Розамунде Пилхер
Септември (15)

Петнадесета глава

Сряда, 24-ти

Вирджиния Еърд си проправяше път през двукрилата летяща врата на „Хародс“ и излезе на улицата. Жегата и боричкането в магазина й бяха подействали потискащо. Навън не беше по-добре. Денят беше влажен, а въздухът — натежал от петролни изпарения и клаустрофобия от прииждащите човешки вълни. „Бромптън Роуд“ бе задръстен от коли, а тротоарите — от бавно движещата се река от хора. Тя бе забравила, че градските улици могат да побират толкова много хора. Някои сигурно бяха лондончани, както човек би предположил, заети с ежедневните си задачи, но общото впечатление беше за някаква глобална имиграция от всички точки на планетата. Туристи и посетители. Повече посетители, отколкото човек би повярвал, че е възможно. Наблизо минаха високи руси студенти с раници. Цели семейства италианци или може би испанци; две индийки с блестящи сарита. И, разбира се, американци. Любимите ми сънародници, с ирония си помисли Вирджиния. Те моментално се познаваха по дрехите и изобилието от фотографско оборудване, което висеше около вратовете им. Един едър мъж дори носеше каубойската си шапка.

Беше четири и половина следобед. Тя беше пазарувала през целия ден и беше страшно натоварена, а и краката я боляха. Но още не беше решила какво да прави.

Имаше два варианта.

Единият беше да се върне веднага, с какъвто транспорт намери, в Кеджуит Мюс, където беше отседнала при приятелката си Фелисити Кроу. Имаше ключ за външната врата, така че дори къщата да бе празна — ако Фелисити бе отишла на пазар или пък бе извела дакела си, — можеше да влезе, да си свали обувките, да си направи чаша чай и да се отпусне изтощена на леглото си. Тази идея беше изключително съблазнителна.

Или пък можеше да отиде до „Овингтън стрийт“, рискувайки да не намери Алекса. Именно това трябваше да направи. Не че Алекса й тежеше на съвестта, но не можеше и да става дума да се върне в Шотландия, без да се бе свързала със заварената си дъщеря. Тя вече бе опитала само да й се обади по телефона предната вечер, но никой не вдигна и тя в крайна сметка реши, че най-сетне Алекса е отишла някъде на купон. Беше опитала отново тази сутрин, а така също и на обед, и от фризьора, докато завираше от горещината на сешоара. Все още нямаше отговор. Дали Алекса не беше извън Лондон?

В този момент дребен японец, загледан в обратната посока, се блъсна в нея и бутна един от пакетите й на земята. Той многократно се извини по възпитания си японски начин, вдигна пакета, изтупа го от праха, върна й го, поклони се, усмихна се, повдигна шапката си и си замина по пътя. Достатъчно. В този момент едно такси се освободи и Вирджиния веднага се възползва от шанса да го наеме, преди някой да я изпревари.

— Накъде, мила?

Тя вече беше решила:

— „Овингтън стрийт“.

Ако Алекса не си беше у дома, можеше да задържи таксито и да отиде у Фелисити. Взела вече това решение, тя се почувства по-добре. Отвори прозореца, облегна се назад и дори си помисли да събуе обувките си.

Пътуването бе кратко. Когато таксито зави по „Овингтън стрийт“, Вирджиния се наведе напред, за да може да гледа за колата на Алекса. Ако беше тук, тогава най-вероятно Алекса щеше да си е у дома. И тя го видя — белият миниван с червена черта беше паркиран до тротоара пред синята входна врата. Облекчение. Тя упъти шофьора на таксито и той спря на средата на улицата.

— Бихте ли изчакали за момент? Искам само да съм сигурна, че има някой вътре.

— Окей, мила.

Тя събра напазаруваното си и се измъкна, изкачи стълбите и натисна звънеца. Чу Лари да лае и гласа на Алекса, която му казваше да мълчи. Остави пакетите си на стъпалото пред вратата, отвори чантата си и се върна да плати на таксито.

* * *

Алекса беше в кухнята си, като храбро се справяше с остатъците от работния й ден, които беше върнала накуп от Кисуик в багажника на вана. Тенджери, пластмасови кутии, дървени купи за салата, ножове, тел за разбиване на яйца и картонена кутия за вино, пълна с мръсни чаши. Когато изчистеше, изсушеше и поставеше на място всичко, тя възнамеряваше да съблече измачканите си дрехи, да си вземе душ и да си облече чисти дрехи. След това щеше да си направи чаша черен китайски чай с резенче лимон… След това щеше да изведе Лари на малка разходка, а после да помисли за вечерята. На връщане от Кисуик беше спряла при един рибар и бе купила любимата на Ноел дъгова пъстърва. Печена на скара, с бадеми. И може би…

Тя чу по улицата бавно да минава такси. Застанала до мивката, видимостта беше ограничена. Таксито спря. Женски глас. По тротоара изтропаха високи токчета. Алекса се заслуша, докато плакнеше една чаша за вино на чешмата. Тогава звънецът звънна.

Лари мразеше звънеца и се разлая. А Алекса, толкова заета и претрупана с работа, възнегодува срещу прекъсването и също не бе ентусиазирана. Кой, по дяволите, би могъл да бъде?

— О, бъди мирен, глупаво същество!

Тя остави чашата, развърза си престилката и се качи да види. Дано да не е някой важен. Тя отвори вратата пред купчина от скъпи пакети. Таксито направи обратен завой и си замина. И…

Тя зяпна. Мащехата й. Облечена като за Лондон, но все пак моментално разпознаваема. Вирджиния носеше черна рокля, алено сако и отворени обувки, а косата й, току-що излязла изпод ръцете на някой изключителен експерт, бе оформена в нов стил — издърпана назад и вързана с голяма черна велурена панделка.

Мащехата й. Изглеждаща фантастично, но без предупреждение и напълно неочаквана. При мисълта за последиците от това Алекса забрави всичко, освен едно.

Ноел.

— Вирджиния!

— Не умирай от шока. Задържах таксито, защото си помислих, че може би те няма. — Тя целуна Алекса. — Пазарувах — обясни, без да има нужда от това, и се наведе, за да събере пакетите.

Макар да й костваше известно усилие, Алекса й помогна.

— Но аз дори не знаех, че си в Лондон.

— Само за ден-два. — Те стовариха всичко върху масата в хола. — И не питай защо не съм ти звъннала, тъй като ти звънях нонстоп. Помислих си, че си заминала.

— Не. — Алекса затвори вратата. — Ние… Снощи излязох за вечеря, така че… а днес бях по работа целия ден. Тъкмо миех съдовете. Затова изглеждам толкова мръсна…

— Изглеждаш страхотно. — Вирджиния я огледа. — Отслабнала ли си?

— Не зная. Никога не се меря.

— Каква работа имаше днес?

— О, обяд за деветдесетия рожден ден на един възрастен мъж. В Кисуик. Прекрасна къща, точно над реката. Двайсет гости и всички роднини. Двама праправнуци.

— Какво ги гощава?

— Студена сьомга и шампанско. Той искаше това. И торта за рожденика. Но защо не ми каза, че ще идваш…?

— О, не зная. Всичко стана така изведнъж. Просто чувствах, че трябва да замина за ден-два. Пазарувах цял ден.

— Така изглежда. Косата ти ми харесва. Сигурно си изтощена. Влизай и сядай…

— Това е всичко, което желая… — Като съблече сакото си, Вирджиния влезе през отворената врата, метна настрани сакото си, потърси най-широкия фотьойл, сгромоляса се в него, събу си обувките и вдигна краката си на една табуретка. — Небеса!

Алекса стоеше права и я гледаше. Колко ли дълго смята да остане? Защо…?

— Защо не останеш тук? — Слава на бога, тя нямаше да го направи, но това беше очевидният въпрос, който трябваше да зададе.

— Можех да се самопоканя, разбира се, но обещах на Фелисити Кроу, че следващия път, когато дойда в Лондон, ще остана при нея. Знаеш, приятелка ми е от детство. Тя щеше да ми е шаферка, ако имах шаферки. Пък и никога не можем да се видим достатъчно дълго, а когато можем, говорим и се кикотим нонстоп.

Значи това е добре.

— Тя къде живее?

— В хубава малка къщичка в Кеджуит Мюс. Но трябва да кажа, че не е толкова приятна, колкото тази.

— Би ли… би ли искала чаша чай?

— Не, не се безпокой. Достатъчно е една студена напитка.

— Имам кола в хладилника.

— Идеално.

— Аз… аз ей сега ще я донеса.

И тя слезе долу в кухнята. Отвори хладилника и взе колата. Вирджиния беше тук и беше необходимо да бъде спокойна и естествена. Това не бе силната й страна. Долу нямаше кой знае какви следи от присъствието на Ноел в къщата. Якето „Барбър“ и шапката му висяха в долната тоалетна. А в гостната имаше един брой на „Файненшъл Таймс“. И това бе всичко. Но горе беше различно. Личните му вещи бяха навсякъде, а леглото й бе разтегнато за двама. Бе невъзможно да се опита да скрие всичко. Ако Вирджиния се качеше горе…

Алекса бе съкрушена от нерешителност. От една страна, може би това беше най-добрият начин да им съобщи. Тя не беше планирала нищо, но просто се беше случило. Вирджиния беше тук; освен това тя беше млада и дори не беше част от семейството, ако трябваше да бъдем точни. Тя би трябвало да разбере и дори може би да одобри. В края на краищата бе имала връзки с мъже, преди да се омъжи за татко. Тя би могла да бъде адвокат на Алекса, защото бе най-подходящият човек, който внимателно можеше да съобщи новината, че срамежливата и безлична Алекса не само че най-сетне сама си е намерила мъж, но и го е приела и в сърцето си, и в къщата си и открито живее с него.

От друга страна, тогава Алекса трябваше да дели Ноел с роднините си. Да говори за него и да позволи всички те да се срещат с него. Тя си представи как баща й, когато идва в Лондон, се обажда с думите: „Ще ви заведа двамата в «Кларидж» на вечеря“. Само при мисълта за това краката й се подкосиха, но в крайна сметка знаеше, че може да се справи с подобна ситуация. Въпросът без отговор беше как би реагирал Ноел. Дали нямаше да се почувства по някакъв начин притиснат? Което би било катастрофално, защото след три месеца съвместен живот и опознаване на всички капризи и особености на характера на другия Алекса знаеше, че това бе единственото нещо в живота, което Ноел не можеше да понася.

Без да знае какво да прави, напълно объркана, положи голямо усилие, за да бъде разумна. Нищо не можеш да направиш, каза си тя с гласа на Еди. Трябва да приемаш нещата такива, каквито се случват. От това се почувства малко по-силна. Тя затвори вратата на хладилника, намери чаша и се върна горе.

— Съжалявам, че се забавих толкова. — Вирджиния пушеше. — Мислех, че си ги оставила.

— Бях, но започнах отново. Не казвай на баща си.

Алекса отвори колата, сипа я в чашата и я подаде на Вирджиния.

— О, чудесно. Великолепно. Мислех, че ще умра от жажда. Защо във всички магазини е толкова горещо? Защо има толкова много хора навсякъде?

Алекса се сви в края на дивана.

— Посетители. Отне ми часове да се върна от Кисуик. А ти не си обула подходящи обувки за шопинг. Трябваше да си с маратонки.

— Зная. Това е лудост, нали? Да се издокараш, за да дойдеш в Лондон! Навик, предполагам.

— Какво си накупува?

— Дрехи. Най-вече нещо за партито на семейство Стейнтън. Виждам, че си получила поканата си.

— Още не съм отговорила.

— Ще дойдеш, разбира се.

— Аз… не зная… доста съм заета по това време.

— Но, разбира се, че трябва да дойдеш. Разчитаме на теб…

Алекса отклони разговора:

— Каква рокля си взе?

— Прелестна е. Вид муселин, бял, на воали, с черни точки навсякъде. С тънки презрамки. Ще трябва да се опитам да направя малко повече тен.

— Къде я намери?

— „Карълайн Чарлз“. Ще ти я покажа, преди да си тръгна. Но, Алекса, направи всичко възможно, за да дойдеш. Септември е. Всички ще бъдат там и ще бъде много хубаво.

— Ще видя. Как е татко?

— Добре. — Вирджиния се обърна, за да загаси цигарата си в пепелника.

Алекса очакваше, че тя няма да се ограничи с този сух отговор, но Вирджиния не каза нищо повече.

— А Хенри?

— Той също е супер.

— И двамата ли са у дома?

— Не. Едмънд тази седмица е в апартамента в Единбург, а Хенри си взе спалното чувалче и отиде в Пенибърн при Вай. Заведох го в Девън за лятната ваканция. Прекарахме три седмици и беше наистина много хубаво. Заведох го да язди за първи път в живота и той хареса всички животни във фермата. Ходи и за риба с баща ми. — Отново настъпи пауза, не напълно приятна или може би така й се стори на Алекса. После Вирджиния продължи: — Всъщност исках да го заведа в Щатите. Изведнъж ме бе обзел копнеж по Лийспорт и Лонг Айланд. Но за съжаление дядо и баба бяха заминали на дълъг круиз, та нямаше смисъл да ходим там.

— Да, разбира се. — Чу се как една кола запали и ускори надолу по улицата. — Е, какви са новините от вкъщи?

— О, нищо особено. Обичайното. Имахме църковна разпродажба през юли, за да се опитаме да съберем пари за електричеството. Имаше повече работа, отколкото можеш да си представиш, и накрая събрахме около четиристотин паунда. Мислех, че не си е струвало усилието, но Арчи и пасторът изглеждаха доста доволни. Хенри спечели бутилка вино от ревен от томболата. Ще го подари на Вай за рождения й ден.

— Щастливката Вай. Как е тя? А Еди?

— О, Еди. Има истински проблем. Не си ли чула?

Това прозвуча пагубно.

— Какво да съм чула?

— Тя взе онази ужасна братовчедка да живее при нея. Пристигна миналата седмица и Еди вече се е побъркала.

Представата Еди да изглежда като побъркана беше достатъчна, за да изпълни сърцето на Алекса със студ.

— Каква ужасна братовчедка?

Вирджиния й разказа доста подробно сагата на Лоти Карстеърс. Алекса беше ужасена.

— Аз помня семейство Карстеърс. Те бяха много възрастни и живееха в малък имот на хълма откъм Тулочард. И понякога в неделя идваха в Страткрой, за да вечерят с Еди.

— Точно така.

— Те караха малка раздрънкана кола. Двамата дребни възрастни седнали отпред, а голямата непохватна дъщеря — отзад.

— Е, двамата дребни стари хора починаха, а голямата непохватна дъщеря е обезумяла. Меко казано.

Алекса беше възмутена:

— Но защо Еди трябва да се грижи за нея? Тя си има достатъчно задължения и без подобна отговорност.

— Точно това й казвахме всички ние, но тя не ни чува. Казва, че нямало къде другаде да отиде бедната душа. Както и да е, миналата седмица пристигна с една линейка и оттогава е с Еди.

— Но не завинаги, нали? Тя сигурно ще се прибере в собствената си къща?

— Да се надяваме, че да.

— Виждала ли си я?

— Дали съм я виждала? Тя се скита из селото и говори с всички. И не само из селото. Онзи ден заведох кучетата на язовирната стена и както си седях на брега, ненадейно изпитах някакво странно усещане и се обърнах. Лоти беше там и ме дебнеше.

— Колко призрачно.

— Точно „призрачно“ е думата. Еди не може да я наблюдава постоянно. И това не е най-лошото. Тя излиза и през нощта и се скита наоколо. Предполагам, че е безобидна, но мисълта, че наднича през прозорците, е достатъчна, за да всее страх от бога у всекиго.

— Как изглежда?

— Не изглежда луда. Само малко странна. С много бледа кожа и очи като копчета на ботуши. И винаги се усмихва, което я прави по-призрачна от всякога. Подкупваща. Мисля, че това е думата. Едмънд и Арчи Балмерино казват, че винаги си е била такава. Тя е работила една година в Крой като домашна помощница. Мисля, че лейди Балмерино не е могла да намери никого другиго. Вай казва, че това е било в годината, когато Арчи и Изабел са се оженили. Арчи се кълне, че всеки път, когато отворел вратата, Лоти вече дебнела зад нея. И че тогава изпочупила толкова много китайски порцелан, че лейди Балмерино я изгонила. Така че, като се вземе всичко това предвид, има проблем, както можеш да се сетиш.

Телефонът иззвъня.

— Ох, по дяволите! — Погълната от драмата в Страткрой, Алекса възнегодува срещу прекъсването. Тя се изправи неохотно и отиде до бюрото си, за да вдигне телефона.

— Ало?

— Алекса Еърд?

— На телефона.

— Вие сигурно не ме помните — Мойра Брадфорд, — но аз бях гост на вечерното парти на семейство Томсън миналата седмица и се чудех…

Бизнес. Алекса седна, протегна се за тефтера, за химикалката и за дневника за заявки.

— … не преди октомври, но си мислех, че е по-добре да определим нещата още сега…

Четири ястия, за дванайсет души. Може би, госпожа Брадфорд деликатно предложи, Алекса би могла да й даде някаква идея за цената?

Алекса слушаше, отговаряше на въпроси и си водеше записки. По едно време усети, че Вирджиния е станала и се насочва към вратата. Тя погледна. Вирджиния започна да й обяснява нещо със знаци и каза безмълвно:

— Отивам само до тоалетната…

И преди Алекса да успее да й каже да ползва тоалетната долу и да не се качва горе, тя вече бе излязла от стаята.

— … разбира се, съпругът ми ще определи виното…

— Моля?

— Казах, че съпругът ми ще определи виното.

— … о, да, разбира се… вижте, може ли да ви върна обаждането?

— Но не можем ли да решим всичко сега? Аз бих предпочела да го направя по този начин. А сервирането е друга тема. Имате ли колега, или сервирате сама?

Вирджиния се беше качила горе. Тя щеше да види всичко, да си направи очевидните заключения, да отгатне истината. По странен начин Алекса усети нещо като примирено облекчение. Нямаше много смисъл да чувства каквото и да било друго, защото бе твърде късно да направи каквото и да било.

Тя си пое дълбоко въздух. Каза с възможно най-компетентен глас:

— Не. Нямам колега. Но няма за какво да се притеснявате, защото мога да се справя сама.

* * *

Вирджиния изкачи стълбите, като си мислеше, както винаги, че това е една от най-красивите малки лондонски къщи. Толкова свежа с тапетите и светещата бяла боя. И толкова удобна, с дебели килими и екстравагантни пищни пердета. На площадката и двете врати — на спалнята и на банята — стояха отворени. Тя влезе в банята и видя, че Алекса има нова завеса, сатинирана с щампи с листа и птици. Докато им се възхищаваше, се огледа за други подобни признаци.

Не откри такива, но други, неочаквани предмети привлякоха погледа й и асоциациите изместиха всички други мисли от главата й. Две четки за зъби в чашата. Принадлежности за бръснене на стъклената етажерка: дървена паница за сапун, четка за бръснене, бутилка афтършейв „Антеус“ на „Шанел“ — същият, който използваше и Едмънд. От страната на банята имаше голяма турска гъба и висяща на въженце топка сапун на крана. На закачалки зад вратата висяха два хавлиени халата. Единият голям, на сини и бели райета, а другият — по-малък и бял.

Вирджиния напълно бе забравила защо се бе качила горе. Тя излезе от банята и се върна на площадката. Долу беше тихо. Телефонният разговор явно беше приключил и гласът на Алекса не се чуваше. Тя погледна към вратата на спалнята, протегна ръка, отвори я и влезе вътре. Видя леглото, отрупано с възглавници за двама. Нощницата на Алекса — прилежно сгъната от едната страна, мъжка небесносиня пижама — от другата. На нощната масичка тиктакаше сгъваем будилник от свинска кожа, който не беше на Алекса. Вирджиния огледа стаята. На тоалетната масичка имаше сребърни четки, на огледалото висяха копринени вратовръзки. На пода бяха наредени мъжки обувки. Едната врата на гардероба, може би развалена, висеше отворена. Тя видя цяла редица костюми на закачалки, а върху скрина — купчина безукорно изгладени ризи.

Чу стъпки по стълбите и се обърна. Алекса стоеше там, в измачканите си памучни дрехи и изглеждаше по-скоро както винаги. Но все пак имаше нещо различно. „Отслабнала ли си?“, бе я попитала Вирджиния, но сега вече знаеше, че причина за онова неопределимо излъчване на Алекса, което тя забеляза в момента, когато я видя, бе не диетата.

Очите им се срещнаха и Алекса издържа на погледа. Тя не погледна настрани. Нямаше вина в тях, нито срам и Вирджиния беше доволна заради нея. Алекса беше на двайсет и една. Беше минало достатъчно дълго време, но сега, изглежда, най-после бе пораснала.

Тя си спомни Алекса като дете, когато се запознаха — толкова срамежлива, толкова несигурна, толкова желаеща да се хареса. Току-що омъжена, Вирджиния бе проявила възможно най-голяма нежност към нея, подбирайки думите си, винаги болезнено осъзнавайки капаните на необмислените думи или жестове.

Сега беше същото.

Накрая Алекса проговори първа:

— Щях да ти кажа да ползваш тоалетната в мазето.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам.

— Не беше необходимо. Очевидно е.

— Имаш ли нещо против, че вече знам.

— Не. Така и така щеше да разбереш все някога.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Ако ти искаш.

Вирджиния излезе от спалнята, като затвори вратата. Алекса каза:

— Хайде да се върнем долу и там ще ти разкажа.

— Още не съм ходила до тоалетна.

И изведнъж двете се засмяха.

* * *

— Казва се Ноел Кийлинг. Срещнах го на улицата. Беше дошъл на вечеря при някакви хора — Пенингтън, които живеят две врати по-надолу, но беше сбъркал датата и поради това бе свободен.

— Тогава за пръв път ли се виждахте?

— О, не, бяхме се срещали и преди това, но не беше много запомнящо се. На някакъв коктейл, където аз приготвях обяд за директорите на фирмата, където работи.

— С какво се занимава?

— С реклама. „Уенборн и Уейнбърг“.

— На колко години е?

— Трийсет и четири. — Лицето на Алекса стана замечтано — характерната картинка на момиче, което може да говори само за мъжа, когото обича. — Той е… о, не мога да го опиша. Никога не съм била особено добра при описанието на хора.

Настъпи пауза. Вирджиния чакаше. И после, опитвайки се да върне Алекса там, където беше спряла, каза:

— Е, значи той е сбъркал датата и е дошъл на вечеря на „Овингтън стрийт“ по-рано.

— О, Вирджиния, казах ти. Той беше уморен.

— Извинявай. Продължавай.

— На другия ден беше вечерята със семейство Пенингтън, така че той се отби за момент преди това и ми донесе голям букет рози. Нещо като благодарност. И след това, след няколко вечери, излязохме на вечеря. И… е нещо като увеличаваща се снежна топка оттогава.

Вирджиния се зачуди дали „увеличаваща се снежна топка“ бе подходящ израз предвид на обстоятелствата, но каза:

— Разбирам.

— И след това през уикенда излязохме извън града за един ден. Беше много топло и безоблачно и взехме Лари. Разхождахме се с километри из Даунс^[1] и вечеряхме по пътя, когато се връщахме в Лондон. И тогава отидохме в неговия апартамент на кафе. И тогава… е… бе станало ужасно късно… и…

— Ти прекара нощта с него.

— Да.

Вирджиния се протегна за още една цигара и я запали. Докато щракаше със запалката, каза:

— И на следващата сутрин не съжаляваше ли?

— Не. Абсолютно не.

— Това… за първи път ли беше? За теб?

— Да. Но ти не трябва да питаш такива неща, нали?

— О, скъпа, та аз те познавам толкова добре.

— В началото заради това всичко бе малко неудобно. Защото не можех просто да го оставя да разбере. Не можех да се преструвам. Все едно да се правиш, че можеш да плуваш ужасно добре, и след това да скочиш в дълбокото и да се удавиш. Аз не исках да се давя. Затова му казах. Бях сигурна, че ще си помисли, че съм ужасно вдетинена и превзета. Но знаеш ли той какво каза? Че това било като да получи наистина прекрасен и неочакван подарък. И на следващата сутрин ме събуди, отваряйки бутилка шампанско с ужасен гръм и хвърчащ корк. И ние седнахме в леглото, и пихме заедно. И след това…

Тя спря, явно останала едновременно без дъх и без думи.

— Още увеличаваща се снежна топка…?

— Е, знаеш как е. Бяхме винаги заедно, имам предвид, когато не бяхме на работа. И след известно време изглеждаше нелепо вечерта да тръгваме с колите в различни посоки или да трябва да искаме назаем четката за зъби на другия. Затова си поговорихме по въпроса. Той има много приятен апартамент в Пембрук Гардънс и аз с удоволствие бих отишла там, но не мога да оставя тази къща празна, след като е пълна с толкова прекрасните вещи на баба Черитън. И затова нямам особено желание да я напускам. Беше нещо като дилема, но тогава Ноел срещна тези приятели, които току-що се бяха оженили и търсеха да наемат апартамент, докато си купят нещо свое. Затова той ги пусна в неговия апартамент и се премести при мен.

— От колко време е тук?

— От около два месеца.

— И ти не си казала на никого?

— Не че ме е било срам или за да пазя тайна. Просто защото всичко беше толкова невероятно прекрасно, че исках да го запазя само за нас. Някак си това беше част от магията.

— Той има ли семейство?

— И двамата му родители са починали, но има две сестри. Едната е омъжена и живее някъде в Глостършър. Другата е в Лондон.

— Виждала ли си я?

— Не, и не държа. Доста по-възрастна е от Ноел и звучи доста заплашително. Тя е главен редактор на „Венера“ и е ужасно влиятелна.

— Е, искаш ли да кажа, като се прибера у дома?

— Както решиш.

Вирджиния се замисли.

— Със сигурност ще е по-добре да кажа на Едмънд, преди да чуе за това от някого другиго. Той често идва в Лондон, а ти знаеш как говорят хората. Особено мъжете.

— Така казва и Ноел. Имаш ли нещо против да кажеш на татко? И на Вай? Много трудно ли ще ти е да им кажеш?

— Изобщо няма да е трудно. Вай е изумителна. Тя се справя с всичко без усилие. А що се отнася до баща ти, в момента не ме е много грижа какво точно трябва да му кажа.

Алекса се намръщи:

— Какво имаш предвид?

Вирджиния сви рамене. Беше се намръщила. Когато се мръщеше, всички дребни бръчки на лицето й се подчертаваха и тя вече не изглеждаше толкова млада.

— Предполагам, че ти също трябва да знаеш. В момента не сме в най-добрите си възможни отношения. Скарани сме, не с груби думи, но с известна безкомпромисна любезност.

— Но…

Ноел беше забравен и Алекса я налегна мрачно предчувствие. Никога не беше чувала Вирджиния да говори за Тат с тази студена нотка в гласа, не можеше да си спомни някога да са се карали. Вирджиния го обожаваше, приемаше всички негови планове, съгласяваше се с всичко, което той предложеше. Между тях никога не беше имало нищо друго, освен влюбена хармония, всякакви признаци на физическа привързаност и винаги — дори и зад затворените врати — много смях и разговори, когато са заедно. Като че ли никога не изчерпваха темите, за които да си говорят, и стабилността на брака им беше една от причините, поради които Алекса се връщаше в Балнайд винаги когато можеше да си вземе почивка. Тя обичаше да е с тях. Самата мисъл за караницата им, за това да не си говорят, да не се обичат беше непоносима. Може би никога повече нямаше да се обичат. Може би щяха да се разведат…

— Не мога да го понеса. Какво се случи?

Вирджиния, като видя колко нещастна е Алекса, се почувства виновна и разбра, че е казала твърде много. Просто докато говореха за Ноел, бе забравила, че Алекса й е доведена дъщеря, и си беше позволила да говори без заобикалки и хладно за проблемите си, сякаш споделяше със стара и близка приятелка. Връстничка. Но Алекса не й беше връстничка.

Тя каза бързо:

— Не гледай толкова ужасяващо. Не е чак толкова лошо. Просто Едмънд настоява да изпрати Хенри в пансион, а аз не искам той да заминава. Той е едва на осем и мисля, че е много малък. Едмънд винаги е знаел как се чувствам, но се е договорил за всичко, без да се консултира с мен, и аз бях много наранена от това. Стигна се дотам, че дори не можем да говорим за това. Темата никога не се повдига. И двамата стъпваме на пръсти и това е. Затова и заведох Хенри в Девън. Той знае, че трябва да замине на училище с пансион и че сме сърдити. Заради него. Опитвам се да го развеселявам и да правим заедно разни неща като винаги. И не бих си и помислила да му кажа и дума срещу Едмънд. Знаеш как обожава баща си. Но не е лесно.

— О, горкичкият малък Хенри.

— Да. Помислих си, че ден-два при Вай ще оправят малко нещата за самия него. Знаеш колко са близки. Затова измислих оправданието за нова рокля и да те видя и дойдох в Лондон за няколко дни. Всъщност нямам нужда от нова рокля, но видях теб и начина, по който нещата са се обърнали, което си струваше.

— Но все пак трябва да се върнеш у дома в Балнайд.

— Да. Но може би нещата ще се пооправят.

— Съжалявам. Но разбирам. Зная какъв може да бъде татко, когато си науми нещо. Като тухлена стена е. По този начин действа. Предполагам, че това е една от причините, поради които е бил толкова успешен. Но не е лесно, ако си от другата страна на оградата и имаш собствена гледна точка.

— Точно така. Понякога си мисля, че би могъл да бъде малко по-човечен, ако веднъж в живота си направи истинска грешка в нещо. Тогава ще може да приеме възможността да е сгрешил. Но той никога не прави грешки и не го приема.

Двете гледаха мрачно. Тогава Алекса каза, без да бъде напълно убедена:

— Може би Хенри ще хареса училището, след като отиде там.

— О, толкова се надявам да се случи това. Заради всички нас. Най-вече заради Хенри. Бих била благодарна, ако се окаже, че не съм права. Но ужасно се страхувам, че той ще го намрази.

— А ти…? О, Вирджиния, не мога да си те представя без Хенри.

— Това е проблемът. И аз не мога.

Тя се пресегна за още една цигара и Алекса реши, че е дошло време да предприеме нещо, което да ги ободри. Затова каза:

— Хайде да пийнем по едно. След всичко това мисля, че и на двете ще ни дойде добре. Какво да бъде за теб? Скоч?

Вирджиния погледна часовника си:

— Трябва да тръгвам. Фелисити ще ме чака за вечеря.

— Има още толкова време. А и трябва да се запознаеш с Ноел. Сега, след като знаеш за него, моля те, остани. И ще ти е много по-лесно да разкажеш на татко, ако се запознаеш с Ноел и му кажеш колко много си го харесала.

Вирджиния се усмихна. Алекса беше на двайсет и една и вече жена с известен опит, но все още удивително наивна.

— Добре. Но питието да не е много силно.

* * *

Ноел беше купил цветята от улична продавачка близо до офиса. Карамфили и ароматен грах и отрупана с цветове и гъста като мъгла гипсофила. Нямаше намерение да купува цветя, но ги видя, когато минаваше, помисли си за Алекса и се върна, за да ги види повторно. Продавачката на цветя бързаше да се прибере у дома и му предложи две китки на цената на една. Две китки представляваше красив букет.

Откакто живееше на „Овингтън стрийт“, ходеше пеша от офиса до вкъщи всяка вечер. Така можеше да се поразтъпче, а и разстоянието не беше прекалено дълго, че да се измори в края на работния ден. Беше приятно да завие в края на улицата и да знае, че сега е част от това място.

Беше открил, че домашният живот с Алекса има много предимства, тъй като тя беше доказала, че е не само очарователна, услужлива любовница, но и най-невзискателният събеседник. В началото Ноел таеше страхове, че може да стане властна и ревнива относно всеки миг, който той прекарваше далече от нея. Беше изпитвал подобно негодувание преди и в крайна сметка беше се чувствал така, сякаш воденичен камък тежи на шията му. Но Алекса беше различна, щедра и му влизаше в положение, когато трябваше да води на вечеря някой презокеански клиент или пък когато ходеше за обичайните игри на скуош два пъти в седмицата в клуба си.

Сега знаеше, че като отвори синята входна врата, тя ще е там, очаквайки да чуе звука на неговия ключ в ключалката и изкачвайки на бегом стълбите от мазето, за да го посрещне. Той щеше да се отпусне с едно питие, да си вземе душ, да изяде една превъзходна вечеря, а по-късно да гледа новините може би или да послуша малко музика. И накрая да занесе Алекса в леглото.

Ускори крачка. Взе стълбите наведнъж, жонглирайки с цветята докато намери в джоба на панталона си ключа. Добре смазаната врата се плъзна тихо навътре и той веднага чу гласовете, идващи от отворената врата на гостната. Алекса явно имаше гости. Което беше необичайно, защото, откакто Ноел се бе преместил на „Овингтън стрийт“, тя решително не канеше никого вкъщи.

— … Бих искала да останеш за вечеря — казваше тя. Той затвори вратата, като внимаваше да не вдига шум. — Не можеш ли да се обадиш на Фелисити и да измислиш някакво извинение?

Масата в антрето беше отрупана с нечии скъпи пакети с покупки. Той остави куфарчето си на земята.

— Не, ще е много грубо. — Гостът бе жена.

Той се спря за секунда, за да провери как изглежда, приклекна пред овалното огледало и приглади косата си.

— Печена пъстърва с бадеми…

Той влезе през отворената врата. Алекса беше на дивана с гръб към него, но гостенката веднага го видя и погледите им се срещнаха. Тя имаше най-удивителните сини очи, които някога беше виждал, а светлите им отблясъци бяха спокойни като предизвикателство. Тя каза:

— Здравей.

Алекса бързо скочи.

— Ноел, изобщо не чух кога си влязъл. — Тя изглеждаше румена и малко омърляна, но много сладка.

Той й подаде цветята и се наведе да я целуне.

— Вие говорехте много високо — каза той и се обърна към гостенката, която се бе изправила, висока и зашеметяваща блондинка, облечена в къса черна рокля. На главата си имаше огромна черна кадифена панделка. — Здравейте! Аз съм Ноел Кийлинг.

— Вирджиния Еърд.

Нейното ръкостискане беше здраво и приятелско и както му хрумна — в противоречие със светлината в блестящите й очи. Тогава разбра, че Алекса й е казала за тях и че това чаровно създание е напълно осведомено. Той трябваше да се справи с положението. — А вие сте…?

— Моята мащеха, Ноел. — Алекса говореше бързо, което значеше, че е малко развълнувана и някак си без почва под краката. — Току-що е пристигнала от Шотландия, за да пазарува. Отби се неочаквано. Беше страхотна изненада. О, какви прекрасни цветя! Много си мил. — Тя зарови нос в цветята и дълбоко вдъхна аромата им. — Защо карамфилите винаги ме карат да си мисля за хлебен сос?

Ноел се усмихна на Вирджиния:

— Тя мисли само за едно — за храна.

— Ще отида веднага да ги сложа във вода. Ние пийваме по едно, Ноел.

— Виждам.

— Искаш ли и ти?

— Да, разбира се, но не се безпокой. Ще си сипя сам.

Тя ги остави, понесла букета си към кухнята. Останал сам с Вирджиния, Ноел се обърна към нея:

— Моля, седнете. Нямах намерение да преча. — Тя седна, като оправи дългите си крайници с известно изящество. — Кога пристигнахте в Лондон? И докога ще останете?

Вирджиния обясни. Моментно решение, покана от стара приятелка. Гласът й беше дълбок, с привлекателната нотка на американски акцент. Била опитала да се свърже с Алекса по телефона, но не успяла. Накрая просто дошла и я изненадала.

Докато слушаше всичко това, Ноел си наля питие. Донесе го до мястото, където седеше тя, и седна на стола срещу нея. Забеляза, че има изключителни крака.

— А кога се връщате в Шотландия?

— О, може би утре или вдругиден.

— Чух Алекса да ви кани на вечеря. Бих искал да останете.

— Много мило от ваша страна, но вече съм обещала. Трябва много скоро да тръгвам, но Алекса искаше да съм тук, когато се приберете у дома. — Очите й бяха светли като сапфири, немигащи. — Искаше да се запозная с вас.

Тя беше много пряма. Ноел реши да приеме предизвикателството й открито:

— Предполагам, че ви е обяснила ситуацията.

— Да. Напълно съм запозната с картината.

— Радвам се. Това ще направи нещата по-лесни за всички ни.

— А те били ли са трудни?

— Не, изобщо. Но си мисля, че имаше угризения на съвестта.

— Винаги ги е имала.

— Малко се притесняваше за семейството си.

— Семейството й означава много за нея. Тя имаше странно възпитание. Поради това в някои отношения стана много зряла, а в други все още е като дете.

Ноел се учуди, че му казва това. Би трябвало да е осъзнала, че сам е открил този факт. Той каза:

— Тя не искаше да нарани никого.

— Тя ме помоли да кажа на баща й.

— Мисля, че това е великолепна идея. Аз я убеждавах да го стори. — Той се усмихна. — Смятате ли, че той ще се появи на вратата с камшик?

— Не мисля. — Вирджиния потърси дамската си чанта, взе цигара и я запали със златна запалка. — Той не е човек, който да дава израз на емоциите си. Но мисля, че трябва възможно най-скоро да се запознаете.

— Аз никога не съм бил против тази идея.

Тя го погледна през носещия се дим от цигарата:

— Мисля, че ще е най-добре, ако дойдете в Балнайд. Тогава всички ние ще сме около вас и Алекса ще има малко морална подкрепа.

Той разбра, че е поканен в онази солидна стара къща в стил „Едуард“ с кучетата и оранжерията и цялото поле наоколо. Алекса му беше разказвала с голям ентусиазъм и доста подробно за удоволствията в Балнайд. Градината, пикниците, малкото братче, бабата, старата бавачка. Той беше показал любезен интерес, но нищо повече. Не звучеше като място, където могат да се случат забавни неща, а най-големият ужас за него беше да бъде като в капан, да бъде гост в чужда къща и да бъде отегчен.

Но сега, гледайки Вирджиния Еърд, предразсъдъците му относно Балнайд бързо се променяха. Заради тази елегантна и изтънчена жена с хипнотизиращите й очи и чаровния й намек за презокеанско провлачено говорене никога не би могло да е отегчително. Достатъчно досетлива, за да те остави насаме с „Таймс“, ако това искаш, но все пак типът домакиня, която на мига би могла да измисли някое ново и интересно занимание или да организира импровизирано парти на по едно питие със забавни приятели. Въображението му се разпростря и върху други удоволствия. Може би щеше да има и риболов. Както и лов. Макар че последното не би било много от полза за него, защото той никога не беше ходил на лов. Независимо от това…

Той каза:

— Много мило от ваша страна да ме поканите.

— Ще е по-добре, ако го направите съвсем непредвидено… сякаш по някаква причина, така или иначе, сте решили да дойдете. — Тя помисли върху това и скоро лицето й се озари от блестящо хрумване:

— Разбира се. Танците на семейство Стейнтън. Какво би могло да е по-естествено от това? Зная, че Алекса се двоуми да дойде, но…

— Тя каза, че не би отишла без мен, а аз, разбира се, нямам покана.

— Това не е проблем. Ще говоря с Верена Стейнтън. Мъжете никога не са достатъчни на този род събирания. Тя ще бъде очарована.

— Ще трябва да убедите Алекса.

В този момент се върна Алекса. Носеше розово-бяла ваза в ръце, в която свободно беше подредила подаръка на Ноел.

— Вие по мой адрес ли говорите зад гърба ми? — Тя сложи вазата на масата зад дивана. — Не са ли чудесни? Много си мил, Ноел. Като ми поднасяш цветя, се чувствам специална. — Тя се върна на мястото си в ъгъла на дивана. — Да убеди Алекса какво да направи?

— Да дойде на танците на семейство Стейнтън — каза Вирджиния — и да доведеш Ноел. Аз ще намеря покана за него. И ще останете с нас в Балнайд.

— Може би Ноел не иска.

— Никога не съм казвал, че не искам.

— Напротив. — Алекса бе изпълнена с негодувание. — Сутринта, когато поканата пристигна, ти каза, че родовите танци не са твоята арена. Помислих, че с това сложи край на темата.

— Ние никога не сме я обсъждали на практика.

— Имаш предвид, че би дошъл?

— Ако ти искаш, разбира се.

Алекса невярващо поклати глава:

— Но, Ноел, това ще са родови танци. Рилове и други подобни. Ще го понесеш ли? Не е весело, ако не ги знаеш.

— Не съм съвсем неопитен. Когато ходих веднъж на риба в Съндърланд, една вечер имаше веселба в хотела и всички ние скачахме в кръг като подивели и доколкото мога да си спомня, аз скачах най-много. Две уискита са достатъчни, за да забравя задръжките си.

Вирджиния се засмя.

— Е, ако всичко това му дойде твърде много на бедния човечец, сигурна съм, че ще има нощен клуб или дискотека, така че той може да отиде и да потанцува там. — Тя изгаси цигарата си. — Какво ще кажеш, Алекса?

— Изглежда, че няма много за казване. Вие двамата сте уговорили всичко.

— В такъв случай нашата малка дилема е решена.

— Каква малка дилема?

— Ноел случайно да се запознае с Едмънд.

— О, разбирам.

— Не гледай толкова отчаяно. Това е идеалният план. — Тя погледна часовника и остави чашата си. — Трябва да тръгвам.

Ноел се изправи.

— Може ли да ви закарам донякъде?

— Не, много сте мил, но ако ми извикате такси, ще е супер…

Той отиде да се обади за такси, а Вирджиния си обу обувките, пооправи красивата си прическа и взе червеното си сако. Докато закопчаваше копчетата, улови неспокойния поглед на Алекса и й се усмихна окуражаващо:

— Не се притеснявай за нищо. Аз ще подготвя всичко идеално за теб, преди даже да си пристигнала.

— Но ти и татко. Няма да сте скарани, нали? Не бих могла да го понеса, ако атмосферата е изпълнена с омраза и вие двамата сте сърдити.

— Не, разбира се, че не. Забрави за това. Изобщо не биваше да ти казвам. Ще изкараме чудесно. И ако ти дойдеш, може би по-лесно ще понеса заминаването на бедничкия Хенри.

— Бедното малко момче. Самата мисъл за това е непоносима.

— Както вече казах, и аз се чувствам така. Въпреки това, изглежда, нито една от нас не може да направи нищо по въпроса. — Те се целунаха. — Благодаря за питието.

— Благодаря, че дойде. И че беше толкова прекрасна. Ти… ти го харесваш, нали, Вирджиния?

— Мисля, че е хубавичък. Сега ще отговориш ли на поканата?

— Разбира се.

— И, Алекса, купи си хубава нова рокля.