Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (9)

Глава девета

Взех навреме Роберт Хирш за тържеството при моя меценат Таненбаум.

— Днес не е обичайната ежемесечна благотворителна вечеря за бедни емигранти — обясни ми Хирш. — Това е нещо много повече — празник! Раздяла, смърт, раждане и нов живот! Утре семейство Таненбаум ще получи поданство. Тази вечер ще празнуваме!

— Отдавна ли са тук?

— От пет години. Просто изтеглиха номера им за квотата.

— Как са го постигнали? Та квотата е запълнена за години напред.

— Не знам. Може и преди това да са били тук; или пък имат богати роднини в Америка; а може би е просто късмет.

— Късмет ли?

— Късмет или случайност. Защо питаш? Нали години наред всички живеем с тях?

Кимнах.

— Щеше ми се да не го забравяме постоянно. Така животът би бил по-прост.

Хирш се засмя.

— Точно ти нямаш право да се оплакваш. Независимо от слабите ти познания по английски, ти се предостави възможността да изживееш втората си младост. Наслаждавай й се и недей да хленчиш.

— Добре.

— Тази вечер ще погребем името Таненбаум — каза Роберт. — От утре то вече няма да съществува. При получаване на поданство в Америка човек има право да си смени името. И Таненбаум, естествено, ще го направи.

— Не бих го упрекнал. И какво име ще вземе?

Хирш се усмихна.

— Доста мисли по въпроса. Толкова време бе страдал от името Таненбаум, че изведнъж като баланс на всичко преживяно му се сторило, че то си е и най-хубавото. Искал да се приближи до великите имена в историята… Иначе е доста резервиран, но тук явно се проявил един траен комплекс от характера му. Семейството му предложило Баум, Тан или Небау — съкращения от настоящето му име. Таненбаум се възпротивил. Реагирал така, сякаш искали да го принудят да участва в содомия. Сигурно не можеш да го разбереш.

— Напротив, но остави сантименталните забележки, които ти се въртят в главата.

— Е, с името Зомер е лесно — възрази ми Хирш. — Имаше късмет с твоя еврейски двойник. Срещат се и множество християни с фамилията Зомер. С Хирш е малко по-трудно. Но името Таненбаум… Необходими са героични усилия да се казваш така, още преди човек да се реши да съществува. И това чак до смъртта.

— И какво име си избра най-накрая?

— Първо искаше да смени първото си име. На всичкото отгоре искаше да се казва Адолф. Като Хитлер. После го обладаха спомените за преживяното и какви злостни забележки биха произтекли от това в Германия. А и искаше да си има типично английско име. И тази фаза премина. Изведнъж му се прииска да бъде възможно по-близо до пълната анонимност. Разгледа телефонния указател, за да открие кое е най-често срещаното име в Америка. Реши, че това е Смит. Имаше десетки хиляди Фред Смит. За него бе почти равнозначно на никой. Много е щастлив, че най-сетне ще може да потъне в морето на фамилията Смит. Утре е дългоочакваният ден.

 

 

Таненбаум бе роден в Германия и бе живял там, но никога не се бе доверил напълно нито на немците, нито на европейците. Бе преживял инфлацията в Германия от 1918-а до 1923-а година и бе банкрутирал.

Както и много други евреи в Германия на Вилхелм Втори, той бил страстен патриот, когато антисемитизмът все още е бил приеман за вулгарен и евреите можели да станат аристократи. Бил предоставил и имота си като военен заем през 1914-а. При стабилизирането на инфлацията през 1923-а, когато един билион марки се равнявали на четири марки, бил принуден да обяви фалит. Това той никога не могъл да забрави и по-късно всичко, което могъл, прехвърлил в Америка. Бе наблюдавал внимателно и инфлацията във Франция и Австрия, и се бе изплъзнал и от двете. Когато през 1931-ва година, две години преди нацизма, немската марка неочаквано бе блокирана, Таненбаум вече бе успял да спаси огромната част от състоянието си, прехвърляйки го в чужбина. Въпреки това запази бизнеса си в Германия. Блокажът на марката не бе вдигнат изобщо. Това бе проклятие за хиляди евреи, които не можеха да трансферират авоарите си в чужбина и по тази причина трябваше да останат в Германия. Ужасната ирония се състоеше в това, че нестабилната банка, която бе предизвикала блокажа, бе еврейска банка, а демократичното правителство я бе предизвикало. Така немските евреи бяха възпрепятствани да избягат, а после се превръщаха в жертви, попадайки в концентрационните лагери. Във високите националсоциалистически кръгове това се считаше за една от най-остроумните шеги на историята.

През 1933-а Таненбаум разбрал всичко, което се случило. Той бил обвинен с фалшиви „доказателства“ във всички възможни грехове. Едно малолетно девойче, което изобщо не познавал, чрез майка си го обвинило в изнасилване. Доверявайки се на остатъците от немското правосъдие, той се оставил да бъде съден. Отклонил опита на майката да го изнуди с петдесет хиляди марки, но бързо премислил и на втория опит се съгласил. Секретарят на криминалния отдел, зад когото стоял високопоставен партиен шеф, една вечер го открил и му обяснил какво го очаква, ако не прояви разум и не приеме. Сумата този път била значително по-висока… За сметка на това обаче Таненбаум и семейството му получили възможността да избягат през холандската граница. Таненбаум не вярвал, но не му оставало нищо друго. В крайна сметка подписал всичко, което поискали от него. После се случило онова, на което той изобщо не се надявал — семейството му наистина било пуснато през границата. Първо жена му и дъщеря му. Два дни по-късно, след като получил пощенска картичка от тях от Амстердам, предоставил остатъка от немските си акции на изнудвача. Три дни по-късно той също бил в Холандия. Сблъскал се с истински измамници. Започнало второ действие на трагикомедията. Паспортът на Таненбаум изтекъл, преди да получи американска виза. Опитал да получи продължение от немското посолство. Но в Холандия разполагал с ограничени средства. С имуществото си в Америка имал право да се разпорежда само той лично. Така че в Амстердам изведнъж се оказал милионер без средства. Трябвало да вземе на заем. Удало му се без проблеми. Успял и да продължи паспорта си, а после и да получи американска виза. Когато в Ню Йорк взел от сейфа купчината акции, които притежавал, той целунал най-горната и решил да стане американец, да промени името си и да забрави за Германия. Но не я забравил. Продължил да помага на емигрантите, които били прокудени.

Той бе нежен мъж, тих и скромен, съвсем различен от представите ми за него. Не пожела да приеме благодарностите ми за оказаната от него помощ.

— Това не ми струва нищо — обясни усмихнато той.

Поведе ни към един салон, който премина в огромна трапезария. Застанах смаян на вратата.

— Господи! — възкликнах аз.

Там имаше три огромни маси под форма на подкова, долепени до един бюфет. Те бяха дотолкова отрупани с купички, плата и чинии, че не се виждаше покривката. Лявата странична маса бе покрита с всевъзможни сладкиши, сред които две гигантски торти, едната — тъмна шоколадова с надпис „Таненбаум“, а другата — с розов марципан и розички в средата, на която се пъчеше името „Смит“.

— Това бе идея на нашата готвачка Роза — обясни Таненбаум. — Не можахме да я разубедим. Тортата „Таненбаум“ ще се разреже и изяде днес. А тортата „Смит“ — утре, когато получим поданство. Готвачката намира нещо символично в това.

— Как избрахте точно Смит? — попита Хирш. — Майер също е толкова често срещано. А има и нещо еврейско в него.

Таненбаум се замисли.

— Това няма нищо общо с еврейството — обясни той. — Не искаме да се отричаме, но и не искаме ежечасно да носим смешното име на коледна елха.

— На Ява хората сменят имената си няколко пъти в живота — казах аз. — В зависимост от това как се чувстват. Много разумно. — Гледах запленен кокошката в сос с портвайн, която стоеше точно пред мен.

Таненбаум все още бе малко загрижен, че е наранил религиозното чувство на Роберт. Той знаеше за част от дейността му като еврейски макавеец във Франция и много го уважаваше.

— Какво ще пиете? — запита той.

Хирш се засмя.

— За този специален случай от най-доброто шампанско. Дом Периньон.

Таненбаум поклати глава.

— Нямаме от него. Само днес. Никакви френски вина. Не искаме да ни се напомня за нищо от миналото. Бихме могли да получим и холандско, и Мозелвайн, но отказахме; доста сме пили от тях. Америка ни прие. Затова днес предлагаме само американски вина и ракии. Надявам се, че ме разбирате?

Хирш явно не го разбра.

— Но какво ви се е случило във Франция? — запита той.

— Върнаха ме на границата.

— И сега правите бойкот за отмъщение? Война на напитките! Що за хрумване!

— Не е отмъщение — обясни Таненбаум. — Просто благодарност към страната, която ни прие. Имаме калифорнийско шампанско, нюйоркско, чилийско бяло вино, бърбън. Нека да забравим, господин Хирш! Поне днес! Как иначе може човек да продължава да живее? И проклетата ни фамилия! Искаме да започнем нов живот!

Погледнах трогателния дребен човечец с бялата му корона от коса. Забрава, каква великодушна и наивна дума! Но под нея за всеки се криеше различен смисъл.

— Каква богата кулинарна изложба, господин Таненбаум — казах аз. — Това стига за цял полк! Наистина ли всичко ще се изяде тази вечер?

Таненбаум се разсмя, малко облекчен.

— Гостите ни имат огромен апетит. Моля, взимайте си, това е бюфетът. Всеки да си взима, каквото предпочита.

Веднага грабнах едно желирано пилешко бутче в сос от портвайн.

— Какво имаш против Таненбаум? — попитах Хирш, докато обикаляхме огромния бюфет.

— Нищо — отвърна той. — По-скоро имам нещо против самия себе си.

— Та кой го няма?

Той ме погледна.

— Забрава! — тросна се. — Ако можеше да е толкова просто! Просто да забравим, за да не си нарушим спокойствието! Може да забрави само онзи, който няма какво да помни.

— Може би при Таненбаум е точно така — отвърнах миролюбиво и се заех с фенера на пилето. — Може би трябва да забрави само загубените си пари, но не и загиналите.

Хирш отново ме погледна.

— Всеки евреин трябва да помни загиналите. Всеки!

Огледах се.

— Роберт, кой може да погълне всичко това? Какво разхищение само!

— Ще се изяде — отвърна Хирш поуспокоен. — И то на две вълни. Днес се обслужва първата вълна — емигранти, които малко или много са успели, или академици, доктори, адвокати, които още не са успели; актьори, писатели, учени, които още не владеят добре английски, или не могат да го научат, накратко „пролетариатът с високи якички“, онези, които са се измъкнали. Повечето от тях не могат да си позволят достатъчно храна.

— Ами утре? — попитах.

— Утре останалото ще се получи на помощна акция за още по-бедни емигранти. Една примитивна, но действена помощ.

— И какво лошо има в това, Роберт?

— Нищо — отвърна той.

— И аз мисля така! Всичко това тук ли е приготвено?

— Всичко — отвърна Хирш, — колко е вкусно само! В Германия Таненбаум имал готвачка унгарка. Затова можела да остане при еврейското семейство. Когато напуснал Германия, тя му останала вярна. Незабелязано го последвала в Холандия два месеца по-късно, с бижутата на госпожа Таненбаум в корема си, всичко във вид на отделни, красиви, нешлифовани камъни, които госпожа Таненбаум на времето й предала. Преди преминаване на границата Роза ги глътнала с две чаши кафе, малко сметана и няколко парчета лек сладкиш. После се разбрало, че не е било необходимо. Тя била руса, дебела, със сини очи и валиден унгарски паспорт, и изобщо никой не я проверил. А сега готви тук. Без никаква помощ. Никой не знае как го прави. Истинско бижу. Последното от великата традиция на Виена и Будапеща.

Взех си една лъжица златистокафяви пилешки дробчета. Бяха пържени с лук. Хирш премлясна.

— На това не може да се устои — обясни той, докато трупаше с лъжицата в своята чиния. — Последния път една порция пилешки дробчета ме спаси от самоубийство.

— Със или без гъби? — попитах.

— Без. Но с много лук. Нали помниш от Лаонския катехизис, че животът се състои от различни слоеве, като всеки от тях има своята цезура. В повечето случаи те не съвпадат, така че всеки следващ слой подпомага предходния, който е бил прекъснат. Само ако всички слоеве съвпаднат, има огромна опасност. Това е времето на безпричинните самоубийства. И аз си имах подобен период. Тогава ме спаси ароматът на пържени пилешки дробчета с лук. Реших, преди да сложа край, да си похапна. Трябваше да изчакам, докато станат готови. Изпих и бутилка бира. Не беше достатъчно студена. Изчаках я да изстине. Започнах някакъв разговор. Бях много гладен и очаквах втора порция. Така идваха една след друга. И аз отново се върнах към живота. Това не е виц.

— Вярвам ти! — Посегнах към лъжицата за сервиране, за да си сипя втора порция. — Предпазна мярка! Срещу самоубийство — обясних му аз.

— Искам да ти разкажа една друга история, за която се сещам винаги, когато чуя тъжния завален английски, който говорят много емигранти. Напомня ми за една стара емигрантка, бедна, болна и безпомощна. Искаше да се самоубие и би го направила, но щом пуснала кранчето на газта, изведнъж се сетила колко дяволски трудно й е било да научи английски и че от няколко дни насам усеща, че го разбира по-добре. Изведнъж й се сторило жалко да се откаже. Малкото английски било всичко, което имала и тя се вкопчила в него. Не бивало да отиде на вятъра и така оцеляла. Оттогава винаги се сещам за нея, щом чуя емигранти да говорят с този прилежен и отсечен немски акцент. Повдига ми се и едновременно с това ме трогва до дъното на душата. Комичното ни предпазва от трагичното. Погледни онзи ред на засегнатите! Ето ги, трогателни и благодарни, малко отпуснати, все още изпълнени с униние, стоят там, пред чиниите със салата от херинга, италианска салата и ростбиф! Смятат, че са преодолели най-лошото! Опитват се да се преборят, макар и да гладуват. А всъщност най-лошото е още пред тях!

— Какво?

— Сега все още им е останала искрица надежда. Но връщането! Те си мечтаят за него. Като че ли всичко ще се оправи. Дори и да не си признават. Това ги крепи. Но си е чиста илюзия! И те не го вярват искрено. Просто се надяват. Никой няма да иска и да чуе за тях, ако се върнат. Дори и така наречените „добри германци“. Едните ще продължават да ги мразят открито, а другите — прикрито, защото имат гузна съвест. В бившата си родина ще се чувстват още по-тягостно и по-чужди, отколкото тук, където издържат, само защото вярват, че някой ден биха могли да се върнат с почести като жертви. — Хирш се вгледа в редовете на гостите около бюфета. — Изпадам в умиление! Толкова са послушни — прошепна той. — Трогват ме и ме вбесяват, точно защото са толкова послушни. Ела да се махаме оттук. Всеки път се чувствам така!

Но не се стигна дотам. Открих виенски шницел, който не бях опитвал от години.

— Роберт, нали помниш първата заповед на Фибел от Лаон: никога не оставай чувствата да ти развалят апетита! Това привидно е цинично, но всъщност е доста мъдро. Позволи ми да опитам шницела!

— Опитай го! Но по-бързо! — Засмя се Хирш. — Виждам госпожа Таненбаум да идва насам!

Една червена фрегата с разпънати платна се спусна към нас. Тя беше закръглена, едра, благородна и сияеща.

— Господин Хирш — каза тя без дъх. — Господин Зомер! Елате! Ще режем тортата. Тази с шоколада. Помогнете ми да я разделя!

Погледнах чудесния виенски шницел в ръката си. Хирш го видя.

— Параграф десет от Лаонския молитвеник. Може да се яде всичко по всяко време, дори и виенски шницел с шоколадова торта.

 

 

Шоколадовата торта бе погълната набързо. Стори ми се, че след това Таненбаум изгледаше по-щастлив.

— От какво живеете сега, господин Зомер? — попита ме плахо той.

Разказах му за работата си при братята Силвър.

— Това трайно назначение ли е? — попита той.

— Не, ще остана там може би две седмици и ще приключа.

— Разбирате ли нещо от картини?

— Не достатъчно, за да мога да ги продавам. Но все пак нещо разбирам. Защо?

— Познавам един човек, който си търси помощник. Нещо подобно на това, което вършите сега. Без да ви обявява пред властите. Както прецените. Не е спешно. Обадете ми се, щом разберете кога приключвате.

Погледнах го изненадан. Дни наред се питах какво ще правя, когато приключа работата при Силвър. Трябваше да работя на черно. Такава работа трудно се намира, а ако се намереше, беше много зле платена.

— Свободен съм. Мога да напусна Силвър, когато си поискам — отвърнах му бързо.

Таненбаум възрази.

— Не е толкова спешно. Ако се обадите след седмица, ще имам достатъчно време. Трябва да се обадя на моя познат.

— За нищо на света не бих искал да пропусна случая, господин Таненбаум.

— Аз също — отвърна той. — Нали гарантирах за вас! — Той стана. — Танцувате ли, господин Зомер?

— Само с принципите си, иначе не. Отдавна съм забравил, че ще имам такава възможност.

— Поканили сме някои младежи. Трудно е в днешно време да се създаде ведра атмосфера. Човек винаги се чувства малко виновен. Но бих искал семейството ми поне веднъж наистина да се весели. Особено дъщеря ми Рут. Човек не бива вечно да изчаква необходимия случай, нали?

— Наистина не бива. А това е все пак нещо като благотворително тържество. Навсякъде се прави по време на война. В Ню Йорк дори на няколко седмици.

Лицето на Таненбаум изгуби загрижения си вид.

— Смятате ли? Да, може би донякъде. Нека ви е сладко. Това радва жена ми. И Роза, нашата готвачка. В единайсет часа ще има още едно хапване. Тогава ще стане готов гулашът. Вече ври от следобед. Два вида. Препоръчвам ви този по сегедински!

 

 

— Покани ли те за гулаша? — попита Хирш.

Кимнах.

— Вари се в големи казани — продължи той. — А се яде в ограничени кръгове. Приятелите на семейството дори получават от него в купички с капачета за в къщи. Най-вкусният гулаш в Америка. — Изведнъж той замлъкна. — Виждаш ли онази там, която поглъща ябълковия пай със сметана все едно, че животът й зависи от това?

Погледнах в посоката, която ми посочи.

— Това не е онази, а една изключително красива млада дама — отвърнах му. — Какво прелестно лице? — Погледнах още веднъж натам. — Как ли е сбъркала да влезе тук, в това тъжно общество? Да няма скрити дефекти? Или пък слонски глезени, или ханш като тъпан?

— Нищо подобно! Почакай, докато стане! Тя е съвършена. Глезените й са като на газела. Колената — като на Диана. Бюстът й е като от мрамор. Можеш да използваш всяко изтрито клише и то ще й пасне. Името й е Кармен.

— Е, и? — запитах в напрегнато очакване. — Какво е станало с нея?

— Глупава е. Нашето прекрасно създание е глупаво. И не просто глупаво, а пословично глупаво. Това, което постигна с ябълковия пай, за нея представлява огромно натоварване, след което трябва да си почине.

— Жалко — въздъхнах аз.

— Напротив! — възрази Хирш. — Впечатляващо!

— Защо?

— Точно защото е така неочаквано.

— Статуята е още по-глупава.

— Но тя не говори. А тази говори.

— Стига де, Роберт? Откъде я познаваш?

— От Франция. Веднъж съм я изваждал от клопка. За нея беше крайно време да изчезне. Исках да я взема със себе си. Отвън имах кола с дипломатически номер. А тя поиска да опакова и вземе роклите си, точно когато Гестапо настъпваше. Не бих се учудил и ако пожелаеше да отиде да се накъдри при фризьора. За щастие нямаше фризьор. Но поиска и да закуси. Смяташе, че ако не закуси, това носи нещастие. Искаше да вземе и остатъка от кроасаните и мармалада за из път. Треперех от нерви. Най-сетне тя се качи в колата, четвърт час преди да се появи патрулът на Гестапо.

— Това не е просто глупост — казах аз почтително. — Това е защитната магия на опрощаващото равнодушие! Дар божи!

Хирш кимна.

— По-късно отново чух за нея. Тя, като красив, но прогнил кораб, бе преплувала през всичко, като между Сцила и Харибда. Попадала е в невероятни ситуации и нищо не й се е случило. Неописуемият й непукизъм би обезоръжил дори и убиец. Дори не е била и изнасилена. Естествено, пристигна с последния самолет от Лисабон.

— И какво прави сега?

— С късмета си на свещена крава веднага получи работа. Като манекен. Не си я намери тя, това би било прекалено голямо натоварване, а просто й я предложиха!

— Защо не е в киното?

Хирш повдигна рамене.

— Не пожела. Прекалено е напрегнато. Няма амбиции, нито комплекси. Странна жена!

Посегнах към парче баница. Разбирах защо Хирш бе впечатлен от Кармен. Онова, което той постигаше с дързост и отчаяно презрение към смъртта, тя постигаше без никакво усилие. Явно за него тя излъчваше непреодолимо привличане. Погледах го.

— Разбирам — казах най-сетне. — Но докога може да се издържа такава глупост?

— Дълго, Лудвиг! Тя е най-голямата авантюра, която може да съществува. Интелигентността е досадна. Познати са пътищата й и може да се предвиди реакцията. Докато тя е винаги нова, нелогична и затова тайнствена. А какво повече би могъл да иска човек?

Не отговорих. Не знаех дали ме занасяше или наистина го мислеше. Изведнъж ни наобиколиха близнаци, които бяха последвани от няколко познати на Джеси Щайн. Всички бяха обхванати от прекалена ведрост, която ти къса сърцето. Безработните актьори, които през деня продаваха чорапи, а всяка сутрин проверяваха дали не са им се появили прекалено много бръчки за ролите им на млади любовници, с които преди десетина години бяха напуснали Германия, също бяха тук. Те говореха за това, както и за своята публика, като че ли вчера са били на сцената; за няколко часа под бляскавите полилеи на Таненбаум се държаха така, както смятаха, че ще ги посрещнат, като се върнат обратно в родината си. И създателят на кървавия списък беше там, един особено жаден за мъст, безпринципен бонвиван, на име Колер. Той стоеше до Равик и гледаше с мрачен поглед остатъците от бюфета.

— Разширихте ли кървавия си списък? — попита го иронично Хирш.

Колер кимна енергично и мрачно.

— Още шест, които трябва да бъдат разстреляни веднага след завръщането у дома!

— И кой ще ги разстреля? Вие ли? — попита Хирш.

— Ще видим. Съдилищата ще се погрижат за това.

— Съдилища? — отвърна Хирш презрително. — Имате предвид немските съдилища, които десет години издаваха фалшиви присъди? Поставете кървавия си списък на сцена, господин Колер. Като комедия!

Колер пребледня от гняв.

— Ако оставим на вас, вие бихте оставили убийците да си живеят, нали?

— Не, но няма да ги намерите. Когато свърши тази война, вече няма да има нацисти. Само примерни германци, които са помагали на евреите. А ако намерите все пак някой, няма да го заловите, господин Колер! Не и вие, с вашия тъп кървав списък. Вместо това вие внезапно ще ги разберете и дори ще им простите.

— Както и вие, може би?

— Не, не като мен. Но като някои от нас. Това е дяволската участ на евреите! Всичко онова, което умеем, е разбиране и прошка. Но не и мъст. Затова сме вечните жертви! — Хирш се огледа. — Какви ги говоря? — каза той. — Какво, по дяволите, приказвам? Извинете ме — обърна се той към Колер. — Нямах предвид вас, емигранте Колер! Всеки има от време на време подобни пристъпи.

Колер го изгледа високомерно. Издърпах Хирш навън.

— Ела, Таненбаум вече ни очаква в кухнята със сегединския гулаш. — Той кимна. — Не можех да те слушам как опрощаваш това комедиантско чучело — казах аз.

— Не знам какво ми стана — промърмори той. — Сигурно е от всичките тези приказки за забравата, новото начало и незабравата; просто ме побъркаха. Думите объркват всичко, Лудвиг.

Появиха се близначките Дал. Едната носеше бадемова торта, другата влезе с табла с чаши за кафе и кана. Без да искам погледнах за Лео Бах. Той не беше далеч и наблюдаваше жадно танцуващите близначки.

— Открихте ли коя е светицата и коя Месалина? — попитах го.

Той поклати глава.

— Още не. Но разбрах нещо друго. При пристигането си в Америка още от кея те отишли в някаква клиника и дали и последните си пари, за да си направят пластична операция на носа. И двете. За да започнат нов живот. Какво ще кажете за това?

— Браво! — отвърнах му. — Новият живот тук явно прехвърча като пролетна буря. Семейство Таненбаум-Смит, близначките Дал! Аз съм „за“. Да живее авантюрата на втората действителност!

Лео Бах ме погледна с неразбиране.

— Човек дори не може да забележи — оплака се той.

— Опитайте се да вземете адреса на клиниката — препоръчах му.

— Аз? — попита Бах. — Защо точно аз? Аз съм си напълно наред.

— Велики слова, господин Бах. Бих искал да мога и аз да кажа същото за себе си.

Сега близначките стояха пред нас и се усмихваха, с тортите и каничките с кафе, и с хубавите си задници.

— Кураж! — обърнах се към Бах.

Той ми стрелна гневен поглед, взе си парче торта и намигна на едната.

— И вас ще ви застигне, вие, импотентен самохвалко! — промърмори.

Огледах се за Хирш. Той бе обсаден от госпожа Таненбаум. След малко към тях се присъедини и господин Таненбаум.

— Значи господинът не танцува, а, Юта — обърна се той към импозантната фрегата. — Не са се научили. Не им е останало време. Като децата по време на война, които не познават вкуса на шоколада. — Той се засмя свенливо. — Специално за танците сме поканили американските войници. Те могат всичко.

 

 

Госпожа Таненбаум изчезна.

— Заради дъщеря ми е — обясни Таненбаум. — Толкова рядко й се случва.

Проследих погледа му. Дъщеря му танцуваше със съставителя на кървавия списък, господин Колер. Колер изглеждаше неумолим при танците. Той властно влачеше слабичката дъщеря през залата. Стори ми се, че единият й крак е малко по-къс от другия.

Таненбаум въздъхна.

— Слава богу, утре по това време вече ще сме американци — каза той на Хирш. — Така ще се отърва и от товара на трите имена.

— Защо три? — попита Хирш.

Таненбаум се замисли.

— Имам две малки имена. Адолф и Вилхелм. За Вилхелм е помислил още патриотичния ми дядо, било е по времето на империята. Но Адолф! Как би могъл да предугади!

— Познавах един лекар в Германия, който се казваше Адолф Дойчланд — казах аз. — А пък беше евреин.

— За бога! — отвърна Таненбаум заинтригуван. — Та това е още по-зле, отколкото при мен. И какво стана с него?

— Принудиха го да си промени името. Всъщност и двете имена.

— И нищо друго?

— Нищо. Отнеха му практиката, но успя да се спаси в Швейцария. Но това беше още през 1933-а.

— И как се казва сега?

— Никой — отвърнах. — Доктор Никой!

Таненбаум се сепна. Видях как се замисли дали не е допуснал грешка. „Никой“ му звучеше примамливо. Още по анонимно от „Смит“. Но в този миг видя сигнали откъм кухнята. Готвачката Роза размахваше голяма дървена лъжица. Той се съвзе.

— Гулашът е готов, господа — обясни бившият Адолф Вилхелм. — Най-добре да хапнем в кухнята. Там е най-вкусно.

Той тръгна напред. Понечих да го последвам. Хирш ме задържа.

— Кармен танцува — каза той.

— А натам тръгва човекът, от когото зависи бъдещето ми — възразих му.

— Бъдещето може да почака няколко минути — Хирш ме хвана здраво. — Но красотата — никога. Параграф осемдесет и седми от Лаонската и Нюйоркската молитва.

Хвърлих бегъл поглед към Кармен. Свободна, като символ на всички забравени мечти, тя се намираше в състояние на една на пръв поглед смешна мирова скръб, попаднала в маймунските ръце на един рижав дългуч, американски сержант, който имаше двойни колене.

— Сигурно си мисли за рецептата на картофения прах — каза Хирш. — А може би не и това! Обожавам тази божа кравичка.

— Не се вайкай, ами действай! — отвърнах му. — Защо до сега не си го направил?

— Не знаех къде е. Това вълшебно създание, освен всичко останало, има и свойството за години да изчезва безследно.

Засмях се.

— Това е свойство, което не притежават дори и кралете. Забрави нещастното си минало и действай незабавно!

Той ме погледна колебливо.

— Междувременно ще отида да хапна гулаш. Сегедински! — казах аз. — И ще заздравя бедното си бъдеще с Адолф Вилхелм Смит.

 

 

Беше посред нощ, когато се върнах обратно в хотела. За моя изненада Мария Фиола все още седеше с Мойков в плюшената зала и играеха шах.

— Да не сте имали среднощно съвещание с фотографа си? — попитах.

Тя поклати глава.

— Любопитко! — отвърна Мойков вместо нея. — Що за невротик! Още не се е появил и веднага пита! Разсипник на щастието! Щастието е тишина без въпроси.

— Само щастието на кравата! — възразих му. — Тази вечер му се нагледах. Ненагледна хубост с чиста проба непукизъм. И никакви въпроси!

Мария Фиола погледна към мен.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Принцесата с козирога.

— Тогава имаш нужда от една водка — обясни Мойков. — Ние, като обикновени хора, се наслаждаваме на сладостта на собствената си меланхолия. Обикновено ухажорите на козирога бягат от това. От тъмната страна на луната. — Той постави чаша на масата и наля.

— Истинска руска, безкрайна мирова скръб. Не немска — каза Мария Фиола.

— Немската умря с идването на Хитлер — възразих аз.

Звънецът на бюрото звънна. Мойков изпъшка и се надигна.

— Графинята — каза той, след като хвърли поглед към таблото с ключовете. — Сигурно има кошмари от Царское село. По-добре да взема една малка бутилка със себе си.

— Защо ви е налегнала мировата скръб? — попитах я.

— Не, днес не е, по-скоро е налегнала Владимир, щом като отново е станал руснак. Комунистите убиха родителите му. Преди няколко дни отвоюваха родината си от немците.

— Знам. Но нали той отдавна е американец?

— Американец! Възможно ли е изобщо?

— Защо не? По-възможно е от много други неща!

— Може би. Та какво искахте да питате още, господин Любопитко? Какво правя тук по това време ли? В тази безутешна бърлога? Това ли искахте да ме питате?

Поклатих глава.

— Защо пък да не сте тук? Вече веднъж ми обяснихте, че хотел „Рауш“ е на път между квартирата ви и работното ви място — ателието на Ники. Това е последната спирка за едно питие на крак преди и след битка. А водката на Владимир Мойков е първокласна. Освен това сте живели от време на време тук. Защо тогава да не сте тук?

Кимна и ме изгледа внимателно.

— Забравихте нещо — каза тя. — Когато на някого му е все едно, почти няма значение къде се намира. Не е ли вярно и това?

— Ни най-малко! Има голяма разлика. Предпочитам да съм богат, здрав, млад и отчаян, отколкото беден, стар, болен и безнадежден.

Мария Фиола внезапно се разсмя. Често го забелязвах при нея — неочаквания преход от едно настроение към противоположното. Всеки път това ме омагьосваше, аз самият не го можех. Само за миг тя се превърна в безгрижно красиво момиче.

— Не искам да ви призная, че идвам тук, когато ми е зле, защото тук съм се чувствала къде-къде по-зле. Това е един вид утеха. А иначе това е едно миниатюрно парче подвижна „псевдородина“. Друга просто не познавам.

Мойков ни бе оставил бутилката. Налях на нея и на себе си по чашка. Водката беше с вкус на живот, дори и след гулаша на готвачката Роза. Момичето я гаврътна с едно отсечено движение, което бях забелязал у нея още в началото.

— Щастие и нещастие — каза тя. — Това са велики патетични понятия от миналия век. Дори и не знам с какво могат да се подменят! Може би със самота и илюзия за нечие присъствие? Не знам. С какво друго?

Не отговорих. Представите ни за щастието и нещастието се различаваха: тя ги приемаше естетически, а аз — реално. Беше и въпрос на опита, който е придобил човек, а не толкова на въображението. Въображението заблуждава, променя и фалшифицира. Освен това нямах такова сляпо доверие на Мария Фиола. Тя можеше да се промени всеки миг.

Мойков се върна.

— Графинята отново изживява щурмуването на Зимния дворец — обясни той. — Оставих й половината бутилка водка.

— Трябва да потеглям — каза Мария Фиола. Тя погледна шахматната дъска. — И без това бях в безизходна ситуация.

— В такава сме всички ние — възрази Мойков. — Но това не ни дава основание да се предаваме. Напротив, това дава на човека неподозирана свобода.

Мария Фиола се засмя невинно. Тя все така се държеше с Мойков, като че ли й е далечен роднина.

— Но не и на моята възраст, Владимир Иванович — каза тя. — Може и да съм отчаяна, но все още вярвам в бога и дявола. Искате ли да ме изпратите до вкъщи? Не с такси. Пеша. Нали и вие сте среднощен странник.

— С удоволствие.

— Сбогом, Владимир Иванович! — Тя целуна внимателно Мойков по крайчетата на мустака. — Сбогом, хотел „Рауш“!

 

 

— Сега живея на 57-ма улица — каза тя, щом излязохме навън. — Между първо и второ авеню. Едно жилище под наем, както и всичко останало при мен. На приятели, които пътуват. Да не ви се струва прекалено далеч?

— Не. Често се разхождам нощем по улиците.

Тя се спря пред един магазин за обувки. Беше силно осветен. Вътре нямаше никого. Беше затворено, но лампите осветяваха с ярка светлина мъртвешко тихите пирамиди на обувките от кожа и велур. Мария ги огледа всичките със сериозната концентрация на ловеца, главата малко наклонена напред; устните — леко отворени, като че ли всеки миг ще заговори. Но тя не проговори. Само вдиша дълбоко, сякаш искаше да въздъхне, отмести погледа си, засмя се отсъстващо и продължи. Аз я последвах мълчаливо.

Минахме покрай поредица безсмислено светещи витрини. Мария спираше, но единствено пред тези за обувки, внимателно и бавно. Това бе една странна мълчалива разходка от едната страна на улицата до другата, между искрящите пещери на магазините. Младата жена сякаш изцяло бе забравила за съществуването ми, просто се подчиняваше на някакъв неписан закон, за който не бях и чувал.

Най-сетне тя се спря.

— Пропуснахте един магазин за обувки — отбелязах аз. — Отсреща вляво. Той не е така осветен като останалите!

Мария Фиола се засмя.

— Сякаш нещо ме подтиква. Много ли ви доскуча?

Поклатих глава.

— Беше чудесно. И много романтично.

— Така ли? Какво романтично може да има в магазините за обувки?

— Магазините за храни между тях. Те ми дават сила да продължа. На тази улица ги има в изобилие. Намерихте ли онова, което ви харесва?

Тя се засмя.

— Не е толкова просто. Мисля, че изобщо не ги искам.

— Обувките са нещо, с което се бяга. Би ли могло да е свързано с това?

Тя ме погледна изненадана.

— Да, може би. Но от какво?

— От хиляди неща. А и от самия себе си.

— Не. Не е толкова просто. А какво представлява всеки. Въртим се в дяволски кръг.

Стигнахме до 57-ма улица. На Второ авеню хомосексуалисти разхождаха пуделите си. Почти половин дузина кралски пудели се подреждаха до канавките и облекчаваха естествените си нужди. Те изглеждаха като алея, изпълнена с черни сфинксове. Стопаните им стояха възбудени и горди до тях.

— Тук живея временно — каза Мария Фиола. Тя колебливо застана на прага. — Колко е приятно, че никой не пита как живеят останалите. Любопитен ли сте?

— Не — отвърнах и я придърпах към себе си. — Взимам онова, което се задава.

Тя не се възпротиви.

— Да оставим ли нещата така? — запита тя. — Да вземем, което се зададе? Което ни предостави случайността? Или вече не?

— Вече не — отвърнах и я целунах. — Защото с повечето започва лъжата и болката. Кому е необходимо това?

Очите й бяха широко отворени. Светлините на уличните фенери се отразяваха в тях.

— Добре — отвърна тя. — Ако човек може така, добре — повтори тя. — Съгласна съм!