Камен Калчев
При извора на живота (13)

III

Рано се появиха на пътя ми законите на царството — членове, параграфи, алинеи. Сложен, безкраен лабиринт — накъдето се насочиш, към затвора те мъкнат и бесило ти показват. Единственият човек, който можеше да ни упъти беше дядо Електрика. Ала и той напоследък се поболя и не приемаше посетители. Пък и „Селски закони“ не предвиждаха всички престъпления, които ставаха в царството. Старецът беше дигнал ръце.

— Какво да правя — казал, — фабрикуват ги всеки ден в Народното събрание. Нали затуй им плащат. Този член 20-и, види се, ще да е нов. Трябва да се допитате до някой адвокат.

През туй време даскал Генчо си ходеше на училище и преподаваше по аритметика. Като че ли не го интересуваше нито член 20-и, нито другите закони. Забелязахме обаче, че започна да си попийва. И не пиеше у дома си (защото се срамуваше от родителите си), а у нас. Току караше мама да налива от миналогодишната ракия. Отначало двете стари жени му се радваха и редовно го черпеха: вадеха зеле от кацата, пържеха му наденица и каквото бе останало от коледното прасе. Нали е казано: „Зет като мед“. И той се радваше на това гостоприемство. Застояваше се често и сестра ми идваше да го прибере. Понякога и тя оставаше да си сръбне и да си похапне, защото обичаше веселието.

Случвало се е, като си играя в училищния двор, той ми викне и ми каже:

— Петре, изтичай у вас и кажи на баба да запече малко от наденицата, че ще мина подир половин час.

Възбуден от щастие, че ми е възложена такава поръчка, хуквах да я изпълня с най-голямо удоволствие.

Мама започна да се сърди. По едно време извика сестра ми и строго й заповяда да не се мъкнат повече вкъщи, че няма с какво да ги храни.

— Изметохме мазето — рече тя, — че и на тавана нищо не остана. Много плюскате.

Сестра ми се съгласи, ала от това нищо не излезе. Те продължаваха да ни гостуват, докато един ден донесоха страшната новина: уволнение по член 20-и! Вкъщи настъпи същинска олелия. Баба отвори прозореца и започна да кълне властта, че да я чуе селото. Мама напляска мене и близначката, задето стоим и слушаме клетвите. А сестра ми, сладкодумницата си зарови главата в губера и не се надигна, докато не свършиха клетвите на баба. Само даскал Генчо не трепна. Той пребледня и помоли да му дадат чашка ракия, защото го заболял зъбът. Мама не му даде ракия и той си излезе разсърден. Тогава сестра ми се нахвърли срещу мама:

— Защо не му наля мари, мале? Цяла нощ ще ми пъшка.

— Какво щеш го прави, махайте се от главата ми!

— Тъй било то!… Докато беше даскал, мил-драг!… А сега, като го уволниха, не ви е приятен… Довиждане! И мене вече няма да ме видите… Сбогом!

Отвори вратата, тръшна я, а после пак се показа и рече:

— Довиждане навеки!… Вървете си с думбазята!

Като си спомня тия бойки думи: „Довиждане навеки!“ — и ми става весело. Отде тая книжнина у малката земна женица? Кой беше я научил така да хитрува? „Довиждане навеки!“ В тия думи имаше и укор, и закана, и предупреждение, и гордост, която дори не подозирахме. „Довиждане навеки!“ Аз тръгнах подире й и започнах да я моля, но тя като стрела се носеше нагоре към мъжа си и не ми обърна внимание. Нали го болеше зъбът!

Тъжни и смешни времена! Бедни хорица! Как жестоко се подигра с нас този член 20-и! И сега не мога да проумея кой е бил вълкът, застанал на нашия дувар през оная късна декемврийска вечер, окичен с пендари по ушите и шарени ширити. Кой е пошепнал в сърцето на сестра ми фантастичната приказка?

… Било студена декемврийска вечер. Ръмял дребен дъждец. Дъждът се обърнал на сняг. Побелели оградите, изчезнали сайвантите, лед покрил Синия вир. Свирел вятърът, пукали ледовете, виели вълците. А някъде дълбоко под снега се раждало кокичето и чакало своя час, като житното зърно, като пъпките в градината, като младите сълзи, които сме проливали всички ние… И вълкът е стоял — красив, силен, страшен! И желан! „Довиждане навеки“… В коя читанка е писано? Кой го е казал?

Тя си отишла вкъщи. Сварила в джезвето ракия и му подала. За пръв път му казала: „Пий да ти мине!“. И го погалила по косата. А той изпил ракията и заплакал. Тя мислела, че плаче, защото го боли зъбът. Всъщност тя знаела всичко, макар и на шестнайсет години! „Довиждане навеки!“ Няма вече клас! Няма тебешир! Няма черна дъска! „В един басейн се вливали две чешми… Едната била по-голяма от другата…“ Кой хлопа на вратата? Кой иска да влезе? Писмо? Откъде е това писмо?

Взели писмото и го прочели.

Буля с „двата зъма“ станала готвачка. В мелницата имало много работа. Буля готвела и перяла. Бати мелел брашно и печелел пари. Часовник още не купил, но ще купи! Велосипедът продаден. Животът скъп. Маслобойната — друг път! След пет месеца очакваме дете!

Четем писмото от Делиормана и се радваме. Няма „Довиждане навеки“! Няма „Сбогом“! Няма „Край“!

Сестра ми и даскал Генчо дойдоха у дома и прочетоха писмото от край до край. Започнахме да разсъждаваме. Ако не друго, поне бял хляб има в Делиормана. Даскал Генчо разгръща една географска карта и търси Делиормана. Намира Разград. След това търси селото, дето работи брат ми. Но то не е отбелязано на картата. Такова село няма на картата. Но въпреки това то съществува. Някъде в горите и хълмовете, в пущинаците на тая страна има едно село и една мелница. И в мелницата е брат ми — мелничар! И буля с „двата зъма“ — готвачка! Всичко има там!

Даскал Генчо реши да отиде при брат ми в Делиормана да изучи положението — тайно, без да го усетят чорбаджиите. Само ние и неговите родители ще знаем. Иначе ще му попречат да си намери работа.

Но има ли тайна в тоя край?

Даскалът замина самичък с дървено куфарче за гара Соколово. Сестра ми го изпрати до Лисичите гори, наръча му да не я забравя и се върна разплакана. Същата вечер чичо Сава дойде у нас и каза:

— Даскал Генчо не е за мелничарска работа. Той е слаб и от паспаля ще го хване охтиката.

— Че какъв паспал, каква мелничар — запита наивно баба.

Мама се мръщеше в ъгъла на собата. Тя усещаше, че някой е открил тайната ни.

— Дочоолу знае. Радил пощаджията му рапортува всичко. Тя е една, не е за разправяне!… Нейсе!… Та не е за тази работа даскал Генчо. Трябваше най-напред да ме пита, преди да се реши.

— Негова си работа. Ние нищо не знаем — продължи да се преструва баба, — търси си работа момчето.

— След една година могат да го назначат в новите земи. Там член 20-и не играе.

— Негова си работа — държеше на своето баба, — хайде довиждане, че ще къпем деча̀та!…

Чичо Сава стана и си тръгна. Настъпи безкрайна тишина, щяхме да оглушеем. Мълчахме. Мислехме. Дори вятърът не свиреше в комина…

Изчезна от нашия дом даскал Генчо. Невероятно преселение! Само за няколко месеца. Нищо не се задържа на едно място! Нищо постоянно и свято няма!… Аз станах непослушен, вироглав. Ако някой ме удареше, отвръщах му с два удара. Какво от това? Ще ида в Делиормана. Ако може — и във Велики Бечкерек! Няколко пъти не отидох на училище. А веднъж се сбихме с Филчо. Той ме удари по главата с оловно топче, което беше завързал за една дълга връв. Изви връвта и стовари топчето на главата ми. Рукна кръв. Събраха се учениците около мене, чакаха да умра. Някой съобщил на мама. Ето че и тя пристигна — разярена, изплашена. Удари ми плесница и ме отведе вкъщи. Наведе остриганата ми глава до огъня и започна да запушва раната с горена вълна. Кръвта спря и аз разбрах, че няма да умра.

Невидими дяволи летяха около нас и ни караха да вършим това, което възрастните наричаха „проклетия“, „урсузлук“. Пушехме, играехме на карти. А по едно време Филчо донесе барут (взел го от вуйчо си, стражаря в околийското). И започнахме да си правим дървени пищови. Филчо ни снабдяваше с барут и гилзи. Минчо носеше кълчища и тел, а моя милост майстореше дървената част на пищова. Към нас се присъединиха и други момчета от махалата. Обявихме война на долненци и започнахме с тях да се стреляме и да гърмим с плюшкалата. Ехтяха градините и харманите, лаеха кучета, кудкудякаха кокошки, квичаха прасета. Нашите лудории стигнаха дотам, че бяхме задигнали калпака на чичо Сава и в него се целехме, докато един ден го подпалихме. По тоя случай чичо Сава ни „привика“ в общината и ни чете „конско евангелие“.

Ние учехме такива думи, които възрастните не смееха да произнасят на глас. Филчо беше станал грозно момче. Високо, слабичко — ни момче, ни момиче. Гласът му мутираше и като говореше, сякаш кукуригаше нашето гащато петле. Възрастните му се смееха, а той се ядосваше.

 

 

Всичко ни ядосваше: възрастните, кучетата, котките, врабчетата! Събаряхме плетищата, чупехме прозорците, биехме по-малките момчета от нас. Чичо Сава се опита да събере пищовите ни, ала не успя. Нямаше сила, която да обуздае отприщената ни ярост. Ние воювахме с хората, с предметите, с животните. Воювахме със света на възрастните, които не ни обръщаха внимание. А искахме да ни видят! О, как мечтаехме да ни видят тия студени, замислени, лоши възрастни хора! Идеше ни да ги набием, да им подпалим дрехите, мустаците, къщите!… Да стреляме подир тях и да ги плашим. Да отваряме вратите на оборите и да пускаме навън добитъка. Да приказваме и да се смеем в църква, когато те се молят. Да ядем сирене и месо, когато те постят. Да викаме: „Няма бог“ — и да хвърляме камъни по камбанарията.

Духаше априлският вятър. Смиташе снега от полетата. Потекоха мътни води, забучаха долищата, цъфнаха минзухарите. Грееше слънце, а все още беше студено. Мръзнехме вкъщи, защото се бяха свършили дървата, мръзнехме в училище — събирахме се на завет зад училищната сграда и там се топлехме като кокошчици. Играехме на парцалена топка, на прескочикобила, на челик, на свинка. Училищният двор беше бойно поле, където се сражаваха и крещяха африкански племена. Счупени глави, навехнати крака, обелени колена. Съдрани изпокъсани дрехи.

Духаше априлският вятър, съхнеха припеците, тъмнееха угарите. Една малка птичка, по-малка от юмручето ми, започна всеки ден да пее под прозореца. Баба я нарече „Чичопей“. Отваряше прозореца и дълго я слушаше. Чичопей се стараеше пред баба. Пъчеше гърди и се надвикваше с кокошките и петлите. Аз ненавиждах Чичопей. Казах на баба, че това не е Чичопей, а синигер. „Това е синигер“, казах аз. Баба не ми обърна внимание. Взех един камък и прогоних Чичопей. Баба ме изгледа и каза на себе си: „Въртоглаво“. Тя не произнесе гласно тази дума, но аз я чух, защото видях устните й, като се мърдат… Видях очите й, които ме гледаха укорително. „Това не е Чичопей — виках аз. — Не е Чичопей, разбираш ли?“ И излязох на улицата да търся приятелите си.

Духаше априлският вятър. Свиреха голите клони в градината. Лежеше мъртва тревата, притискана цяла зима от снега. Шумолеше коравата дъбова шума, кафява като кожуха на лисицата. „Сечко сече, Марта дере, Април кожи събира.“ Слушах старицата да мърмори, но виках напук: „Не е вярно! Не е вярно! Какви са тия заблуди? Април кожи не събира. Марта не дере, Сечко не сече! Ти лъжеш!“.

Старицата се усмихваше:

— Такава е приказката, баби!

— Не признавам никакви приказки! Това са попски заблуждения.

Баба се изплаши. Остави хурката и строго ме изгледа:

— Какво каза?

— Аз не вярвам в бога! И ти няма защо да ме заблуждаваш! Преди малко хвърлих иконата на светого Ивана на двора. Ела да ти покажа. Не вярваш ли?

Баба ме гледаше ужасено.

— Мари, Гано — извика тя, — полудяло ли е туй дети? Изхвърлило иконата на светого Ивана!

Мама влезе в стаята и ни изгледа. След туй взе дилафа и ме перна по задничето:

— Защо плашиш бабичката бре? Я се махай оттука?

Аз се засмях, изхвръкнах навън и извиках:

— Няма бог!

Духаше априлският вятър. Блееха агънца в кошарата. Врещеше козата Петрана, очите й светеха през дупката на кошарата. Яренцето беше отделено от майка си, живееше заедно с агнетата в друга, по-малка кошара. И тук бяха разделени децата от възрастните. Отидох при децата и ги пуснах на двора.

Духаше априлският вятър, грееше слънце, кудкудякаха кокошки под сайванта, надвикваха се петлите. Нашият петел пееше по-гласовито от другите. Аз го познавах по гласа. Гласът на нашия петел е мазен и прилича на Дочоолу, който пее „Господи помилуй“ в черквата. Понякога мразя този петел. Но понякога се хваля с него. Баба вика за него: „Попей си още малко, че ще влезеш скоро в тенджерата!“. Аз знам, че като минат великите пости, баба ще го занесе на дръвника и ще му „клюцне“ шията. И няма вече да чуваме гласа на нашия петел, който сега се надвиква с другите петли, кацнал на дувара, близо до сайванта.

Юрнаха се агнетата, пуснати от кошарата. С тях беше и ярето. Заподскачаха като бълхи из хармана, не мога да ги стигна, не мога да ги уловя. Весело, радостно. По едно време чувам някой да вика откъм двора:

— Кой пусна агнетата?

Мама тича с една вършина да ме бие. Тя знае всичко. Тя ме познава. Агнетата и ярето скачат. Святкат очите им, лъщят на слънцето като лимонадени топчета. Нека играят! Нека се веселят! „Няма бог!“ Аз мога да правя всичко, каквото си пожелая!

През април окъпахме воловете. Мама ги изми, както миеше и къпеше самите нас, своите деца. Наля в една арания топла вода, взе сапуна и чесалото и започна.

Най-напред върза Сивча за дирека под сайванта и започна да го полива с топла вода, като го търкаше със сапуна. Сивчо се опъваше, ала му беше приятно. Аз стоях пред него и се оглеждах в очите му. Те бяха големи, кръгли, черни. В тях се оглеждаше и колата, заедно с кокошките, които бяха накацали по нея. Оглеждаше се и Филчовият копой, който беше клекнал на дувара. Филчо дойде у нас да гледа как ще къпят воловете. Той помагаше на мама — гребеше вода от аранията и поливаше. Аз подавах чесалото. Само Минчо не вземаше участие. Той седеше при копоя на дувара и клатеше краката си. Мама му каза:

— Стани от камъните, че ще настинеш.

Той отговори:

— Не’а настина!

Мама не му отговори. Щом е решил да изстива, нека изстива.

Минчо продължи да клати краката си и да мърмори от дувара:

— Нека се простудя. Никак даже не ме е страх.

Филчо плисна едно канче вода по него и той тутакси скочи от дувара. Скочи и копоят и хукна подире му, като лаеше. Стана весело. Мама също се засмя. Лицето й беше загоряло от слънцето. На челото й се открояваше една дълбока бръчка, която винаги си стоеше там. Но сега, като се усмихна, изведнъж стана по-хубава и по-млада. Всичко беше хубаво в нея, когато се смее — и зъбите й, и очите й. Само носът й, гърбав като моя, малко я загрозяваше, ала аз и него харесвах, когато се усмихваше насреща ни с добрите си очи. Трябва по-често да й правим смешки, за да е хубава.

Продължаваме да къпем воловете. Мама закарва Сивча под сайванта на завет, защото там грее по-силно слънце и е топло. Докато къпем другия вол, Сивчо ще изсъхне. От гърба му се вие гъста пара. Той е доволен, преживя. Муцуната и очите му лъщят, като че ли са лачени. Мухите се въртят над гърба му, но не смеят да кацнат. Той ги пляска от време на време с мократа си опашка.

Почваме да къпем Беля. Той е по-кротък от Сивчо, но по-страхлив. Едвам го заведохме до дирека, за да го вържем. Може би той мисли, че ще го колим, затуй така широко е разтворил очите си. Аз го милвам по муцуната и му говоря най-гальовни думи, каквито съм чувал от баба, когато ме милва по главата. Той постепенно се успокоява. Позволява да го хвана за рогата. Аз съм доволен. Ядосвам се само на кокошките, които ни се пречкат из краката. Мама казва:

— Подай чесалото!

Аз й го подавам.

Филчо пита:

— Да сипя ли вода?

Тя му казва:

— Още малко.

Филчо чака.

Мама държи сапуна и търка козината. Белчо преживя. Приятно му е да го търкат. От козината му се дига пара. Никой няма намерение да го коли. Мама казва на Филчо:

— Налей сега малко вода!

Белчо чува този разговор и му е приятно. Продължава да преживя и да слуша нашия разговор.

Мама пак казва на Филчо:

— Налей още малко! Ха така!

Филчо гребе от аранията вода с една кратунка и налива. Бистрата струя блести на слънцето. Над гърба на Беля се извива дъга. Ние сме шарени като дъгата. Очите ни са като дъгата, зъбите, лицето. Целите сме като дъгата. Наоколо ни се вие топла пара, грее слънце, пречупват се лъчите му, шуми водата, която Филчо изсипва от кратунката.

Мама казва:

— Дай чесалото.

Аз подавам чесалото.

— Отдръпни се настрана!

Аз се отдръпвам.

— Ти, Филчо, напълни аранията! И подклади огъня, че тази вода няма да стигне.

Филчо тича вкъщи, донася един медник и сипва студената вода в аранията. Пъха съчки между двата камъка, коленичи и духа. Огънят се разгаря. Филчо се надига, очите му са насълзени от пушека. Мама му казва:

— Дай сега кратунката.

Филчо дава кратунката.

Притихнал е априлският вятър. Небето е синьо. Голите клони на черницата пронизват небето. Под сайванта е горещо. Воловете съхнат, щастливи, че са ги изкъпали. Мама прибира аранията. Кокошките лениво ровят сламата. Филчо и аз седим на процепа и сушим мокрите си крачоли. Ръцете ни са изсмукани, набръчкани, като че ли сме ги топили в синя вода. Тихо е. От гърба на воловете се дига пара. Мама казва:

— Като изсъхнат, дайте им малко сено.

— Ще им дам — отговарям аз.

В това време бие камбаната. Мама оставя аранията и се ослушва.

— За какво бие камбаната?

Ние с Филчо изправяме главите си като подплашени кончета. Кокошките около нас също опъват шии, ослушват се.

Баба се показва на прозореца:

— За какво чука черква мари, Гано?

Мама мълчи, после добави:

— На умряло.

— Че кой ще да е умрял?

Наоколо е тихо. Вятърът съвсем е притихнал. Клоните на черницата стърчат към синьото небе, като свещи. Под нея се събират агнетата. Между тях е и ярето. То е по-високо от тях. Свършили са игрите. Време е за почивка. Камбаната отново бие: дан, дан. Утихва.

— На умряло бие — казва още веднъж мама, навежда се, взема аранията и се прибира вкъщи. Ние с Филчо хукваме към черквата, за да разберем кой е умрял. Изкачваме се на камбанарията, дето има лястовичи гнезда и нарисувани дяволи. Гледаме отвисоко цялото село. Глухо, тъжно. Някъде дими комин. Взираме се по-внимателно и откриваме, че това е къщата на дядо Електрика. Там варят жито. Готвят се за погребението. Камбаната пак бие. Аз казвам на Филчо:

— Свали шапката си.

Той ме пита:

— Защо да я сваля? Ние не сме роднини.

— Няма значение! — Бутвам му фуражката и тя пада в краката му. — Дядо Електрика е от нашето село.

Филчо взема фуражката си и мълчи. Не ми се сърди. Слизаме от камбанарията и намираме клисаря, за да разберем още веднъж как е станала тази работа. Клисарят дърпа въжето на камбаната и ни обяснява. Нощес станало всичко. Дядо Електрика хлъцнал и предал богу дух, както си спял. Лека смърт. Намерили го вкочанясал чак на сутринта. Свалили му очилата и се опитали да притворят клепките му, но не могли. И сега дядо Електрика лежал с отворени очи. Те светели като червени въглени, не било на хубаво. Кукумявката, и тя цяла нощ пищяла на покрива. И това не било на хубаво.

Камбаната продължава да бие. Помолихме клисаря да дръпнем и ние по веднъж въжето. Той ни позволи. Веднъж аз. Веднъж Филчо. Меденият глас на камбаната гърми тържествено над притихналото село. Ята гълъби излизат от покрива на черквата и кръжат над дворовете и харманите, подплашени от ударите на камбаната.