Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gulliver’s Travels, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Със съществената помощ на Мирела.

 

 

Английска Второ издание

Редактор Жени Божилова

Технически редактор Радка Пеловска

Коректорки Людмила Стефанова, Петя Калевска

Излязла от печат март 1979

Цена 1.02 лв.

ДИ „Народна култура“ — София ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София ул. „Ракитин“ 2

ПЪТУВАНЕ ДО ЛИЛИПУТИЯ

ПЪТУВАНЕ ДО БРОБДИНГНАГ

ПЪТУВАНЕ ДО ЛАПУТА, БАЛНИБАРБИ, ЛЪГНАГ, ГЛЪБДЪБДРИБ И ДО ЯПОНИЯ

ПЪТУВАНЕ ДО СТРАНАТА НА ХОИНЪМИТЕ

Jonathan Swift GULLIVER’S TRAVELS Dent, 1944, London

Translated by Theodora and Bojan Athanasvl Edited bu Jenny Bozhilova Publishing House NARODNA KULTURA Sofia, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на предговора като самостоятелно произведение
  3. — Добавяне

ГЛАВА V

С една необикновена военна хитрост авторът предотвратява вражеско нахлуване в страната. Дава му се висока почетна титла. Императорът на Блефуску изпраща посланици да молят за мир. В покоите на императрицата случайно избухва пожар. Благодарение на намесата на автора останалата част от двореца бива спасена

Империята Блефуску представлява остров, разположен на север-североизток от Лилипутия, от която го разделя само проток, широк осемстотин ярда. Не бях го още виждал, а след като ме уведомиха, че се очаквало неприятелско нахлуване, избягвах да се показвам от тази страна на острова, да не би да бъда забелязан от някои вражески кораби, тъй като в Блефуску още не бяха получили никакви сведения за мен; всякакви връзки между двете империи бяха строго забранени през време на войната под страх на смъртно наказание и императорът бе наложил ембарго върху всички кораби от какъвто и да било вид. Съобщих на негово величество измисления от мене план да завладея цялата неприятелска флота, която, както ни уверяваха нашите разузнавачи, стояла на котва в пристанището, готова да потегли при първия благоприятен вятър. Осведомих се от най-опитните моряци за дълбочината на протока, която те често били измервали; казаха ми, че по време на прилив в средата бил дълбок седемдесет глъмглъфс, което, превърнато в европейска мярка, прави около шест фута; а останалата част била най-много петдесет глъмглъфс. Отидох на североизточния бряг, точно срещу Блефуску, където легнах зад едно хълмче, извадих малкия си джобен далекоглед и разгледах стоящата на котва неприятелска флота, която се състоеше от петдесетина бойни кораба и голям брой транспортни съдове. После се върнах в къщи и издадох заповед (имах нарочно разрешение да издавам заповеди) да ми се доставят голямо количество най-дебели въжета и железни пръчки. Въжетата бяха дебели като канап, а пръчките имаха дължината и дебелината на игли за плетене. От вървите изплетох тройни въжета, за да бъдат по-здрави, и със същата цел усуках по три пръчки в едно, като на края ги извих във форма на кука. След като закачих петдесет куки на същия брой въжета, аз се върнах на североизточния бряг, свалих си жакета, обущата и чорапите и половин час преди прилива навлязох в морето, облечен само с кожената си дреха. Газех колкото бе възможно по-бързо и в средата на протока преплавах тридесетина ярда, докато усетих дъно под краката си, Стигнах до флотата за по-малко от половин час. Неприятелските моряци така се изплашиха, когато ме видяха, че наскачаха от корабите и заплаваха към брега; а там трябва да имаше не по-малко от тридесет хиляди души. Тогава взех въжетата си и като закачих по една кука в дупката на носа-на всеки кораб, завързах свободните краища на всички въжета в един общ възел. Докато вършех това, неприятелят изстреля няколко хиляди стрели, много от които се забиха в ръцете и лицето ми; те не само предизвикаха силен смъдеж, но ми и пречеха да работя. Най-много се боях за очите си, които сигурно щях да загубя, ако изведнъж не се бях сетил да използувам едно защитно средство. Между другите най-необходими дребни предмети имах и чифт очила в един скрит джоб, който, както вече споменах, не бе проверен от кралските чиновници, натоварени да ме претърсят. Сега ги извадих и ги закрепих колкото се може по-здраво на носа си. Така защитен, продължих смело работата си въпреки неприятелските стрели; много от тях се удариха в стъклата на очилата ми, но без да ме засегнат, и само малко ги разместиха . Бях вече закачил всички куки и като хванах възела в ръка, започнах да тегля; но нито един кораб не мръдна, защото всички бяха здраво закотвени; оставаше да извърша най-опасната част от начинанието си. Пуснах въжетата и оставяйки куките закачени за корабите, смело почнах да режа котвените въжета, макар през това време над двеста стрели да се забиха в лицето и ръцете ми. После хванах вързаните на възел краища на въжетата, на които бяха прикрепени куките, и много лесно повлякох след себе си петдесет от най-големите бойни кораби на неприятеля.

Блефуските, които нямаха никаква представа за намеренията ми, останаха отначало поразени от учудване като видели, че режа котвените въжета, помислили, че целта ми е само да пусна корабите да се носят по вълните или да се блъскат един в друг; но щом забелязаха, че цялата флота се движи в една редица и аз тегля края на въжето, те нададоха такива писъци на скръб и отчаяние, каквито е почти невъзможно човек да си представи или опише. Когато се отдалечих достатъчно от опасността, спрях за малко, за да извадя стрелите, които стърчаха от ръцете и лицето ми, и разтрих кожата си със същия оня мехлем, с който ме намазаха при пристигането ми на острова, както вече споменах. После свалих очилата, почаках около половин час, докато приливът започна да спада, прегазих през средата на протока и теглейки товара си, пристигнах благополучно в кралското пристанище Лилипутия.

Императорът и целият му двор стояли на брега, очаквайки развръзката на това приключение. Видели как корабите се приближават, наредени в широк полумесец, но не могли да ме забележат, защото бях до гърди във водата. Когато стигнах до средата на протока, те изпаднали в още по-голяма тревога, тъй като бях до гуша във водата. Императорът заключил, че съм се удавил и че неприятелската флота се приближава с враждебни намерения; но скоро се успокоил, тъй като протокът ставаше по-плитък с всяка стъпка и скоро дойдох на разстояние, от което можеха да ме чуят; тогава, вдигайки нагоре края на въжето, с което теглех флотата, извиках със силен глас: „Да живее най-мощният император на Лилипутия!“ Когато стъпих на брега, този велик владетел ме посрещна с всевъзможни похвали и начаса ме произведе „нардаг“ — най-високата почетна титла при тях.

Негово величество желаеше да се опитам да докарам и останалата част от неприятелските кораби в неговите пристанища. Така безмерна е амбицията на кралете, че той сякаш не би се задоволил с нищо по-малко от това, да превърне цялата империя Блефуску в своя провинция, да я управлява чрез назначен от него вицекрал, да избие всички бегълци и да принуди целия народ да чупи яйцата откъм острия им край; така той щеше да стане единствен владетел в целия свят. Но аз се постарах да го отклоня от това негово намерение, като изтъкнах редица доводи, извлечени от областта на политиката и справедливостта, и направо заявих, че никога няма да стана оръдие за заробването на един свободен и храбър народ; а когато въпросът се обсъждал в съвета, най-мъдрите измежду министрите били на моето мнение.

Това мое открито и смело становище бе дотолкова в разрез с кроежите и политиката на негово императорско величество, че той не можа никога да ми прости. Споменал го по много хитър начин в съвета, където, както ми казаха неколцина от най-мъдрите показали, поне с мълчанието си, че са на моето мнение; но други, които бяха мои скрити врагове, не се въздържали да направят някои забележки, с които косвено ме порицали. И оттогава между негово величество и една хунта от настървени срещу мен министри започнаха интриги, които излязоха наяве след по-малко от два месеца и вероятно щяха да завършат с пълната ми гибел. Когато се премерят на везните, малко тежат пред кралете и най-големите заслуги, щом на другото блюдо се постави отказ да се задоволи честолюбието им.

Около три седмици след този подвиг от Блефуску тържествено пристигна официална делегация, която смирено молеше за мир; мирът бе скоро сключен при условия, твърде изгодни за нашия император, но няма да занимавам читателя с тях. Пратениците бяха шестима, придружаваше ги свита от петстотин души; явяването им пред императора представляваше великолепно зрелище, подобаващо на величието на техния владетел и на значението на мисията им. Когато мирният договор бе подписан — при преговорите аз им помогнах доста, тъй като имах или поне изглеждаше, че имам влияние в двореца, — техни превъзходителства, на които бяха тайно съобщили, че съм приятел на страната им, ми направиха официално посещение. Най-напред ме обсипаха с похвали за моята храброст и великодушие, поканиха ме от името на своя господар, императора, да посетя тяхното кралство и най-после поискаха да им покажа по някакъв начин силата си, за която били чували невероятни неща. Охотно задоволих любопитството им, но няма да занимавам читателя с тези подробности.

След като известно време забавлявах техни превъзходителства — те останаха безкрайно доволни и изненадани от тези развлечения, — помолих ги да ми направят честта да поднесат моите смирени чувства на уважение на своя господар императора, чиито добродетели напълно заслужено изпълват целия свят с възхищение и чиято кралска особа аз съм решил да посетя, преди да се завърна в родината си. И така, следния път, когато имах честта да видя нашия император, аз го помолих за разрешение да се представя на блефуския монарх, което той благоволи да ми даде, както ясно схванах, много неохотно; не можах да отгатна причината за тази студенина, докато едно известно лице не ми пошепна, че Флимнап и Болголам представили моите връзки с посланиците като проява на нелоялност към императора, макар подобна мисъл да не ми бе и минавала през ум. Тогава за първи път у мен започна да се поражда някаква все още доста неясна представа за кралските дворове и министрите им.

Трябва да отбележа, че посланиците разговаряха с мен чрез преводач, тъй като езиците на двете империи се различават един от друг толкова, колкото кои да е два езика в Европа, и всяка от тези две нации се гордее с древността, красотата и изразната сила на своя език и проявява открито своето презрение към езика на съседа си. Възползувайки се от предимството, което бе спечелил със завладяването на тяхната флота, императорът задължи посланиците да говорят и да представят акредитивните си писма на лилипутски език. Трябва обаче да се признае, че поради големите търговски връзки между двете кралства, поради обстоятелството, че политическите бежанци от двете страни постоянно намират убежище в другата страна, както и поради съществуващия и в двете империи обичай да се изпращат синовете на благородниците и на по-богатите дворяни в другата страна, за да се шлифоват, като видят свят и опознаят чужденците и техните нрави, повечето от видните личности, както и търговците и моряците от крайбрежните области, могат да разговарят на двата езика;

открих това, когато няколко седмици по-късно отидох да поднеса почитанията си на императора на Блефуску; това пътуване, което предприех в момент на големи беди, причинени от злобата на моите врагове, завърши много благополучно, както ще разкажа, когато му дойде редът.

Читателят си спомня, че за да си възвърна свободата, трябваше да подпиша договор, а някои от точките никак не ми се нравеха, защото бяха прекалено унизителни за мен, и единствено безизходното положение, в което се намирах, ме бе принудило да ги приема. Но тъй като сега бях „нардаг“, тоест имах най-високата титла в империята, смятах, че тези задължения са под достойнството ми; а и императорът (справедливостта изисква да изтъкна това) никога не ми спомена за тях. Както и да е, не мина много време и ми се удаде случай да направя на негово величество една — поне така ми се струваше тогава — изключително голяма услуга. Посред нощ бях стреснат от виковете на стотици хора пред вратата ми, които ме събудиха тъй внезапно, че доста се изплаших. Чух да се повтаря непрекъснато думата „бурглум“; няколко души от императорския двор си пробиха път сред тълпата и настоятелно ме помолиха веднага да отида в двореца, тъй като о покоите на кралицата избухнал пожар, причинен от небрежността на една придворна дама, която заспала, както четяла някакъв роман. Скочих в миг и понеже беше дадена заповед да се разчисти пътят пред мен, а при това и нощта беше лунна, успях да стигна до двореца, без да смачкам никого. Видях, че вече бяха опрели стълби о стените на покоите, имаше и достатъчно ведра, обаче носеха водата от доста далеч. Ведрата бяха колкото голям напръстник и бедните хорица ми ги подаваха с най-голяма бързина, но пламъците бяха тъй буйни, че водата не помагаше. Лесно можех да задуша огъня с дрехата си, но за нещастие в бързината я бях оставил в къщи и бях само по кожената си жилетка. Положението изглеждаше напълно безнадеждно и плачевно; и този великолепен дворец щеше неминуемо да изгори до основи, ако благодарение на необичайно за мен самообладание не се бях внезапно сетил за един необикновен способ. Предната вечер бях изпил голямо количество от едно превъзходно вино, наречено „глимигрим“ (блефуските го наричат „флунек“, но нашето се счита за по-добър сорт), което е много диуретично. По най-щастлива случайност не бях се освободил и от най-малката му част. Понеже се бях много приближил до пламъците и понеже работех усилено да ги загася, така се бях разгорещил, че виното започна да действува като урина, която излях в такова количество и насочих така сполучливо към съответните места, щото за три минути пожарът бе напълно потушен, и всички околни величествени сгради, изграждани в продължение на векове, бяха спасени от унищожение.

Беше се вече развиделило и аз се върнах в къщи, без да чакам да се видя с императора, тъй като, макар и да му бях направил изключително голяма услуга, не знаех дали негово величество няма да се почувствува обиден от начина, по който я бях извършил; защото един от основните закони в кралството гласи, че всяко лице, все едно с какъв сан е, което пусне вода в границите на двореца, се наказва със смърт. Поуспокоих се, когато получих известие от негово величество, че ще нареди на върховния съдия да уреди моето опрощение в надлежната форма; такова опрощение обаче не можах да получа. А по частен път ми бе съобщено, че императрицата, крайно погнусена от постъпката ми, се преместила в най-далечния край на двореца и била твърдо решена никога да не използува онези сгради, когато бъдат възстановени, и в присъствието на най-доверените си придворни дами не могла да се въздържи и се заклела да ми отмъсти.