва нищо!

— Знам — съгласи се Търстън. — Непроницаем. Харпо Маркс без бибипката.

Най-неочаквано Маделин установи, че харесва Търстън. Когато той я попита дали иска питие, тя прие. Върнаха се в кухнята, където беше още по-пренаселено и шумно. Онзи с бейзболната шапка не беше мръднал от мястото си.

— Цяла вечер ли ще си вардиш бирата? — поинтересува се Маделин.

— Ако се наложи — кимна онзи.

— Да не му вземеш от бирата — Маделин предупреди Търстън. — Пада си педант на тая тема.

Търстън вече беше отворил хладилника и ровичкаше вътре, рокерското му кожено яке се разтвори.

— Коя е твоята бира? — попита Търстън.

— Гролшът.

— А, падаме си по „Гролш“, значи? — иронизира го Търстън. — Даваме го ретро — тевтонско, с гумен уплътнител и порцеланова, капачка с механизъм. Разбирам те. Работата е там, че винаги съм се чудел дали семейство Гролш някога са си представяли, че тези бутилки с гумени уплътнители ще пътуват през океана. Следиш ли ми мисълта? Неведнъж съм се опръсквал заради тази бутилка. Не бих пил тая бира, ако ще да ми платиш. — Търстън взе две кутийки „Нарагансет“. — Тези тук са пътували не повече от два километра.

— „Нарангасет“ смърди на пикня — обади се онзи.

— Е, ти ги разбираш.

С тези думи Търстън отмъкна Маделин настрани. Изведе я от кухнята и я насочи обратно към централния коридор, като й направи знак да го последва отвън. Щом стигнаха до верандата, отвори рокерското си яке, от което се показаха две бутилки „Гролш“.

— Най-добре да се изнасяме — рече Търстън.

Отпиваха от бирите, докато вървяха по „Тейър Стрийт“, покрай пълни с дипломиращи се студенти барове. Щом изпразниха бутилките, се качиха до „Град Сентър Бар“, откъдето продължиха към центъра, с такси, към една мухлясала дупка, която Търстън харесваше. Интериорът беше подчинен на боксьорската тема: черно-бели фотографии на Марсиано и Касиус Клей по стените, чифт ръкавици „Евърласт“ с автограф в прашасала витрина. Известно време пиха водки със здравословни плодови сокове. После на Търстън му домиля за нещо, наречено „Сайдкар“, което бил пил по време на ски-ваканциите с баща си. Замъкна Маделин за ръката надолу по улицата и през площада, в хотел „Билтмор“. Барманът обаче не знаеше как се приготвя този коктейл. Наложи се Търстън да му обясни, като накрая заяви тежко:

— Коктейлът „Сайдкар“ е перфектното зимно питие. Брендито те сгрява отвътре, а цитрусът бори настинката.

— Сега не е зима — напомни Маделин.

— Да се престорим, че е.

Малко по-късно, докато Търстън и Маделин се олюляваха по тротоара, хванати за ръце, тя усети как той я насочва встрани към друг бар.

— Следва бира за прочистване — обяви той.

В следващите няколко минути Търстън се впусна да излага пред нея своята теория… която не била точно теория, а мъдростта на опита, изпробван и натрупан с общите усилия на Търстън и съквартиранта му от Андоувър, Масачузетс, когато двамата, след като пресушавали огромни количества „алкохолни напитки“, най-вече бърбън, но също и скоч, джин, водка, ликьор „Садърн Комфърт“ и — има-няма — всичко друго, което успявали да задигнат от „бащините изби“, известно време се наливали с вино „Блу Нън“, докато през „Зимата на либфраумилх“ работели в ски хижата на свой приятел в Стоу, Върмонт, а веднъж пробвали и „Перно“, понеже чули, че е най-близко до абсента, и нали щели да стават писатели, та нямало начин да не опитат… Но взе да се отплесва. Склонността му да се отклонява от темата започваше да взема връх. Накрая Търстън, като скочи на един висок стол пред бара, направи знак на бармана и му обясни как във всеки от тези случаи, при всяко едно от тези „натравяния“, бира-две след това винаги смекчавали убийствената тежест на махмурлука, която неизбежно те очаквала на сутринта.

— Пречистваща бира — заключи. — Това ни трябва сега.

Излизането с Търстън по нищо не приличаше на това с Ленард. С Търстън се чувстваше като с член на собственото си семейство. Все едно беше с Алтън, който държеше на чашката дижестив след вечеря и за нищо на света не би опитал бренди след пиво.

Ако Ленард повдигнеше въпроса за пиенето и родителите си, то беше, за да стигне до задължителния извод, че алкохолизмът е болест. Но Филида и Алтън пиеха много, изглеждаха що-годе здрави и отговорни.

— Така да бъде — кимна Маделин. — Пречистваща бира.

И нима не беше приятно? Да вярваш, че един студен будвайзер — тук имаха само от бутилките с високо гърло, Търстън неслучайно я беше довел в този бар, — че един будвайзер може да отмие наслоеното за цяла вечер обикаляне по заведенията — в това определено се криеше магия. И като е толкова магическо, защо да спреш само до един? Отдавна минаваше полунощ, когато двамата почувстваха неотложна необходимост да развалят банкноти при бармана и да се занесат при джубокса, главите им се допираха, докато четяха заглавията на песните. Именно в безвремието на нощта стана абсолютно неизбежно да пуснат Mack the Knife, и I Heard It Through the Grapevine, и Smoke on the Water, и да танцуват между масите на иначе празния бар. Прочистващата бира успя да заглуши мислите за Ленард и да притъпи чувството на Маделин, че е зарязана и непривлекателна. (А нима Търстън не я утешаваше допълнително?) Във всеки случай бирата като че ли подейства. Търстън поръча два последни будвайзера, които напъха в джобовете на якето си, отпиваха от бутилките, докато се катереха обратно по Колидж Хил към квартирата на Търстън. Наблюдателността на Маделин бе щастливо ограничена до онова, което нямаше силата да я нарани: провисналите градски храсти, гънещият се тротоар, подрънкващите вериги на якето на Търстън.

Тя влезе в стаята му, без изобщо да забележи водещите към помещението стълби. Щом се озоваха вътре, Маделин бързо си даде сметка за протокола и започна да се съблича. Легна по гръб, като през смях се опита да докопа обувките си, накрая успя да ги изрита. Търстън напротив — за секунди успя да свали от себе си всичко без бельото. Лежеше неподвижен, слял се като хамелеон с белите чаршафи.

По отношение на целуването Търстън бе минималист. Притисна тънките си устни до Маделиновите и точно когато тя разтваряше своите, отдръпна уста. Сякаш просто обърса устните си в нейните. Тази криеница й подейства някак отрезвяващо. Но Маделин не искаше да бъде нещастна. Не искаше вечерта да тръгне надолу (искаше пречистващата бира наистина да я пречисти), затова забрави за устата на Търстън и започна да го целува на други места. По гърчавия като на Рик Оказек[35] врат, по вампирски белия корем, по предницата на боксерките.

Той остана безмълвен през цялото време — Търстън, който в час не спираше да говори.

Маделин не беше съвсем наясно какво търси, когато смъкна боксерките му. Погледна отстрани момичето, което го направи. Някои стопери за врата при освобождаването си произвеждат дрънчащ звук. Маделин се почувства длъжна да извърши онова, което последва. И незабавно разбра, че е огромна грешка. Отиваше отвъд моралното, директно към биологичното. Устата й просто не беше органът, който природата бе предвидила за подобно действие. Почувства огромно напрежение в устната си кухина — като пациент на зъболекарския стол, който, зяпнал широко, чака отливката за пломбата му да изсъхне. Само дето тук отливката не беше неподвижна. Чия изобщо беше идеята? Кой гений е решил, че удоволствието и задавянето вървят ръка за ръка? Имаше и по-подходящо място, където да постави Търстън, но вече, повлияна от физически фактори — непознатата миризма на момчето, лекото потръпване на краката му по жабешки — Маделин знаеше, че никога няма да го пусне на другото място. Така че трябваше да довърши започнатото, сведе лице над него, а той сякаш се разду като стент, за да разшири отвора на гърлото й. Езикът й премина в защита, превърна се в щит срещу по-дълбоко проникване, ръката й се вдигна като на регулировчик, сигнализиращ: „Стоп!“. С периферията на зрението си забеляза, че Търстън е повдигнал глава на една възглавница, за да гледа.

Онова, което търсеше Маделин тук, при Търстън, изобщо не беше самият Търстън! Беше самоунижение. Искаше да урони достойнството си и точно това направи, макар да не знаеше точно защо, наясно бе само, че е свързано с Ленард и с мащаба на собственото й страдание. Без да довърши започнатото, Маделин отметна глава назад, отпусна се на пети и захлипа тихичко.

Търстън не се оплака. Просто примигна бързо няколко пъти и продължи да лежи неподвижно. С надежда, че вечерта евентуално може да бъде спасена.

На следващата сутрин Маделин се събуди в собственото си легло. Легнала по корем, с длани на тила, като жертва на екзекуция. Което може и да беше за предпочитане при дадените обстоятелства. Можеше да се окаже огромно облекчение.

В своя ужас махмурлукът й бе несъвместим с ужаса от предишната нощ. Тук емоционалният водовъртеж достигна своя физиологичен израз: неприятният, наситен с водка вкус в устата й бе въплъщение на вкуса на разкаянието; позивите за повръщане обръщаха мислите й навътре към самата нея, сякаш й идеше да изхвърли не стомашното си съдържимо, а собствената си същност. Единствената утеха на Маделин бе, че — технически погледнато — остана непокътната. Би било далеч по-ужасно да позволи на останалата част от Търстън да проникне в нея, да покапе, да се изцеди.

Тази мисъл бе прекъсната от звънеца долу и от осъзнаването, че е денят на дипломирането и родителите й са на входа на сградата.

* * *

В сексуалната йерархия на колежа момчетата първокурсници се намират на самото дъно. След провала с Маделин Мичъл изкара една дълга, обезсърчаваща година. Прекара много нощи в компанията на момчета в същата ситуация, с които преглеждаха отново и отново списъка, известен като „Албума на първокурсничките“, в опит да пресеят най-готините гаджета. Триша Паркинсон, Кливланд, Охайо, имаше грива като на Фара Фосет. С карираната си памучна риза Джесика Кенисън, Олд Лайм, Масачузетс, изглеждаше като мечтаната фермерска щерка. Маделин Хана, Притибрук, Ню Джърси, беше изпратила своя черно-бяла фотография, на която бе присвила очи срещу слънцето, а вятърът развяваше косите й през челото. Снимка неглиже, нито твърде нагласена, нито особено самоуверена, но и не представяше обекта в най-добра светлина. Повечето момчета я подминаха с безразличие и преминаха на по-добре осветени и по-безспорни красавици. Мичъл с нищо не им даде да разберат, че са допуснали грешка. Искаше Маделин Хана да си остане малката му тайна, поради което посочи Сара Крипке, Тъксидо Парк, Ню Йорк.

Що се отнася до собствената му снимка в момчешкия еквивалент на „Албума“, Мичъл бе изпратил портрет, изрязан от историческа книга за Гражданската война, на която се виждаше лутерански свещеник с мършаво лице, невчесана бяла коса, очилца и изражение на морално покрусен човек. Редакторите чинно бяха отпечатали това изображение над надписа Мичъл Граматикус, Грос Пойнт, Мисури. Изборът на портрета освобождаваше Мичъл от задължението да изпраща своя истинска снимка и така да влезе в Парада на красотата, в какъвто Албумът неизменно се превръщаше. Беше начин да заличи телесното си аз и да го замени със знак за своята находчивост.

Ако Мичъл се бе надявал състудентките му да обърнат внимание на майтапчийската му снимка и да се заинтригуват от личността му, остана дълбоко разочарован. Никой не се впечатли кой знае колко. Момчето, което възбуди дамския интерес, бе Ленард Банкхед, Портланд, Орегон. Банкхед бе изпратил любопитна своя снимка насред снежно поле, на главата със смешна шапка с пискюл. Според Мичъл, Банкхед не изглеждаше нито кой знае колко добре, нито особено зле.

С напредването на първата година обаче историите за сексуалните завоевания на Ленард започнаха да си проправят път към зоните на униние, които съставляваха естествената жизнена среда на Мичъл. Джон Кас, съквартирант на Банкхед от гимназията, твърдеше, че Ленард толкова често го гонел да спи другаде, че в крайна сметка Джон направил постъпки да се премести в самостоятелна стая. Една нощ Мичъл видя легендарния Банкхед на купон в „Уест Куод“ да се взира в едно момиче толкова съсредоточено, все едно се опитваше да й разтопи мозъка. Мичъл не можеше да проумее защо момичетата не разбират истинската същност на ухажора. Предполагаше, че Ленардовата слава на покорител на женските сърца от ранга на Лотарио, за когото разказва ханджията в „Дон Кихот“, би намалила притегателната му сила в дамските очи; на практика обаче се получаваше точно обратното. С колкото повече момичета спеше Банкхед, толкова повече момичета искаха да спят с него. Което беше смущаващо добър урок за Мичъл — най-вече му показваше колко малко знае за момичетата.

Добре че първата година най-после свърши. Когато Мичъл се върна след лятната ваканция, завари в колежа цяла нова реколта първокурснички, една от които, червенокоска от Оклахома, през пролетния семестър му стана гадже. И Мичъл забрави за Банкхед. (С изключение на това, че се засичаха в курса по религия, който и двамата записаха третата година, почти до края на следването не го засече.) Когато госпожица Оклахома заряза Мичъл, той смени още няколко момичета, спа с други и — общо взето — остави зоните на унинието далече зад себе си. След което, в четвърти курс, два месеца след издънката със загряващия гел, научи, че Маделин има ново гадже и късметлията се казва Ленард Банкхед. В продължение на два или три дни Мичъл живя като в ступор, ту се справяше с новината, ту не съвсем, докато една сутрин не се събуди обладан от толкова неподправено чувство за малоценност и безнадеждност, че сякаш цялото му достойнство (барабар с пишката) се бе свило до грахово зърно. Успехът на Банкхед с Маделин разкри истината за Мичъл. Мичъл не го биваше. Не можеше да се похвали с бройки. Там му беше мястото. Извън съревнованието.

Загубата беше смазваща. Мичъл се оттегли в мрака да си ближе раните. Интересът му към квиетизма не беше от вчера, така че с това ново поражение нямаше какво да му попречи да се затвори изцяло в себе си.

Също като Маделин, първоначално Мичъл бе възнамерявал да избере за основна специалност английска филология. Но след като за един курс по психология трябваше да прочете „Многообразието на религиозния опит“, промени решението си. Бе очаквал книгата да е скована и студена, а не беше. Уилям Джеймс описваше всякакви „случаи“ — жени и мъже, които е срещал и с които си е кореспондирал, хора, страдащи от меланхолия, от нервни заболявания, хранителни разстройства, хора, копнели за самоубийство, които чули глас и променили живота си за една нощ. Описваше свидетелствата им без капка присмех. Всъщност това, което беше забележително за тези истории, бе интелигентността на хората, които ги разказваха. С неприкрита честност тези гласове описваха подробно как са изгубили волята си за живот, как са се разболели, били са приковани на легло, изоставени от приятели и семейство, докато в един момент в главата им не се зародила една „Нова мисъл“ — мисълта за истинското им място във вселената, при което цялото им страдание приключвало. Наред с тези свидетелства, Джеймс анализираше религиозните преживявания на известни мъже и жени — Уолт Уитман, Джон Бъниан, Лев Толстой, Света Тереза, Джордж Фокс, Джон Уесли и дори Кант. Нямаше видим мотив за привличане на привърженици. Но специално при Мичъл ефектът бе да му помогне да осъзнае колко ключова роля играе религията в човешката история, и по-важното — да осъзнае факта, че религиозните чувства не се пораждат от ходене на църква или четене на Библията, а от най-съкровените ни вътрешни преживявания — било то голяма радост или изгаряща мъка.

Мичъл непрекъснато препрочиташе един абзац за невротичния темперамент, който си беше подчертал и който сякаш описваше собствената му личност, като в същото време му помагаше да се почувства по-добре. Гласеше следното:

Сред нас на пръсти се броят тези, които не страдат от недъг или болест по един или друг начин; и самите наши недъзи неочаквано ни помагат. Този наш темперамент съдържа емоционалността, която е sine qua non[36] на възприемчивостта към морала; притежаваме силата и уклона да наблягаме върху важните неща, което е същността на практическата нравствена енергия; изпитваме и любов към метафизиката и мистицизма, които ни подтикват да проникнем под повърхността на физическия свят. Кое тогава е по-естествено от това този ни нрав да ни въведе в полето на религиозната истина — в онези ъгълчета на вселената, които вашата здрава филистимска нервна система (дето все си показва мускулите и се тупа в гърдите, благодарна към Небесата и доволна, че не е покварена дори от една нездрава нишка) гарантирано ще се скрие завинаги от самодоволните си собственици?

Ако съществуваше нещо като вдъхновение, идващо някъде по-отвисоко, невротичният темперамент навярно би покрил базисното условие за задължителна възприемчивост.

Първият курс по религия, в който Мичъл се записа (същият, който посещаваше и Банкхед), представляваше обзор на Източната религия. След това Мичъл продължи със спецкурс по ислям. Откъдето пое към по-сериозно задълбаване в темата със спецкурс по немски пиетизъм, озаглавен „Въведение в томистката етика“, преди да продължи — през последния семестър в колежа — към „Религия и Отчуждение в културата на XX век“. На първото занятие преподавателят — мъж със сурово изражение на име Херман Рихтер — огледа подозрително четирийсетимата студенти, изпълнили аудиторията. Повдигна брадичка и ги предупреди със строг глас:

— Очаква ни тежък и обширен аналитичен курс, проследяващ религиозната мисъл през XX век. Ако някой от вас си мисли, че ще замаже положението, поназнайвайки едно-друго за Отчуждението, сега е моментът да размисли.

Като обиколи присъстващите със святкащ поглед, Рихтер раздаде учебната програма. Тя включваше „Протестантската етика и духът на капитализма“, „Огюст Конт и позитивизмът: основни текстове“ от Макс Вебер, „Смелостта да бъдеш“ от Пау Тилих, „Битие и време“ от Мартин Хайдегер, и „Драмата на атеистичния хуманизъм“ от Анри дьо Любак. Физиономиите на студентите помръкнаха. Явно се бяха надявали да минат с познатия им от гимназията роман на Камю „Чужденецът“. На следващото занятие бяха останали по-малко от петнайсетина човека.

Мичъл никога не бе имал такъв преподавател. Рихтер се обличаше като банкер, носеше сиви костюми на фини бели райета, консервативни вратовръзки, ризи със затворена яка и лъснати обувки със солидна подметка. Имаше успокояващата осанка на собствения му баща — излъчваше прилежание, трезва мисъл, мъжественост, — като в същото време ролята му в живота не беше да бъде баща, а да образова интелектуално. Всяка сутрин получаваше „Франкфуртер Алгемайне“ в пощенската си кутия. Можеше да цитира на френски думите на братята Верандри, когато за първи път виждат уникалните зъбери и плата Бедлендс в Дакота. Изглеждаше по-земен от всички други преподаватели и по-малко идеологически програмиран. Имаше нисък глас с тембъра на Кисинджър, само без акцента. Човек някак не можеше да си представи, че някога е бил дете.

Срещаха се с Рихтер два пъти седмично, за да се впуснат устремно в разнищване на причините за упадъка на християнската вяра около 1848 година. Това, че според мнозина тя е още жива и никога не е претърпявала упадък, биваше тутакси опровергавано. Рихтер не търпеше празни приказки. Ако не можеш да отговориш на възраженията на Шопенхауер, значи нямаш друг избор, освен да приемеш песимизма му. Но това далеч не бе единствената алтернатива. Рихтер настояваше, че да не се подлага на съмнение нихилизмът е не повече интелектуално обосновано, отколкото да се подлага на съмнение вярата. Човек може да кълве трупа на християнството, да натиска гръдния му кош и да вдишва в устата му, за да види дали сърцето няма да се събуди. Не съм мъртъв. Само спя. Изопнал гръб, без да използва стол, с ниско подстригана сребриста коса, но с издайнически знаци за личността му — магарешки бодил в бутониерата му или опакован подарък за дъщеря му, подаващ се от джоба на палтото, Рихтер задаваше на студентите въпроси и слушаше отговорите им сякаш всичко това би могло да се случи днес, в стая 112 на „Ричардсън Хол“: Дий Майкълс, която играеше Мерилин Монро в университетската постановка на „Автобусната спирка“, би могла да хвърли въжена стълба през бездната. Мичъл наблюдаваше педантичността на Рихтер, страстта му да открива грешки, непомръкващия му ентусиазъм да председателства над безупречно съсредоточените двайсетина младежи, насядали около масата за дискусии. Да накара мозъците на всичките тези младежи да щракат дори сега, на такъв късен етап от играта.

Не беше съвсем ясно в какво точно вярва Рихтер. Не беше християнски апологет. Мичъл наблюдаваше внимателно за признаци на пристрастия. Но такива нямаше. Всеки мислител биваше подлаган на дисекция с все същата прецизност. Беше скъп на похвалите и евтин на забележките.

В края на семестъра имаше финален изпит, който студентите можеха да подготвят у дома. Рихтер раздаде лист хартия с десет въпроса. Студентите можеха спокойно да се консултират с учебниците. Нямаше как да го измамят. Отговорите на тези въпроси не можеха да бъдат намерени никъде. Все още никой не ги бе формулирал.

Мичъл нямаше спомен да се е напрегнал кой знае колко в написването на отговорите. Работи здраво, но без усилие. Настани се в трапезарията на овалната маса, която използваше за бюро, заобиколен от купчина бележки и книги. В кухнята Лари приготвяше бананов хляб. Сегиз-тогиз Мичъл отиваше и си вземаше парченце. После се връщаше обратно и продължаваше от там, докъдето беше стигнал. Докато пишеше, за пръв път усети, че вече не е ученик. Не отговаряше на въпроси, за да получи бележка на тест. Опитваше се да диагностицира затруднението, в което усещаше, че сега е попаднал. При това не просто лично затруднение, а затруднение на всичките му познати. Чувството беше странно. Продължаваше да изписва имената на Хайдегер и Тилих, но мислеше за себе си и приятелите си. Всеки, когото познаваше, бе убеден, че религията е измама, а Бог — измислица. Само че заместителите на религията, използвани от приятелите му, не му се виждаха особено забележителни. Никой нямаше отговор на загадката за съществуванието. Беше като в онази песен на „Токинг Хедс“: И може да се запиташ „Е, как стигнах дотук?“… И може да си отговориш „Това не е красивата ми къща“. И може да си отговориш „Това не е красивият ми живот“. Докато отговаряше на въпросите, Мичъл продължаваше да насочва отговорите към практическото им приложение. Искаше да знае защо е тук и как ще живее. Идеален начин за приключване на образованието ти в колеж. Образованието най-сетне бе извело Мичъл към живота.

В момента, в който предаде отговорите си, забрави за изпита. Наближаваше дипломирането. Двамата с Лари бяха заети с плановете си за пътешествието. Купиха си раници и спални чували, подходящи за минусови температури. Разучаваха карти и туристически наръчници за пътуване с ограничени средства, чертаеха възможни маршрути. Седмица след изпита Мичъл влезе в пощата „Фонс Хауз“ и намери писмо в пощенската си кутия. Беше от професор Рихтер, на бланка от колежа. Мичъл бе поканен да отиде в кабинета на Рихтер за разговор.

Мичъл за пръв път влизаше там. Преди да отиде, взе две айскафета от „Блу Рум“ — екстравагантен жест, но навън бе горещо, а на Мичъл му беше приятно преподавателите му да го помнят. Пренесе високите чаши с капачки под палещите лъчи на слънцето и ги вкара в червената тухлена сграда. Секретарката на факултета му обясни къде да намери Рихтер и Мичъл заизкачва стълбите към втория етаж.

Всички други кабинети бяха празни. Будистите бяха заминали за лятна ваканция. Ислямистите бяха във Вашингтон, за да очертаят „профила“ на Абу Нидал, който току-що бе взривил с дистанционно кола-бомба пред Френското посолство в Бейрут. Само вратата в дъното на коридора беше отворена, а вътре, с пристегната вратовръзка въпреки задушното време, седеше Рихтер.

Кабинетът му не беше като голата килия на разсеян професор, населявана единствено в приемните му часове. Нито пък бе уютната бърлога на декан, украсена с литографии и килим ръчна изработка. Кабинетът на Рихтер беше нормален, едва ли не виенски. Имаше библиотечни шкафове със стъклени вратички, пълни с кожени томчета с теологични книги, лупа с дръжка от слонова кост, месингова мастилница. Писалището беше масивно, защитен вал срещу настъпващото невежество и некоректност на света. Надвесен над плота, Рихтер си записваше нещо с автоматична писалка.

Мичъл прекрачи вратата и каза:

— Ако някога имам кабинет, професор Рихтер, искам да изглежда ето така.

Рихтер направи нещо невероятно: усмихна се.

— Може и да ти се отвори възможност — рече.

— Донесох ви айскафе.

Рихтер погледна над бюрото си към подаръка, леко изненадан, но благосклонен.

— Благодаря — кимна.

Отвори картонена папка и извади тесте листа. Мичъл разпозна изпитната си работа. Явно по страниците нечий елегантен почерк бе правил корекции.

— Заповядай, седни — покани го Рихтер. Мичъл се подчини.

— Преподавам в този колеж двайсет и две години — подхвана Рихтер. — За всичкото това време само веднъж съм получавал изпитна работа, която да разкрива дълбочина на вникването и философска проницателност като твоята. — Замлъкна. — Предишният студент, за когото мога да кажа това, понастоящем е декан на Теологическата катедра в „Принстън“.

Рихтер пак замълча, сякаш изчакваше думите му да стигнат до събеседника. Може да се каже, че не стигнаха съвсем. Мичъл се радваше, че се е справил добре. Беше свикнал да се справя добре в училище, но въпреки това му беше приятно да го чуе. Оттам нататък мисълта му не регистрира нищо.

— Това е последната ти година в колежа, нали?

— Остава ми още седмица, професоре.

— Замислял ли си се сериозно за кариера в научната област?

— Не бих казал, не.

— Какво възнамеряваш да правиш с живота си?

Мичъл се усмихна.

— Да не би баща ми да се крие под бюрото ви?

Челото на Рихтер се смръщи. Вече не се усмихваше.

Скръсти ръце и смени посоката.

— По изпитната ти работа усещам, че си лично обвързан с религиозните учения. Прав ли съм?

— Сигурно може и така да се каже — каза Мичъл.

— Фамилията ти е гръцка. В православната традиция ли си възпитан?

— Кръстен съм. И толкова.

— А сега?

— Сега? — Мичъл се замисли. Не беше свикнал да говори за духовните си търсения. Струваше му се необичайно да го прави.

Но изражението на Рихтер показваше, че няма намерение да го съди. Беше се надвесил напред на стола си, скръстил ръце върху бюрото. Погледът му беше другаде, но слушаше внимателно. Предразположен по този начин, Мичъл се отпусна. Обясни, че когато пристигнал в колежа, не знаел много за религията, и как след като започнал да чете английска литература, постепенно осъзнал колко е невеж. Светът се оказвал формиран от вярвания, за които Мичъл нямал никаква представа.

— Това беше началото — каза, — осъзнах собствената си глупост.

— Да, да — кимна бързичко Рихтер. Реакцията му предполагаше личен опит с преобръщащи мисленето състояния. Главата на Рихтер остана наведена, той слушаше.

— Не знам, един ден просто си седях — продължи Мичъл — и изведнъж получих прозрение, че всеки писател, когото четях за курсовете си, е вярвал в Бог. Да започнем от Милтън. И Джордж Хърбърт. — Професор Рихтер дали познава Джордж Хърбърт? Да, запознат е. — И Толстой. Съзнавам, че Толстой към края става малко краен. Отхвърля Ана Каренина. Но колцина автори се обръщат срещу собствения си гений? Може би трябва да започнем от там, че именно обсебеността на Толстой от истината би могла да го направи толкова велик. Това, че е искал да се отрече от изкуството си, го е направило велик творец.

Пореден израз на съгласие откъм сияйния сребрист ореол над бюрото. Времето, външният свят към този момент бяха престанали да съществуват.

— Така че миналото лято си съставих списък с книги за четене — продължи Мичъл. — Изчетох доста Томас Мертън. Мертън ме отведе към Свети Йоан Кръстни, а Свети Йоан Кръстни прокара път към Майстер Екхарт и „Подражание на Христа“ на Тома Кемпински. В момента чета „Облакът на незнанието“[37].

Рихтер изчака, преди да попита:

— Интересът ти чисто интелектуален ли е?

— Не само — отговори Мичъл. Поколеба се, но след малко призна: — Ходя и на църква.

— Коя църква?

— Която и да е — усмихна се Мичъл. — Всякакви църкви. Но най-често католически.

— Разбирам увлечението ти по католицизма — отбеляза Рихтер. — Но ако се върна към Лутеровите времена, и предвид изстъпленията на Църквата по онова време, лично аз бих внимавал със схизматиците.

В лицето на Рихтер Мичъл вече виждаше отговора на въпроса, който си бе задавал цял семестър. Поколеба се, но после все пак попита:

— Значи вярвате в Бог, професор Рихтер?

С твърд глас Рихтер заяви:

— Аз съм ревностен християнин.

Мичъл не знаеше какво точно означава това. Но разбираше защо Рихтер направи това не особено важно уточнение. Посочването му даваше простор за резерви и съмнения, исторически забежки и несъгласия.

— Нямах представа — призна Мичъл. — В клас не можех да преценя дали вярвате в нещо, или не.

— Такива са правилата на играта.

Двамата седяха в кабинета и разговаряха сладкодумно, сръбвайки от напитките си.

И Рихтер направи своето предложение:

— Искам да знаеш, че според мен имаш потенциал да се занимаваш с важни неща в областта на съвременната християнска теология. Ако проявиш желание, мога да се погрижа да получиш пълна стипендия в Принстънската семинария. Или в Теософския факултет на „Харвард“ или „Йейл“, ако предпочиташ. Рядко правя подобни усилия в услуга на студенти, но в този случай се чувствам длъжен да го направя.

Мичъл никога не бе обмислял да продължи в духовна семинария. Но идеята да учи теология — да учи каквото и да е, вместо да работи от девет до пет — му се стори нелоша. Затова отговори на Рихтер, че ще си помисли сериозно. Каза, че му предстояло пътешествие в рамките на около година. Обеща да пише на Рихтер, когато се прибере и да му каже решението си.

 

 

Предвид всички трудности, стоварили се на главата на Мичъл — рецесията, несигурната му образователна степен, а днес и сутрешното поредно отблъскване от страна на Маделин, — пътешествието беше единственото, което го изпълваше с очакване. Сега, докато отиваше към квартирата си, за да се преоблече за церемонията, Мичъл си каза, че няма значение какво мисли за него Маделин. Него така или иначе скоро нямаше да го има.

Апартаментът му на „Боуън Стрийт“ се намираше едва на няколко пресечки от доста по-приятната сграда, където живееше Маделин. Двамата с Лари разполагаха с квартира с разнебитен паркет на втория етаж. Пет минути по-късно той вече катереше стълбите.

Мичъл и Лари решиха да заминат за Индия една вечер, след като гледаха филм на Сатяджит Рей. В началото го подметнаха почти на шега. Оттогава насетне обаче, винаги когато някой ги попиташе какво ще правят след дипломирането, двамата отговаряха: „Заминаваме за Индия!“. Като цяло, реакцията на приятелите им беше положителна. Никой не можеше да предложи основателна причина да не заминат за Индия. Повечето всъщност отвръщаха, че биха искали да ги придружат.

В резултат на което, без още дори да са си купили самолетни билети или пътеводители — без да знаят за Индия каквото и да било — Мичъл и Лари бяха обявени за смели, свободомислещи личности, достойни за завист. И така, в крайна сметка решиха, че ще е най-добре все пак да заминат.

Малко по малко пътуването се превърна в център на вниманието им. Прибавиха и спирка в Европа. През март Лари — който учеше в Театралния департамент — пое ангажимент като асистент в проучванията на професор Хюз, което придаде на пътуването известен професионален блясък и успокои родителите им. Купиха си голяма жълта карта на Индия и я закачиха на кухненската стена.

Единственото нещо, което аха да им обърка плановете, беше „купонът“, който вдигнаха няколко седмици по-рано, по време на сесията. Идеята беше на Лари. Това, което Мичъл не знаеше, бе, че купонът не е истински купон, а курсов проект по „Студийно изкуство“. Оказа се, че Лари е „подбрал“ някои гости като „актьори“ с определени задачи и указания как да се държат на партито. Като цяло, инструкциите му включваха нанасяне на обиди, налитане на бой и изнервяне на нищо неподозиращите гости. В края на първия час от купона резултатът беше, че всички си прекарваха ужасно. Появяваха се приятели, които ти изтърсваха, че никога не са ти имали доверие, че дъхът ти мирише и пр. Някъде към полунощ съседите от долния етаж — семейна двойка, Тед и Сюзан (като се замисли по-късно, Мичъл осъзна, че са изглеждали нелепо с хавлиените халати и пухкавите чехли, Сюзан — с ролки на главата), нахълтаха гневно и заплашиха да извикат полиция заради силната музика. Мичъл се опита да ги успокои. Дейв Хайек обаче, който беше близо два метра висок (и участник в заверата), изтрополи през кухнята и заплаши съседите с физическа разправа. В резултат на това Тед извади (фалшив) пистолет от джоба на халата си и заплаши да застреля Хайек, който се сви на кълбо на пода, докато всички останали се вцепениха от ужас по местата си или хукнаха да излизат през вратата, като заляха всичко с бира. В този момент Лари светна лампите, качи се на един стол и информира всички, че, ха-ха, всичко това е режисирано. Тед и Сюзан си свалиха халатите и се оказа, че отдолу са си по нормални дрехи. Тед показа на всички, че пистолетът му е играчка. Мичъл не можа да повярва, че Лари не е казал на него, домакинът на вечерта, за тайния сценарий. Той нямаше представа, че Карлита Джоунс, трийсет и шест годишна магистърка, е следвала „сценария“, когато по-рано вечерта се заключи с Мичъл в тоалетната с думите: „Хайде, Мичъл. Да се позабавляваме. Ето тук, на пода“. За него беше огромна изненада, че сексът, предложен по такъв начин (както се случваше често във фантазиите му), на практика се оказваше не просто нежелан, а плашещ. Но въпреки всичко това, колкото и да беше гневен на Лари, задето е употребил купона, за да си напише домашното (макар че Мичъл би трябвало да се усъмни, когато на купона се появи самата преподавателка), той знаеше още тогава, късно през нощта, след като всички си тръгнаха — дори докато крещеше на Лари, който береше душа на балкона: „Хайде! Изповръщай си червата! Заслужи си го!“, — че ще прости на Лари, задето превърна жилището им и купона в лош артпърформанс. Лари беше най-добрият му приятел, канеха се да заминат заедно за Индия и Мичъл нямаше избор.

Сега влезе в апартамента и се отправи направо към стаята на Лари, отвори с гръм и трясък вратата.

Лари лежеше на матрак на пода, слабоватото му тяло извърнато на една страна и сгънато на Z, лицето му полускрито в облак коса като на Гарфънкъл. Приличаше на фигура от Помпей — човек, който си е лежал свит в ъгъла, когато през прозореца са нахлули пепел и лава. Над главата му, закачени с кабарчета, висяха две снимки на Антонен Арто. На снимката вляво Арто беше млад и невероятно красив. На другата, направена само десетилетие по-късно, драматургът изглеждаше като повехнал луд. Това, което допадаше на Лари, бе именно бързината и целостта на физическото и умствено разпадане на Арто.

— Ставай — викна му Мичъл.

Когато Лари не реагира, Мичъл взе от пода разпечатан сценарий на Самюъл Френч и го метна по приятеля си.

Лари изохка и се обърна по гръб. Очите му потрепнаха и се отвориха, но явно не бързаше да дойде на себе си.

— Колко е часът?

— Късно е. Трябва да вървим.

След една безкрайно дълга минута Лари седна в леглото. Беше дребничък, с пакостливо, някак фавънско лице, което в зависимост от светлината или продължителността на купона можеше да изглежда или с високи скули като на балетиста Рудолф Нуреев, или с хлътнали бузи като „Писъкът“ на Мунк. В момента беше някъде по средата.

— Пропусна як купон снощи — рече Лари. Мичъл запази каменно изражение.

— Приключих с купоните.

— Е, чакай, стой, Мичъл, не бъди краен. Така ли ще я караш и на пътешествието? Досадник?

— Току-що видях Маделин — припряно рече Мичъл. — Беше решила да ми проговори. После обаче казах нещо, дето не й хареса, при което пак спря да ми говори.

— Браво на тебе.

— Обаче е скъсала с Банкхед.

— Знам.

В главата на Мичъл звънна предупредителна камбанка.

— Откъде знаеш?

— Ами снощи си тръгна от купона с Търстън Миймс. Беше излязла на лов, Мичъл. Казах ти да дойдеш. Жалко, че си приключил с купоните.

Мичъл се поизопна, за да посрещне по мъжки чутото. Естествено, Лари знаеше за обсесията на Мичъл от Маделин. Лари бе чувал Мичъл да възхвалява добродетелите й и да защитава или оправдава някои от по-съмнителните й качества. Мичъл бе доверил на Лари — както се прави само с истински приятел — как обезумява, щом си помисли за Маделин. Но въпреки всичко Мичъл си имаше достойнство, затова не показа реакция.

— Надигай си задника — каза, отдалечавайки се по коридора. — Не искам да закъсняваме.

Щом влезе в стаята си, Мичъл затвори вратата и отиде да седне на стола край бюрото, увесил глава. Някои подробности от сутринта, които преди му се бяха сторили неразгадаеми, постепенно започваха да разкриват своя смисъл — като изписани от самолет символи по небето. Рошавата коса на Маделин. Махмурлукът й.

Внезапно, с яростна решителност, той се завъртя и раздра капака на кашона, оставен на бюрото му. Тогата му за церемонията беше вътре. Извади я, стана и нахлузи лъскавата изкуствена материя през главата и раменете си. Шапката, значката на випуска и пискюлът бяха опаковани в отделни пликчета. След като отвори и тях, провря пискюла през четириъгълника на шапката толкова старателно, че чак огъна плоскостта, накрая разгърна отвора за главата и си я сложи.

Чу Лари да топурка в кухнята.

— Мичъл — провикна се Лари. — Да взема ли трева?

Без да отговори, Мичъл се отправи към огледалото в дъното на стаята си. Академичните шапки идват от Средните векове. Връстници са на „Облакът на незнанието“. Ето защо изглеждат толкова нелепо. Ето защо той изглежда толкова нелепо с такава шапка на главата.

Спомни си едно изречение от Майстер Екхарт: „Само ръката, която трие, може да напише истината“.

Мичъл се запита дали трябва да изтрие себе си, или миналото си, или други хора, или какво. Бе готов да се залови тутакси с триенето, стига да можеше да разбере какво точно да изтрие.

Отиде в кухнята, където Лари правеше кафе, също пременен с тогата и шапката си. Спогледаха се развеселени.

— Задължително вземи трева — каза Мичъл.

* * *

Маделин тръгна по дългия път обратно към апартамента си.

Беше бясна на всичко и всички, най-вече на майка си, задето я принуди да покани Мичъл; на Ленард, задето не се обаждаше; на времето, че е студено; на колежа, че свършва.

Няма начин да си приятел с момчетата. Всички момчета, с които някога се бе сприятелявала, в крайна сметка искаха нещо друго, или пък от самото начало бяха искали нещо друго, и бяха приятели само привидно.

Мичъл искаше отмъщение. Това беше цялата работа. Искаше да я нарани и познаваше слабите й места. Беше абсурдно да твърди, че тя не го привлича интелектуално. Нима не я бе преследвал през всичките тези години? Нима не бе твърдял, че „обича ума й“? Маделин знаеше, че не е умна колкото Мичъл. Но дали Мичъл е умен колкото Ленард? А? Така трябваше да му отговори. Вместо да плаче и да бяга, трябваше да му каже, че Ленард е бил напълно о’кей със степента й на интелигентност.

Тази мисъл, победоносно лъснала, помръкна при непосредственото досещане, че двамата с Ленард вече не излизат.

Като гледаше към „Канал Стрийт“ през кривото огледало на сълзите — пречупваха един знак „Стоп“ като в картина на художник кубист — Маделин си позволи още веднъж да си пожелае забраненото желание да се събере с Ленард. Имаше чувството, че ако има само това, всичките й проблеми ще бъдат поносими.

Часовникът на „Ситизънс Банк“ показваше 8:47. Разполагаше с един час да се облече и да се качи на хълма.

Пред нея изплува реката, зелена и неподвижна. Преди две години там имаше пожар. Пожарникарите седмици наред се бяха опитвали да се справят с огнената стихия, но без успех. Което постави въпроса как се гаси пламнала река? Какво прави човек, когато това, което потушава даден процес, го и активизира.

Нещастно влюбената и изоставена от любимия си студентка по английска филология се замисли над символизма на това.

В миниатюрен парк, който не бе забелязвала досега, Маделин седна на една пейка. Природните опиати започнаха да проникват в организма й и няколко минути по-късно тя се почувства по-добре. Избърса си очите. Никога повече нямаше да й се наложи да се вижда с Мичъл, ако не желае. Нито пък с Ленард. Макар в този момент да се чувстваше поругана, изоставена и да се срамуваше от себе си, Маделин знаеше, че е още млада, че животът й предстои — един живот, който с достатъчно упорство би могла да превърне в нещо специално, — а упорството означаваше да се научи да преодолява моменти като този, когато хората те карат да се чувстваш нищожен, необичан, когато ти отнемат вярата в себе си.

Излезе от парка и се заизкачва по малката павирана уличка към „Бенефит Стрийт“.

При „Нарагансет“ влезе във фоайето и се качи с асансьора на нейния етаж. Чувстваше се изморена, обезводнена и продължаваше да изпитва вопиюща нужда от душ.

Докато пъхаше ключа в ключалката, Аби й отвори от вътрешната страна на вратата. Косата на съквартирантката й вече беше напъхана в четвъртитата шапка.

— Здрасти! Вече си мислехме, че ще се наложи да тръгнем без теб.

— Извинявайте — отвърна Маделин, — родителите ми се увлякоха. Ще ме изчакате ли? Ей сега съм готова.

В дневната Оливия си лакираше пръстите на краката, стъпила на масичката за кафе. Телефонът започна да звъни, Аби отиде да вдигне.

— Пуки разправя, че си си тръгнала с Търстън Миймс — подметна Оливия, докато нанасяше лака. — Но й казах, че е абсурд, просто няма начин.

— Не ми се говори за това — каза Маделин.

— Хубаво. Не че изобщо ме интересува — продължи Оливия. — Но с Пуки бихме искали да знаем само едно.

— Отивам за бърз душ.

— За теб е — подаде й слушалката Аби.

Маделин нямаше желание да говори с когото и да било. Но прецени, че е по-добре да се обади, отколкото да отбива нова серия въпроси.

Взе слушалката и каза „Ало“.

— Маделин?

Мъжки глас, непознат.

— Да.

— Обажда се Кен. Ауербах. — Когато тя не реагира, той додаде: — Приятел съм на Ленард.

— О… — пророни Маделин. — Здрасти.

— Съжалявам, че звъня в деня на дипломирането. Но днес си заминавам и прецених, че е важно да ти се обадя, преди да тръгна. — Настъпи пауза, по време на която Маделин се опита да осъзнае какво на практика означават думите му, но преди да успее, Кен продължи: — Ленард е в болницата. — Веднага щом го изрече, побърза да добави: — Не се тревожи. Не е пострадал. Но все пак е в болница и прецених, че е редно да знаеш. Ако вече не са ти казали. Може би някой ти е казал.

— Не, никой не ми е казал — отвърна Маделин с тон, който по нейните разбирания звучеше спокойно. Като се постара да го запази, попита: — Би ли изчакал за секунда? — Притисна слушалката към гърдите си, взе телефонния апарат, който беше с дълъг кабел, и го занесе в стаята си, докъдето едва стигаше. Затвори вратата зад гърба си и вдигна слушалката към ухото си. Когато заговори пак, се притесняваше гласът да не й изневери.

— Какво става? Той добре ли е?

— Добре е — увери я Ауербах. — Физически нищо му няма. Притеснявах се, че може да се шашнеш, като ти се обадя, обаче… не, в смисъл, не е ранен или нещо подобно.

— Тогава какво му е?

— Ами, първо го беше гепила някаква мания. Обаче сега е в депресия. Така де, клинична депресия.

През следващите няколко минути, докато дъждовни облаци минаваха над попадащия в средата на прозореца купол на Капитолия, Ауербах разказа на Маделин какво се бе случило.

В началото Ленард не можел да спи. Ходел на училище и се оплаквал, че е скапан. Първо никой не му обръщал внимание. Просто си бил такъв, било типично за него. Преди обаче умората му се дължала на обичайните за деня дейности — да стане, да се оправи, да се облече, да стигне до аудиторията. Нямал проблеми със съня; просто стоенето буден му идвало в повече. Сега обаче изтощението било свързано с нощта. Чувствал се твърде трескав, за да си легне, затова стоял буден до три-четири сутринта. Щом все пак успеел да се накара да загаси лампите и да си легне, сърцето му започвало да препуска и целият плуввал в пот. Пробвал да чете, но мислите му продължавали да се гонят и не след дълго тръгвал да обикаля из апартамента.

След седмица в този ритъм Ленард отишъл до здравната служба, където един лекар, свикнал да вижда стресирани студенти в края на семестъра, му предписал сънотворни и му казал да спре кафето. Когато хапчетата не подействали, докторът предписал лек транквилант, а после и по-силен, но дори това осигурявало на Ленард не повече от два-три часа повърхностен и непълноценен нощен сън, без сънища.

И някъде по това време, продължи да разказва Ауербах, Ленард спрял да си пие лития. Не било ясно дали го е правил нарочно, или поради разсеяност. Но скоро след това започнал да звъни по телефона. Обаждал се наред. Можел да говори петнайсет минути, половин час, цял час и дори два. В началото бил забавен, както винаги. Хората се радвали да го чуят. Звънял на приятелите си по два-три пъти на ден. После по пет-шест. И по десет. Дванайсет. Обаждал се от апартамента си. От улични автомати из кампуса, които знаел точно къде се намират. Знаел за телефон в мазето на физическата лаборатория или уютна телефонна кабина в административната сграда. Знаел къде на „Тайър Стрийт“ има развален автомат, който ти връща монетата. Знаел за оставени без надзор телефони във философския факултет. Обаждал се от всички тези телефони, за да каже на слушателите си колко изтощен се чувства, как не може да спи, как не може да спи, колко изтощен се чувства. Явно всичко, за което му стигали силите, било да говори по телефона. Още по изгрев-слънце започвал да звъни на ранобудните си приятели. Самият той, будуващ цяла нощ, се обаждал на хора, които толкова рано сутрин не били в настроение за приказки. Оттам преминавал към други събеседници — както добри познати, така и почти непознати, студенти, секретарки във факултетите, дерматолога си, консултанта си. Когато на Източния бряг ставало твърде късно, за да може да звъни, Ленард прехвърлял тефтерчето си с телефоните и търсел приятели на Западния бряг. А когато в Портланд и Сан Франциско също ставало прекалено късно, Ленард се изправял пред ужасяващите три-четири часа, през които оставал сам със собствения си разпадащ се мозък.

Точно този израз използва Ауербах, докато разказваше на Маделин: „разпадащ се мозък“. Тя слушаше и се мъчеше да напасне картината, която Кен й описваше, към онзи Ленард, когото познаваше и чийто мозък бе всичко друго, но не и разпадащ се.

— Какво имаш предвид? — попита. — Да не искаш да кажеш, че Ленард полудява?

— Не съм казал такова нещо.

— Ами това за разпадащия се мозък?

— Той така ми го обясни. Така се чувствал — обясни Ауербах.

Щом мозъкът му започнал да се разпада, Ленард се опитал да го удържи, като говорел в пластмасовата слушалка, за да стигне до друго живо същество и да обмени мисли с него, да даде на този човек точно описание на своето отчаяние, на физическите си симптоми, на хипохондричните си пристъпи. Обаждал се да разпитва хората за бенките им. Имат ли бенка, която им се струва подозрителна? Която кърви или си променя формата? Или може би нещо червеникаво на главичката на пениса? Може ли да е херпес? Как изглежда херпесът? Каква е разликата между поражение от херпес и от шанкър. Ленард изпробвал границите на благоприличието в мъжката дружба, като се обаждал на приятелите си от мъжки пол и ги разпитвал за ерекцията им. Случвало ли им се да не могат да го вдигнат? Ако да, при какви условия? Започнал да нарича ерекциите си Гъмби. Това са ерекции, които омекват — които се гънат като онова пластилиново човече от старото детско филмче. Например, използвал израза: „Понякога ми е направо Гъмби“. Тревожел се, че след като едно лято в Орегон карал много колело, си повредил простатата. Отишъл в библиотеката и намерил някаква статия за нарушения в ерекцията при колоездачи, участвали в „Тур дьо Франс“. Ленард бил изключителен ум и прочут с чувството си за хумор, бил си създал огромен резерв от добри чувства у хората, спомени за прекарани с него страхотни времена, и сега, с тези милиони телефонни обаждания, започвал да черпи от този резерв, обаждане след обаждане, докато хората понасяли оплакванията му и се опитвали да му помогнат да се измъкне от депресията, и минало доста време, преди този резерв на харесване и възхищение да бъде пресушен.

Приятелите му знаели, че мрачните настроения са част от неговата притегателна сила. Било облекчение за околните да го чуят да изрежда слабостите си, опасенията си по отношение на американската формула за успех. Толкова много хора в колежа били роби на собствената си амбиция, вкопчени в раздутото си его, умни, ала безскрупулни, прилежни, но безчувствени, лъскави, но кухи, че всеки се чувствал длъжен да е на ниво, да си свърши всичко планирано, да изстреля всичките си патрони, като в същото време всеки знаел, дълбоко в сърцето си, че не иска всичкото това. Хората се съмнявали в себе си и се страхували от бъдещето. Били стреснати, уплашени и като разговаряли с Ленард, който бил всичко това по десет, се чувствали не чак толкова зле и не чак толкова сами. Обажданията на Ленард били един вид телефонна терапия. Освен това той очевидно бил по-зле от всички останали! Той бил доктор Фройд и доктор Дум, отецът изповедник и смиреният каещ се грешник, психиатър и психар. Не играел. Не бил фалшив. Говорел искрено и слушал със съчувствие. В своя пик обажданията на Ленард били едновременно изкуство и проповед.

И все пак, продължаваше Ауербах, напоследък имало промяна в песимизма на Ленард. Станал по-дълбок, избистрил се. Изгубил предишните си комични нюанси и забавни елементи и се превърнал в неподправена, смъртоносна, чиста форма на отчаяние. Онова, което Ленард, вечно в „депресия“, бил изпитвал преди, въобще не било депресия. Онзи монотонен монолог, рецитиран от некъпан младеж, проснат по гръб на пода насред стаята. Онова безстрастно изреждане на провалите в младия му живот — провали, които в главата на Ленард вече са го обрекли на живот с все по-намаляващи шансове за завръщане. „Къде е Ленард?“, питал непрекъснато по телефона. Къде е момчето, способно да напише двайсет страници доклад върху Спиноза с лявата си ръка, докато с дясната играе шах? Къде е роденият за преподавател Ленард, източник на неизвестна информация от историята на конфликта между Фландрия и Валония, студент, способен да напише дисертация върху литературните заслуги на шестнайсетима романисти от Гана, Кения и Брега на слоновата кост, до един публикувани през шейсетте години в поредица, озаглавена „Да напуснеш Африка“, която Ленард намерил в книжарница „Странд“ и си купил по шейсет цента томчето, изчитайки от кора до кора всяка книжка? „Къде е Ленард?“, питал Ленард. Ленард не знаел.

Постепенно приятелите на Ленард започнали да осъзнават, че за Ленард е без значение на кого се обажда по телефона. Той забравял кой е от другата страна на линията и ако съответният човек в някакъв момент успеел да му затвори, Ленард тутакси се обаждал другиму и продължавал от там, докъдето бил спрял предишният разговор. А хората били заети. Имали си и друга работа. Така че с течение на времето приятелите на Ленард започнали да си измислят извинения, когато той им се обаждал. Оправдавали се, че имат часове, или среща с преподавател. Ограничавали времето за говорене, а постепенно съвсем престанали да вдигат. Самият Ауербах постъпвал така. Сега се чувствал виновен, поради което и решил да се обади на Маделин.

— Знаехме, че Ленард е в кофти форма — каза, — но не предполагахме, че положението е чак толкова зле.

Всичко това довело до деня, в който телефонът на Ауербах иззвънял в пет следобед. Тъй като предположил, че е Ленард, Кен не вдигнал. Но телефонът продължавал да звъни, докато накрая Ауербах не издържал и се обадил.

— Кен? — чул се треперливият глас на Ленард. — Оставят ме на поправителен, Кен. Няма да завърша.

— Кой го казва?

— Току-що ми се обади професор Налбандиан. Казва, че няма за кога да наваксам пропуснатия материал. Затова решил да ме остави на поправителен.

Това не изненадало Ауербах. Но уязвимостта в гласа на Ленард, който звучал като изгубено в гората момченце, го подтикнала да измисли някакви утешителни думи.

— Не е чак толкова страшно. Не е като да са те изключили.

— Не е там работата, Кен — скръбно проронил Ленард. — Той е един от преподавателите, на които разчитах да ми напишат препоръка. Прецаках всичко, Кен. Няма да се дипломирам навреме, заедно с всички останали. Ако не се дипломирам, ще ми отрежат стипендията за „Пилгрим Лейк“. Без пукната пара съм, Кен. Родителите ми няма как да помогнат. Не знам как ще се оправя. Само на двайсет и две съм, а си прецаках целия живот!

Ауербах се опитал да го успокои, но каквито и доводи да излагал, Ленард си оставал фиксиран върху катастрофалната страна на ситуацията. Продължил да се оплаква от липса на пари, да обяснява как неговите родители, за разлика от родителите на повечето студенти в „Браун“, не му помагат, как това го дърпало назад цял живот и съответно рефлектирало върху нестабилното му емоционално състояние. Продължили да бистрят темата повече от час, Ленард дишал тежко в слушалката, гласът му звучал все по-отчаяно, а Ауербах изчерпал всичките си идейни ресурси и започнал да предлага варианти за действие, които дори в собствените му уши звучали нелепо — например, убеждавал Ленард да престане да се фиксира върху себе си, да започне да излиза, да се наслаждава на нацъфтелите по ливадите магнолии (забелязал ли бил изобщо магнолиите?); посъветвал приятеля си да се опита да сравни своето положение с положението на хора в безизходица, като например миньорите от златните мини на Южна Америка, или парализираните, или болните от множествена склероза в напреднал стадий… повтарял му, че животът не е чак толкова отвратителен. И тогава Ленард направил нещо, което не бил правил преди. Затворил на Ауербах. Било единственият случай в цялата му телефонна мания, когато Ленард затварял първи, и това стреснало Кен. Звъннал обратно, но не получил отговор. Накрая, след като прозвънил на още няколко души, приятели на Ленард, решил да отиде до „Планет Стрийт“, където заварил Ленард обезумял. След много увещания, успял да го склони да отидат до Здравната служба, където приели Ленард за през нощта. На следващия ден го изпратили в болницата в Провидънс, където бил и в момента, в психиатричното отделение; лекували го.

Ако разполагаше с повече време, Маделин би анализирала вихрушката от емоции, които бушуваха в нея, би идентифицирала отделните й елементи. На преден план в този момент обаче изплува паниката. Зад нея бълбукаше смущението и гнева, че узнава последна. Но на дъното, в основата на всичко, кипеше една необяснима бодрост, въодушевление.

— Познавам Ленард, откакто го диагностицираха първия път — продължи Ауербах. — Първата година в колежа. Ако си пие лекарствата, е добре. Винаги е бил добре. Просто в момента се нуждае от подкрепа. Общо взето, затова се обадих.

— Благодаря — отвърна Маделин. — Радвам се, че го направи.

— Досега с неколцина приятели успявахме да го посещаваме редовно в болницата. Но днес всички си заминават. И… не знам… сигурен съм, че Ленард би искал да те види.

— Той ли го каза?

— Не, не го е казвал. Но бях при него снощи и съм сигурен. — И тогава Ауербах й даде адреса на болницата и номера на отделението и се сбогува.

Маделин усети как я изпълва решителност. Затвори с категоричен жест слушалката, излезе от стаята си и отиде в дневната.

Краката на Оливия още бяха на масичката, докато й изсъхнат ноктите. Аби си наливаше розов плодов нектар от блендера в чаша.

— Предателки! — изкрещя Маделин.

— Моля? — изненадано я погледна Аби.

— Знаели сте! — продължи да вика Маделин. — През цялото време сте знаели, че Ленард е в болница! Затова бяхте толкова сигурни, че няма да е на купона.

Аби и Оливия се спогледаха. Всяка изчакваше друга да проговори.

— Знаели сте и не сте ми казали!

— Направихме го за твое добро — загрижено каза Аби. Не искахме да се тревожиш и да си вкарваш филми в глава! Та нали тъкмо беше започнала да си гледаш уроците. Тъкмо беше започнала да преживяваш Ленард и си помислихме…

— Как би се почувствала, ако Уитни беше в болница, а аз го скриех от теб?

— Друго е — възрази Аби. — Вие с Ленард скъсахте. Дори не си говорехте.

— Няма значение.

— Докато аз все още излизам с Уитни.

— Как можахте да не ми кажете!

— Добре — примири се Аби. — Извинявай. Наистина съжаляваме.

— Излъгахте ме.

Оливия поклати глава, сякаш отказваше да приеме случващото се.

— Ленард е луд — каза накрая. — Ти даваш ли си сметка? Съжалявам, Мади, но Ленард… е… луд. Не е искал да излезе от апартамента си. Наложило се да викнат охраната да разбие вратата.

Тези подробности бяха нови. Маделин ги регистрира и ги остави за по-нататъшен анализ.

— Ленард не е луд. Просто е в депресия. Това е болест.

Не знаеше дали наистина е болест. Нищо не знаеше за това. Но бързината, с която го изстреля ей така, от нищото, имаше и допълнителното предимство да й помогне наистина да си повярва.

Аби все още я гледаше със съчувствие, което струеше от огромните й тъжни очи, главата й бе килната настрани. Нектарът бе оставил „мустачки“ на горната й устна. — Просто се тревожехме за теб, Мад — рече. — Притеснявахме се да не би да се възползваш от случая, за да се върнеш при Ленард.

— А, така значи — закриляли сте ме.

— Не е нужно да си злостна — намеси се Оливия.

— Не мога да повярвам, че пропилях последната си година в колежа, като съжителствах с вас двете.

— Е, то пък беше голяма забава да се живее с теб! — изстреля насмешливо Оливия. — С теб и с твоя „Любовен дискурс“. Я стига! Нали го знаеш онзи цитат, дето все го повтаряш — че хората не биха се влюбвали, ако преди това не прочетяха за влюбването? Е, ти си остана само с прочитането.

— Мисля, трябва да се съгласим, че беше много мило от наша страна да те поканим да живееш с нас — намеси се Аби, като облиза нектара от устната си. — Все пак ние намерихме квартирата и платихме депозита, и всичко.

— Де да не ме бяхте канили — прошепна Маделин. — Тогава може би щях да си намеря за съквартирант човек, на когото да имам доверие.

— Да вървим — каза Аби и приключи разговора с категорично завъртане на пети. — След малко ще започне парадът.

— Ноктите ми не са изсъхнали — оплака се Оливия.

— Време е. Ще закъснеем.

Маделин не изчака да чуе повече. Обърна се, влезе си в стаята и затръшна вратата. Когато се увери, че Аби и Оливия са излезли, си взе нещата за церемонията — шапка, пискюл, тога — и се отправи към фоайето. Беше 9:32. До кампуса се стигаше за дванайсет минути.

Най-бързият маршрут беше директно през хълма — пък и в тази посока нямаше риск да срещне съквартирантките си, — нагоре по „Боуен Стрийт“. Но и този път криеше своите рискове. На тази улица живееше Мичъл, а точно в момента тя не беше в настроение да се среща с него. Свърна предпазливо зад ъгъла и като не го видя, забърза покрай сградата му и нагоре по хълма.

Настилката беше хлъзгава от дъжда. Докато се изкатери на билото, мокасините й бяха станали целите в кал. Главата пак я заболя, както бързаше напред, през яката й я блъсна собствената й телесна миризма. За пръв път огледа петното. Можеше да е всичко. Все пак спря, нахлузи тогата през главата си и продължи напред.

Представи си барикадиралия се в апартамента си Ленард, охраната блъска по вратата му — стана й хем страшно, хем изпита нежност.

Но продължаваше да усеща онова противоречиво чувство на приповдигнатост, сякаш вътре в нея се издуваше балон, въпреки спешната неотложна ситуация…

Като стигна „Конгдън Стрийт“, забърза. Няколко преки по-нататък мерна тълпата. Полицаите бяха отбили движението, а хора с дъждобрани изпълваха улиците „Проспект“ и „Колидж“ пред Художествената академия и Библиотеката. Дъждът продължаваше да плющи, върхарите на брястовете се поклащаха над тъмното небе.

Докато минаваше покрай „Кари Тауър“, Маделин дочу звуците на духов оркестър. Магистрите и студентите по медицина се подреждаха покрай „Уотърман Стрийт“ а церемониално облечени официални лица проверяваха строя. Маделин бе възнамерявала да мине през арката „Фонс Хауз“ и да излезе на поляната, но редицата препречваше пътя й. Вместо да изчака, тя продължи напред по улицата и се спусна по стълбите към пощата, като се надяваше да стигне до зелените площи през подлеза. Както вървеше, й мина една мисъл. Погледна си часовника — 9:41. Разполагаше с четири минути.

Пощенската кутия на Маделин беше на най-долния ред срещу входа. За да набере комбинацията, подгъна коляно което я накара да се почувства едновременно изпълнена с надежда и уязвима. Пиринчената вратичка се отвори и зад нея се показа потъмняла от годините цепнатина. Вътре имаше само един плик. Спокойна (защото успешният кандидат не показва нито тревожност, нито припряност), Маделин го взе.

Беше писмото от „Йейл“, със скъсан плик, прибран в найлонова торба със знака на пощите, върху която се четеше печатен надпис: „Тази пощенска пратка беше повредена по пътя към получателя. Извиняваме се за забавянето“.

Тя разкъса найлона и внимателно издърпа хартиения плик, като се стараеше да не го повреди допълнително. Заклещен в сортировъчната машина, значи. На пощенската марка се четеше: „1 април 1982“.

В пощата на „Фонс Хауз“ бяха наясно с този тип писма. Тук всяка година пристигаха купища подобни: от медицински и правни факултети, от магистърски програми. Студенти бяха коленичили пред тези кутии, както сега коленичи Маделин, за да измъкнат писма, превърнали ги тутакси в стипендианти по програмата „Роудс“, сътрудници в Сената, наперени репортери, възпитаници на университета „Уортън“. Докато Маделин отваряше плика, й мина през ума, че не е много тежък.

Уважаема госпожице Хана,

С настоящото ви уведомяваме, че магистърската програма по английска филология към Йейлския университет няма възможност да ви предложи прием за предстоящата академична година 1982/1983. Всяка година получаваме запитвания от голям брой квалифицирани кандидати и за съжаление невинаги…

Тя остана безмълвна. С нищо не показа, че е разочарована. Внимателно затвори пощенската си кутия, завъртя ключалката и след като се изправи, прекоси с твърда крачка фоайето. Недалеч от вратата, като довърши започнатото от пощенската служба, скъса писмото на две и хвърли парчетата в кошчето.

Студентите А, Б, В и Г кандидатстват за магистърската програма на „Йейл“. Ако А е редактор на „Харвард Кримсън“; Б е стипендиант на „Роудс“, публикувал монография върху „Изгубеният рай“ в „Милтън Куотърли“; В е деветнайсетгодишно генийче от Англия, което говори руски и френски и е свързано с премиера Тачър; а Г е бакалавър по английска филология, чиято кандидатура включва що-годе прилична разработка върху съюзите в „Перлата“ на Джон Стайнбек, плюс резултат от изходящия тест GRE 520 точки в логическата част, последният студент няма дори минимален шанс да бъде приет за студент?

Значи са я били отрязали още преди два месеца, през април. Съдбата й е била решена още преди скъсването с Ленард, което означава, че единственото, на което бе разчитала, за да си повдига духа през последните три седмици, е било илюзия. Поредната критична частица информация, която е била скрита от нея.

Откъм тревните площи се чуха викове. Примирено, Маделин нахлузи академичната шапка на главата си като шапка идиотка. Излезе от пощата и се качи по стълбите.

Просторните зелени площи бяха изпълнени със семейства, които очакваха началото на парада. Три момиченца се бяха покачили в бронзовия скут на скулптурата от Хенри Мур, усмихваха се и се кикотеха, докато баща им клечеше на тревата и ги снимаше. Насам-натам се щураха бивши възпитаници, радваха се един на друг, носеха сламени шапки или бейзболни каскети с отбелязана върху тях година на завършването им.

Множеството пред „Сейлс Хол“ се оживи. Маделин погледна и видя как в същия момент древен възпитаник на учебното заведение, същинско изкопаемо, бе докаран на инвалидния си стол от тайфа руси внуци, или правнуци. На количката му бе привързан сноп балони с хелий, като на всеки червен балон бе отпечатано с кафяво: „Випуск 1909“. Мъжът вдигна ръце, за да посрещне аплодисментите. Широката му усмивка разкриваше дълги вампирски зъби, лицето му бе озарено от удоволствие под високата униформена шапка.

Маделин изпрати с поглед щастливия старец. В този момент бендът засвири маршова музика и парадът започна. Президентът на университета, който приличаше на изпълнителен директор на голяма компания, бе с кадифена академична роба и небрежна флорентинска шапка и вървеше начело на шествието, стиснал средновековен лансет. След него се бяха подредили плутократите от управителния съвет и червенокосите, едроглави живи представители на семейство Браун, най-различни ректори и декани. Дипломантите, подредени двама по двама, се изсипваха през арката „Уейланд“ към поляната. Парадът се беше насочил покрай Юнивърсити Хил в посока портата „Ван Уикъл“, където родителите — включително Алтън и Филида — би трябвало да са се събрали.

Маделин плъзна поглед по колоната, в очакване да се появи удобна пролука, за да се включи. Огледа лицата да намери познат, примерно приятелката й Кели Троб или поне Лоли и Пуки Еймис. В същото време нежеланието й да се сблъска с Мичъл още веднъж, или пък с Оливия и Аби, я накара да отстъпи леко, скривайки се зад шкембест татко, насочил видеокамера. Маделин не можеше да си спомни от коя страна трябва да виси пискюлът — отляво или отдясно.

Випускът се състоеше от близо хиляда и двеста студенти. Те продължиха да прииждат, двама по двама, усмихнати, ухилени, здрависваха се и махаха, разперили длан. И сред толкова много хора Маделин не успя да види нито едно познато лице. След четири години в колежа, никой от тези хора не бе неин познат.

Бяха минали едва стотина дипломанти, но Маделин не дочака останалите. Лицето, което копнееше да види, така или иначе не беше тук. Тя даде кръгом, върна се през арката „Фонс Хауз“ и се отправи нагоре по „Уотърман“, в посока „Тейър Стрийт“. Като ускори ход, едва ли не подтичвайки, стиснала шапката си в ръка, стигна до ъгъла, където свистеше трафикът. Минута по-късно махна на едно такси и каза на шофьора да я закара в болница „Провидънс“.

* * *

Тъкмо изпушиха джойнта, когато редицата помръдна.

Близо половин час Мичъл и Лари прекараха сред бушуващата тълпа в сянката на „Райстън Куод“, някъде по средата на дългата черна ивица от дипломанти, която се простираше от основната поляна към пътеката и покритата с бръшлян арка зад тях, чак нататък по „Тейър Стрийт“. Тесните тротоари ограничаваха редицата в двете посоки, но площадчето около сградата преливаше от народ, превръщайки се в купон на открито. Студентите сновяха насам-натам, обикаляха.

Мичъл направи завет с тялото си, за да може Лари да запали джойнта. Всички се оплакваха колко е студено и тъпчеха на място, за да се стоплят.

Имаше какви ли не начини за справяне с досадната тържественост на деня. Някои от завършващите носеха шапките си под странен ъгъл. Други ги бяха украсили със стикери или цветове. Момичетата се бяха накичили с пера около врата или със слънчеви очила „Спринг Брейк“, или с лъскави обици като миниатюрни диско-топки. Мичъл сподели наблюдението си, че подобни прояви на неподчинение са характерни за всяко раздаване на дипломи и следователно са не по-малко традиционни от самите традиции, които се опитват да опровергаят, след което пое цигарата от Лари и се опълчи на тържествеността на деня по своя с нищо незабележителен начин.

Gaudeamus igitur — рече той и си дръпна.

Подобно на яйце, погълнато от черна змия, сигналът да тръгват започна да се предава от човек на човек по почти невидими храносмилателни пътища, през гънките и чупките на събралите се маршируващи. Но още никой като че не тръгваше. Мичъл продължи да напряга взор напред, за да види. Най-сетне сигналът стигна до стоящите непосредствено пред Лари и Мичъл и изведнъж цялата редица се подмести напред.

Подаваха си един на друг джойнта, като вече дърпаха по-енергично. Малко по-напред в редицата Марк Клемке се обърна, помръдна с вежди и рече:

— Гол съм под робата.

Мнозина носеха видеокамери. Рекламите не спираха да им напомнят да запишат този момент и те това и правеха — записваха.

Оказваше се възможно да се чувстваш едновременно хем нещо повече от останалите, хем не съвсем част от тълпата.

В детската градина те подреждат по азбучен ред. На екскурзиите в четвърти клас те задължават да държиш другарчето си за ръката, докато минаваш покрай бизона или парната машина. Всичко в училище става под строй, подреждат ви в дълга редица, която свършва тук. Мичъл и Лари си запроправяха бавно път нагоре, напускайки сенчестия полумрак на „Райстън Куод“. Земята бе все още хладна, недокосната от слънце. Някой шегаджия се бе покатерил на статуята на Марк Аврелий, за да постави шапка на главата на стоика. Конят му се бе сдобил с надпис „82“ на стоманения си хълбок. След като изкачиха стълбите при „Лийдс Тиътър“, продължиха нагоре покрай „Сейлс Хол“ и „Ричардсън“ и излязоха на ливадата. Небето беше като нарисувано от Ел Греко. Нечия дипляна профуча покрай главите им.

Лари подаде фаса, но Мичъл поклати глава.

— На черешата съм.

— И аз.

Ситнеха начесто, като спънати, приближаваха покритата сцена, построена пред „Юнивърсити Хол“, пред морето от бели сгъваеми столове. В най-високата част на пътеката колоната спря. Мичъл се почувства отпаднал, което го подсети защо не обича да се напушва сутрин. След първоначалния прилив на енергия денят ти заприличва на камък, който с мъка тласкаш нагоре по баир. Щеше да си направи услуга, ако на пътешествието не пуши трева. По-добре да се прочисти.

Колоната пак помръдна. През брястовете в далечината Мичъл огледа очертанията на града и портата „Ван Уикъл“ отпред, а после, заедно с хилядата свои съученици, прекрачи прага.

Абсолвентите, както си му е редът, дюдюкаха и хвърляха шапките си във въздуха. Тълпата бе нагъсто, родители търсеха с жадни погледи децата си. Сред масата физиономии на средна възраст Мичъл разпозна тези на собствените си родители със смущаваща яснота. Дийни, спретнат със син блейзър и шлифер „Ландън Фог“, грейна при вида на най-малкия си син, очевидно съвсем забравил, че беше против Мичъл да замине да учи на Изток и да попадне под разрушителното влияние на либералите. Лилиан енергично размахваше две ръце с ентусиазма на по-дребничките хора, когато се опитват да бъдат забелязани. Под отчуждаващото въздействие на марихуаната — без изобщо да се броят четирите години в колежа — Мичъл се почувства потиснат от безвкусната дънкова козирка на челото на майка му и цялостната липса на изисканост у родителите му. Но с него ставаше нещо. Портата изигра своята роля и докато вдигаше ръка да помаха на семейството си, се почувства отново на десет, задавен от емоция към тези две човешки същества, които като митични създания през целия му живот бяха демонстрирали способност да се сливат с пейзажа, да се превръщат в камък или дърво, после пак да оживяват, а в ключови моменти като този да стават свидетели на героичното му пътешествие. Лилиан носеше фотоапарат. Снимаше. Поради което Мичъл нямаше защо да се тревожи.

Двамата с Лари продължиха напред в развеселената колона и се отправиха към „Колидж Стрийт“. Мичъл търсеше с поглед семейство Хана, но не успя да ги види. От Маделин също нямаше и следа.

В полите на хълма процесията забави ход и випуск 1982 се разля по тротоара, студентите на свой ред се превърнаха в зрители.

Мичъл си свали шапката и отри чело. Не му беше особено празнично. В колежа беше лесно. Идеята, че завършването се брои за някакъв вид успех, му се струваше смехотворна. Но се бе забавлявал през цялото време и сега бе изпълнен с почтително въодушевление, затова стоеше и аплодираше съучениците си, опитвайки се да се включи в празненството по най-добрия възможен начин.

Не се беше отдал на религиозни мисли, нито си повтаряше Христовата молитва, когато забеляза господин Рихтер да се спуска по нанадолнището право към него. Беше ред на преподавателската колона — преподаватели и асистенти в целия си академичен блясък, докторските им качулки поръбени с кадифе според съответните дисциплини и опасани с коприна в зависимост от учебното заведение, където са завършили — аленочервено за „Харвард“, зелено за „Дартмут“, светлосиньо за „Тъфтс“.

За Мичъл беше странно да види господин Рихтер като участник в подобно глупаво зрелище. Вероятно е могъл да си остане вкъщи, да си чете Хайдегер, но ето че беше тук и си прахосваше времето в маршируване надолу по хълма в чест на поредната тържествена церемония — при това крачеше с очевидно въодушевление.

В самия край на обучението си в колежа Мичъл остана втрещен пред тази гледка: хер доктор професор Рихтер върви наперен, лицето му озарено от детинска радост, каквато никога не бе показвал по време на водения от него курс „Религия и отчуждение“. Сякаш Рихтер бе намерил лек за своето лично отчуждение. Сякаш бе превъзмогнал несгодите на възрастта.

* * *

— Честито! — поздрави я шофьорът на таксито.

Маделин вдигна поглед, в първия момент озадачена, докато не си спомни как е облечена.

— Благодаря — кимна.

Тъй като повечето улици из кампуса бяха блокирани, шофьорът избра заобиколния маршрут по „Хоуп“ към „Уикъндън“.

— Медицина ли учите?

— Моля?

Шофьорът вдигна длани от волана.

— Отиваме в болницата, нали? Затова предположих, че ще ставате лекарка.

— Не, няма — едва чуто отвърна Маделин, без да извръща очи от прозореца. Шофьорът разбра и до края на пътуването на обели нито дума.

Докато таксито прекосяваше реката, Маделин си свали шапката и тогата. Купето миришеше на ароматизатор — нещо ненатрапчиво, като ванилия. Маделин винаги си бе падала по ароматизаторите. Не се бе замисляла по въпроса, докато Ленард не й бе споменал, че това показва желание от нейна страна да избягва неприятни факти от действителността.

— Не че помещението не мирише лошо — каза й. — Просто ти не можеш да го подушиш.

Тя си помисли, че го е хванала в логическо противоречие и извика:

— Как така едно помещение ще мирише лошо, ако мирише добре?

На което Ленард отвърна:

— Ами то продължава да си мирише лошо. Просто бъркаш свойствата със същността.

Ето такива разговори водеше с Ленард. Те бяха от нещата, заради които го харесваше толкова много. Където и да отиваш, каквото и да правиш, един ароматизатор може да стане повод за малък симпозиум.

Сега обаче се запита дали многопосочните му мисли на практика не го бяха отвели до сегашното му състояние.

Таксито спря пред болница, която приличаше на запуснат хотел „Холидей Ин“. Осеметажната бяла сграда със стъклена фасада изглеждаше мръсна, сякаш беше попила мръсотията на околните улички. В бетонните кашпи от двете страни на входа нямаше цветя, само фасове. Кльощава фигура с вид на жалък бачкатор, страдащ от професионално заболяване, се тътрузеше с проходилка през безупречно функциониращите автоматични врати.

В просторното фоайе Маделин направи два погрешни завоя, преди да намери регистратурата. Служителката я изгледа продължително, след което попита:

— При Банкхед ли?

Маделин се втрещи. След бързо оглеждане в чакалнята установи, че е единствената бяла.

— Да.

— Още не мога да ви пусна при него. Днес има предостатъчно посетители. Като си тръгне някой, ще ви дам знак.

Още една изненада. Емоционалният срив на Ленард, на практика цялата му себеизява на пасивен възрастен, не се връзваше с препълнената с посетители болнична стая. Маделин изпита ревност към незнайните гости.

Записа данните си и се настани с лице към асансьорите. Килимът бе с разведряващ десен на сини квадрати, всеки от които очертал по една детска рисунка с молив: дъга, еднорог, щастливо семейство. Хората си бяха донесли закуски, за да се подкрепят докато чакат — стиропорени кутии с пилешка пастърма и печени телешки гърди. На стола срещу нея придремваше хлапе на две-три годинки.

Взирането в килима не я разведри.

Двайсет дълги минути по-късно вратите на асансьора се отвориха и от него слязоха двама души, бели. Успокояващо, и двамата бяха от мъжки пол. Единият беше висок, с нюуейв прическа, по-ниският носеше тениска с известната снимка на изплезения Айнщайн.

— Видя ми се добре — отбеляза първият. — По-добре.

— На това му викаш по-добре? Баси, искам цигара.

Минаха, без изобщо да забележат Маделин.

Щом двамата се скриха от поглед, тя отиде на регистратурата.

— Четвърти етаж — подаде й пропуск жената.

Тежкотоварният асансьор, предвиден да превозва носилки и медицинско оборудване, се заиздига бавно, други пътници освен Маделин нямаше. Нагоре покрай „Гинекология“ и „Ревматология“, покрай „Остеология“ и „Онкология“, отвъд всички болести, които бе възможно да сполетят човешкото тяло, никоя от които не се бе стоварила върху Ленард, асансьорът я отведе до Психиатричното отделение, където проблемите поразяваха главата. Беше гледала филми и очакваше да я посрещне зловещ затвор. Но с изключение на червения бутон, отварящ двойната врата от външната страна (и който нямаше съответен отвътре), почти нищо друго не напомняше на затвор. Коридорът беше бледозелен, с излъскан до блясък балатум, който скърцаше под стъпките. Край една от стените имаше количка за храна. Неколцината пациенти — душевноболни пациенти, не можеше да спре да си повтаря Маделин, — които се забелязваха, си прекарваха времето като всеки друг възстановяващ се в болнични условия човек: четяха, дремеха или зяпаха през прозореца.

В сестринската стая попита за Ленард Банкхед, при което я насочиха към помещението в дъното на коридора.

С влизането я порази светлина. Сякаш ослепителната светлина сама по себе си беше превърната в терапия против депресия. Сенки не се допускаха. Маделин присви очи и огледа талашитените маси, около които болни по халати и с пантофи седяха или самотни, или в компанията на посетители с обувки. На висока стойка на стената в единия ъгъл бе закачен гърмящ телевизор. Равномерно отдалечени един от друг прозорци разкриваха гледка към покривите на щръкнали в небето или спускащи се към залива сгради.

Ленард седеше на стол на около пет метра от нея. Към него се бе навел очилат младеж и нещо му говореше.

— Е, Ленард — тъкмо казваше онзи. — Изфабрикува си това психично неразположенийце, за да те вкарат тук и да ти обърнат внимание. И след като така или иначе вече си тука и получи помощ, изведнъж установи, че не си чак толкова зле, колкото си си мислел.

Ленард явно слушаше внимателно какво му казва младежът. Не беше с болничен халат, както си го бе представяла Маделин, а носеше нормални дрехи — риза, гащеризон, синя бандана на главата. Липсваха му само туристическите обувки. Вместо тях носеше болнично сабо, с чорапи. Беше брадясал повече от обичайното.

— Имаше няколко проблема, които терапията ти не засегна — продължи очилатият. — Затова се наложи да ги преувеличиш, за да ги поставиш на по-широка нога и да се справиш с тях. — Младежът, който и да беше той, изглеждаше неимоверно доволен от тълкуванието си. Облегна се назад и се вторачи в Ленард така, все едно очакваше аплодисменти.

Маделин използва възможността да се придвижи напред. Като я видя, Ленард се изправи.

— Маделин. Хей — каза тихо. — Благодаря, че дойде.

И така, нещата бяха установени: тежкото състояние на Ленард бе изместило недоразумението със скъсването им. Бе го заличило. Тоест, ако Маделин искаше, можеше да прегърне Ленард.

Не го направи обаче. Реши, че физическият контакт може да не е по правилата.

— Познаваш ли Хенри? — продължи с любезностите Ленард. — Маделин — Хенри. Хенри — Маделин.

— Добре дошла в часовете за свиждане — обади се Хенри. Имаше плътен, авторитетен глас. Беше облечен с възтясно под мишниците сако от кариран плат мадрас и бяла риза.

Ужасно ярката светлина превръщаше френските прозорци в огледала, въпреки че навън беше ден. Маделин различи призрачния си образ, който се взираше в не по-малко призрачния Ленард. Една млада жена, която нямаше свиждане — беше по нощница, с чорлава разпиляна коса, — обикаляше стаята и си мърмореше под носа.

— Готино местенце, а? — попита Ленард.

— Добре изглежда.

— Държавна болница е. Тук идват онези, които нямат пари да се лекуват на места като „Силвърлейк“.

— Ленард е малко разочарован — обясни Хенри, — защото не е в компанията на първокласни депресари.

Маделин нямаше идея кой е Хенри и защо е тук. Веселостта му обаче й се стори неадекватна, ако не откровено зловредна.

Ленард явно не се впечатляваше. Приемаше жадно всяка дума на Хенри, както ученик слуша учителя си. Това — заедно със спорадичното прехапване на горната устна — беше единственото, което й се видя не наред у него.

— Обратната страна на самоненавистта е манията за величие — отбеляза Ленард.

— Точно така — съгласи се Хенри. — В смисъл, ако ще се сриваш, искаш да го направиш като Робърт Лоуел.

Изборът на израза „сривам се“ също се стори на Маделин не дотам уместен. Намрази Хенри заради него. В същото време омаловажаването на болестта от страна на Хенри идеше да покаже, че нещата не са чак толкова безнадеждни.

Може би все пак Хенри се справяше със ситуацията както трябва. Щеше й се да открие някакви знаци в тази посока. Макар че лично тя не можеше да се накара да говори празни приказки. Чувстваше се болезнено неловко и неспособна да каже каквото и да било.

Маделин никога не се бе оказвала близо до човек с истинско психическо заболяване. Инстинктивно избягваше лабилните хора. Колкото и егоистично да бе подобно поведение, то бе неразделна част от това да бъдеш Хана — да бъдеш позитивна, привилегирована, закриляна личност за пример. Ако имаше качество, което Маделин Хана не притежаваше, то бе лабилност. Поне такъв бе сценарият. Но малко след като завари Били Бейнбридж с две мацки в леглото, Маделин започна да осъзнава мащабите на граничещата си с клинична депресия способност да изпитва безпомощна скръб; особено през последните няколко седмици, докато оплакваше в стаята си раздялата с Ленард, докато се гърчеше от махмурлук и правеше секс с Търстън Миймс, докато слагаше кръст на последната си надежда да бъде приета в университет, в който дори не бе сигурна, че иска да учи, докато се чувстваше съкрушена от любов и от безразборни ялови щения, докато се съмняваше в себе си, Маделин проумя, че нейна милост и душевно болен човек не са взаимноизключващи се категории.

Спомни си едно изречение от Барт: „Смята се, че всеки влюбен е луд. Но дали някой си представя луд, който е влюбен?“.

— Ленард се притеснява, че може да го държат тука за неопределено време, което не мисля, че ще се случи. — Хенри пак заснова. — Ти си добре, Ленард. Просто кажи на лекаря това, което сподели с мен. Държат те тук просто за наблюдение.

— Докторът би трябвало да се обади всеки момент — обърна се към Маделин Ленард.

— Ти си си изфабрикувал психическо неразположенийце, за да те вкарат тук и да получиш помощ — повтори Хенри. — Сега вече се чувстваш по-добре и си готов да се прибереш у дома.

Ленард се наведе напред, целият в слух.

— Просто искам да се махна оттук — рече. — Ще остана с три поправителни. Искам само да си взема изпитите и да завърша.

Маделин никога не бе виждала Ленард да се държи толкова прилично. Усърдният ученик, звездният пациент.

— Това е добре — отбеляза Хенри. — Здравословно е. Искаш да си върнеш живота.

Ленард отмести поглед от Хенри към Маделин и повтори като робот:

— Искам да си върна живота. Искам да се махна оттук, да си взема поправителните и да завърша.

В залата надникна медицинска сестра.

— Ленард? Доктор Шиу те търси по телефона.

Ленард се изправи с ентусиазма на човек, явил се на интервю за работа.

— Та така… — каза.

— Кажи на докторката онова, което сподели с мен — напомни му Хенри.

Щом Ленард излезе, настана тишина. Нарушена от Хенри.

— Ти сигурно си приятелката на Ленард.

— За момента не е ясно — отвърна Маделин.

— Нарича се дисоциативна фуга. — Хенри завъртя показалеца си във въздуха. — Като магнетофонна ролка, върти отново и отново.

— Но нали току-що казахте, че е добре.

— Хм, казах го, защото Ленард иска да го чуе.

— Но вие не сте лекар.

— Не съм. Но уча психология. Което означава, че съм попрочел доста Фройд. — На лицето му цъфна огромна, нелепа, коцкарска усмивка в стил Чешърския котарак.

— Ние обаче живеем малко след Фройд — кисело изтърси Маделин.

Хенри понесе заяждането с подобие на доволство.

— Ако си гадже на Ленард или възнамеряваш да станеш гадже на Ленард… или ще се събирате пак, те съветвам да не го правиш.

— Всъщност кой си ти?

— Просто човек, който знае от личен опит колко сила има в това да си мислиш, че би могъл да спасиш друг човек чрез любовта си.

— Готова съм да се закълна, че те виждам за пръв път в живота си — продължи Маделин. — И че не знаеш нищичко за мен.

Хенри се изправи. Заяви леко засегнато, но с непоклатима увереност:

— Хората не спасяват други хора. Спасяват единствено себе си.

Остави я да мисли върху думите му.

Невчесаната жена зяпаше в екрана на телевизора, като връзваше и развързваше колана на халата си. Млада чернокожа, може би също студентка, седеше на една маса с мъж и жена, навярно родителите й. Явно бяха свикнали с обстановката.

След още няколко минути Ленард се върна. Невчесаната му подвикна:

— Хей, Ленард. Някакви следи от обяд?

— Не видях. Поне засега.

— Бих хапнала.

— Още половин час и ще го донесат — услужливо каза Ленард.

Приличаше повече на доктор, отколкото на пациент. Жената явно му имаше доверие. Кимна и се обърна.

Ленард седна на стола и се наведе напред, като се чешеше по коляното. Маделин се мъчеше да измисли какво да каже, но мислите, които й идваха, й се струваха нападателни. Откога си тук? Защо не ми каза? Вярно ли е, че си диагностициран преди три години? Защо не ми каза, че пиеш лекарства? Съквартирантките ми знаеха, а аз — не!

Спря се на:

— Какво каза докторката?

— Все още не иска да ме изписва — изрече монотонно Ленард, преглъщайки вестта. — Не иска дори да говорим за изписване.

— Послушай я. Стой тук и си почивай. Бас държа, че можеш да се подготвиш за поправителните и тук.

Ленард се озърна в двете посоки, после каза почти шепнешком:

— Друго не ми остава. Както казах, все пак съм в държавна болница.

— Което ще рече?

— Ще рече, че просто изписват лекарства на хората.

— Ти вземаш ли нещо?

Поколеба се, преди да й отговори.

— Главно литий. Пия го от известно време. Регулират ми дозата.

— Помага ли?

— Има някои странични ефекти, но да. Като цяло, отговорът е да.

Беше й трудно да прецени дали наистина е така, или на Ленард му се иска да е така. Беше се вторачил съсредоточено в лицето на Маделин, сякаш оттам би могъл да почерпи жизненоважна информация.

Той се извърна рязко и погледна отражението си в прозореца, като търкаше бузи.

— Позволяват ни да се бръснем веднъж седмично — отрони. — При това в присъствието на санитар.

— Защо?

— Заради бръсначите. Затова изглеждам така.

Маделин се озърна да види дали някой не ги подслушва. Нямаше такива признаци.

— Защо не ми се обади? — попита.

— Скъсахме.

— Ленард! Ако знаех, че си в депресия, това нямаше да има значение.

— Причината да изпадна в депресия беше раздялата ни.

Това вече беше новина. Добра новина при това — някак нередна, но пък автентична.

— Саботирах връзката ни — продължи той. — Вече го осъзнавам. Сега виждам нещата малко по-ясно. Част от това да си израсъл в семейство като моето, е, че болестта и разстройствата започват да ти се струват нещо нормално. За мен болестта и разстройствата са нормални. Ненормално е усещането… — Замлъкна. Сведе глава, тъмните му очи се забиха в балатума, чак след това продължи: — Спомняш ли си деня, когато ти казах, че те обичам? Помниш ли? Виждаш ли — спомняш си го, защото си с всичкия си, израснала си в нормално семейство, сред любов. В моето семейство обаче никой на никого не казваше, че го обича. Ние си крещяхме един на друг. Така че… какво правя аз, когато ми кажеш, че ме обичаш? Отивам и съсипвам нещата.

Отивам и опровергавам думите ти, като захвърлям Ролан Барт в лицето ти.

Не е задължително депресията да повлияе зле на външния вид на човек. Единствено начинът, по който Ленард местеше устните си, от време на време ги смучеше и ги хапеше, издаваше, че взима лекарства.

— И ти си тръгна — продължи той. — Махна се. С пълно право, Маделин. — Сега вече Ленард я погледна, на лицето му беше изписано страдание. — Аз съм повредена стока.

— Не си.

— След като си тръгна онзи ден, останах да лежа в леглото си и не мръднах оттам цяла седмица. Просто си лежах и си мислех как съм саботирал най-добрата възможност да заживея щастливо. Най-добрата възможност да бъда с умен, красив и нормален човек. Човек, който може да бъде мой партньор. — Наведе се напред и се вторачи съсредоточено в очите на Маделин. — Извинявай. Извинявай, че извърших такова нещо.

— Не мисли за това сега — прекъсна го Маделин. — По-добре се съсредоточи върху подобряване на състоянието ти.

Ленард примигна три пъти един след друг.

— Ще ме държат тук още поне седмица. Ще пропусна раздаването на дипломите.

— И бездруго нямаше да отидеш.

При тези думи Ленард се усмихна — за първи път.

— Сигурно си права. Как мина?

— Не знам — каза Маделин. — Тече в момента.

— В момента ли? — Ленард погледна през прозореца, все едно би могъл да провери. — И ти не си там?

Маделин кимна.

— Не бях на кеф.

Жената с халата, която лениво кръжеше из стаята, насочи вниманието си към тях.

— Бъди нащрек с тази — прошепна под мустак Ленард. — Може да ти се нахвърли за секунда.

Жената се потътри към тях и спря. Приклекна и внимателно претегли с поглед Маделин.

— Какво си ти? — попита.

— Какво съм аз ли?

— Откъде е семейството ти?

— Англия — отговори Маделин. — По произход.

— Приличаш на Кандис Берген.

Завъртя се и се ухили срещу Ленард.

— А ти си 007!

— Шон Конъри — додаде Ленард. — Ей ме на̀!

— Приличаш на 007 в ада! — продължи онази. В гласа й се долавяше напрежение. Ленард и Маделин за всеки случай си замълчаха и почакаха да се отдалечи.

На жената с халата мястото й беше тук. На Ленард — поне според Маделин — не. Той беше тук единствено поради своята напористост. Ако от самото начало й беше казал, че страда от маниакална депресия, ако й беше разказал за обърканото си семейство, за навика си да ходи по терапевти, Маделин никога нямаше да си позволи да се обвърже с него толкова страстно. Но сега, след като бе страстно обвързана, нямаше защо да съжалява. Силните чувства сами по себе си бяха основание.

— Ами лабораторията „Пилгрим Лейк“? — попита тя.

— Не знам — поклати глава Ленард.

— Там знаят ли?

— Едва ли.

— Там е чак за септември — продължи тя. — Има много време.

Увесен на куки и вериги, телевизорът бумтеше. Ленард засмука горната си устна по онзи странен нов начин.

Маделин го хвана за ръката.

— Все още бих дошла с теб, ако ти искаш — каза му.

— Наистина ли?

— Може първо да си вземеш поправителните. Да останем в Провидънс през лятото и през септември да се преместим.

Ленард притихна, осмисляше чутото.

Маделин попита:

— Мислиш ли, че ще се справиш? Или ще е по-добре просто да си починеш известно време?

— Мисля, че ще се справя — кимна той. — Искам да се върна на работа.

Двамата мълчаха и се гледаха.

Ленард се наведе към нея.

След първото признание, „обичам те“ вече не означава нищо — цитира той по памет Барт.

Маделин се намръщи:

— Пак ли започваш?

— Не, но… помисли си. Това означава, че първото признание все пак означава нещо.

Погледът на Маделин светна.

— В такъв случай явно съм приключила — рече.

— Не и аз — взе ръката й в своята Ленард. — Не и аз.

Бележки

[1] Wretched Misery (англ.), Гадна мизерия; The Clits (англ.), Клиторите. — Б.пр.

[2] Австрийският художник-експресионист от началото на XX в. е известен с показните си еротични рисунки и интереса си към човешките форми и сексуалност. — Б.пр.

[3] Американска компания за сладолед, основана през 1945 г. и известна с рекламата си за 31 вкуса и аромата, с идеята клиентът да опита по един вид всеки ден от месеца, докато намери любимия си сладолед. — Б.пр.

[4] Препратка към песента на кънтрипевицата Better Get To Livin, където се пее: „Аз не съм Далай Лама, но ще опитам да ви дам един съвет“. — Б.пр.

[5] Независимо американско издателство, едно от първите, разпространили така наречената „Френска теория“ в Северна Америка, най-вече посредством периодичното си издание. — Б.пр.

[6] Система за библиотечна класификация, разработена от американеца Мелвил Дюи през 1876 година. Оттогава насам е подложена на поне 22 значителни преработки, последната от които през 2004 г. — Б.пр.

[8] Консервативен американски писател, коментатор, телевизионер (1925–2008), оказал огромно влияние върху развитието на консервативното движение в САЩ. Бъкли е автор на над петдесет книги, сред които романи на различна тематика — исторически, приключенски, шпионски и пр. — Б.пр.

[8] Имитация на китайско изкуство с псевдокитайски фигури и сцени. — Б.пр.

[9] Традиционно ястие по Източното крайбрежие на САЩ, приготвяно от морски дарове и зеленчуци върху нагорещени камъни, застлани със слой водорасли. — Б.пр.

[10] Демографската статистика разделя семействата по критерии като брой членове, тип, брой на децата и пр. Един от типовете семейства е т.нар. „нуклеарно“ (ядрено), състоящо се от една брачна двойка с деца. — Б.пр.

[11] Легендарен и харизматичен преподавател по литература в „Браун“, за когото студентите му казват, че и курс по плетене на кошници да води, пак биха се записали. Автор на множество монографии и преводач. — Б.пр.

[12] Хайнрих фон Клайст е немски драматург, поет и критик (1777 — 1811). Той и приятелката му Хенриете Фогел решават да се самоубият, като идеята за самоубийство Клайст обсъжда още преди това с жена си Мари. — Б.пр.

[13] В това култово за „Браун“ заведение повечето видове сандвичи в менюто носят имената на популярни личности, какъвто е противоречивият тогавашен кмет на Провидънс Бъди Чанчи. Сред другите „кръстници“ са Марлене Дитрих, собственикът на верига магазини за накити с диаманти Томи ван Ской и пр. Б.пр.

[14] Сапуни на „Проктър&Гембъл“, станали известни с чистите си съставки, мек аромат и с това, че се задържат на повърхността на водата. — Б.пр.

[15] Американска писателка, активистка и феминистка (1921–2006), водеща фигура в женското движение в САЩ през 60-те и двигател на „втората вълна“ американски феминизъм през XX век. Основател и първи президент на Националната организация на жените. — Б.пр.

[16] Американска адвокатка и социална активистка (1920–1998), водач на Женското движение. През 1971 г. се присъединява към други водещи феминистки като Глория Стайнман и Бети Фридан. Известна е с шапките си с периферия, които започва да носи от началото на адвокатската си кариера през 40-те, когато тази професия упражняват само шепа жени — за да е сигурна, че няма да я сбъркат със секретарка. — Б.пр.

[17] Берта Хелена Амалия Рифенщал е немска балерина, актриса, режисьорка и фотографка; една от най-колоритните и забележителни кино-творци и хора на изкуството на XX в., в същото време спорна и противоречива фигура. Авторка на два от най-известните документални филми за Третия Райх, тя е считана за безспорна майсторка в документалния жанр на седмото изкуство. — Б.пр.

[18] Метод за глобално образование чрез ролеви игри, който има за цел да въведе участниците в света на международните организации, да развие у тях комуникативни умения, да ги ориентира в регионални и глобални проблеми. — Б.пр.

[19] Един от най-големите секс-символи на 50-те. — Б.пр.

[20] Цитатите на български са по изданието „За граматологията“, Жак Дерида, превод от френски Жана Дамянова, ИК „Лик“, 2001. — Б.пр.

[21] Прочутото изречение „There’s no there there“ Гъртруд Стайн пише в автобиографичната си книга Everybody’s Autobiography. То е израз на нейната „болезнена носталгия“ след като се завръща в родния Оукланд след четирийсетгодишно отсъствие и не намира къщата си там, където е била, а целият квартал и околностите са променени до неузнаваемост. — Б.пр.

[22] Тук и по-нататък цитатите са по изданието: Ролан Барт, „Фрагменти на любовния дискурс“, превод от френски Лидия Денкова, Издателство „Изток-Запад“, 2005. — Б.пр.

[23] Картър става обект на подигравки, задето по време на риболов бил „нападнат“ от плуващ срещу него блатен заек. — Б.пр.

[24] Името, с което местните хора в Провидънс наричат сградата на Банк ъв Америка. Според една от версиите, именно тя е прототип на сградата, в която се помещава измисленият вестник „Дейли Планет“ от комиксите за „Супермен“ през 50-те. Най-високата сграда в Роуд Айлънд. — Б.пр.

[25] Американска рок-група, основана през 1975 г. от Деби Хари и Крис Стейн. Едни от пионерите на нюуейв и пънк в САЩ. — Б.пр.

[26] Базата, където през зимата на 1777 г. генерал Джордж Вашингтон оттегля своята Континентална армия след загубата при Джърмтаун. — Б.пр.

[27] Типично американско ястие, което обединява месо и риба. Смята се, че рецептата е „родена“ в Ню Йорк в ресторант през 1960 г. Днес няма точно предписание какво освен дивеч и риба трябва да включва. — Б.пр.

[28] „Къщата на животните“ (Animal House) е колежански филм на Джон Ландън от 1978 г. с участието на Джон Белуши, чиято слава идва с друга лента на същия режисьор — „Блус Брадърс“ (1980). — Б.пр.

[29] Неологизъм, създаден от смесването на preppy и hipster. Използва се за марково облечени контета от елитните учебни заведения в Америка, то имат собствен код на общуване, поведение, език и пр. — Б.пр.

[30] Първата жена член на Върховния съд на САЩ, номинирана за поста от Рейгън през 1981 г. — Б.пр.

[31] Секретна операция на ФБР от началото на 80-те години, която има за цел изкореняването на ширещата се по това време сред политическия елит на САЩ корупция. — Б.пр.

[32] Превод от английски: Иглика Василева. — Б.пр.

[33] Хауард Суеърър е президент на „Браун“ от 1977 до 1988 г. Мандатът му се свързва с финансова стабилизация на колежа и почти четворно увеличаване на бюджета от спонсори. Кламбейк е традиционно за Ню Ингланд ястие от морски дарове и зеленчуци на плоча. — Б.пр.

[34] Никарагуански революционер и водач на бунтовете (1927–1933) срещу военната окупация на Никарагуа от страна на САЩ. — Б.пр.

[35] Фронтменът на популярната през 80-те години британска група The Cars. — Б.пр.

[36] Задължително условие (лат.). — Б.пр.

[37] Анонимна християнска мистична творба, написана на средноанглийски език през XIV век. Текстът е духовен пътеводител за съзерцателна молитва в късносредновековното монашество. — Б.пр.