Розамунде Пилхер
Септември (3)

Трета глава

Къщата бе същата като на семейство Пенингтън, с изключение на входната врата, която не беше черна, а тъмносиня, и на едно дафиново дърво, което бе засадено в каца до вратата. Момичето тръгна пред него, отключи и той я последва вътре. Тя заключи вратата и се наведе да освободи каишката на кученцето. То веднага тръгна към кръгла чиния близо до подножието на стълбите, за да утоли жаждата си. На чинията имаше надпис „КУЧЕ“.

Момичето каза:

— Винаги прави така, когато се приберем. Изглежда, си мисли, че е бил на много, много дълга разходка.

— Как се казва?

— Лари.

Кучето лочеше шумно, изпълвайки тишината, защото за първи път в живота си Ноел Кийлинг бе останал безмълвен. Той беше хванат в крачка. Не беше сигурен какво точно беше очаквал, но със сигурност не и това — мигновено усещане за топъл разкош, изпълнен с доказателства за богатство и добър вкус. Това беше резиденция в стила на големия Лондон, но в миниатюрен мащаб. Той огледа тесния коридор, стръмната стълба, полираната релса на парапета. Дебели килими в цвят на мед от край до край до стената; антична маса на конзола, върху която стоеше розова азалия; овално огледало с богато украсена рамка. Но това, което наистина го порази, беше миризмата. Тя беше мъчително позната. Полировка с восък, ябълки, намек за прясно кафе. Сухи ароматизирани и може би летни цветя. Миризмата на носталгията, на младостта. Миризмата на къщите, които майка му бе създала за децата си.

Кой беше отговорен за това нападение на паметта? И коя беше Алекса Еърд? Това беше повод да завърже кратък разговор, но Ноел не можеше да измисли едно просто нещо, което да каже. Може би така беше най-добре. Той остана в очакване на това, какво щеше да се случи по-нататък, в готовност да го поведат към горния етаж до някоя наета гарсониера или малък тавански апартамент. Но тя остави каишката на кучето на масата и го покани като домакиня:

— Моля, заповядайте — и го въведе в стаята, която се откриваше от отворената врата.

Къщата бе идентична на къщата на семейство Пенингтън, но поне хиляда пъти по-впечатляваща. Това тясно и дълго помещение се простираше от предната част на къщата чак до задната. Стаята към улицата беше гостната — твърде голяма, за да бъде наречена всекидневна, а в другия край имаше трапезария с френски прозорци, които излизаха на балкон от ковано желязо, сияещ от ярки теменуги в саксии от теракота.

Всичко беше в златно и розово. Завеси, дебело подплатени като пухени завивки, висяха на фестони и гънки. Диваните и столовете бяха свободно покрити в най-добрия традиционен вкус с кретон и с разпръснати на случаен принцип островърхи възглавници. Вдлъбнатите ниши бяха пълни със синьо-бял порцелан. Едно бюро стоеше отворено, отрупано с писмата и документите на трудолюбивия собственик.

Всичко беше много елегантно и завършено и по никакъв начин не се връзваше с това съвсем обикновено и не особено привлекателно момиче в дънки и суитшърт.

Ноел прочисти гърлото си:

— Каква очарователна стая!

— Да, красива е, нали? Сигурно сте изтощен.

Сега, когато беше в безопасност, на собствената си територия, тя не изглеждаше толкова стеснителна.

— Часовата разлика е направо убийствена. Когато се връща от Ню Йорк, баща ми лети с „Конкорд“, защото мрази среднощните полети.

— Ще се оправя.

— Какво ще пиете?

— Имате ли някакво уиски?

— Разбира се. „Граус“ или „Хейгʼс“?

Той не можеше да повярва на късмета си.

— „Граус“?

— Лед?

— Ако може.

— Ще сляза до кухнята да взема. Ако искате да си налеете сам… там има чаши… всичко е там. Ще се върна след миг…

Тя го остави. Чу я, че говори на малкото кученце, и след това леките й стъпки, докато изтича надолу по стълбите към мазето. Всичко беше тихо. Вероятно кучето бе отишло с нея. Едно питие. Той отиде до далечния край на стаята, където стоеше завиден бюфет, задоволително напълнен с бутилки и декантери.

Тук имаше очарователни маслени картини, натюрморти и пейзажи от страната. Погледът му, блуждаещ, оценяващ, попадна на сребърния фазан в центъра на овалната маса, на красивите грузински подложки за чаши. Отиде до прозореца и погледна към градината — малък павиран двор с пълзящи по тухлената стена рози и повдигната леха от късен многогодишен шибой. Имаше бяла маса от ковано желязо с комплект от четири стола, създаваща видения на ястия на открито, летни вечерни партита, хубаво вино.

Едно питие. На бюфета имаше шест тежки водни чаши, спретнато подредени. Той се пресегна за бутилката „Граус“, наля си в чашата, добави сода и се върна в другия край на стаята. Сам и все още любопитен като котка, продължи да дебне. Повдигна красивата мрежеста завеса и погледна надолу към улицата, след това се премести към рафтовете с книги, като набързо прегледа заглавията в опит да намери някакъв ключ към личността на собственика на този прекрасен дом. Романи, биографии, книга за градината и други за отглеждане на рози.

Той спря, за да обмисли нещата. Като пресметна колко прави две и две, дойде до очевидното заключение. Къщата на „Овингтън стрийт“ принадлежеше на родителите на Алекса. Баща — в някакъв бизнес, явно достатъчно престижен, за да лети с „Конкорд“ като нещо естествено, а освен това да вземе и жена си със себе си. Ноел реши, че в момента са в Ню Йорк. По всяка вероятност след усилена работа и след като конференцията завърши, ще отлетят до Барбадос или до Вирджинските острови за една възстановителна седмица на слънце. Така всичко пасва логично на мястото си.

Що се отнася до Алекса, тя наглежда къщата по тяхна молба, като държи бандитите на разстояние. Това обясняваше защо е сама и може да си позволи да бъде щедра с уискито на баща си. Когато те се върнат загорели от слънцето и с подаръци, тя ще се върне в собственото си жилище. Споделен апартамент или еднотипна малка къща в Уондсуърт или Клапъм.

С всичко това грижливо подредено в съзнанието му Ноел се почувства по-добре и достатъчно силен, за да продължи разследващата си обиколка. Синьо-белият порцелан беше дрезденски. На пода край едно от креслата имаше кошница, препълнена с вълнена прежда и наполовина ушит гоблен. На бюрото имаше многобройни снимки. Хора, които се женят, държат бебета, ходят на пикник с термоси и кучета. Никой, когото да познава. Една снимка привлече вниманието му и той я взе, за да я погледне по-добре. Доста голямо имение в стил „Едуард“, цялото обгърнато от дива пълзяща лоза. Оранжерията изпъкваше от едната страна и имаше прозорци с рамки и редица капандури на покрива. Една стълба водеше нагоре към отворена входна врата, а на върха й седяха два послушно застанали великолепни спрингер шпаньола. На заден план се виждаха зимни дървета, камбанария на църква и издигащ се хълм.

Семейната вила.

Тя се връщаше. Той чу тихите й стъпки по стълбите, внимателно постави снимката на мястото й и се обърна да я посрещне. Тя влезе през вратата, като носеше поднос, пълен с кофичка лед, чаша за вино, отворена бутилка бяло вино и чиния с кашу.

— О, добре, вече имате питие.

Тя остави подноса на масата зад дивана, като дръпна някои списания настрана, за да направи място. Малкият териер, видимо предан, я следваше по петите.

— Боя се, че успях да намеря само малко ядки…

— В този момент — той вдигна чашата си — това е наистина всичко, от което се нуждая.

— Бедничкият.

Тя взе с ръка шепа ледени кубчета и ги пусна в питието му.

Той каза:

— Докато си стоях тук и размишлявах, стигнах до извода, че изглеждам като пълен глупак.

— О, не бъдете глупав. — Тя си наля чаша вино. — Може да се случи на всекиго. Помислете само, сега имате едно прекрасно парти, което да очаквате утре вечер. Ще сте се наспали добре през нощта и ще бъдете душата на компанията. Защо не седнете? Този стол е най-хубавият, голям и удобен…

Наистина беше така. О, блаженство, най-сетне да отпусне бодящите го крака, обгърнат от меки възглавнички и с питие в ръка. Алекса седна на другия стол срещу него, с гръб към прозореца. Кучето веднага скочи в скута й, направи си гнездо и заспа.

— Колко време бяхте в Ню Йорк?

— Три дни.

— Обичате ли да ходите там?

— Обикновено да. Но връщането е толкова изтощително.

— По каква работа бяхте там?

Той й разказа. Обясни й за „Садълбагс“ и за Харви Клайн. Тя беше впечатлена.

— Имам колан на „Садълбагс“. Баща ми го донесе, като се върна оттам миналата година. Прекрасен е. Много плътен, мек и красив.

— Е, скоро ще можете да си купите такъв и в Лондон. Ако нямате нищо против да платите майка си и баща си за него.

— Кой планира рекламната кампания?

— Аз. Това е моя работа. Аз съм креативен директор.

— Това звучи ужасно важно. Сигурно сте много добър. Харесва ли ви работата?

Ноел се замисли.

— Ако не ми харесваше, нямаше да съм толкова добър в нея.

— Това е абсолютно вярно. Не мога да се сетя за нищо по-лошо от това да работиш работа, която мразиш.

— Обичате ли да готвите?

— Да, обожавам. Също и защото е може би единственото нещо, което мога да правя. Аз бях ужасно глупава в училище. Завърших само три начални степени. Баща ми много настояваше да изкарам обучение за секретарки или курс по дизайн, но в крайна сметка се съгласи, че ще бъде пълна загуба на време и пари, и ме остави да стана готвач.

— Ходили ли сте на обучения?

— О, да, мога да приготвям всякакви видове екзотични ястия.

— Винаги ли сте работили за себе си?

— Не, започнах в една агенция. Там работехме по двойки. Но е по-забавно сама. Изградих си доста добър малък бизнес. Не само обеди за директори, частни вечерни партита и сватбени тържества, но и просто запълване на свободното време на хората. Имам миниван. Превозвам всичко необходимо с него.

— Тук ли готвите?

— Повечето неща. Частните вечери са малко по-сложни, защото трябва да работиш в чужди кухни. А кухните на другите хора винаги са една загадка. Винаги си нося мои собствени остри ножове.

— Звучи кръвожадно.

Тя се засмя.

— За рязане на зеленчуци, не за убиване на домакините. Чашата ви е празна. Искате ли още едно питие?

Ноел осъзна, че иска, и й каза, че иска още едно, но преди да успее да мръдне, Алекса бе накрак, като внимателно остави кученцето на пода. Тя взе чашата му и изчезна зад него. Приятни звънтящи звуци стигаха до ушите му. Плисък на сода. Всичко беше много спокойно. Вечерният бриз, който повяваше през отворения прозорец, раздвижваше тънките мрежести завеси. Отвън една кола запали и потегли, но децата, които караха колелата си, явно бяха прибрани по домовете си и изпратени в леглата. Неуспешното вечерно парти бе престанало да е от каквото и да е значение и Ноел се почувства донякъде като човек, който, докато се е влачел из безплодна пустиня, неочаквано се е натъкнал на тучен, заобиколен отвсякъде с палми оазис. Студената чаша бе отново в ръката му.

— Винаги съм си мислел, че това е една от най-приятните улици в Лондон.

Алекса се върна на стола си и се сгуши, подвивайки краката си под тялото.

— Къде живеете?

— В Пембрук Гардънс.

— О, но там също е прекрасно. Сам ли живеете?

Той беше изненадан, но също така и развеселен от прямотата й. Тя вероятно си спомняше партито на Хатауей и упоритото му преследване на сензационната Ванеса. Той се усмихна.

— В по-голямата част от времето.

Уклончивият му отговор беше импровизиран.

— Апартамент ли имате там?

— Да. Сутерен, не влиза много слънце. Но понеже не прекарвам много време там, всъщност няма голямо значение. И обикновено успявам да избегна уикендите в Лондон.

— У дома ли се прибирате?

— Не, но имам подходящите приятели.

— А братя и сестри?

— Две сестри. Едната живее в Лондон, а другата — в Глостършър.

— Предполагам, ходите там и оставате при нея.

— Не и ако мога да го избегна. — Достатъчно. Беше отговорил на достатъчно въпроси. Беше време да обърне картата. — А вие? Прибирате ли се у дома за уикендите?

— Не. Много често работя. Хората са склонни да организират съботни вечерни партита или неделни обеди. Освен това едва ли си струва да отидеш до Шотландия само за един уикенд.

Шотландия.

— Искате да кажете… че живеете в Шотландия?

— Не. Аз живея тук. Но домът на семейството ми е в Релкъркшър.

Аз живея тук.

— Но аз си помислих, че баща ви — той спря, защото това, което си бе помислил, беше чисто предположение. Възможно ли бе да е насочил размислите си изцяло в грешната посока?… — Съжалявам, но аз останах с впечатлението…

— Той работи в Единбург. В „Санфорд Кюбън“. Той ръководи шотландския им офис.

„Санфорд Кюбън“, големият международен тръст. Ноел направи няколко мислени корекции:

— Ясно. Колко глупаво от моя страна. Аз си мислех, че той е в Лондон.

— О, имате предвид историята с Ню Йорк. Това е дребна работа. Той лети навсякъде по света. Токио, Хонконг. Не се задържа много в страната.

— Така че не го виждате често?

— Понякога, когато минава през Лондон. Той не остава тук, защото ползва фирмения апартамент, но обикновено се обажда и ако има време, ме води на вечеря в „Конаут“ или в „Клариджис“. Това е страхотна почерпка. Заемам оттам всякакви идеи за готвене.

— Предполагам, това е толкова добра причина да се отиде в Клариджис, колкото и всяка друга. Но… „Той не остава тук“… Кой притежава тази къща?

Алекса се усмихна с абсолютна невинност:

— Аз.

— О…

Беше невъзможно да скрие недоверието в гласа си. Кучето се беше върнало обратно в скута й. Тя го погали по главата и си поигра с мъхестите му стърчащи уши.

— От колко време живеете тук?

— От около пет години. Това е къщата на баба ми. Майката на майка ми. Ние винаги сме били много близки. Обикновено прекарвах част от всяка моя ученическа ваканция с нея. Когато дойдох в Лондон, за да изкарам готварските курсове, тя беше вдовица и беше сама. Така че дойдох да живея с нея. И после, миналата година, тя почина и остави къщата на мен.

— Сигурно е била много привързана към вас.

— Аз я обичах ужасно много. Всичко това доведе до известна семейна враждебност. Съжителството ми с нея, имам предвид. Според баща ми това изобщо не бе добра идея. Той много я обичаше, но смяташе, че аз трябва да бъда по-независима. Да създавам приятелства на моята възраст, да се преместя в апартамент с някое друго момиче. Но аз наистина не го исках. Аз съм ужасно мързелива за такива неща, а баба Черитън… — Тя внезапно спря. През пространството, което ги разделяше, очите им се срещнаха. Ноел не каза нищо и след кратка пауза тя продължи, като говореше небрежно, като че ли нямаше никакво значение. — … тя остаряваше. Нямаше да е добре да я напусна.

Отново мълчание. Тогава Ноел каза:

— Черитън?

— Да. — Алекса въздъхна. Тя звучеше така, сякаш бе допуснала някакво ужасно престъпление.

— Необичайно име.

— Да.

— Също така и добре известно.

— Да.

— Сър Родни Черитън?

— Той ми беше дядо. Нямах намерение да ви казвам. Името просто ми се изплъзна.

Значи това беше. Пъзелът беше решен. Това обясняваше парите, богатството, скъпоценните вещи. Сър Родни Черитън, вече покойник, основател на една финансова империя, която се простираше по целия свят, който през шейсетте и седемдесетте години бе свързван с толкова много поглъщания и конгломерати, че името му почти не слизаше от „Файненшъл Таймс“. Тази къща е била домът на лейди Черитън, а малката неподправена готвачка със сладко личице, която седеше сгушена в стола си като ученичка, е нейната внучка.

Той беше слисан.

— Е, кой би предположил?

— Обикновено не казвам на хората, защото не се гордея особено с това.

— Трябва да се гордеете. Той беше страхотен човек.

— Не че аз не го харесвах. Той винаги е бил много внимателен с мен. Аз просто не одобрявам огромни поглъщания на фирми, които стават все по-големи и по-големи. Бих искала те да стават по-малки и по-малки. Харесват ми ъглови магазинчета и месарници, където добрият човек знае името ти. Не ми харесва мисълта хората да бъдат погълнати, загубени или съкратени.

— Едва ли можем да върнем времето назад.

— Зная. Точно това ми повтаря постоянно и баща ми. Но сърцето ми се къса, когато ред малки къщички се разрушават и на тяхно място се строи друг ужасен блок с офиси с черни прозорци, като една люпилня. Точно това обичам в Шотландия. Страткрой — селото, в което живеем, сякаш никога не се променя. С изключение на факта, че госпожа Мактагърт, която държеше павилиона за вестници, реши, че краката й повече не могат да издържат на стоенето права, и се пенсионира, а магазина й го купиха пакистанци. Те са семейство Исхак и са ужасно готини, а жените носят красиви ярки копринени дрехи. Били ли сте някога в Шотландия?

— Бил съм в Съдърланд, на риболов в Ойкел.

— Искате ли да видите снимка на нашата къща?

Той не се издаде, че вече внимателно е разгледал снимката.

— С удоволствие.

Алекса отново пусна кучето на пода и се изправи. Кучето, отегчено от цялата тази активност, седна върху килимчето пред камината. Тя взе снимката и я подаде на Ноел.

След подходяща пауза той каза:

— Изглежда много удобна.

— Прекрасна е. Това са кучетата на баща ми.

— Как се казва баща ви?

— Едмънд. Едмънд Еърд.

Тя отиде да остави обратно снимката. На връщане зърна златния часовник в средата на полицата над камината и каза:

— Вече е почти осем и половина.

— О, небеса.

Той погледна часовника си.

— Така е. Трябва да си вървя.

— Не трябва. Искам да кажа, бих мога да ви сготвя нещо, ще направя вечеря.

Предложението беше толкова прекрасно и толкова примамливо, че Ноел се почувства длъжен поне да се направи, че иска да откаже.

— Вие сте толкова мила, но…

— Сигурна съм, че нямате нищо за ядене в Пембрук Гардънс. Не и ако току-що сте се прибрали от Ню Йорк. А и не е никакъв проблем. Бих се радвала.

Можеше да каже, съдейки от изказването й, че тя копнееше той да остане. А освен това беше болезнено гладен.

— Имам няколко агнешки пържоли.

Това го убеди.

— Не мога да се сетя за нещо, което бих желал повече от това.

Лицето на Алекса светна. Тя беше толкова прозрачна, като чиста изворна вода.

— Е, добре. Щях да се чувствам много негостоприемна, ако ви бях оставила да си тръгнете гладен. Искате ли да останете тук, или ще слезете в кухнята да ме гледате?

Ако останеше на стола, щеше да заспи. Освен това искаше да види повече от къщата. Ноел се надигна от стола.

— Ще дойда да ви гледам.

* * *

Можеше да се досети каква е кухнята на Алекса — не модерна, но много уютна и разбъркана, като че ли не е била планирана, а просто през годините нещата в нея са били събирани, както дойде. Подът бе покрит с каменни плочи и с една-две тръстикови изтривалки. Шкафовете бяха от чам. Под прозореца, през който се виждаше малката площадка със стъпалата към улицата, имаше дълбока гледжосана мивка. Стената над мивката и между шкафовете беше облицована със синьо-бели холандски плочки. Готварските й уреди веднага биеха на очи: дебела дъска за рязане, ред с медни тигани, мраморна плоча за разточване на тесто. Имаше лавици с билки и връзки лук, както и пресен магданоз в чаша.

Тя си сложи една синьо-бяла месарска престилка, която заради дебелия й суитшърт още повече обезформи фигурата й и подчерта закръгленото й дупе в сините дънки.

Ноел попита дали не може да помогне с нещо.

— Не, няма нужда.

Тя вече бе включила грила и отваряше чекмеджетата.

— Освен ако не искате да отворите бутилка вино. Искате ли малко вино?

— Къде е бутилката?

— Ей там има стелаж. — И тя посочи с глава, тъй като ръцете й бяха заети. — На пода. Нямам мазе, а това там е най-студеното място.

Ноел отиде да погледне. В дъното на кухнята той видя една арка, която най-вероятно водеше към някогашен килер. И тук подът беше каменен, а вътре имаше редица блестящи бели електрически уреди. Съдомиялна машина, пералня, висок хладилник и огромен фризер ракла. В далечния край една наполовина остъклена врата водеше в малка градина. До вратата в кънтри стил стояха чифт гумени ботуши и дървена вана с градинарски инструменти, а на една кука висяха античен дъждобран и сплескана филцова шапка.

Ноел намери стелажа с вино от другата страна на фризера. Приведен, разгледа няколко бутилки. Селекцията бе отлична. Той избра божоле и се върна в кухнята.

— Какво ще кажете за това?

— Идеално. Това беше добра година. Тирбушонът е в онова чекмедже. Ако го отворите сега, ще има време да диша.

Той намери тирбушона, извади корковата тапа, която излезе гладко и чисто, и остави отворената бутилка на масата. След като нямаше какво повече да прави, дръпна един стол и се настани на масата, за да се наслади на последната глътка от уискито си.

Алекса бе извадила вече котлетите от хладилника и бе приготвила продуктите за салатата; разполагаше и с френска франзела. А сега, докато слагаше пържолите в грил — тигана, се пресягаше към бурканче с розмарин. Вършеше всичко това сръчно и без много усилия и на Ноел му хрумна, че докато работи, е доста сигурна и уверена, вероятно защото се занимаваше с единственото нещо, за което самата тя знаеше, че наистина е добра.

— Изглеждате много професионално — каза той.

— Аз наистина съм много професионална.

— Занимавате ли се и с градината?

— Защо питате за това?

— Всички принадлежности до задната врата…

— Ясно. Да, занимавам се с градината, но толкова рядко, че не може да се каже наистина „занимаване с градината“. В Балнайд градините са огромни и там винаги трябва да се прави нещо навън.

— Балнайд?

— Това е името на къщата ни в Шотландия.

— Майка ми беше вманиачена на тема градина. — След като вече го бе казал, Ноел не можеше да осъзнае защо спомена този факт. Обикновено не говореше за майка си, освен ако някой не му зададеше директен въпрос. — Постоянно копаеше или пренасяше с количката големи количества тор.

— Не се ли занимава вече с градината?

— Тя почина. Преди четири години.

— О, съжалявам. Къде беше градината й?

— В Глостършър. Тя си купи къща с два акра пущинак, който успя да превърне в нещо много специално. Нали знаете… такъв вид градина, в която хората се разхождат след обедни партита.

Алекса се усмихна:

— Прилича ми много на моята баба Вай. Тя живее в Страткрой. Казва се Вайълет Еърд, но всички й викаме Вай.

Пържолите се печаха, хлябът се топлеше, чиниите — също.

— Моята майка също почина. Загина при автомобилна катастрофа, когато бях на шест.

— Сега е мой ред да кажа, че съжалявам.

— Аз я помня, разбира се, но немного добре. Помня я най-вече като идва да ми пожелае лека нощ, преди да тръгне за вечерно парти. Прекрасни ефирни рокли и кожи, и ухание на парфюм.

— На шест е твърде рано да загубиш майка си.

— Не беше толкова зле, колкото можеше да бъде. Аз имах любима бавачка — Еди Файндхорн. И след като мама почина, се върнахме в Шотландия и заживяхме с Вай в Балнайд. И аз бях по-щастлива от много други.

— Баща ви ожени ли се отново?

— Да. Преди десет години. Казва се Вирджиния. Доста по-млада е от него.

— Злата мащеха?

— Не. Сладка е. Нещо като сестра е. Ужасно красива е. Тя роди син — Хенри. Така че си имам и брат. Почти на осем е.

Сега правеше салатата. С остър нож режеше и настъргваше домати, целина, малки свежи гъби. Ръцете й бяха кафяви и опитни, ноктите — къси и нелакирани. Имаше нещо много хубаво в тях. Той се опита да си спомни кога последно беше седял така, леко замаян от глад и пиене, и спокойно бе наблюдавал как жена приготвя храна за него. И не можа да се сети.

Проблемът беше, че никога не си бе падал по жени домошарки. Приятелките му обикновено бяха модели или млади напористи актриси с огромна амбиция и с малко мозък. Единственото общо, което имаха, беше външният им вид, защото той ги харесваше много млади и много слаби, с малък бюст и с дълги слаби крака. Което беше супер за неговото лично забавление и удоволствие, но не вършеше особена работа, когато ставаше дума за къщата. Освен това те почти всички бяха… все пак кльощави… на някаква диета и когато можеше да си позволи да плаща огромни и скъпи ресторантски порции, не бяха заинтересовани да приготвят дори и нещо съвсем леко за хапване нито у тях, нито при Ноел.

— О, скъпи, толкова е скучно. Освен това аз не съм гладна. Изяж една ябълка.

От време на време в живота на Ноел попадаше по някое толкова лудо влюбено момиче, че единственото, което искаше, бе да изкара остатъка от дните си с него. Тогава се полагаха повече — може би твърде много — усилия. Интимни вечери край газови камини и покани за посещения в страната, и уикенди с кучета. Но Ноел, предпазлив към обвързванията, биеше отбой и след мъчителен период на неуспешни телефонни разговори и сълзливи обвинения въпросните момичета си намираха друг мъж и се омъжваха. Така на трийсет и четири той все още бе ерген. Мрачен, надвесен над празната си чаша от уиски, Ноел не можеше да реши дали това го беше накарало да се чувства победител или победен.

— Ето.

Салатата беше готова. Сега Алекса започна да бърка дресинг с прекрасен зелен зехтин и светъл винен оцет. Добави различни билки и подправки и от миризмата им му потекоха лигите. След това започна да сервира. Покривка на червени и бели квадрати, чаши за вино, дървени мелнички за пипер и за сол, керамична чиния за масло. Тя взе от чекмеджето вилици и ножове и ги подаде на Ноел и той ги нареди на масата. Моментът изглеждаше подходящ за виното, така че той го наля и й подаде чашата.

Тя я пое. Облечена в престилката и с обемистия си суитшърт, с бузи, загрети от грила, тя каза:

— За „Садълбагс“!

По някаква причина той се почувства много трогнат.

— И за вас, Алекса. И благодаря.

* * *

Беше обикновено, но великолепно ядене, което напълно отговаряше на гастрономическите очаквания на Ноел. Котлетите бяха крехки, салатата — хрупкава, топлият хляб беше идеален за сосове и дресинг и всичко това бе полято с хубаво вино. След малко стомахът му спря да къркори и той се почувства много по-добре.

— Не мога да си спомня някога да съм ял толкова вкусна храна.

— Не е нещо много специално.

— Но е перфектно. — Той си сипа още салата. — Всеки път, когато ви трябва препоръка, само ми кажете.

— Не готвите ли понякога за себе си?

— Не. Мога да пържа бекон и яйца, но ако се налага, си купувам гурме ястия от „Маркс & Спенсър“ и ги претоплям. Всеки път, когато съм отчаян, ходя при Оливия — лондонската ми сестра, но и тя е безполезна в кухнята като мене, така че в крайна сметка обикновено ядем нещо екзотично, като яйца от пъдпъдъци или хайвер. Глезотия, но не особено засищащо.

— Тя омъжена ли е?

— Не. Тя е жена с кариера.

— Какво работи?

— Главен редактор на „Венера“ е.

— Боже! — Алекса се усмихна. — Какви знаменити роднини, изглежда, имаме и двамата!

След като омете всичко, което бе на масата, Ноел все още се чувстваше гладен, затова Алекса донесе сирене и купа светлозелено грозде без семки. С тях изпиха и последното вино. Тя предложи кафе.

По това време вече се стъмваше. Навън запалиха уличните лампи. Блясъкът им проникна в приземната кухня, но почти всичко беше в сенки. Изведнъж Ноел го налегна огромна прозявка. Когато се пребори с нея, той се извини:

— Съжалявам, наистина трябва да се прибирам.

— Изпийте първо едно кафе. Ще ви държи буден, докато стигнете до леглото си. Знаете ли какво, защо не се качите горе, да се отпуснете, а аз ще ви донеса кафето там. После ще се обадя за такси.

Което прозвуча като забележително разумна идея.

— Добре.

Но дори и изговарянето на думата му отне много съзнателно усилие. Той съзнаваше, че оформя езика и устните си в правилната позиция за издаване на правилния звук, и разбираше, че или е пиян, или е на ръба да припадне от липса насън. Кафето беше отлична идея. Той сложи ръце на масата и се изправи на крака. Изкачването на стълбите от мазето до гостната беше още по-голямо изпитание. На половината път той се препъна, но някак си успя да запази равновесие и да не се сгромоляса.

Тиха и обвита в цветовете на здрача, празната стая чакаше. Единствената светлина идваше от уличното осветление, а то се отразяваше от месинговата решетка на камината и от елементите на кристалния полилей, който висеше от средата на тавана. Беше жалко да разсее тихия здрач, като включи осветлението, затова не светна. Кучето беше заспало на стола, на който Ноел бе седял преди това, затова той потъна в ъгъла на дивана. Обезпокоено, кучето се събуди, вдигна глава и се втренчи в него. Ноел също се загледа в него. Кучето се превърна в две кучета. Беше пиян. Не бе спал цяла вечност. Не биваше да заспива сега. Той не спеше.

Бе задрямал. Едновременно и спеше, и беше буден. Намираше се в боинга, който бучеше монотонно над Атлантическия океан, с хъркащия дебел съсед до него. Шефът му казваше да отиде в Единбург, за да продават продуктите на „Садълбагс“ на човек, наречен Едмънд Еърд. Имаше гласове, викащи и крещящи; децата играеха на улицата с велосипедите си. Не, не бяха на улицата, бяха навън, в някаква градина. Той се намираше в тясна стая със стръмен таван и надничаше от шпионката на един прозорец. Листа от орлови нокти почукваха по стъклото. Старата му стая в къщата на майка му в Глостършър. Отвън, на тревата, играта беше в ход. Деца и възрастни играеха крикет. Или с топка и бухалка? Или бейзбол? Те погледнаха нагоре и видяха лицето му през стъклото.

— Ела да играеш! — викаха го. — Слез при нас.

Беше доволен, че го търсеха. Бе хубаво да си у дома. Той излезе от стаята и слезе на долния етаж; излезе в градината, но играта на крикет беше свършила и нямаше никой. Той нямаше нищо против. Лежеше на тревата и гледаше светлото небе и всичко беше наред. Нито едно от лошите неща не се беше случило в края на краищата и нищо не се беше променило. Той беше сам, но скоро някой щеше да дойде. Той можеше да почака.

Друг звук. Тиктакане на часовник. Той отвори очи. Уличната лампа вече не светеше, вече не бе тъмно. Това не беше градината на майка му, не беше къщата на майка му. Беше някаква странна стая. Нямаше представа, къде се намираше. Лежеше по гръб на дивана. Бе завит с одеяло, чийто край го гъделичкаше по брадичката, и той го отметна. Докато гледаше нагоре, видя блестящите капчици на полилея и тогава си спомни. Завъртя глава и видя креслото, обърнато с гръб към прозореца; момиче, което седи в него, ярката му коса, очертана на фона на утринната светлина отвъд прозореца с дръпнати завеси. Той се размърда. Тя мълчеше. Той каза името й.

— Алекса?

— Да.

Беше будна.

— Колко е часът?

— Малко след седем.

— Седем сутринта ли?

— Да.

— Бил съм тук цяла нощ? — Той се протегна, като изпъна дългите си крака. — Заспал съм.

— Беше заспал, когато дойдох с кафето. Мислех си да те събудя, но след това се отказах.

Той примига, като гонеше съня от очите си. Видя, че тя вече не е с дънки и суитшърт, а с бял хавлиен халат, увит плътно около нея. Беше се опаковала в одеяло, но краката и ходилата й, които стърчаха, бяха голи.

— Цяла нощ ли беше там?

— Да.

— Трябваше да си легнеш.

— Не исках да те оставя. Не исках да се събудиш и да се почувстваш длъжен да си отидеш, и да не си в състояние да намериш такси посред нощ. Приготвих свободното легло, но след това си помислих: Какво пък толкова? И просто те оставих да спиш.

Той си спомняше какво бе сънувал, преди да изпадне в забрава. Лежеше в градината на майка си в Глостършър и знаеше, че някой идва. Не майка му. Пенелопе беше мъртва. Някой друг. Тогава сънят го беше надвил най-накрая, оставяйки го с Алекса.

За своя изненада се чувстваше изключително добре, изпълнен с енергия и освежен. Каза решително:

— Трябва да се прибера вкъщи.

— Да ти извикам ли такси?

— Не, ще повървя. Ще ми се отрази добре.

— Навън е прекрасна утрин. Искаш ли да хапнеш нещо, преди да тръгнеш?

— Не, добре съм.

Той дръпна одеялото и седна, като приглади косата си и прокара ръка по наболата си брада.

— Трябва да тръгвам.

Той се изправи.

Алекса не направи никакво усилие да го убеди да остане, просто отиде с него в коридора, отвори входната врата към кристалната майска утрин. Далечният тътен на трафика вече можеше да се чуе, макар че едно птиче пееше от някое дърво и въздухът бе свеж. Стори му се, че мирише на люляк.

— Довиждане, Ноел.

Той се обърна.

— Ще ти се обадя.

— Не е нужно.

— Така ли?

— Не ми дължиш нищо.

— Много си мила. — Наведе се и я целуна по прасковената й буза. — Благодаря.

— На мене ми хареса.

Той слезе по стълбите и тръгна като в забързан клип надолу по тротоара. В края на улицата се обърна и погледна назад. Тя си беше отишла и синята врата беше затворена. Но на Ноел му се струваше, че къщата с дафиновото дърво изглеждаше по специален начин.

Той се усмихна на себе си и продължи по пътя си.