Камен Калчев
При извора на живота (2)

II

Случи се, както в книгата с червените корици. Но кой беше непознатият, дошъл посред нощ в сиромашката къща? Защо не се обади, когато му викахме? Кого търсеше?

Аз се бях сгушил до прозореца под губера и гледах звездите. Те бяха станали по-едри и по-светли… и звънтяха като капчуците. Кой беше този непознат? Защо не се обади?… Мислех за брат си, за Кралича, за всичко, което бях прочел тази вечер и което ставаше около мене, и заспах с ужасите на преживяното, зашеметен от звездите, надвесени над пребледнялото ми лице.

На сутринта, когато се разсъмна и светна наоколо, ние отворихме предпазливо заключената врата и излязохме на пруста. Беше студено. Духаше вятър и навяваше сняг пред дървения стобор. Водата в менците беше замръзнала, трябваше да я размразяваме на огнището, за да се измием. От устата ни излизаше гъста пара, сякаш пушехме тютюн.

Само в светлите, изпълнени със звезди декемврийски нощи можеха да се случат такива студове. Не знам дали камъните на оградата се бяха спукали от студа, но дървеното ведро в мазето се беше разпаднало от замръзналата вода, която бяхме забравили да излеем предния ден.

Обзети от снощния страх, ние не обръщахме никакво внимание на студа. По-важно беше да разберем кой е бил нощният посетител, дошъл без покана ни в туй, ни в онуй време в нашия дом. Мама ни предвождаше, взела кой знае защо палешника на ралото. Тя вървеше пред нас, а ние след нея. Отваряхме предпазливо вратите, викахме предварително и се оглеждахме. Не стана нужда да си послужим с „хладното оръжие“. Не намерихме разбойника нито в пруста, нито в стаята на брат ми, нито в мазето, дето беше най-тъмно и най-страшно. Намерихме само недогорелите клечки кибрит, с които непознатият си беше послужил, за да огледа по-внимателно стаята.

— Какво е търсил? — питахме се всички, изтръпнали от ужас и безсъние, и не можехме да си отговорим.

Още същия ден съобщихме на съседите за премеждието, ала и те, прости като нас, не можеха нищо да ни обяснят. Уверяваха ни, че това е сигурно апаш от долната махала; долненци напоследък ходели по къщите на горненчани да крадат брашно. Оплакваха се дори, че и на тях им липсвали две торби царевично брашно, с което мислели да изкарат до великите пости.

Очевидно трябваше някой по-умен от нас да разкрие тайната. Зае се баба Дена Политиканката. Тя, като човек с политически разбирания и като най-близък приятел на бившия общински писар, с когото бяха единомишленици, реши да развърже сложния възел. Бившият писар беше нисичък, слабоват старец с големи червени очи, за което всички го наричаха Електриката. Очите му, разбира се, не светеха нощем, но те бяха страшни като запалени главни и всеки, който ги видеше за пръв път, се стъписваше. Баба беше свикнала с писаря и през ден, през два ходеше при него да се осведомява за политиката. Той получаваше един вестник, чрез който запознаваше цялото село със световните работи. Баба се интересуваше повече от вътрешнополитическия живот. Тя беше се специализирала по министерските кризи. Щом дочуеше, че царят е повикал на разговор в двореца някой политически водач, започваше да прави с писаря комбинации.

— Този път от земеделците няма да вземат — казваше тя.

— Изиграха си козовете — добавяше писарят, — но може от драгиевистите.

— Не ми се чини.

— По̀ за вярване е от демократите…

— Ами ако надделеят ляпчевистите? Дали ще дадат амнистия?

— За амнистия сега всички приказват… Тя е разменната монета на двореца. Ще видим.

Като ги слушах как разговарят, все ми се струваше, че се сърдят на царя, дето не ги е извикал да ги направи министри. И ми ставаше жално, като гледах зачервените възпалени очи на писаря и набръчканото, измъчено и пребледняло лице на болната бабичка.

Тази сутрин ние отидохме заедно с нея при писаря да го осведомим за случката и да чуем неговото мнение. Той ни изслуша мълчаливо, премисли добре и после каза, без да му мигнат очите:

— Търсили са Къня… да го убият!

Баба трепна. Аз се улових за полата й да не падна.

— Какво се стряскате? — рече писарят. — В Дебелец пречукали трима миналата нощ!

— Защо?

— Политически противници!

Баба замълча. После пак запита:

— Какви противници?

Писарят се разсърди и очите му се зачервиха още повече:

— Ти като че падаш от небето… Властта затяга каиша след въстанието…

Баба въздъхна.

— Страх ги е — продължи той. — Това е въстание. Разбираш ли? Въстание!

— Не ме учи — засегна се баба, — ей ги пушките стоят още заринати в Калчовото.

Писарят я изгледа строго, после спря червените си очи върху мене. Аз се уплаших. Той приличаше на нощна птица с очила, които светеха. Защо ме изгледа така страшно и изпитателно?

Калчовото беше една стара, запустяла къща, в която, както стана по-късно известно, се бяха крили нелегални след разгрома на Септемврийското въстание. Говореше се също по-късно, че в тази запустяла къща въстаниците били оставили оръжието си и се оттеглили към гара Соколово. И всичко беше като в приказките.

Аз стоях между двамата старци и ги слушах.

— Какви пушки си скрила в Калчовото? — питаше я лукавият писар.

— То си е моя работа! — сопна се баба.

— Не знаеш ли, че излезе закон за предаване на оръжието?

— Че какво, като е излязъл…

— Трябва да се знае.

— Хич биля и не искам да го зная! — гневеше се старицата.

— Законите трябва да се познават, за да се избягват — умно заключи бабиният съмишленик и дигна строго ръката си, — а друг път за тези заровени пушки да не си продумала някъде!

— Аз само на тебе казвам.

— И на мене не бива да казваш!

— Че какво пък толкоз съм ти казала!

— Да, ти нищо не си ми казала и аз нищо не съм чул!… И момчето нищо не е чуло!… Нали тъй? — Той ми хвана ухото и изви лицето ми към себе си. — Нали нищо не си чул, а?

— Нищо — казах аз, целият пламнал.

А писарят се ухили и лицето му се покри с бръчки. Извитият му нос, червените му очи, прегракналият му глух и малко тъжен глас — всичко ми напомняше за бухала, който беше нарисуван в читанката. И аз хем се страхувах от този старец, хем пък ми беше любопитно да го слушам, също тъй както ми беше любопитно да слушам нощната птица, когато пее между комините и покривите над заспалото село.

— Хайде сега — заключи той, като пусна ухото ми, — вървете си и друг път — той се обърна към баба — не идвай при мене със свидетели!

— Какви свидетели?

— Лоша конспираторка си ти! — ядоса се той. — Не можах да те науча как да действуваш и какво да приказваш!

Старицата най-после се сети, че става дума за мене и изведнъж й олекна:

— То е още малко бре!… Него ли видиш?… Дети!… Нищо не разбира!

— Таквиз деца къща могат да подпалят… Хайде, вървете си със здраве! И друг път дръж сметка за думите си. Че едни закони са излезли, и мъртвите могат да измъкнат от гроба и да ги осъдят! Хайде, довиждане!

Той ни заведе до пътната врата, като ни побутваше, за да се отърве по-бързо от нас, ала баба не бързаше.

— Ами за Къня, бре — започна тя, — ти нищо не ни каза… Какво да правим? Да се оплакваме ли в общината?

— За какво? — намръщи се писарят.

— За снощния хайдутин.

Писарят се усмихна и стана още по-страшен:

— Защо се смееш? — попита го баба.

— Смях ме е на ума ти.

— Защо?

— Гарван гарвану око не вади! — рече бавно и отчетливо писарят. Аз го загледах учудено, а той ме чукна с пръста си по носа: — Затвори си устата!… Ще влезе някоя муха в нея.

— Мухи няма — рекох аз, — сега е зима.

— Бръмбари има…

— И бръмбари няма!

— Тогава ще си простудиш гърлото! — ухили се той и ме бутна, като отвори сам плетената вратичка. — При кмета няма защо да ходиш…

— Ами какво да правя?

— Времето само ще ти подскаже. Сега-засега трайко му е майката… — Той се огледа и сниши гласа си: — Зачестиха безследните изчезвания. В Дебелец измъкнали трима и по-рано петима… Да не говорим за Килифарево… Там чет нямат.

— Че наш Къню… каква работа има с килифарчени?

— Наш-ваш Къню няма!… Всички са комунисти! Благодари се на бога, че се е отървал. Повече не се оплаквайте… Разбра ли? Все едно че никой не е идвал у вас!… Хайде довиждане!

Вървяхме по утъпканата пъртина с баба и мълчахме. Валеше сняг. Едри парцали падаха и покриваха раменете ни. Скоро и двамата побеляхме, докато стигнем до къщи. Баба си приказваше нещо на себе си. Аз вървях отпреде й и я слушах. Беше ми интересно. Тя спореше с политическия си приятел. Очевидно той беше я наскърбил. И сега тя му отговаряше:

— Ха… Само ти разбираш. Ние пасем трева… Че какво пък?… Нека ги намерят… Ами! Ще намерят! Тъй се намира то!… На босия цървулите. Ще намерят! Тъй се намира то!

Аз се препънах в една буца лед, заплеснат в несвързаните приказки на разядосаната бабичка.

— … Тъй било то! Като са строги законите им, да заловят крадците. Ама не ги ловят ки! Защо им са. Лани две торби папурено брашно ни отмъкнаха. Тъй било то!… Оръжие ще ми търсят… Да го търсят!… Ами! Тъй било то!… Оръжие ще ми търсят! Нека го намерят. Дано гроба си намерят!

Тя говореше вече високо, на глас. Аз си мълчах и я слушах и ми беше много интересно. По едно време обаче тя разбра, че я подслушвам, бутна ме по гърба и каза сърдито:

— Не се мотай из краката ми. Какво зяпаш? Хубаво ти каза човекът да не зяпаш, коги говорят старите хора! Не е хубаво! Върви!

— Аз вървя.

— Не вървиш, ами ме зяпаш в устата.

— Не зяпам.

— Слушаш.

Замълчахме. Като влизахме в двора, аз я запитах:

— Къде са заровени?

Старицата пребледня, хвана ме за ръката:

— Ела!

Гледах я в лицето и не можех да я позная: ниска, грозна, посиняла от студа, съсипана от грижи и неволи. При това и аз й създавах сега нови тревоги и грижи.

Тя беше останала отрано вдовица, дядо ми умрял от някаква стомашна болест. Умрял и единственият й син, брат на майка ми. Бил млад, хубав, левент… ерген за женене. Веднъж на лов, като чистел оръжието си, без да иска, се самоубил. И оттогава баба свикнала да си говори сама на глас, като беседвала с умрелия, за да прогони тъгата си.

— Ела сам! — продължи тя, като ме дърпаше подире си. — Ще ти дам една дюля! Жълта!… Обичаш ли дюли?

— Обичам.

Тя ме заведе в килера, подигна един тежък капак, дълго се рови из раклата, дето държеше дрехите си, и измъкна оттам една голяма, жълта дюля и ми я подаде. Наоколо се разнесе сладкото благоухание на есента. Златният плод светеше в полутъмното килерче, като че ли държах слънцето в ръката си.

— Ха сега, върви си я изяж! И не казвай на никого каквото си чул!

Аз мълчах.

— Чуваш ли?

Тя ме изведе от килера и ме загледа в очите:

— Чуваш ли?

— Чувам.

— Дърта глупачка съм аз — започна да се укорява тя, — приказвам си каквото ми дойде на ума. Никакви пушки не съм заровила… Аз нарочно му казах, да го изплаша. Тъй ами!… Все той големец!… Нарочно му казах.

Влязохме в собата. Баба продължаваше:

— Какво ти оръжие! Боже, опази!… Хайде, върви си изяж дюлята, пък като се запролети, ще идем заедно с тебе да дирим имане на Беглишкия харман. Там е заровено под високия цер. Виждала съм го нощем да играе.

— Вярно ли е?

— Вярно. Само че на никого няма да казваш. Само аз зная къде е, защото съм го виждала да играе нощем.

— Как играе?

— Ей тъй. Измъкне се от земята и върви, върви нагоре и трепти, после пак се скрие… Постои в земята и подир пак изскочи!… И тъй до три пъти… А на третия път стои най-дълго…

— Жълти ли са пламъците му?

— Не са жълти. Бели са.

— Като слънцето?

— Не съвсем като слънцето. Приличат си… Ако са червени махмудии, и пламъкът е червен… Ако са жълти жълтици, и пламъкът е жълт.

— Като дюлята?

— Като дюлята, само че по-бели от нея.

Влязохме в собата. Баба седна до прозореца — нейното любимо място, отдето гледаше като от балкона на някакъв театър всички, които минаваха по улицата, разговаряше мислено с тях, кореше ги, съдеше ги, захваляше ги според заслугите им. Колко интересни неща виждаше тя през това прозорче! От нейния поглед не убягваше нищо. А като се умореше да гледа улицата обръщаше се към Беглишкия харман, дето играеше имането и дето бяха нивите и лозята. И там намираше какво да види и какво да придума.

Сега тя беше заета с мене. Разряза ми дюлята и ме накара да седна до прозорчето. Виждах, че я тревожеше нещо, защото започна пак да ме заглавиква с имането, което щели сме да търсим, като се запролети. Аз я слушах, а умът ми беше все там, в Калчовото, в запустялата къща, дето бяха заровени пушките. И на края, когато баба помисли, че е отвлякла вниманието ми аз запитах неочаквано:

— Кога ще изровим оръжието?

Тя изведнъж млъкна, взе хурката, която стоеше изправена в ъгъла, и ме удари по главата:

— Глупчо такъв!… Затуй ли ти дадох дюлята? Какво оръжие те е патило! Езика ти ще отрежа, ако още веднъж продумаш за туй нещо! Чуваш ли? Дай ми дюлята!

Аз млъкнах и не продумах за оръжието. Дюлята ми преседна на гърлото, едвам я изядох.

На другия ден баба се поболя и не се дигна цялата зима. Аз често отивах при нея, седях до възглавницата й и напевно й четях „Под игото“. Тя слушаше вглъбено и ме милваше по косата. Ние бяхме станали приятели с нея. Една голяма и страшна тайна ни свързваше, макар никога да не говорехме за нея.