Цилия Лачева
Интервю (8)

VIII

Не беше много трудно за Дамяна да предизвика искрената изповед на момичето — то показа писмата, не скри и последната, толкова ялова среща пред школата, заедно обходиха цялата крива на нейната любов, с щастливия възход и постепенното плъзгане надолу към нищото.

— Но аз не мога без него — мърмореше Кима. — Няма защо да живея без него. Аз го обичам.

Дамяна въздишаше, чупеше ръцете си под масата, отчайваше я тежката задача да убеди една съвсем млада жена, че по-важно е тя да обича, без да чака ответ, че може да се живее и с ялова любов и не само неумолимата смърт, но и неумолимият труд може да сложи край на една мъчителна страст. Беше убедена, че след дълги години Кима сама щеше да се примири с нейните изстрадани заключения, но сегашната Кима беше съвсем млада, нещастно влюбена и бурно отчаяна — накратко, бе заложила бъдещето си само на любовта. Трябваше бързо да измисли нещо, умно и съобразително, за да съживи умрялото чувство у непознатия и да си обясни необяснимото — защо Кима е обикнала такъв човек, циник и себелюбец (ако се съди по неговите писма), и какво ще излезе от такава отчаяна нестинарска игра в близко бъдеще.

Тя изпрати Кима да си гледа работата, забрани й да търси своя любим и обеща, че ще се насили да напипа вярната нишка в тези взаимоотношения, стигнали до нея само от разказа на Кима.

Най-напред се свърза по телефона с директора на школата, помоли го искрено да й обясни що за човек е техният учител по пиано и акордеон. Директорът веднага се отзова, похвали учителя като умен, много надарен млад музикант, децата го обичат, колегите го уважават — какво друго да каже? Аха, той е от столично семейство, бащата е рано умрял, също многообещаващ музикант. Майката е доцент по естествените науки, ако не се лъже. Има по-малък брат — юрист… Защо се интересува уважаемата Дамяна Спасова? Ако искат да го ангажират за диригент, напразно… Младият човек е получил стипендия и ще специализира в Прага… И те много съжаляват. Веднъж им се падна такъв късмет, и то като всеки късмет завъртя се и отлитна.

Дамяна също възкликна, че така е то с късметите, но все пак кои са му свободните часове… утре например? Директорът прегледа програмата и съобщи, че между два и три младият човек е свободен, обикновено пие кафето си в долния етаж, там имат нещо като бюфет. Дамяна помоли директора да съобщи на същия млад учител, че ще го посети утре между два и три, и още една молба — ще бъде ли така любезен директорът да отстъпи за кратко време своя кабинет?

— Разбира се — отзова се щедро слушалката, — и музиканта ще имате, и моя кабинет, и чаша кафе, горещо или много сладко… Аз съм от старото време, превземките с горчиво кафе не ми допадат…

— И на мене не ми допадат. — Дамяна благодари за голямата отзивчивост на другаря директор и безгрижно се разсмя. Но начумерено затвори телефона и поседя, загрижена и озадачена. Не й хареса безукорното поведение на учителя и произходът му, което щеше да оплете и без това обърканите отношения. Ако момчето беше от село, ако имаха (както каза директорът) късмет да е от работническо потекло, може би утрешната й среща щеше да прилича на примирие и да донесе реални надежди. Или ако беше само печалбар, или само учител, въобще най-обикновен младеж, на когото може да се влияе чрез разумна приказка… Разбира се, напоследък се срещаха и бракове между тъкачка и инженер или счетоводител, или агроном. Но композитор…

Дамяна се насили да влезе в непроницаемата чужда професия на композитора, мярна й се нейният собствен син, също така неразгадаем и чужд за целия работнически свят, и реши, че ако сляпо влюбената Кима свърже живота си с онзи мъж, ще осъмне с отворени очи, още по-самотна и измамена отпреди. Но — поне засега, никаква сила, дори и най-мъдрият пример, нямаше да сломи упоритостта на Кима да има до себе си тъкмо този човек.

* * *

Той веднага стана от креслото, когато Дамяна влезе в директорския кабинет. Беше дребен, но строен, с голяма глава. След миг Дамяна разбра, че модните увлечения — брада, бухната къдрава коса и рошави бакенбарди — увеличаваха главата му с ненужния си пухкав товар. Симпатичен е, каза си тя, като усети любезното му крепко ръкостискане. Не, не е симпатичен — реши, след като погледна в очите му: бяха кръгли и безизразни като очите на птиците.

Той седна с добре премерен поклон, прибра краката си и отпусна дясната си ръка. И позата му беше напрегната, като на птица, която дебне в мълчание водата под себе си. Мълчеше, но Дамяна беше сигурна, че знае защо е дошла на крака при него, и веднага долови, че той вече очаква края на срещата. Засега търпеливо мълчеше, нейната дума щеше да бъде първа, неговата — последна. Добре — каза си тя, щом е първа, да бъде остра и пряма, право в лицето. И чувствайки, че се изчервява от кръвна обида — беше дошла да защитава честта на най-талантливата тъкачка, на своята утрешна заместничка и продължителка на най-мъчния летеж по земята — тя настъпи с официален тон:

— Дойдох да поговорим за моята ученичка Иванка Кимова. Най-достойното момиче…

Лицето му изобрази обидено достойнство:

— Никога не съм твърдял друго… Дори ще добави — тя е очарователно момиче…

— И вие…

— Да, обичах я.

— По-важното е, че тя и сега ви обича…

Той вдигна рамене, ръката му нервно заигра с пискюлите на директорското кресло.

— Нямам никаква вина.

Дамяна усети, че побледнява и шепне:

— Нямате вина?… Че вие сте я озлочестили…

— Тя дойде при мене. Доброволно. Тъй че въпросът може да се постави и обратно…

— Не познавам мъж, озлочестен от момиче — злобно се засмя Дамяна, — вие просто сте използвали нейната наивност.

Той тупна с ръка по коляното си, изсмя се рязко, с неприятен смях:

— Боже, колко сте странна! Невинност! Никой не е невинен и напразно си служите с тая дума. Тя е измислена.

Помълчаха, а часовникът, облечен в дървена кутия, цъкаше над главите им. Отсреща висеше груповата снимка на акордеонния оркестър.

— Добре, да кажем, че сте прав. Но преди десетина години една тъкачка заради тази измислена дума сложи край на живота си.

Той я погледна втренчено, за да разбере докъде е случката като гол пример и докъде заплахата:

— Много съжалявам… Но напразно сравнявате тъкачката с Кима. Кима е умна, обича живота, а и себе си. Такава глупост тя няма да направи…

— Малко ли глупости правим от любов към себе си — възкликна Дамяна и младежът отсреща за първи път се втренчи в нея с любопитство и изненада. Подпря лактите на коленете си и с тази притеснена, сгърчена поза започна да й обяснява, че тази измамна любов е пламнала у него ненадейно и ненадейно е свършила. Кима не иска да го проумее, идва, пречи му да работи, дори го чака като законна съпруга пред школата. Той не е споменавал за женитба, представете си, моля, що за брак ще бъде техният, тя е мило момиче, но неговите интереси и, смее да заяви, заложби, тепърва ще се развиват. Затова е и дошъл в това градче, да твори на спокойствие… До октомври трябва да привърши кантата за хор и оркестър, дори намекът за женитба го ужасява. В София са притеснени с квартирата, той е сирак, сам се издържа…

Дотук Дамяна слушаше обезсърчена и уплашена. Този човек, обърнат само към себе си, се измъкваше невредим, призовавайки я за свидетелка, приканваше я дори за съчувствие и разбиране. Но последните му думи я сепнаха. Тя го прекъсна, като горещо настояваше, че Кима е работливо момиче, умно, с голямо бъдеще, и да не прилича на бъбрива сватя, която вади от пусто и хвърля в празно, тя навлезе в деловите предложения:

— Нашата фабрика е богата фабрика, грижим се не само на думи за най-изявените работнички. Ние ще осигурим за Кима квартира и добра стипендия в София, ще я издържаме, докато завърши текстилно инженерство. И в този момент имаме четири студентки, вероятно една от тях ще специализира в Прага… Не споменавам случайно този град. Ако вие сте съгласен, аз ще се постарая да уредя нейното следване в Прага, лично ще настоявам в министерството… Тя е моя ученичка, способна ученичка, а такива, вярвайте ми, не се намират ката ден. Те са нашето богатство, вярвайте ми…

Той притеснено сключи ръце, стисна ги силно, с отбранителен жест.

— Вярвам ви, вярвам ви — пошепна той, — напълно ви вярвам… Но аз не обичам Кима, не мога да се оженя без любов, никой не може да ми наложи такова робство… Ние ще бъдем нещастни, където и да се намираме… Парите на цялата фабрика няма да изкупят нашето общо падение…

Дамяна го слушаше, най-сетне прозирайки защо Кима го е обикнала така беззаветно: този човек умееше да си играе със словото, а като прибавим и композициите, навярно талантливи, и вероятната находчивост и фантазия в любовта, нямаше място за учудване. Вечното човешко разминаване се повтаряше със същите неизмерими измерения, заключвайки своите кръгове — толкова различни и в последна сметка поразително еднакви. Какво й оставаше? Нищо, да стане и да се сбогува. Тя нямаше чудодейната сила да чертае тайнствените човешки кръгове, да открива едни, да затрива други — нейните възможности изведнъж се оказваха делнични и значително по-скромни, отколкото тя си въобразяваше. „Сега ще се сбогувам, без да призная, че ми е неприятно такова искрено поражение, ще му кимна, нищо повече…“

Тя стана, стана и той, с упорит израз на лицето, но с неспокойно потрепване на ръцете. Последното, което запомни, бяха очите му, с големи черни зеници, непроницаеми за нейния въпросителен поглед. Последна дума? Вече казахме всичко — отвърна той без думи, официално се поклони, като секундант, който изразява съжаление, че една глупава игра все пак е дала жертви… Дамяна сухо му кимна и побърза да затвори вратата след себе си.

Веднага намери партийната секретарка Маргарита Симова и й повери нещастната любов на Кима, що за човек е любовникът и страховете си да не се поболее Кима от мъка или нещо по-лошо… Маргарита я изслуша, бузата й нервно потрепваше в очакване на по-лошото, улови решително писалката, беше свикнала да отбелязва с писмени знаци и най-обърканата история, та дори и любовна, с непредвидени последици.

— Бременна ли е?

— Не, защо… Щеше да ми каже…

Маргарита въздъхна с облекчение:

— Тогава външно всичко е ясно и няма причини за разни глупости.

— Да, външно… Но момичето е много чувствително и обича онзи музикант…

— Какво според тебе е обикнала в него?

Дамяна вдигна рамене и вяло каза:

— Каквото и да е, тя не се интересува от своите колеги и бъдещите кандидати… Тя скоро няма да обикне друг човек, колкото и да е свестен, дори благороден… Цяла година е живяла с неговия свят — песни, пиано, възпитани обноски… Той, независимо от себелюбивия си нрав е интелигентен, на Кима й допада такава среда…

Поседяха очи в очи, дебнейки мислите и съображенията си.

— Отгоре на всичко е и сантиментална — каза Дамяна.

— Ново двайсет! — възкликна обидено секретарката. — Че нима ние с тебе не сме сантиментални? Пък, слава богу, помагаме на свестни хора, а тя, както разбирам, е помагала на един изтънчен мошеник. Глупава е твоята Кима…

— Не е глупава — възпротиви се Дамяна, — а е просто нещастна, поне в този момент…

Маргарита Симова задраска със своята писалка по белия лист:

— За следващата учебна година имаме свободни четири стипендии. Да се стяга за приемни изпити. Бъди сурова с нея, иначе след години, когато се научи да владее сантименталностите си, ще си спомня за нас и ще ни се смее… Младостта помни и обича да се надсмива, не забравяй!

Дамяна веднага след смяната намери Кима в общежитието и без заобикалки й разказа за срещата си с нейния довчерашен любим. Да не се надява на трохи, дори и троха няма да получи, а е срамно за едно хубаво и умно момиче да преживява от подаяния. Кима направо я запита защо да живее, като няма за какво да живее.

— Ще ти намерим за какво да живееш. Сега поспи, утре ще поговорим. Изпий чаша чай, вземи един аспирин, ето, твоята приятелка ще се погрижи.

* * *

Не се стърпя и някъде към десет часа се върна отново при Кима, седна до леглото й, стаята миришеше на липов чай и лимон, нощната лампа, засенчена с вестник, хвърляше ярък кръг върху ръката на момичето, мършава ръка със силни пръсти… На показалеца й светеше пръстен с безименно камъче. Кима спеше с отпусната долна челюст, косата й беше влажна от потта и същата болна пот покриваше слепоочията и трапчинките под носа. Като че не дишаше, но шийната й вена туптеше равномерно и спокойно. Кима беше някъде между любовта и живот без любов, в мъчителна и глуха пролука, и Дамяна я наблюдаваше с мрачна бръчка на челото, със затаено и ревниво чувство на майка, която дори не може да изпрати своите деца, а безпомощна гледа, с ръце в полата си, как се пръскат на всички страни, готови да повторят нейните грешки и да се каят до следващата бъркотия.

Въртяха се някакви думи в главата й, прииждаха и се разминаваха, но тя ги мърмореше на себе си, както дойдат:

— И все пак този Лю няма да те забрави, дори съм готова да се обзаложа срещу десетте години, с които се боря ден подир ден, обзалагам се, че винаги по дъждовно време той със същото хищно търпение ще гледа дъждовното небе — такова едно брадато старче с криви крака и кръгли, уморени очи — и ще се стряска и измъчва, ще се надига нощем от леглото, обръгнал на музика, но жаден за любов, ще охка по тебе и по глупавата си късогледа младост, а всички ще мислят, че дъждът лошо му влияе, чисто и просто влага гложди старите му кокали. Разбира се, никой няма да спомене дори и през смях, че сърцето му е младо и жадно по тебе… Така ще бъде при него, Кима, ами при тебе как ще бъде?

Дамяна се наведе над Кима, а тя потрепери, изохка и се обърна към стената.

След няколко дни Дамяна отиде на гарата, за да изпрати Кима, стиснала в ръка китка цвете и кутия с бисквити. Беше хладен ден с вятър и внезапни приливи на слънце, което светеше през опушените стъкла и мяташе дълги ажурени сенки по мокрия перон. Без да иска и съвсем неразумно, Дамяна все се оглеждаше дали няма да мерне брадата глава сред изпращачите, дори се припозна в нечий гръб, слаб и тесен, в крехката фигура на някакъв непознат. Вместо очаквания музикант бяха дошли няколко приятелки, две-три жени, вероятно роднини, и една бабичка, която се целуваше наляво и надясно, сякаш тъкмо тя тръгваше на дълъг път. Сред изпращачите с цяла глава стърчеше непознат мъж, облечен в мушама, широк колан препасваше могъщата му снага. Беше мушнал ръце в джобовете си и мнително дебнеше Кима, която, наведена от прозореца, оживено и безгрижно приемаше пожелания за леки и спорни изпити. Дамяна веднага долови, че Кима е разсеяна и устата й само бърборят обичайните прощални възклицания. Тя извиваше глава с жаден и нетърпелив жест на очакване, бледнееше и отговаряше каквото й дойде. От купето надникна голямата четвъртита глава на майка й, напомняше пазачка, чийто час най-сетне беше ударил. Майката каза нещо на Кима, тя мръдна рамене с огромното отчуждение, което може да настъпи само между майка и дъщеря. Дамяна се приближи, момичето я обгърна с болезнен въпросителен поглед и тя се сви като виновна — не можеше да отговори нито с думи, нито с очи.

— Пожелавам ти успех! Фабриката се надява! — извика с пресилена бодрост и Кима отговори с кимване и неопределена усмивка.

Настъпи суетене. Треснаха се врати, неспокойните продавачи с табли в ръце изтичаха край вагоните. Махане с ръце, бързо втурване към пътника, младежът с мушамата пристъпи към прозореца, протегна двете си ръце. Кима вяло ги пое и бързо ги пусна. Стисна още нечии десници, лицето й измъчено се изкриви в усмивка, тя загледа всички едновременно и никой специално и с тази блуждаеща, изкривена в усмивка гримаса изчезна от очите им. Дамяна направи няколко крачки, а младият изпращач я догони и тръгна до нея.

— Извинявайте — каза той учтиво, — аз ви познавам, но то не значи, че и вие ме познавате, заварчик съм, имам и други професии. С Кима сме земляци, съседи сме от ей толкавки…

Показа някъде до кръста си, продължи редом с Дамяна и угрижено навел глава, с ръце в джобовете, подритваше някоя празна кутия или камъче. Довери й, че си е построил къща на село, има мотор с кош, ако Кима рече, ще си купят и кола. Предложил е на Кима честен брак, време им е да се съберат. Майка му откога го кани, един е, има три сестри, пръснати из селата. А той се върти от няколко месеца като куче на синджир около общежитието, чака дума или само знак с очи. Тя — нищо. Мълчи или каже в краен случай — не ми е до женитба. Ще следвам в града. Добре, и аз ще се преселя в града, работа за мене и на път, и под път. Тези ръце…

Той извади ръцете от джобовете, обърна ги нагоре с дланите, протегна ги като свидетели. Умолително погледна Дамяна, пошепна:

— Избор имам голям, ама си харесвам Кима… Поговорете с нея, тя ви обича, вярва ви…

— И аз я обичам и вярвам в нея… Но има ли смисъл?

— Има, има — уплашено я прекъсна, — винаги има смисъл да се подкрепи едно добро дело… Тя ще бъде щастлива с мене.

— Навярно — съжали го Дамяна, вглеждайки се в упоритите му, молещи очи. — Но тя сама ще реши своето бъдеще…

— Какво според вас ще реши?

— Това тя ще ви каже.

Тръгнаха мълчаливо, човекът до нея сломено покашляше и на силната улична светлина тя бегло го разгледа. Беше пълна противоположност на Людмил Влаев — искрен, бързорек, нетърпелив и вероятно досаден в нещастната си любов. Разделиха се на кръстопътя, младежът не скри колко е недоволен от разговора, хладно се ръкува и бързо скри ръцете си в джобовете. Дамяна си тръгна сама, с горчива и знаеща гънка около устните — Кима вероятно щеше да търси през цялата си мъчителна младост най-неподходящо — двойника на Людмил Влаев.