Розамунде Пилхер
Септември (27)

Двадесет и седма глава

Вторник, 13-и

Дъждът беше жесток, безмилостен и нежелан. Беше започнал преди изгрев-слънце и Вирджиния се събуди от шума. Сякаш сърцето й, изплашено, бе потънало в леещата се вода. Все едно нещата не бяха достатъчно ужасни досега в този отвратителен ден и без стихиите на природата да се обръщат срещу нея. Може би щеше да спре. Но боговете не бяха на ничия страна и пороят продължи да се изсипва монотонно от сивото като въглен небе цялата дълга сутрин и ранния следобед.

Вече беше четири и половина и те пътуваха за Темпълхол. Тъй като беше с двете момчета и целия им багаж — големи куфари, кутии за обяд, одеяла, топки за ръгби и раници, Вирджиния остави малката си кола в гаража и взе субаруто на Едмънд, което той използваше, за да ходи в необработените местности край селото или нагоре по хълма. Тя не беше свикнала да кара тази кола и това незнание, както и собствената й несигурност само засилиха усещането й за обреченост и безнадеждност, упорито загнездило се в нея през последните двайсет и четири часа.

Пътната обстановка бе окаяна. Светлината едва се просмукваше през небето. Вирджиния караше с включени фарове, а чистачките не спираха. От гумите пръскаше вода по наводнените участъци от пътя, а от колите от насрещното движение и камионите се образуваше кал. Видимостта беше почти нулева, което беше дразнещо, защото при нормални условия пътят от Релкърк до Темпълхол беше изключително живописен — минаваше през процъфтяващи ферми, по протежение на широка, величествена и прочута със своята пъстърва река, покрай големи имения, като величествените къщи там се виждаха отдалеч.

Ако можеше да се види поне нещо по време на пътуването, това щеше да разведри атмосферата. Да отбележи красивите места, да посочи някой далечен връх — така Вирджиния щеше да има поне тема за разговор. Но при сегашното положение бе опитала ентусиазирано да заговори Хамиш с надеждата това да отвлече Хенри от безмълвната му мъка и дори да го въвлече в разговора. Но Хамиш не беше в настроение. Достатъчно лоша беше мисълта, че свободата на лятната ваканция беше свършила, а още по-лошо — че трябваше да се върне на училище в компанията на ново момче. Бебе. Така наричаха малките. Бебетата. Да пътува с бебе, беше под достойнството на Хамиш и той само се молеше никой от връстниците му да не е наоколо и да го види при унизителното му пристигане. Нямаше да отговаря за Хенри Еърд — бе изяснил този факт на висок глас на майка си, докато тя му помагаше в Крой да си свали куфара по стълбите и да приглади с четка отвратителната си къса прическа.

Затова бе решил да се придържа към липсата на комуникация и бързо беше прекратил опитите на Вирджиния да го заговори, като й отговаряше всеки път със сумтене. Тя схвана посланието и след това тримата потънаха в студено мълчание.

Това караше Вирджиния да съжалява, че беше взела проклетото момче. Трябваше да остави Изабел да откара собствения си намусен син. Но без неговото присъствие може би Хенри щеше да избухне в сълзи, да хлипа през цялото пътуване и да пристигне в Темпълхол подпухнал, ридаещ и неспособен да се справи със строгите изисквания на обезсърчителното си бъдеще.

За нея мисълта за тази евентуална възможност бе непоносима. Мразя това, каза на себе си. Дори е по-лошо, отколкото си представях. Нечовешко, жестоко и неестествено. А ще стане и по-лошо, защото наближава моментът, когато ще трябва да се сбогувам с Хенри и да си тръгна, като го оставя там чужд и сам. Мразя Темпълхол, мразя и директора и мога да удуша Хамиш Блеър. Никога в живота си не ми се е налагало да правя нещо, което да мразя толкова много. Мразя дъжда, мразя цялата образователна система, мразя Шотландия, мразя Едмънд.

Хамиш се обади:

— Има кола зад нас. Иска да ни изпревари.

— Ами да почака, по дяволите! — отвърна Вирджиния и Хамиш замълча.

* * *

Час по-късно тя се връщаше по същия път, но вече бе сама в колата.

Беше приключило. Хенри беше заминал. Чувстваше се вцепенена, все едно ужасът от отделянето от него й беше отнел цялата същност. Точно сега не биваше да мисли за Хенри, защото щеше да се разплаче, а комбинацията от сълзи, полумрак и безмилостен дъжд най-вероятно щеше да доведе до това субаруто да излезе от пътя или пък да се удари в задницата на някой десеттонен камион. Тя си представи звука от чупене на метал, нейното тяло, излетяло като кукла отстрани на пътя, примигващите светлини, виенето на линейка и полицейски коли.

Нямаше да мисли за Хенри. Тази част от живота й бе приключила. Но какво се случваше с живота й? Какво правеше тук? Коя беше? Защо караше към дом, който бе тъмен и празен? Не искаше да се връща там. Не искаше да се връща в Страткрой. Но къде да отиде? Някъде, където е красиво, на милиони километри от Арчи и Изабел, от Едмънд, Лоти и Пандора Блеър. Място, изпълнено със слънчева светлина и спокойствие, без отговорности, където хората ще й казват, че е забележителна, и където можеше да бъде отново млада, вместо да се чувства като столетница.

Лийспорт. Точно така. Щеше да кара до някое летище, да хване самолет до летище „Кенеди“ и после — лимузина до Лийспорт. Там нямаше да вали. Щеше да е хубавото есенно време на Лонг Айланд със синьото небе, златните листа и свежия вятър откъм Атлантическия океан. Лийспорт, непроменен. С широките улици, кръстовищата, железарския магазин и аптеката, с децата, които караха колелета навън. А след това Харбър Роуд. Огради, закрепени с колове, дървета и пръскачки по моравите. Пътят към мястото, където бяха закотвени яхтите — гора от мачти. Вратите на местния клуб, а след това — къщата на баба. И баба й в градината, уж събираща листата с гребло, но всъщност в очакване на колата й, за да можеше да излезе на тротоара в момента, в който спреше.

— О, миличка, ти се върна. — Нежната набръчкана буза, ароматът на парфюма й. — От колко време не си идвала. Добре ли пътува? Колко се радвам да те видя!

Влиза у дома и след това — другите миризми: на дим от дърва, слънчево масло, кедър, рози. Плетени килимчета и избелели калъфи. Памучни завеси, веещи се на отворения прозорец. А дядо, който идва от верандата с очила на върха на главата и с „Ню Йорк Таймс“ под мишница.

— Къде е моето съкровище?

През навъсения мрак отпред в небето се отразяваха снопове светлина. Релкърк. Завръщане в действителността. Вирджиния осъзна, че ще трябва да спре за малко тук. Имаше нужда да отиде до тоалетна и да се поосвежи малко. Да намери бар и да изпие едно питие, да се почувства отново човек. Нуждаеше се от топлина, от тиха музика и приглушена светлина. Нямаше причина да бърза за вкъщи, никой не я чакаше там. Може би някакъв вид свобода. Никой да не се интересува колко късно ще се прибере, никой да не се притеснява какво прави.

Тя влезе в стария град. По калдъръмените улици водата се стичаше на вълни, от дъжда уличните светлини блещукаха, тротоарите бяха пълни с купувачи и работници с високи обувки, с шлифери, с чадъри и чанти, всички забързани да стигнат до комфорта на камините и топлия чай.

Тя се отправи към хотел „Кинг“, защото й бе познат и знаеше къде да намери дамската тоалетна. Представляваше стара сграда в центъра на града, така че нямаше собствен паркинг. Вирджиния намери място на отсрещната страна на шосето и паркира субаруто под едно дърво, от което капеше вода. Докато заключваше вратата си, едно такси спря пред хотела. От него излезе мъж с дъждобран и шапка. Той плати на шофьора и се качи по стълбите, които водеха към площадката при въртящата се врата. После се скри вътре. Вирджиния спря, за да изчака преминаващите коли, пресече и го последва.

Дамската тоалетна беше от другата страна на фоайето, а мъжът беше спрял на рецепцията. Беше си свалил шапката и я отърсваше от водата.

— Да? — Рецепционистката беше намусено момиче с пълни розови устни и буйна сламеноруса коса.

— Добър вечер. Имам резервирана стая. Обадих се преди около седмица от Лондон.

Американец. Гласът му беше дрезгав, но и малко тънък. Нещо в него привлече вниманието на Вирджиния — все едно някоя ръка я беше дръпнала за ръкава. По средата на фоайето тя спря, за да го огледа. Видя висок широкоплещест гръб и тъмна коса, която на места вече беше посивяла.

— Как, казахте, ви е името?

— Не съм го казвал, но името ми е Конрад Тъкър.

— О, да. Бихте ли се подписали тук…

Вирджиния извика:

— Конрад!

Стреснат, той се завъртя и се озова лице в лице с нея. Те се втренчиха един в друг през пространството, което ги делеше. Конрад Тъкър. По-стар, прошарен. Но Конрад. Със същите тежки очила с рогова рамка, със същия незабравим тен. Отначало изражението му не се промени, после той бавно и недоверчиво се усмихна:

— Вирджиния.

— Не мога да повярвам…

— Да го вземат дяволите.

— Мисля, че познах гласа ти.

— Какво правиш тук?

Намусеното момиче се обади:

— Извинете, сър, но бихте ли подписали тук?

— Живея наблизо.

— Изобщо не съм знаел.

— А ти?

— Само отсядам…

— А как ще платите, сър? — попита рецепционистката отново с намусено лице. — С кредитна карта или с чек?

— Виж — каза Конрад на Вирджиния, — безнадеждно е. Дай ми пет минути и ще се срещнем в бара за по питие. Можеш ли? Имаш ли време?

— Да.

— Ще се настаня, ще се измия и ще дойда. Как ти звучи?

— Пет минути.

— Не повече.

* * *

Дамската тоалетна, макар и прекалено малка, за щастие беше празна. Вирджиния беше свалила грозното си старо яке, беше приключила с тоалетната и сега стоеше пред огледалото и гледаше собственото си отражение. Чувстваше се по-объркана откогато и да било от удивителната неочаквана среща с Конрад. Конрад Тънър, когото не беше виждала и за когото не се бе сещала от дванайсет, а дори повече години. Тук, в Релкърк. Беше дошъл от Лондон, но нямаше представа защо. Само знаеше, че никога не е била толкова доволна да види познато лице, защото сега поне имаше с кого да поговори.

Със сините си дънки, стария сив кашмирен пуловер и шала около врата не беше облечена подходящо за обществено място. Външният й вид като цяло беше малко по-добър. Косата й бе станала безформена от дъжда, нямаше и грим. Видя бръчиците по лицето и в ъглите на устните си и тъмните кръгове под очите, доказателство за безсънието й предната нощ. Намери гребен в чантата си и се погрижи за косата си — стегна я с ластик, като откри лицето си.

Конрад Тъкър.

Дванайсет години. Тя беше на двайсет и една. Толкова отдавна и толкова много неща се бяха случили оттогава, че й отне известни усилия да си припомни събитията от онова лято. Бяха се срещнали в кънтри клуб в Лийспорт. Конрад беше адвокат, работеше в Ню Йорк в общ бизнес с чичо си. Имаше апартамент в Ийст Фифтис, но баща му притежаваше стара къща в Саутхемптън и Конрад беше дошъл оттам в Лийспорт, за да участва в шампионата по тенис.

Дотук добре. Как беше играл? Това бе потънало в мъглата на времето. Вирджиния просто помнеше, че беше гледала мача и беше викала за него, а след това той я бе намерил и й беше предложил питие, което беше и нейното намерение.

Тя порови безуспешно из чантата си за червило, но поне намери да си сложи някакъв парфюм.

Беше хубаво лято. Конрад се появяваше в Лийспорт през повечето уикенди и си правеха среднощни барбекюта или ходеха на плажа на Файър Айланд. Играеха много тенис и караха с едномачтов платноход навътре в сините води на залива. Тя си спомни съботните вечери в клуба, широката тераса и танците с Конрад под пълното със звезди небе, докато групата свиреше „Как изглежда любовта“.

Веднъж в средата на седмицата беше отишла с колата заедно с баба си до града в клуба на заселниците — малко на пазар, а и да изгледа едно представление. Тогава Конрад й се обади и я заведе на вечеря в Лес Плеадес, а после отидоха в „Карлайл Кафе“, където останаха до малките часове, да послушат Боби Шорт.

Дванайсет години. Преди светлинни години. Тя вдигна чантата си и излезе от тоалетната, качи се по стълбите и влезе в бара. Конрад все още го нямаше. Тя си поръча уиски със сода и кутия цигари и занесе питието си на една празна маса в ъгъла.

Изпи половината уиски само на една глътка и почувства отведнъж топлина, спокойствие, сила. Денят все още не беше свършил, но поне можеше да се отдаде на малко отдих, а освен това вече не беше сама.

* * *

— Ти започваш, Конрад — каза тя.

— Защо аз?

— Защото, преди да кажа и дума, трябва да знам защо си тук. Какво те води в Шотландия, в Релкърк? Сигурно има логично обяснение, но не мога да се сетя.

Той се усмихна:

— Всъщност не правя нищо. На почивка съм. Не точно отпуска, а само по-дълга пауза.

— Все още ли си адвокат в Ню Йорк?

— Да.

— И работиш с чичо си?

— Не. Вече съм начело на фирмата.

— Колко впечатляващо. Продължавай.

— Ами… Вече шест седмици отсъствам. Пътувах из Англия, като отсядах при различни познати. Съмърсет, Баркшър, Лондон. После дойдох на Север и прекарах няколко дни в Келсо с далечни братовчеди на майка ми. Страхотно място. Страхотен риболов. Тръгнах си оттам днес следобед с влака.

— Колко време ще останеш в Релкърк?

— Само тази вечер. Утре сутрин ще си наема кола и ще тръгна на Север. Трябва да отида на едно тържество.

— Къде е това тържество?

— Някакво място — Корихил. Но ще отседна в къща, наречена Крой. При…

— Да, зная. Прекъсна го Вирджиния. Арчи и Изабел Балмерино.

— Откъде знаеш?

— Защото те са най-близките ни приятели. Ние всички живеем в едно селце — Страткрой. И… познаваш ли Кати Стейнтън?

— Срещнах я в Лондон.

— Ти си Тъжният американец — каза Вирджиния, без да се замисли, и й се искаше да си отхапе езика след тези думи.

— Извинявай?

— Не, Конрад. Аз се извинявам. Не трябваше да казвам това. Само че никой не можеше да си спомни името ти. Затова не знаех, че точно ти ще идваш.

— Ти ме обърка.

— Обядвахме със семейство Балмерино в неделя. Изабел ми каза тогава за теб.

Конрад поклати глава.

— Знаех, че си се омъжила за шотландец, но нищо повече от това. Изобщо не съм си представял, че ще се срещнем по този начин.

— Ами ето ме — госпожа Едмънд Еърд. Поне си мисля, че съм. — Тя се поколеба. — Конрад, нямах намерение да кажа това. Това, за Тъжния американец имам предвид. Просто Изабел сякаш не знаеше нищо повече за теб. Освен че Кати те е срещнала в Лондон. И че жена ти е починала.

Конрад държеше в ръце чашата си за уиски. Той я разклати и се загледа как кехлибарената течност в нея се завъртва по стените. След малко каза:

— Да, така е.

— Наистина много съжалявам.

Той я погледна и каза:

— Да.

— Може ли да попитам какво се случи?

— Имаше левкемия. Дълго беше болна. Затова дойдох тук. След погребението.

— Как се казваше?

— Мери.

— Колко време бяхте женени?

— Седем години.

— Имате ли деца?

— Дъщеря, Емили. На шест. Сега е с майка ми в Саутхемптън.

— Избягал си… това направи ли нещата по-поносими за теб?

— Ще знам, когато се върна.

— Кога ще тръгваш?

— Следващата седмица по някое време. — Той глътна последната глътка от питието си и се изправи на крака. — Ще поръчам по още едно.

Тя го наблюдаваше, докато той стоеше до бара, докато поръчваше и плащаше за вторите питиета, опитвайки се да разбере защо толкова недвусмислено прилича на американец, макар всъщност да не дъвчеше дъвка… Може би заради телосложението му — широки рамене, тесен таз, дълги крака. Или заради дрехите — лъснати обувки, памучни панталони, риза на „Брукс Брадърс“, син пуловер с дискретното лого на Ралф Лорън върху него.

Тя го чу да иска от бармана ядки. Той направи това тихо и учтиво и барманът отвори пакет, който изпразни в една малка чинийка, и Вирджиния си спомни, че Конрад рядко повишаваше глас, винаги беше учтив с хората от обслужващия персонал — работниците в бензиностанциите, барманите, сервитьорите, таксиметровите шофьори, портиерите. Старият тъмнокож мъж, който носеше боклука и вършеше мръсната работа в пристанището на Лийспорт, беше харесал много Конрад именно защото той си беше направил труда да открие християнското му име — Климент, и винаги се обръщаше към него така.

Мил човек. Тя си помисли за починалата му съпруга, беше сигурна, че са имали щастлив брак, и се ядоса. Защо трагедията винаги насочва отровните си пипала към двойки, които най-малко го заслужават, докато щади други, които правят себе си и околните цял живот нещастни. Седем години. Не беше много дълъг период. Но поне имаше своята малка дъщеричка. Тя си помисли за Хенри и се зарадва, че и той има дете.

Конрад се върна. Тя се усмихна. Уискито изглеждаше много тъмно. Тя каза:

— Мислех да пия само едно питие — каза тя. — Трябва да шофирам.

— Колко време?

— Двайсетина минути.

— Искаш ли да се обадиш на съпруга си?

— Той не е вкъщи. В Ню Йорк е. Работи за „Станфорд Кюбън“. Не зная дали тези новини са достигнали до теб по безжичния телефон.

— Мисля, че знаех. Ами семейството ти?

— Ако под семейство имаш предвид деца, няма и семейство, което да ме чака вкъщи. Имам едно дете — син, и току-що, точно днес следобед, го оставих за началото на първия срок в пансион. Така прекарах този ужасен ден. Най-ужасният ден в живота ми. Затова дойдох тук. Да отида до тоалетна и да събера кураж, за да продължа. — Дори и сама чувстваше, че звучи нападателно.

— На колко е момчето ти?

— На осем.

— О, боже! — Гласът му звучеше отчаяно, което за Вирджиния беше успокоително. Най-накрая сродна душа, някой, който мислеше като нея.

— Той все още е бебе. Никога не съм искала да го пускам там, но баща му беше непреклонен. Добрата стара и корава британска традиция. Той смята, че това е правилното нещо, и се беше приготвил сам да закара Хенри. Но после се наложи да отиде в Ню Йорк. Така че трябваше аз да го закарам. Не зная кой от двамата беше по-нещастен — Хенри или аз. Не зная за кого от двама ни да изпитвам повече съжаление.

— Хенри добре ли беше? Като го оставяше — имам предвид. Като се сбогувахте.

— Не знам, Конрад. Наистина не знам. Това беше най-бързата раздяла, която можеш да си представиш. Продължи секунда. Нито момент за сбогуване, нямаше време за сълзи. Тъкмо бях спряла колата, когато две едри момчета вече отваряха задната врата и товареха на ръка целия багаж на една количка. И след това икономът… доста млад и красив… хвана Хенри за ръката и го поведе към училището. Не мисля, че изобщо се обърна назад. Аз стоях там с отворена уста, готова за трогателна сцена, и изведнъж директорът се появи като от нищото, подаде ми ръка и каза: „Довиждане, госпожо Еърд“. И аз се върнах в колата и тръгнах да се връщам. Знаеш ли? Почувствах се като мъртво пиле на конвейер. Смяташ ли, че трябваше да отстоявам правото си?

— Не. Мисля, че си постъпила правилно.

— Не можех да направя нищо повече. — Тя въздъхна, отпи от уискито си и постави чашата на масата. — Поне никой от нас нямаше възможност да се изложи.

— Предполагам, че заради това процедурата е такава. — Той се усмихна. — Но ти все пак имаш нужда от разведряване. Искаш ли да вечеряме заедно?

* * *

— … Никога не съм предполагала, че ще живея в Шотландия. За мен това беше място, където хората идват, за да завършат лятото си весело, да отидат на един-два бала, но не и където някой може да прекара остатъка от живота си…

Хотел „Кинг“ не беше известен с кухнята си, но пък бе топло и уютно място, а мракът и изсипващият се навън дъжд не подтикваха към разходки по ветровитите улици в търсене на по-изискано място. Те вече бяха изяли шотландския си бульон и похапваха пържоли, лук, пържени картофи с микс от зеленчуци. За пудинга имаше избор — със сметана или със сладолед. Сервитьорката вече им беше казала, че сметановият е превъзходен.

Конрад поръча вино, което със сигурност беше грешка, а Вирджиния го пиеше, което беше даже още по-голяма грешка. Тя обикновено не говореше за собствения си живот толкова много, колкото сега, но не можеше да намери начин да спре. Дори и да искаше. Защото Конрад беше отзивчив слушател и засега не изглеждаше отегчен. Точно обратното, изглеждаше заинтересован.

Тя вече беше обяснила за Едмънд и за първата му жена, за Вай и Алекса. Беше му разказала за Хенри, за Балнайд, за почти неописуемата хладнина и същевременно близост на живеещите в Страткрой.

— Какво се случва там?

— Всъщност нищо. Това е просто малко място по пътя за някъде другаде. И все пак се случва всичко. Знаеш как са малките общества. Имаме си бар и училище, и магазини, и две църкви, и един мил странен човек, който продава антики. Винаги се случва нещо. Разпродажби, бъркотии, откриване на нещо в някоя градина или училищна пиеса. — Звучеше плашещо скучно. Тя каза: — Звучи плашещо скучно.

— Изобщо не. Кой живее там?

— Хората от селото, семейство Балмерино, свещеникът с жена си, директорът на училището и жена му и семейство Еърд. Арчи Балмерино е земевладелецът, което означава, че притежава селото и хиляди акри земя. Крой е огромен, но той изобщо не е високомерен, нито пък Изабел. Изабел работи по-усилно от която и да е друга жена, която познавам, което означава нещо в Шотландия, защото всички жени работят неуморно и безкрайно. Ако не се грижат за огромни къщи или не гледат деца, организират големи благотворителни събития или пък се занимават с някакъв вид домашно производство или друго. Като например управляване на фермерски магазини или продаване на собствената им продукция, или сушене на цветя, или отглеждане на пчели, или реставрация на антики, или изработване на най-красивите завеси.

— Не се ли забавляват понякога?

— Да, забавляват се, но не както се забавляват хората в Лонг Айланд, или дори не както в Девън. През август и септември всичко достига точката на кипене и има тържества почти всяка вечер и ловни балове със стрелби, и други. Ти идваш в подходящия момент, Конрад, макар че никога не би повярвал в мрачна вечер като тази. Но после идва зимата и всички сякаш заспиват зимен сън.

— Как се виждаш със своите приятелки?

— Не знам. — Тя се опита да измисли нещо. — Не е като на други места. Ние всички живеем на километри един от друг и няма клубен живот. Имам предвид, че няма кънтри клубове както в Щатите. А пъбовете не са същите, както на Юг. Жените не ходят в пъбове. Има голф клубове, разбира се, но те са предимно ориентирани към мъже и жените не са желани там. Може да отидеш в Релкърк и да се срещнеш с приятелка там, но повечето от общуването и социализирането става в къщите на хората. Обедни партита за момичетата и вечерни партита за двойките. Ние всички се обличаме хубаво и както казах, караме по седемдесет километра или повече. Това е една от причините животът сякаш да спира през зимата. Тогава хората бягат. Ако могат да си го позволят, отиват в Ямайка или във Вал д’Изер да карат ски.

— А ти какво правиш?

— Нямам нищо против зимите. Мразя влажните лета, но зимите са красиви. А и ходя да карам ски наоколо. На по-малко от двайсетина километра от Страткрой има зона за ски с два ски влека и няколко хубави писти. Единственият проблем е, че ако има много сняг, не можеш да стигнеш дотам. Поради което трудно осъществяваш намерението си да караш.

— Ти обичаше да яздиш.

— Аз ходех на лов. За мен това беше единствената причина да яздя. Когато дойдох в Балнайд за първи път, Едмънд каза, че мога да си гледам два коня, но реших, че няма смисъл, щом няма да ходим на лов.

— Тогава с какво запълваш дните си?

— Досега ги запълвах с Хенри. — Тя впери поглед в Конрад с мрачна безнадеждност в очите, защото той беше уцелил с един-единствен въпрос всички нейни страхове. Хенри беше заминал, откъснат от нея срещу волята й. Ти го задушаваш, й бе казал Едмънд и тя беше болезнено наранена и ядосана, но задушаването с грижи, майчинството беше ежедневното й занимание, нейна професия и най-голямата й радост.

Сега, когато Хенри й беше отнет, имаше само Едмънд.

Но Едмънд беше в Ню Йорк, а ако не беше в Ню Йорк, беше във Франкфурт или в Токио, или в Хонконг. Преди тя се справяше с тези дълги раздели, от една страна, защото Хенри винаги беше там за утеха и компания, а, от друга, защото беше напълно уверена в силата и любовта на Едмънд, където и да се намираше той.

Но сега… отново я нападнаха съмненията и ужасяващите възможности от среднощните й кошмари от последната нощ. Лоти Карстеърс, тази луда жена… но може би не чак толкова луда… да каже на Вирджиния неща, които никога не бе предполагала, че ще чуе. Едмънд и Пандора Блеър.

И защо, мислиш, съпругът ти толкова внезапно замина за Америка?… Защото той ще те направи на глупачка, както направи с първата си съпруга, горката жена.

Изведнъж всичко й дойде в повече.

За свой ужас усети как устата й трепери, как очите й се пълнят със сълзи. Отсреща на масата Конрад я гледаше и за един кратък момент тя си помисли дали да не му се довери, изливайки всичката болка на нещастната си несигурност. Но после сълзите изпълниха очите й, а лицето му се размаза във водниста паяжина и Вирджиния осъзна: О, по дяволите, ядосана съм. Точно навреме. Моментът милостиво приключи и опасното изкушение беше вече зад гърба й. Тя не биваше да говори за това никога, с никого, защото, ако говореше, думите, изречени на висок глас, можеше да се превърнат в истина. Можеше всичко да се случи, както тя се страхуваше.

— Съжалявам. Колко глупаво. — Тя подсмръкна силно и потърси кърпичка, но не можа да намери. От другия край на масата Конрад й предложи собствената си кърпичка — бяла и чиста, изгладена, и тя с благодарност я взе и си издуха носа. — Изморена съм и се чувствам нещастна — опита се да разведри обстановката. — А и съм малко ядосана.

— Не можеш да караш сама до вкъщи — каза той.

— Трябва.

— Остани тук тази нощ и се върни сутринта. Ще ти вземем стая.

— Не мога.

— Защо?

Сълзите й отново бликнаха:

— Трябва да се върна заради кучетата.

Той не се засмя на тази причина. Само каза:

— Почакай за момент. Поръчай кафе. Трябва само да се обадя по телефона.

Той остави кърпичката си на масата, бутна стола назад и стана.

Вирджиния избърса лицето си, отново издуха носа си и обходи с поглед ресторанта, загрижена дали някой друг не бе забелязал тази нейна изява на ревливи емоции. Но другите вечеряха, напълно погълнати от ястията си, дъвчейки упорито пържена риба или гребейки с лъжица не особено примамливия пудинг. За щастие сълзите спряха. Сервитьорката се приближи, за да отсервира.

— Хареса ли ви пържолата?

— Да, беше вкусна.

— Ще поръчате ли нещо за десерт?

— Не, не мисля, благодаря. Но ако може — кафе за двамата.

Тя донесе кафето и Вирджиния вече пиеше черната и вредна течност, която имаше странен вкус — сякаш бе направена в бутилка, когато Конрад се върна. Той дръпна стола си и седна. Тя го погледна въпросително и той каза:

— Всичко е уредено.

— Какво си уредил?

— Отмених си резервацията за стаята и за наетата за утре кола.

Ще те закарам до Страткрой. Ще те закарам вкъщи.

— В Крой ли ще отидеш?

— Не. Те не ме очакват преди утре. Може да отида в пъба, за който ти спомена.

— Не, не може, защото няма да имат свободна стая. Пълно е с посетители, които идват на лов за гъски по блатата на Арчи. — Тя изхлипа за последен път и после му наля кафе. — Може да дойдеш в Балнайд. Да останеш за през нощта. Леглата в стаята за гости са винаги готови. — Тя видя изражението на лицето му.

— Няма проблем — каза, но още докато го казваше, вече знаеше, че има.

* * *

Конрад шофираше в тъмнината. Беше спряло да вали, сякаш водата в небето вече се беше изчерпала, но вятърът все още духаше от югозапад и все още беше мокро, а нощта — облачна и тъмна. Пътят се изкачваше и се виеше наклонен, а в дупките имаше локви от прелялата от наводнените канавки вода. Сгушена в якето си, Вирджиния си спомни кога за последен път бе минавала по този път — вечерта, в която Едмънд я посрещна и вечеряха заедно в Единбург. Тогава небето наподобяваше художническо чудо в розово и сиво. Сега мракът беше навъсен и заплашителен, а светлините от фермерските къщи се разпръскваха в сияние над хълмовете на Страткрой и носеха мъничко облекчение, защото изглеждаха далечни и недостижими като звездите.

Вирджиния се прозя.

— Спи ти се — констатира Конрад.

— Не съвсем. Просто изпих твърде много вино. — Тя се протегна, спусна прозореца и усети студения влажен въздух върху лицето си.

Гумите на субаруто свистяха по влажния асфалт, а някъде в тъмнината се чу продължителният вик на голям свирец.

Тя отбеляза:

— Това е звукът на завръщането вкъщи.

— Ти със сигурност живееш далеч откъдето и да било.

— Почти стигнахме.

Улиците на селото бяха празни. Дори господин Исхак беше затворил магазина си и единствените светлини, които се виждаха, бяха зад завесите в къщите. В такава нощ хората си оставаха вкъщи, гледаха телевизия, пиеха чай.

— Завиваме наляво, над моста.

Те прекосиха реката, завиха по пътя под дърветата и стигнаха до отворените врати към пътя, който водеше към къщата. Както и очакваше, навсякъде цареше тъмнина.

— Не заобикаляй до предната страна на къщата, Конрад. Паркирай тук, отзад. Когато съм сама, не използвам предната врата. Имам ключ за задната.

Той спря и изключи двигателя. Докато фаровете все още светеха, тя се качи по стълбите и отиде да отключи задната врата, протегна се вътре и светна лампите. Кучетата бяха чули колата и я чакаха. Бяха приятно развълнувани от завръщането й, като подскачаха в краката й и издаваха глухи приветстващи гърлени звуци.

— О, какви добри кучета. — Тя се наведе да ги погали. — Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго време. Сигурно сте си помислили, че никога няма да се върна. Хайде, навън! И двамата! Бягайте и се забавлявайте, а аз ще ви дам хубави бисквитки преди лягане.

Те се спуснаха щастливи в тъмнината, излаяха по непознатата фигура, която се отдалечаваше от субаруто, и отидоха да я подушат. След като ги погалиха и успокоиха с няколко ласкави думи, се спуснаха нетърпеливо към дърветата.

Вирджиния запали всички лампи. Голямата кухня сякаш дремеше, печката беше топла, хладилникът леко бръмчеше. Конрад взе куфарчето си и отиде при нея.

— Искаш ли да прибера колата?

— Няма нужда. Ще я оставя в двора за през нощта. Само извади ключовете…

— Вече ги извадих… — И той ги постави на масата.

В ярката светлина те се гледаха един друг и Вирджиния изведнъж бе обзета от нелепа срамежливост. За да се справи с нея, тя стана и започна да домакинства.

— Сега. Искаш ли питие? За преди лягане. Едмънд има малцово уиски, което пази за такива случаи.

— Добре съм.

— Все пак би ли изпил едно?

— Да, защо не.

— Ще донеса. Идвам след миг.

Когато тя се върна с бутилката, той вече си бе свалил палтото и шапката, а кучетата се бяха върнали от нощното си разузнаване и се бяха свили на топка в постелите си до входа. Конрад се сприятеляваше с тях, говореше им меко и галеше добре гледаните животни нежно по главата. Когато Вирджиния се появи, той стана.

— Затворих вратата и я заключих.

— Колко мило. Благодаря ти. Всъщност ние често забравяме да заключваме вратите. Крадците и обирджиите засега не са проблем в Страткрой. — Тя остави бутилката върху масата и намери стъклена чаша. — По-добре е сам да си сипеш.

— Няма ли да ми правиш компания?

Тя поклати глава тъжно:

— Не, Конрад. За тази вечер пих достатъчно.

Той отвори малцовото питие и през студената запушалка напълни чашата си. Вирджиния даде бисквити на кучетата. Те ги ядяха възпитано, без да се хапят, да бързат или да си ги крадат едно от друго, като дъвчеха с благодарност.

— Красиви шпаньоли.

— Това са ловните кучета на Едмънд, много добре са обучени. С господар като Едмънд не може да са нещо друго. — Бисквитите свършиха. Тя каза: — Ако искаш да си вземеш питието с теб в стаята горе, ще те заведа да ти покажа къде ще спиш.

Конрад си взе чашата, а тя — палтото и шапката му и излязоха от кухнята, като тя изключваше и включваше лампи по пътя си. Надолу поеха по коридора, минаха през голямата стая и се заизкачваха по стълбите.

— Каква прекрасна къща.

— Голяма е, но все пак я харесвам.

Той вървеше след нея. Под тях старият часовник от прадедите отброяваше минутите, но техните крака не издаваха и шум по дебелия килим. Свободната стая гледаше към лицевата част на къщата. Тя отвори вратата, запали лампата и всичко се освети от студения блясък на полилея. Стаята беше голяма, обзаведена с високи месингови легла и махагонов комплект викторианска библиотека, която Вирджиния беше наследила от Вай. Без да бъде приготвена, представляваше безлична гледка, без цветя или книги, със застоял и тежък въздух.

— Боя се, че не изглежда много гостоприемно. — Тя остави шапката и палтото му на един стол и отиде да отвори високия прозорец. Нощният вятър нахлу вътре и развя пердетата. Конрад застана до нея и те се опряха на перваза, загледани в кадифената тъмнина. Светлината от прозореца се отразяваше върху чакъла пред входната врата, но всичко наоколо беше потънало в тъмнина.

Той пое дълбоко въздух и каза:

— Всичко мирише на толкова чисто и свежо. Като студена изворна вода.

— Трябва да вярваш на думите ми, но оттук има прекрасна гледка. Ще я видиш сутринта. Над градините, през полетата, та чак до хълмовете.

Откъм дърветата при църквата избуха бухал. Вирджиния потрепери и се отдръпна от прозореца.

— Студено е. Да затворя ли? — попита.

— Не, остави го. Твърде хубаво е, за да го затваряш.

Тя дръпна тежките завеси, като ги подреди така, че да няма пролуки между тях.

— Банята е тук, през тази врата.

Той отиде да разгледа.

— Трябва да има хавлии, а водата е винаги топла, ако решиш да се изкъпеш — продължи да обяснява тя, като междувременно запали малката лампа на тоалетката и на нощната масичка и отиде да изгаси студената светлина от полилея. Изведнъж стаята с високи тавани придоби уютна, даже интимна обстановка. — Боя се, че няма душ. Тук не е особено модерно.

Той излезе от банята, докато Вирджиния отмяташе тежката покривка на леглото, под която се показаха големи квадратни възглавници в бродирани ленени калъфки и юрган на цветя. — Има електрическо одеяло, ако решиш да си го включиш. — Тя сгъна покривката и я остави настрани. — Е, май това е всичко.

Вече нищо не запълваше ръцете и вниманието й. Тя погледна Конрад в лицето. За момент никой от двамата не проговори. Очите му зад тежките рогови рамки бяха мрачни. Тя се загледа в грубите му черти, дълбоките бръчки от двете страни на устата му. Той все още държеше питието си в ръка, но отиде да го остави на масичката до леглото. Тя го гледаше през цялото време и си спомни как тази ръка нежно погали главичката на едно от кучетата на Едмънд. Нежен мъж.

— Ще се чувстваш ли добре, Конрад?

Невинен въпрос, но в момента, в който думите бяха произнесени, на нея й се сториха преднамерени. Той отвърна:

— Не зная.

Беше му казала, че няма да има проблем, но проблемът се таеше между тях през цялата вечер и вече не можеше да бъде премълчаван. Не беше хубаво да се говори уклончиво. Те бяха двама възрастни, а животът беше ад.

Тя каза:

— Благодарна съм ти. Имах нужда от утеха.

— Аз имам нужда от теб…

— Липсва ми Лийспорт. Искаше ми се да се върна при баба и при дядо. Не ти разказах за това.

— Онова лято се влюбих в теб…

— Представях си как се появявам там. С лимузина от летище „Кенеди“. И всичко е все същото. Дърветата и моравите, и мирисът на Атлантика, който идва от залива.

— Ти се върна в Англия.

— Исках някой да ми каже, че съм страхотна. Така се чувствах добре. Не исках да съм сама.

— Чувствам се като неудачник…

— Сблъсък на два свята, нали, Конрад? И се отдалечават на светлинни години един от друг.

— … защото те желая.

— Защо всичко трябва да се случва, когато е твърде късно? Защо всичко трябва да бъде толкова невъзможно?

— Не е невъзможно.

— Невъзможно е, защото е свършило. Младостта е отминала. Когато имаш собствено дете, собствената ти младост вече е отминала.

— Желая те.

— Вече не съм млада. Друг човек съм.

— Не съм спал с жена…

— Не го казвай, Конрад.

— Това е самотата.

— Знам.

* * *

В градината не помръдваше нищо. Нищо не поклащаше капещите листа на рододендроните. Из тесните пътечки между храстите се плъзна една фигура, оставяйки следи от обувки на високи токове по подгизналата трева.