Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
September, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Розамунде Пилхер

Заглавие: Септември

Преводач: Велислава Димитрова Юрукова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Бет Принт“ АД

Излязла от печат: 05.12.2012 г.

Редактор: Юлия Шопова

Художник: Станислав Иванов

ISBN: 954-398-277-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15077

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Когато излезе с Арчи и Вирджиния от предната врата на Балнайд и заслиза по стъпалата към чакъления път, Вайълет забеляза, че дъждът е спрял. Все още беше влажно, но много по-топло и като вдигна глава, усети по бузата си свежия западен бриз. Ниските облаци бавно бяха избутани настрани, разкривайки тук-там по някое парче синьо небе и някой пронизващ библейски слънчев лъч. Това щеше да се превърне в прекрасна лятна вечер — твърде късно, за да е от полза на някого.

Старият ленд роувър на Арчи ги очакваше. Те си взеха довиждане с Вирджиния, като Вайълет леко целуна по бузата снаха си.

— Целувки на Едмънд.

— Ще предам.

И двамата се качиха в ленд роувъра с известно усилие — Вайълет заради напредналата си възраст, а Арчи — заради ламаринения си крак. Вратите се треснаха, Арчи запали двигателя и те потеглиха — надолу по извитата алея до портата, навън по тесния път, който минаваше покрай Презвитерианската църква, и след това през моста. На главния път Арчи спря, но нямаше никакъв трафик и той зави по улицата, която минаваше през Страткрой от край до край.

Малката епископална църква се беше свила смирено. Господин Глоксби косеше тревата отпред.

— Той работи толкова усилено — отбеляза Арчи. — Надявам се да успеем да съберем прилична сума от благотворителния базар. Беше много мило от твоя страна да дойдеш днес, Вай. Сигурен съм, че би предпочела да останеш да се грижиш за градината си.

— Времето беше толкова обезсърчаващо, че нямах никакво желание да се посветя на бурените си — каза Вай. — Човек може да прекара деня, като върши нещо полезно. — Тя се замисли над това. — По-скоро е като когато се притесняваш за болно дете или внуче, но не можеш да направиш нищо — и тогава отиваш и почваш да чистиш пода на кухнята. В края на деня все още се притесняваш за болния, но поне имаш чиста кухня.

— Ти не се притесняваш за семейството си, нали, Вай? За какво евентуално би могла да се притесняваш?

— Всяка жена се притеснява за семейството си — бе категоричният отговор на Вайълет.

Ленд роувърът се спусна надолу по пътя, подмина бензиностанцията, която някога беше дърводелска работилница, а сега — супермаркет на Исхак. Отвъд нея се намираха отворените врати, които водеха към задния път на Крой. Арчи смени предавката и като премина през тях, отведнъж започнаха да се изкачват по стръмното. Някога, и то не толкова отдавна, всички земи наоколо бяха парк, гладки зелени пасища, на които пасяха породисти животни, но сега бяха разорани за посеви, ечемик и ряпа. Бяха останали само няколко широколистни дървета, свидетели на великолепието на предишни времена.

— Защо се притесняваш?

Вайълет се поколеба. Тя знаеше, че можеше да говори с Арчи. Чувстваше го толкова близък, сякаш й бе собствен син. Макар че беше пет години по-малък от Едмънд, двете момчета бяха израснали заедно, като прекарваха цялото си време заедно, и бяха най-близки приятели.

Ако Едмънд не беше в Крой, то тогава Арчи беше в Балнайд, а ако не бяха в нито една от двете къщи, то тогава бяха на разходка по хълмовете с пушки и кучета, преследвайки диви и земеровни зайци и помагайки на Гордън Гилък да изгори пирена и да оправи къщичките. Или пък бяха излезли с лодката в езерото, или търсеха пъстърва в кафявите вирове на Крой, или играеха тенис, или се пързаляха по замръзналите от наводненията води. Неразделни, би казал всеки. Като братя.

Но те не бяха братя и се разделиха. Едмънд беше умен. Два пъти по-умен от двамата си неинтелигентни родители. Арчи, от друга страна, беше тотално неук.

Едмънд, след като завърши и университета, излезе от Кеймбридж с отлична диплома по икономика и на мига го нае престижна търговска банка в Ситито.

Арчи, боейки се от скуката на работата в Ситито, реши да се пробва в армията. Той надлежно се яви пред редовната комисия и някак си успя да мине, тъй като четиримата висши офицери явно бяха усетили, че дружелюбната личност на Арчи и огромният му ентусиазъм за живот тежат повече от скромния формален документ.

Арчи завърши Кралската военна академия Сандхърст, постъпи в Предания на Кралицата шотландски полк и беше изпратен в Германия. Едмънд остана в Лондон. Той постигна огромни успехи, от което никой не се изненада, и като голям специалист след пет години го взеха на работа в „Санфорд Кюбън“. Когато му дойде времето, се ожени и дори това романтично събитие добави блясък към образа му. Вайълет си припомни как крачи нагоре по дългата алея на църквата „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър ръка за ръка със сър Родни Черитън, дълбоко надявайки се, че Едмънд се жени за Карълайн, защото наистина я обича, а не защото е бил съблазнен от аурата й на богатството.

А сега колелото беше направило пълен кръг и двамата мъже се бяха върнали в Страткрой. Арчи — в Крой, а Едмънд — в Балнайд. Мъже на средна възраст, все още приятели, но вече не толкова близки. И на двамата им се бяха случили твърде много неща, и то не само хубави. Бяха изтекли твърде много години, като вода под мост. Вече бяха различни: единият много богат бизнесмен, а другият закъсал за пари, постоянно борейки се да върже двата края. Но не поради тази причина между двамата се бяха настанили известна формалност, известна любезност.

Вече не бяха близки като братя.

Вайълет въздъхна на пресекулки. Арчи се усмихна.

— О, хайде, Вай. Не може да е чак толкова лошо.

— Разбира се, че не е. — Той си имаше достатъчно собствени проблеми. Тя се престори, че нещата не са чак толкова зле. — Но аз се тревожа за Алекса, защото тя изглежда толкова самотна. Зная, че има работа, която харесва, и че има онази малка чаровна къщичка, в която да живее, и че лейди Черитън й остави достатъчно, за да я осигури до края на живота й. Но се боя, че социалният й живот е пълна катастрофа. Според мен тя наистина смята, че е обикновена и непривлекателна за мъжете. Няма вяра в себе си. Когато замина за Лондон, така се надявах, че ще си устрои живота, ще намери приятели на нейната възраст. Но тя просто остана на „Овингтън стрийт“ с баба си, нещо като компаньонка. Само ако можеше да си намери някой мил и добър мъж, който да се ожени за нея. Тя трябва да има съпруг, за когото да се грижи, и деца. Алекса е родена, за да има деца.

Арчи изслуша всичко това, изпитвайки съчувствие. Той бе толкова загрижен за Алекса, колкото всеки от тях.

— Загубата на майка й, когато беше толкова малка… може би това изживяване е било по-травмиращо, отколкото сме допускали — каза той. — Може би това я е накарало да се чувства по-различна от другите момичета. Непълноценна в някаква степен.

Вайълет размисли над това.

— Да. Може би. С изключение на това, че Карълайн изобщо не беше особено любяща майка. Тя не прекарваше много време с Алекса. Еди създаваше на Алекса цялата сигурност и привързаност. И тя беше винаги там.

— Но ти харесваше Карълайн.

— О, да, харесвах я. Нямаше нещо, което да не харесаш. Имахме добри взаимоотношения и мисля, че тя беше добра съпруга на Едмънд. Но беше странно резервирано момиче. Понякога ходех в Лондон, за да прекарам няколко дни с всички тях. Карълайн ме канеше много чаровно, знаейки, че ще ми бъде приятно да съм с Алекса и Еди. И, разбира се, аз отивах, но никога не се почувствах като у дома. Аз мразя градовете, така или иначе. Улиците, къщите и трафикът ме карат да се чувствам като в обсада. Клаустрофобично. Но да оставим това. Карълайн никога не е била спокойна домакиня. Винаги съм се чувствала така, сякаш преча, а с нея беше невъзможно да се разговаря. Понякога, когато оставах насаме с нея, трябваше да се боря, за да проведа разговор, а ти много добре знаеш, че когато съм под напрежение, мога да говоря за трима. Настъпваха обаче не особено дружелюбни паузи на мълчание. И аз се опитвах да ги запълня, като шиех бясно гоблена си. — Тя погледна към Арчи: — Това звучи ли ти абсурдно, или разбираш какво се опитвам да ти кажа?

— Да, разбирам. Аз познавах Карълайн слабо, но в малобройните случаи, когато съм я срещал, винаги съм имал усещането, че ръцете и краката ми са твърде големи.

Но дори и този плах опит за разведряване не предизвика усмивка у Вайълет, заета с проблемите на Алекса. Тя се умълча, замислена за внучката си.

Вече бяха изкачили наполовина хълма нагоре по пътя, който водеше за Крой, и бяха стигнали до завоя за Пенибърн. Нямаше порти, само един отвор, който прекъсваше оградата от лявата страна на пътя. Ленд роувърът зави през него и Арчи подкара по алеята, дълга около стотина метра и спретнато покрита с макадам. Бе оградена от двете страни от ивици окосена трева и спретнато подрязан жив плет от букови храсти. В края се отваряше към голям двор с малка бяла къща от едната страна и с двоен гараж — от другата. Вратите на гаража бяха отворени, оставяйки на показ колата на Вайълет, както и ръчната й количка, косачката и цял набор от градински инструменти. Между гаража и живия плет от букови храсти се виждаше маркучът за поливане. Тя беше изпрала сутринта и просторът с прането се полюшваше от появилия се бриз. Входът на къщата бе ограден от дървени продълговати саксии с хортензии с цвят на розова попивателна хартия, а близо до стените й растеше плет от лавандула.

Арчи паркира и изключи двигателя, но Вайълет не понечи да слезе. След като беше започнала този разговор, тя нямаше желание да го прекрати, преди да приключи.

— Е, аз изобщо не смятам, че загубата на майка й по такъв трагичен начин е в основата на липсата на вяра в себе си у Алекса. Нито това, че Едмънд се ожени повторно и й представи мащехата й. Никой друг не би могъл да бъде по-внимателен или по-разбиращ от Вирджиния, а раждането на Хенри донесе само радост. Нито намек за сестринска ревност. — Споменаването на името на Хенри напомни на Вайълет за друго досадно притеснение. — А сега се ядосвам за Хенри. Защото се боя, че Едмънд ще настоява да го изпрати в Темпълхол на пансион. А аз мисля, че той още не е готов за това. И ако той замине, ще се притеснявам за Вирджиния, защото нейният живот е Хенри и ако той бъде изпратен надалеч срещу нейната воля, аз се боя, че тя и Едмънд могат да се разделят. Той толкова често отсъства. Понякога е в Единбург за цяла седмица, понякога е на другия край на света. Това не е хубаво за един брак.

— Но когато Вирджиния се омъжи за Едмънд, тя знаеше, че ще е така. Не се безпокой толкова за това, Вай. Темпълхол е добро училище и Колин Хендерсън е добронамерен учител. Аз имам голямо доверие в това място, Хамиш го обожаваше.

— Да, но твоят Хамиш се различава много от Хенри. На осем години Хамиш доста добре можеше да се грижи за себе си.

— Да — призна Арчи не без гордост. — Той е упорит малък непослушник.

Вайълет се притесни от друго, което й бе хрумнало.

— Арчи, те не бият малките момченца, нали? Нали не ги бият?

— Господи, не. Най-голямото наказание е да те изпратят да седнеш на дървения стол в залата. По някаква причина това всява страх от Господа дори и у най-своенравното хлапе.

— Е, това, предполагам, е нещо, за което трябва да сме благодарни. Толкова е варварско да се бият малки деца. И толкова глупаво. Ако те бие някой, когото не харесваш, това може само да те изпълни с омраза и страх. Несравнимо по-подходящо е да те изпрати да седнеш на твърд стол човек, когото уважаваш и дори харесваш.

— Хамиш прекара по-голямата част от първата си година седнал там.

— Пакостник! О, скъпи, няма смисъл да мислим за това. И за Лоти няма смисъл да мислим. И без това Еди е притеснена и натъжена заради онази ужасна лунатичка братовчедка й. Всички ние зависехме от Еди толкова дълго време, че забравихме, че вече не е млада. Само се надявам, че това няма да й дойде твърде много.

— Е, още не се е случило. Може би никога няма да се случи.

— Едва ли бихме могли да желаем смъртта на Лоти Карстеърс, което, изглежда, е единствената алтернатива.

Тя погледна към Арчи и забеляза, че за нейна изненада той почти се усмихваше.

— Знаеш ли, Вай, ти ме депресираш.

— О, съжалявам. — Тя приятелски го удари леко по коляното. — Каква ужасна стара дърдорана съм. Не ми обръщай внимание. Кажи ми, имаш ли новини от Люсила?

— Последното, за което чух, е, че обитава някакво таванско помещение в Париж.

— Все казват, че децата са радост. Но понякога могат да бъдат най-ужасното главоболие. Сега трябва да те оставя да се прибереш у дома, а не да те задържам, дърдорейки. Изабел те очаква.

— Би ли искала да се върнем в Крой и да пием още чай? — той звучеше тъжно. — Да помогнеш, докато забавляваме американците?

Сърцето на Вайълет подскочи при тази перспектива.

— Арчи, не мисля, че съм в достатъчно добро настроение за това. Много егоистично ли се държа?

— Ни най-малко. Просто ми хрумна. Понякога цялото това лаене и махане на опашки ми се струва обезкуражително. Но е нищо в сравнение с това, което бедната Изабел трябва да прави.

— Това сигурно е най-ужасната тежка работа. Всичкото това вземане и докарване, и готвене, и сервиране на маси, и оправяне на легла. И след това трябва да водиш разговор. Зная, че е само за две вечери на седмица, но няма ли как да се откажете и да помислите за друг начин да изкарвате пари?

— Ти можеш ли?

— Не веднага. Но бих искала нещата за двама ви да са по-различни. Зная, че човек не може да върне времето назад, но понякога си мисля колко хубаво щеше да бъде, ако нищо не се бе променило в Крой. Ако скъпоценните ти родители бяха все още живи и всички вие — отново млади. Да пристигате и да заминавате, и коли, бръмчащи нагоре-надолу по алеята, и гласове. И смях.

Тя се обърна към Арчи, но той гледаше на другата страна — бе се вторачил в прането й, сякаш покривките за чай и калъфките за възглавници или нейните твърди сутиени и копринени кюлоти бяха най-пленителната гледка на света.

Тя си помисли: „А ти и Едмънд най-близки приятели“, но не го каза.

— И Пандора. Онова немирно, скъпо момиче. Винаги съм имала чувството, че когато замина, тя отнесе голяма част от смеха със себе си.

Арчи остана мълчалив. А после каза само:

— Да.

За момент настъпи неловка пауза. За да я запълни, Вайълет се разбърза, събирайки вещите си.

— Не бива да те задържам повече. — Отвори вратата и слезе от огромния стар автомобил. — Благодаря за возенето, Арчи.

— За мен беше удоволствие, Вай.

— Целувки на Изабел.

— Разбира се. Доскоро.

Тя изчака, докато той запали ленд роувъра, и погледа, докато тръгне и се изкачи по склона. Почувства се виновна, че не отиде да пият чай с Изабел и да води любезен разговор с непознатите американци. Но вече беше твърде късно. Потърси в дамската си чанта ключа и си влезе вкъщи.

* * *

Пътят, по който Арчи продължи, стана още по-стръмен. Сега отпред имаше дървета — борове и високи буки. Отзад и над тях склонът се издигаше към небето, осеяно с надвиснали скали и сипеи, напъпили китки прещип и орлова папрат и няколко фиданки бреза. Арчи стигна до дърветата. Пътят, след като се бе изкатерил възможно най-високо, завиваше наляво и ставаше равен. Отпред алеята с буковете водеше към къщата. Поточето Пенибърн се спускаше от върховете на хълмовете в безброй вирове и водопади, изливаше се надолу по хълма под арката на каменния мост и се спускаше надолу по склона, като си прокарваше път през градината на къщата на Вайълет Еърд.

Под буките всичко беше сенчесто, светлината — разсеяна, чиста и зеленикава. Клоните, отрупани с листа, образуваха гъста арка над главите и той имаше чувството, че кара по централната пътека на някаква огромна катедрала. И тогава изведнъж алеята остана зад него и къщата, стабилна на склона на хълма, се показа с цялата панорамна гледка към долината, проснала се в краката й. Вечерният бриз беше свършил своята работа, разкъсвайки облаците на дрипи и вдигайки мъглата. Далечните хълмове и спокойните акри семейна земя бяха облени в златна слънчева светлина.

Изведнъж стана изключително важно да остане миг-два сам със себе си. Беше егоистично. Вече бе закъснял, а Изабел го чакаше, нуждаейки се от моралната му подкрепа. Но той изхвърли вината от съзнанието си, закара колата достатъчно далеч от къщата, за да не се чува, и изгаси двигателя.

Беше много тихо, чуваха се само шепотът на вятъра в дърветата и свирецът. Той се заслуша в тишината, от някакво далечно пасище дочу блеенето на овце. И гласа на Вайълет: „… и всички вие — отново млади. Да пристигате и да заминавате…“ „И Пандора.“

Тя не биваше да казва това. Той не искаше спомените му да се пробуждат. Не искаше да го погълне тази мъчителна носталгия.

„Всички вие — отново млади.“

Той си спомни за Крой, какъвто беше някога. Спомни си за това, как се прибираше като ученик или като млад войник в отпуск, изкачвайки хълма със супернапомпания си спортен автомобил със свален покрив, и за вятъра, който брулеше бузите му. Знаейки с цялата увереност на младостта, че всичко ще е точно така, както го бе оставил; че, спирайки със свистене на спирачки пред предната врата на къщата, семейните кучета, които изскачаха с лай през отворената врата, ще го поздравят, а техният вой ще извести цялото домочадие, така че, докато си влезе у дома, всички те вече ще са се събрали. Майка му и баща му, икономът Харис и готвачката госпожа Харис, и всяка друга прислужница или помощница, която помагаше в дома.

— Арчи. О, скъпи, добре дошъл у дома.

А след това — Пандора. „Винаги съм имала чувството, че когато замина, тя отнесе голяма част от смеха със себе си.“ Неговата малка сестра. В спомените му тя беше около тринайсетгодишна и вече беше красива. Той си я спомни как лети с дългите си крака надолу по стълбите, за да скочи в очакващата му я прегръдка. Видя я с пълната й извита уста и с женските й провокативно сведени очи. Почувства лекотата на тялото й, докато я въртеше във въздуха. Чу гласа й:

— Ти се върна, звяр такъв, и имаш нова кола. Видях я през прозореца на детската. Нека се кача за едно кръгче, Арчи. Хайде, карай с 200 километра в час.

Пандора! Той усети, че се усмихва. Винаги, дори когато бе още дете, с нея животът беше по-хубав; тя излъчваше заразителна жизненост и дори най-скучните ситуации изглеждаха смешни. Откъде извираше тази жизненост, той така и никога не откри. Тя беше Блеър по произход и възпитание, но толкова различна от всички останали във всяко едно отношение, че може би е била сменена при раждането.

Той си я спомни като бебе, като малко момиченце, като прекрасна дългонога тийнейджърка. Никога не бе страдала от детска пълнота, пъпки или липса на самочувствие. На шестнайсет изглеждаше като на двайсет. Всички приятели, които той водеше у дома, бяха, ако не влюбени в нея, то със сигурност поне хипнотизирани.

Младите Блеър водеха активен живот. Домашни партита, ловни партита, тенис през лятото. Августовски пикници на слънце, склонове, обрасли в пурпурен пирен. Той си спомни за един пикник, когато Пандора, оплаквайки се от жегата, съблече всичките си дрехи и се хвърли гола в езерото пред очите на изумените наблюдатели. Спомни си за танците и за Пандора с кафяви голи рамене в бяла рокля от шифон, докато се върти от мъж на мъж при команда „Смяна на партньора“.

Тя беше заминала преди двайсет години. На осемнайсет, няколко месеца след сватбата на Арчи, избяга с един женен американец, когото бе срещнала в Шотландия през лятото. С него замина за Калифорния и съвсем скоро стана негова съпруга. Всички бяха шокирани и ужасени, но семейство Балмерино беше толкова уважавано, че към тях хората се отнасяха с много симпатия и разбиране. Може би, казваха те с надежда, ще се върне. Но Пандора не се върна. Тя не пристигна дори за погребенията на родителите си. Вместо това, сякаш завъртяна в една безкрайна смяна на партньора, тя се хвърляше, непостоянна както винаги, от една разрушителна любовна връзка в друга. След развода с американския си съпруг се премести в Ню Йорк, а по-късно — във Франция, където няколко години живя в Париж. Поддържаше връзка с Арчи, като от време на време пращаше картички с надраскан адрес, късче информация и един голям кръст за целувка. Сега, изглежда, най-накрая бе отседнала във вила в Майорка. Господ знае кой беше настоящият й компаньон.

Много отдавна Арчи и Изабел се отчаяха от нея, но все пак от време на време той най-много усещаше липсата й. Младостта обаче беше отминала и семейството на баща му се бе разпиляло. Господин Харис и госпожа Харис отдавна бяха пенсионери, а домашните помощници бяха намалени до Агнес Купър, която два дни в седмицата изкачваше хълма от селото до къщата, за да помага на Изабел в кухнята.

Що се отнася до земята, положението не беше много по-добро. Пазачът Гордън Гилък все още си стоеше в малката си каменна къщичка с кучешки колиби отзад, но ловището за яребици беше дадено на сдружението и Едмънд Еърд плащаше заплатата на пазача. Фермата също беше заминала, а паркът беше разоран за посеви. Старият градинар — загорял висок човек и важна част от детството на Арчи — в крайна сметка беше починал и не бяха наели заместник. От прекрасната му оградена градина беше останала само трева, а рододендроните, неокастрени, растяха огромни. Твърдият тенискорт беше покрит със зелен мъх. Сега Арчи официално беше градинарят, като от време на време му помагаше Уили Сноди, който живееше в мърлява къщичка в края на селото, поставяше капани за зайци, бракониерстваше сьомга и беше доволен, ако от време на време изкараше малко пари за пиене.

А той самият? Арчи се подпря. Бивш подполковник от Предания на Кралицата шотландски полк, инвалид с метален крак, с шейсет процента инвалидност и с твърде много кошмари. Но благодарение на Изабел все още във владение на своето наследство. Крой все още беше негов и ако даде бог, щеше да принадлежи на Хамиш. Куцукайки, борейки се да свърже двата края, той все още беше Балмерино от Крой.

Изведнъж му стана забавно. Балмерино от Крой. Каква благозвучна титла и каква нелепа ситуация. Не беше добре да се опитва да разбере защо всичко се беше случило толкова зле, защото, така или иначе, вече нищо не можеше да направи. Край със спомените от миналото. Повече не бива да го прави. Задълженията го зовяха и лейди Балмерино го очакваше.

По някаква мрачна причина той се почувства по-бодър. Запали двигателя и измина краткото разстояние през чакъла до входната врата на къщата.