Цилия Лачева
Интервю (2)

II

Иванка Кимова Антонова презря името си, когато се озова в осми клас с още две Иванки, при това най-дребна от трите и по общо мнение — най-грозна. Ако беше една-единствена Иванка сред тридесет и пет ученици, може би щеше да бъде по-спокойна, поне нямаше да се натрапва преценката по чисто външни белези и никоя учителка нямаше да каже пред тридесет и пет ученици: да излезе на урок Иванка, онази там, най-малката. Разбира се, след такова повикване големи знания не трябваше да се очакват.

Иванка Кимова повтори осми клас и се прехвърли в текстилния техникум под измисленото име Кима. Нямаше други Иванки в класа (всъщност беше й безразлично) и Кима, сякаш сменила старата си кожа, изведнъж се издължи, косите й добиха блясък, гърдите й наедряха. Тя се влюби в естрадните певци — поотделно във всеки и общо като в светила, които прелитаха като светещи рояци, тук и там кацайки от наивност и в техния скапан градец. Тя не изпускаше концерти, сядаше най-отзад поради оскъдния си бюджет на малолетна, но с тихо упорство се присламчваше към първия ред и дебнеше своето време. То се сгромолясваше бързо върху главата й и замаяна от вълнения, с пламнали бузи и потни ръце, Кима изскачаше със своя албум и молеше за автограф. Никой не й отказваше автографа си. Съобразителните певци носеха със себе си и снимки, други, по-разсеяни, оставяха в албума й някаква завъртулка, която тя на другия ден разнасяше из целия техникум.

След време Кима се ориентира към писмата — кой имаше късмет да срещне всички любими певци в същото това загубено градче! Но затова пък, слава богу, човечеството бе измислило разговорите с писмени знаци и Кима пишеше от уважение и скромност кратки писма, но се подписваше разкошно, със сложния замах на зряла ценителка на естрадното изкуство. Работата потръгна — едни пращаха снимки, други — няколко реда, изпълнени с пожелания за лично щастие (тя не им натрапваше факта, че е ученичка в тъкачен техникум). Веднъж я сполетя специално отличие — получи грамофонна плоча с три песни от средно известен певец. Кима благоговейно го изслуша, целият техникум ги запамети и веднага пламна трескава надпревара за автографи. Разбира се, всеки си имаше предпочитания — едни пишеха на естрадни певци, други атакуваха киноартисти, намериха се почитатели и на театралното изкуство. Е, да, животът не се състои само от совалки и схеми на автоматични станове — има и по-духовни идеали. Невероятни лица на жени и мъже виснаха по гардеробите на възпитаничките и пръскаха обаянието си из целия тъкачен техникум. Момичетата обожаваха своите идоли, пишеха им писма, но си гледаха и своята насъщна работа — повечето бяха от село, с практично и реалистично настроение в мисли и дела.

Само Кима беше недоволна от себе си, от приятелките си, от техникума и най-вече — от ясното си като на длан бъдеще. Никакви загадки, а за изненади да не говорим. Но животът надхитря и най-сигурните предвиждания и Кима се озова в компанията на един голям певец, благоволил да зачете тяхното адски скучно градче. Тя минаваше уж случайно край новия ресторант (певецът беше седнал до витрината) и веднага погълна тъгуващото му, самотно лице, украсено с гарвановочерна перука, разходи се веднъж-дваж с надежда, че такава топла предмайска вечер не може да се изниже, без да остави подире си спомен за цял живот. Толкова плахо и силно се надяваше, че преводачът, нашенско момче, отегчено от меланхоличния певец, забеляза Кима и не само я забеляза, но си спомни, че тя беше завоювала на самия подиум снимка и автограф от скучния гостенин. Оставяйки без обяснение певеца, след две минути доведе съвсем спокойната и сякаш подготвена за срещата местна девойка. Настроението на певеца веднага скочи нагоре, оказа се, че досегашната мъжка компания бе дала повод за меланхолията му. Той поръча вечеря, кафе, сладолед и кутия с бонбони. Вечеряха под звуците на оркестъра, певецът тананикаше песни само за Кима, на два пъти, съскайки нещо неразбрано, й целуна ръка. Младите с открито любопитство надничаха през витрините. Вдигнали очи от бутилките, по-възрастните изведнъж откриваха, че има и такава една девойка в техния адски скучен град. Към десет часа двамата кавалери вежливо станаха, купиха цветя и я изпратиха почти до общежитието. Тя влезе с кутия бонбони под мишница, с цветя в ръката, наполовина тържествуваща, наполовина настръхнала от предчувствие за неотменна беда.

Бедата не закъсня. Родителите на Кима, стреснати от писмо без подпис, почти веднага се преселиха в града, зарязвайки къща и голям селски двор, но непоколебими, щом ставаше дума за честта на единственото им чедо. Направиха си точна сметка, образуваха сплотена бригада от двама души и се заловиха с нощен труд в най-дефицитната област — миячи на градските улици. Бащата тласкаше и развиваше макарата с гумения маркуч, майката управляваше маркуча и с мътни шумящи потоци будеше нощните улици. Бореха се и двамата с вероломството на водата, която все гледаше да ги надмогне, и лазеха през булевардите, четвъртити нощни богове, обути в гумени ботуши, мълчаливи и сякаш потайни. На разсъмване прибираха такъмите си в бараката под часовника, оттам право вкъщи — да надзирават Кима.

Дадоха им градско жителство. Намериха им и квартира. Свързаха квартирата с телефон, така че те звъняха в техникума, дебнеха времето и постъпките на младото си лекомислено чедо. Добро намерение, по селски открито и безцеремонно. Кима заключи своите идоли в бюрото, отгоре разположи схемите на онези автоматични станове, които й навяваха скука и безнадеждие. Директорът на фабриката лично контролираше работата на техникума, през втората година прибави към общата програма и два езика — английски и испански, по желание. В далечното и непознато минало (пак им навяваше скука и разсеяна жалост) бяха живели в тогавашния адски пропаднал градец млади момичета тъкачки, почти неграмотни, заети само с дрънчащите станове и с мечтите си да получат топла храна от фабриката. Веднъж в годината, обикновено срещу първи май, идваше някоя от оцелелите работнички, размахваше ръце, сякаш да разбуди праха на онова време, и призоваваше проядените, мрачни години на глад и безнадеждни стачки. Кима не обичаше да слуша спомени и се учудваше, че разказвачките с такова удоволствие си припомняха случаи, които беше по-лесно и по-здравословно да забравят. Нерядко в очите на тъкачките, гостенки на милите тържества (така ги наричаха самите гостенки) се появяваха сълзи, гласът им се разтреперваше и те облажаваха младостта, седнала насреща им, която недоумяваше за какво толкоз я облажават. Кима извръщаше глава, отегчена и сконфузена. Милата лелка, нагиздена за случая със скъпи обувки и със златен часовник на лявата китка, действаше на момичетата почти разколебаващо — те пресмятаха, че ще им трябва половин живот, докато стигнат високото възнаграждение на сладкодумната разказвачка… Много искаха сега да имат и златен часовник, и вносни обувки, и апартамент във фабричните жилища, като веднага и единодушно се отказваха от сладостта на спомени, които не носят пари. И вкъщи също поучаваха Кима, прибавяйки нови спомени, които се приближаваха до тъжните приказки на старите тъкачки. Кима се мръщеше, отмяташе буйно глава, обхваната от подозрението, че е длъжна да плаща с нещо на старите тъкачки и на побърканите за нощен труд родители. Всички й натякваха, че е приемница на тяхната съсипана младост, приковаваха я, без да я питат, с желязна брънка за себе си и отгоре на всичко трябваше да им бъде завинаги признателна. Тя имаше вина, че се беше родила наготово (както й повтаряха с укорни погледи) в къща с полезни вещи, а сега фабриката я обличаше, хранеше и дори разширяваше хоризонтите й до английските и испански брегове. Кима трябваше да изкупва вината си с постоянно учение, с уважително мълчание и преклонение пред спомените на старите тъкачки, да слуша родителите си и смирена, да ги има за пример във всяко отношение. Да, те се скъсваха от работа и си бяха верни до пълно затриване, като вземаха думите от устата си, а и мислите си без всякакво затруднение. Кима се отегчаваше, мусеше се на вехтите им разсъждения за живота и младостта и ги съжаляваше разсеяно, но безучастно.

Някъде към средата на последната учебна година на тях им гостува героинята Дамяна Спасова. Познаваха я и навярно щяха да й завиждат, ако не се намесваше простият, но много важен факт — тази знатна тъкачка, единствена в трите близки окръга, вместо да се премести в столицата или да се хване на работа в местния профсъюз, не мърдаше от фабриката и от становете, и то не какви и да е, а супермодерни, четиридесет на брой. Друга причина, за да я уважават, беше собственият й син, странно същество с руси къдрави коси, но с мъжко свирене, което поне външно се доближаваше до техните идоли певци. Невъзможно беше майката на един такъв чудотворец в музиката (според вестниците, радиото и телевизията) да бъде жена, близка до сантименталните, обожаващи спомените си тъкачки. Закачаха я със свито сърце — ами ако се разбъбри за тяхната честита младост и почне да им натяква, че са родени в такова блажено време, а тя се е блъскала при чорбаджията за парчето хляб?

Дамяна Спасова дойде точно в уреченото време, почти веднага грабна тебешира, нашари дъската със схеми и започна с цифри да им доказва колко интересни са това, нейните машини, и колко доход при добро стопанисване и пълно използване могат да донесат на всяка тъкачка. Сметката, написана бяло на черно, не можеше да буди съмнения и колебания — тя беше математически изчислена и затова безусловна и категорична. Героинята не скри трудностите при такава една работа с четиридесет стана, които в края на краищата са безчувствени машини като някои нечувствителни хора се занимават главно със себе си, причинявайки неприятности на чувствителните си приятели.

Дамяна Спасова разказа какви дяволии и своеволия си позволяват понякога нейните станове, но веднага се разбра, че човекът ръководи техниката, а не обратното, колкото и да струва такова трудно превъзходство на човека. На края, изтривайки пръстите си с кърпичка, прикани девойките сериозно да си помислят над нейното предложение — тя ще ги очаква и ще обучи всяка, която искрено, от сърце се залови да изучи тънкостите на едно от най-старите изкуства в света — тъкачеството. Изпратиха я с уважение и с тайна благодарност, че не беше ги разочаровала. След като се събраха в междучасието, единодушно решиха, че е жена арабия, че разбира и от работа, и от сметки, и вероятно знае да защитава интересите на тъкачката без много приказки, а решително, на дело. Не поиска от тях никакви обещания, но цялата тя беше едно обещание, в което не се усъмниха. Призова ги като равни, правеше се, че не забелязва младостта им, за званието си не отвори дума — сякаш те бяха възрастни героини, а тя — тяхна опитна съветничка.

За първи път, откакто се учеше в техникума, на Кима донякъде й просветна, професията й се стори привлекателна, пълна с обещание за самостоятелност и добри печалби. Героинята много й хареса с измерената си, подвижна походка, с ясния, недвусмислен поглед на очите, които горещо пламваха от искрената й привързаност към четиридесетте стана. Кима не беше глупава, тя веднага съобрази, че нищо не идва даром, а такова изключително звание алчно гълта духовна и физическа енергия, изисква всеотдайност, която е безболезнена и подходяща само за възрастни жени. Кима тепърва очакваше радост и любовни приключения от живота, ако й провървеше, щеше да намери и голяма, истинска любов, къде по-увлекателна от евентуалното шетане около четиридесет неприятни и взискателни господарки машини.

Месец април се задържа в града със сухо време и голяма бяла луна, а славеите пееха лудо и почти хорово. Кима започна пак да тъгува. Нощем се будеше, сядаше на рамката на широко отворения прозорец и се взираше в изтънялата седефена белота на луната, поклащайки глава. Долу, под прозореца, играеха и се прегръщаха несигурните, измамливи сенки на дърветата, горе се обтягаше зелена бистрота на небето, с малки сребърни облачета, тласкани от капризите на нощния вятър. Понякога й се струваше, че под лунното небе, под клонките на прецъфтялата ябълка стои друг човек, подгонен от копнежа на самотното си сърце, и чака нея, също самотна и копнееща. Заспиваше на разсъмване, пълна с видения, а в двора вече шляпаха гумени ботуши, качваха се по стълбите родителите й и оглушали от съскането на водната струя, разговаряха със силни гласове. Бяха убедени, че ранното ставане е залог за здраве и трудолюбие, вдигаха Кима с бодри крясъци и недоволно оглеждаха прежълтялото й лице, пъпчивото чело и мудните движения, с които сплиташе дългата си черна плитка. Очите й също бяха черни, продълговати и тесни към крайчеца — прелестни очи с тъгуващи, разсеяни зеници. Към края на срока тя получи две двойки само за три дни, родителите й учудено и ядосано лавнаха по нея и потънаха в недобро мълчание.

През деня, като се връщаше за обед, Кима видя, че майка й стъква огън в градината, мушка слама и клечоци, цяла потънала в пушливия облак на затлачените пламъци. Майката, опитна и в тази работа, духна тук и там, пламъците изскочиха и лумнаха с жестока предопределеност. Кима се приближи, привлечена от нещо страшно, но съвсем лесно за проумяване — на тревата, обърнато с дъното нагоре, лежеше заключеното й чекмедже…

Тя изтича, хвърляйки чантата си, и видя обожаваните и недостъпните, вкопчени в пламъците на силния огън, как хвърчат и потъмняват, а подписите мъчително умираха, обръщайки се в черна летяща вихрушка от траурни пера, които се въртяха и капеха по тревата. Кима изрева с цяло гърло, втурна се към огъня, а майка й се дръпна назад и тупна с вирнати нозе, зяпнала уплашено своята пощуряла дъщеря. Кима наистина беше като пощуряла, виеше нещо високо и с голи ръце се мъчеше да спаси своите певци и певици, богатството, събирано цели три години, тайните часове на щастие, с които я бяха дарили непознатите мъченици. Тя вадеше нечие лице, обгоряло и обезобразено, рамо и дълга коса, вече опърлена и окадена, или само половин брада, бивше притежание неизвестно на кого.

Картичките, снимките и писмата буйно горяха, подхванати от сламата, смесваха се, внезапно олекнали и нетленни. Привлечен от виковете на дъщеря си, излезе от мазето и бащата с някакви вехти ботуши в ръце. Кима, съвсем излязла от кожата си, започна да му вика убиец, мъчител и кой знае защо — диверсант. От прозореца надникна хазайката. Изскочи и кучето да приглася, раздразнено от крясъците, съвсем слисаха бащата. Той търпя, докато родната му дъщеря изплю срещу него думата „кретен“, остави внимателно ботушите на тревата, приближи се и с ловко силно движение хвана дебелата като въже плитка на Кима. Уви я около ръката си и започна да налага с юмрук гърба на Кима. Придружаваше го звънтежът на ключовете, провесени на врата й, с които отключваше ненужното, вече ограбено чекмедже. Кима изведнъж млъкна, от прехапаните й устни не излезе дори стон. Майка й се развика, надигна се и откопчи дъщеря си от студените като клещи пръсти на своя мъж.

Той охлаби плитката, Кима избяга в стаята, заключи се и падна, разбита от мъка и обида, върху леглото. Срещу нея зееше озлочестеното бюро. Бяха я малтретирали пред чужди хора, сякаш живееха със сто години назад, а Кима беше покорна дъщеря ратайкиня. Баща й с дивата си природа бе потъпкал факта, че лично държавата храни и облича дъщеря му, а героинята сърдечно я кани да работи на четиридесет стана, като равна с равна. Бяха я унизили пред хазаите и случайните любопитни дангалаци, надничащи през оградата. И то в една епоха, която отричаше боя като варварска проява на по-слабия и по-глупавия и не на последно място епоха, вече разкрила тайните на Луната. А нейните свенливи и скромни момински тайни, побрали се в едно чекмедже, бяха подлютили дотолкова родителите й, че те прибягнаха до огън и меч, за да ги заличат от земята.

Кима плака, отпърво без сълзи, като мачкаше възглавницата, след това сълзи намокриха косите й (вече лежеше по гръб) и се унесе в сън, прояждан от пламъци, пълни със звън на китари и с гаснещи гласове. Внезапно се обади нечий глас и Кима заскимтя в съня си. Искаше да обясни на взискателния певец, че тя не е виновна, като в крепост е пазела певците и сега е нещастна, обаче той обърна песента, без намек за купчината мъртва пепел — напротив, разказваше за живота и за любовта, но някак без думи. Кима с половината от себе си помнеше, че лежи на кревата в слънчева стая, но другата й половина, тайнствената, седеше срещу луната, а долу с протегнати ръце, неясен в среброто на съня, я чакаше той, спасителят и освободителят, обърнал безокото си лице към прозореца. И нетленна от копнеж и нетърпение, Кима скочи от втория етаж, полата развя черната си коприна, отдолу прииждаше нечий глас и тропот на копита. Всъщност чукаха на вратата, майка й напираше с продран от тревога глас да отвори, че й носи нещо да хапне.

Кима седна до прозореца, наля си чаша вино, пиеше по глътка и чоплеше месото с пръсти. На двора огънят беше угаснал, тук-таме, като кости от птица се белееха останки от писма и картички. Подскачаше от вятъра недоубита програма за концерт, който никога не беше посетила. Кима загледа черния кръг, поиска й се да страда и да се облее в сълзи, но нямаше настроение за нови сълзи, дори я приласка приятно, бодро чувство на облекчение. Спомни си, че беше отворила за последен път чекмеджето преди месец и половина, връзките й с певци и музиканти се бяха доста изтънили през последната половин година. Тя беше готова да забрави без особена болка своите покойници, но паметта й нямаше лесно да подмине бащиния публичен побой и глупавото отмъщение на майка й.

Наля си още вино, изяде месото и скрои набързо бъдещето си пред отворения прозорец, с поглед в бързо потъмняващия гроб на миналото. Ще оправи двойките и веднага ще отиде при героинята Дамяна Спасова с молба да я приеме при себе си — невъзможно е да откажеш на тази, която лично и на крака си поканила. Четиридесет стана — не беше кой знае какво, след като една стара жена като героинята се оправяше с тях, без да охне или да се оплаче. Кима премери своите седемнадесет години с възрастта на Дамяна, дори искрено порица непостоянната си воля и внезапни хрумвания да зареже труда и да се запилее в друг град, дори в друга държава. Но всички слабости бяха нищожни, дори и в този час на равносметка и сериозни предвиждания — съвсем дребни пред желанието й за самостоятелност и бягство от дома, който я беше опозорил. Мяркаха й се лицата на минувачите, изкривената от изненада уста на хазайката, усещаше как гърбът й кънти от силните бащини юмруци. Пресметна, че до края на учебната година остават броени месеци, трябваше някак да ги изтърпи. След това щеше да говори с Дамяна Спасова — четиридесет машини й осигуряваха не само много пари, но и стая в общежитието. Хубава стая, обърната към реката.

Кима бързо вдигна двойките в четворки, четворките — в петици. Когато искаше, всичко й вървеше като песен, с лекота и сякаш от само себе си. Разменяше по някоя дума с родителите си, ако от гримасата или жестовете й не проумяваха какво иска да им каже. Родителите притихнаха, дори не я вдигаха рано от леглото, и доведоха лекар. Лекарят я прегледа, хъкна одобрително и каза, че момичето е здраво, да го хранят с плодове и зеленчуци, разходки на чист въздух, приятни възприятия… Обикновена нервност и умора. Момински гайлета — и младостта си има свои болезнени грижи, както и всяка възраст.

Купиха плодове, отпуснаха поводите на домашния режим. Почти всяка вечер, след като старите тръгваха към своите улици и булеварди, Кима сядаше на пейката в съседната градина, за да подиша чист въздух.

И тази вечер (беше понеделник) Кима изчака, докато родителите й се изнижат по своята си работа, и с жилетка, метната на рамо, седна на пейката край водоскока. Здрач обгръщаше парка, край старите дървета се плъзгаха сенки, нащърбеният месец се показа между два големи бора. Почти нямаше хора, гласовете звучаха тихо, високата водна струя побеля, стана млечна, изпълни с ромона си градината. Обадиха се славеите — несигурно след дневния сън — и след минута въздухът ехтеше от техните песни. Кима се наметна с жилетката, реши наум да повтори урока по история и тъкмо задълба по средата, до лявото й ухо някой пошепна нещо неразбрано. Тя се обърна — до нея седеше млад човек с бледо лице (може би от лунната светлина), но тъй или иначе тя веднага различи нежната му къдрава брада и мустаците, печално увиснали около устата.

— Какво казахте?

Човекът повтори изреченото и Кима проумя, че той — кой знае защо — го каза на английски:

— Отскоро изучавам езика — отвърна тя на български.

Той веднага й отговори на чист български език:

— Казах, че давам два гроша, за да узная какво мислите в този момент.

— Не струват и грош мислите ми в този момент — смело отговори Кима. — Преповтарям урок по история.

Той я изгледа без любопитство.

— Навярно сте студентка…

— Не, ученичка съм…

И бързо добави:

— … В последния клас.

Изглежда, че непознатият не беше видял в тъмното плитката й. Замълчаха. Славеите пееха, луната бавно се скриваше зад единия бор.

— Колко е хубава — промълви Кима и я показа с несръчен жест, за първи път посочваше някому луната.

Непознатият погледна в обратна посока и вяло обясни, че това дотегнало светило най-сетне е разкрило истинското си лице на стара и бедна планета и, слава богу, скоро ще изчезне от стихове и естрадни песни.

— Но защо? — заекна Кима, неприятно смутена, всичките нейни певци пееха с възторг за луната.

— Защото машините погазиха любовните видения — отвърна той, сложи крак върху крак и изтупа края на панталона си. — Ужасно прашен град… Всъщност аз извадих всички досегашни сравнения в една тетрадка — искам да кажа, кой с какво е сравнявал луната… И преброих към сто калайдисани тави, печени тикви и жетварски сърпове, да не говорим за естрадните песни…

— Там няма печени тикви — плахо каза Кима…

— Но има богини на любовта… Лимонада с двадесет бучки захар.

Кима втренчено изгледа своя събеседник. Той все така безразлично гледаше някъде встрани, лунната светлина очертаваше правия му нос, всеки косъм на брадата му и едното око, вероятно светлосиньо, с неуловим бърз поглед.

— Вие навярно учите…

— Завърших музика — композиция. Учител съм в школата на това нещастно градче. При моята нещастна леля.

— Е, много нещастни сте събрали…

— Защо, вие щастлива ли сте?

Той се обърна и в упор под вежди я изгледа. Кима потрепери — само в кварталното кино на екрана беше виждала такова хубаво нежно лице на момче, което е пуснало брада и мустаци, за да не прилича на момиче.

— Какво ме гледате? — каза съседът й. — Аз не мога заради вас да отговоря.

— И аз не мога да ви отговоря.

Той се засмя с дрезгав, птичи смях.

— А-ха, значи, не сте щастлива.

Кима си спомни скорошния бой и родителите, които някъде наблизо въртяха нощната макара, излязоха от тъмнината всичките четиридесет стана и неприязнено каза:

— Това не ви засяга, дори и мене не засяга.

— Браво — кимна непознатият. — Горда осанка и още по-горда душа. Поздравявам ви.

„Ама че драка, какво се е заял“ — помисли Кима, но го попита:

— Вие какво композирате?

Той се оклюма, въздъхна, все така гледайки встрани.

— В момента нищо. Разучавам композитори от седемнадесети век.

Кима беше безразлична към миналото на всички народи, седемнадесетият век я лъхна мразовито с каменни улици и кисел домашен хляб.

— Не ми харесва седемнадесети век — каза тя.

— И на мене не ми харесва — призна младежът. — При все че тогава са ценели човешката хубост, особено женската. Трубадури щяха да минават пешком стотици километри, за да славят вашите прекрасни очи. Те наистина заслужават песен и късане на терлици…

— Ами, глупости! — извика Кима и усети, че се изчервява.

— Глупости са за нас, но попитайте трубадура! — възкликна той и добави, разглеждайки я в полумрака: — Аз идвам всяка вечер на тази пейка, след като въртя до полудяване седемнадесетия век. Идвайте и вие…

Кима не отговори, разбърза се, засуети се, че е закъсняла. Той също стана, протегна ръка, здрависа се късо и делово. Не предложи да я изпрати.

На другия ден Кима посети фризьорския салон във фабриката и помоли да й отрежат плитката. Гъсто изплетената коса изскърца под ножицата и Кима с жал и сподавено отвращение я подържа в ръцете. Беше още топла, но вече клюмаше, лишена от живот. Кима жадно и уплашено разглеждаше своето лице, сякаш смалено и чуждо, подари плитката си на фризьорката и излезе с новото чувство, че във врата й духа силен вятър.

Майката веднага забеляза остриганата глава на момичето и троснато сложи на масата претоплено ястие, но не възропта — нощните улици бавно проникваха в нея и ломяха твърдоглавието й — градът се разпореждаше със своите чеда, а Кима беше градско чедо. Скоро щеше да вземе хляба си в своите ръце, защо да й натяква за лудории, присъщи на младостта? Кой вече се хвали с моминска плитка? А с моминска признателност? Тя затропа унило с паниците — човъркаше я съмнението, че дъщеря й е смъкнала плитката си не в нейна чест.

След две вечери, които я дърпаха за полата, Кима отиде в парка и седна на пейката със строга физиономия и прибрани колене. Непознатият дойде след десет часа и се присламчи до нея, непринудено и свойски, като дълго мълча, потривайки челото си.

— Хрумна ми една мелодия — каза той, — изцяло в ре-мажор, весела и пъргава. Ще я посветя на вас…

Той се обърна, загледа косата й, стори й се, че в очите му се появи присмех.

— Къде ви е плитката? Боя се, че сте я скалпирали от любов към мене…

Кима зяпна срещу наглия нощен събеседник и се озъби:

— Я се махайте от пейката. Пейката е моя, аз откога седя на нея…

Младежът прихна, посмя се с клокочещ смях, а като се насмя, сложи длан на коляното й. Дланта му беше студена и тежка, запъплиха ситни тръпки по коляното й.

— Забравих, че сте гордо момиченце, което все още си играе на кукли. Всъщност как се казвате? Все пак нужно ми е да знам на кого посвещавам песен в ре-мажор… За първи и втори глас…

— Не ви искам песента…

Той стисна коляното й, студът настигна сърцето й и Кима се сви — малка, нищожна и самотна.

— Не се сърди — каза той почти до ухото й, — ти си най-хубавото момиче в града, а за това аз не съм виновен… Цял ден бях щастлив като плъх от седемнадесети век, който гризе парче свещ… Такава самота и… изведнъж намирам тебе. Сред глад и селско невежество… Красавица сред лунни води… Аз вече вярвам в луната.

Той се притисна към нея, погали с другата ръка косата й, напръскана от фризьорката с одеколон, и Кима настръхна в очакване. Не чака дълго. Меката брада мина със странна ласка по лицето й, а мустаците му бяха с бодлив косъм, с миризма, кой знае защо, на плесен и тъкмо този неочакван, дразнещ мирис я разтърси до кости. Тя отвърна на тънките му хищни устни, които се впиха в нейните. Последва втора, още по-изнемогваща целувка. Ръцете му вече смело играеха по нейното тяло, коленете му бяха остри и с натиска си й причиниха сепваща болка. Кима отвори очи, луната сякаш се хвърли срещу нея, водоскокът се обади с пълен глас. Тя скочи, оправи разкопчаната си блуза, изведнъж се ядоса:

— Оставете ме на мира… Кой ви позволява…

Той също стана — беше дребен, изящен, с невинно момичешко изражение на бледото си лице. Каза съвсем спокойно, малко небрежно:

— Аз си позволих… Но всъщност за какво става дума?

За такива неща и Кима, и никоя от приятелките й не биха намерили точните думи. Стоеше пред него уплашена, че я взимат за глупава ученичка въпреки целувките и фризираната коса. Той се усмихна и каза мило, почти сърдечно:

— Но аз не знам как се казвате?

— Кима…

Той леко се поклони:

— Позволете… моето име е Людмил, но ми казват Люли. Как ви харесва… Люли?

— Нищо му няма на името.

Той въздъхна, сякаш отмахваше товар от себе си:

— Драго ми е, че одобрявате… Наистина съм щастлив.

Кима съвсем се обърка — що за момче беше целувала преди минута и изгаряше от срамно желание пак да целува и да целува. Тя грубо каза:

— Хайде, сбогом… Нашите ще се върнат.

— А къде са те?

— Пътуват.

— С яхта или пешком?

— Пешком, разбира се — възмути се Кима, — ти наистина си много смешен…

Той се засмя с птичия си зловещ смях, който я плашеше с предположението, че този човек не прилича на никой от близките и познатите й, просто е тайнствен и чужд, очаквайки все пак, че той ще я настигне. Но само нейната сянка покорно я следваше, а лунни петна изтръгваха от тревата заспали цветя. Чак в края на алеята се обърна — пейката беше празна и мазно блещеше на лунната светлина. Мъжът, на когото беше дала първите си целувки, беше потънал вдън земя.

На сутринта заваля силен дъжд. Кима оглеждаше мрачното, прихлупено над града небе, непроницаемия свят от мъгла и безнадеждие — една пуста, непредвидена есен… Този дяволски дъжд дали ще престане?

— Защо дяволски — възнегодува баща й, — дип си е хубав този пролетен дъждец. Селянинът сега сваля капа и се кланя доземи. Ама ние се ашладисахме за града, гледаме да не се окаляме, майка ти, и тя мърмори, дай й суша, а дъждът, ако ме питаш, ще вали до края на седмицата.

Беше сряда вечерта — още четири вечери, без да брои неделята, я чакаха с празни торби, като просяци, в самотната стая. Беше невъзможно да се измъкне, когато й скимне — техните си стояха все вкъщи. Размечта се за самостоятелна квартира, някоя тиха, отдалечена къщица, с голям двор, целият в цъфнали дървета. Тогава щеше да влиза и излиза когато си иска, дори да кани гости, а имаше наум само един гостенин. Много неясноти спъваха въображението й, дори твърдението му, че композира песни и разучава седемнадесети век, я изумяваше и хвърляше в съмнения. Тя не го познаваше, той беше изскочил от нощта, потъваше в нея и сякаш носеше белезите й на призрачност и изгаряща тревога. Питаше се дали не си го е въобразила, седнала на пейката с лице към луната — такъв объркан в приказката и с мустаци, които обещаваха непоносима и неприлична любов…

Към третия ден (беше петък) тя отчаяно подаде глава от прозореца и се убеди, че в опушеното небе не се прокрадва никаква надежда — дъждът плющеше, вдигаше мехури и според баща й те вещаеха дълъг и обилен валеж. Кима беше нащрек, ослушваше се, с очи, вперени в зеления парк, от който по всяко време на деня излизаше глухият, проточен дъждовен вик: „Кима-а… чакам те“. Кой я чака в това противно мокро време? Тя час по час отиваше до прозореца и с отворени уста и замаяни очи хващаше гласа, който всъщност витаеше упорито около сърцето й: „Кима-а…“.

Някъде към десет вечерта не изтрая, облече шлифера си и зави главата си с кърпа. Валеше пак, но уморено и насила, само улиците гърмяха и бълваха пенеста вода, и под барабанния им огън тя зашляпа през локвите, пръскаше се до колене и се смъкна, без да срещне жива душа по стълбите, към нейната скамейка. Веднага видя човека, който пушеше, отметнал качулката на твърда, лъскава мушама. Тя се вкова на място, искаше да се върне, но той я видя, стана и хвърли цигарата. След една секунда те се прегръщаха, неговите мокри, студени ръце милваха лицето й, Кима усещаше острите влажни мустаци върху бузите си, вдъхваше страшния умопобъркващ мирис на любов, който я пронизваше чак до утробата, и без дъх се давеше в непрогледна каша от горещ шепот и стенещи целувки. Тя улови задавеното признание, че всяка вечер е седял на дъжда и чакал нейното появяване дори ако беше станал потоп — шушнеше той, кой знае защо, в тила й. „Щях да чакам дори ако водите ме отвлечеха, щях да се върна и да те намеря, и да те прегърна.“ Прегръщаше я с внезапна сила за дребното си нежно тяло и не откъсваше мокрите си от дъжда устни от лицето й, от гушата й, събуждайки за живот всяка гънка и мека трапчинка. Изведнъж рукна силно и безпощадно, дървото не можеше вече да ги закриля, те станаха и Люли каза, като стискаше и мачкаше ръцете й:

— Аз живея на пряката, зад операта… Третата къща, втори етаж… Врата, боядисана в зелено. Леля ми е на работа… Ще те чакам. Всеки петък от три следобед. — Пусна ръцете й, обърна се и се стопи зад прииждащата мътна завеса на дъжда.

Кима също си тръгна през локвите, с празна глава, но бумтящо, запалено тяло и с увереността, че дрехите й димят над буен, изтощителен пламък. Домъкна се с мокри крака в стаята, съблече се и се тръшна на леглото, почти припаднала от пристъп на щастие и уплаха.