Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
rumen1 (2021)

Издание:

Автор: Цилия Лачева

Заглавие: Интервю

Издание: първо (не е указано)

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: роман

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДП „Тодор Димитров“ — София

Излязла от печат: 25.VIII.1976 г.

Редактор: Християна Василева

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Любомир Янев

Коректор: Елена Баланска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15181

История

  1. — Добавяне

IV

Кима се досещаше какво я очаква, ако отиде в къщата, трета поред, със зелена врата, която се натрапи в съзнанието й като врата към бъдещето, огромно в размерите си, и все пак по законите на любовното чудодейно измерение се беше побрало в една неповторима стая. Кима не се втурна да търси своя вероятен любим, напротив, тя се хвърли на уроците със зверско чувство на самозащита, четеше, запушила с ръце ушите си, при все че родителите й се свиваха в кухнята и беше съвсем тихо. Понякога затваряше очи, бъбреше в полуглас всички разумни формули, върху чиято сила се крепяха нейните станове, вършеше всичко онова, което е задължително за момиче в последните месеци на последния клас. Държеше се отчаяно за учебниците, но и през гъсто изписаните страници, през суровата им и строга мисъл прозираше мокра врата, боядисана в зелено, любов, забранена и рискована, лепкава от сладко-горчиво обещание. Кима обливаше главата си на чешмата, фризурата й се развали, косата й висеше като коноп, накиснат във вода. Ходеше боса из стаята, ту лягаше на леглото, ту сядаше пред масата, а понякога и на масата, докато майка й забеляза: „Какво се щураш като ярка без полог…“.

Веднъж, към обед, тя отново чу сподавения и недоумяващ вик някъде близо до сърцето си, с предпазлива въздишка: „Ох, Кима“… Кима скочи от масата и както си беше с вързани на тила коси и сандали на бос крак, се смъкна по стълбата и профуча през двора. След пет минути беше до новото здание на операта, повъртя се, прочете афиша, без да го проумее, намигна й някакво лице, погрозняло от усилия да бъде невинно, и безсилна да овладее разклатените си колене, заобиколи операта. Беше грозна улица, с разкривени плочи, с магазини за очила и лепене на гумени изделия. Кима спря пред гумената риба, надута до спукване, а по стъклото мина отражение на жена с кофи в ръце. Изтичаха деца — делнична върволица. От оградите се подаваха дървета, хвърляха сенки.

Кима в бърза маршировка отброи третата къща и хвана с отчаян поглед зелената врата, втория етаж — цялата къща с олющена фасада и напукан балкон. Потърси прозорците — левият беше отворен, от него висеше с провиснал ръкав мъжка пижама. Дочу (или така й се стори) звуци на пиано, после нечия ръка се подаде, прибра пижамата. Кима засили крачките си и се върна при своята проза натъжена, но спокойна. Не можеше да свърже лудите прегръдки под дъжда, неясното размазано лице на своя нощен обожател с извехтялата къща, с пижамата на прозореца, с опасната дневна светлина и тя пред чужд мъж, когото подушва само по слепи прегръдки и мирис на брада и влажни мустаци. Какво ще остане от адския пламък, който дъждът разпалваше, вместо да угаси, ако го внесе с голи ръце в старата къща? Навярно там всички предмети живееха стогодишния си живот, делнично и без тайни. Кима се наведе над учебника, гласът плахо се опита да напомни за петъка, но го отмина и с усилие на волята се отдаде на всекидневната си работа.

Настъпи кратката пауза, която щеше да подготви пълното и всеотдайно поробване на Кима в името на любовта или, обратно, спасителната забрава щеше да успокои и разсее Кима, преселвайки горещите целувки в мрака на сънищата. През тази пауза, като се люшкаше между всеотдайност и разумно оттегляне от неясната, рискована любов, Кима намери във фабриката Дамяна Спасова. Представи й се сдържано, но с добро самочувствие. Дамяна дояждаше сандвича си, извини се, изми ръцете си и облече престилката. Настроението беше делово, стъпките на тъкачките пробягваха по каменните коридори. Идваше ред на втора смяна — време разчетено, без място за празни приказки.

— Искам да работя при вас — каза Кима, — интересуват ме четиридесетте стана.

— Те заслужават твоя интерес — веднага се отзова Дамяна, — ще се радвам, ако се спогодите…

След обикновените приветствени думи дойде ред на най-важното — какъв е успехът на Кима, колко е получавала по практика, с каква бележка е оценено поведението й. Необходима беше пълна искреност. Кима, с очи, втренчени в героинята, сподели надеждите и страховете си, че не всички бележки ще бъдат на ниво, но тя ще се постарае и няма да се изложи, може да й вярват.

Жената срещу нея я оглеждаше, без да крие интереса си, с опитни, напрегнати очи, понякога раздвижваше беззвучно устни, сякаш да запамети някоя особено важна дума, изречена от Кима. Момичето стоеше с ръце в джобовете и не знаеше, че погледът й е разсеян и не изразява нито молба, нито страх от евентуален отказ. Дамяна я опипа с очи, прецени силата на здравото й източено тяло, зъбите й бяха бели и равни, брадичката цепната от дълбока трапчинка. Отдавна не беше виждала толкова черни очи, продълговати и полузатворени, с ненадейни светли мигли и светли прави вежди. Раменете — широки, кръстът — тънък, лактите — заострени като рога. Изобщо от цялата Кима лъхаше обещание за крепко здраве и физическа ловкост. Дамяна знаеше от дългата си изстрадана професия, че за най-страшния летеж — летеж по земя в затворено пространство — в абсурдната и все пак реална надпревара с времето са необходими много изпитания, на тях може да откликне само човек със здраво и упорито тяло. Но какво се криеше зад този потулен от миглите поглед? Щеше да се радва, ако момичето покаже трезва пресметливост и заедно с това склонност към размишления и устойчивост на характера. Знаеше пак от многолетния си опит, че разгалени момичета, лениви или фантазьорки, падаха още при първите крачки, не оцеляваха по дългия път на изпитанието и се разделяха без съжаление с фабриката, завинаги убедени, че желязото си остава желязо, което не умее да даде на човека, а само го ограбва. Тежката и еднообразна работа наистина отнемаше сили, слух и зрение. Без чувство на любов или на привързаност навярно никой нямаше да понесе суровата, безпощадна взискателност на машината към човека. Но ето — понасяха я. Стояха край машините година, пет, десет, двадесет — цял живот. И пак пристигаха с носталгия, поемаха въздуха на желязо и миризливи масла, с трепереща ръка докосваха вчерашните свои машини и потвърждаваха по навик с жестове, с погледи и жалостиво клатене на глава, че жалят за машината почти като за живо същество.

— Мислех да отида в сладкарница… Сервитьорка — каза ненадейно Кима, като се учуди от изявлението си.

— Защо в сладкарница?

— Там има хора, движение.

— Движение и тука мога да ти обещая… И хора не липсват, слава богу.

Тя кимна и Кима я последва — през мрачен склад за резервни части, после в преддверие и преди да отвори вратата, Дамяна я попита:

— Защо искаш да работиш при мене?

— Да печеля повече.

— Друго?

— Не знам… Навярно ще ми бъде интересно.

— Мислиш, че аз живея интересно?

Кима загледа пъргавата походка на жената и сигурното й движение, с което отвори вратата. Прецени, че героинята отлично познава собственото си превъзходство, знае и цената си — въпросът намирисваше на лицемерна скромност.

Дамяна погледна гостенката си отблизо:

— Не знам доколко е интересен животът ми… Но знам колко е отговорен.

И се залута между тъкачните станове, четиридесет на брой, прилични на малки пиана без клавиши, чиято музика се образуваше под яките, плътно прилепнали черупки, и плашеха с непрогледното си устройство. Същите станове, чиито схеми старателно изучаваха. Бяха демонстрирали пред целия клас съвършената им техника, но в практиката си ученичките опознаваха старите, похабени машини, те тракаха оглушително и при незачитане с бързината на куршум вероломно изхвърляха по някоя совалка. С един или два супермодерни, заплатени с валута станове навярно и Кима щеше да се справи, но правите редици, наредени с войнишка прецизност, изискваха също такова войнишко подчинение и сръчност, око на точен стрелец, никакво размайване, нито една разсеяна стъпка вън от този строг парад, който сграбчи Кима и я накара да се свие и да съжалява за прибързаната си самонадеяност. Сред познатия и разумен свят, подчинен на математиката и на закони, чието изстрадване тепърва щеше да изпита, Кима живо усети майския мокреж върху косата си, стегна я премаляваща прегръдка на любов без образ и име и тя изстена през зъби: „Майчице, колко е готино вън от цеха! Защо се наврях сама, като овца под ножа…“.

— Сега ще пуснем машините — обади се сякаш от онзи свят Дамяна, — те са толкова послушни, сами работят, сами спират, ако нишката се е скъсала…

Дамяна пусна машините, те се поддадоха на ръката й, затичаха вкупом, без да изостават, с равно гъргорещо лаене, заглушено от здравите намордници. Героинята я повика с кимване и с добре изработена мимика започна да обяснява, че трябва да мине не случайно, а обмислено, главно по онези пътеки, там най-малко се хабят сили и акустиката е най-добра. Ще може не само с око, но и със слух да улавя коя машина говори ясно, коя заеква и коя най-сетне е загубила гласа си.

Тя прекъсна урока си, грабна Кима за ръката и почти я отвлече в горния край на цеха (може да се каже, и долен), спряха пред една машина, която нито по външност, нито по глас се отличаваше от другите си събеседници.

— Чуваш ли? — вдигна Дамяна дългия си пръст и Кима се ослуша.

Нищо особено, само по едно време улови как нечисто и хрипкаво ръмжене се прокрадва в равните интонации на машината… „Аха, аха — каза Дамяна, — тъкмо това е… Върви като болна, люшка се и ако не я уловя…“ Машината изведнъж изквича, сякаш обхваната наистина от предчувствие за болест, на Кима й се стори, че и потреперва от диво упорство да не се предаде. Машината внезапно се предаде, задави се и млъкна. Дамяна вдигна капака, напипа една скъсана нишка, още една, върза ги с виртуозно движение на пръстите, сякаш докосваше струни на рядък инструмент, и със същия красив, хиляди пъти изпробван жест прибра ръка, затвори капака. Разпореди се по телефона да дойде веднага секционният майстор, провери още една машина и когато настъпи сравнително спокойствие, застана на пътеката там, където (според нейните уверения) се получавала идеална акустика. Вдигна глава, опъна се цялата, сякаш ловеше въздушни течения, а Кима застана зад нея, зае стойка на птичар, източи шия. Слухът й долови еднообразно и мазно гъргорене, което сякаш нахлуваше с хладен дъх и гладка струя на машинно масло от стените, пода и дори от прозорците. Струваше й се, че пътуват, достатъчно бе да погледне небето, после земята, за да измери на око бързината, с която летеше целият цех на умерена височина, без да закача покривите, дърветата и електрическите жици. Техният разхлопан учебен стан никога не възпроизвеждаше движението на времето, той без крило тупаше на място или най-много от тук до там, като старец, привикнал да се движи до кафенето и обратно. Сред четиридесетте машини Кима с изненада откри, че времето скърца и бяга, проправяйки си път през облаци, планини и водни басейни, и в този летеж тя ненадейно срещна собствената си младост и безкрайното време, което я очакваше от днес нататък. В лицето й духаше като от сцена с широко отворени завеси и тя, самотна зрителка, очакваше великолепни събития и големи празници. Над тълпата се полюшваше нейният портрет в естествена големина.

— Пак се скъса — каза Дамяна и отмъкна момичето при крайния стан вдясно (ако тръгне обратно, тогава вляво, като посоки на улица) и я подкани, едва мръдвайки с устни:

— Опитай да вържеш нишката!

Кима протегна ръка, усети съпротивата на нишката, но я върза някак.

И здраво се залови с изпитите. На два пъти посети Дамяна, цехът все така си летеше, изоставяйки подире си дъждовната вечер и отворения прозорец, от който като пребит висеше ръкавът на чуждата пижама.

След няколко дни прислужницата, която палеше печки, навиваше часовника в коридора и разнасяше заповеди от стая в стая, й подаде син плик. Беше лек, сякаш празен. Почеркът — непознат, със ситни, взискателни букви. Кима внимателно отвори плика (предполагаше, че е нечий закъснял автограф) и препрочиташе, и отмаляваше под заканата на двете изречения: „Чакам те. Не мога да живея без тебе“. Подписът: „Лю.“. С надежда погледна плика, нямаше грешка, името й бе написано, кой клас е, а и техникумът — обозначен, какъвто си е. Беше редно да се замисли как тъгуващият непознат е стигнал до нейния точен адрес и до името й, а тя в онази дъждовна вечер, ясно си спомняше, се представи с измисленото от нея име Кима. Но всички разумни съображения и размишления бяха смазани в няколко секунди. Кима се залута из коридора с писмото в ръка, убеждаваше се с всяка стъпка, че двуседмичното й усилие да бъде разумна и бездушна беше сляпа игра, играеше я сама със себе си, наблюдавайки се без симпатия — като чужда. Сега чуваше краткия, изнемогващ вик за помощ и се влачеше от прозорец до прозорец, гледаше, без да вижда, опротивелия скучен двор, игрището за баскетбол, с изтъпкана трева и речни камъни, които, изпъдени от речното корито, се скитаха тук и там. Притисна писмото до сърцето си — сякаш неговата ръка, мокра от дъжда, допираше кожата й, но вместо да я изстуди, запалваше бесния огън на женското безкрайно любопитство.

Същия ден към три часа Кима отвори зелената врата, остави я да се люшка подире й и всички останали врати се отвориха без съпротива. Тя изкачи голата стълба, влезе в празния хол, постлан с прояден линолеум, и без да се колебае, сякаш я водеха за ръка, почука на бяла двойна врата. И тази врата веднага се отвори. Той стоеше по риза, с къс панталон и каза думите, които беше чувала толкова пъти, изпратени в песните към безброй момичета и специално за нито едно: „Ела, откога те чакам!“. Сега тези думи прозвучаха като откритие и бяха само за нея.

Кима влезе в сенчеста стая, наблъскана с мебели. Седна непохватно, видя пиано от червено дърво, над него страшна маска на човек с празни очи и канапе, застлано с покривка, чиито ресни се влачеха по прашен килим. Тогава тя се осмели и погледна мъжа, при когото беше дошла на крака — чужд, некрасив млад мъж я гледаше втренчено с прозрачносини, изпитателни очи, бялата му кожа имаше също синкав оттенък, а едната му вежда, и без туй по-висока от другата, се вдигна въпросително и сякаш страдалчески.

— Е — каза той, — как сме?

Кима вдигна рамене, невъзможно й беше да отговори как е, тази необикновена, мрачна стая я обгръщаше с мистерия и лоши предчувствия. Плахо желание да стане и да бяга, без да се обръща, я обхвана, изпоти се от разочарование и страх и реши в себе си, че ще вика, ако той се опита да я прегърне. Но той стана, порови се в етажерката, извади лист, изписан с ноти, и седна пред пианото.

— На масата има бонбони, вземи си — заповяда й Людмил.

Кима видя кутия с бонбони, почерпи се с един. Лю се поизкашля, издаде някакви неопределени звуци, натискайки с пръст клавишите, протрити и хлътнали като стъпала на стара църква.

— Ще изпея песента, която посветих на тебе… Слушай!

Запя с мек, но слаб глас нещо като песен, която според напрегнатата и объркана Кима прозвуча фалшиво, неприятно далечно от сладките леещи се мелодии на нейните певци. Той бързо свърши (песента беше кратка), поседя замислен и каза повече на себе си:

— Напипвам своя стил!

Завъртя се на столчето, изгледа я с тежък изпитателен поглед, докато тя мърмореше, че песента е много хубавичка, просто симпатична, доста сладка, и я прекъсна с клокочещия си неприятен смях:

— Сладка? Ти май нищо не разбираш от музика.

Кима реши, че е дошла сгодната минута да се изниже с любезен поздрав, стана и заотстъпва към вратата.

— Благодаря. Имам си работа. Друг път ще намина… обещавам…

И стана изведнъж онова, което Кима не беше виждала дори на екрана и в театъра не го показваха, при все че беше толкова странно, красиво и невероятно и я разтрепери, както й се стори, болезнено, до сълзи. Той изтича към нея, прегърна я, смъквайки се на колене като пред богиня, обсипвайки с къси, благоговейни целувки ръцете й, полата й, нейните голи студени колене. Мърмореше несвестни думи за жестоко страдание и безпокойни нощи, започна да се вдига бавно и леко, сякаш изплуваше от вода, пълзейки по тялото й с ръце, стигна раменете й и я обхвана здраво. Тя пак усети къдравия гъстак на брадата му, острото, смущаващо боцкане на мустаците му и несвестния мирис на плесен и влага, който я прониза, и с най-чуждия мъж на света бавно пристъпиха притиснати в едно към дивана с ресните, под шепота за любов, винаги еднакво страстна, винаги, завинаги… Почувства, че се разтваря и смалява в обещанието за вечна любов и лесно намери под гърба си меката пружина на дивана, която хлътна с мелодично звънтене и сякаш се скъса.