Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (9)

Девета глава
Обещание

Финч поклати глава.

— Добре, сега с Паркър ли си, или с Травис?

Обърках се.

— Паркър не ми говори, така че там нещата в момента са малко под въпрос — отвърнах аз и подскочих, за да наместя раницата си.

Той издуха облаче дим и извади парченце тютюн от езика си.

— Значи си с Травис?

— Ние сме приятели, Финч.

— Нали разбираш, че всички си мислят, че имате някакво откачено приятелство с екстри, за което не си признавате?

— Не ми пука. Да мислят каквото си щат.

— И откога това? Какво се случи с нервната загадъчна сдържана Аби, която познавам и обичам?

— Почина от стреса, причинен й от всички слухове и предположения.

— Много лошо. Ще ми липсва възможността да я соча с пръст и да й се смея.

Плеснах го през ръката и той се засмя.

— Хубаво. Време е да спреш да се преструваш.

— Какво имаш предвид?

— Скъпа, говориш с човек, който е прекарал по-голямата част от живота си в преструвки. Забелязах те от километър.

— Какво искаш да кажеш, Финч — че съм прикрита лесбийка ли?

— Не, че криеш нещо. Жилетките, свенливата и изискана дама, която ходи в луксозни ресторанти с Паркър Хейс… това не си ти. Или си бивша стриптийзьорка от малък град, или си била в клиника за наркомани. Залагам на последното.

Аз се разсмях гръмогласно.

— Изобщо, ама изобщо не те бива!

— Е, каква е тайната ти тогава?

— Ако ти кажа, вече няма да бъде тайна, нали?

Чертите му се изопнаха в палава усмивка.

— Аз ти показах моята, покажи ми и ти твоята.

— Мразя да съобщавам лоши новини, но сексуалната ти ориентация не може да се нарече тайна, Финч.

— Мамка му! А аз си мислех, че съм загадъчен — каза той, като си дръпна отново.

— Хубав живот ли имаше у дома, Финч? — попитах аз, изтръпвайки.

— Майка ми е страхотна… с баща ми имахме доста проблеми, но сега всичко е наред.

— А моят баща беше Мик Абърнати.

— Кой е това?

Аз се изхилих.

— Виждаш ли? Не е голяма работа, ако не знаеш кой е.

— Кой е?

— Отрепка. Хазарт, пиене, лош характер… такъв му е генът. Двете с Америка дойдохме тук, за да мога да започна на чисто, без клеймото на, дъщерята на впиянчения бивш…

— Бивш покерджия от Уичита?

— Родена съм в Невада. Тогава всичко, до което се докосвал Мик, се превръщало в злато. Но когато станах на тринайсет, късметът му се обърна.

— И той обвинява теб за това.

— Америка се отказа от много неща, за да дойде тук с мен и да се отърва от него, но ето че първият, с когото се сблъсках тук, се оказа Травис.

— А като погледнеш Травис…

— Изглежда твърде познат.

Финч кимна и хвърли фаса си на земята.

— Гадно.

Аз присвих очи.

— Ако споменеш на някого за това, което току-що ти разказах, ще се обадя, на когото трябва. Познавам подходящите хора.

— Глупости.

— Ако щеш, вярвай — свих рамене аз.

Финч ме изгледа подозрително, после се усмихна.

— Ти определено си най-готиният човек, когото съм срещал.

— Това е тъжно, Финч. Трябва да излизаш повече — отвърнах аз и се спрях на входа на столовата.

Той повдигна брадичката ми.

— Всичко ще се оправи. Твърдо вярвам, че за всяко нещо си има причина. Ти си дошла тук, Америка е срещнала Шеп, открила си Кръга, нещо в теб е обърнало света на Травис Мадокс с главата надолу. Помисли си. — Той ме целуна бързо по устните.

— Ей! — извика Травис, грабна ме през кръста, вдигна ме и ме остави на земята зад гърба си. — Ти трябваше да си последният човек, от когото да се притеснявам, Финч!

Финч се наведе и намигна.

— Чао, бисквитке.

Когато Травис се обърна към мен, усмивката му угасна.

— Защо се намръщи?

Поклатих глава, опитвайки се да намаля адреналина.

— Просто не обичам това обръщение. Навява ми лоши спомени.

— Нещо свързано с пастора?

— Не — измърморих аз.

Травис сви юмрук.

— Искаш ли да напердаша Финч? Да му дам урок? Ей сега ще го смажа.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Ако исках да смажа Финч, щях просто да му кажа, че „Прада“ са фалирали.

Травис се засмя и ме побутна към вратата.

— Да вървим! Умирам от глад.

Седнахме заедно да обядваме, като не спирахме да се щипем и закачаме. Настроението на Травис беше оптимистично както във вечерта, когато изгубих баса. Всички на масата забелязаха, а когато той започна малък бой на шега с мен, привлякохме вниманието и на съседните маси.

— Чувствам се като животно в зоопарка — завъртях очи аз.

Травис ме погледна, после видя как ни зяпат и стана.

— НЕ МОГА! — изкрещя той.

Цялата столова се обърна рязко към нас. Травис заклати глава в ритъм с музиката в главата си. Шепли затвори очи.

— О, не.

Травис се усмихна и запя:

— … да получа удовлетворение! Не мога да получа удовлетворение! И съм опитвал, и съм опитал, и съм опитвал… — Той се качи на масата пред погледите на всички. — НЕ МОГА ДА ПОЛУЧА! — Посочи футболистите в края на масата, те се ухилиха и извикаха: — НЕ МОГА ДА ПОЛУЧА! — Цялата столова започна да пляска в ритъм. Травис запя над юмрука си: — Докато си карам колата, по радиото ме заливат с безсмислени сведения, уж да разпалят въображението ми! Не мога! О, не, не!

Той танцуваше около мен и пееше на въображаемия си микрофон. Цялата столова му пригласяше:

— ХЕЙ, ХЕЙ, ХЕЙ!

— Това казвам аз! — Травис завъртя ханша и тутакси няколко момичета изсвириха с уста и изпищяха. Той пак мина покрай мен, пеейки с хора от другия край на столовата и бек вокалистите си от футболния отбор.

— Аз ще ти помогна! — викна едно момиче.

— И съм опитвал, и съм опитал, и съм опитвал…

— НЕ МОГА! НЕ МОГА! НЕ МОГА! — пееше хорът.

Травис се спря пред мен и се наведе.

— Когато гледам телевизия и ми обясняват колко бяла можела да бъде ризата ми ден след ден. Но това не е мъж, той не пуши същите цигари като мен! Не мога! О, не, не!

Всички пляскаха в ритъм, а футболистите изпяха:

— ХЕЙ, ХЕЙ, ХЕЙ!

— Това казвам аз! — изпя Травис, като посочи пляскащата публика. Някои бяха станали и танцуваха с него, но повечето гледаха развеселени и смаяни.

Той скочи на съседната маса и Америка изписка и запляска, смушквайки ме с лакът. Аз поклатих глава; бях умряла и се бях събудила в някакъв гимназиален мюзикъл.

Футболистите припяваха:

— На, на, нанана! На, на, на! На, на, нанана!

Травис вдигна юмрука микрофон високо:

— Когато обикалям света и правя така, и пея това! — Той скочи долу и се наведе в лицето ми.

— И се опитвам да сваля някое момиче, а то ми казва: ела другата седмица, сварваш ме в неподходящ момент! НЕ МОГА! О, не, не!

Салонът пляскаше, футболният отбор крещеше:

— ХЕЙ, ХЕЙ, ХЕЙ!

— Не мога! Не мога! Не мога да получа удовлетворение! — изви той пред мен, ухилен и задъхан.

Цялата зала избухна в аплодисменти, някои студенти дори изсвириха с уста. Травис ме целуна по челото и се поклони; аз поклатих глава. Когато се върна на мястото си срещу мен, той се подсмихна.

— Вече не гледат теб, нали?

— Благодаря. Наистина нямаше нужда.

— Аби?

Вдигнах поглед и видях Паркър в края на масата. Отново всички погледи се обърнаха към мен.

— Трябва да поговорим — нервно каза Паркър. Аз погледнах към Америка и Травис, после отново към Паркър. — Моля те — добави той и пъхна ръце в джобовете си.

Аз кимнах и излязох след него. Той подмина прозорците и се спря отстрани на сградата.

— Не исках отново да привличам вниманието към теб. Знам колко мразиш това.

— Значи можеше просто да ми се обадиш — отвърнах аз.

Той кимна, забил поглед в земята.

— Нямах намерение да те издирвам в столовата. Просто чух данданията, видях те и влязох. Съжалявам. — Изчаках малко и той продължи: — Не знам какво е станало между вас с Травис. Не е моя работа. С теб излязохме само на няколко срещи. Отначало бях разстроен, но после осъзнах, че това не би ме притеснило, ако нямах чувства към теб.

— Не съм спала с него, Паркър. Той държеше косата ми, докато изхвърля половин литър текила в тоалетната. Това беше цялата романтика.

Той се засмя кратко.

— Не мисля, че имахме истински шанс… не и докато живееш с Травис. Истината, Аби, е, че те харесвам. Не знам какво е това, но не мога да спра да мисля за теб. — Усмихнах се и той взе ръката ми, прокарвайки пръст по гривната. — Сигурно съм те изплашил с този глупав подарък, но никога досега не съм се озовавал в такава ситуация. Имам чувството, че постоянно се състезавам с Травис за вниманието ти.

— Не си ме изплашил с гривната.

Той стисна устни.

— Бих искал отново да излезем след няколко седмици, когато месецът ти при Травис изтече. Тогава ще можем да се опознаем, без да се разсейваме.

— Става.

Той се наведе и ме целуна по устата със затворени очи.

— Ще ти се обадя скоро.

Махнах му за довиждане и влязох в столовата. Когато минах покрай Травис, той ме грабна и ме сложи в скута си.

— Трудна работа са разделите, а?

— Иска да опитаме отново, след като се върна в „Морган“.

— По дяволите, ще трябва да измисля друг бас — рече той и дръпна чинията ми пред мен.

Следващите две седмици просто отлетяха. Всеки момент, в който бях будна, прекарвах заедно с Травис, в повечето случаи насаме. Водеше ме на вечеря, да пийнем по нещо, да потанцуваме във „Вратата“, на боулинг. Повикаха го за още два боя. Когато не се смеехме глупаво на нещо, се боричкахме или се сгушвахме на дивана с Тото да гледаме филм. Той подчертано пренебрегваше всички момичета, които му пърхаха с дългите си мигли, и всички вече говореха за новия Травис.

През последната ми нощ в апартамента Америка и Шепли загадъчно отсъстваха, а Травис положи големи усилия да приготви специална късна вечеря. Купи вино, извади платнени салфетки и дори донесе нови прибори за случая. Сложи чинии на плота за хранене и придърпа стола си така, че да седне срещу мен. За пръв път имах отчетливото усещане, че двамата сме на среща.

— Много е хубаво, Травис. Пазил си го в тайна — отбелязах аз, докато дъвчех пастата с пиле, която бе сготвил.

Той се усмихна насила; виждах, че се старае да поддържа лековат разговор.

— Ако ти бях казал по-рано, щеше да искаш всяка вечер.

Усмивката му угасна и погледът му се сведе към плота.

Аз въртях храната в чинията си.

— И ти ще ми липсваш, Трав.

— Но все пак ще идваш, нали?

— Знаеш, че ще идвам. А ти ще идваш в „Морган“ и ще ми помагаш да уча както преди.

— Но няма да бъде същото — въздъхна той. — Ти ще излизаш с Паркър, ще бъдем постоянно заети, ще тръгнем в различни посоки…

— Нещата няма да се променят толкова.

Той се засмя едва-едва.

— Кой би предположил първия път, когато се видяхме, че един ден ще седим тук? Преди три месеца никога не бих повярвал, че ще бъда толкова нещастен заради сбогуване с момиче.

Стомахът ми се сви.

— Не искам да бъдеш нещастен.

— Тогава не си отивай. — Изглеждаше толкова отчаян, че почувствах буца от чувство за вина в гърлото си.

— Не мога да се пренеса да живея тук, Травис. Това е лудост.

— Кой го казва? Последните две седмици бяха най-хубавите в живота ми.

— За мен също.

— Тогава защо имам чувството, че повече никога няма да те видя?

Не знаех какво да отговоря. Травис стискаше зъби, но не беше ядосан. Изпитвах все по-силно желание да отида при него. Станах, заобиколих плота и седнах в скута му. Той не ме погледна, затова го прегърнах през врата и притиснах буза в неговата.

— Ще осъзнаеш какъв трън в задника съм била и изобщо няма да ти липсвам — прошепнах аз в ухото му.

Той издиша и ме потърка по гърба.

— Обещаваш ли?

Дръпнах се леко назад, за да го погледна в очите. Докоснах лицето му с двете си ръце и погалих брадичката му с палец. Изражението му беше сърцераздирателно. Затворих очи и се наведох да го целуна по крайчеца на устата, но той се обърна и аз улових повече от устните му, отколкото бях очаквала.

Макар целувката да ме изненада, не се отдръпнах.

Травис не откъсваше устните си от моите, но и не правеше нищо повече.

Накрая аз се дръпнах и се усмихнах.

— Утре ме чака голям ден. Ще оправя в кухнята и после си лягам.

— Ще ти помогна.

Измихме заедно чиниите в мълчание, а Тото спеше в краката ни. Травис подсуши последната чиния и я остави на Стойката, после ме поведе по коридора, стиснал ръката ми малко по-силно от обикновено. Разстоянието от кухнята до стаята му ми се стори двойно по-дълго. И двамата знаехме, че само след няколко часа ни чака раздяла.

Този път дори не се престори, че не гледа как обличам една от неговите тениски вместо пижама. Той остана само по боксерки и се пъхна под одеялото да ме чака.

Когато се мушнах при него, той изгаси лампата и ме придърпа към себе си, без да пита и без да се извинява. Стисна ме с ръце и въздъхна, а аз сгуших лице във врата му. Затворих очи, за да попия момента. Знаех, че ще си мечтая за този миг всеки ден от живота си, и го изживявах с цялото си сърце.

Травис погледна през прозореца. Дърветата хвърляха сянка върху лицето му. Той стискаше очите си и аз бях обзета от тягостно чувство. Мъчително беше да го гледам как страда, като знаех, че аз съм не само причината за това, но и единствената, която би могла да го освободи от тъгата му.

— Трав? Добре ли си?

Той дълго мълча, преди да отговори.

— Никога в живота си не съм бил по-малко добре.

Аз притиснах чело в шията му и той ме прегърна още по-здраво.

— Това е глупаво — казах аз, — ще се виждаме всеки ден.

— Знаеш, че не е вярно.

Тежестта на мъката ни смазваше и аз изпитах непреодолима потребност да спася и двама ни. Повдигнах брадичка, но се поколебах. Това, което щях да направя, щеше да промени всичко. Помислих си, че за Травис интимността е просто начин да мине времето. Затворих очи и преглътнах страховете си. Трябваше да направя нещо, защото си давах сметка, че иначе и двамата ще лежим чак до сутринта, ужасявайки се от всяка изминала минута.

Сърцето ми заби лудо, когато докоснах шията му с устни и усетих вкуса на кожата му в продължителна нежна целувка. Той ме погледна с изненада и погледът му омекна, като осъзна какво искам.

Наведе се и притисна устните си в моите с нежна сладост. Топлината от устните му достигна чак до пръстите на краката ми. Придърпах го към себе си. След като бяхме направили първата крачка, нямах никакво намерение да спираме дотук.

Разтворих устни и пропуснах езика на Травис да потърси моя.

— Желая те — казах аз.

Изведнъж целувката се забави и той се опита да се отдръпне. Решена да довърша започнатото, устните ми се задвижиха по-усилено в неговите. Травис продължи да се отдръпва, докато застана на колене. Аз се надигнах заедно с него, без да отлепям устни от неговите.

Той ме хвана за раменете.

— Чакай секунда — каза той задъхано с развеселена усмивка. — Не се налага да го правиш, Враб. Не е в това смисълът на тази нощ.

Сдържаше се, но в очите му виждах, че няма да изтрае дълго.

Аз отново се притиснах към него, но ръцете му ми позволиха едва да докосна устните му с моите. Вдигнах очи към неговите, изпълнена с решителност. Отне ми миг да го изрека, но го направих.

— Не ме карай да те моля — прошепнах аз в устата му.

При тези думи всичките му задръжки изчезнаха. Той ме целуна страстно и жадно. Пръстите ми се спуснаха по гърба му и спряха на ластика на боксерките му, нервно пробягвайки по ръба на плата. Устните му станаха нетърпеливи; аз се отпуснах на матрака и той легна отгоре ми.

Езикът му отново си проправи път към моя, а когато събрах смелост да плъзна ръка между кожата и боксерките му, той простена.

Съблече тениската през главата ми и ръката му се спусна нетърпеливо по тялото ми, хвана бикините ми и ги смъкна по краката ми. Устата му отново се върна върху моята, а ръката му се плъзна нагоре от вътрешната страна на бедрото ми и аз издишах продължително и насечено, когато пръстите му достигнаха там, където никой друг мъж не ме беше докосвал. Колената ми се повдигаха и извиваха с всяко движение на ръката му, а когато впих пръсти в кожата му, той се намести върху мен.

— Врабчо — задъхано каза той, — не е задължително да го правим тази вечер. Ще изчакам, докато си готова.

Аз се пресегнах към горното чекмедже на шкафчето му и го отворих. Усетила пакетчето между пръстите си, аз го вдигнах към устата си и го отворих със зъби. Свободната му ръка се отдръпна от гърба ми и той свали боксерките си, като ги изрита така, сякаш не можеше да понася присъствието им помежду ни.

Чух как пликчето шумоли между пръстите му и след няколко мига го почувствах между бедрата си. Затворих очи.

— Погледни ме, Врабчо.

Аз вперих очи в него; погледът му беше едновременно решителен и мек. Той изви глава и ме целуна нежно, а после тялото му се стегна и той с бавен лек тласък натисна вътре в мен. Когато се отдръпна, прехапах устна; той отново се залюля навътре в мен и аз стиснах очи от болката. Бедрата ми се притиснаха в неговите и той отново ме целуна.

— Погледни ме — прошепна той.

Щом отворих очи, той се притисна още веднъж в мен и аз извиках от прекрасното парещо чувство. Отпуснах се и движението на тялото му стана по-ритмично. Нервността, която бях изпитала в началото, изчезна и Травис ме стисна здраво, сякаш не можеше да ми се насити. Придърпах го към себе си и той простена, когато чувството стана твърде силно.

— Толкова отдавна те желая, Аби. Ти си всичко, което искам — прошепна той в устата ми.

Сграбчи бедрото ми с една ръка и се подпря на лакът, повдигайки се само на сантиметри над мен. По кожата ни започна да се събира тънък слой от капчици пот. Устните му обходиха брадичката ми и аз извих гръб, когато се спуснаха надолу по тинята ми.

— Травис.

Когато изрекох името му, той притисна буза в моята и движенията му станаха по-отривисти. Звуците от гърлото му се усилиха и той се притисна навътре в мен за последен път, стенейки и треперейки отгоре ми.

След няколко секунди се отпусна и дишането му се успокои.

— На това му се вика първа целувка — казах аз с уморено доволно изражение.

Той се вгледа в лицето ми и се усмихна.

— Последната ти първа целувка.

Бях твърде смаяна, за да отговоря.

Той се отпусна до мен по корем, прегърна ме с една ръка и положи чело на бузата ми. Аз прекарах пръсти по голата кожа на гърба му, докато дишането му стана равномерно.

Лежах будна с часове, заслушана в дълбокото дишане на Травис и шумоленето на вятъра в дърветата навън. Америка и Шепли се прибраха тихо и минаха на пръсти по коридора, шепнейки помежду си.

Бяхме опаковали багажа ми по-рано през деня и аз потръпвах при мисълта колко неудобно ще се почувстваме на сутринта. Мислех си, че като спи с мен веднъж, Травис ще изгуби интерес, но вместо това той говореше, че ще сме заедно завинаги. Затворих очи, като си представих изражението му, когато разбере, че случилото се между нас не е начало, а край. Не можех да измина този път и той щеше да ме намрази, когато му го кажа.

Измъкнах се изпод ръката му и се облякох. Отидох с обувките в ръка до стаята на Шепли. Америка седеше на леглото, а Шепли събличаше ризата си пред гардероба.

— Всичко наред ли е, Аби? — попита той.

— Мер? — повиках я аз и й направих знак да излезе в коридора.

Тя кимна и ме изгледа тревожно.

— Какво става?

— Трябва да ме закараш до „Морган“ още сега. Не мога да чакам до утре.

Крайчецът на устата й се повдигна в многозначителна усмивка.

— Никога не си умеела да се сбогуваш.

Двамата с Шепли ми помогнаха с багажа. По целия път до общежитието гледах през прозореца на колата. Когато занесохме всичките ми чанти в стаята, Америка ме прегърна.

— В апартамента ще бъде толкова различно без теб.

— Благодаря ти, че ме докара. Слънцето ще изгрее след няколко часа. По-добре върви — казах аз, като я притиснах към себе си.

Америка излезе от стаята, без да се обърне назад, а аз нервно хапех устни, защото знаех колко ще се ядоса, като разбере какво съм направила.

Ризата ми прошумоля, докато я събличах през главата си; статичното електричество във въздуха се бе увеличило с наближаването на зимата. Объркана, аз се свих на кълбо под дебелия юрган и вдишах през носа си. По кожата си още долавях миризмата на Травис.

Леглото ми се струваше студено и чуждо, толкова различно от топлината на матрака на Травис. Бях прекарала трийсет дни в претъпкания апартамент на най-скандалния тип в Източния, но след всички караници и среднощни гости това беше единственото място, на което исках да бъда.

Телефонът започна да звъни в осем сутринта и звъня през пет минути в продължение на цял час.

— Аби! — простена Кара. — Вдигни си тъпия телефон!

Аз се пресегнах и го изключих. Едва когато чух тропането по вратата, схванах, че няма да мога да прекарам деня, затворена сама в стаята си, както го бях намислила.

Кара отвори.

— Какво?

Америка мина покрай нея и застана до леглото ми.

— Какво, по дяволите, става? — извика тя. Очите й бяха червени и подпухнали и беше още по пижама.

Аз седнах.

— Какво има, Мер?

— Травис е откачил! Не иска да говори с нас, руши апартамента, запокити уредбата… Шеп не може да го вразуми!

Аз разтърках очи с възглавничките на дланта си и примигнах.

— Не знам.

— Глупости! Ще ми кажеш какво става, и то веднага!

Кара грабна несесера си за баня и изчезна. Тресна вратата след себе си и аз се намръщих, че може би ще се оплаче на отговорника на общежитието или още по-зле, на декана.

— По-тихо, Америка, за бога — прошепнах аз.

Тя стисна зъби.

— Какво си направила?

Знаех, че ще се разстрои, но не предполагах, че ще се разяри дотолкова.

— Не знам… — преглътнах аз.

— Той замахна срещу Шеп, когато разбра, че сме ти помогнали да си тръгнеш. Аби! Моля те, кажи ми — умоляваше ме тя с блеснали от сълзите очи. — Плаша се!

Страхът в очите й изкопчи половинчата истина.

— Просто не можех да се сбогувам. Знаеш колко ми е трудно.

— Има и нещо друго, Аби. Той полудя! Чух го да крещи името ти, после претършува целия апартамент да те търси. Влетя в стаята на Шеп, за да пита къде си. После се опита да ти се обади. Отново и отново, и отново — въздъхна тя.

— Лицето му беше… Божичко, Аби. Никога не съм го виждала такъв. Разкъса чаршафите на леглото си и ги изхвърли, хвърли възглавниците, разби огледалото си с юмрук, изрита вратата… откачи я от пантите! По-страшно нещо не съм виждала в живота си!

Затворих очи и сълзите, които се бяха насъбрали в очите ми, се претърколиха по бузите.

Америка метна телефона си към мен.

— Трябва да му се обадиш. Поне му кажи, че си добре.

— Добре, ще му се обадя.

Тя пак ми подаде телефона.

— Не, ще му се обадиш сега.

Взех телефона й и се заиграх с копчетата, чудейки се какво да му кажа. Тя го грабна от ръцете ми, набра номера и ми го подаде. Поднесох го към ухото си и си поех дълбоко въздух.

— Мер? — чу се гласът на Травис, изпълнен с тревога.

— Аз съм.

Настъпи мълчание за няколко секунди, после той заговори:

— Какво, по дяволите, ти стана снощи? Събуждам се тази сутрин и теб те няма, ти… ти просто си си тръгнала, без да се сбогуваш! Защо?

— Съжалявам. Аз…

— Съжаляваш?! Аз откачих! Не си вдигаш телефона, измъкваш се… защо? Мислех, че най-после сме изяснили всичко!

— Просто ми трябваше малко време да помисля.

— За какво? — замълча той. — Аз… наранил ли съм те?

— Не! Нищо подобно! Наистина много съжалявам. Сигурна съм, че Америка ти е казала. Аз не се сбогувам.

— Трябва да те видя. — Гласът му беше отчаян.

Аз въздъхнах.

— Имам много работа днес, Трав. Трябва да разопаковам багажа си и имам купища пране.

— Ти съжаляваш за това, което се случи — каза той сломено.

— Не… не е така. Ние сме приятели. Това никога няма да се промени.

— Приятели. Тогава какво беше това снощи, по дяволите? — Гласът му кървеше от гняв.

Аз затворих очи и ги стиснах.

— Знам какво искаш. Просто не мога… да го направя сега.

— Значи ти трябва време? — попита той вече по-спокойно.

— Можеше да ми го кажеш. Нямаше нужда да бягаш така.

— Стори ми се по-лесно.

— По-лесно за кого?

— Не можех да заспя. Мислех си само какво ще бъде на сутринта, как ще се натоваря в колата на Мер и… Не можех да го направя, Трав.

— Достатъчно лошо е, че вече няма да бъдеш тук. Не можеш просто да изчезнеш от живота ми.

Насилих се да се усмихна.

— Ще се видим утре. Не искам неудобство помежду ни, става ли? Просто трябва да премисля някои неща. Това е всичко.

— Добре — каза той. — Мога да го направя.

Затворих телефона и Америка ме изгледа убийствено.

— Спала си с него? Кучка! И нямаше дори да ми кажеш?

Завъртях очи и се отпуснах по лице върху възглавницата.

— Не става дума за теб, Мер. Всичко стана една голяма каша.

— Кое му е толкова трудното? В момента би трябвало да бъдете замаяни от щастие, не да ритате врати и да се криете!

— Аз не мога да бъда с него — прошепнах, забола очи в тавана.

Тя сложи ръка върху моята и меко каза:

— Травис има нужда да поработи над себе си. Повярвай ми, разбирам всичките ти резерви към него, но виж колко много се промени заради теб. Помисли си за последните две седмици, Аби. Той не е Мик.

— Аз съм Мик! Аз се забърквам с Травис и всичко, за което се старахме — пуф! Изчезва ей така! — щракнах аз с пръсти.

— Травис няма да позволи това да се случи.

— Не зависи от него, нали?

— Ти ще разбиеш сърцето му, Аби. Ще разбиеш сърцето му! Единственото момиче, на което се довери дотолкова, че да се влюби, а ти ще го накажеш така жестоко!

Аз извърнах очи; нямах сили да гледам изражението й, докато ме умоляваше.

— Имам нужда от щастлив край. Затова дойдохме тук.

— Не се налага да постъпваш така. Може да се получи.

— Докато късметът не ми изневери.

Америка вдигна ръце и ги отпусна в скута си.

— Божичко, Аби, не започвай пак с тези глупости. Говорихме за това.

Телефонът ми иззвъня и аз погледнах дисплея.

— Паркър е.

Тя поклати глава.

— Не сме приключили разговора си.

— Ало? — отговорих аз, избягвайки суровия й поглед.

— Аби! Ден първи на свободата! Как е?

— Свободно — отговорих аз, неспособна да изиграя какъвто и да било ентусиазъм.

— Вечеря утре? Липсваше ми.

— Да — отвърнах аз, като изтрих нос с ръкава си. — Утре е идеално.

Затворих телефона и Америка се намръщи.

— Когато се прибера, той ще ме разпитва. Ще иска да знае за какво сме говорили. Какво да му кажа?

— Кажи му, че аз ще си изпълня обещанието. Още утре по това време вече няма да му липсвам.