Цилия Лачева
Интервю (14)

XIV

Казаха й, че е лежала в безсъзнание почти половин час. Събуди се с отвлеченото и замаяно убеждение, че възкръсва след дълга смърт, и видя лицето на лекаря от фабриката, който с приучена бодрост прислушваше сърцето й, облъхваше я със свеж мирис на сапун. Прибра слушалката, помълча с бодро изражение на лицето си. Ще трябва да постъпи в болницата, малък ремонт, необходимо е.

Прегледаха я спешно с най-чувствителни уреди, влизаха и излизаха при нея на групи — бели угрижени престилки, мърморене на латински, списания, цветя, посещения с уговорка да не се помайват, а точно десет минути. Жени от фабриката, най-много по двечки, само хубави новини и весели приказки.

Светът навън преливаше от безгрижие. Фабриката живееше само под един лозунг — всеки да измисля колкото е възможно по-солени смешки и веднага да ги разнася от един цех в другия. Дори бягството на директора приели като голям късмет — все друго е за фабриката да си има покровител от първа ръка…

Дамяна разгръщаше списания, а те падаха от ръцете й. Веднъж лапна един бонбон, но веднага го изплю — детството й бе минало без бонбони, тъй и не свикна със сладкото. Нейните хора се примъкваха по всяко време — мъжът й, сякаш смален, сядаше до нея и се смееше изкуствено. Перун й носеше цветя, държеше й непохватно ръката, няколко дни идваше всяка сутрин, после изчезна, а цветята пращаше по баща си. Щял да пътува, щом майката се укрепи, но получил втора телеграма. И сега се стягал за път.

— Да върви — шепнеше уплашена Дамяна, — нека да замине и си гледа работата. Колко ви обърках аз…

Перун дойде, стисна ръката на майка си и тя я усети кокалеста, но силна, каза му да не се безпокои, вече е много добре, почти здрава се чувства.

— Наистина ли? — попита той с лекота, но очите му я гледаха сериозно.

Тя кимна. От няколко дена ставаше от леглото, без да се люлее в празно пространство, сред зелените кръгове на безтегловността. Вече усещаше здрава земя под краката си, кръговете се разнасяха като дим и Дамяна улавяше шума на града зад прозорците на болницата. Идваха и дъщерите й — тъкмо те издрънкаха, че в началото лекарите се съмнявали в сърцето й, но вече не се съмняват. Силна била като кон, издържала на тегло. Момичетата се надмогваха да я успокояват — вкъщи всичко било в ред и чистота. Двете пазарували, баща им готвел. Да видиш само къщата — клатеха главите като препатили стопанки и Дамяна затвори очи и повика къщата. Тя се мярна в паметта й и отлетя като чужда, без да остави спомен или дори умиление.

Скоро й дадоха диагнозата — анемия и невроза. Малко почивка, кратки разходки, разнообразна храна, чаша вино на трапезата… Широко сърце, работата няма да избяга. Да, само работата няма да й избяга. Най-първо почивка в санаториума край морския бряг.

Два дни преди да замине от фабриката, се обади Маргарита:

— Дамяно, гълъбице, нашият Саев ще дойде на посещение. — Помълча и добави предпазливо: — Не се противиш, нали?

Дамяна запита защо трябва да се противи, отвърнаха й с неловко мълчание и бързо отклоняване на разговора. Дамяна усети вихъра на вятър, който я подема, за да я завърти към онази огнена, кървяща паст, но се надмогна, докопа твърдата земя под себе си и отговори, че ще се радва да види Иван Саев. Нека бъде добре дошъл.

Той дойде в три часа, придружен от жена си, двамата с пакети и цветя в ръце, засмени и приветливи, влязоха като при добра стара приятелка. Дамяна ги посрещна на крака, облечена в нов, тъмночервен халат, вчесана грижливо, леко напудрена, с парфюм под мишниците. Здрависаха се, помолиха я да си полегне, те ще седнат на столовете. И седнаха, загледани с умилно изражение в нея, а тя се напрегна да запази също така умилно изражение, но след малко се улови, че ръцете й играят по одеялото, сякаш търсят къде да се хванат. Укроти ръцете си, кръстоса ги и разговорът тръгна спокойно, смислено, изпълнен с практични, но разхвърляни кроежи. Саев загатна, че нещо е постигнал с квартирата в София, ще трябва да купуват нови мебели.

— Тези са очукани, за нищо не стават — каза жена му и Дамяна с носталгия помена в ума си вехтия и наблъскан като хамбар долап, скърцащите столове и русата жена, изхвърлена без жал въпреки красивата си голота.

Иван Саев обеща още веднъж, сочейки жена си за вярна свидетелка, че много често ще идва във фабриката, да не говорим, че телефоните са подръка, накратко, отблизо ще следи работата на новата директорка. Дамяна пак пусна ръцете си, търсейки опора, този път разтревожена от непредвидените клопки, които я чакаха по директорския път, но прикри страховете си, разбъбри се насила. След малко се хвана, че се смее над някаква шега, която Саев възстановяваше от онези отдавна минали дни в санаториума, когато пършивият народец се радваше на ошава, подсладен прекомерно с истинска захар.

Жена му предпазливо погледна часовника си, той веднага улови нейния жест, станаха като един човек, стори й се, че гласовете им си приличат и начинът, по който се здрависаха с нея. Жената на Саев я целуна, някъде около бузата, той стисна ръката й, поколеба се, но също я целуна, сухо и непохватно, целувката му попадна в слепоочието й, и тя ги изпрати до вратата, покосена от този безличен жест на приятелство.

Легна си, метна одеялото през лицето си и постепенно се унесе в сън, който имаше чувството, че преживява с отворени очи. Беше в старата, полуизтрита от паметта й къща, лежеше по гръб, очаквайки звъна на будилника. Не го дочака, а се смъкна по стълбата без перила с разперени ръце, долу я чакаше Саев, наметнат с пелерина, а под нея се подаваше извита кавалерийска сабя, която изчатка по камъните. Тръгнаха без думи един до друг по отдавна несъществуваща улица, по едно време тя протегна ръка, хвана неговата и продължиха пътя си, сякаш плувайки през нощния прозрачен въздух. Озоваха се много бързо до каменната чешма, чучурът бълваше своята нощна вода, луната нагърчена плуваше в коритото, прилична на медуза, и Дамяна се наведе да пие вода. Усети я свежа и студена, напълни шепата си с вода да покани и Саев, но зад нея беше празно и пусто, нямаше никакъв Саев и тя извика, обхваната от страх и огромно предчувствие, че го е изгубила завинаги. Събуди се от стенанието, което беше чула като дрезгав вик, седна на леглото и погледна по навик часовника си. Беше пет часът следобед, през целия си живот, ако не се брояха малките й почивки след кратките, леки раждания, ако не се брояха тези почивки, тя не беше свивала крак в такъв напечен час, създаден за работа презглава, всеотдаен на труда край машините.

Домиля й за фабриката, за четиридесетте стана, които онази нейна душманка Лефтера караше не по-малко сръчно и се домогваше със стиснато гърло и зло лице до геройско звание. Боже, що за отмъщение ми готви тая пуста Лефтера — въздъхна и поклати глава Дамяна. Ами че тя и не подушва, че още повече ще я стегна и няма да е за чудене, ако аз лично помогна да окачат звездата на гърдите й, ето на̀ докъде я доведе зъбенето й срещу всички и всичко, в крайна сметка онуй ПТТ ще я направи героиня. Непредвидени и странни обстоятелства ще я направят героиня.

След два дни Дамяна замина за същия санаториум, наскоро закупен за нуждите на фабриката. Изпратиха я сърдечно, с цветя и пожелания за скорошно завръщане. Тя се навеждаше от прозореца, очите й обхващаха всички и никой, слушаше разсеяно заръките на мъжа си, той й нареждаше да не се трови и съклетисва, вкъщи всичко ще бъде и чисто, и пълно, ако Перун се върне, веднага ще го изпрати франко санаториума, да се срещне с майка си. Момичетата подрипваха да стигнат ръцете й, кикотеха се, отдавна бяха привикнали сами да се справят. Тя гледаше своите близки, приятелките, дошли с китка цвете, жената от номер пет, дотичала последна, веднага възкликна запъхтяна:

— Блазя ти! В същия санаториум, ама вече шик! Помниш ли как я карахме? Помниш ли?

И хитро й намигна, сякаш двете ги свързваше някаква обща и донякъде срамотна тайна в този санаториум, сладка тайна, не за пред хора. Дамяна се ръкува и с нея, очите й все търсеха някого, но отлично съзнаваше, че е смешно да очаква човека, който е на другия край на България по негови неотложни дела.

Замина с все същото напрегнато и празно очакване, махайки с ръка на групата изпращачи, после се отпусна в първокласното купе и веднага отвори вестниците — все пак отиваше да се лекува, а не да трупа нови страдания.

От стария санаториум беше останал недокоснат само брегът, със същото постоянство той се спускаше към морето, а морето пенеше същите вълни, късайки пенестите им парцали в скалите. Тя веднага се разходи по брега, затъваше в зърнестия седефен пясък, направен от смлени черупки и мъртви водорасли, изправи се до една проядена скала и я усети под дланта си, безразлична и чужда на всякакви възпоминания. Вълните прииждаха и се свличаха в краката й, подчинени на още по-бездушни природни закони, лилава светлина се кълбеше на изток и чайките грозно скърцаха, сякаш някой наблизо отваряше и затваряше долап, припряно, като пред заминаване.

Дамяна се прибра в санаториума, бяха й дали стая с едно легло и малка веранда; отляво почивал някакъв инженер, вдясно поетеса — била изучавала живота на тъкачките.

Приготви се да слезе в трапезарията, обхваната от страх, че ще я сломи срещата с онази опушена камина, пред която Саев четеше книжката на отдавна умрялата испанска поетеса, превеждайки я на опърпания народец, увесил край огъня мокрите си чорапи и пробити обувки. Напразно се безпокоеше Дамяна, навсуе отиде усилието й да върви през трапезарията хем с безразлично, хем с приветно лице. Една огромна камина с гипсови фигури и червени тухли заемаше цяла стена — все още неопушена, повече издигната за украшение, прекалено пищен знак на отколешен спомен.

Дамяна седна с гръб към нея.

* * *

Широката зала в окръжния комитет беше почти празна и Дамяна влезе подръка с поетесата, като уравновесяваше нейната залутана походка. Седнаха в дълбоки кресла, поетесата дебнеше с деликатно упорство тъкачката героиня и поласканата Дамяна се поддаваше на меките старчески ръце и на великолепната й свежа памет. Наскоро един художник я нарисува, взирайки се с почти жестоко проникновение в очите й. Поетесата също я разучаваше — възпитано, но безпощадно, вече три години. Беше я избрала за свое трайно вдъхновение. С усърдие, което обезкуражаваше Дамяна, поетесата й рецитираше наизуст дълги стихотворения за чуждата жена, твърдейки, че това е тъкмо тя, героинята, и затова седяха във фоайето между две заседания, усамотени, доколкото им беше възможно.

Сред поемата се втурнаха двама младежи, нахлуха с трясъка на могъщото вестникарско усърдие, повлекли кабелите на осветлението и онези оръфани бележници, които стърчат от външния джоб на сакото. Единият сръчно изтрака картеча на своята кинокамера срещу двете жени, ярко доказателство за духовната и материална мощ на българската жена.

Другият младеж сви коляно до Дамяна и я подложи на кратък, но всеобхватен тормоз. Какво ще каже за работата си като директор на тъкачния комбинат — трудности и перспективи? Дамяна отговори, че отдавна се догонват и преплитат трудностите около новите цехове и внедряването на резултатна техника с огромни материални перспективи. Няколко думи за кадрите, тя толкова добре познава своите ученички… Дамяна кимна — познава ги от деца, ето например Иванка Кимова Антонова следва трета година текстилно инженерство, ще й повери най-трудния цех с отговорна продукция, момичето е много схватливо, беше отлична тъкачка… Дамяна премълча поредното писмо на Кима, написано сдържано, плашейки Дамяна с прозрението, че момичето оформя самотна и горда душа, почти непрогледна, ако не се брояха няколко думи, сякаш изпуснати от тайните й размишления: „Не мисля да се омъжвам, мъжете толкова си приличат, че не мога да ти опиша нито един…“. Дамяна се блъскаше над чуждата мъка, преживяваше я като своя. Кима блуждаеше около първата си любов, търсейки невъзможното — втори път да я преживее.

Дамяна наблегна пред журналиста името на Лефтера Траянова — ще се чува тепърва нейното име — каза тя — изключителна тъкачка, упорита до самозабрава, овладяла е до съвършенство своите четиридесет стана… Скорошен герой на социалистическия труд. И се умълча за момент, потрепервайки от истинската враждебна сила, която тласкаше тъкачката до пълно вцепеняване, очите й, изпепелени от постоянна омраза, безмълвните им отношения, които бълваха нестихваща закана. Лефтера развяваше пред цялата фабрика своето отмъщение, вече догонваше приятелката си по най-изтощителните показатели и Дамяна се ослушваше след всяка стъпка, знаейки, че сянката на приятелката я дебне с чадър под мишница като кавалерийска сабя в тревожния час на сигурното им разминаване.

— Много сръчна жена е, моя стара приятелка — допълни тя и веднага спомена жената от номер пет, също талантлива тъкачка, работлива до самозабрава… Разбира се, прескочи скрития порив на характера й: да грабва с безутешния си поглед всеки млад тъкач, завеян и несигурен в занаята си, и да го учи едновременно и на тъкане, и на потайна любов…

Дамяна изреди още имена, съжалявайки, че ще пропусне толкова работлив народ, отдаден на честен и всеотдаен труд. Момчето срещу нея се постара да налучка пътя на неуловимия й син, тя показа последната вест от него, картичка с изглед от канадските скали, но пощенското клеймо сочеше цял месец назад, сега изнасял концерти в Южна Америка. Дамяна изтъкна колко добър син е нейният Перун, че много тъгува по него, но се улови, че го възхвалява като отвлечено понятие, хем близко до нея, хем отдалечено — от дългото си бягане през времето тя губеше сигурността на настоящата дата.

Последният въпрос се отнасяше до предишния директор, зададен без особен интерес, младежът срещу нея бегло познаваше стария човек, основател на курсовете по испански в текстилния техникум. Сега учениците предпочитаха не тъй романтичния, но полезен немски език.

Дамяна запази израза си на умиление пред трайните успехи на своите последователки, но сърцето й забуха, по кожата й полазиха тръпки, тя се отдръпна от опасния поглед на поетесата и с естествен глас отговори, че се видели вчера на конференцията, той продължава да се интересува от фабриката, не скри голямото си задоволство от възхода на своя директор. Но за себе си запази срещата, бяха седнали на същите тези кресла и неговата ръка търпеливо намери нейната и я стисна с неповторим, разтърсващ жест до безкрайните размери на човешкото състрадание и разбиране — от първата, въображаема любов до сигурните, широко разлети води на последната любов, чиито брегове вече потъваха в живот без любовни сънища.

Журналистът затвори бележника си, изправи се и поръча на героинята да се обърне в профил — ето така, браво! — тревожна светкавица запечата лицето й сред документите на преходното време.