Камен Калчев
При извора на живота (6)

I

Настаниха ме да живея в лятната кухня, до хамбара. Под същия навес се намираше кочината на прасето и една дървена колиба, в която синът на кмета отглеждаше питомните си зайци. Те бяха само два — с бяла козина и червени очи. Аз спях върху раклата, в която държаха царевичното брашно и триците. Нощем чувах как мишките притичват от едно място на друго и дълго не можех да заспя. Кметицата ми каза:

— Не се плаши, те не ядат хора. Търсят сланина, а сланината аз съм я затиснала в качето с два камъка.

Наистина под водника имаше едно черничево каче и една зелена делва, в които държаха сланината и сиренето. Нощем аз се страхувах да погледна към това мише сборище, завирах главата си под чергата, запушвах ушите си и се мъчех да не чувам нескончаемото цвърчене.

Прекарах само няколко дни в тази паянтова лятна пристройка, оплетена с дъбови пръти. И понеже не можех да свикна с шума и трополенето на мишките, които не се бояха от котката, помолих да се преместя на хармана, в сеното. Там нямаше ни мишки, ни зайци, ни прасета. Пък и въздухът беше друг, идеше направо от гората. При това на хармана беше видело — светеха ми звездите, грееше луната: ту кръгла, ту нащърбена, ту извита като сърп и винаги добра и вярна спътница на заспалата земя. Аз много я обичах. И досега свързвам нейния тъжен лик с детските си спомени. Гледах я с часове как плува сред звездите и притварях очите си, успокоен от студените й лъчи.

В сеното беше топло и меко. Завивах се с чергата, а торбичката, която си носех от къщи, постилах за възглавница, за да не ми боде на лицето и да ми напомня за мама, за милата бабичка и за всичко, с което се бях простил и разделил, за безгрижното ми детство. Понякога, когато ми беше много тежко, притисках лицето си до извехтелия конопен плат и го напоявах със сълзите си. Защо плачех? Ако ме попиташе някой едва ли бих могъл да отговоря. Плачех може би за ливадата, която нямаше ограда, за зелената морава, дето пасеше в хубавите празнични дни кобилата на дядо Денчо. Плачех за приказките на баба, за имането, което постоянно търсехме и не намирахме. Плачех за високия орех, който се издигаше зад нашата къща и от който с часове съм гледал селото, декламирал със стихотворения, пял съм песнички, заучени в училището… Плачех за свободата си. Ала аз не разбирах това и ми се струваше, че съм много самотен, и затуй не се разделях с торбичката си, защото тя беше единствената, която ме свързваше с предишния ми живот.

На хармана близо до мене почиваха двата вола с дълги, остри рога, които блестяха на месечината като стъклени. Мир и спокойствие лъхаше от тия мълчаливи безсловесни домашни животни, които цяла нощ преживяха полупритворили очите си, замислени, уморени, примирени със съдбата си. Те сякаш лежаха тук на хармана близо до купата сено, за да ме пазят от злите нощни духове. Кокошките спяха в шумата на старата черница и от време на време къркаха. Там в тъмното се спотайваха разни вампири и таласъми, крилати дяволи и всевъзможни други чудовища, готови да ме нападнат, когато заспя. Аз знаех това и често се будех от скимтенето и пърполенето им между клоните на черницата. Добре, че воловете лежаха близо до мене и ме вардеха.

Имах още един открит неприятел и с него дълго не можах да се помиря. Това беше кучето. Аз знаех и от по-рано, че това е най-лошото куче в нашето село, ала едва сега разбрах какво значи лошо куче. Макар и вързано, то се изправяше на задните си крака, дърпаше яростно синджира и лаеше разпенено, готово да се хвърли на шията ми.

Кметицата ме успокояваше:

— Не се плаши, то хора не яде. Хвърли му едно къшейче хляб.

Аз хвърлях къшейче хляб, ала къшейчето не укротяваше яростния звяр, който очевидно искаше не хляба, а мене. Много Хляб раздадох, много добри и ласкави думи изрекох и пак кучето не ме призна за човек от семейството. Винаги ръмжеше и тракаше със зъбите си, когато минех покрай него. И аз разбрах, че трябва да си кротувам и да не се отпускам. То беше жилаво, черно селско куче, с лъскав косъм и зли, малко продълговати очи, които никога не ме погледнаха с добро чувство, даже и когато му раздавах щедро хляба си от торбата. Проклет звяр! Колко пъти съм го сънувал! При това някой му беше отрязал опашката и така ми се виждаше още по-зловещо.

Иначе на хармана беше хубаво, тихо и спокойно, а аз се отдавах на детския си сън, както всички животни, които спяха наоколо ми. И се събуждах рано сутрин заедно с кокошките. Те щъкаха из хармана, кълвяха житни зрънца и червейчета, понякога налитаха и на мене по погрешка и ме събуждаха, без да искат, учудени и изплашени от рошавата ми коса. Аз се надигах от сеното, оправях конопените си гащета, преплещях торбичката си, отивах при герана да се наплискам със студена вода, за да се разсъня, и тутакси започвах трудовия си ден, както това правеха всички.

Лятно време на село всички работеха като добитъка от сутрин до вечер, без почивка. Бореха се със земята, белким някога я надвият. Не оставяха на мира и нас, малките. Повличаха ни в общия мравуняк и ни гонеха по полето и по нивите, докато заваляваха ноемврийските дъждове, докато паднеше снегът.

Не ми тежеше работата, нито дори ранното ставане. Тежеше ми обедът и вечерята, когато се събереше цялата фамилия на кмета около кръглата софра. Най-напред сядаше той, чичо Сава, старейшината; до него — жена му; от другата страна — синът му, по-малък от мене, но голям всезнайко и умник. След това идваше дъщеря му, мома за женене, която всяка вечер излизаше на пътя да разговаря с ергените. На края на софрата седеше баба Тота, майката на кмета, с бели като сняг коси, оглупяла твар, която ядеше много и лакомо. И някъде близо до нея се свивах и аз, коленичил на рогозката. Стараех се да бъда незабелязан, да не се чувствува присъствието ми. Искаше ми се да ме забравят, да не мислят за мене. А се случваше все тъй, че аз ставах център на разговора. Обикновено почваше да ме заяжда всезнайкото. Той не откъсваше погледа си от мене, правеше ми някакви знаци, намигаше ми за нещо, докато накрая баща му го перваше с дървената лъжица през ръцете:

— Какви са тез маймунджилъци, Минчо? Я гледай отпреде си, доде не съм ти счупил мотовилките! Чуваш ли?

Минчо навеждаше засрамено очите си, а през туй време майка му се обръщаше към мене с напевния си глас:

— Ти си по-голям от него, не го закачай. Хайде, яж!… Защо не ядеш? Вземи порязаницата де! Не ти ли харесват нашите гозби. Сърбай!

Аз пресягах с дървената лъжица към общата пръстена паница, гребвах си от пилешката чорба и докато я поднеса до устата си, половината се разливаше по софрата. Минчо се хилеше. Единият му зъб беше избит — ритнало го беше магарето преди една година.

Минчо е по-малък от мене с две години, а главата му прилича на възрастен, има две бръчки около устата, ушите му са увиснали, челото му е тясно и високо и обраснало до половината с жълта, четинеста коса. Той има голяма уста — като се засмее, още малко и ще достигне до ушите му. Говори бавно, разсъдливо, като старец. И разбира всички тайни неща, за които аз още не се досещам. Почти винаги, когато сядаме да се храним, той ми казва да затворя дюкяна си и докато се сетя, че трябва да закопчея отпред конопените си гащи, всички се превиват от смях и това създава истинско удоволствие на Минчо. Той не ходи на работа, защото е болнав и от слънцето му прилошава. Аз не знам каква му е болестта, но над слепоочията му има сини жилки и очите му, кръгли като петачета, премигат често-често, когато се нервира. Той много се нервира и затова му казват да стои повече на сянка. Може би и затова е толкова бледен и прилича на поникналите картофи в мазето. Селските момчета му викат Свраката и това още повече го ядосва. Всички казват, че се е метнал на майка си. Тя също е слаба, висока, суха като върба, нервна, със сини очи и една брадавица близо до носа. Брадавицата не е голяма, но аз винаги я гледам, колчем се обърна към нея, сякаш няма нищо друго на лицето й, което да заслужава моето внимание. Това ядосва жената и тя често ми прави бележка да не се заплесвам много. Аз навеждам главата си, ала не зная що да сторя. Надигна ли отново очите си, тутакси се заглеждам пак в брадавицата като омагьосан. Не мога да се освободя от тази брадавица. И усещам, че ще ям голям пердах за това мое любопитство.

Чичо Сава беше по-друг — пълен, тромав, добър. Винаги си спомням как мама го би с точилката по гърба и затова и аз не се боях много от него, макар да беше кмет и управител на селото ни. Всъщност в него нямаше нищо забележително, за да го гледам и да му се плаша, освен дървения молив, който постоянно стърчеше зад ухото му. На пръв поглед чичо Сава изглеждаше недостъпен, дори и страшен. Имаше четвъртито, избръснато лице с големи челюсти и гърбав нос. Очите и веждите му бяха черни, косата — бяла и остригана по войнишки. Гласът му беше плътен, дебел и напълно отговаряше на кметската му служба; не е възможно да се управлява едно село с тънък глас. Такъв кмет никой нямаше да го слуша. Освен български чичо Сава говореше и английски. Чувал съм го на нивата, когато жънем, да казва цели изречения на английски, без да заеква. Бил, казват, в Америка, в град Мадисон. Аз не зная къде е този град, но за него често се говори в нашето село. Всички по-възрастни хора, дори и моят баща на времето са ходили в Америка и все в този град Мадисон. Американците от нашето село се отличават по това, че знаят много. Да не говорим за световната политика, която бистрят цяла зима, увесили нос над дървените, охлузени маси в кръчмата. Някои от тях са позастарели, други са болни — и досега не могат да се отърват от задуха и ревматизма, които са спечелили в Мадисон. А един горненец се беше завърнал, пак оттам, с отрязана ръка и му викаха Чолака. С една дума — нашите американци бяха доста поизтънели и говореха за Мадисон с озлобление. Само чичо Сава не съжаляваше, че е бил в тая далечна страна, защото там е притежавал пивница и е продавал бира. Аз съм го виждал на снимка, фотографиран в пивницата, с бяла престила, с халба бира, от която прелива гъста, бяла пяна. На тази снимка чичо Сава е весел и засмян и до него стои съдружникът му, също с чаша бира. И двамата се чукат и пият щастливи, че имат пивница. От тия неща аз тогава нищо не разбирах, но казваха, че чичо Сава измамил своя съдружник и заграбил парите му от касата на пивницата. Как стават тия неща, не ми е ясно още, но изглежда, че е вярно, защото единствен чичо Сава се завърнал с много пари от Мадисон. По английски на парите казват „мъни“. И това много ми е чудно. Често съм чувал чичо Сава да казва: „Имаш ли мъни, цяла Америка е твоя!“. Изглежда, че и сега чичо Сава има много мъни, защото държи в ръцете си цялото ни село. Казват, че ги пущал постепенно в обращение, за да не правел впечатление на другите американци от нашето село. Да, всеки са ражда с щастието си. Сега чичо Сава търгува с яйца, а скоро ще отвори и кръчма. От няколко години е кмет на селото ни, макар да не разбира много от писмена работа. Когато дойдат по-големи началници от Дряново или от Търново, той извиква на помощ бившия писар, приятеля на баба, да му помогне и да го оправи в сложната машинария на селското управление. Бившият писар има вкъщи една дебела книга, озаглавена „Село и закони“, и с нея отива винаги в общината, колчем го повика чичо Сава.

В нашата община има само една стая, която всички наричат „канцеларията“. В нея има една дървена маса, покрита с извехтяла амбалажна хартия. Зад масата седи чичо Сава и управлява. От дясната му страна се намира телефонът, който звъни в годината два или три пъти, ала това е достатъчно, за да се запомни от всички. Казват, че когато чичо Сава говорел по телефона, падала мазилката от тавана на канцеларията, а разсилният и горският стояли прави и мълчали. Но изглежда, че това е малко преувеличено.

Всъщност чичо Сава не е лош. Той често казваше на жена си, когато наближаваше да станем от софрата:

— Пак изсърбахте кокалите, не остана нищо за момчето!

И сам отделяше парче месо от кълката, която глождеше и която му се полагаше по право да изяде. Аз преглътвах месото, без да го сдъвча, и потъвах от срам. А Минчо викаше, като се хилеше кой знае защо, че трябвало да ми дадат трътката. И баща му пак го перваше през ръцете и му казваше „маскара“. Тая дума не знам какво значи, но съм сигурен, че Минчо напълно я заслужава.

Да, каквото и да правех, разговорът на софрата все около мене се завъртваше и аз много страдах от това и никога не си дояждах. Бързах да се махна, макар и гладен, отколкото да се притеснявам, заобиколен от тези чужди хора. Но какво да се прави! Тук имаше други нрави, други закони! Никой нямаше право да става от софрата, докато чичо Сава, старейшината, не се нахрани. А той ставаше последен. Ядеше дълго, сърбаше шумно, дробеше си люти чушки в паницата, дъвчеше бавно и грижливо със златните си зъби, направени в Америка; смучеше кокалите и после ги хвърляше на кучето, което стоеше отвързано и клекнало пред кухнята, изплезило дългия си език. Накрая, като се нахранеше, даваха му стомната, надигаше я и дълго пиеше студена вода, за да утоли огъня си. После ставаше, като се прекръстваше набързо. Жените също се прекръстваха и тутакси почваха да разтребват. Аз често забравях да се прекръстя и Минчо винаги ме ковладеше на баща си. Разбира се, чичо Сава не ми се караше, но понякога ми подмяташе:

— Кой те е учил на тия безбожни работи? Бачо ти Къню ли? Кръсти се де! Няма да ти се откъсне ръката!

— Аз се кръстя.

— Има една висша сила над нас, която всичко направлява. Няма да я надхитрим нито ти, нито аз! Бог всичко вижда!

— Ами, вижда! — възразяваше Минчо. — Нощем нищо не вижда!

— Ти отде знаеш?

— Филчо ми каза.

— И Филчо като тебе се знае! Хайде, вървете да събирате кумбули в градината, че окапаха и ще изгният.

— Аз не пия ракия — продължи хлапакът, — който пие ракия, да събира кумбули!

Баща му го гледа продължително, сякаш обмисля кое ухо да хване, после добавя с непреклонния си бас:

— Вземай кофата и върви в градината! Чуваш ли?

— Няма да я взема… Защо не ми даде онзи ден една глътка? Мислиш, че не мога да си наточа сам от буренцето, а? Мога! Мога!

— Гледай го ти хубостника какви приказки приказва на баща си!

— Мога, мога и в тъмното да го налучкам…

— Марш оттук, маскара с маскара, да те не гледат очите ми!

Минчо се отдръпва по-настрана, ала не си отива, продължава да нарежда като стара жена и това ядосва още повече баща му. Лятната жега е толкова голяма, че чичо Сава се отказва да гони и да наказва сина си. Махва с ръка и се оттегля в мазето да спи на хладничко, докато минат обедните горещини.

Ние с Минчо вземаме по една кофа и отиваме в градината да събираме окапалите плодове. Наоколо е тихо, жужат в далечината жетварките, носи се монотонното бръмчене на мушиците. Минчо се завира в храсталаците под сянката и го чувам да вика:

— Ти събирай, пък аз ще постоя на сянка… Тъй ми каза докторът.

Главата ми тежи за сън. През клоните на дърветата се стрелкат палещите лъчи на слънцето. Аз събирам разпилените плодове из тревата, слагам ги в кофата и чувам като в просъница гласа на момчето откъм храстите:

— … Филчо има пистолет! Барабанлия. Вчера го видях.

След туй всичко затихва, умира, заглъхва в летния зной, разперил белите си криле над градината. Наоколо се жълтеят кумбулите, покрили зелената морава, узрели и презрели. Трябва да ги събера, а тъй ми се спи! Една калинка пълзи по ръба на кофата. Аз я вземам на пръста си, издигам я високо и я питам да ми каже накъде ще се оженя. Тя разперва шарените си крилца и отлита към гората. Сега там е прохладно. Още малко, и аз ще падна в кофата надолу с главата и ще заспя. „Калинке-малинке, покажи ми, накъде ще се оженя?“ Жълти, зелени кръгове се въртят пред очите ми, всичко се слива в едно. И изведнъж чуквам челото си в ръба на кофата, събуждам се и чевръсто започвам да грабя с две шепи окапалите плодове и да ги хвърлям в бездънната кофа. Мушиците, бръмчат, жетварките се надвикват в житата, които вече са се запържили и скоро ще ги жънем. Аз знам, че лятото се е настанило навред и трябва да се работи.