Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (11)

ГЛАВА I

Описание на голяма буря. Изпращат лодката да донесе вода, авторът, и той тръгва, за да изследва местността. Остава на сушата, бива грабнат от туземец и отнесен в къщата на един чифликчия. Как е приет и няколко злополучни случки, които стават там. Описание на жителите

Осъден по характер и съдба на деен и бурен живот, два месеца след завръщането си отново напуснах родината и на 20 юни 1702 година се качих в Даунз на кораба „Адвенчър“, под командуването на Джон Никлъс от Кориуъл, който заминаваше за Сурат. До нос Добра Надежда, където слязохме на брега, за да вземем прясна вода, имахме благоприятен вятър, но там открихме, че корабът пропуска вода; разтоварихме стоката и презимувахме там; а понеже капитанът се разболя от малария, едва в края на март напуснахме нос Добра Надежда. Тогава отплувахме и пътувахме добре, докато минахме Мадагаскарския пролив; но северно от Мадагаскар, на около пет градуса южна ширина, северозападните ветрове, които е известно, че духат с равномерна сила от началото на декември до началото на май, задухаха на 19 април много по-силно и от по-западна посока; и това продължи цели двадесет дни, през което време корабът бе отнесен малко на изток от Молукските острови на около три градуса северно от екватора, както капитанът установи от измерванията, които направи на втори май, когато вятърът спря и морето, за голяма моя радост, се успокои. Но той, като човек с голям опит в плаването по тези морета, ни предупреди да се готвим за буря, която надлежно се разрази на следващия ден, защото тогава задуха южният вятър, наречен мусон.

Като разбрахме, че има изгледи вятърът да се усили, свихме кливера и стояхме в готовност да свалим платното на фок-мачтата, а понеже времето се разваляше, погрижихме се да закрепим здраво оръдията и да свием бизана. Корабът бе застанал напълно на дрейф, косо към вятъра, и затова решихме, че е по-добре да се движим по посока на вятъра, отколкото срещу него, да свалим всички платна и да оставим да ни носят вълните. Скъсихме фока и го свихме; после закрепихме шкота на фок-мачтата; кормилото бе дадено на борт към надветрената страна. Корабът понесе добре маневрата. Закрепихме долния годен на фока, но тъй като платното се сцепи, спуснахме реята, прибрахме платното и отвързахме всички въжета по него. Бурята беше страховита. Надигаха се невероятни и опасни вълни. Пристегнахме въжето на лоста на кормилото, за да помогнем на кормчията. Не свихме платното на топ-мачтата, а го оставихме на мястото му, тъй като корабът държеше много срещу вълнението, а знаехме, че когато платното на топ-мачтата е вдигнато, корабът е по-закрепен и се изкачва по-добре срещу вятъра, тъй като имахме достатъчно маневрено пространство. Когато бурята премина, вдигнахме платната на фок- и грот-мачтите и насочихме кораба по курса. След това вдигнахме платната на бизан-мачтата, грот-топсела и фок-топсела. Нашият курс бе изток-североизток, а вятърът духаше от югозапад. Вдигнахме долния галс, отпуснахме брасите и щагите, вдигнахме галсите на подветрения борт, снехме щорм-мачтата към надветрения борт и поддържахме толкова- остър курс, колкото корабът позволяваше.

По време на тази буря, след която задуха силен западен вятър, по моите пресмятания бяхме отнесени на около стотина левги на изток, така че и най-старият моряк на кораба нямаше представа в коя част на света се намираме. Откъм припаси бяхме добре, корабът ни беше як, а целият екипаж в отлично здраве; но бяхме в крайна нужда за вода. Сметнахме за най-благоразумно да следваме същия курс, а не да поемем по към север, тъй като имаше вероятност да се озовем на северозападните брегове на Велика Тартария^[1] и Ледовитото море.

На 16 юни 1703 година един юнга от топ-мачтата съзря суша. На 17-и пред нас се разкри голям остров или континент (не знаехме точно какво), на чийто южен край имаше малка ивица земя, която се вдаваше в морето, и заливче, твърде плитко, за да влезе в него кораб над сто тона. Хвърлихме котва на около една левга от заливчето и капитанът изпрати с голямата лодка дванадесет добре въоръжени моряци, които взеха съдове за в случай че намерят питейна вода. Поисках от него разрешение да ги придружа, за да видя страната и да открия каквото мога. Като стъпихме на сушата, не видяхме ни река, ни извор, нито някакви следи от обитатели. Ето защо нашите моряци тръгнаха по брега, за да потърсят прясна вода край морето, а пък аз поех на другата страна и изминах сам около миля; установих, че местността е гола и скалиста. Вече взех да се измарям, а и като не виждах нищо, което да възбуди любопитството ми, бавно тръгнах обратно към заливчето; и тъй като отвсякъде се виждаше морето, съзрях моряците, качили се вече в лодката, да гребат към кораба така бясно, като че ли спасяваха живота си. Тъкмо да извикам на лодката, макар че едва ли щяха да ме чуят, когато забелязах един великан да крачи бързо подире им в морето; той газеше във водата, която стигаше едва до коленете му, и правеше огромни крачки, но нашите моряци имаха преднина от половин левга и тъй като морското дъно на това място бе пълно с островърхи скали, чудовището не можало да настигне лодката. За това научих след време, защото тогава не посмях да остана и да видя края на това приключение, а се затичах, колкото ми държаха краката, в посоката, която бях поел първоначално. Сетне се изкачих на един стръмен хълм, откъдето ясно се виждаше околността. Видях, че земята е изцяло обработена; но ме изненада височината на тревата, която по тези места, изглежда, използуваха за сено — беше над двадесет фута.

Попаднах, на един широк път, поне така ми се видя, макар за местните жители да бе само пътека през ечемичена нива. Вървях по него известно време, но почти нищо не виждах от двете страни, тъй като наближаваше жътва и стръковете се издигаха най-малко на четиридесет фута, Цял час мина, докато стигнах края на тази нива, която бе заградена от жив плет, висок поне сто и двадесет фута, а дърветата бяха толкова големи, че не можех да пресметна височината им. От тази нива за другата се минаваше през отвор в живия плет по четири стъпала, а като стигнеш до най-високото, трябваше да прекрачиш един камък. Невъзможно ми беше да се изкача по стъпалата, защото всяко едно беше по шест фута, а горният камък — над двадесет фута. Мъчех се да намеря друг отвор в живия плет, когато съзрях един от жителите в съседната нива — на ръст колкото онзи, който видях да гони лодката ни — да се приближава към отвора. Той изглеждаше висок като църковна камбанария; и доколкото можех да пресметна, при всяка крачка изминаваше около десет ярда. Смаян, изплашен до немай-къде, изтичах да се скрия в ечемика, откъдето го наблюдавах, застанал на камъка при отвора, да гледа назад към съседната нива отдясно; и го чух да вика с глас, много по-силен от тръба; но звукът се носеше толкова нависоко, че без да се замислям, го взех за гръмотевица. Тогава седем чудовища като него се приближиха, понесли сърпове, големи като шест наши коси. Тези хора не бяха така добре облечени като първия и, изглежда , бяха негови слуги или ратаи. Защото, когато фермерът им каза няколко думи, те тръгнаха да жънат ечемичената нива, където бях легнал. Поддържах между тях и себе си колкото можеше по-голямо разстояние, но беше много трудно да се движа, защото стъблата на ечемика на места бяха на по-малко от фут едно от друго, та едва успявах да се промуша помежду им. Така или иначе, придвижих се, докато стигнах до един край на нивата, където ечемикът бе полегнал от дъжда и вятъра. Тук бе невъзможно да напредна и с една крачка, понеже стъблата бяха толкова преплетени, че не можех да пропълзя през тях, а осилите на падналите класове бяха толкова здрави и остри, че през дрехите се забиваха в месата ми. Същевременно чувах жътварите на по-малко от сто ярда зад мен. Съвсем обезсърчен след големите си усилия и всецяло обзет от скръб и отчаяние, легнах на една бразда и от все сърце пожелах тук да настъпи краят на живота ми. Оплаквах злощастната си вдовица и осиротелите си деца, окайвах се за собствената си глупост и своенравие, поради които предприех второ пътешествие по море въпреки съветите на всичките ми приятели и роднини. При този страшен душевен смут не можех да не си спомня за Лилипутия, чиито жители гледаха на мен като на най-великото чудо, което светът някога е виждал; където с една ръка можех да изтегля имперската флота и да извърша онези дела, които навеки ще останат в летописите на тази империя, а потомството едва ли ще им повярва, макар и милиони да са засвидетелствували истинността им. Разсъждавах си колко унизително ще бъде за мен да изглеждам тъй незначителен сред този народ, както един лилипут би изглеждал сред нас. Аз обаче смятах, че това ще е най-малкото от моите злощастия, понеже, както е известно от наблюдения, човешките създания са толкова по-диви и жестоки, колкото са по-едри; какво друго можех да очаквам, освен да стана залък в устата на първия от тези огромни варвари, който случайно ме хване. Философите безсъмнено са прави, когато ни казват, че всяко нещо е голямо или малко само при сравнение с друго: съдбата може би ще ощастливи лилипутите да срещнат и те народ, където хората са толкова дребни спрямо тях, колкото те бяха спрямо мен. А твърде е възможно и тази раса от великани да бъде надмината по същия начин в някой далечен край на света, който засега още не е открит.

[# По онова време — източната част на Азия. — Б. пр.]

Колко и да бях изплашен и объркан, продължих да разсъждавам за тези неща. Но когато един от жетварите се приближи на десет ярда от браздата, в която бях легнал, аз осъзнах, че при следващата си стъпка той или ще ме стъпче, или ще ме разсече на две със сърпа. Ето защо, когато понечи да пристъпи, изкрещях с цялата сила, която ми даваше страхът. Тогава огромният човек се стъписа и като се поогледа наоколо, най-накрая ме съзря, както лежех на земята. Той се позамисли с предпазливостта на някой, който се опитва да хване опасно животинче тъй, че да не го одраска или ухапе — както аз самият съм постъпвал, когато съм срещал невестулка в Англия. Най-накрая се престраши да ме вземе, като ме хвана отзад за кръста с показалеца и палеца си, и ме вдигна на три ярда от очите си, за да може по-добре да ме разгледа. Отгатнах намеренията му; и за мой късмет запазих достатъчно самообладание да си наложа да не се съпротивлявам, докато ме държеше във въздуха на повече от шестдесет фута от земята, макар че жестоко стискаше ребрата ми, за да не се изплъзна от пръстите му. Осмелих се само да вдигна очи към слънцето, да приближа ръце в умолителен жест и да изрека няколко думи със смирен и скърбен тон, подходящ за положението, в което се намирах. Защото се боях, че всеки миг може да ме удари в земята, както обикновено правим с някое омразно животинче, което сме решили да унищожим. Но щастливата ми звезда пожела гласът и жестовете ми да му харесат и той взе да гледа на мен като на някаква любопитна рядкост, много учуден, че произнасям членоразделни думи, макар да не ги разбираше. Междувременно не можех да сдържам стенанията и сълзите си и постоянно обръщах глава към ребрата си, давайки му да разбере, доколкото можех, каква жестока болка ми причиняваше натискът на палеца и показалеца му. Той, изглежда, разбра какво исках да му кажа; защото, като повдигна пеша на дрехата си, внимателно ме постави там и незабавно изтича с мен при господаря си, който беше заможен чифликчия, и то същият, когото най-напред бях видял в нивата.

След като чифликчията (както предположих от разговора им) изслуша всичко, което слугата можа да разкаже за мен, той взе стръкче слама, голямо колкото бастун, и с него повдигна пешовете на дрехата ми, които, изглежда, смяташе за покривало, дадено ми от природата. Той раздуха косите ми, за да разгледа по-добре лицето ми. Събра около себе си ратаите и ги попита (както научих впоследствие) дали някога са виждали по нивите гадинка, подобна на мен. Сетне внимателно ме постави на земята на четири крака, но аз веднага се надигнах и бавно закрачих напред-назад, за да покажа на тези хора, че нямам намерение да избягам. Всички насядаха в кръг около мен, за да могат по-добре да наблюдават движенията ми. Свалих си шапката и дълбоко се поклоних на чифликчията, паднах на колене, вдигнах ръце и очи нагоре и извиках няколко думи със силен глас; от джоба си извадих кесия с жълтици и смирено му я връчих. Той я прие на дланта си, после я приближи до очите си, за да види какво представлява, а след това я обърна няколко пъти с върха на една карфица (която извади от ръкава си), но не можа да схване какво е. Тогава направих знак той да постави ръката си на земята; след което взех кесията си и като я отворих, изсипах всичкото злато в дланта му. Имаше шест испански жълтици от по четири пистола всяка, а освен това двадесет или тридесет по-малки монети. Видях го как намокри върха на малкия си пръст с език и взе една от по-големите жълтици, след това друга; но, изглежда, беше в пълно неведение какво представляват. Направи ми знак да ги поставя обратно в кесията си, а кесията обратно в джоба си; което и сметнах за благоразумно да сторя, след като неколкократно му я бях предложил.

Сега вече чифликчията беше напълно убеден, че трябва да съм разумно същество. Той често ми говореше, но гласът му проглушаваше ушите ми като бумтежа на вода във воденичен вир; все пак изричаше думите съвършено ясно. Отговорих колкото се може по-високо на няколко езика и той често навеждаше ухо на два ярда от мен, но напразно, защото въобще не можехме да се разберем. Тогава той отпрати слугите да си гледат работата и като извади от джоба кърпичката си, прегъна я и я простря на ръката си, която сложи плоско на земята с дланта нагоре; направи ми знак да стъпя върху й, което не ме затрудни, защото дланта не беше дебела повече от фут. Счетох, че трябва да се подчиня; и от страх да не падна се проснах с целия си ръст върху кърпичката, с крайчеца на която той ме покри до главата, за по-сигурно; и по този начин ме занесе у дома си. Там повика жена си и ме показа; но тя изпищя и побягна, както правят жените в Англия, когато видят жаба или паяк. Обаче след като известно време наблюдава поведението ми и видя колко добре разбирах знаците, които правеше съпругът й, тя скоро се успокои и постепенно взе да проявява голяма доброта към мен.

Беше около пладне и един слуга донесе обеда. Той се състоеше само от едно обилно ястие от месо (подходящо за скромното положение на селски стопанин) в блюдо с диаметър около двадесет и четири фута. Присъствуваха чифликчията, жена му, три деца и една стара баба; когато седнаха, чифликчията ме постави на масата на известно разстояние от себе си, а масата беше висока около тридесет фута. Бях уплашен и стоях колкото се може по-далече от ръба, от страх да не падна. Жена му накълца едно парченце месо, после натроши малко хляб на една чиния и я постави пред мен. Направих й дълбок поклон, извадих ножа и вилицата си и започнах да ям, което им достави много голямо удоволствие. Господарката заръча на прислужничката да донесе една ракиена чашка, която съдържаше около два галона, и я напълни с някакво питие. С голяма мъка вдигнах съда с две ръце и най-почтително пих наздравица за госпожата, изричайки думите на английски с най-силен глас; при което присъствуващите се разсмяха от все сърце толкова гръмогласно, че едва не оглушах. Питието имаше вкус на слабо ябълково вино и не беше неприятно. Тогава господарят ми направи знак да отида до неговата чиния; но както вървях през масата, през цялото време силно изненадан — а благосклонният читател лесно ще си представи това и ще ме извини, — случи се, че се спънах в една кора хляб и се проснах по очи, но не се нараних. Веднага се изправих и като видях колко се разтревожиха тези добри хора, взех шапката си (която от благоприличие държах под мишница), размахах я над главата си и три пъти извиках „ура“, за да покажа, че не съм се наранил при падането. Но докато вървях към господаря си (както занапред ще го наричам), най-малкият му син, който седеше до него, едно дяволито момче на около десет години, ме хвана за краката и ме вдигна толкова нависоко, че цял се разтреперах; баща му обаче ме грабна из ръцете му, и същевременно му удари такава плесница по лявото ухо, каквато би повалила на земята цял европейски кавалерийски отряд, и му заповяда да напусне масата. Но тъй като се боях, че момчето може да се озлоби срещу мен, и като си спомних колко злосторни по природа са всички деца у нас спрямо врабците, зайците, котенцата и кученцата, паднах на колене и сочейки към момчето, доколкото можах, дадох на господаря си да разбере, че искам той да прости на сина си. Бащата изпълни молбата ми и момчето отново зае мястото си; тогава отидох при него и му целунах ръката, която баща му взе и го накара леко да ме погали с нея.

Посред обеда любимата котка на господарката ми скочи на скута й. Чух зад себе си шум, подобен на шума, който биха правили становете на дванадесет тъкачи на чорапи; и като обърнах глава, открих, че шумът всъщност бе мъркането на това животно, докато господарката й я хранеше и галеше; а котката, доколкото можах да преценя, като видях главата и една от лапите й, изглеждаше три пъти по-голяма от вол. Свирепият вид на това животно силно ме смути, макар да стоях на другия край на масата, на повече от петдесет фута, и макар господарката ми да държеше котката здраво, от страх да не би тя да скочи и да ме сграбчи в ноктите си. Но се оказа, че няма опасност, защото котката не ми обърна никакво внимание, когато господарят ме постави само на три ярда от нея. И тъй като винаги са ми казвали — нещо, което по време на пътешествията си от опит установих, — че да бягаш или да проявяваш страх от свирепо животно, е най-сигурният начин да го накараш да те преследва или нападне, в този критичен миг аз реших да не проявявам никаква тревога. Най-смело минах пет-шест пъти пред самата глава на котката и се приближих до нея на около половин ярд, при което тя се отдръпна, сякаш се уплаши повече от мен; по-малко се страхувах от кучетата, а три-четири кучета влязоха в стаята, което е обичайно в селска къща;

едно от тях беше едър пес, голям като четири слона, и една хрътка, малко по-висока от него, но не толкова едра.

Когато привършихме обеда, в стаята влезе бавачката с едногодишно дете в ръце, което, щом ме съзря, прояви ораторските си способности, като нададе писък, който би се чул от Лондонския мост до Челси, за да ме получи като играчка. Майката, свикнала да не му отказва нищо, ме вдигна и ме приближи към детето, което веднага ме грабна през кръста и завря главата ми в устата си, където изревах толкова силно, че то се уплаши и ме изпусна; сигурно щях да си счупя врата, ако майката не бе опънала престилката си под мен. За да укроти бебето, бавачката използува една дрънкалка, която представляваше някакъв кух съд, пълен с големи камъни и завързан с въже за кръста на детето; но това не помогна, така че тя бе принудена да прибегне до последното средство — даде му да бозае. Трябва да призная, че нищо не ме е отвращавало повече от вида на огромната й гръд, която не знам с какво да сравня, за да дам на любопитния читател представа за обема, формата и цвета й. Тази гръд стърчеше напред шест фута и не ще да е била по-малка от шестнадесет фута околовръст. Цицката беше колкото половината от главата ми, а цветът, както на цицката, така и на гърдата, бе толкова разнообразен от петна, пъпки и лунички, че нищо не би могло да има по-гаден вид — гледах я отблизо, както беше седнала за по-удобно. а пък аз стоях прав на масата. Това ме накара да се размисля за хубавата кожа на нашите английски дами, които ни изглеждат красиви единствено защото имат нашия ръст, и недостатъците им се виждат само през увеличително стъкло; едва тогава откриваме, че и най-гладката и бяла кожа е неравна, груба и грозна на цвят.

Спомням си как, когато бях в Лилипутия, цветът на кожата на този съвсем дребен народ ми изглеждаше да е най-красивият в света; и как при разговор на тази тема един тамошен учен, мой близък приятел, той ми каза, че лицето ми изглеждало много по-хубаво и гладко, когато гледал от земята, отколкото отблизо, когато го взимах в ръка и го приближавах до себе си; то отначало му се струвало страшно. Каза, че откривал грамадни дупки в кожата ми; че наболите косми в брадата ми били десет пъти по-дебели от четината на глиган, и че цветът на кожата ми се състоял от няколко крайно неприятни отсенки; и все пак моля да ми се разреши да кажа за свое оправдание, че не съм по-грозен от повечето мои сънародници и че кожата ми е съвсем леко загоряла въпреки многобройните ми пътешествия. От друга страна, разговаряйки за дамите от двора с тамошния император, той ми казваше, че една имала лунички, устата на друга била прекалено голяма и носът на трета бил прекалено дълъг: аз не можех да различа нищо от всичко това. Признавам, че тези разсъждения са твърде очевидни; не можех обаче да не си припомня, защото иначе читателят може да помисли, че тези огромни създания действително са някакви изроди; а което си е право, трябва да кажа, че са хубави хора; особено чертите на моя господар, макар и прост чифликчия, когато го гледах от шестдесет фута, ми изглеждаха съвсем съразмерни.

Като свърши обедът, господарят ми отиде при ратаите си; и както можах да разбера по гласа и жестовете му, заръча строго на жена си да се грижи за мен. Бях много изморен и ми се доспа. Господарката ми видя, че ми се спи, постави ме на собствения си креват и ме покри с чиста бяла носна кърпичка, но по-голяма и по-груба от самото главно платно на боен кораб.

Спах около два часа и сънувах, че съм у дома с жена си и децата си, което още повече ме натъжи, когато се събудих и се намерих сам в огромна стая, широка между двеста и триста фута и над двеста фута висока, легнал в креват, двадесет ярда широк. Господарката беше излязла да си гледа домакинската работа и ме бе заключила отвън. леглото се издигаше на осем ярда от пода. Налагаше се, поради естествени нужди, да сляза; не смеех да викна, а и да бях извикал, никой нямаше да чуе слабия ми глас при голямото разстояние между стаята, където лежах, и кухнята, където седеше семейството. А в това време два плъха се изкатериха по пердетата и взеха да тичат и душат насам-натам по кревата: единият дойде почти до лицето ми; аз скочих в уплаха и извадих кортика си, за да се защитя. Тези ужасни животни имаха дързостта да ме нападнат от двете страни и едно от тях тури предните си крака на яката ми; аз обаче за щастие успях да разпоря корема му, преди да може да ме нарани. Той падна при краката ми, а другият, като видя съдбата на другаря си, избяга, но с голяма кървяща рана на гърба, която му нанесох, докато бягаше. След този храбър подвиг бавно закрачих напред-назад по кревата, за да си поема дъх и да си възвърна самообладанието. Тези животни бяха на ръст като голямо куче, но много по-пъргави и свирепи; така че ако се бях разпасал, преди да заспя, непременно щях да бъда разкъсан и изяден. Премерих опашката на мъртвия плъх и открих, че е дълга два ярда без един инч; но противно ми беше да повлека трупа му и да го хвърля от кревата, където той лежеше и все още кървеше; видях, че беше още жив, затова с един силен удар през врата го доубих.

Не след дълго в стаята влезе господарката ми и като ме видя цял оплискан с кръв, изтича и ме взе в ръка. Посочих мъртвия плъх, засмях се и с други знаци й показах, че не съм наранен; тя много се зарадва и повика прислужницата да вдигне мъртвия плъх с маши и да го изхвърли през прозореца. Тогава ме постави на една маса където и показах кортика си, цял окървавен, и след като го обърсах в полите на дрехата си, върнах го в ножницата. Бях принуден да направя две неща, които друг не можеше да направи вместо мен; затова се помъчих да накарам господарката ми да разбере, че желая да ме сложи и на пода;

когато стори това, свенливостта не ми позволяваше да изразя желанието си по-ясно от това, да посоча вратата и да се поклоня няколко пъти. С голяма мъка добрата жена най-после схвана какво искам; и като ме взе отново в ръката си, излезе в градината, където ме постави на земята. Отидох настрана на около двеста ярда, и като й направих знак да не гледа, нито да върви подире ми, скрих се между два листа киселец и там облекчих естествените си нужди.

Надявам се, че любезният читател ще ме извини, задето се спирам върху тези и тям подобни подробности, които, колкото и маловажни да изглеждат на низки, прости умове, все пак непременно ще помогнат на философа да разшири мисловния си кръгозор и въображението и да ги приложи за полза на хората както в обществения, така и в частния живот, и единствено с тази цел разказвам на читателите за това и за други мои пътешествия;

При което главно съм се старал да предавам истината, без да прибягвам за украса до философии или някакъв особен стил. Но всички събития на това пътешествие толкова ме поразиха и тъй дълбоко се запечатаха в паметта ми, че когато взех перото, за да ги опиша, не изпуснах нито една съществена подробност; обаче след един критичен преглед на написаното заличих няколко по-маловажни откъса в първоначалния си текст, от страх да не бъдат преценени като незначителни и досадни, нещо, в което често обвиняват пътешествениците може би не без основание.