Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (5)

ГЛАВА III

Авторът забавлява императора и благородниците от двата пола по твърде необикновен начин. Описват се забавленията в лилипутския кралски двор. Авторът получава свободата си, която му се дава при известни условия

Моята кротост и добро поведение дотам спечелиха обичта на императора и двора му, пък и изобщо на войската и народа, че у мен се породи надежда за скорошно освобождение. Използувах всички възможни средства, за да поддържам това благоприятно настроение. Местните хора постепенно престанаха да се страхуват от мен. Понякога лягах на земята и позволявах на петима-шестима от тях да танцуват на дланта ми. И най-после момчетата и момичетата се осмеляваха да играят на криеница в косите ми. Сега вече бях напреднал в техния език — разбирах ги и можех да говоря. Един ден императорът реши да ме развлече с няколко народни зрелища; в това отношение те надминаваха всички народи, които познавам, както по умение, така и по великолепие. Най-много ме забавляваха въжеиграчите, които танцуваха върху тънък бял конец, опънат на около два фута и дванадесет инча от земята. Ще помоля търпеливия читател да ми разреши да разкажа по-подробно за тях.

В тези развлечения участвуват като артисти само онези, които се стремят към големи служби и особеното благоволение на двора. Обучават ги в това изкуство още от младини и те не са непременно от благородни семейства, нито пък винаги имат солидно общо образование. Когато се освободи някоя висша длъжност поради смърт или изпадане в немилост (което често се случва), петимата-шестима домогващи се до тази служба подават молба до императора да им се разреши да забавляват негово величество и двора с танци на въже; и който подскочи най-високо, получава длъжността. Твърде често и на самите първи министри се заповядва да покажат умението си и да убедят императора, че не са загубили способностите си. На Флимнап, министъра на съкровището, също се разрешава да подскочи на опънатото въже поне един инч по-високо от който и да е сановник в цялата империя. Виждал съм го да се премята презглава няколко пъти едно след друго върху дъсчица, закрепена на въжето, което е не по-дебело от обикновен нашенски канап. Моят приятел Релдресъл, главен секретар на личния кабинет на императора, е по мое мнение, ако не съм пристрастен, втори след министъра на съкровището; останалите висши държавни чиновници са почти на едно равнище.

При тези развлечения често има смъртни случаи; в архивите са записани голям брой подобни нещастия. Аз сам видях как двама-трима от състезателите си счупиха ръка или крак. Но опасността е още по-голяма, когато самите министри получат заповед да покажат своята ловкост, тъй като, стараейки се да надминат себе си и съперниците си, те се напрягат дотам, че едва ли има някой измежду тях, който да не е падал поне веднъж; а неколцина са падали и по два-три пъти. Уверяваха ме, че година-две преди да пристигна в Лилипутия, Флимнап щял да си счупи врата, ако не бил паднал върху една от кралските любовници, която случайно се била излегнала под въжето и омекотила удара, като възглавница. Има също така и едно друго развлечение за особени случаи; това представление се играе само пред императора, императрицата и първия министър. Императорът слага на масата три тънки копринени нишки, шест инча дълги. Едната е синя, другата червена и третата зелена^[1]. Тези конци са предназначени за награди на онези, които императорът е склонен да отличи в знак на особено благоволение. Церемонията се извършва в тронната зала на негово величество, където участниците трябва да преминат през изпитание по ловкост, съвсем различно от първото; в никоя страна, нито в Стария, нито в Новия свят, не съм виждал нещо подобно. Императорът държи с две ръце пръчка в хоризонтално положение, а състезателите се приближават един по един по няколко пъти ту от едната, ту от другата страна и или я прескачат, или пропълзяват под нея — според това дали пръчката е вдигната високо или свалена ниско. Понякога императорът държи единия край, а първият министър другия; понякога министърът я държи сам. Който играе ролята си най-пъргаво и издържи най-дълго на скачане и пълзене, се награждава със синята копринена нишка; следващият получава червената и третият — зелената; тези нишки се носят опасани два пъти около кръста; и рядко ще видите високопоставена личност която да не е декорирана с някоя от тях.

Тъй като ежедневно разкарваха пред мен армейските коне, както и конете от кралските конюшни, те престанаха да се плашат и идваха до самите ми крака, без да се стряскат, Ездачите ги караха да прескачат ръката ми, която слагах на земята; а един от императорските ловци прескочи със своя едър жребец крака ми, обут в обувка, което беше наистина огромен скок. Един ден и аз имах щастието да забавлявам императора по твърде необикновен начин. Помолих го да нареди да ми донесат няколко пръчки, два фута дълги и дебели колкото обикновен бастун; негово величество заповяда на главния надзорник на горите да даде надлежните разпореждания и на следната сутрин шестима дървари пристигнаха с шест коли, всяка теглена от осем коня. Взех девет пръчки и ги забих здраво в земята така че да се образува четириъгълна фигура с площ два и половина квадратни фута. Взех четири други пръчки и ги завързах хоризонтално от ъгъл до ъгъл на около два фута от земята; после прикрепих носната си кърпа на деветте пръчки, които бяха забити отвесно, и я изтеглих от всички страни, докато се опъна като кожа на барабан, а четирите хоризонтални, които стърчаха пет инча по високо от кърпата, служеха като ограда от всички страни. Когато свърших работата си, помолих императора да изпрати взвод от най-добрите си конници, двадесет и четири на брой, да отидат да се обучават на тази площадка. Негово величество одобри предложението и аз вдигнах войниците горе един по един, както бяха въоръжени и възседнали конете, заедно със съответните офицери, които щяха да ги обучават. Щом се строиха, те се разделиха на два отряда и представиха една показна схватка — стреляха с тъпи стрели, измъкнаха мечовете си, бягаха и се преследваха, нападаха и отстъпваха; с една дума, показаха най-добрата военна дисциплина, каквато съм виждал. Хоризонталните пръчки предпазваха конниците и конете да не паднат от сцената. Императорът бе така възхитен от представлението, че заповяда то да бъде повторено няколко пъти през следните дни; и веднъж пожела да го вдигна, за да даде знак на войниците да започнат; с големи усилия той успя да придума императрицата да ми позволи да я вдигна със стола й на два ярда от сцената, откъдето можеше да гледа цялото представление. За мое щастие не се случи никаква злополука по време на тези забавления;

само веднъж буйният кон на един от капитаните, както риеше с копитото си, проби дупка в кърпата ми; кракът му се хлъзна в нея, той събори ездача си и сам падна. Веднага помогнах и на двамата: покрих дупката с едната си ръка, а с другата свалих конниците по същия начин, по който ги бях вдигнал горе. Конят, който падна, си бе навехнал левия преден крак, но ездачът остана невредим. Закърпих носната си кърпа, доколкото можах, обаче вече не разчитах на здравината й за подобни рисковани зрелища.

Два-три дни преди да получа свободата си, по време, когато забавлявах двора с подобни представления, пристигна вестоносец да съобщи на негово величество, че неколцина от неговите поданици, минавайки близо до мястото, където бях заловен, видели голяма черна маса със странна форма, която лежала на земята; средната й част достигала на височина човешки ръст, а краищата й се простирали наоколо в кръг, заемайки площ, по-голяма от спалнята на негово величество. Не било живо същество, както отначало се страхували, тъй като странният предмет лежал неподвижно на тревата и някои от тях го обиколили два-три пъти; неколцина се покачили на раменете на другарите си и стъпили на върха, който бил равен и плосък; тропайки с крака по него, открили, че отвътре е кухо. По тяхно скромно мнение този предмет вероятно принадлежал на Човека-планина и ако било угодно на негово величество, те биха се заели да го пренесат само с пет коня. Веднага разбрах за какво се отнася; и много се зарадвах да чуя тази новина. Изглежда, че когато след корабокрушението съм стигнал до брега, бил съм толкова замаян, че преди да дойда до мястото, където легнах да спя, шапката ми, която бях притегнал с връв под брадичката, докато гребях, и се беше държала през всичкото време, докато плувах, паднала, когато съм излязъл на суша; вероятно по някаква случайност връвта се е скъсала, без да забележа, и аз си мислех, че съм загубил шапката си в морето. Помолих настоятелно негово императорско величество да даде заповед да ми я донесат колкото е възможно по-скоро, като му обясних какво представлява намереният предмет и за какво служи. На следния ден коларите я докараха, но не в твърде добро състояние: бяха пробили две дупки в периферията, на инч и половина от ръба, и бяха закачили две куки в дупките; тези куки били вързани за хамута с дълго въже и така шапката ми била влачена над половин английска миля; но тъй като полето в тази страна е извънредно гладко и равно, беше се повредила по-малко, отколкото очаквах.

Два дни след тази случка на императора, който бе заповядал частите от войската, квартируващи във и около столицата, да бъдат в бойна готовност, му хрумна да се позабавлява по твърде странен начин. Той ме помоли да застана като древния колос с колкото е възможно по-разкрачени крака. После заповяда на своя генерал (той беше стар, опитен военачалник и голям мой покровител) да построи войските в сгъстен строй и да ги прекара в параден марш между краката ми; пехотата маршируваше в редици по двадесет и четири души, а конницата минаваше в редици по шестнадесет под звуците на барабани, с развети знамена и насочени напред копия. Тази войска се състоеше от три хиляди пехотинци и хиляда конника. Негово величество бе дал заповед по време на парада всеки войник да спазва, под страх на смъртно наказание, най-строго приличие спрямо моята личност; това обаче не попречи на някой от по-младите офицери да вдигнат очи нагоре, когато минаваха под мен. И да си призная истината, панталоните ми по това време се намираха в такова лошо състояние, че даваха повод за смях и възхищение.

Бях изпратил толкова много изложения и молби за освобождаване, че негово величество най-после постави въпроса на обсъждане в личния си кабинет и след това в държавния съвет, където против искането ми се обявил единствено Скайреш Болголам, който без никакво предизвикателство от моя страна бе благоволил да стане мой смъртен враг. Но въпреки неговите възражения предложението бе прието от целия съвет и утвърдено от императора. Този министър беше „галбет“, т. е. главен адмирал; ползуваше се с доверието на господаря си и имаше опитност в държавните дела, но беше винаги в мрачно и кисело настроение. Както и да е, най-после го убедили да отстъпи, ала той успял да издействува да го натоварят със съставянето на договора, по силата на който щях да бъда освободен и в който трябваше да се закълна, като сам определи всички условия в него. Този договор ми бе донесен лично от Скайреш Болголам, придружен от двама подсекретари и няколко високопоставени личности. След като ми прочетоха условията, поискаха да се закълна, че ще ги изпълнявам — най-напред по обичая на собствената си страна и след това по начина, предписан от техните закони, като държа десния си крак в лявата си ръка и поставя средния пръст на дясната си ръка на темето, а палеца върху крайчеца на ухото. Но тъй като читателят може би ще полюбопитствува да научи нещо за стила и начина на изразяване, присъщи на този народ, както и да узнае условията, при които ми бе възвърната свободата, аз, доколкото можах, преведох дословно целия документ и го представям тук на читателите си.

„Голбасто Момарен Евламе Гурдило Шефин Мули Ули Гуе, всемогъщият император на Лилипутия, радостта и ужасът на вселената, чиито владения се простират на пет хиляди блъстръги (обиколка около дванадесет мили) чак до края на земното кълбо; цар на царете; по-висок от всички синове човешки; владетел, чиито нозе стигат до центъра на земята и чиято глава опира в слънцето; и кимне ли с глава, коленете на всички земни царе се разтреперват; ласкав като пролет, приятен като лято, благодатен като есен, страшен като зима. Негово върховно величество предлага на Човека-планина, пристигнал напоследък в нашите небесни владения, следния договор, който, той с клетва ще се задължи да изпълнява:

Първо. Човекът-планина не ще напуща нашите владения без наше разрешение, подпечатано с нашия голям печат.

Второ. Той не ще се осмелява да идва в нашата столица без наша изрична заповед; и в такъв случай жителите ще бъдат предупреждавани два часа по-рано, за да се приберат по домовете си.

Трето. Гореспоменатият Човек-планина ще се разхожда само по главните ни пътища и не ще се опитва да ходи или ляга по ливади или житни ниви.

Четвърто. Когато се разхожда по споменатите пътища, той ще бъде крайно внимателен да не стъпи върху тялото на някой от любимите ни поданици, конете или колите им; нито ще взема в ръце когото и да било от гореказаните наши поданици без тяхно лично съгласие.

Пето. Когато се наложи да се изпрати бързо съобщение, Човекът-планина ще бъде длъжен да носи в джоба си вестоносеца и коня му, като прави по едно шестдневно пътуване всеки месец и връща невредим поменатия вестоносец (ако това се изисква) при нашата императорска особа.

Шесто. Той ще бъде наш съюзник срещу враговете ни от остров Блефуску и ще направи всичко, каквото може, за да унищожи флотата им, която сега се готви да нахлуе в страната ни.

Седмо. Казаният Човек-планина ще помага през свободното си време на нашите работници и ще им съдействува, като ги улеснява да вдигат някои големи камъни, за да се облицоват оградата на главния парк и други наши кралски сгради.

Осмо. Гореспоменатият Човек-планина ще представи в срок от два месеца точно измерване обиколката на границите на нашите владения, като обиколи брега и го пресметне в свои крачки.

Последно. След като положи тържествена клетва, гореспоменатият Човек-планина ще получава дневна дажба от храна и напитки, достатъчни за изхранването на 1728 наши поданици, ще има свободен достъп до нашата кралска особа и ще получи и други отличия в знак на нашето благоволение. Съставено в нашия дворец Белфаборак на дванадесетия ден от деветдесет и първия месец на нашето царуване.“

Заклех се и подписах този договор с голяма радост и задоволство, макар и да намирах, че някои от условията бяха под достойнството ми; но това се дължеше изцяло на злата воля на великия адмирал Скайреш Болголам. Веднага след това катанците на веригите ми бяха отключени и аз бях напълно свободен. Сам императорът ми оказа честта да присъствува лично на цялата церемония. Аз му изразих благодарността си, като се проснах по очи пред

него, но той ми заповяда да стана и след много ласкави фрази, които, за да не бъда упрекнат в суетност, няма да повторя, добави, че се надявал да бъда полезен слуга и да заслужа всички милости, с които вече ме е дарил или с които би ме удостоил в бъдеще.

Любезният читател вероятно е забелязал, че в последното условие за моето освобождаване императорът обещава да ме снабдява с храна и напитки, достатъчни за изхранването на 1728 лилипути. След известно време запитах един приятел от кралския двор как са определили това число и той ми каза, че математиците на негово величество, след като измерили ръста ми с помощта на квадрант и намерили, че той надвишава техния в отношение дванадесет към едно, заключили от подобието на телата ни, че моето тяло трябва да има обем 1728 пъти по-голям от техните тела и следователно ще се нуждае от толкова храна, колкото е необходима за такова число лилипути. Оттук читателят може да добие представа за изобретателността на този народ, както и за разумното и точно стопанисване на имуществото от този толкова велик владетел.