Цилия Лачева
Интервю (13)

XIII

Ах, боже мой, само тъкачките знаят колко тежък може да бъде месец юли, особено на разсъмване, между три и четири часа, когато утрото от зелено започва да се налива, да зрее зад прозорците и лицата стават бели като гипсови отливки, бръчките потъват в предутринен мрак и всяка дума или усмивка е напрежение, затова мълчат, удавени в безжизнената светлина на лампите.

Дамяна се движи с леко разперени ръце, сякаш върви по греда и всеки момент може да се отплесне долу, където зее бездната на голямата умора. Започнали са летните отпуски. В главите на тъкачките все по-здраво се загнездва видението на вана, пълна догоре с хладка вода, в нея безшумно кипят прозрачни мехурчета, хавлия чака, окачена в ъгъла, а изцерителните ръце на масажистка изтласква умората някъде към гърлото. Мехурчетата се роят като магия, магия е и отпуската, хем близка, хем далечна, особено през непоносимите часове между нощта и деня, в които сънят е най-дълбок и само птиците, тези скитници, се размърдват и чуруликат под прозорците.

Дамяна се движи между четиридесетте машини, а те стържат въздуха и вадят юлски платове в зелено и жълто, работничките мърморят срещу сложния модел, дразнят се от безсънните му тонове и фигури. Работят за финландска фирма — две делови жени, спаружени и сякаш оглушали от горещината, бяха дошли преди няколко дни да приемат първата поръчка. Вееха си, с каквото им падне.

Фотографираха Дамяна (едната издавала вестник за жената), както си дъвче вафла и пие с отвращение млякото си, и Дамяна критично разгледа снимката: лицето й е изострено, косата виси от забрадката, второто копче от горе надолу липсва. Тя не се харесва и с жест на закана скрива снимката в чантата си. След като свърши смяната — един хубав душ. Фризиране в салона, може и маска от кайсиев плод, масажи на врата и ръцете. Левият лакът я боли с тънка, изнемогваща болка. Тя сяда с чашата мляко в ръка, пие на малки глътки и гледа заместничката на Кима. Тя е набита, мургава, с грапава кожа; очите й са светли, с прави, сламени мигли като на биволче. Упорито дъвче, изглежда бодра и неуморна. Пипа бавно, но упорито се движи със страшния летеж през времето като към една необходима цифра. Живееше в една стая с Кима, годеникът й е войник, натрупала е бродирани покривки, които завива с чист чаршаф. Момичето първо става, прибира трохите и се клати към становете — стъпка тежка, но решителна, обещаваща равномерен труд, без празни приказки, стига да го побутват от време на време.

Дамяна надмогна умората, окъпа се и дори прочете вестника, докато фризираха косата й. Една статия я осведоми, че след много години човечеството ще живее под водата, и си представи синьо-зелена ливада, пълна с водорасли. В лека дрямка усещаше как се слага върху лицето й мокрият крем с миризма на море и солени ветрове. Духаше насреща й, морето се плискаше в краката й с любовно ромолене, а тя гледаше към някаква къщица без прозорци, но с красиво боядисана врата. Оттам излезе нейният директор, бос, със засукани крачоли. Ризата му беше кървава, той я свали и се упъти към морето. Тя го извика, но директорът се наведе с ризата в ръка над водата. Дамяна изстена, а масажистката виновно се обади:

— Трябва да изчистим тази пъпка…

— Чисти, чисти — съвзе се Дамяна. — Сънувах кървава риза, каква ли е поличбата?

— Среща с мил човек… Скорошна.

— Много са тези мили хора…

Излезе, примижа срещу пламъка на слънцето — денят започваше със суха и тежка горещина, по пясъка подскачаха гълъби и се гмуркаха в каменната чаша на водоскока. Гласът му заглъхваше и пак се подемаше неохотно и сънливо. Дворът беше празен, под навеса, разкривени от маранята, бяха спешените мотоциклети и велосипеди, няколко коли. Като я видя, градинарят дойде при нея, свали сламената си капела, повея се и като жътварин само с един поглед обходи небето.

— Голям дъжд ще падне — някъде след икиндия… Обещава дълъг валеж…

Дамяна също погледна небето, от край до край светеше лазурна утрин, само на запад, където бяха главните пътища, се вдигаше пушилка и дим, навярно от усиленото движение.

Изведнъж пазачът се размърда, изпъчи се с шапка в ръка и Дамяна видя пред себе си Иван Саев.

— Искам да поговоря с тебе по една работа — каза той и веднага тръгна, убеден, че Дамяна винаги и по всяко време е готова да му даде от себе си неизмерено време.

Влязоха в хладната административна сграда, той тръгна малко напред, за да отключи кабинета си. Беше облечен в бяла лятна риза с къс ръкав, снажен и хубав в здрачината на коридора, и тя с неприятно чувство си припомни за издебнатия с фотокамера любовник — знаеше ли всичко за този човек, на когото вече толкова години беше вярна с всеотдайност, навярно безсмислена, тъй като искаха от нея само служебна всеотдайност. Дали от умората и горещото утро, Дамяна се усети слаба и замаяна, подпря се на стената, а под нея подът се люшна като от леко, но заплашително земетресение. Иван Саев се обърна, видя в полумрака бялото й лице и с мъжко, ловко движение я хвана под мишница. В кабинета той продължи да стиска ръката й, сложи я да седне, но пак не я пускаше, и замря ръката му — хем без движение, хем нащрек — какво ще направи тя. Втора зашеметяваща вълна мина през Дамяна, този път за щастие и отмала, проточи се някаква минута на пълно мълчание, под затворените й клепачи мина светлина, стори й се, че я носят на ръце, с лице, обърнато към небето.

Някъде тресна врата, Саев се отдръпна, започна да вади чаши, чинийка с бадеми и шише с коняк. Дамяна извървя късия път от ръцете му до креслото, в което седеше, пое дъх и си наложи обикновения деловит израз на лицето. Директорът наля две чашки, схруска два бадема, а очите му виновно гледаха някъде край Дамяна, угрижено и приятелски се заинтересува за здравето й. Малка почивка може би ще я укрепи? Където тя рече… И пипаше вещите пак така слепешком. Запали цигара, с жест на притеснение и грижа угаси късото пламъче на запалката.

Дамяна отговори, че е здрава, малко умора в такова горещо утро съвсем не е за почивка, благодари за вниманието. И се заборичкаха в съзнанието й предположения и догадки — всъщност страх от големите грижи поне за днес не се задаваше. Поръчката си вървеше по план, двама поляци сглобяваха новите станове, боите дойдоха навреме, е, нещо се закучваше с договора за болтовете, обаче щяха да осъдят в най-безнадежден случай предприятието, онези на крака щяха да им донесат болтовете — да, грижи се задаваха колко четвърт луна, рано беше да се преживяват в аванс бъдещите тревоги. Но директорът се тревожеше. Дамяна изпи чашата, усети под сърцето си гореща спазма и захълца с безпомощна физиономия.

— Предпочитам цитронада.

Директорът веднага извади бутилка и нова чаша. Дамяна мнително го изгледа, толкова внимание невинаги е на добре, а той изкриви някаква усмивка, но не откъсваше очи от бадемите и от цигарата.

— Да — каза той рязко, прекъсвайки някакви свои колебания, — ще почнем ребром, както се казва. Получих назначение в София, в министерството. — И веднага прекъсна вероятното й настъпление: — Аз ще идвам във фабриката, не мога да живея без фабриката, без хората…

Той продължи бързо да говори, измъкваше припрени, но разумни доводи, шареше с чашата странни триъгълници, едни и същи, по които вървяха думите му, застъпвайки се по петите. Понякога гласът му потъваше като в пясъчна фуния и само долитаха отделни букви или срички. Изскачаше по някоя дума, но Дамяна не й подаваше ръка, оставяше я да се зарие и потъне в пясъка. Главата й бучеше, спазмата се качи в гърлото й, безмилостно я стегна с два пръста, студени и твърди като лед, ледът се топеше и гъделичкаше носа й, наливаше със солена влага очите й. Ако сега проронеше сълзи, краят на идващите плачове не се виждаше, можеше да плаче докато се умори от живота, пред дълбоката яма, която щеше да я погълне в лепкавата си и беззвучна каша, наречена отчаяние. Отдръпна се с рязко движение и директорът зорко я изгледа.

— Да, много трудности ще срещна — продължи той да слива едно изречение с друго. — С квартирата още не е уредено, и други неразбории, които следват всяко преселение.

— Навярно и семейството ви ще дойде при вас? — Дамяна не позна гласа си и се изкашля. Кашлицата й прозвуча строго и предупредително — да не се месят в работи, лично нейни. Той и не мислеше да се меси, имаше си ужасни грижи около преместването, и отговори разсеяно — и семейството му ще бъде с него. По право, жена му, дъщеря му отдавна е столично чедо. Тя вече внимателно го слушаше: зашеметена, но не покрусена. Новината беше огромна, като вест за смъртта на близък човек, не можеше да я обхване цялата и изведнъж, но гълташе потресаващите и любопитни подробности. Директорът се отпусна, внезапно успокоен от безмълвието на Дамяна, радостен, че не се е излъгал в здравата разумна душа на героинята, но и засегнат от нейното равнодушие. И бърбореше като пред най-близък приятел колко ще му липсват и тя, и работниците, и как ще си идва често, като при свои, за да проверява на място — въобще окото му ще бъде все във фабриката. Не се мъчеше да прикрие голямата си нервна възбуда пред новия живот, който го очакваше в столицата, и дали щеше да се оправи със сложните отговорности, връхлетели го на зряла възраст? Барабанеше с пръсти, запали нова цигара и веднага я угаси. Наля втори път чашите.

— За моята заместничка! — каза той с наблягане на „моята“, а тя извика с болка и уплаха в гласа: „Не, аз не! Няма да се справя!“. Той клатеше глава укорително и възхитено: — Как няма да се справиш, най-добрите помощници ще стоят от двете ти страни като криле, за да те вдигат над мъки и препятствия… Най-после, и аз ще бъде близо до тебе. Колко му е — пет часа с бързия влак. Има и телефони.

Разделиха се с ръкостискане — дланите им бяха влажни от потта, той веднага изтри ръката си, челото си — май че ще вали… Дамяна каза, че градинарят е предрекъл дъжд, и с такива леки думи, които набъбваха и се пукаха като дъждовни мехури, той я изпрати до коридора и бързо се скри зад вратата, затвори я. Дамяна мина през коридора и чуваше стъпки, тракане на пишещи машини, гласове, изпълнени с делнични грижи — някой поръчваше закуска, друг търсеше нечий вестник.

Тежко̀ на хората, които току-що са погребали най-близкия си човек и седнали без сила където им падне, оглеждат изведнъж утихналите стаи, а след страшната пробудена тишина проговорват вещите, почти на глас, за неумрели спомени.

Дамяна седна и вперила поглед в горещото, ясно до премала небе, си каза, че той всъщност рядко е посещавал къщата й — на семейни празници заедно с жена си, веднъж дойде и момичето, поиска сешоара от Дамяна и седна с гръб към гостите й. Беше валяло, дъщерята на директора дойде късно — разсеяна и мокра до кости. Подаръци не спираха погледа й, разменяха си цветя, веднъж й поднесе глинена чаша от Тюрингия, с някаква смешна фигурка, но колкото и странно да беше, тя сама падна от лавицата и се пръсна в безброй парчета. Той нямаше свой стол в дома, стените не бяха запечатали неговия глас, не търсеше върху пода сянката му, но живееше и влизаше от стая в стая с невидимо присъствие, по-разтърсващо от видимото. И гледайки, без да вижда небето, Дамяна се изтезаваше да събира отломките на едно бъдеще, което й обещаваше безкраен труд в името на самия труд, и бързо потъмняваше гордостта й, че е минала през голямата мълчалива страст, без да се изложи или опустоши. Хората, заради които пазеше себе си от думи и погледи, бяха изгубили истинското си значение и сред мъртвилото й се прищя да иде при своя директор и високо да обяви сред човешката пустош: Остани, ако искаш и аз да остана в тази фабрика! Ами че аз те обичам!

Безсмислените на пръв поглед вайкания и признания я пооживиха за минута-две — не беше се вързала за фабриката, предлагаха й работа в софийски заводи, веднъж в обединението, друг път в профсъюзите… Тя щеше да вземе и семейството си, момичетата растяха, приближаваше времето, в което щяха да се изправят с цяла глава над нея, с претенции за висше образование. Да не говорим за Перун, човек на многоименния свят…

Дамяна се понадигна и се видя в огледалото — косите й, завити от фризьорката, бръчка между веждите и уста — леко изкривена надолу — вероятно тежките минути я дърпаха и разкривяваха в плачлива гримаса. Сложи ръка на телефона — Саев често я търсеше по работа, а тя — дваж по-често. Телефонът беше бял и гладък като мъртва кост, солените морски ветрове на миналото бяха изсушили живота в него, никакъв нов живот нямаше да раздвижи соковете му. Тя не вдигна слушалката, само разсеяно се мярна в огледалото, разтърка челото си — да-а, без фабриката ще бъде загубена в празното пространство, което ще се отвори около нея, и напразно ще се учи да прохожда в безбрежния свят на администрацията.

Перун влезе с дрехи и лачени обувки в ръка и блуждаеше из стаята като в чужда къща.

— Заминавам — каза той, — викат ме с телеграма. — Донесе хубавия кожен куфар, закрепи го на два стола и наведе дългото си русо лице с такъв жест на притеснение и покорство пред страшното мълчание на публиката, че Дамяна не издържа, обърна се с гръб към момчето и заплака. Гълташе сълзите си, стискайки гърло, за да не чуе собствената си безпомощност. Само усещаше как плешките й се движат от това летене през мъката, просто й се повдигаше от летежа си назад към миналото. Перун дойде при нея, подвоуми се, сложи ръка на рамото й и тя се уплаши — подлъгваше сина си, той навярно се притесняваше, че майка му толкова страда от новата раздяла с него. Ръката му все повече я натискаше — усети я студена през тънкия плат на роклята си.

— Хайде, майко — тихо каза той, — такива като тебе не умеят да плачат, затриват себе си в напразни плачове. Все пак ние те обичаме. Не си без обич.

Дамяна бавно се обърна към своя син, плачът й пресекна, втренчи се изпитателно в обикновено безизразните му очи. Той сложи ръце в джобовете си, повдигна панталоните си, повтаряйки жеста на своя баща, и каза с усмивка, която раздвижи бръчките около сухите му устни:

— Не се измъчвай, майко! Направи една стъпка сама и ще го забравиш…

Беше редно да запита кого ще забрави, но нищо не запита. А синът й каза:

— Сами ще вървиме… Дори ако залитаме.

Тя се помая край куфара, по едно време каза:

— Представяш ли си каква мъка… Директорка… Две хиляди работници. Планове за милиони левове.

Той плесна с ръка, сякаш пъдеше гълъби:

— Какъв късмет ти се падна! Най-после ще извиеш врата на Павлинков.

— Савинков.

— И той на ръце ще ти носи болтове и други музикални инструменти. И жп линията ще стигне до склада, и новият жилищен блок най-сетне ще изплува от миражите…

— Ще изплува и моята тежка орис…

— И досега не е била лека…

Дамяна легна на канапето в спалнята, а когато се събуди, навън валеше гъсто и оглушително, полуздрач пълнеше стаята и беше захладяло. Погледна часовника — четири часът следобед. Беше спала дълбоко и спокойно, но първата будна мисъл я удари грубо, като с лакът, право в сърцето — нейният Саев си отиваше, отнасяйки сякаш със себе си и слънчевия ден.

Тя се наметна, изправи се до прозореца и мътните струи, които бълваше улицата, замрежиха погледа й. Беше опитна и можеше да съобрази какво означаваха обещанията му за често връщане в града и възклицанието му: Не мога без фабриката! Без да иска, той мамеше и себе си, и нея — Дамяна познаваше много ръководители, които бяха напуснали града. Не че забравяха хората от своите предприятия, не, напротив — помагаха им. Но се мяркаха само в големите празници, и то ако бяха оставили стари родители в старата къща. Саеви бяха само трима — хора на движението, без чувство за собственост. Дори скромните поизтъркани мебели пътуваха из двете им стаи заедно с многобройните посетители. Щяха да се чувстват отлично и на новото място сред трясъка на столицата. Връзките с града щяха неминуемо да излиняват, докато само тя щеше да се държи вързана за спомена като за умрял човек.

Развлечен облак замрежи небосклона и дълбоко глухо гъргорене го следваше като негова сянка. Рукна и обля тополите и липите пред прозореца, поломи сухите клонки и ги удави в кипяща мътна вода. След няколко минути слънцето лумна, раздухвано от силен вятър, и градината изплува като нова — бистра и яркозелена. Дъждът пресекна, просветля, дъгата слезе чак до покривите, измамно хубава и нетрайна като всяка хубост.

Дамяна облече шлифера си и като дрънкаше с ключовете, отвори колибата, която служеше за гараж. Със съскане, пръскайки мътни струи, тя изкара колата и пое наслуки, като подбираше тихи и сравнително сухи улици. Но почти всички улици водеха към булеварда и тя след кратко блуждаене излезе на главния кръстопът. Потоци от хора напираха по четири направления, бързаха, освободени от примката на бурята, и бегом извървяваха широката асфалтирана улица, простряла се между двата бряга. Тя наистина блестеше като река, сякаш се прожектираше върху екран, и по нея се носеха хора, безразлични и дори противни на Дамяна, при все че между тях зърна и познати лица от фабриката.

Няколко момчета притичваха босоноги, в ръце държаха сандалите си и заджапаха в локвата, която лениво въртеше счупени клонки близо до колата й. Тя смъкна лявото прозорче, замириса й на мокра слама, на тор и бензин — слънцето се смъкваше ниско и светеше в очите й. Зелената избледняла светлина на светофара пропускаше последните пешеходци и между тях позна директора, а на ръцете му висяха неговата жена и момичето му. Дамяна уплашено дръпна сенника, сякаш да се предпази, но след секунда съобрази, че бяха гърбом към нея и в момента се интересуваха само от себе си. Не беше ги срещала тримата наведнъж, и то по улицата. Обикновено ги наблюдаваше поотделно и затова тайно и предпазливо. Първи път ги срещаше по улицата като семейство, и то гърбом. Жадно се втренчи в тримата, вкопчени в едно цяло, жена му се притискаше към неговата ръка, момичето по детски подскочи веднъж-дваж, рядката му косица се вдигна и разпиля по раменете. Не приличаше на своите, затова из града се носеше мълва, че е осиновено. Не, не беше осиновено — с този тънък кръст, с дългите тесни ходила, които отмяташе по особен начин, като баща си, Дамяна с болка почувства, че е тяхно. Бяха трима, не си говореха, но настроението им беше скитническо, весело и безгрижно.

Тайната изведнъж я порази с простата си истина — те се обичаха спокойно и вярно. Зелената светлина даде знак на колите, Дамяна потегли последна, колата й подскочи като стресната от спомен и сви по първата уличка, която се оказа онази крива и стара уличка, успоредна с черния вход на операта. Даде газ, за да мине през този проклет вход, който в близкото щастливо време потвърди измамното й чувство, че е обичана, и цялото семейство — неговото, разбира се — беше зачеркнато от нейната упорита любов. Отпреде им изгряваше мимолетната театрална зора, самотно момиче зовеше с писмо своя любим, а той сложи ръката си на нейната, за да я успокои — не си сама, Дамяно!

Сега беше сама. Имаше сигурен изход и от самотата — щяха да се изненадат — една смърт в сравнителна младост е все още изненада, докато по-късно се приема за естествен край. Край нея профучаха белите лица с черни очила, до тях други, с нахлупени качулки, като удавници, които се лутат в тъмните води на стъклото. След това всичко идваше и си отиваше, изскачаше и потъваше в ранната дрезгавина на нови дъждовни облаци. От двете страни се изправиха зелените редове на лозята, насреща й се зададе с тромава походка и рано запалени фарове селска машина. Като минаваше край нея, повика я мъжки глас, замаха към нея някой с едра длан — спри, ако обичаш!

Дамяна спря, от машината скочи непознат мъж, облечен в дебела лъскава мушама, и затича към нея с бързата, спорна стъпка на човек, който работи на открито. Беше агрономът от съседното село. Попита накъде отива, ако е към града и иска да завие, на стотина метра е парната мелница, много удобна за завой. Дамяна каза, че тъкмо търси такова удобно място, той седна до нея и изпълни купето със свежа мокрота. Тя зави пред затворената врата на парната мелница, пусна колата на средна скорост, а по стъклото удариха и се сплескаха едри капки дъжд. Агрономът каза, че веднага познал колата й, ще използва приятната среща да й припомни, че на окръжната партийна конференция тя седеше на първия ред, а той точно зад нея, на втория.

Тя кимаше и хъкаше неопределено, той пък се втурна да й се оплаква от разни свършени-недовършени, от хорска завист и липса на сърдечност. Не, не се обичаме вече ние, хората — шумолеше до нея с мушамата си агрономът, но помоли да вземат една жена и момчето й, натоварени с кошници. Стигнаха до кръстопътището, което мигаше, изпращайки редките минувачи, пътниците слязоха, непознатата жена се провикна:

— Да хилядиш, другарке!

Вкъщи Перун я чакаше с часовник в ръка и напрегнато лице, близначките кресливо и весело се надпреварваха да слагат масата, а мъжът й по риза, с подпетени пантофи сновеше от кухнята до хладилника. Като я видя, той се втренчи в нея, а ръката му замаха във въздуха, търсейки слепешком вратата на хладилника.

— Пържа омлет — каза той някак уплашено, — с шунка.

— Остави, аз ще се оправя.

Мъжът й извади бутилка вино — беше с ясен поглед, ръцете му със сигурни движения сипаха горещите омлети в чиниите.

Дамяна се въртеше около печката, но слухът й беше все при чуждото семейство, което кроеше живота си вън от нея и вече живееше далеч от нея, с мисли, отправени само към своето бъдеще. Седна на стола, но почти веднага я споходи неприятното усещане, че този стол се олюлява, и тя се улови за масата, за да спре бавното си потъване в земята. Ръцете й след секунда започнаха да се плъзгат, тя се хвана за ръба на масата, закрепи се в едно мигновение, вече убедена, че виси над главоломна пропаст и никой не се спуща да я спаси от кошмара и от отвратителното висене над нищото.

Последното, което запамети в полусъзнание, беше лицето на мъжа й, вцепенено от изненада, и ръката му, протегната със закъснение към нея. Нещо се счупи с трясък, нещо с хрущене и скърцане затваряше устата си и Дамяна усети, че лети надолу към нечие ненаситно гърло, като се бавеше по завоите, а сетне още по-бързо и неотменно се спускаше към клокочеща и червеникава, непрестанно люлееща се паст.