Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (10)

ГЛАВА VIII

По щастлива случайност авторът намира начин да напусне Блефуску и след някои трудности се завръща здрав и читав в родината си

Три дни след пристигането ми, както се разхождах, воден от любопитство, по североизточния бряг на острова, забелязах на около половин левга навътре в морето нещо, което приличаше на преобърната лодка. Събух си обущата и чорапите и нагазвайки двеста-триста ярда във водата, открих, че неизвестният предмет се приближава, носен от прилива; и тогава ясно видях, че наистина е лодка, която, предполагам, буря бе отнесла от някой кораб. Тогава веднага се върнах обратно в града и помолих негово императорско величество да ми даде двадесет от най-големите си кораби, останали след отвличането на флотата, с три хиляди моряци под командата на неговия вицеадмирал. Флотата заобиколи острова, докато аз се върнах по най-прекия път на брега, където бях открил лодката. Забелязах, че приливът я бе докарал още по-близо. Моряците бяха добре снабдени с въжа, които предварително бях изплел от няколко по-тънки, за да ги направя достатъчно здрави. Когато корабите пристигнаха, аз се съблякох, нагазих в морето и се доближих на около стотина ярда от лодката; след това трябваше да плувам, докато стигна до нея. Моряците ми хвърлиха края на въжето, което прокарах през една дупка на носа на лодката; другият край бе вързан за един от бойните кораби. Открих още, че въпреки всичките ми усилия не можех да работя добре, защото поради дълбочината не можех да стъпя на дъното. При това положение бях принуден да плувам зад лодката и да я тласкам напред, доколкото можех, с една ръка;

понеже приливът ми помагаше, напреднах достатъчно, за да усетя дъно под краката си, макар че водата стигаше до брадичката ми. Починах две-три минути, после отново блъснах лодката и продължих да я тласкам, докато водата вече стигаше едва до мишниците ми. Сега, когато най-трудната работа бе свършена, взех другите въжета, които се намираха на един от корабите, и ги вързах най-напред за лодката, а после за девет от корабите, които ме придружаваха. Понеже вятърът беше благоприятен, корабите започнаха да теглят, а пък аз продължих да блъскам, докато стигнах на четиридесет ярда от брега. Почаках да започне отливът и тогава отидох по сухо до лодката;

с помощта на две хиляди души, които работеха с въжета и машини, успях да обърна лодката на кила й и открих, че бе съвсем леко повредена.

Няма да занимавам читателя с трудностите, които срещнах, докато докарам лодката до кралското пристанище на Блефуску, гребейки с две малки лопатки, чието изработване ми отне десет дена. Там при моето пристигане се струпа огромно множество от хора, всички изпълнени с възхищение при вида на толкова огромен плавателен съд. Казах на императора, че благосклонната съдба ми е изпратила тази лодка, за да ме откара до някоя земя, откъдето бих могъл да се завърна в родината си, и го помолих да заповяда да ми доставят материали, за да я стъкмя за далечно плаване, както и да ми даде разрешение да замина; след няколко приятелски опита да ме разубеди, той с удоволствие изпълни молбата ми.

През всичкото това време много се учудвах, че не съм чул нашият император да е изпратил в двора на Блефус, някое бързо съобщение, отнасящо се до мен. По-късно обаче тайно ми бе съобщено, че нашият император, вярвайки, че съм в пълно неведение относно неговите замисли, смятал, че съм отишъл в Блефуску само за да изпълня обещанието си, нещо, за което, както целият двор знаеше, той ми бе дал разрешение; и че след няколко дни, когато завърши това официално посещение, аз ще се върна обратно.

Но най-после се разтревожил от дългото ми отсъствие и след като се посъветвал с министъра на съкровището и цялата дворцова клика, изпратил в Блефуску една видна личност да занесе препис от обвинителния акт срещу мен. Пратеникът имал нареждане да изтъкне пред монарха на Блефуску голямата снизходителност на своя господар, който щял да се задоволи да ме накаже само с ослепяване; както и да обясни, че съм избягал от съда и че ако до два часа не се завърна, ще бъда лишен от титлата „нардаг“ и обявен за изменник. След това пратеникът добавил, че за да се поддържат мирът и приятелските отношения между двете империи, неговият господар се надявал, че неговият брат от Блефуску ще заповяда да бъда изпратен с вързани ръце и крака обратно в Лилипутия, за да бъда наказан като изменник. След като три дни се съвещавал със съветниците си, императорът на Блефуску му изпратил отговор, състоящ се от много учтивости и извинения. Казал, че колкото се отнася до връщането ми с вързани ръце и крака, неговият брат знае, че това е невъзможно; че макар и да съм го лишил от флотата му, все пак той ми дължал голяма признателност заради много услуги, които съм му направил при сключването на мира. Във всеки случай и двете величества скоро щели да се успокоят, тъй като аз съм намерил на брега огромен кораб, с който мога да пътувам по море, и че той е издал заповед корабът да бъде съоръжен под мое ръководство и с моя помощ; надявал се след няколко седмици и двете империи да бъдат освободени от едно толкова непоносимо бреме.

С този отговор пратеникът се завърнал в Лилипутия. Монархът на Блефуску ми разказа всичко, което е станало, и същевременно ми предложи (под най-строга тайна) милостивото си покровителство, ако се съглася да остана на служба при него. Макар и да вярвах, че е искрен, все пак реших никога вече да не се доверявам на владетели и министри, щом имам възможност да избегна това; затова, след като надлежно поблагодарих за доброжелателните му намерения, смирено помолих да ме извини, гдето не мога да приема. Казах му, че понеже съдбата, за добро или за зло, ми е изпратила този кораб, аз съм по-скоро решен да рискувам и да се доверя на океана, отколкото да дам повод за разногласия между двама могъщи монарси. При това не забелязах императорът да е ни най-малко недоволен;

дори по една случайност открих, че много се радва на решението ми, както и повечето от министрите му.

Тези съображения ме накараха да побързам и да замина по-рано, отколкото възнамерявах; и кралският двор, който също с нетърпение чакаше да отплувам, охотно улесни приготовленията ми. Използуваха петстотин работника да приготвят по мои указания две платна за лодката ми, като ги съшиха от най-здравото си платно, нагънато на тринадесет ката. Сам се постарах да си направя въжета, като усуквах в едно по десет-двадесет, дори тридесет от най-дебелите им и най-здрави въжета. Един голям камък, който намерих след дълго търсене по морския бряг, ми послужи за котва. Използувах лойта на триста вола, за да намажа лодката си, както и за други цели. Невероятни усилия положих да отсека някои от най-високите им дървета, та да си направя гребла и мачти; много обаче ми помогнаха дърводелците-корабостроители на негово величество, които ги изгладиха, след като аз свърших грубата работа.

След около месец, когато всичко бе готово, изпратих човек да каже на негово величество, че чакам нарежданията му и че искам да се сбогувам с него. Императорът и кралското семейство излязоха от двореца, аз легнах по очи, за да му целуна ръка, която той най-благосклонно ми подаде; същото направиха и императрицата, и младите князе. Негово величество ми подари петдесет кесии, всяка от които съдържаше по двеста спръга, както и портрета си в цял ръст, който веднага сложих в ръкавицата си, за да не се повреди. Церемониите около заминаването ми бяха твърде многобройни, за да занимавам сега читателя с тях.

Натоварих на лодката сто заклани и одрани вола, триста овце и съответното количество хляб и питие и толкова ядене, колкото четиристотин готвачи успяха да сготвят. Взех със себе си също шест живи крави и два бика. както и много овце и овни с намерение да ги отнеса в собствената си страна и да развъдя там тези раси. За да ги храня по пътя, запасих се с голям наръч сено и торба със зърнен фураж- На драго сърце бих взел и десетина туземци, но императорът по никой начин не разрешаваше да направя подобно нещо; освен че старателно претърсиха джобовете ми, негово величество поиска да му дам честна дума, че няма да отнеса нито един от поданиците му, дори с негово съгласие или по негово искане.

След като по този начин приготвих, доколкото можех, всичко необходимо, вдигнах платна на двадесет и четвъртия ден от септември 1701 година, в шест часа сутринта. В шест часа вечерта, след като бях изминал около четири левги на север, тъй като вятърът духаше от югоизток, забелязах малък остров на около половин левга на северозапад. Насочих се към него и хвърлих котва на подветрената страна на острова, който изглеждаше необитаван. После хапнах малко и легнах да си почина. Спах добре, предполагам, най-малко шест часа, защото се съмна два часа след като се събудих. Беше ясна нощ; закусих, преди да изгрее слънцето, и тъй като вятърът беше благоприятен, взех същия курс както предния ден, като си служех с компаса. Намерението ми бе да стигна, ако е възможно, някой от островите, които се намират североизточно от Ван Дименс Ланд. През целия този ден не забелязах нищо, но на следния ден към три часа следобед, когато по моите пресмятания се бях вече отдалечил на двадесет и четири левги от Блефуску, съзрях кораб, който пътуваше на югоизток; моят курс беше право на изток. Започнах да давам сигнали, но не получих отговор; забелязах обаче, че го наближавам, тъй като вятърът бе стихнал. Опънах и двете платна и след половин час от кораба ме забелязаха и дадоха оръдеен изстрел. Трудно мога да опиша каква радост ме обхвана при тази неочаквана надежда да видя отново любимата си родина и семейството си — скъпия залог, който бях оставил там. Корабът сви платна и аз го настигнах между пет и шест часа вечерта на 26 септември. Сърцето ми се разтупа, когато видях, че на него се развява английско знаме. Сложих кравите и овцете в джобовете на дрехата си и се качих на борда, носейки малкия си товар от хранителни запаси. Беше английски търговски кораб, който се връщаше от Япония, минавайки през Тихия и Индийския океан; капитанът, мистър Джон Бидъл от Дептфърд, беше учтив човек и отличен моряк. Намирахме се на 30 градуса южна ширина; на борда имаше около петдесет души екипаж; и тук срещнах един мой стар другар, Питър Уилиамс, който даде на капитана най-добри сведения за мен. Този джентълмен ме прие най-любезно и поиска да му кажа откъде идвам и накъде отивам; отговорих му с няколко думи, но той си помисли, че бълнувам и че опасностите, които съм прекарал, са ме разстроили душевно. Тогава извадих от джоба си черните говеда и овцете, които много го учудиха и напълно го убедиха, че говоря истината- После му показах златото, което ми даде императорът на Блефуску, както и портрета в цял ръст на негово величество. Подарих му две кесии, с по двеста спръга всяка, и му обещах, когато пристигнем в Англия, да му дам като подарък една крава и една бременна овца.

Няма да занимавам читателя с подробно описание на пътуването ни, което, общо взето, беше благополучно. Пристигнахме в Даунз на 13 април 1702 година. Единственото нещастие, което ми се случи, бе, че плъховете на кораба отвлякоха една от овцете ми; намерих в един ъгъл оглозганите й кости. Останалия добитък донесох невредим и го пуснах да пасе на една поляна, където играеха на кегелбан; там тревата беше толкова тънка, че те я пасяха с голяма охота, макар дотогава да се страхувах, че не ще ядат нашата трева. Нямаше да мога да ги запазя през дългото пътуване, ако капитанът не ми бе дал от най-добрия си сухар, който, стрит на прах и размесен с вода, беше постоянната им храна. През краткото време, което прекарах в Англия, спечелих доста пари, като показвах моя добитък на много видни личности и на други хора; и преди да тръгна на второто си пътуване, продадох го за шестстотин лири. При последното ми завръщане намерих, че говедата и особено овцете се бяха значително увеличили на брой; надявам се, че поради фината им вълна това ще се окаже от голяма полза за вълнената индустрия.

Останах само два месеца при жена си и децата си, защото ненаситното ми желание да видя чужди страни не ми позволяваше да продължа престоя си. Оставих хиляда и петстотин лири на жена си и я настаних в една хубава къща в Редрнф. Остатъка от спестяванията си взех със себе си, част в пари и част в стоки, надявайки се чрез търговия да увелича състоянието си. От най-стария си чичо, Джон, бях получил в наследство земя, която ми носеше около тридесет лири годишен доход; бях дал на дългосрочен наем кръчмата „Черният бик“ на Фетърлейн, която ми носеше още толкова: така че нямаше опасност семейството ми да обеднее и да остане на издръжка на енорията. Синът ми Джони, кръстен на чичо ми, учеше в общинското средно училище и беше послушно дете. Дъщеря ми Бети (която по-късно се омъжи добре и има деца) се занимаваше с ръкоделие. Сбогувах се с жена си и децата и всички се просълзихме. Качих се на „Адвенчър“, тристатонен търговски кораб, който заминаваше за Сурат^[1], под командата на капитана Джон Никълъс от Ливърпул. Но разказът за това пътуване ще бъде предаден във втората част на пътните ми бележки.

Край на първата част.