Джефри Юдженидис
Брачната фабула (4)

О бозе почивши

Дотогава Мичъл не бе сменял дори бебешки памперс. Никога не се беше грижил за болен, нито бе виждал някой да умира, а ето че попадна на място, предназначено най-вече за умиращи, и неговата работа се състоеше в това да им помага да се разделят с живота в покой и да знаят, че са обичани.

Вече три седмици Мичъл работеше като доброволец в Дома за умиращи бедняци. Ходеше там пет дни в седмицата, от девет сутринта до един и нещо следобед, и вършеше каквото има за вършене. Например, даваше на болните лекарства, хранеше ги, правеше им масаж на главата, присядаше на леглата им, за да не се чувстват самотни, гледаше ги в лицето и ги държеше за ръцете. Не беше нещо, което се учи предварително, и въпреки това, за своите двайсет и две години на този свят, той бе извършвал не повече от една или две от тези дейности — повечето му бяха напълно непознати.

Пътуваше вече четири месеца, мина през три континента и девет страни, но Калкута му се стори първото автентично и неподправено място. Донякъде това се дължеше на една подробност — сега беше сам. Компанията на Лари му липсваше. Преди Мичъл да замине от Атина, когато двамата с приятеля се уговаряха да се съберат отново през пролетта, никой не спомена причината за оставането на Лари в Гърция. Общо взето, изборът на Лари да спи с мъже нямаше кой знае какво значение. Но придаваше двусмисленост на естеството на приятелството им — особено предвид онази пиянска нощ във Венеция — и накара и двамата да се чувстват неловко.

Ако Мичъл успееше да си възвърне привързаността и обичта на Лари, животът му в момента би потръгнал по друг начин. Засега обаче, както стояха нещата, положението беше малко или много комично и шекспировско: Лари обича Мичъл, който обича Маделин, която обича Ленард Банкхед. Самотно пребиваваше в най-бедния град на света, където нямаше нито един познат, обществени телефони не съществуваха, а пощенските услуги не бяха от най-бързите. Това не слагаше край на този романтичен фарс, но сваляше Мичъл от сцената.

Другата причина Калкута да му се струва толкова автентичен град беше, че там го отведе конкретна цел. Допреди това си беше чист туризъм. Най-доброто, което би могъл да каже за обиколките си преди Индия, бе, че те очертават маршрута на едно дълго пътуване, довело го до сегашното му местопребиваване. Първата седмица в Калкута отдели за запознаване с града. Отиде на литургия в англиканската църква, в чийто покрив зееше дупка, а паството й се състоеше от шестима осемдесетгодишни дядовци. В Комунистическия театър изтърпя тричасова постановка на „Майка Кураж“ на бенгалски език. Разходи се по Чорингий Роуд, покрай астролози, които разчитаха карти „Таро“, и бръснари, които работеха, приклекнали край бордюра. Един уличен търговец подмами Мичъл да му разгледа стоката: диоптрични очила и използвана четка за зъби. Извадената от шосето канализационна тръба бе достатъчно голяма да приюти цяло семейство да бивакува вътре. Докато чакаше на опашка в „Банк ъв Индия“, видя на ръката на бизнесмена пред себе си часовник със слънчева батерия. Регулировчикът на кръстовището беше темпераментен като Тосканини. Кравите бяха хилави и гримирани — като манекенки. Всичко, което Мичъл виждаше, вкусваше или помирисваше, бе различно от онова, с което беше свикнал.

Още в мига, в който самолетът кацна на международното летище в Калкута в два сутринта, Мичъл разбра, че Индия е перфектното място да изчезнеш. Пътуването до града премина в почти непрогледна тъмнина. През процепа на перденцето, забулило задното стъкло на таксито „Амбасадор“, Мичъл различи силуетите на евкалипти от двете страни на ограбения от светлина път. Жилищните сгради, които започнаха да изникват тук-там, се извисяваха като тъмни великани. Единствената светлина идваше от кладите, запалени насред кръстовищата.

Таксито го закара до пансиона на Армията на спасението на Съдър Стрийт и оттогава той живееше там. Съквартирантите му бяха трийсет и седем годишен германец на име Рюдигер и флорентинецът Майк — бивш продавач на бяла техника. Тримата си деляха мъничка къщурка срещу основната сграда. Махалата около Съдър Стрийт представляваше най-слабо посещаваната от туристи част на града. Оттатък улицата се издигаше луксозен хотел, предназначен за старите господари на Индия — предимно британци. На няколко преки по-нататък, на булевард „Джавахарлал Неру“, се намираше „Оберои Гранд“ с накипрените му с тюрбани портиери. Ресторантчето на ъгъла, предназначено да задоволява вкуса на средната класа туристи с раници на гърба, предлагаше бананови палачинки и хамбургери с биволско. Майк твърдеше, че на съседната улица можело да се намери бханг ласи.

Повечето хора не идваха в Индия, за да станат доброволци в католическа монашеска мисия. Повечето идваха да поживеят в ашрам, да пушат ганджа и да живеят с минимум средства. Една сутрин на закуска Мичъл влезе в трапезарията и завари Майк в компанията на шейсетинагодишен калифорниец, облечен от горе до долу в червено.

— Свободно ли е? — посочи празния стол Мичъл. Калифорниецът — казваше се Хърб — вдигна поглед към новодошлия. Хърб се имаше за духовен човек. Начинът, по който задържаше погледа ти, подсказваше, че иска това да се знае.

— Нашата маса е твоя маса — отвърна.

Майк дъвчеше препечена филийка. След като Мичъл се настани, Майк преглътна и каза на Хърб:

— Е, слушам те.

Хърб сръбна от чая си. Бе започнал да оплешивява, имаше проскубана сребриста брадица. На врата му висеше медальон със снимка на Бхагван Шри Раджниш.

— В Пуна има удивителна енергия — каза Хърб. — Усеща се само когато си там.

— Чувал съм за тази енергия. — Майк смигна на Мичъл. — Може би един ден ще отида. Къде точно се намира Пуна?

— На югоизток от Бомбай.

Първоначално раджнишите — които наричаха себе си „поклонници“ — се бяха обличали в минзухарено жълто. Но напоследък Бхагван бе решил, че жълтите одежди са станали твърде популярни. Затова беше постановил последователите му да носят червено.

— С какво се занимавате, момчета? — продължи да разпитва Майк. — Чувам, че при вас стават оргии.

В меката усмивка на Хърб се настани търпимост.

— Нека го обясня така, че да ме разбереш. Деянията сами по себе си не са нито добри, нито лоши. За повечето хора е най-добре нещата да са простички. Сексът е нещо лошо. Сексът е заклеймен с отрицание. За други хора обаче, които, да речем, са достигнали по-високо ниво на просветление, категориите добро и зло са преходни.

— С други думи, правите оргии? — не се отказваше Майк. Хърб погледна към Мичъл.

— Нашият приятел е доста праволинеен.

— Добре де, а левитация? — попита Майк. — Чувал съм, че има хора, които левитират.

Хърб взе сребристата си брада в шепи. Накрая отрони:

— Има хора, които левитират.

Докато течеше този разговор, Мичъл си намери занимание, като се зае да маже филията си с масло и да пуска кубчета непреработена захар в чая си. Беше важно да се отмъкнат колкото се може повече филийки, преди келнерите да са спрели да сервират.

— Ако замина за Пуна, ще ме пуснат ли? — попита Майк.

— Не — отговори Хърб.

— За да отседнеш в ашрама, трябва да си искрен поклонник. Бхагван ще разбере, ако не си искрен във вярата си — все едно как си облечен.

— Интересно ми е — кимна Майк. — Само се шегувам за секса. — Цялата философия, всичко — интересно е.

— Ти бълваш само глупости, Майк — отговори Хърб. — Разпознавам глупостите, когато ги видя.

— Нима? — изненадващо се обади Мичъл.

Предизвикателството във въпроса му беше недвусмислено, но Хърб запази присъствие на духа и продължи да отпива от чая си. Погледна кръста на Мичъл.

— Как е приятелката ти Майка Тереза? — попита.

— Добре.

— Четох някъде, че наскоро била в Чили. Явно са добри приятели с Пиночет.

— Тя пътува много, за да събира средства — отговори Мичъл.

— Да му се не види — закахъри се Майк. — Започвам да се самосъжалявам. Ти си имаш твоя Бхагван, Хърби. Мичъл си има Майка Тереза. А аз кого си имам? Никого.

Подобно на цялата трапезария, препечената филийка се опитваше да се прави на английска, но не й се удаваше. Филийките бяха с правилната форма. Приличаха на хляб. Но вместо да бъдат препечени в тостер, бяха метнати на скара върху жив огън и имаха вкус на пепел. Дори непрепечените филийки имаха странен вкус, не точно като хляб.

Хората продължаваха да прииждат на закуска, изсипваха се от спалните помещения на първия етаж. Влезе групичка загорели на слънцето новозеландци, всеки понесъл бурканче „Веджимайт“^[1], после се появиха две жени с очертани с кохл очи и халки на пръстите на краката.

— Знаете ли защо съм тук? — продължи Майк. — Загубих си работата, затова. Икономиката потъна в мръсния канал и аз си рекох: мамка му, заминавам за Индия. Обменният курс е по-силен от всичко.

Започна да изрежда пълен списък с местата, където е отсядал, и с нещата, които си е купувал за жълти стотинки. Билети за влак, порции къри със зеленчуци, бунгала на брега в Гоа, масажи в Бангкок.

— Бях в Чиан Май при планинските племена — били ли сте някога при планинските племена? Диваци. Имахме си водач, който ни заведе в джунглата. Бяхме отседнали в една колиба и един от племето, лечител или какъвто там, идва и ни носи опиум. Струваше някъде пет кинта! За ей такава буца. Мили боже, така се наковахме! — Обърна се към Мичъл: — Пробвал ли си опиум?

— Веднъж.

Тук Хърб се облещи.

— Виж, това ме учудва. Сериозно ме учудва. Бих предположил, че християнството не би приело радушно това.

— Зависи от намерението на пушещия опиум — рече Мичъл. Хърб присви очи.

— Тази сутрин сме малко враждебни — отбеляза.

— Не — погледна го Мичъл.

— Напротив.

Ако щеше да става добър християнин, Мичъл трябваше да се научи да не проявява такава неприязън към хората. Но все пак бе твърде прекалено да започне да изисква това от себе си точно с Хърб.

Добре че не след дълго Хърб стана от масата.

Майк го изчака да се отдалечи достатъчно, че да не може да ги чува.

— Пуна. Звучи като путка. Оргиите са им част от номера. Бхагван ги задължава да ползват гумички. Знаеш ли какво си казват един на друг? „Обличам те“.

— Може би трябва да се запишеш при тях — каза Мичъл.

— „Обличам те“, брат — присмя се Майк. — И пичките се връзват. Налапай ми го и ще постигнеш вътрешен мир. Голям лаф!

Той пак изпуфтя и стана от масата.

— Трябва да отида да се изсера — обяви. — Знаеш ли с какво не мога да свикна тука? Азиатските им тоалетни. Най-обикновена дупка в пода, всичко се оплисква. Адски грубо.

— Различна технология — каза Мичъл.

— Не е цивилизовано — възмути се Майк и като махна с ръка, напусна трапезарията.

Останал сам, Мичъл пийна още чай и огледа помещението, запуснатата му елегантност, плочките на пода на верандата, която беше пълна с цветя в саксии, белите колони, насечени с електрически жици, захранващи вентилатори с ракитени перки на тавана. Двама келнери индийци в мръсни бели сака сновяха чевръсто между масите и сервираха на туристите, които се размотаваха с копринени шалове и широки ленени панталони. Дългокосият тип с рижа брада срещу Мичъл беше облечен целият в бяло, като Джон Ленън от корицата на „Аби Роуд“.

Мичъл винаги бе вярвал, че е роден твърде късно, за да бъде хипи. Но грешеше. Ето че през 1983-та в Индия беше пълно с хипита. Доколкото Мичъл можеше да прецени, шейсетте бяха англо-американски феномен. Не изглеждаше нормално на някакви си европейци, дето не са произвели какъвто и да било качествен рок, да им се позволява да падат под неговото влияние, да танцуват туист, да правят общности, да пеят песните на „Пинк Флойд“ с тежък акцент. Шведите и немците, които Мичъл срещаше в Индия, неизменно носеха разноцветни нанизи от мъниста, само и само за да потвърдят убедеността му, че тяхното участие през шейсетте е било — в най-добрия случай — подражателско. Те си падаха по нудизма, екологията, здравословното стоене на слънце. Според Мичъл участието на европейците в шейсетте — както все повече и повече неща в днешно време — по същество беше на наблюдатели. Първоначално гледаха отстрани, а едва след известно време се опитаха да се присъединят.

Хипитата обаче не бяха единствените дългокоси елементи в трапезарията. От стената в дъното надничаше не друг, а самият Исус Христос. Стенописът, който Мичъл знаеше, че присъства във всяка мисия на Армията на спасението из цял свят, изобразяваше Човешкия син, озарен от небесен сноп светлина, пронизителните му сини очи се впиваха директно в посетителите на трапезарията.

Имаше и надпис:

Христос е господарят на този дом.

Невидимият гост на всяко хранене.

Безмълвното присъствие на всеки разговор.

На дълга маса точно под стенописа се беше събрала голяма група. Мъжете бяха с къси коси. Жените носеха дълги рокли, бебешкорозови блузи и сандали, обути не на босо, а с чорап. Седяха изпънати, разстлали салфетки за хранене в скута си, разговаряха с приглушени, сериозни гласове.

Това бяха другите доброволци в Дома на Майка Тереза.

Ами ако вярваш и вършиш добри дела, ами ако умреш и отидеш в рая, и ако хората, които срещнеш там, са онези, които не си харесвал приживе? Мичъл и преди се бе хранил на маса на доброволци. Белгийците, австрийците, швейцарците и всички останали го посрещнаха радушно. С готовност му подаваха мармалада. Задаваха му учтиви въпроси за живота му и съответно учтиво предоставяха информация за себе си. Но не си разменяха шеги и сякаш останаха леко обидени от шегите, които си позволи да пусне той. Мичъл бе виждал тези хора в действие в „Калигхат“. Бе ги наблюдавал как вършат най-гадната черна работа. За него те бяха впечатляващи човешки същества, особено в сравнение с такива като Хърб. Но не се чувстваше на мястото си в тяхната компания.

Не защото не бе опитал. На третия ден в Калкута си позволи лукса да отиде на бръснар. В порутеното дюкянче човекът наложи лицето му с горещи кърпи, насапуниса бузите му и ги избръсна, като завърши с невероятно зареждащ масаж по раменете и врата на Мичъл. Накрая го прибута със стола, за да му е удобно да се погледне в огледалото. Мичъл видя бледото си лице, огромните очи, носа, устните и брадичката — имаше нещо не наред във всичко това. Недостатъкът не беше физически, не се дължеше на природата, а на хората, по-конкретно на момичетата, или не точно на момичетата, а на Маделин Хана. Защо тя не го харесваше достатъчно? В търсене на отговор, Мичъл се взря в отражението си. Няколко секунди по-късно, поддал се на мощен вътрешен тласък, каза на бръснаря, че иска и подстрижка.

Онзи вдигна ножицата. Мичъл поклати глава. Човекът взе електрическа машинка и Мичъл кимна.

После дойде ред да се споразумеят за дължината и след няколко прокарвания на машинката се спряха на половин сантиметър. Всичко свърши за пет минути. Кестенявите къдрици на Мичъл заминаха, струпани на купчина на пода. Хлапе в прокъсани къси панталони ги изхвърли в канала навън.

След като си тръгна от бръснарницата, Мичъл непрекъснато търсеше случай да открие драматичното си отражение в уличните витрини. Приличаше на призрак на самия себе си.

Една от витрините, където спря да се огледа, се оказа на бижутерия. Той влезе и застана пред кутия с религиозни медальони. Вътре имаше кръстове, ислямски полумесеци, еврейски звезди, символи ин-ян и какви ли не други — непознати нему. След като се зарови сред кръстчета с различен стил и големина, си хареса едно. Бижутерът го претегли и го опакова красиво, после го пъхна в копринена кесийка, а нея прибра в резбована дървена кутийка, като запечата с восък цялото пакетче. Още щом се озова обратно на улицата, Мичъл разкъса изящното пакетче и извади кръстчето. Беше сребърно, със сини кантове. Не беше малко. В началото го носеше под тениската си, но седмица по-късно, след като вече официално работеше като доброволец, започна да го носи над дрехите, където всеки, включително болните и умиращите, можеха да го видят.

 

 

Мичъл се бе притеснявал, че на десетата минута ще изхвърчи с писъци от приюта. Но нещата потръгнаха по-добре от очакваното. На първия ден го пое дружелюбен и широкоплещест собственик на пчелин от Ню Мексико.

— Както ще се увериш, организацията тук не е много добра — предупреди го човекът, докато го водеше по пътеката между редиците легла. — Има постоянно текучество, така че просто се включваш където успееш. — Самото място се оказа доста по-малко от представите на Мичъл, създадени след прочитането на „Нещо красиво за Бог“. Мъжкото отделение побираше под сто легла, по-точно около седемдесет и пет. Пчеларят показа на Мичъл амбулаторията, където се съхраняваха лекарствата и превързочните материали. Разведе го из потъналата в сажди кухня и също толкова примитивното перално помещение. Една жена стоеше пред казан с вряща вода и мушкаше дрехите с дълъг прът, а друга жена изнасяше мокрите чаршафи на покрива да съхнат.

— Откога си тук? — обърна се към пчеларя Мичъл.

— Няколко седмици. Цялото ми семейство е тук. Това ни е коледната ваканция. И новогодишната. Жена ми и децата работят в едно от сиропиталищата. Прецених, че тук може да е тежичко за малките. Но да се грижат за сладки бебчета? Разбира се, защо не.

Със слънчевия си загар и руси къдри пчеларят приличаше на легендарен сърфист или застаряваща футболна звезда. Имаше бистър, спокоен поглед.

— Две са нещата, които ме доведоха тук — каза той, преди да остави Мичъл сам. — Майка Тереза и Алберт Швайцер. Преди няколко години си устроих страхотно пътешествие из текстовете на Швайцер. Изчетох всичко, което е написал. И докато се усетя, вече се бях записал на подготвителни курсове по медицина. Вечерни. Биология. Органична химия. Бях двайсет години по-възрастен от всички останали курсисти. Но продължих. Завърших курса миналата година, кандидатствах в шестнайсет медицински колежа и влязох в един. Започвам другата пролет.

— А какво ще стане с кошерите?

— Ще продам пчелина. Отварям нова страница. Започвам нова глава. Както щеш го наречи.

Първия ден Мичъл реши да не се напряга много — докато се ориентира. Помогна при сервирането на обяда, като разсипваше леща в купички. Носеше на пациентите чаши вода. Като цяло хората се оказаха по-чисти и по-здрави, отколкото бе очаквал. Имаше десетина доста възрастни и в окаяно положение, с лица като скелети, лежаха неподвижни в леглата си, но голяма част бяха на средна възраст, а имаше и неколцина съвсем млади. Често бе трудно да се прецени от какво са болни. На леглата им не бяха окачени табелки с диагнози. Беше ясно, че тези хора няма къде другаде да отидат.

Главната монахиня, сестра Луиз, беше строга до педантичност и носеше очила с черни рогови рамки. По цял ден стоеше пред Дома и крещеше заповеди. За нея доброволците бяха голяма досада. Всички останали монахини бяха еднакво мили и любезни. Такива дребнички и крехки, Мичъл се чудеше как имат сили да вдигат бедстващите хора от улиците и да ги качват в раздрънканата линейка, и как изнасят от Дома труповете.

Като цяло доброволците бяха разнородна група. Имаше няколко ирландки, които вярваха в непогрешимостта на папата. И един англикански пастор, който наричаше Възкресението „хубава идея“. Шейсетгодишен гей от Ню Орлиънс, който преди да дойде в Калкута бе минал по пътя на поклонниците в Испания, като междувременно се отбил да участва в надбягването с бикове в Памплона. Свен и Елен — двойка лутерани от Минесота — носеха еднакви жилетки за сафари с натъпкани с лакомства джобове, които сестрите не им позволяваха да раздават. Двамата навъсени французи, студенти медици, работеха с пъхнати в ушите слушалки на уокмените и не разговаряха с никого. Имаше брачни двойки, дошли да поработят доброволно за седмица, както и студенти, задържали се половин и дори една година в приюта. Независимо кои бяха и откъде идваха, всички се стараеха — всеки според възможностите си — да следват водещата философия.

Всеки път, когато Мичъл видеше Майка Тереза по телевизията — как се среща с президенти или получава хуманитарни отличия (не можеше да се отърве от мисълта, че му прилича на вещицата от приказките, намъкнала се неканена на бала), как застава пред неизбежно високия за ръста й микрофон, така че се налагаше да повдигне глава като жрица, за да говори, а лицето й имаше черти на момиче и на старица едновременно, неопределими, също като особено звучащия й източноевропейски глас, който излизаше измежду тъпичките й устни, — всеки път, когато излизаше да говори, Майка Тереза цитираше Евангелие от Матея, 25:40: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. Именно върху този библейски откъс тя основаваше своята работа — едновременно израз на мистична вяра и практически наръчник за извършване на благотворителност. Телата в Дома за умиращи бедняци, потрошени и болни, бяха Христовите тела, божественото си личеше във всяко от тях. Онова, което се очакваше от хората, работещи тук, бе да приемат евангелския текст буквално. Да вярват достатъчно сърцато, че благодарение на някаква алхимия на душата това се случва: поглеждаш в очите на умиращ и виждаш в тях Христос, който отвръща на погледа ти.

На Мичъл не му се беше случвало. Не бе очаквал и да се случи, но към края на втората седмица започна да изпитва неудобство, осъзнал, че извършва само най-леките и щадящи дейности в Дома. Например, все още никого не беше изкъпал. Къпането бе основното, което вършеха чуждестранните доброволци. Всяка сутрин Свен и Елен — които в Минесота се занимаваха с озеленяване — се придвижваха между редиците легла, като съпровождаха хора до банята в другия край на сградата. Ако някой пациент бе твърде слаб или болен, за да се движи сам, Свен викаше пчеларя или англиканския пастор, за да му помогне с носилката. Докато Мичъл седеше и правеше разтривки на глава, наблюдаваше хора, които по никакъв начин не изглеждаха изключителни, да извършват изключителни неща като това да мият и бършат болните и умиращите от Дома, да ги съпровождат обратно до леглата им с мокрите коси и гърчавите им тела, увити в чисти чаршафи. Ден след ден Мичъл избягваше този вид помощ. Страхуваше се да къпе мъжете. Страхуваше се от това как може да изглеждат голите им тела, от болестите и раните, които евентуално бяха скрити под робите, страхуваше се и от телесните им миазми, от това ръцете му да се докоснат до тяхната урина и екскременти.

Що се отнася до Майка Тереза, Мичъл я срещна един-единствен път. Тя вече не работеше всеки ден в Дома. Беше основала хосписи и сиропиталища из цяла Индия, както и на други места по света, и прекарваше времето в ръководене на цялостната организация. Мичъл беше дочул, че най-сигурният начин да срещнеш Майка Тереза бе да отидеш на литургия в манастира, така че една заран преди изгрев-слънце излезе от Армията на спасението и се отправи през тъмните стихнали улици към манастира на улица „Ей Джи Си Боуз“. Докато прекрачваше прага на озарения от свещи параклис, той се постара да не му личи колко се вълнува — чувстваше се като фен с пропуск за достъп зад кулисите. Застана до групичка чужденци, които вече бяха заели местата си. На пода пред тях монахини бяха започнали да се молят, не просто коленичеха, а се просваха в цял ръст пред олтара.

Вълната от извърнати глави на доброволци подсказа на Мичъл, че Майка Тереза е влязла в параклиса. Изглеждаше невъзможно слаба и дребничка, не по-висока от дванайсетгодишно момиче. Застана в центъра на параклиса, коленичи и долепи чело о земята. Мичъл виждаше единствено ходилата на босите й нозе. Бяха напукани и жълти — ходила на стара жена, но сякаш заредени с необикновена сила.

 

 

Една петъчна сутрин на третата седмица, откакто бе пристигнал в града, Мичъл стана от леглото, изми си зъбите с йодирана вода, изпи си таблетката хлороквин (против малария) и след като си наплиска лицето и почти голата глава с вода от чешмата, отиде на закуска. Майк го придружи, но не хапна нищо (стомахът му бил разстроен). Рюдигер се появи на масата с книга. Мичъл закуси набързо, прекоси двора и излезе на Съдър Стрийт.

За началото на януари бе по-студено, отколкото Мичъл беше очаквал да бъде в Индия. На минаване покрай рикшите пред входа шофьорите му подвикваха, но той не им обърна внимание, ужасен от мисълта да експлоатира човешко същество като впрегатно добиче. Като стигна улица „Джавахарлал Неру“, се вля в трафика. Докато десет минути по-късно пристигна автобусът, опасно наклонен от висящите от вратите пътници, зимното слънце бе прогонило мъглата и денят се затопляше.

Южният квартал Калигхат дължеше името си на храма на Кали, който се намираше в самия му център. На външен вид храмът не беше нищо особено — един вид местен клон, чийто централен офис е някъде другаде по света, но околните улици бяха оживени и колоритни. Търговци бутаха в ръцете на поклонниците, които се тълпяха на влизане и излизане от храма, свещени предмети — цветни гирлянди, гърненца с пречистено индийско масло гий, зловещи плакати на богинята Кали с изплезен език. Точно зад храма, на практика с обща стена — именно поради това доброволците бяха нарекли мястото „Калигхат“, — се намираше Домът.

Проправяйки си път през тълпата отвън, Мичъл мина през незабележимата врата и се спусна по стълбите към подземното помещение. Тунелообразната зала беше слабоосветена, единствената светлина, която достигаше откъм улицата, идваше от прозорчетата, които се падаха високо на външната стена и през тях се виждаха стъпалата на минаващите отвън. Мичъл изчака зрението му да се адаптира. Бавно, сякаш изтъркулени по леглата си от небитието, телата на несретниците изплуваха, подредени в три мъгляви редици. Сега, след като вече виждаше, Мичъл прекоси залата и се отправи към амбулаторията в дъното. Там завари докторката ирландка, която се взираше в лист с написани на ръка бележки. Очилата й се бяха смъкнали на носа и тя вдигна глава назад, за да види кой влиза.

— А, ето те и теб — посрещна го. — Ей сега приключвам.

Имаше предвид разпределянето на лекарствата в количката. Застанала пред нея, поставяше таблетки в номерирани отделения на подноса. Запасите от медикаменти зад нея се издигаха чак до тавана. Дори Мичъл, който нямаше никаква представа от лекарства, можеше да прецени, че в Дома съществува проблем с наличностите: от едни средства имаше в излишък (например марля и поради някаква причина вода за изплакване на уста), а други (като широкоспектърния антибиотик тетрациклин) бяха на свършване. Някои компании изпращаха лекарства с изтичащ срок на годност, като се възползваха от преференцията за приспадане на данъци. Голяма част от лекарствата бяха предназначени за лечение на болести, характерни за развитите страни — например високо кръвно и диабет, — докато за типичните за региона болести — туберкулоза, малария, трахома — нямаше почти нищо. Не достигаха и болкоуспокояващите — нямаше нито морфин, нито негови производни. Само немски парацетамол, холандски аспирин и сироп против кашлица от Лихтенщайн.

— Я виж ти — присви очи към едно зелено шишенце докторката. — Витамин Е. За хубава кожа и либидо. Точно каквото им е нужно на тези господа.

Хвърли шишенцето в боклука и вдигна ръка към количката.

— Твоя е — рече.

Мичъл изкара ловко количката от амбулаторията и се отправи по пътеката между леглата. Раздаването на лекарствата бе сред любимите му дейности. Беше относително лесна за изпълнение, в същото време важна, но въпреки това механична. Не знаеше кое хапче за какво е. Просто внимаваше всяко да отиде при когото трябва. Някои от болните можеха сами да си изпият лекарството. На други трябваше да помага, като им повдигне главата и им подаде вода, за да преглътнат. Устите на мъжете, които дъвчеха пан, приличаха на зейнали кървави рани. Най-възрастните нямаха почти никакви зъби. Мъжете си отваряха устата един подир друг и оставяха Мичъл да сложи хапчето върху езика им.

За мъжа от легло 24 нямаше хапче. Мичъл бързо разбра защо. Половината му лице бе скрито зад загубила цвета си превръзка. Памучната марля потъваше дълбоко в плътта му, сякаш залепнала директно върху черепа отдолу. Очите му бяха затворени, но устните стояха отделени една от друга в гримаса. Докато Мичъл възприемаше цялата гледка, чу зад себе си плътен глас:

— Добре дошъл в Индия.

Беше пчеларят, носеше чиста превръзка, лейкопласт и ножици.

— Стафилококова инфекция — посочи той превързания мъж. — Вероятно се е порязал при бръснене. Нещо съвсем простичко. После е отишъл да се изкъпе в реката или да изпълни ритуалното отдаване на дарове пуджа — и дотам. Бактериите навлизат през порязаното и започват да изгризват цялото му лице. Сменихме му превръзката преди три часа, а ето че пак има нужда от нова.

Пчеларят беше пълен с информация от такъв характер — все във връзка с интереса му към медицината. Възползваше се от липсата на обучен медицински персонал, оперираше в отделението почти като стажант, получаваше разпореждания от лекарите и вършеше практическа работа — промиваше рани, вадеше ларви от некротирала тъкан с пинцети.

Коленичи, като напъха слабоватото си тяло в тесния процеп между леглата. Когато пчеларят остави марлята и лейкопласта внимателно върху леглото, мъжът отвори здравото си око и го изгледа стреснат.

— Всичко е наред, приятел. Аз съм с теб. Дошъл съм да ти помогна.

Изключително чистосърдечен и много добър човек. Ако Мичъл беше болна душа — според категориите на Уилям Джеймс, — то пчеларят беше подчертано здравомислещ. („Имам предвид онези, на които като им се предостави или предложи нещастие, категорично отказват да го изпитат, защото го приемат за нещо грешно и долно.“) Беше вдъхновяващо да си представя как пчеларят се грижи за пчелина си насред пустошта, как отглежда децата си и е страстно влюбен в жена си (често го споменаваше), как произвежда мед — във всеки смисъл. И в резултат на целия този съвършен живот, у пчеларя се бе породило желание да се освободи от него, да си създаде сериозни затруднения и дори да се постави на изпитания, само и само за да облекчи страданието на други. Именно за да бъде около хора като пчеларя Мичъл бе дошъл в Калкута — да ги опознае, да се отърка в добротата им.

Пчеларят извърна лъчезарното си лице към Мичъл.

— Как си днес? — попита.

— Добре. Раздавам лекарствата.

— Радвам се да те видя тук. Вече колко време идваш?

— Това ми е третата седмица.

— Браво на тебе! Някои се отказват още на втория-третия ден. Продължавай да продължаваш. Нуждаем се от всяка допълнителна помощ.

— Разбира се — каза Мичъл и продължи нататък с количката.

Приключи с първата и втората редица легла и зави, за да мине по другата пътека, пред леглата покрай вътрешната стена. Мъжът на номер 57 се беше повдигнал на лакът и наблюдаваше надменно Мичъл. Имаше елегантно, патрицианско лице, къса коса и нездрав тен.

Щом Мичъл му подаде хапчетата, онзи рече:

— Какъв е смисълът да ги пия?

Внезапно стреснат от английския му, Мичъл отговори:

— Не съм сигурен защо са ви изписани. Трябва да попитам лекарката.

Онзи изпухтя с ноздри.

— В най-добрия случай са успокоителни. — Не понечи да ги вземе. — Откъде си?

— Американец съм.

— Един американец никога не би тънал в мизерия като тази. Нали?

— Сигурно — призна Мичъл.

— И аз не би трябвало да съм тук — продължи болният. — Преди години, преди да се разболея, съдбата ми бе да служа в Министерството на земеделието. Сигурно си спомняш какъв глад се ширеше в Индия. Джордж Харисън направи прочутия си концерт в Бангладеш. Това се помни днес. А ситуацията в Индия бе също толкова катастрофална. Днес, в резултат на промените, които извършихме тогава, Майка Индия пак храни децата си. През последните петнайсет години земеделският добив на глава от населението се е покачил с пет процента. Вече не внасяме зърно. Произвеждаме достатъчно количества, за да изхраним население от седемстотин милиона души.

— Добре е да се знае — кимна Мичъл.

Онзи продължи, все едно Мичъл изобщо не се бе обадил.

— Непотизмът стана причина да загубя работата си. В тази страна има такава корупция. Гигантска корупция! После, няколко години — по-късно, пипнах инфекция, която унищожи бъбреците ми. Сега функционира едва двайсет процента от единия ми бъбрек. Докато си говорим с теб, нечистотиите в кръвта ми се повишават. Нарастват до непоносими нива. — Стрелна Мичъл с яростни, кръвясали очи. — Състоянието ми изисква диализа веднъж седмично. Опитах се да го кажа на сестрите, но те не разбират. Глупави селянчета!

Агрономът продължи да святка с очи още известно време. После внезапно отвори уста като дете. Мичъл сложи хапчетата вътре и изчака човекът да ги глътне.

Щом приключи с лекарствата, отиде да намери лекарката, но тя беше заета в женското отделение. Едва след като бе сервирал обяда и се канеше да си ходи, успя да поговори с нея.

— Тук един мъж твърди, че се нуждае от диализа — каза й.

— Сигурно е така — усмихна му се тъжно тя и отмина с кимване.

 

 

Дойде краят на седмицата, Мичъл можеше да прави каквото си пожелае. На закуска откри Майк надвесен над масата, загледан в една снимка.

— Ходил ли си някога в Тайланд? — попита Майк, щом Мичъл седна.

— Още не.

— Удивително място. — Майк подаде снимката на Мичъл. — Виж това момиче.

На снимката се виждаше слабичка тайландка, не красива, но много млада, застанала на верандата на бамбукова барака.

— Казва се Меха — продължи Майк. — Иска да се омъжи за мен. — Изпухтя. — Знам, знам. Танцьорка е в бар. Но когато се запознахме, беше започнала работа преди няма и седмица. Първия път нищо не правихме. Само си говорихме. Каза, че иска да учи английски, заради работата й, така че седнахме в бара и я научих на няколко думи. На седемнайсет е, там някъде. И значи, няколко дни по-късно се връщам в същия бар и тя пак е там, и тогава я заведох в моя хотел. После изкарахме една седмица заедно на остров Пукет. Беше ми като гадже. Както и да е, когато се върнахме в Бангкок, ми каза, че иска да се омъжи за мен. Представяш ли си? Искала да дойде с мен в Щатите. Честно да ти кажа, в първия момент се поколебах. Сигурно ще кажеш, че и в Щатите мога да си намеря момиче като нея. Дето да ми готви и да ми чисти. И да има готино дупе. Как пък не, мой. Мина това време. Американките вече се грижат основно за себе си. Общо взето, превърнали са се в мъже. Та в тоя смисъл, да, замислих се. Обаче един ден, както си пикая, усещам парене. Реших, че ми е лепнала нещо. Веднага отивам в бара и я измъквам навън. Оказа се, че ми няма нищо. Просто в канала ми попаднал спермициден крем или нещо такова. Веднага тичам да се извиня на Меха, обаче тя не ще да говори с мене. До нея седнал друг някакъв. Холандец.

Мичъл му върна снимката.

— Как ти се струва? — попита Майк. — Красавица е, а?

— Може би е добре, че не си се оженил за нея.

— Знам. Не съм идиот. Обаче ти казвам, мой, беше адски секси парче. Лелеее… — Поклати глава и прибра снимката обратно в портфейла си.

Като нямаше къде другаде да ходи в събота, Мичъл се помота още половин час на закуска. След като келнерите спряха да сервират и му отнесоха чинията, той се отправи към малката библиотека на втория етаж, разгледа рафтовете с вдъхновяващи и религиозни заглавия. Единственият друг посетител в библиотеката беше Рюдигер. Седеше с кръстосани крака на пода, босоног както обикновено. Имаше голяма глава, високо разположени сиви очи и леко обратна захапка, носеше дрехи, които си беше ушил сам — прилепнали по тялото кафяви панталони, които стигаха до прасците, и туника без ръкави с цвят на прясно смляна куркума. Спретнатите приятни дрехи, съчетани с гъвкаво тяло, му придаваха вид на цирков акробат. Рюдигер беше човек на настроението. Пътуваше седемнайсет години без прекъсване, като по собствените му думи нямаше страна от земното кълбо, която да не е посетил — с изключение на Северна Корея и Южен Йемен. Пристигнал в Калкута с колело, изминавайки двете хиляди километра от Бомбай с италиански велосипед с десет скорости; беше нощувал на открито край пътя. Още с влизането в града си продал колелото за достатъчно пари, че да живее с тях три месеца.

В момента седеше неподвижен и четеше. Не вдигна глава при влизането на Мичъл.

Мичъл си избра една книга от рафтовете: „Богът, който е тук“ от Франсис Шефър. Тъкмо посегна да я разгърне, когато Рюдигер внезапно се обади:

— И аз си обръснах косата. — Прокара длан по лъскавото си теме. — Някога имах красиви къдрици. Но суетата е такова бреме.

— Не съм убеден, че в моя случай е от суета — каза Мичъл.

— Тогава защо?

— Може да се каже, че е с цел пречистване.

— Но то е едно и също! Знам що за човек си — продължи Рюдигер, като внимателно обходи Мичъл с поглед, накрая кимна. — Мислиш си, че не си безсъдържателен. Сигурно не присъстваш изцяло в тялото си. Но е твърде вероятно да се лъжеш относно собствената си интелигентност. Или относно добротата си. Та в твоя случай бих казал, че махането на косата само е направило суетата ти още по-тежка!

— Възможно е — каза Мичъл, като очакваше Рюдигер да продължи.

Но немецът бързо смени темата.

— Чета невероятна книга. От вчера я чета и не съм спрял да мисля за нея. Думи нямам!

— Коя е?

Рюдигер вдигна опърпано зелено томче с твърди корици.

— „Отговорите на Исус към Йов“. В Стария завет Йов непрекъснато задава въпроси на Бог: „Защо ми стори всичките тези ужасни неща? Аз съм твой верен слуга“. Но Бог отвръща ли? Не. Бог не казва нищо. Но Исус е друго нещо. Авторът на тази книга има теория, според която Новия завет е пряк отговор на Книгата на Йов. Прави цялостен текстов анализ, ред по ред, и да ти кажа, е доста подробен. Дойдох в библиотеката и намерих тази книга, обаче е адски чанч, както бихте казали у вас в Америка.

— Не бихме казали „чанч“ — възрази Мичъл.

Рюдигер повдигна скептично вежди.

— Когато бях в Америка, всички казваха „чанч“.

— Кога е било това — през 1940?

— През 1973! — възрази Рюдигер. — Бентън Харбър, Мичиган. Работих при един чуден печатар три месеца. Лойд Г. Холоуей. Лойд Г. Холоуей и жена му, Кити Холоуей. Деца: Бъди, Джули, Карън Холоуей. Исках да ставам майстор печатар. И Лойд Г. Холоуей, който ми беше майстор, винаги казваше „чанч“.

— Добре — съгласи се Мичъл. — Може би в Бентън Харбър. Аз също съм от Мичиган.

— Моля те — махна помирително с ръка Рюдигер. — Нека не се опитваме да се разбираме един друг според автобиографията си.

След което се върна към книгата си.

Като прочете десет страници от „Бог, който е тук“ (Франсис Шефър управляваше фондация в Швейцария, където по информация на Мичъл можело да се отседне без пари), върна книгата на рафта и излезе от библиотеката. Останалата част от деня прекара в обикаляне на града. Притеснението му, че не се раздава достатъчно в грижите за болните в приюта съществуваше паралелно — колкото и странно да звучи — с прилив на неподправено религиозно чувство. През по-голямата част от времето в Калкута беше обзет от екстатично спокойствие, все едно поддържаше постоянна невисока температура. Медитативните му практики се задълбочиха. Получаваше усещания за устремно връхлитане, сякаш се движеше с голяма скорост. В продължение на цели минути забравяше кой е. Докато обикаляше из улиците, се опитваше и нерядко успяваше да изчезне за самия себе си, за да може, парадоксално, да присъства в настоящето по-пълноценно.

Не съществуваше достатъчно добро описание на каква да е част от всичко това. Дори самият Томас Мъртън можеше да констатира: „Придобих навика да се разхождам нагоре-надолу под дърветата или покрай стената на гробището в присъствието на Бог“. Важното беше, че сега Мичъл разбираше какво е имал предвид Мъртън — или поне си мислеше, че разбира. Докато се наслаждаваше на прекрасните гледки около себе си, прашните игрища за поло, свещените крави с боядисани рога, придоби навика да обикаля Калкута в присъствието на Бог. Нещо повече — струваше му се, че това не би трябвало да е трудно постижимо. Беше нещо, което всяко дете знаеше как да прави — да поддържа пряка и пълноценна връзка със света. Когато пораснеш, някак забравяш за тази връзка и трябва да се приучаваш наново.

Има градове, превърнати в руини, и такива, въздигнати от руини, ала има и други, които съдържат в себе си собствените си руини, докато продължават да се разрастват. Калкута беше от последните. Мичъл крачеше по Чорингий Роуд, оглеждаше сградите, повтаряше си един израз, който си спомняше от Гадис — акумулирането на време в стените, и си мислеше, че англичаните са оставили след себе си бюрокрация, усложнена допълнително от индийците, които бяха натъпкали финансовата и държавната система с безчетните йерархии на хиндуисткия пантеон, с нови и нови нива на кастовата система, така че осребряването на един пътнически чек бе равносилно на преминаване през цяла поредица от полубогове — първият ти проверява паспорта, вторият ти подпечатва чека, третият прави копие на транзакцията, четвъртият записва сумата и едва тогава отиваш на касата да си я получиш. Всичко документирано, проверено по няколко пъти, стриктно архивирано, след което завинаги забравено. Калкута бе черупка — черупката на една империя, и от вътрешността на тази черупка се изсипваха девет милиона индийци. Под колониалната повърхност на града лежеше истинската Индия, древната родина на раджпутите, навабите, моголите, и тази Индия избиваше през градините и малките улички, а на моменти, особено вечер, когато музикантите плъпваха да свирят из улиците, човек имаше чувството, че британците никога не са стъпвали тук.

Имаше гробища, пълни с умрели англичани, гори от оронени обелиски, по които Мичъл успяваше да различи едва по няколко думички. Лейтенант Джеймс Бартън, съпруг на… 1857–18… Розалинд Блейк, съпруга на полковник Майкъл Питърс. О Бозе почивша, 1887. В гробището бяха проникнали тропически увивни растения, край семейните гробници бяха избуяли палми. По чакъла имаше разпилени парчета от черупка на кокосов орех. Ребека Уинтроп, на девет месеца. Мери Холмс. Починала при раждане. Надгробната статуя беше викторианска, претруфена. Ангели бдяха зорко над гробовете, лицата им — протрити. Аполониеви храмове приютяваха тленните останки на служители от Източноиндийската компания, колоните бяха срутени, фронтоните — килнати. От малария. От тиф. Един пазач намина да провери какво прави Мичъл. В Калкута човек не можеше да остане сам. Дори изоставеното гробище си имаше охрана. О Бозе почивши. О Бозе. Почивши.

В неделя излезе на улицата още по-рано и обикаля почти целия ден, прибра се в пансиона навреме за следобедния чай. На верандата, до едно цвете в саксия, извади от раницата си нова синя бланка за плик-писмо и започна да пише на родителите си. Отчасти защото използваше този начин на кореспонденция като продължение на собствения си дневник и като така пишеше по-скоро на себе си, отколкото на семейството си, и отчасти под влияние на Гетсиманските дневници на Мъртън, писмата на Мичъл от Индия бяха безкрайно странни свидетелства. Той записваше всякакви неща, за да провери истинността им. Веднъж свалени на хартия, ги забравяше. Носеше писмата до пощата и ги пускаше, без изобщо да се замисли какво впечатление биха направили на озадачените му родители в Детройт. Настоящото си писмо започна с подробно описание на мъжа със стафилококовата инфекция, която бе разяла бузата му. Това го подсети да им разкаже за прокажения, който бе видял да проси на улицата предния ден. Оттам Мичъл премина към разискване на недоразуменията около проказата и как тя на практика не е „чак толкова заразна“. После надраска набързо картичка на Лари в Атина, като за обратен адрес посочи Армията на спасението. Извади писмото на Маделин от раницата си, замисли се дали да не отговори, но го прибра обратно.

Тъкмо приключваше с кореспонденцията, когато на верандата се появи Рюдигер.

Седна и поръча каничка чай и за себе си. След като му я донесоха, каза:

— Е, да те питам нещо. Защо дойде в Индия?

— Исках да видя нещо различно от Америка. А също и да стана доброволец при Майка Тереза.

— Значи си дошъл да вършиш добрини.

— Поне да се опитам.

— Интересно е това за добрините. Аз съм немец, така че, естествено, знам всичко за Мартин Лутер. Проблемът е, че колкото и да се опитваме да сме добри, не можем да бъдем достатъчно добри. Затова Лутер казва, че трябва да намираш упование във вярата. Обаче я се опитай да почетеш малко Ницше, ако искаш да научиш повече по въпроса. Според Ницше, Мартин Лутер просто се е опитвал да бъде благосклонен към всички. Само вярвайте. Имайте вяра. Вярата е вашето упование! Нали! Може да е така, а може и да не е. Ницше не е бил срещу християнството, както си мислят всички. Просто е мислел, че има само един християнин, а именно Христос. След него всичко приключва.

Рюдигер се отнесе в размисли. Гледаше нагоре в тавана усмихнат, с грейнало лице.

— Сигурно е било прекрасно да си такъв християнин. Първият християнин. Преди всичко да стане капут.

— Ти това ли искаш да бъдеш?

— Аз съм само един пътешественик. Пътувам, нося всичко, от което имам нужда, на гърба си, нямам никакви проблеми. Нямам жена. Нямам деца.

— Нямаш обувки — обърна му внимание Мичъл.

— Някога имах обувки. Но после осъзнах, че се чувствам далеч по-добре без тях. Навсякъде ходя бос. Дори в Ню Йорк.

— Ходил си бос в Ню Йорк?

— Прекрасно е да ходиш бос в Ню Йорк. Все едно стъпваш върху огромен, гигантски гроб!

На другия ден беше понеделник. Мичъл искаше първо да пусне писмата, затова закъсня в Калигхат. Един доброволец, когото виждаше за пръв път, вече беше изкарал количката с лекарствата. Докторката ирландка се беше върнала в Дъблин и на нейно място имаше лекар, който говореше само италиански.

Лишен от обичайното си сутрешно задължение, Мичъл прекара следващия час в безцелно обикаляне из отделението, за да си намери какво да върши. На едно легло на горната редица лежеше осем-деветгодишно момче, гушнало кутийка, от която изскачаше палячо. Мичъл никога досега не бе виждал дете в Дома и се качи да поседи при него. Момчето, чиято глава беше бръсната, а под очите му зееха черни сенки, му подаде играчката си. Мичъл веднага забеляза, че е счупена. Капакът не се затваряше и куклата не можеше да се прибере. Като придържаше капака с пръст. Мичъл направи знак на детето да завърти ключето и в подходящия момент пусна капака, при което палячото изскочи. На малкия му хареса. Показа на Мичъл, че иска да го повторят.

Вече беше станало десет. Твърде рано за сервиране на обяд. Твърде рано да си ходи. Повечето от другите доброволци къпеха пациентите или сваляха мръсните чаршафи от леглата, или миеха гумените постелки, които предпазваха дюшеците — тоест, вършеха гадната, миризлива работа, която Мичъл също би трябвало да върши. За момент събра смелост да започне веднага, тутакси. Но точно тогава мерна към него да се приближава пчеларят, понесъл камара мръсни чаршафи, и с механичен рефлекс отстъпи назад под една арка и изкачи стъпалата до покрива.

Каза си, че просто иска да се качи на покрива за една-две минутки, малко да се пречисти от миризмата на дезинфектант в отделението. Днес беше дошъл тук с конкретна цел и тази цел беше да преодолее гнусливостта си, но преди да го стори, имаше нужда от свеж въздух.

На покрива две доброволки простираха мокрото пране. Едната, която имаше американски акцент, тъкмо казваше:

— Казах на Майка, че обмислям да си взема отпуска. Може да замина за Тайланд и да полежа на плажа за седмица-две. Тук съм вече почти шест месеца.

— Тя какво ти отговори?

— Каза, че единственото важно нещо в живота е благотворителността.

— Нали затова е светица — отговори другата жена.

— Не може ли хем да стана светица, хем да ходя на плажа? — усмихна се американката и двете прихнаха в смях.

Докато двете си говореха, Мичъл отиде в далечния край на покрива. Надникна през стрехата и с изненада установи, че гледа към вътрешния двор на храма на Кали в съседство. На един каменен олтар бяха прилежно подредени шест отрязани кози глави, проскубаните им шии лъщяха в яркочервена кръв. Мичъл се стараеше всячески да се отнася еднакво към всички религии, но що се отнася до жертвоприношенията с животни, стигаше дотам. Погледа още известно време козите глави, след което, внезапно събрал решимост, слезе по стълбите и намери пчеларя.

— Тук съм — каза.

— Добре, браво, точно навреме. Трябва ми помощ.

Поведе Мичъл към едно легло насред помещението. На него лежеше мъж, който дори на фона на другите старци в Калигхат имаше прекомерно изпит и немощен вид. Покрит с чаршаф, изглеждаше древен и с покафеняла кожа като на египетска мумия — сравнение, което хлътналите му бузи и извит като острие нос подчертаваха допълнително. За разлика от мумиите обаче, очите на мъжа бяха широко отворени. Бяха сини и изпълнени с паника, сякаш загледани в нещо, видимо само за неговия взор. Непрестанното тресене на крайниците му подчертаваше невероятния ужас, изписан на лицето му.

— Този господин се нуждае от баня — каза с гърления си глас пчеларят. — Някой е взел носилката, така че трябва да го пренесем на ръце.

Не стана ясно как точно. Мичъл отиде при краката на болния и изчака пчеларят да издърпа чаршафа, с който бе покрит старецът. Без завивка мъжът още повече приличаше на скелет. Пчеларят го грабна под мишниците, Мичъл обви с длани глезените му и по този не особено деликатен начин го повдигнаха от дюшека и стъпиха на пътеката.

Скоро си дадоха сметка, че трябваше да изчакат за носилката. Старецът беше по-тежък, отколкото очакваха, и неудобен за носене. Увисна помежду им като труп на животно. Опитваха се да внимават колкото могат, но щом стъпиха на пътеката, нямаше къде да оставят товара си. Най-доброто, което можеха да направят, бе да го отнесат до банята възможно най-чевръсто, и в бързината започнаха да се отнасят към него не толкова като към човек, когото трябва да пренесат, а като към предмет. Това, че той явно не разбираше какво се случва, само ги насърчаваше допълнително. На два пъти го блъснаха в други легла, доста силно. Мичъл се опита да го подхване по-добре и за малко да го изпусне, накрая прекосиха с несигурни крачки женското отделение и влязоха в банята в дъното.

Представляваше жълта каменна стая с пейка в единия край, на която положиха стареца; единствената светлина се процеждаше призрачно през зарешетено прозорче. От стените стърчаха месингови кранове, а насред пода бе издълбан огромен като в кланица отточен канал.

Нито Мичъл, нито пчеларят казаха нещо за противната работа, която вършеха — пренасянето на стареца. Сега той лежеше по гръб, крайниците му продължаваха да се тресат мощно, а очите му бяха широко отворени, сякаш взрени в безпределен ужас. Двамата бавно свалиха болничната му нощница през главата. Отдолу се разкри подгизнал бандаж, прикриващ слабините.

Мичъл беше престанал да изпитва страх. Бе готов за всичко, което трябваше да направи. Това беше. Заради това беше дошъл.

С помощта на безопасни медицински ножици пчеларят разряза лейкопласта. Омазаната с гной превръзка се разпадна на две части и отдолу лъсна източникът на агонията на несретника.

Скротумът му бе превзет от тумор с размер на грейпфрут. Отначало внушителният по големина израстък пречеше да се идентифицира туморът; приличаше повече на розов балон. Туморът бе толкова голям, че бе опънал обичайно сбръчканата кожа на тестисите като барабан. Най-горе на топката, като завързаното крайче на надут балон, сбръчканият пенис на мъжа висеше отпуснат настрани.

Щом превръзката падна, старецът повдигна паралитично треперещите си ръце, за да се прикрие. Това бе първият знак, че осъзнава присъствието им.

Пчеларят развъртя кранчето и провери температурата на водата. Напълни една кофа. Като я повдигна високо, започна да полива стареца бавно, ритуално.

— Това е тялото Христово — рече.

Напълни втора кофа и повтори процедурата, като редеше напевно:

— Това е тялото Христово. Това е тялото Христово. Това е тялото Христово.

Мичъл също напълни кофа вода и започна да полива стареца. Запита се дали изливащата се струя причинява по-силна болка на човека. Нямаше как да се разбере.

Натъркаха с голи длани нещастника с антисептичен сапун. Измиха му ходилата, краката, гърба, ръцете, врата. Мичъл нито за миг не повярва, че обезобразеното от тумора тяло на мъжа на пейката е тялото Христово. Миеше го възможно най-внимателно, почисти мястото около основата на тумора, който беше зловещо червен и кървеше. Опитваше се да покаже на мъжа да не изпитва такъв срам, да му даде да разбере, че в последните си дни не е сам, поне не напълно сам, и че двете чудати фигури, които го къпят, колкото и да са тромави и неумели, все пак се опитват да му помогнат доколкото им е възможно.

След като го изплакнаха и подсушиха, пчеларят му направи нова превръзка. Облякоха го с чиста нощница и го пренесоха обратно до мъжкото отделение. Когато го положиха в леглото, старецът продължаваше да се взира с невиждащ поглед, да се тресе от болка, все едно никога не бяха припарвали до него.

— Ами, много ти благодаря — каза пчеларят. — Би ли занесъл тези кърпи в пералнята?

Мичъл взе кърпите, като почти не се притесни относно това с какво са замърсени. Като цяло се чувстваше горд от случилото се. Докато се навеждаше над коша с прането, кръстчето му се олюля на врата и хвърли сянка на стената.

Тъкмо беше тръгнал да види как е момчето, когато мерна агронома. Дребният напрегнат човечец беше седнал в леглото, тенът му бе значително по-жълтеникав от предния петък, жълтото се бе процедило дори в еклерите на очите му, които бяха смущаващо оранжеви на цвят.

— Здравейте — каза Мичъл.

Агрономът го изгледа остро, но не каза нищо.

Тъй като не можа да му съобщи нищо оптимистично по отношение на диализата, Мичъл приседна на леглото и без да пита, започна да масажира гърба на човека. Разтри раменете, врата, главата му. Петнайсет минути по-късно, когато приключи, Мичъл попита:

— Искате ли нещо?

Агрономът явно се замисли.

— Искам да се изсера — рече.

Мичъл се сепна, неподготвен. Преди да може да направи или каже нещо обаче, пред тях изникна усмихнат млад индиец. Беше бръснарят. Вдигна купичка с крем, четка и бръснач.

— Ще бръснем! — обяви с жизнерадостен тон.

Без повече обяснения, започна да сапунисва бузите на агронома. Онзи нямаше сили да се възпротиви.

— Трябва да се изсера — повтори малко по-настойчиво.

— Бръсне, бръсне — заповтаря бръснарят единствената дума, която знаеше на английски. Мичъл не знаеше къде държат подлогите. Не му се мислеше какво може да стане, ако не осигури навреме необходимото, но се боеше и какво би станало, ако го направи. Огледа се за помощ.

Всички други доброволци бяха заети. Не се забелязваха и монахини.

Докато Мичъл се върна, агрономът съвсем беше забравил за него. И двете му бузи бяха насапунисани. Затвори очи с разкривено лице и обяви с отчаяние, примесено с гняв и облекчение:

— Сера!

Бръснарят, без изобщо да му обърне внимание, започна да го бръсне.

И Мичъл направи крачка назад. С ясното съзнание, че ще съжалява за това дълго време, а може би дори цял живот, и въпреки това неспособен да устои на приятния импулс, който пробяга по цялото му тяло, той се отправи към изхода, мина покрай цитата от Евангелие от Матея 25:40 и продължи нагоре по стълбите към яркия, пропаднал свят навън.

Улицата беше претъпкана с поклонници. В храма на Кали, където продължаваха да колят кози, чу дрънкане на цимбали. Звукът се усили до кресчендо, после стихна. Мичъл се насочи към автобусната спирка, като вървеше срещу потока от хора. Огледа се да види дали не го следват, дали пчеларят не е тръгнал да го гони, за да го върне обратно. Но никой не бе забелязал, че си тръгва.

Опушеният автобус пристигна още по-пълен от обичайното. Мичъл трябваше да се покатери на задния калник заедно с рояк младежи и да стиска колкото му държат ръцете. Няколко минути по-късно, когато автобусът попадна в задръстване, успя да се изкатери до багажника на покрива. Пътниците горе, също млади, му се усмихнаха, доволни да видят чужденец да се вози на покрива. Докато автобусът трещеше и бумтеше към центъра, Мичъл наблюдаваше града, преминаващ пред погледа му ниско долу. Рояци хлапетии просеха по ъглите. Улични кучета с грозни муцуни ровеха в боклука или спяха, полегнали на една страна на топлото обедно слънце. В покрайнините витрините на магазините и жилищата бяха скромни, но с наближаването до централната градска част жилищните блокове ставаха все по-внушителни. Измазаните им с хоросан фасади се лющеха, железните парапети по балконите бяха изпочупени или липсваха. Мичъл се намираше достатъчно нависоко, че да вижда направо в дневните на хората. Тук-там имаше някоя с кадифени пердета и резбовани мебели. Но повечето бяха голи, само с по един дюшек на пода, върху който бяха насядали всички от семейството и обядваха.

Мичъл слезе близо до офис на железопътната компания „Индиан Рейлуейс“. В слабо осветеното помещение, в което най-напред се набиваше на очи черно-бял портрет на Ганди, Мичъл се нареди за билет. Опашката вървеше бавно и това му осигури достатъчно време да огледа разписанието на заминаващите влакове, за да реши закъде ще пътува. На юг към Мадрас? Към високопланинския Дарджилинг в Хималаите? Защо не чак до Непал?

Мъжът зад него говореше на жена си:

— Както вече ти обясних, ако пътуваме с автобус, ще трябва да направим три прекачвания. С влак е много по-удобно.

Имаше влак за Бенарес, отпътуващ в 8:24 ч. същата вечер от най-голямата гара в Калкута, „Хоура“. Щеше да пристигне в свещения град на река Ганг на следващия ден по обяд. Билет за втора класа с кушет струваше около осем долара.

Скоростта, с която изскочи от билетната каса и се втурна да пазарува провизии за пътуването си, бе като на човек, подготвящ бягство. Купи си бутилка вода, мандарини, един шоколад, пакетче бисквити, бучка странно ронливо сирене. Не беше обядвал, затова се отби в ресторантче за купа зеленчуково къри и парати. След това успя да намери брой на „Хералд Трибюн“ и влезе в едно кафене, за да го прочете. Имаше още време за убиване, затова направи прощална обиколка на квартала, като спря да поседне край лимоненозелена градина, сгушена под преминаващите над главата му облаци. Докато се върне в пансиона, бе станало четири.

Прибирането на багажа му отне минута и половина. Метна резервните си тениска и къси панталони в брезентовата торба заедно с тоалетните принадлежности, джобния Нов завет и дневника си. Докато вършеше всичко това, Рюдигер се прибра, стиснал нещо навито под мишница.

— Днес — обяви доволно той — открих коженото гето. В този град има гето за всичко. Както си се разхождам, попадам на това гето и изведнъж ми просветва как да си направя страхотна кожена кесия, където да си нося паспорта.

— Кесия за паспорта — повтори Мичъл.

— Да, нужен ти е паспорт, за да докажеш на света, че съществуваш. Хората на паспортния контрол не могат да те погледнат и да се уверят, че си човек. Не! Те трябва да видят твоя мъничка фотография. Едва тогава вярват, че съществуваш. — Показа на Мичъл свитъка обработена кожа. — Може и на теб да направя.

— Твърде късно. Заминавам.

— Оживил си се нещо, а? Къде отиваш?

— Бенарес.

— Непременно отседни в йога-пансиона. Няма по-добро място.

— Добре, така ще направя.

Някак тържествено Рюдигер протегна ръка.

— Когато те видях за първи път — продължи, — си казах: друго не мога да кажа за този, но е открит.

Вгледа се в очите на Мичъл, сякаш за да го прецени, и да му пожелае всичко хубаво. Мичъл се обърна и си тръгна.

Тъкмо прекосяваше двора, когато се натъкна на Майк.

— Изнасяш ли се? — попита Майк, забелязал торбата.

— Реших да попътувам — кимна Мичъл. — Но, хей, преди да тръгна, помниш ли онзи магазин, дето ми го спомена — дето продавали ласи. Бханг ласи включително? Можеш ли да ме заведеш?

Майк се отзова с готовност. Излязоха през централната порта и прекосиха Съдър Стрийт, покрай сергията за чай от другата страна и в лабиринта от по-тесни улички оттатък. Както си вървяха, към тях се приближи просяк, вдигна ръка и се развика:

— Бакшиш! Бакшиш!

Майк подмина, но Мичъл спря. Бръкна дълбоко в джоба си, извади двайсет паиса и ги сложи в мръсната ръка на просяка.

Майк рече:

— Когато дойдох тука за първи път, давах на просяците. Но след това разбрах, че е безнадеждно. Няма край.

— Исус казва да даваш, когато ти поискат.

— Аха — кимна Майк, — явно Исус никога не е бил в Калкута.

Магазинът за ласи се оказа не точно магазин, а количка, спряна пред олющена стена. Отгоре й бяха оставени три кани, покрити с кърпи срещу мухи.

Продавачът обясни какво има във всяка, като показа:

— Солено ласи. Сладко ласи. Бханг ласи.

— Дошли сме за бханг ласи — каза Майк.

Това предизвика радост у двамината, които се подпираха на стената, явно приятели на продавача.

— Бханг ласи! — извикаха. — Бханг!

Продавачът наля две високи чаши. Цветът на напитката беше зеленикавокафяв. Вътре плуваха късчета.

— Това нещо ще ти види сметката — каза Майк и вдигна чашата към устата си.

Мичъл отпи. Имаше вкус на пяна от застояло езеро.

— Като стана дума за сметки — започна, — може ли да видя снимката на момичето, с което си се запознал в Тайланд?

Майк се ухили похотливо и извади портфейла си. Подаде снимката на Мичъл. Без изобщо да я погледне, Мичъл бързо я скъса на две и я захвърли на земята.

— Хей!

— Край, точка — заключи Мичъл.

— Скъса ми снимката! Защо, защо го направи?

— Помагам ти. Толкова е жалко.

— Майната ти! — оголи зъби като плъх Майк. — Откачено жалко христосче!

— Я сега да видим кое е по-кофти? Да си откачен и жалък или да си купуваш малолетни проститутки?

— О, я виж, приближава просяк — подигравателно измяучи Майк. — Ще взема да му дам малко пари. Аз съм свят човек! Ще спася света!

— О, я виж, приближава тайландска танцьорка. Май си пада по мен! Ще взема да се оженя за нея! Ще я отведа у дома да ми готви и да ми чисти. Не мога да си намеря жена в собствената си родина, понеже съм тлъстак и мързеливец. Затова ще си взема тайландка.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Майната ти и на теб, и на Майка Тереза! Сбогом, кретен. Приятен купон с монахините. Дано ти врътнат някоя чекия, че имаш нужда.

Тази размяна на реплики с Майк докара на Мичъл превъзходно настроение. Като си допи напитката, той се върна в пансиона. Верандата вече беше затворена, но библиотеката работеше. Той се настани на пода в ъгъла, кръстоса крака и като използва томчето на Франсис Шефър за подложка, захвана да пише ново писмо.

Скъпа Маделин,

С думите на Дъстин Хофман, нека ти го кажа високо и ясно:

Не се омъжвай за този мъж!!! Не е подходящ за теб.

Благодаря ти за прекрасното дълго писмо. Получих го в Атина преди около месец. Съжалявам, че не ти писах по-рано. Полагах всички усилия да те държа далеч от мислите си.

Току-що изпих чаша бханг ласи. Ласи — ако не си опитвала — е студена разхладителна индийска напитка от кисело мляко. Бханг е марихуана. Купих си бханг ласи от един уличен търговец преди пет минути и това е едно от многото чудеса на този субконтинент.

Ето какво искам да ти кажа. Когато сме си говорили за брак (в смисъл, по принцип), ти си ми казвала, че хората се женят в една от следните три фази. Първа фаза са традиционалистите, които се женят за приятелките си от колежа, обикновено лятото след дипломирането. Хората във Втора фаза се женят на около двайсет и осем. Има и такива в Трета фаза, които се женят с третата вълна, изпълнени от чувство на отчаяние, някъде на трийсет и шест, трийсет и седем или дори трийсет и девет години.

Ти ми каза, че никога не би се омъжила направо след колежа. Че си щяла да изчакаш, докато „кариерата“ ти потръгне, и ще се ожениш, когато минеш трийсетте. Тайничко винаги съм се надявал, че ти си от Втора фаза, но когато те видях в деня на дипломирането, установих, че си категорично и непоправимо Първа фаза. После дойде писмото ти. Колкото повече го четях, толкова повече осъзнавах какво остава неизказано. Под спретнатия ти почерк се крие едно спотаено желание. Може би именно това прави този твой спретнат почерк цял живот — опитва се да пречи на налудничавите ти желания да взривят живота ти.

Откъде го знам ли? Нека кажем само, че по време на пътешествията си имах възможност да опозная някои вътрешни състояния, които скъсяват разстоянията между хората. Понякога, независимо колко далеч един от друг се намираме физически, се чувствам толкова близо до теб, в най-съкровената ти вътрешна стая. Усещам това, което усещаш ти. От тук.

Трябва да приключвам. Ще хващам нощен влак и току-що установих, че в периферията на зрението ми са започнали да проблясват искрици.

Та така, не би било честно от моя страна да ти казвам всичко това, без да ти дам и още нещо за мислене. Може да го наречеш предложение. Характерът на това предложение обаче не е нещо, което един млад господин (пък бил той и такъв като мен, който се е отказал да носи бельо) може да вложи в писмо. Това е нещо, което трябва да ти кажа на живо.

Кога ще стане това, не съм сигурен. В Индия съм от три седмици и засега видях само Калкута. Искам да отида до Ганг и точно нататък съм тръгнал сега. Искам да посетя също Ню Делхи и Гоа (където в една катедрала са изложени неразлагащите се останки на Свети Франциск Ксаверий). Много ми се ще да видя и Раджастан и Кашмир. Лари все още не се е отказал от намеренията си да се срещнем през март (ще ти разказвам друг път за Лари), за да си проведем стажа при професор Хюз. Накратко, пиша ти това писмо, защото ако наистина си Първа фаза, може да не ми остане достатъчно време лично да попреча на процеса. Много съм далеч, за да прелетя през Бей Бридж със спортната си кола и да разпердушиня церемонията (пък и никога не бих налетял на врата, белязана с кръст).

Не знам дали това писмо ще те намери. Остава ми да се осланям на вярата, с други думи, да правя нещо, което напоследък ми се удава с умерен успех.

Това бханг ласи е доста силничко всъщност. Търсех висшата реалност, но засега има няколко земни реалности, с които ще се задоволя. Нищо не казвам. Но има магистърска програма по Английска литература в Принстън. А в Йейл и Харвард има Духовна семинария. В Ню Джърси и Ню Хейвън се предлагат мизерни апартаментчета, в които двама прилежни студенти биха могли да бъдат прилежни заедно.

Но засега няма да кажа повече. Все още не. Моля да отдадеш всичко неуместно, което казах, на бенгалския млечен шейк. Възнамерявах просто да ти напиша кратко писъмце. Можеше да го събера на картичка. Исках да ти кажа едно:

Не се омъжвай за този човек.

Не го прави, Мад. Просто недей.

Докато слезе на първия етаж, вечерта вече беше паднала. По средата на улицата вървяха тълпи от хора, жълтите крушки висяха над главите им, като карнавални светлини. Музиканти свиреха на дървените си флейти и пластмасови тромбони и правеха всичко възможно да привлекат вниманието на туристите, а ресторантите бяха отворили.

Мичъл крачеше под огромните дървета, мисълта му работеше трескаво. Усещаше мекотата на вятъра в лицето си. В известен смисъл марихуаната му беше излишна. Лавината от усещания, които заляха Мичъл щом зави зад ъгъла — непрестанното бибиткане на такситата, пухтенето на двигателите на камионите, виковете на многобройните като мравки мъже, които бутаха колички, отрупани с ряпа или с железа за скрап, — биха замаяли Мичъл дори да беше абсолютно на себе си посред бял ден. Беше като да се надрусаш от изпаренията на пушещите около теб, след като вече си се надрусал. Мичъл беше толкова погълнат от всичко, че забрави накъде е тръгнал. Можеше цяла нощ да си стои на този ъгъл, да наблюдава потока от превозни средства на метър пред себе си. Но изведнъж периферното му зрение фиксира рикша, която се закова до него. Нейният вала — едър смугъл мъж със зелена кърпа, омотана около главата, му направи знак да се приближи и му показа празното място. Мичъл огледа непроницаемата стена на трафика. Стрелна с очи мястото. В следващия момент се качваше да седне.

Индиецът се наведе, за да хване дългите прътове на рикшата и с бързината на лекоатлет на състезание се впусна в трафика.

Известно време се движеха странично покрай плътния поток автомобили. Мъжът си проправяше умело път между останалите участници в движението. Зърнеше ли пролука покрай автобус или камион, тутакси се плъзваше да я заеме, докато не бе принуден да спре рязко от друго превозно средство отпред. Рикшата спираше и тръгваше непрекъснато, кривваше, забързваше, заковаваше се на място — като в състезание с блъскащи се колички.

Мястото за пътника беше като трон, тапициран с яркочервен винил и украсен с портрет на Ганеша. Козирката беше спусната, така че Мичъл виждаше огромните дървени колела от двете си страни. Мине се не мине — аха да се сблъскат с друга рикша, и Мичъл поглеждаше сърдито колегите си експлоататори. Браминка, чието сари разкриваше пояс тлъстина около корема й. Три ученички, които си пишеха домашното. Натискането на клаксоните и крещенето сякаш се случваше в главата на Мичъл. Стискаше здраво торбата си, доверил се изцяло на своя вала да го отведе, закъдето е тръгнал. Смуглият гръб на шофьора блестеше от пот, мускулите и жилите, които работеха трескаво отдолу, бяха изопнати като струни на пиано. След петнайсет минути зигзагообразни движения, слязоха от главната улица и ускориха ход, минаха през почти изцяло тъмен квартал.

Червеният винил скърцаше като сепаре в закусвалня. Слонската глава на Ганеша беше с почернени мигли като боливудски идол. Небето внезапно грейна и Мичъл вдигна поглед, пред който се разкриха стоманените подпори на мост. Издигаше се във въздуха като виенско колело, цялото в цветни лампички. Далеч в ниското течеше река Хугли, катраненочерна, във водата се отразяваше неоновата табела на гарата от отсрещния бряг. Мичъл се наведе над седалката, за да погледне във водата. Ако сега паднеше от рикшата, щеше да прелети няколкостотин метра. Никой нямаше и да разбере.

Но не падна. Мичъл седеше изправен в рикшата, превозван като сахиб. Когато стигнеха крайната си цел, щеше да даде на своя вала огромен бакшиш. Поне седмична заплата. Междувременно се наслаждаваше на пътуването. Почувства се в приповдигнато настроение. Носеха го — съсъд в съсъд. Сега вече разбираше Христовата молитва. Разбираше какво е милост. Разбираше и какво е грешен, естествено. Докато минаваха по моста, устните на Мичъл не помръдваха. Не мислеше. Сякаш — точно както бе обещала Франи — молитвата е надделяла и сама се произнася в сърцето му.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.

Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния.