Камен Калчев
При извора на живота (20)

V

Нашата хубава есен, изпълнена с благоуханието на гроздето и ябълките, с вкуса на меда и сладкото вино, с меката светлина на слънцето, което продължава да залязва зад Орлово гнездо… Нашата добра есен с училищните звънци и детските гласове, изпълнили тревясалия двор и класните стаи. Нашата есен с подранилите мъгли, с дъждовете и калните пътища, по които скърцат волските коли, претоварени с дърва и шума за огрев и храна за добитъка. Нашата чудна, сиромашка есен, пристигнала бавно и незабелязано откъм Беглишки харман, Орлово гнездо, Османов кладенец, Синия вир, Янкова ливада и Лисичите гори. Нашата есен пълзеше предпазливо и безшумно, сякаш се боеше да не ни изплаши, заобикаляше селото, прескачаше плетищата, нахълтваше в дворовете, покриваше със слана градините, прихлупваше с мъглите си цялото село. Дошлите пътници от далечни краища питаха:

— Има ли село тук, няма ли?

И чак когато чуеха лаенето на кучетата, заровени някъде дълбоко в мъглите, разбираха, че на това място живеят хора.

Нашата есен — хубавата, сиромашката, тъжната есен — настъпи!

Брат ми занесе на Дончо Петров („моден шивач“) едно старо мамино палто да го прекрои и да му ушие балтон за зимата. Дончо Петров огледа старата шаячна дреха, мери плата с един сантиметър, въртя брат ми пред едно счупено огледало и накрая отсече:

— Балтон не, но полушубка да! Ще стане!

Брат ми взе старото палто и започна да го мери, застанал пред огледалото.

— Късо е — усмихна се Дончо Петров, — ако отпуснем пешовете, ще скъсим ръкавите. А с къси ръкави никой не ходи. Най-добре полушубка. Практично и младежки! Сега се носи!

— Добре — съгласи се брат ми, — само че модерно, нали?

— Ние шием само модерно — каза Дончо Петров.

Брат ми седна, извади бележника си и започна да рисува шивача. Дончо Петров много се зарадва.

— Слушай, Къна, направи ми една фирма. Ще поискам боя от Митя ковача.

— Няма защо да искаш боя от Митя ковача — рече брат ми, — аз ще ти направя фирма с пастелни бои на картон.

— Не, аз искам на ламарина.

— Добре, на ламарина. Вземи боя от Митя ковача. Стой сега мирно, да ти изрисувам очилата.

— Без очила съм по-младолик. А за фирмата помисли. Ще ти спадна малко от шева.

— Лесна работа. Една фирма нищо не струва.

След два дена Дончо Петров окачи новата фирма. Червен фон, зелени букви. Ножица.

— Не ми харесва, братле! — рече Дончо Петров. — Къде се вижда, че тук се шие мъжка мода?

Брат ми взе фирмата. След една седмица се появи нова ламарина. На нея беше нарисуван сам Дончо Петров, усмихнат, с ножица в ръката.

— Е, това е вече друго. Сега вече друго говори.

И славата на брат ми гръмна като голям фирмописец. Започнаха да му правят поръчки: обущарят, ковачът, бръснарят, кръчмарите. Едни му даваха по някой лев, други му плащаха в натура: буца сол, малко захар, малко газ. А бай Митю ковачът ни наточи брадвите и ножовете, сякаш щяхме да ходим да се колим с някого.

Като гледаше солта и парите, които получаваше брат ми, баба се ухили до ушите и каза на мама:

— Аз нали ти казах, че ръцете му са златни!

Мама мълчеше замислено. После каза:

— Сѐ дружко си е да си получава редовна заплата. Фирмите се свършиха. Да видим сега какво ще прави.

Разбира се, брат ми се занимаваше и с къщната работа: хранеше воловете, чистеше ги. Ходеше в гората за дърва. Подкастри дръвчетата в градината, обви ги с хартия, за да не ги обелят зайците през зимата, даже засади няколко нови дръвчета, които получи от дряновския разсадник. И все пак имаше дни, когато не знаеше какво да прави. Тогава чух от него думата „безработица“.

Отначало аз не знаех какво значи това. Но като обикалях шивачницата на Дончо Петров, обущарницата на Иван Димов, ковачницата на бай Митя, виждах, че става нещо нередно. Модният шивач клатеше краката си, седнал на масата; елегантният обущар забиваше клечки в калеврите; бай Митю правеше петала за магаретата от стари, ръждясали обръчи. Само в кръчмите и бозаджийница „Барцелона“ се събираха селяните и бистреха политиката.

Брат ми също ходеше в кръчмите, разговаряше със селяните, рисуваше ги. Ала те бяха вече свикнали с него и не му обръщаха внимание. Отвред ни притискаше сиромашията. Селото ни приличаше на казан — наоколо се издигаха заснежени баири и варовити скали, а по средата в тоя казан бяхме ние: мъже, жени, деца, стари и млади, вряхме в казана и се пържехме. И никой не знаеше докога ще трае това. Понякога, веднъж-дваж в месеца, чичо Сава въртеше телефона до Дряново:

— Альо, альо, околийското! А бе какво стана с ония търговци бе? Ще вземат ли тютюня, или няма да го вземат? Питат хората. Не знам какво да им отговоря. Да чакат. Е, добре де. Ами какво ще ядат? Тютюн не се яде. Така си е. Всяко нещо си има мярка. Ами че тъй де, забравихте ни! Хич бива ли?

Мъркаше котката в огнището, блееха овцете в кошарата, мучаха воловете в обора, врещяха козите. Кой се мъчи там? Старата кашля. Отново я гази задухата. Брат ми слуша и се мръщи. Мама стиска зъбите си и мълчи. Аз гледам през прозореца: „Ще изкара ли зимата?“.

Дълги нощи. Тъмни нощи. Не се свършват. Нямат край. Мама ме праща да купя захар, за да сварим липов цвят за баба, дано й мине кашлицата.

— Иди — вика ми тя, — поискай на вяра.

Аз знам какво е това „вяра“. Тичам в дюкяна на чичо Сава и гласчето ми звъни:

— Дай ми на вяра.

Селяните ме гледат. Усмихват се. Аз се срамувам. Бягам вкъщи. Плача от срам. „На вяра!“. Никой не ми вярва! Никой! Те ми се смеят! Ще ги върнем ли?

— Всичко е писано в тефтера — казва брат ми, — ще ги върнем.

Той мълчи. Мама също мълчи. Не смеят да ме погледнат.

И неочаквано от Делиормана пристигна даскал Генчо. Фамилията отново се развълнува. Изпълни се с нови надежди. Сестра ми, сладкодумницата, не можеше да си намери място от радост. Постоянно се хилеше. Устата й стигаше до ушите. Зъбите й ни ослепяваха. Мама й викаше: „Стига си се зъбила!“. А тя ни отговаряше:

— Даскал Генчо спечелил две хиляди лева на лотария. Купил си билет в Разград… Предлага на бати Къня да отворят сладкарница.

Настъпва обрат в нашия живот.

— Мамо — вика сладкодумницата, — големи пари ще падат? Иди в Дряново и кажи на кумеца да ми даде боза на вересия, за начало!

Мама мълчи. Баба се обажда от собата:

— Иди, Гано, при кумеца да им даде на вяра!

Пак „вяра“. И ето, след една седмица брат ми и даскал Генчо отвориха сладкарница „Разград“. Взеха шивачницата на Дончо Петров, той самичък им я преотстъпи, удари кепенците, нямал сметка. И увисна нова фирма. Младите търговци подредиха рафтовете, наредиха маси, столове. Аз бях много щастлив — щях да ям сладки, колкото си искам! В един гюм докарваха бозата от Дряново („на вяра“) и докато я докарат, тя съвсем се вкисваше. Ала селяните я обичаха резливичка. И аз я обичах резливичка.

Сладкодумницата метеше всяка сутрин сладкарница „Разград“ и пееше. Брат ми и даскал Генчо стояха изправени зад тезгяха и чакаха клиентелата. Отначало селяните идваха от любопитство да видят новите търговци, оглеждаха рафтовете и мълчаха. Брат ми и даскал Генчо ги гледаха в ръцете дали няма да купят нещо. След дълго колебание чичо Сава изпи една боза, намръщи се и каза:

— Моята грушова по̀ я бива от вашата боза. Вкиснала се е!

И оттогаз чичо Сава не стъпи в сладкарницата. А Дочоолу викаше понякога от пътя:

— Как върви търговията, даскале?

Младите търговци не му отговаряха. На глупави шеги не обръщаха внимание. По едно време включиха и мене в търговията. Дадоха ми една стомна и ме пратиха на улицата да продавам боза. Аз взех стомната, но понеже ме беше срам да ходя самичък из улицата и да викам: „Боза, купете си боза!“ взех Филчо и го помолих да върви с мене, докато продадем бозата. Филчо дойде с голяма радост, даже взе стомната, и тръгнахме от единия до другия край на селото. Никой обаче не си купи боза. Всеки минаваше, разпитваше ни колко струва една чаша и си отминаваше. На втория ден Филчо счупи стомната и търговията ни се свърши.

Спомням си, за тази счупена стомна ядох голям пердах от брат си. За пръв път ме би жестоко. И аз дълго му се сърдих. Не стъпих вече в сладкарницата им. Нека си ядат бонбоните, нека си пият бозата! Проклех ги, както ги прокле чичо Сава. И клетвите ми ги настигнаха. След един месец сладкарница „Разград“ беше затворена. Удариха й кепенците.

Даскал Генчо се повъртя още малко из село и след това замина в Делиормана. Дано отново спечели на лотария в Разград. Сладкодумницата пак остана самичка при старите сватове — да им шета и да им угажда. И да плаче по цели нощи самичка, заслушана с присвито сърце в цвърченето на мишките по тавана. Да гледа караконджовците и вълците как прескачат през оградите и как се гонят из дворовете и харманите. Да разговаря с вятъра и с птиците и да им се смее в съня си.

Времена, времена!…

Аз станах замислено, тъжно момче. Източих се, изтънях. Учителят по аритметика, който заместваше госпожица Маринова (стар, разсеян човек), току ме питаше:

— Ти, какво? Глисти ли имаш? Защо си отслабнал?

— Нямам! — виках аз обидено. — Нямам!

— А, да, той беше друг с глистите… А ти защо си слаб? Какво ти е? Закусваш ли? Трябва да закусваш… Яйца, мляко.

— Закусвам — лъжех го аз, за да ме остави на мира, — всичко ям, всичко си имаме: и яйца, и мляко, и сирене!

— Е, тогава защо слабееш?

— Защото съм лош!

— Тъй ли? Излез до прозореца! Застани прав!

— Няма да изляза! Няма да застана!

— Стой на колене!

— Няма!

Той взема една дълга пръчка, пресяга към мене и ме тупва по остриганата глава. Аз излизам от чина, отварям вратата и напущам класната стая.

Викат ме в учителската стая.

— Защо си толкова вироглав?

Аз мълча.

— Онемял ли си? Защо не отговаряш?

Срещу мене стои бялото шкафче, на което е нарисуван голям червен кръст. Спомням си за госпожица Маринова. Къде ли е тя? Спомням си за кукумявката, която ме одраска… За раната… За йода… Пак за госпожица Маринова. И заплаках.

— Защо плачеш?

Добрите ги няма вече тук, за да кажа защо плача.

— Какво ти е?

Зная ли какво ми е? Тъжно ми е, пусто ми е, ядосан съм. Искам да мълча, да ходя, да скитам, да не срещам хора, които постоянно ще ме съветват и постоянно ще ме питат: закуси ли, защо не си закусил.

Излизам от учителската стая, скитам из двора, връщам се вкъщи.

Брат ми стяга стария си куфар. Стария Панталей пътник с двете каишки, които го придържат да не се разпадне, да не се разглоби. В куфара са наредени дрехи, калъп сапун, кърпа за лице, вълнени чорапи.

— Отивам в София — казва брат ми.

Аз мълча. Едвам сдържам сълзите си.

— Ще търся работа — продължава той — и ако се заловя на добра работа, ще те взема при мене да учиш в гимназията.

— Аз ще стана обущар.

— Защо обущар?

— Това ми харесва.

— А защо не шивач, ковач?…

— Това ми харесва!

— Добре, ставай какъвто щеш. Въпросът е да завършиш основното си образование.

Мълча. Гледам го. Очите ми се пълнят със сълзи.

— Искам да дойда с тебе!

— Рано е още. След една година.

— Как ще изтърпя?

— Няма да я усетиш. Ти си малък. Пред тебе е животът.

Показва ми едно огледалце, изпречва го пред очите ми:

— Виж се какъв си смешен… Бива ли! Усмихни се!

Аз се усмихвам, а сълзите ми още повече текат.

— Може ли да си поръчам един чифт обувки? Моля. Веднага. Благодаря. Колко струват? На вяра? До Нова година. Благодаря, господине!

— Недей! — викам аз. — Недей!

Давя се в сълзите си и се смея.

Падат мъглите. Утихва селото. Големият оръфан куфар пътува с влака за София. Един младеж подпира главата си до него, дреме и се унася заедно с тайните на куфара. Какво ли го чака в София?

Аз се обръщам неспокойно в леглото, отмятам губера, гледам навън. Мъглата е тежка като оловото, като мъката. Не се виждат звездите, не се виждат пътищата. Баба кашля, дави се от задухата. Мама й подава зелената стомна да пие вода, дано й мине. Аз питам в полудрямката:

— Мина ли й?

— Ще й мине.

… Пред очите ми трептят огледала. Смея се на глас. Весело е. Мъглите са се дигнали. В стаята е влязло слънцето, звъни, играе. Баба вече не кашля, утихнала е, заспала е. Аз продължавам да се смея. Мама ме пита:

— Какво ти е? Защо се смееш?

— Весело ми е.

Светлините ме носят на златните си люлки, издигат ме високо, към непознатите краища на големия свят. С мене е и старият куфар, оръфаният куфар, в който е скрито богатството ми.