Розамунде Пилхер
Септември (22)

Двадесет и втора глава

Петък, 9-и

— … Това беше годината, когато братовчедка ми Флора роди. Ти познаваше ли родителите й? Чичо Хектор беше брат на баща ми, по-млад, разбира се, и женен за момиче от Рум. Срещнал я, когато бил полицай; тя беше безпомощно създание, останала без никакви зъби още когато беше малко над двайсет. Баба ми го прие високомерно и не искаше никакви свещи и католически неща в семейството; тя бе израснала в семейство, което принадлежеше към свободната църква. Тогава аз плетях пуловер за едно дневно представление за децата. Розова коприна с папратова шарка, но тя го хвърли в пералнята с чаршафите, с което почти ми разби сърцето…

Вайълет спря да слуша. Изглежда, това не бе необходимо. Бе достатъчно само да кима или да казва „О, да“ всеки път, когато Лота спираше да си поеме дъх и пак да потъне в други смущаващи допълнения.

— … започнах като прислужница, когато бях на четиринайсет, в голяма къща във Файф; изплаках очите си, но майка ми каза, че трябва да отида; никога през живота си не съм се изморявала толкова — ставах в пет сутринта и спях на мансардата с лоса.

Тук най-накрая Вайълет се заслуша.

— С лоса ли, Лоти?

— Мисля, че беше лос. Една от онези препарирани глави. На стената. Прекалено голям, за да бъде елен. Господин Джилфилън бе ходил в Африка като мисионер. Не си допускала, че мисионерите ходят на лов за лосове, нали? За Коледа винаги имаше печена пуйка, но на мен ми даваха само малко студено овнешко. Бяха много стиснати. Мансардата беше влажна, дрехите ми бяха толкова мокри, че можеше да ги изстискаш, и хванах пневмония. Когато докторът дойде, госпожа Джилфилън ме изпрати вкъщи — никога не съм била толкова радостна, че се прибирам. Имах котарак вкъщи. Тами. Беше много бърз. Отваряше вратата на килера и скачаше в крема; веднъж намерихме умряла мишка в крема. Джинджър имаше сламена постеля за котенцата — полудиви, деряха ръцете на майка ми… тя изобщо не обичаше животни. Мразеше кучето на баща ми…

Те седяха — две стари дами, на пейка в големия парк на Релкърк — и гледаха реката, пълноводна и кафява от торфа, който носеше. Почти до пояс във водата, един рибар размахваше въдица за сьомга. Не изглеждаше да е хванал нещо за ядене. Отвъд реката се виждаха викториански къщи с просторни градини с морави, които стигаха до водата. На брега тук-там имаше и лодки. Плуваха и гъски, които кълвяха и крякаха, отнасяйки корички хляб.

— … докторът каза, че това е пристъп, каза, че тя е твърде нервна. Аз исках да отида като доброволка — на война или където и да е, но нямаше кой да остане при майка ми. Баща ми работеше — отглеждаше хубава ряпа, но вкъщи сядаше и сваляше ботушите си и това беше… не съм виждала човек, който да яде толкова много. Не обичаше да говори, а в някои дни не казваше даже и една дума. Ловеше зайци. Ядеше много зайци, така правехме. Разбира се, това беше преди миксоматозата^[1]. Гадни неща…

Вайълет бе обещала на Хенри, че ще вземе Лоти със себе си, за да може Еди да си почине малко, и това я измъчваше, докато не реши накрая да преодолее себе си и да се вземе в ръце. Затова покани Лоти да я придружи, докато пазарува в Релкърк, и да пият хубав чай. И така, тя взе Лоти от къщи и двете отидоха в града. За случая Лоти бе облякла най-хубавите си дрехи — бежово немачкаемо палто и шапка, която изглеждаше като погача. Освен това носеше огромна дамска чанта и обувки на висок ток. От момента, в който се качи в колата, Лоти не си затвори устата. Тя не спря и докато обиколяха в „Маркс & Спенсър“, говореше, докато чакаха на опашка за пресни зеленчуци, докато търсеха по оживените улици нещо, което Лоти настоятелно наричаше галантерия.

— Не мисля, че все още има галантерии, Лоти…

— О, напротив, една мъничка надолу по онази улица… или беше на следващата? Майка винаги ходеше там за прежда.

Не вярвайки, че ще успеят да намерят магазинчето, Вайълет позволи на Лоти да я води, но й ставаше все по-горещо, а краката й отекоха, а, тя се разкъсваше между раздразнението и съчувствието, когато най-накрая Лоти откри магазинчето. Беше много старо и прашно, натъпкано с колекция от картонени кутии с куки за плетене, модни коприни за бродиране и излезли от мода модели за плетиво. Старата жена зад щанда изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от старчески дом, и й трябваше четвърт час, за да намери това, което Лоти търсеше — а то беше метър здрав ластик за кюлоти. Най-накрая, някак си, такъв беше намерен в чекмедже, пълно със стари копчета, беше сложен в хартиена торбичка и платен. Те излязоха на тротоара и Лоти триумфираше:

— Нали ти казах! А ти не ми повярва, нали?

След като приключиха с пазаруването, Вайълет предложи да се разходят преди чая. Те се върнаха при колата, оставиха покупките в багажника и тръгнаха към широката морава край реката. Вайълет седна решително на първата попаднала им скамейка.

— Ще си починем малко — каза тя.

И ето ги — една до друга на фона на златното слънце, а Лоти продължаваше да дърдори.

— Това е болницата „Релкърк Роял“, където лежах. Вижда се ей там през дърветата. Беше доста приятно място, но не можех да понасям сестрите. Докторът също беше добър, но приличаше на млад студент. Не вярвам да знаеше нещо, въпреки че се правеше, че знае. Прекрасни градини. Исках да кремират майка ми, но пасторът каза, че тя искала да я погребат до баща ми в гробището на църквата в Тулочард. Макар че не знам как той можеше да знае повече от мен.

— Предполагам, че майка ти му е казала…

— По-вероятно е той да си го е измислил, обичаше все да се меси.

Вайълет погледна през реката към мястото, където „Релкърк Роял“ се извисяваше на хълма с червените си каменни кули и едва видимите през разлистените дървета фонтони, които я заобикаляха.

— Болницата наистина е на хубаво място — каза тя.

— Това са лекарите — могат да платят за всичко.

— Как се казваше младият доктор, който се грижеше за теб? — попита тя небрежно.

— Доктор Мартин. Имаше и друг — доктор Фокнър, но той никога не се е приближавал до мен. Именно доктор Мартин каза, че мога да си тръгна и да отида да живея с Еди. Исках да се прибера с такси, но той настоя за линейка.

— Еди е много мила.

— Живяла е доста хубав живот. Някои хора са големи късметлии. Много по-различно е да живееш в село, отколкото да си хваната като в капан там горе, на хълма.

— Може да продадеш къщата на родителите си и да се преместиш в селото.

Но Лоти пренебрегна това разумно предложение и продължи своя порой от думи, сякаш Вайълет не бе казала нищо. На Вайълет и хрумна, че Лоти е по-хитра, отколкото смятаха всички.

— Тревожа се, че е толкова дебела. Някоя сутрин ще получи инфаркт с всичката лой, която носи със себе си. И винаги излита от къщи, тръгвайки за теб, Вайълет, или за Вирджиния. Никога не сяда за миг, да си почине, да погледаме телевизия. Трябва да мисли и за себе си понякога. Каза ми, че Алекса щяла да идва за партито на госпожа Стейнтън. Щяла да доведе приятеля си. Това е хубаво, нали? Но ще трябва да я наблюдавате, защото всички мъже са еднакви, след като те докопат…

— Какво имаш предвид, Лоти? — попита Вайълет остро.

Лоти обърна тъмните си кръгли очи към нея:

— Ами Алекса изобщо не е бедна. Старата лейди Черитън никога не е била бедна. Четох във вестниците, зная всичко за това семейство. Няма друго средство, като малко пари, което да накара мъжете да станат похотливи и да започнат да задяват момичето ти.

При тази атака Вайълет усети, че я обзема безпомощен гняв и че се изчервява. Гняв заради нахалството на Лоти и безпомощност заради това че в крайна сметка Лоти само казваше на глас това, от което цялото семейство на Алекса смътно се опасяваше.

— Алекса е много хубава и мила. Фактът, че освен това е и независима, няма нищо общо с приятелите, които си избира — каза тя.

Но Лоти или пренебрегна, или не чу този укор. Тя се засмя леко и заметна глава.

— Не бих била твърде сигурна. Освен това е от Лондон. Там има много златотърсачи. Юпита — добави тя с известно усилие, като каза последната дума така, все едно беше мръсна.

— Лоти, не мисля, че знаеш за какво говориш.

— Всички тези момичета са еднакви. Винаги са били такива. Когато видят някой хубав мъж, наострят уши като кучки. — Лоти потрепери, сякаш вълнението бе достигнало всяко нервно окончание по длъгнестото й тяло. После протегна ръка и я обви около китката на Вайълет. — Има и още нещо — Хенри. Виждам го наоколо из къщата. Още е мъничък, нали? Идва при Еди и не казва нито дума. Понякога ме оглежда с интерес. На твое място бих се притеснявала за него. Не е като другите момченца…

Кокалестите й пръсти бяха странно силни и я бяха стиснали като менгеме. Ужасена, Вайълет беше обзета от внезапен пристъп на паника. Първичният й инстинкт бе да разтвори със сила пръстите й, да ги разхлаби, да се изправи на крака и да избяга. Но точно тогава покрай тях мина млада жена с бебешка количка, и здравият й разум се върна, за да я спаси. Паниката, раздразнението изчезнаха. В крайна сметка това бе само бедната Лоти Карстеърс, към която животът не е бил никак благосклонен. Тъжните й сексуални раздразнения и бродещото въображение бяха типични за нея черти. И ако Еди можеше да търпи братовчедка й да живее с нея, то и Вайълет можеше да се справи спокойно за един следобед.

Усмихна се и каза:

— Много мило е от твоя страна да се притесняваш, Лоти, но Хенри е обикновено малко момче и е жив и здрав. Сега… — Тя се раздвижи леко и погледна часовника си, а после усети как пръстите на Лоти се разхлабват от маниакалния захват и най-накрая я пуснаха. Вайълет посегна към чантата си, без да бърза. — … мисля, че е време да тръгваме и да намерим някое приятно място, където да пийнем чай. Доста съм гладна. Бих се зарадвала на риба и пържени картофи. А ти?