Камен Калчев
При извора на живота (15)

V

В една широка, полутъмна стая, която наричаха хашево, беше накладен буен огън. Пламъците се виеха към почернялата баджа и стигаха чак до отвора на комина. Наоколо грееха калайдисани менци, окачени един до друг на водника. Светлината играеше по дъсчения таван и по лавиците, дето бяха наредени лъскави сахани и гледжосани паници. До огъня беше седнала на парцалена възглавница една дебела, пълна жена, която приличаше на циганка. Това беше свекървата баба Мара. Малко по-настрана от нея, в полумрака, седеше по турски върху рогозката свекърът дядо Стефан. Той беше се изгърбил над едно трикрако столче и режеше тютюн за лулата си. Като ни видяха да влизаме, и двамата се ухилиха, сякаш само нас бяха чакали.

— Ха, ей го и сватчето! Добре дошло, сватче! Седни де! Добре ни дошло! Откога не си идвало!

— Не, сватя — рекох аз, — дошъл съм да доведа кака и си отивам!

— Че седни де, седни за малко, барем да си стоплиш ръцете.

— Много бързам, свато.

— Тя работата няма свършване — рече баба Мара на подбив, — ами ела да ти покажа едно нещо. Таквоз нещо ти не си виждал.

Очите й светеха. Огънят играеше по лицето й. Приличаше на магьосница, излязла от пламъците. На ушите й висяха две големи, кръгли обици. Като се мръднеше, и те святкаха и подрънкваха.

— Ха, булка — рече тя на сестра ми, — отрежи на сватчто една порязаница хляб и му я посоли с червен пипер. А пък ти, сватче, ела да се огрееш на огъня.

Аз се приближих плахо. Седнах до огнището на трикрако столче и се загледах в нея. Тя се хилеше насреща ми.

— То сватчето не е виждало таквоз нещо — обади се сватът Стефан, наведен над столчето, дето режеше тютюна. — А покажи му го де!… Хе-хе! Двенки са! Хе-хе-хе!

Сватът се смееше така гласовито, сякаш врещеше козата в обора.

— Не бързай! — рече баба Мара. — То си има ред тази работа.

Тя се обърна назад, към дървата, струпани до камината, и пресегна да вземе нещо. Очите й играеха щастливо. Зъбите й светеха. Докато се усети, тя измъкна иззад дървата един капан за мишки, който приличаше на кафез с телена мрежа. Пъхна го пред лицето ми и каза:

— Бау!

Аз трепнах и се дръпнах назад. А тя каза още веднъж „бау“ и се заливаше от смях. В теленото кафезче бягаха две малки мишлена с черни, пухкави кожухчета, удряха се в мрежата и се мъчеха да излязат.

— А? А? — викаше магьосницата и се зъбеше насреща ми.

Аз мълчах. През това време сестра ми донесе порязаница бял хляб, посипан с червен пипер, подаде ми я, но аз не я взех. Баба Мара насочи кафезчето към огъня. Мишлетата се блъскаха в мрежата и се мъчеха да изскочат навън, ала не можеха. Старицата се смееше на глас.

— Паре ли ви, а? — викаше тя. — И на мене ми пареше, като ми продупчихте чувала с брашното, ама си траех! Ха сега, хоп. Още веднъж! Хоп!

Мишлетата цвърчаха, облизани от пламъците. Аз закрих очите си.

— Гледай, гледай — буташе ме тя, — за тебе го правя!

Замириса на опърлена козина. Сестра ми гледаше през отвореното прозорче и плачеше. Сватът продължаваше да реже тютюна, наведен над трикракото столче.

— Хе-хе-хе! — врещеше той от време на време като коза.

Пламъците играеха, ближеха черната камина, трептяха по стените, отразяваха се в калайдисаните съдове. Някаква сянка се мяркаше отсреща на стената — ту голяма, ту малка. Един мустакат човек се молеше и държеше остър нож, с който режеше не тютюн, а главата на едно куче. На мястото на сянката се появяваше светлината на огъня — бърза, игрива, страшна — разчекваше устата на кучето, защото кучето се опитваше да захапе ножа. Ала ножът беше много остър и пробиваше гърлото на кучето. Мишките цвърчаха. Козата врещеше. „Боли ли? Ох, на баба, и мене ме болеше!“. Сянката изпълни цялата стена, пламъците не играят вече тъй весело. Кафезът с мишките не се вижда. Те мълчаха, овъглени в нажежения кафез.

— Ох, на баба!… Душичките!…

Сестра ми стоеше до прозореца и плачеше. Отидох, хванах я за ръката и я дръпнах:

— Да си вървим. Чуваш ли?

Тя стоеше като закована.

— Чуваш ли?

— Булка мари, дай на сватчето сиренце!

— Не ви ща сиренето!… Мама каза да си дойдеш!

Аз дръпнах сестра си от прозореца и я помъкнах подире си. Тя вървеше след мен и не се съпротивяваше. Светлините и сенките ни оплитаха, дърпаха ни назад, омотаваха ни, но аз не се плашех от нищо. Вървях през храсталаците на тези сенки и светлини, които хвърляше огънят по лицето ми, и мъкнех сестра си подире си. Исках да я измъкна по-скоро от този пъкъл, където кладяха огньове и горяха хората и животните!

Ала сестра ми не се подчини. Тя ме изпроводи до пътната врата, спря се и ми каза:

— Тъй ми било писано, братко, да живея в този дом. Ще се върна.

И се върна назад, скрила лице в престилката си. Аз тичах по тъмната улица и плачех. Забравих дори да запаля фенерчето.

Страшни неща ставаха в този малък свят! Хората се колеха с ножове и брадви. Убиваха се за синори и дребни монети. Гърмяха пищови в нощната тъмнина и пронизваха сърцата.

Имаше ли добро? Къде беше се скрило доброто?

Отивал търговец за в града. Прерязали гръкляна му, когато минавал през шемшовските гори. Вървял пътник през полето, срещнали го разбойници, обесили го на сухата върба край Янтра, взели кесията му. Тя била празна. Вътре имало само полици. Младеж отровил жена си, млада невеста, сложил мишеморка в хляба й. Жена разцепила черепа на мъжа си, защото си имала друг мъж, с когото се сговорила да се събере. Колеха се, стреляха в гърдите си, тровеха се. Измираха и гниеха по затворите. Пъплеха и се дебнеха за синори, за махмудии, за лоша дума, произнесена в мрачен час. По цели дни, по месеци разказваха кървави истории, блещеха очи, опияняваха се. Стражарски коне чаткаха по калдъръмите, съдии и прокурори идваха на оглед, свидетели и очевидци се надпреварваха да казват истината. Къде беше истината? Гладни, изпокъсани, сърдити, ядосани на целия свят и на себе си, мъкнеха се по съдилищата и адвокатските кантори, залагаха нивите си и воловете си, губеха делата и пак се трепеха, пак се биеха, пълнеха затворите. Къде е истината? Кой знае истината? Ножът или брадвата? Бесилото или отровата?

Минават годините, отиват си хората, остават песните. Слушат ги по сборове и панаири, по пазарища и площади… Слушат ги и цъкат просълзени. Кого оплаквате? Себе си ли жалите, или бащите си, които са минали преди вас?

„… Какво ми е чудо станало във туй ми село Крамолин… Цана на Цанка думаше: либе ле, Цанко, либе ле. Я стани либе, да те нагостя, че съм ти, либе, сготвила най-хубавото едени, дето го, либе, обичаш…“

Ручи продраната хармоника, кънти пресипналият глас. Стоят наоколо ямурлуци и чумбери. Плачат, въздишат, проклинат коварната Цана, дето отровила невинния Цанко. Бършат сълзите си. „Заповядайте, само левче струва песнопойката. Вътре има и за Кара Кольо, дето убил баба си, като я блъснал в бунара. Какво ми е чудо станало… в това ми село Туркинча. Тичай, народе, само левче!“

Кой ви научи на лъжата и коварството? Откъде сте тръгнали, за да стигнете до отровата и брадвата? Шумят дните, минават нощите, текат годините. Ние остаряваме. Не е ли станал по-добър светът?

Аз бях много нещастен. Сънувах огъня. Сънувах брадвите и ножовете. Виждах блясъка на бръсначите и кръвта, която течеше по разбитите черепи. Кой ще ми помогне? Плачех за двете мишлета, които изгоряха пред очите ми. Събуждах се нощем и казвах, че искам да пия вода, а старицата се кръстеше и караше мама да ме заведе на доктора. Бълнувах, ставах прав и посягах към прозореца да уловя луната, която се търкаляше към мене от небето към прозореца и тропаше да й отворя, за да влезе в собата. Тя разговаряше с мене, ала аз не чувах гласа й. Но знаех, че няма да ме изгори, защото е студена и прилича на сестра ми, която ме обича и ми разказва страшните приказки, които е видяла през нощта. Няма да ме изгори, няма да ме стопи в пламъците си. Тя е студена. Ще отворя прозореца да влезе при мене, както влиза вятърът и цветовете на дъгата.

Лежа на одъра. Завили се ме с губера до брадичката. На челото ми е сложена кърпа, натопена в оцет. До мене е баба, но встрани — мама. А близо до вратата е седнала на стол с облегало учителката по аритметика, госпожица Маринова. Най-после тя е направила „визитацията си“. Аз съм притворил очите си и се преструвам на заспал. Жените мислят, че не ги чувам. Даже от време на време госпожица Маринова снишава гласа си и казва на мама: „По-тихо, че детето спи!“. А мама й отговаря:

— Той отдавна спи. Трябва вече да го събудя.

— Не бива да го будите. Сънят е храна.

Баба въздиша, а госпожица Маринова продължава:

— Почиват нервите му. Той е много чувствителен.

Чувам вретенцето на баба. Тя преде и плюнчи от време на време пръстите си, за да пресуква по-здраво нишката. Знам всичко, което става наоколо, макар да съм притворил очите си. Знам, че котката лежи в краката на баба и се опитва да отвори очите си. Бръмченето на вретеното я приспива, а разговорът на жените я буди, затова тя ту отваря, ту затваря очите си. Много й се спи, но жените говорят и на туй отгоре госпожица Маринова държи нещо в ръката си, затова котката не може спокойно да заспи. Тя гледа това нещо в ръцете на госпожица Маринова и не може да разбере какво е. Прилича й на мишка, но не е мишка. Това е ръкавицата на госпожица Маринова. През това време баба ще си опъне крака и ще каже:

— Оф, изтръпна ми кракът. Гано, иди налей малко крушова чорба, че да почерпим даскалицата.

— Моля ви се, няма нужда — казва госпожица Маринова, — аз не пия крушова чорба.

— Че защо да не пиеш крушова чорба?

Едно менче дрънка, мама слиза в мазето за крушова чорба. Баба продължава да бръмчи с вретеното, а котката се опъва, застанала пред госпожица Маринова, и се прозява. Баба я удря с вретеното по гърба и казва:

— Върви на тавана да ловиш мишки. Стига си се излежавала.

Котката скача от одъра и се насочва към вратата, защото мама не е притворила съвсем вратата и през отвора може да мине една котка. Аз знам всичко и си представям как котката пъха най-напред главата си през открехнатата врата, как след това извива тялото си и минава през тесния отвор. Това за нея е най-лесното нещо. Мъчното е да се ловят мишки. И то в такова време, когато на тавана е всичко пометено. Ала какво да се прави! Котката подскача и се хваща с ноктите си за лозницата. След това се мята на гредата, която стърчи под навеса, и оттам — право на тавана. Чувам я да припка по дъските, като че ли е обута в меки терлички. От време на време се спира и пак припка с терличките си.

Мама се завръща от мазето. Усещам благоуханието на крушовата чорба. Сигурно е станала резлива. Свети на слънцето като сайдер. Аз много обичам търновски сайдер. Той има жълтеникав, кафяв цвят, като бирата, ала не е бира. Нашата крушова чорба е също като търновски сайдер. Учителката уж не иска да пие, но чувам, че взема менчето и го надига. Аз всичко разбирам. Даже броя глътките й. Тя глътна в началото два пъти след това шест пъти, защото много й се услади крушовата чорба.

Баба също поема менчето и пие, докато й стигне дъхът. Пие дълго и с наслада. После бърше мустаците си. (Бабините мустаци са станали вече за бръснене!) Чувам я да вика: „Реже, много сладка!“. Мама казва: „Хубава е, но е вече на дъното“.

Наливат ми се устата. Още малко, и ще отворя очите си. Ще поискам и на мене да дадат менчето да си сръбна и аз от крушовата чорба. Но ме е срам. Всички знаят, че спя, и изведнъж: „Дайте ми крушова чорба!“. Не, не бива… Притварям плътно очите си и преглъщам с мъка слюнката си. Толкова силно преглъщам, че ме е страх да не ме чуят. Става опасно — набира се нова слюнка, трябва отново и нея да преглътна. Госпожица Маринова отново надига менчето. Този път не можах да преброя глътките й, но ми се стори, че тя пресуши менчето, защото каза: „Благодаря, много вкусно беше!“. И менчето издрънча празно върху дъските на одъра. Мама го прибра и запита: „Да наточа ли още?“. А госпожица Маринова каза: „Благодаря, оставете да има и за сина ви“. Аз помислих, че се е загрижила за мене, затова ми стана много драго. Но тя продължи и разбрах, че не се отнася за мене. Тя каза: „Моите сведения са, че той скоро ще се завърне“. Баба отговори: „Чул те господ!“. И тогава госпожица Маринова повтори онова, което аз не бях чул. Тя каза:

— Последното писмо, което получих, гласеше, че ще дадат частична амнистия на политическите емигранти.

— Какво кайш? — пита баба, понеже не е разбрала добре какво означава това.

— Частична амнистия.

— Какво ще рече туй нещо?

— Ще рече свобода за една част от емигрантите.

— А-ха, то добро…

— Какво му е доброто — възразява мама, — едни ще пуснат, други няма да ги пуснат.

— Е, че пак добре — опитва се баба да я утеши.

— Отде си сигурна — продължава мама, — че нашия ще го улови калемът в първата партида?

— Да, гаранция няма — казва госпожица Маринова, — но според това, което ми пише, се подразбира, че ще мине в първата група.

— Точно тъй — каза баба, като че ли тя е разпределяла групите.

— Докато го не видя с очите си, няма да повярвам — продължава мама, — на вълка вяра нямай! Много пъти съм им сърбала попарата.

— Сега няма да излъжат — утешаваше се баба, — сърцето ми го подсказва. Нощес съм го сънувала на бял кон, слиза откъм Беглишки харман. Хем слиза, хем плаче. Сълзите, рекох, са на добро. Белият кон — радост. Викат му: „Ти ли си бре, Къне?“. Той ми вика: „Бързо ме забрави, бабо. Аз съм. Не ме ли виждаш?“. „Прощавай, баби, злото да те забрави! Твой ли е този бял кон?“ „Не, казва, на един мой другар, който падна в революцията.“ И сълзите му ручат като кладенци. Че и аз започнах да плача и се събудих… Такива ми ти работи.

— Да, безспорно, това е сън. Ние на сънища не вярваме — каза госпожица Маринова, — но амнистията се очаква.

Аз се размърдах. Жените веднага утихнаха. Беше ми невъзможно повече да се преструвам. Дигнах ръката си и свалих превръзката. Чух госпожица Маринова да казва, че не бива да свалям превръзката. Но аз вече бях я свалил и се усмихвах. Не знам защо, беше ми драго. Предчувствувах, че нещо хубаво става, че жените се сговарят за нещо много хубаво. Надигнах се и казах да ми дадат от крушовата чорба, но мама ме разубеди — не бивало да простудявам гърлото си.

Учителката постоя още малко и си тръгна. Исках да я задържа, ала не знаех как да постъпя. Тя ме погали по косата и каза:

— Не си приличат с брат си, но имат нещо общо в маниерите.

Аз попитах:

— Какво каза, госпойце?

Тя се засмя, защото й се видя много смешно това „госпойце“, което изговарях много звънливо и меко с нашето търновско наречие. Тя ме поправи:

— Не се казва „госпойце“, а „госпожице“. Това е литературното произношение на думата. А в нашия край произношението е малко по-твърдо. Ние говорим „хлеб“, а вие говорите „хляб“. Ние казваме „снег“, а вие казвате „сняг“.

— Че защо пък тъй мари, даскалице? — запита баба, като завъртя вретеното, загледана в жичката, която точеше с трите си пръста.

— Вие сте от групата на източния диалект, а ние сме към групата на западния… В нашия край „екат“, а във вашия „якат“.

За пръв път чувах такива чудни неща и попитах госпожица Маринова как казват в техния край на „мляко“ и тя ми отговори: „млеко“. Тогава аз и казах:

— Ти си бела като млеко?

И се засмях. Госпожица Маринова също се засмя и пресегна да ме помилва по косата:

— Да, наистина, в нашия врачански край така казват: „Ти си бела като млеко“. А вие казвате: „Ти си бяла като мляко“.

— Кое е по-хубаво? — запитах аз, като я гледах в устата.

— Разбира се, „Ти си бяла като мляко“ е по-литературно. Но ние сме свикнали иначе.

— На мене пък по̀ ми харесва: „Ти си бела като млеко“ — казах аз и започнах да подскачам и да си припявам „млеко, млеко“, защото ми звучеше много интересно, сякаш говорех на някакъв чужд език. Жените престанаха да ми обръщат внимание. Мама и баба отидоха да изпроводят учителката. Тя ги помоли да си стоят в собата, защото навън било още студено, но двете жени, доволни от новините, които им донесе учителката, излязоха да я придружат до пътната врата. Особено щастлива се чувствуваше баба. Тя, след като изгуби дядо Електрика, с когото уреждаше министерските кризи, в лицето на госпожица Маринова виждаше един нов събеседник по политическите въпроси. Мама беше по-сдържана към възторзите на учителката. Тя усещаше, че учителката преувеличава някои неща, като говори не това, което ще стане, а това, което й се иска да стане. Баба мислеше обратното. И затуй, като изпроводиха учителката, те двете с мама се сдърпаха по въпроса за амнистията. Мама не вярваше, че брат ми ще влезе в първата партида, а баба беше уверена. И от спора им успях да разбера някои подробности, които не знаех.

Елисавета Маринова била дъщеря на учител, който бил родом от град Враца, а живеел и работел в Търново. Там, в търновската гимназия, Елисавета Маринова се запознала с брат ми и споделяла неговите идеи. Били в една младежка организация. Тя била, разбира се, по-малка от него, но го обикнала и започнала често да си мисли за него. Той, изглежда, много не мислел за нея, но като отишъл в емиграция, домъчняло му за родината и взел, че й написал едно писмо до Търново. Тя му отговорила и тъй започнала кореспонденцията. И понеже брат ми знаел любопитството на чичо Сава и на Дочоолу да отварят чуждите писма и да ги четат, затова пишел на госпожица Маринова до Търново, като я молел да осведомява родителите и близките му, тоест мама, баба и мене, за „положението“. И ето, сега тя беше дошла да ни осведоми за „положението“. И ние го знаехме — след два месеца, най-много три брат ми ще си пристигне. И тази радостна новина ние дължахме на госпожица Маринова. Аз ходех из двора и виках: „Ти си бела като млеко!“. Отивах на училище и пак си шепнех: „Ти си бела като млеко!“. Веднъж баба ме забеляза, че си шепна, и ме попита:

— Какво си мърмориш като луд, Петре?

— Ти си бела като млеко — рекох й аз.

Старицата ме изгледа учудено:

— Туй дети полудя мари, Гано!

Мама не ми обърна внимание. Тя сдържаше радостта си. „Докато не видя черно на бяло, няма да повярвам!“ Учителката и нашата бабичка могат да си приказват каквото си искат. Мама вярва само на очите си.

И ние се превърнахме в слух и зрение. Намразих пощаджията Радил, който направо ми се подиграваше, колчем го запитах дали имаме писмо. По едно време наистина той донесе писмо, ала щом го отворихме, веднага се разочаровахме. Това писмо беше от Делиормана, от мелницата. Пишеха ни брат ми и буля с „двата зъма“, че са „все живо и здраво и молят бога и за нашето здраве“ и че даскал Генчо станал общ работник в мелницата и понеже работата му се видяла доста тежка, защото кашлял от паспала и се боял да не го хване охтиката, напуснал преди два дена и си търсел друга работа в Разград. Фотографирали са за спомен и ни провождат една снимка да ги имаме за спомен и да ги знаем, че са все живо и здраво и че молят бога и за нашето здраве… На снимката бяха и тримата: даскал Генчо, брат ми и по средата буля с „двата зъма“, с новите си дрехи, с биберното палто и една китка здравец зад ухото. Тя си беше все така сериозна, като че казваше: „Хайде свършвайте по-бърже с тая фотография, че да си гледам работата!“. Защото да бъдеш готвачка на брат ми, който бе свикнал да яде само „бели франзели“, както казваше баба, не е лесна работа. Затуй буля като че ли и на снимката бързаше. А той беше стъпил с единия си крак на едно ниско столче и полунаведен, гледаше влюбено буля. В ръката си държеше една роза, а под разкопчаното му сако се виждаше верижката за часовника „Омега“, който все още не беше купен. Даскал Генчо се беше фотографирал с венчалния костюм и дългото цигаре, което беше набучил в устата си. И той, и брат ми си бяха купили гарсонетки и с тях се бяха фотографирали. Такива гарсонетки напоследък се носеха по нашите сборове от даскалите и от общинските секретар-бирници.

Дълго гледахме снимката от Делиормана, ала мислите ни бяха на друго място. Единствена се развълнува от тази „фотография“ сестра ми, сладкодумницата. Тя взе снимката и не ни я върна, макар че беше получила и тя писмо от своя даскал Генчо.

Сладкодумницата Хвърчеше от радост. Беше забравила всички мъки, дори мишлетата, които свекърва й беше изгорила пред очите ни за назидание, за „ум и разум“ на лудите и непокорните като нас и като младата й снаха, която продължавала да хвърчи из облаците и да се успива сутрин, когато всички други млади невести отивали на работа… и се „срамели“ на свекъра си и свекървата си… и студена водица им носели (дано се задавят, дано!).

Нищо не можеше да обуздае младото момиче, станало преждевременно невеста. То даже си беше съчинило някаква песен, с която оплакваше съдбата си. А веднъж ми каза, за да ме смае и да ме учуди:

— Знаеш ли, че даскал Генчо може да си дойде с ироплан?

Аз я гледах изумено.

— Помни ми думата!…

— А къде ще кацне?

— На „Дива баба“… Там е много широко… И друг път са кацали. Само гледай към небето, когато забръмчи.

Прецъфтяха черешите. Житата избуяха, стигнаха до кръста ми. Спомних си какви малки бяха през декември. След два-три месеца ще жънем. Миналата година ми дадоха сърп и паламарка. Тази година брат ми, щом се върне, ще ме научи да връзвам снопи и да складирам кръстци на дълги редици. Много неща ще ме научи този човек, стига да се върне по-скоро от Велики Бечкерек!

Стоя понякога с тояжка в ръка и гледам към Търново, после към Дряново. Обръщам се и към небето дали няма да забръмчи някой самолет. Небето е синьо. Белите облаци са се оттеглили към Балкана. Лято е. По синорите греят червени цветя като кръвта ми, която шуми и бучи в сърцето ми. И те като мене чакат да се завърне странникът…