Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (21)

Двайсет и първа глава
Самолет

Цифрите на дисплея изчезнаха, на тяхно място се появи име и телефонът иззвъня. Очите на Травис се разшириха.

— Трент? — От устните му се откъсна изненадан смях, а като ме погледна, на лицето му се разля усмивка. — Трент е!

— Аз ахнах и го стиснах за ръката. — Къде си? Как така пред „Морган“? Идвам след секунда, да не си мръднал!

Хукнах напред, мъчейки се да не изоставам от Травис, който тичаше към общежитието и ме влачеше за ръка. Когато стигнахме до „Морган“, дробовете ме боляха за въздух. Трент се спусна по стълбите и се втурна към нас.

— Божичко, братле! Мислех, че сте изгорели! — каза той и ни стисна толкова силно, че не можех да си поема дъх.

— Задник такъв! — извика Травис и го блъсна. — Мислех, че си умрял! Чаках пожарникарите да изнесат овъгленото ти тяло!

Травис се намръщи, после го прегърна. Протегна ръка, напипа тениската ми и притегли и мен към себе си. След няколко секунди пусна брат си и ме изгледа извинително.

— Съжалявам, Аби. Паникьосах се.

Аз поклатих глава.

— Важното е, че си добре.

— Аз ли? За предпочитане е да бях мъртъв, ако Травис ме беше видял да излизам от сградата без теб. Опитах се да те намеря, след като избяга, но се изгубих и трябваше да открия друг път. Обикалях сградата да търся онзи прозорец, но налетях на ченгета и те ме накараха да се махна. Откачих тук!

Травис изтри бузите ми с палци. После вдигна тениската си и избърса саждите от лицето си.

— Да се махаме оттук. След малко ще плъзнат ченгетата.

Той прегърна брат си още веднъж и двамата тръгнахме към хондата на Америка. Докато закопчавах колана си, се закашлях и Травис се намръщи.

— Може би трябва да те заведа в болницата да те прегледат.

— Добре съм — уверих го аз и преплетох пръсти в неговите. Сведох очи и видях дълбока рана на кокалчетата му.

— Това от боя ли е, или от прозореца?

— От прозореца — отговори той, като отново се намръщи при вида на окървавените ми нокти.

— Ти спаси живота ми.

— Нямаше да си тръгна без теб.

— Сигурна бях, че ще дойдеш — казах аз и стиснах пръстите му между своите.

Държахме се за ръце, докато не стигнахме до апартамента. Когато влязох под душа да отмия алените петна и саждите от кожата си, не можех да различа коя кръв на кого е. Но дори след като се строполих на леглото на Травис, все още усещах миризмата на дим и изгорена кожа.

— Заповядай — каза той и ми подаде чаша с кехлибарена течност. — Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не съм уморена.

Той отново ми подаде чашата.

— Опитай се да си починеш малко, Врабчо.

— Страхувам се да затворя очи — признах аз, като взех чашата и я изпих на един дъх.

Той я пое, остави я на нощното шкафче и седна до мен. Седяхме така часове наред и просто мълчахме. Стиснах очи, когато съзнанието ми се изпълни със спомените за ужасените викове на попадналите в капана на мазето. Не знаех колко време ще мине, докато забравя, нито дали въобще някога ще се случи.

Топлата ръка на Травис върху коляното ми ме извади от кошмара наяве. — Много хора загинаха тази вечер.

— Знам.

— Чак утре ще разберем колко точно.

— На излизане с Трент срещнахме една група. Чудя се дали са оцелели. Изглеждаха толкова уплашени.

Очите ми се напълниха със сълзи, но преди да се стекат по бузите ми, Травис ме прегърна. Притисната в кожата му моментално се почувствах защитена. Усещането, че в ръцете му съм на мястото си, някога ме ужасяваше, но в този миг бях благодарна, че мога да се чувствам така сигурна след такова ужасяващо преживяване. Имаше само една причина да изпитвам това.

Аз му принадлежах.

Тогава разбрах. Без капка съмнение, без да ме е грижа какво ще си помислят другите, без страх от грешки и последствия, аз се усмихнах на думите, които щях да изрека.

— Травис? — прошепнах в гърдите му.

— Да, миличка? — промълви той в косата ми.

В този момент телефоните ни иззвъняха едновременно и като му подадох неговия, вдигнах своя.

— Ало?

— Аби! — изпищя Америка.

— Добре съм, Мер. Всички сме добре.

— Току-що чух! Само за това говорят по новините!

Чух как Травис до мен обяснява на Шепли и направих всичко възможно да успокоя Америка. След като отговорих на десетките й въпроси и максимално спокойно преразказах най-страшните мигове от живота си, аз се успокоих в момента, в който Травис сложи ръка върху моята.

Струваше ми се, че разказвам нечия друга история, седнала в уютния апартамент на Травис, на милион километри от кошмара, който можеше да ни убие. Когато свърших, Америка заплака, осъзнала колко лесно сме може ли да изгубим живота си.

— Веднага започвам да стягам багажа. Утре сутринта се прибираме — подсмръкна тя.

— Не, Мер, няма нужда. Добре сме.

— Трябва да те видя. Да те прегърна, за да повярвам, че всичко е наред.

— Наистина сме добре. Ще ме прегърнеш в петък.

— Обичам те — подсмръкна тя отново.

— И аз те обичам. Постарайте се да си изкарате добре.

Травис ме погледна и притисна телефона до ухото си.

— Прегърни момичето си, Шеп. Звучи разстроено. Знам, човече… аз също. Доскоро.

Травис затвори секунди след мен и двамата помълчахме малко, опитвайки се да асимилираме случилото се. Накрая той се отпусна на възглавницата и ме притегли върху гърдите си.

— Добре ли е Америка? — попита, загледан в тавана.

— Разстроена е. Ще се оправи.

— Радвам се, че не бяха там.

Стиснах зъби. Дори не бях помислила какво можеше да се случи, ако не бяха заминали при родителите на Шепли. Спомних си ужасените лица на момичетата в мазето, които се мъчеха да избягат. На тяхно място сред пламъците видях изплашените очи на Америка. Призля ми и потреперих, като си представих красивата й руса коса, цялата в мръсотия и сажди сред другите тела на поляната.

— Аз също.

— Съжалявам. Ти преживя много тази вечер. Няма защо да добавям още.

— Ти също беше там, Трав.

Той замълча за няколко секунди и точно когато отворих уста да кажа нещо, си пое дълбоко въздух.

— Аз не се плаша често. Уплаших се първата сутрин, когато се събудих, а ти не беше до мен. Уплаших се, когато ме остави след Вегас. Уплаших се, когато помислих, че ще трябва да съобщя на татко, че Трент е загинал в пожара. Но когато те видях от другата страна на пламъците… бях ужасен. Стигнах до вратата, бях на няколко крачки от изхода, но не можах да изляза.

— Какво? Ти луд ли си? — рязко вдигнах глава и го погледнах в очите.

— Никога не съм бил толкова наясно за нещо. Обърнах се, тръгнах към онази стая и те намерих там. Нищо друго нямаше значение. Дори не знаех дали ще успеем да излезем. Исках само да бъда при теб, каквото и да значи това. Единственото, от което се страхувам, е живот без теб, Врабчо.

Надигнах се и нежно го целунах. Когато устните ни се разделиха, се усмихнах.

— Значи няма от какво да се боиш. Ще бъдем заедно завинаги.

Той въздъхна.

— Знаеш ли, бих направил всичко от самото начало. Не бих заменил и една секунда, стига да бъдем тук, в този момент.

Очите ми натежаха и си поех дълбоко въздух. Дробовете ми се съпротивяваха, пареха от дима. Закашлях се, а после се отпуснах, усетила топлите устни на Травис върху челото си. Ръката му ме погали по влажната коса. Чувах как сърцето му бие равномерно в гърдите.

— Това е — въздъхна той.

— Кое?

— Мигът. Когато те гледам как спиш… този покой на лицето ти. Това е. Не съм го изпитвал, отпреди мама да почине, но сега отново го усещам. — Той въздъхна отново и ме придърпа още по-близо до себе си. — Още когато те срещнах, разбрах, че в теб има нещо, от което се нуждая. Оказа се, че изобщо не е нещо в теб. А просто самата ти.

Крайчецът на устните ми се повдигна и аз зарових лице в гърдите му.

— Ние, Травис. Нищо не изглежда смислено, ако не сме заедно. Забелязал ли си?

— Дали съм забелязал? Цяла година ти го разправям! — подразни ме той. — Вече е съвсем ясно. Мацки, скандали, раздели, Паркър, Вегас, дори пожари… нашата връзка може да устои на всичко.

Повдигнах отново глава, видяла задоволството в очите му, когато ме гледа. Напомни ми за покоя, който бях разчела по лицето му, когато изгубих баса, когато за пръв път му казах, че го обичам, сутринта след танца ни на Свети Валентин. Беше подобно, но различно. Това беше абсолютно… завинаги. Предпазливата надежда беше изчезнала от очите му, изместена от пълно доверие. Разпознавах го, защото очите му отразяваха това, което чувствах и аз.

— Вегас? — попитах аз.

Той се намръщи, объркан какво имам предвид.

— Да?

— Мислил ли си някога, че може да се върнем там?

— Не смятам, че е добра идея за мен.

— А ако отидем само за една вечер?

Той се огледа объркано в тъмната стая.

— За една вечер?

— Ожени се за мен — казах аз без колебание и сама се учудих колко бързо и лесно дойдоха думите.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Кога?

Свих рамене.

— Може да си резервираме полет за утре. Ваканция е. И нямам други планове. А ти?

— Веднага ще изоблича блъфа ти — отвърна той и се пресегна за телефона си. — „Американ Еърлайнс“ — каза той, като внимателно наблюдаваше реакцията ми. — Два билета до Вегас, моля. За утре. Хмм… — Погледна ме в очакване да променя решението си. — Два дни, двупосочни. Каквото имате.

Подпрях брадичка на гърдите му, докато направи резервацията. Колкото по-дълго беше на телефона, толкова по-широка ставаше усмивката му.

— Моля те, подай ми картата, Врабчо — помоли ме той и пак зачака реакцията ми.

Аз се пресегнах с усмивка, извадих картата от портфейла му и му я подадох.

Продиктува номера, като постоянно ме поглеждаше. Когато съобщи срока на валидност и аз не казах нищо, той стисна устни.

— Да, госпожо. Ще си ги вземем от гишето. Благодаря ви.

Подаде ми телефона си и аз го оставих на шкафчето, очаквайки той пръв да каже нещо.

— Току-що ме помоли да се оженя за теб — промълви той, като все още предполагаше, че е някакъв номер.

— Знам.

— Но това беше наистина. Резервирах два билета до Вегас за утре по обяд. Което ще рече, че утре вечер ще се оженим.

— Благодаря.

Той присви очи.

— В понеделник, когато отидеш на занятия, ще бъдеш вече госпожа Мадокс.

— О — изненадах се аз и се огледах наоколо.

— Да не размисли?

— Ще имам доста работа по документите си другата седмица.

Той кимна бавно, изпълнен с предпазлива надежда.

— Значи утре ще се омъжиш за мен?

— Аха — усмихнах се аз.

— Сериозно?

— Да.

— Обичам те! — Той хвана лицето ми с две ръце и притисна устните си в моите. — Толкова много те обичам, Врабчо — повтори той и ме обсипа с целувки.

— Само си го спомни след петдесет години, когато продължавам да те бия на покер — засмях се аз.

Той се усмихна победоносно.

— Ако това значи шейсет или седемдесет години с теб, миличка… имаш абсолютното ми разрешение да правиш каквото поискаш.

Повдигнах вежди.

— Ще съжаляваш за това.

— Обзалагам се, че няма.

Усмихнах се колкото можех по-лукаво.

— Достатъчно сигурен ли си, за да заложиш онзи лъскав мотор отвън?

Той поклати глава, а закачливата усмивка беше изместена от сериозно изражение.

— Ще заложа всичко, което имам. Не съжалявам нито за секунда с теб, Врабчо, и никога няма да съжалявам.

Подадох му ръка и той я улови без колебание, стисна я кратко, а после я вдигна и нежно ме целуна по кокалчетата. Стаята бе тиха; единственият звук беше от устните му, които се отлепиха от кожата ми, и от въздуха, който излезе от дробовете му.

— Аби Мадокс… — прошепна той, а усмивката му грееше на лунната светлина.

Притиснах буза в голите му гърди.

— Травис и Аби Мадокс. Добре звучи.

— Още нямаш пръстен — каза той.

— Това ще го мислим по-късно. Аз те изненадах.

— Ъъ… — заекна той, наблюдавайки реакцията ми.

— Какво? — стегнах се аз.

— Само не откачай — каза той и нервно се размърда, като ме стисна по-здраво. — Аз… вече съм се погрижил за тази част.

— Коя част? — попитах аз, като надигнах глава да видя лицето му.

Той впери поглед в тавана и въздъхна.

— Ще откачиш…

— Травис…

Той дръпна едната си ръка от мен и се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче, като порови секунда в него.

Аз издухах бретона от очите си.

— Какво? Купил си презервативи?

Травис се засмя.

— Не, Врабчо.

Той се намръщи от усилието и бръкна по-дълбоко в чекмеджето. Щом намери каквото търсеше, погледът му се промени. Без да откъсва очи от мен, извади малка кутийка.

Погледнах малкото кадифено квадратче, което той сложи на гърдите си. После вдигна ръка към възглавницата си и подпря главата си на нея.

— Какво е това? — попитах аз.

— На теб на какво ти прилича?

— Добре. Нека си променя въпроса: кога го купи?

Травис си пое въздух и кутийката се надигна заедно с гърдите му, а после, когато издиша, се спусна надолу.

— Преди известно време.

— Трав…

— Просто един ден го видях и разбрах, че има само едно място, което ще му приляга… твоят съвършен пръст.

— Един ден кога?

— Има ли значение? — Той се размърда притеснено и аз не можах да сдържа смеха си.

— Може ли да го видя? — попитах аз, като изведнъж се почувствах леко замаяна.

Той също се усмихна и погледна към кутийката.

— Отвори я.

Докоснах я с един пръст и усетих мекото кадифе. Хванах златната закопчалка с две ръце и бавно повдигнах капачето. Блясъкът порази очите ми и аз бързо го затворих.

— Травис!

— Знаех си, че ще откачиш! — заяви той, като седна и обви ръце около моите.

Кутийката се притискаше в дланите ми като малка граната, която може да избухне всеки момент. Затворих очи и поклатих глава.

— Ти луд ли си?

— Знам. Знам какво си мислиш, но просто трябваше да го направя. Това беше Пръстенът. И бях прав! Оттогава не съм виждал друг, толкова съвършен.

Отворих очи. Вместо тревожния поглед, който очаквах, видях, че сияе от гордост. Той нежно отдели ръцете ми от кутийката и като я отвори, извади пръстена от малкия прорез, в който беше поставен. Големият объл диамант блестеше дори на смътната светлина, улавяше всеки лунен лъч с всичките си фасетки.

— Божичко… удивителен е — прошепнах аз, а той пое лявата ми ръка в своята.

— Може ли да го сложа на пръста ти? — попита ме, като се вгледа в мен. Аз кимнах и той плъзна сребристата халка на пръста ми, като я задържа за миг и после я пусна. — Ето това е удивително.

И двамата се загледахме за миг в ръката ми, еднакво поразени от големия диамант върху малкия ми тънък пръст. Халката беше плътна отдолу, а горе се разделяше на две и всяка лентичка от бяло злато беше обсипана с по-малки единични диаманти.

— Това ти е струвало колкото половин кола — казах аз тихо, неспособна да вложа каквато и да било сила в гласа си.

Травис вдигна ръката ми към устните си и аз го погледнах.

— Милион пъти съм си представял как ще изглежда на пръста ти. И ето че сега е там.

— Какво? — усмихнах се аз, като го гледах толкова разчувстван и ухилен.

Той вдигна очи към мен.

— Мислех си, че ще трябва да се потя пет години за този момент.

— И аз го исках не по-малко от теб. Просто имам ужасно безизразно лице на покерджия — отвърнах аз и притиснах устни в неговите.