Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (18)

Осемнайсета глава
Хелертон

Америка още не се беше връщала в общежитието след помирението си с Шепли. Не идваше на обяд и рядко се обаждаше по телефона. Нямах нищо против да си наваксат времето, което бяха прекарали разделени. Честно казано, доволна бях, че Америка е твърде заета, за да ми звъни от апартамента. Беше ми неловко да чувам гласа на Травис отзад и малко ревнувах, че тя е при него, а аз — не.

С Финч се виждахме по-често и аз егоистично се радвах, че той също е сам. Ходехме заедно на занятия, хранехме се заедно, учехме заедно и дори Кара свикна с присъствието му.

Стоях пред „Морган“ и му правех компания, докато допуши цигарата си. Вече не усещах пръстите си от студ.

— Дали няма да ги откажеш, преди да съм получила хипотермия, защото вися тук за морална подкрепа?

Финч се засмя.

— Обичам те, Аби. Наистина те обичам, но не. Няма да ги откажа.

— Аби?

Обърнах се и видях Паркър да приближава по тротоара с ръце в джобовете. Пълните му устни бяха пресъхнали под зачервения нос и аз се засмях, когато той сложи въображаема цигара в устата си и издуха мразовито облаче.

— Така можеш да си спестиш доста пари, Финч — усмихна се той.

— Защо днес всички се заяждат за пушенето ми? — подразни се Финч.

— Как си, Паркър?

Той извади два билета от джоба си.

— Пуснали са новия виетнамски филм. Онзи ден спомена, че би искала да го гледаш, и аз реших да взема билети за довечера.

— Просто ей така — обади се Финч.

— Мога да отида с Брад, ако имаш други планове — сви рамене Паркър.

— Значи не е среща? — попитах аз.

— Не, просто сме приятели.

— А вече видяхме как ти се получава това — подразни ме Финч.

— Млъквай! — засмях се аз. — Звучи добре, Паркър, благодаря.

Очите му светнаха.

— Искаш ли преди това да хапнем пица или нещо друго? Не съм голям почитател на лавките в киното.

— Пица е идеално — кимнах аз.

— Филмът започва в девет, така че да те взема около шест и половина?

Аз пак кимнах и Паркър махна за довиждане.

— Божичко — рече Финч, — ти си ненаситна, Аби. Нали се досещаш какво ще стане, когато Травис разбере за това?

— Нали го чу? Това не е среща. Освен това не мога да съобразявам плановете си с мнението на Травис. Той не ме е питал, преди да заведе Меган у дома.

— Никога няма да му го простиш, нали?

— Най-вероятно.

 

 

Седнахме на масата в ъгъла и аз потрих ръцете си в ръкавици, опитвайки се да се стопля. Нямаше как да не забележа, че сме на същата маса, на която седяхме с Травис първата вечер, когато излязохме да хапнем, и се усмихнах на спомена от тогава.

— На какво се смееш?

— Просто обичам това място. Приятно си изкарвам тук.

— Забелязах гривната.

Аз погледнах искрящите диаманти на ръката си.

— Казах ти, че ми харесва.

Сервитьорката ни подаде менютата и взе поръчките ни за питиета. Паркър ме осведоми за програмата си през пролетния семестър и за напредъка си в подготовката за МСАТ. Не млъкна, за да си поеме дъх, докато не ни донесоха бирите. Изглеждаше нервен и аз се запитах дали все пак не си мисли, че сме на среща, въпреки че бе отрекъл.

— Извинявай — прокашля се той. — Не ти давам думата. — Надигна бирата си и поклати глава. — Просто толкова отдавна не съм говорил с теб, че явно съм събрал много за разказване.

— Така е, отдавна беше.

В този момент звънчето на вратата издрънча и като се обърнах, видях Травис и Шепли. Травис срещна погледа ми след по-малко от секунда, но не изглеждаше изненадан.

— Божичко — промърморих аз под носа си.

— Какво има? — попита Паркър, обърна се и ги видя да се настаняват на маса в другия край на заведението.

— По-надолу по улицата има хамбургери, ако искаш — тихо предложи Паркър. Беше значително по-изнервен отпреди.

— По-неловко ще бъде да си тръгнем.

Лицето му посърна.

— Сигурно си права.

Опитахме да продължим разговора си, но той стана видимо принуден и неудобен. Сервитьорката прекара дълго време край масата на Травис, като прокарваше пръсти през косата си и пристъпваше от крак на крак. Сети се да вземе и нашата поръчка чак когато Травис вдигна телефона си.

— За мен тортелини — каза Паркър и погледна към мен.

— А за мен… — Замлъкнах, разсеяна от Травис и Шепли, които станаха от масата си.

Травис последва Шепли до вратата, но изведнъж се разколеба, спря и се обърна. Като видя, че го гледам, тръгна право към нас. Сервитьорката се усмихна очаквателно — може би беше решила, че идва да й каже довиждане. Бързо се разочарова, защото той застана до мен и дори не мигна към нея.

— Ще се бия след четирийсет и пет минути, Врабчо. Искам да дойдеш.

— Трав…

Физиономията му беше стоическа, но виждах напрежението покрай очите му. Не бях сигурна дали не желае да остави вечерята ми с Паркър на произвола на съдбата, или действително държи да отида да го гледам, но бях взела решението си още в мига, в който ме помоли.

— Имам нужда да бъдеш там. Това е реванш с Брейди Хофман, онзи от Държавния. Събрала се е голяма тълпа, хвърчат много пари… а Адам казва, че Брейди е тренирал.

— Бил си се с него и преди, Травис, знаеш, че е лесно.

— Аби… — обади се Паркър.

— Имам нужда от теб — повтори Травис, макар че увереността му бе леко понамаляла.

Аз погледнах Паркър с извинителна усмивка.

— Съжалявам.

— Ти сериозно ли? — вдигна вежди той. — Ще си тръгнеш просто така по средата на вечерята?

— Все още можеш да се обадиш на Брад, нали? — напомних му аз, като станах.

Крайчетата на устните на Травис едва забележимо се вдигнаха нагоре и той хвърли двайсетачка на масата.

— Това трябва да стигне.

— Не ми пука за парите… Аби…

Свих рамене.

Той е най-добрият ми приятел, Паркър. Щом има нужда от мен, трябва да отида.

Усетих как ръката на Травис обгръща моята по пътя към вратата. Паркър ни гледаше смаяно. Шепли вече беше в чарджъра и говореше по телефона, за да разпространи новината. Травис седна отзад до мен, като продължаваше да държи здраво ръката ми в своята.

— Току-що говорих с Адам, Трав. Каза, че всички от Държавния са дошли пияни и фрашкани с кинти. Вече са се събрали, така че може би е по-разумно Аби да е встрани.

Травис кимна.

— Ти ще я държиш под око.

— Къде е Америка? — попитах аз.

— Учи за теста по физика.

— Лабораторията си я бива — отбеляза Травис.

Аз се засмях кратко и погледнах към него. На лицето му играеше лека усмивка.

— Кога си виждал лабораторията? Досега не си имал физика — учуди се Шепли.

Травис се захили и аз го сръчках. Той стисна устни, докато смехът стихне, а после ми намигна и стисна ръката ми. Пръстите му се преплетоха с моите и аз чух как от устните му се отронва тиха въздишка. Знаех какво си мисли в този момент, защото и аз чувствах същото. За един кратък отрязък от време сякаш нищо не се бе променило.

Спряхме на тъмно място на паркинга, а Травис не пусна ръката ми чак докато се вмъкнахме през прозореца в сутерена на сградата на института по естествени науки „Хелертон“. Беше построена миналата година, така че не лъхаше на застоял въздух и прах като другите мазета, в които бяхме влизали.

В мига, в който се озовахме в коридора, до ушите ни достигна ревът на тълпата. Надигнах се и видях море от лица, много от които непознати. Всеки държеше бира в ръка, но студентите от Държавния се отличаваха. Те се полюшваха с полузатворени очи.

— Стой до Шепли, Врабчо. Ще стане голяма лудница — каза Травис зад гърба ми, като огледа огромната тълпа и поклати глава.

Мазето на „Хелертон“ беше най-голямото в университета, затова Адам го избираше, когато очакваше повече публика. Въпреки това хората бяха притиснати до стените и се блъскаха един друг, за да си намерят хубаво място.

Адам се появи иззад ъгъла и дори не се опита да прикрие недоволството си от моето присъствие.

— Мисля, че ти казах повече да не водиш момичето си на боевете, Травис.

— Тя вече не е моето момиче — вдигна рамене той.

Лицето ми беше безизразно, но той изрече тези думи толкова небрежно, че нещо ме прободе в гърдите.

Адам сведе очи към сплетените ни пръсти, после пак се обърна към Травис.

— Човек не може да ви разбере вас двамата. — Поклати глава и хвърли поглед към тълпата. По стълбите продължаваха да прииждат хора, а тези долу вече се бяха наблъскали един в друг. — Залогът тази вечер е огромен, Травис, така че умната, ясно?

— Ще се постарая да бъде забавно, Адам.

— Не това ме притеснява. Брейди е тренирал.

— Аз също.

— Да бе! — изсмя се Шепли.

Травис сви рамене.

— Миналия уикенд се бих с Трент. Бързо копеленце е той.

Аз се засмях и Адам ме изгледа убийствено.

— По-сериозно, Травис — каза той, като го гледаше в очите. — Заложил съм много пари.

— А аз не съм ли? — отвърна Травис, подразнен от тона.

Адам се обърна, поднесъл рупора към устните си, и се качи на стол над морето от пияни зрители. Травис ме дръпна до себе си, докато Адам поздравяваше тълпата и разясняваше правилата.

— Късмет — казах аз и го докоснах по гърдите.

Никога не се бях притеснявала, докато се бие, освен с Брок Макман във Вегас, но сега не можех да се отърся от злокобното чувство, което ме бе обзело още със стъпването ни в „Хелертон“. Нещо не беше наред и Травис също го усещаше.

Той ме хвана за раменете и ме целуна по устните. После бързо се отдръпна и кимна.

— Само този късмет ми е нужен.

Още бях зашеметена от топлината на устните му, когато Шепли ме дръпна при стената до Адам. Не спираха да ме блъскат и ръгат и си припомних първата вечер, когато видях Травис да се бие, но сега тълпата беше по-неконтролируема, а някои от студентите от Държавния ставаха враждебни. Тези от Източния започнаха да викат и да свирят за Травис, когато той влезе в кръга, а агитката от Държавния ту освиркваше Травис, ту викаше за Брейди.

От мястото си виждах отлично как Брейди надвисва над Травис и чака с нетърпение сигнала. На лицето на Травис беше изписана обичайната лека усмивка, незасегната от лудницата наоколо. Когато Адам даде начало на боя, Травис нарочно позволи на Брейди да нанесе първия удар. Изненадах се, когато лицето му се отметна силно настрани. Брейди наистина беше тренирал.

Травис се усмихна, зъбите му плуваха в яркочервено. После се съсредоточи върху усилието да отвръща на всеки удар на Брейди.

— Защо му позволява да го удря толкова много? — попитах Шепли.

— Не мисля, че му позволява — поклати глава той. — Не се притеснявай, Аби. Готви се да го повали.

След десет минути Брейди беше вече замаян, но продължаваше да нанася силни удари по тялото и челюстта на Травис. Когато се опита да го ритне, Травис го хвана за обувката, задържа крака му с една ръка, а с другата го заудря с невероятна сила в носа. После вдигна крака му още по-високо и противникът му изгуби равновесие. Тълпата се взриви, когато Брейди падна на пода, но той не остана дълго там. Изправи се, макар че от носа му се стичаха две тъмночервени струйки. В следващия момент нанесе още две крошета в лицето на Травис. От раната на веждата на Травис бликна кръв и се спусна по бузата му.

Аз затворих очи и се извърнах с надеждата Травис скоро да приключи боя. Лекото ми движение ме увлече в течението на множеството от зяпачи и преди да се усетя, бях на няколко крачки от твърде заетия Шепли. Опитите ми да се боря срещу тълпата бяха безполезни и не след дълго се оказах притисната до стената.

Най-близкият изход беше от другата страна на помещението — на същото разстояние, както и онзи, през който бяхме влезли. Гърбът ми се удари в бетонната стена и останах без въздух.

— Шепли! — извиках аз, махайки с ръка, за да привлека вниманието му.

Боят беше в разгара си. Никой не можеше да ме чуе.

Един мъж изгуби равновесие и се хвана за тениската ми, за да се изправи, като ме оплиска с бира. Подгизнах от врата до кръста и завонях на евтина бира. Той продължаваше да ме държи за тениската и да се опитва да се надигне, а аз започнах да отварям пръстите му два по два, докато не ме пусна. Изобщо не ме погледна повече, а се отдалечи в тълпата.

— Ей! Познавам те! — извика друг мъж в ухото ми.

Веднага го познах и се отдръпнах. Беше Итън — онзи, когото Травис беше заплашил в бара; мъжът, измъкнал се по някакъв начин от обвиненията в сексуално нападение.

— Да — отвърнах аз, докато оправях тениската си и търсех пролука в тълпата.

— Хубава гривна — отбеляза той, като прокара пръсти по ръката ми и ме хвана за китката.

— Ей! — предупредих аз и се опитах да дръпна ръката си.

Той обаче продължи да я пипа, като се олюляваше и хилеше.

— Много грубо ни прекъснаха предния път, когато се опитах да говоря с теб.

Надигнах се на пръсти и видях как Травис нанася два удара в лицето на Брейди. Между тях огледа тълпата. Търсеше мен, вместо да се съсредоточи в боя. Трябваше да се върна на мястото си, преди да се е разсеял прекалено.

Едва бях навлязла в тълпата, когато Итън мушна пръсти в колана на джинсите ми отзад. Гърбът ми отново се удари в стената.

— Не съм свършил разговора с теб — каза той, като похотливо оглеждаше мократа ми тениска. Опитах се да махна ръката му от джинсите си с нокти.

— Пусни ме! — изкрещях аз.

Итън се разсмя и ме дръпна към себе си.

— Не искам.

Заоглеждах се за познато лице в тълпата, докато в същото време се мъчех да отблъсна Итън. Тежките му ръце ме държаха здраво. В паниката си вече не можех да различа студентите от Източния от тези от Държавния. Като че ли никой не забелязваше схватката ми с Итън. Беше толкова шумно, че не можеше и да ме чуят. Той се наведе към мен и протегна ръка надолу.

— Винаги съм си мислел, че трябва да имаш хубав задник — рече той, лъхайки на бира в лицето ми.

— Махни се! — изкрещях аз и го блъснах.

Потърсих Шепли с очи и видях, че Травис най-после ме е забелязал. Той веднага разблъска телата пред себе си.

— Травис! — изпищях аз, но викът ми беше заглушен от овациите.

Блъснах с една ръка Итън, а другата протегнах към Травис. Преди да ме доближи обаче, бе изблъскан обратно в кръга. Брейди се възползва от разсейването му и заби лакътя си отстрани на главата му. Тълпата леко притихна, когато Травис удари някого пред себе си в пореден опит да стигне до мен.

— Разкарай се от нея! — изкрещя той.

Хората по линията между мен и Травис, който отчаяно се опитваше да си пробие път, завъртяха глави към мен. Итън не им обърна никакво внимание. Вместо това се опитваше да ме задържи на едно място, за да ме целуне. Притисна нос към скулата ми и после го прокара надолу по врата ми.

— Миришеш много хубаво — завалено каза той. Отблъснах лицето му, но той невъзмутимо ме сграбчи за китката. Затърсих Травис с разширени от ужас очи и го видях как отчаяно ме сочи на Шепли: „Вземи я! Шеп! Вземи Аби!“, викаше той, докато се мъчеше да достигне до мен. Брейди го дръпна обратно в кръга и го удари още веднъж.

— Много си секси, знаеш ли? — говореше Итън.

Усетих устните му върху врата си и затворих очи. Гневът ми изригна и аз още веднъж го блъснах.

— Казах да се махаш! — изкрещях и го ударих с коляно в чатала.

Той се преви на две и инстинктивно вдигна едната си ръка към слабините си, но с другата продължаваше да стиска тениската ми.

— Кучка!

В следващия миг бях свободна. Шепли хвана Итън за яката, вперил яростен поглед в очите му, притисна го до стената и го заудря с юмрук в лицето, докато от устата и носа му не шурна кръв.

После Шепли ме издърпа към стълбите, разблъсквайки всички по пътя си, и ми помогна да изляза през един отворен прозорец. Спуснахме се по аварийните стълби и той ме улови, след като скочих от последното стъпало.

— Добре ли си, Аби? Нарани ли те?

Единият ръкав на бялата ми тениска висеше само на няколко конеца, иначе бях невредима. Поклатих глава, все още замаяна. Шепли хвана лицето ми и се вгледа в очите ми.

— Аби, отговори ми. Добре ли си?

Кимнах. Адреналинът се разтвори в кръвта ми и сълзите потекоха.

— Добре съм.

Той ме прегърна, притиснал буза в челото ми, и извика:

— Насам, Травис!

Травис дотича при нас и ме пое в обятията си. Целият беше в кръв, а едното му око сълзеше.

— Божичко… пострадала ли е?

Ръката на Шепли още беше на гърба ми.

— Каза, че е добре.

Травис ме отдалечи малко от себе си и се вгледа в лицето ми.

— Пострадала ли си, Врабчо?

Поклатих глава и в този момент видях първите зяпачи да слизат по аварийните стълби. Травис ме притисна до себе си, докато безмълвно оглеждаше лицата им. Един нисък набит мъж скочи от последното стъпало и като ни видя, замръзна.

— Ти! — изръмжа Травис.

Пусна ме, хукна през тревата и повали мъжа. Аз погледнах към Шепли объркана.

— Това е онзи, който го връщаше обратно в кръга.

Докато се въргаляха по земята, около тях се събра малка тълпа. Травис млатеше мъжа в лицето. Шепли ме притисна към себе си, все още задъхан. Онзи спря да се съпротивлява и Травис най-после го пусна. Насъбралите се, се отдръпнаха, като видяха яростта в очите на Травис.

— Травис! — изкрещя Шепли и му посочи другия край на сградата.

Итън куцаше в сенките и се подпираше на тухлената стена на сградата. Когато чу вика на Шепли, се обърна точно навреме, за да види как нападателят му приближава. Хвърли бутилката си на земята и закуца възможно най-бързо към улицата. В мига, в който достигна колата си, Травис го хвана и го притисна в нея.

Итън започна да моли за пощада и не млъкна дори когато Травис го сграбчи за ризата и блъсна главата му във вратата. Молбите секнаха след силния удар на черепа му в предното стъкло. Травис го дръпна пред колата и разби фара с лицето му, а после го метна на капака и притисна физиономията му към метала, като не спираше да сипе ругатни.

— Мамка му — каза Шепли.

Обърнах се и видях сградата, озарена в синьо и червено от светлините на приближаващата полицейска кола. Хората се стичаха като водопад по аварийните стълби и се пръсваха във всички посоки.

— Травис! — изпищях аз.

Той пусна безжизненото тяло на Итън върху капака на колата и се втурна към нас. Шепли ме дръпна към паркинга и отвори вратата на чарджъра. Скочих на задната седалка, тръпнейки в очакване кога ще се качат и те двамата. Коли потегляха бясно от местата си, но спряха със стържене на спирачки, когато втора полицейска кола препречи алеята.

Травис и Шепли заеха бързо местата си и Шепли изруга като видя блокадата пред единствения изход. Той затвори вратата си в движение и чарджърът подскочи върху бордюра. Завъртя се по тревата и се понесе между двете сгради, след което подскочи още веднъж, щом стигнахме до улицата зад училището.

Шепли натисна газта до краен предел, гумите изсвириха и двигателят изрева. На завоя се плъзнах по седалката и ударих лакътя си, който и бездруго ме болеше. Уличните лампи прелитаха покрай нас, но ми се стори, че е минал час, докато стигнем до паркинга пред блока. Шепли спря и изгаси. Двамата отвориха мълчаливо вратите си, а Травис се пресегна към задната седалка и ме взе на ръце.

— Какво стана? Господи, Травис, какво ти е на лицето? — попита Америка, докато слизаше по стълбите.

— Ще ти кажа вътре — отговори Шепли и я поведе към вратата.

Травис ме качи на ръце по стълбите, пренесе ме по коридора, без да каже и дума, и ме остави на леглото си. Тото скочи отгоре, за да ме близне по лицето.

— Не сега, приятел — тихо каза Травис, пусна го в коридора и затвори вратата.

После коленичи пред мен и докосна с пръсти разнищения ми ръкав. Окото му беше червено и подуто. Кожата отгоре беше срязана и пропита с кръв. Устните му бяха омазани в червено, част от кокалчетата на ръцете му бяха обелени. Бялата му тениска беше цялата в кръв, трева и кал.

Докоснах окото му и той се дръпна, потрепвайки.

— Толкова съжалявам, Врабчо. Опитах се да достигна до теб. Опитах се… — Той прочисти гърлото си от гнева и тревогата, които го душаха. — Но не можах.

— Ще помолиш ли Америка да ме закара в „Морган“?

— Не можеш да се върнеш там тази вечер. Навсякъде гъмжи от ченгета. Остани тук. Аз ще спя на дивана.

Преглътнах, като се опитах да сдържа сълзите си. Травис и без това се чувстваше достатъчно зле.

Той стана и отвори вратата.

— Къде отиваш?

— Трябва да си взема душ. Ей сега се връщам.

Америка мина покрай него, седна на леглото до мен и ме притисна до гърдите си.

— Ужасно съжалявам, че не бях там!

— Добре съм — уверих я аз, като изтрих сълзите от лицето си.

Шепли почука на вратата и влезе с малка чаша, пълна до половината с уиски.

— Заповядай — каза той и я подаде на Америка.

Тя взе чашата и ме повдигна.

Аз наклоних глава назад и оставих течността да се разлее по гърлото ми. Лицето ми се сгърчи, докато парещото уиски стигне до стомаха ми.

— Благодаря.

— Трябваше да отида по-рано при нея. Изобщо не разбрах, че я няма. Съжалявам, Аби. Трябваше…

— Не си виновен, Шеп. Никой не е виновен.

— Виновен е Итън — процеди той. — Гадното копеле я чукаше на сухо срещу стената.

— Мило! — възмути се Америка и ме притисна към себе си.

— Имам нужда от още едно — казах аз и побутнах чашата си към Шепли.

— И аз — съгласи се той и отиде в кухнята.

Травис влезе с кърпа на кръста, притиснал студена кутийка с бира към окото си. Америка безмълвно излезе от стаята, а той обу боксерките си и взе възглавницата си. Шепли донесе четири чаши, пълни до ръба с кехлибарената течност. Изпихме ги без колебание.

— Ще се видим сутринта — каза Америка и ме целуна по бузата.

Травис взе чашата ми и я сложи на шкафчето. Погледна ме за миг, после се приближи до гардероба, свали една тениска от закачалката и я хвърли на леглото.

— Съжалявам, че съм такъв идиот — промълви той, притиснал бирата към окото си.

— Изглеждаш кошмарно. Сутринта ще се чувстваш ужасно.

Той поклати глава с отвращение.

— Аби, ти беше нападната. Не се притеснявай за мен.

— Трудно е, като те гледам с това подуто око — отвърнах аз и взех тениската му в скута си.

Челюстта му се напрегна.

— Това нямаше да се случи, ако просто те бях оставил с Паркър. Но знаех, че ако те помоля, ще дойдеш. Исках да му покажа, че още си моя, а накрая ти пострада.

Думите му ме свариха неподготвена. Имах чувството, че не съм чула правилно.

— Затова ли ме помоли да дойда тази вечер? За да се докажеш пред Паркър?

— Отчасти — засрамено призна той.

Кръвта се отцеди от лицето ми. За пръв път, откакто се познавахме, Травис ме беше заблудил. Бях отишла в „Хелертон“, защото мислех, че има нужда от мен, че въпреки всичко нещата са се върнали постарому. А се оказваше, че чисто и просто съм послужила за дръвче, на което да маркира територията си, и му го бях позволила.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Махай се!

— Врабчо… — каза той и направи крачка към мен.

— МАХАЙ СЕ! — повторих аз и го замерих с чашата от нощното шкафче. Той избегна удара и тя се разби на стотици малки лъскави парченца. — Мразя те!

Травис се преви, сякаш някой му изкара въздуха, и с изкривено от болка лице ме остави сама.

Съблякох се и нахлузих тениската. Шумът, който излизаше от гърлото ми, изненада и самата мен. Много отдавна не бях ридала неконтролируемо.

Само след секунди Америка влетя в стаята. Мушна се в леглото и ме прегърна. Не ме пита нищо, не се опита да ме успокоява. Просто ме прегръщаше, докато сълзите ми мокреха възглавницата.