Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (18)

Глава осемнайсета

— Ние, търговците на произведения на изкуството, живеем от едно просто и примитивно човешко качество — доволно обясняваше Реджиналд Блек. — От алчността на човека да притежава всичко. Това е много странно, защото всеки знае, че рано или късно ще умре и няма да може да вземе нищо със себе си. А още по-странно е, защото всеки знае, че музеите са пълни с прекрасни картини — картини с качество, каквото рядко се среща. Бил ли сте в музея „Метрополитън“?

Кимнах.

— Даже два пъти.

— Трябва да ходите там всяка седмица, вместо да играете шах с руския фалшификатор на водка във вашия почасов хотел. Видяхте ли Вавилонската кула? А пейзажа от Толедо на Греко? Те просто си висят там и нищо не струва да отидеш да ги видиш. — Реджиналд Блек пиеше коняка си — този за клиенти, които купуваха за повече от двайсет хиляди долара — и мечтаеше: — Безплатни произведения на изкуството. Какво би могло да се спечели от тях…

— И това ли е странната човешка алчност за притежание?

— Не — отговори той укорително и дръпна ръката си, с която искаше да ми налее втора чаша коняк. — Това е моята търговска страст, наследена от древните ми предци, която винаги е във война с любовта ми към произведенията на изкуството и която за съжаление винаги побеждава. Но защо хората не ходят по-често в музеите, за да могат там безгрижно да се наслаждават на най-прекрасните картини, вместо на скъпи цени да купуват няколко незавършени картини на Дега, които ще си закачат в жилищата, където веднага ще започне страхът от крадци, прислужници, разхождащи се с метлите си, и гости, гасящи фасовете си върху тях? Музеите имат много по-добри картини от почти всички така наречени колекционери.

Засмях се.

— Вие сте анти търговец на изкуство. Ако хората ви слушаха, скоро никой нямаше да си купува картини. Вие сте Дон Кихот на вашето съсловие.

Блек кротко се засмя и посегна към бутилката коняк.

— Толкова много се говори за социализъм — каза той. — При това най-прекрасното на света е свободно за всеки. Музеите, всички библиотеки, а също и музиката — великолепни концерти по радиото — всички концерти на Тосканини и симфониите на Бетовен всяка седмица в „Часът за гости“. Ако някога е съществувало подходящо време да водиш удобен, отшелнически начин на живот, то това е сега. Вижте колекцията ми от книги за изкуството! За какво ти е да притежаваш и картини, като освен това ги има и в музеите? Понякога ми се иска да се откажа от професията си и да живея свободен като птичка!

— Защо не го направите? — попитах аз и посегнах към чашата, която ми бе налял.

Той въздъхна.

— Противоречието на моята природа!

Погледнах човека, против волята си благодетел на човечеството. Той притежаваше великолепното качество да вярва на всичко, което казва в момента. Фактът, че всъщност не вярваше на нищо, го предпазваше от това да се превърне в самохвалстващ глупак, и го обгръщаше с блестящ ореол. Без да го знае или признава, в живота си той бе актьор.

— Онзи ден ми се обади старият Дюран Втори — продължи той. — Има около двайсет милиона долара и искаше да си купи от мен малка картина на Реноар. Имал рак в последен стадий и знае това. Лекарите му давали няколко дни живот. Взех картината със себе си. Стаята на стареца миришеше на смърт, въпреки всичката антисептика. Смъртта е най-натрапчивият парфюм, който прониква навсякъде. Старецът се бе превърнал в скелет с огромни очи и големи кафяви петна по пергаментовата си кожа. Той разбира нещо от картини, което е рядкост. А още повече разбира от пари, което не е рядкост. Поисках му двайсет хиляди долара. Той предложи дванайсет. С ужасно свирене в гърдите и кашляне стигна до петнайсет. Аз видях, че иска на всяка цена да има картината и останах твърд. Той също. Представете си. Милионер, на когото остават само няколко дни живот, се бори като вехтошар за една последна радост. При това той мрази наследниците си.

— Милионерите изненадващо оздравяват — казах аз. — Стават чудеса. Как свърши всичко?

— Взех си картината. Ето я там. Погледнете я.

Беше един много мил портрет на младата мадам Хенриет. Около тънката й шия се открояваше лента от черно кадифе. Портретът бе нарисуван в профил и не представляваше нищо друго, освен младостта и спокойното очакване на идващия живот. Нищо чудно, че умиращият стар Дюран Втори е искал да я има, както някога цар Давид Вирсавия.

Реджиналд Блек си погледна часовника.

— Време е да се върнем към реалността. След четвърт час ще дойде търговецът на оръжия Купър. Американските войски навсякъде са в настъпление. Списъците на мъртвите стават все по-дълги. За Купър това е времето за жътва. Той непрестанно снабдява. На картините му би трябвало да се сложат траурни ленти за мъртвите. И между всеки две от тях по една картечница или огнехвъргачка.

— Това вече веднъж ми го казахте. Когато Купър купи последната картина на Дега. Защо, въпреки всичко, му я продадохте?

— И това вече веднъж ви обясних — каза Реджиналд Блек ядосано. Заради моята фатална, демонична природа, ала Джекил и Хайд. Но Купър ще плати за това, което прави! Ще му поискам десет хиляди долара повече, отколкото на един друг купувач, който продава на едро изкуствен тор и ибришимени конци! — Блек се ослуша към вратата. Аз също чух звънеца. — Десет минути по-рано — промърмори Реджиналд. — И това е един от триковете му. Или по-рано, или по-късно. По-рано, за да обясни, че тъкмо минавал оттук и имал само няколко минути време, защото трябвало да заминава за Вашингтон или Хаваите — по-късно, за да ме поизмъчи и да ме омаломощи. Ще му поискам единайсет хиляди долара и можете да ми отсечете ръката, ако отстъпя и с един цент. Да действаме бързо! Да скрием нашия личен коняк и да извадим посредствения коняк за клиенти. Тази хиена на бойното поле трябва да бъде гощавана само със скапан коняк; за съжаление той разбира от коняк повече, отколкото от картини. А сега вървете на вашия наблюдателен пост; ще позвъня, ако имам нужда от вас.

 

 

На наблюдателния си пост отворих вестника. Блек имаше право; американските войски навсякъде бяха в настъпление, фабриките на Купър явно работеха на пълни обороти, за да произвеждат бърза смърт — но нямаше ли тази хиена по някакъв особен начин право също да се смята за благодетел на човечеството, както и благодетелят на милионерите Реджиналд Блек? Няма ли Европа и светът да бъдат освободени чрез смърт от един по-голям убиец, който искаше да пороби Европа и да изтреби цели нации? Нямаше отговор на това, а и да имаше, той беше безизходен и кървав.

Оставих вестниците и се загледах през прозореца. Колко бързо убийството можеше да променя името си! А също и великите понятия като чест, свобода и човечност. Всяка страна ги тълкуваше по свой начин, и колкото по-ужасна бе диктатурата, толкова по-човечни бяха имената, под които убиваше. А убийството! Какво бе убийството? Не бе ли и отмъщението убийство? Къде започваше безпорядъкът и къде законът? Понятието закон не е ли било убито от пазителите на закона? От бюрократите в Германия и корумпираните им съдии, които по своя воля подпомагаха държавата на престъпниците? Кой закон остана, освен отмъщението?

Изведнъж чух звънеца. Слязох долу. Лъхна ме облак дим от хавански пури.

— Господин Зомер — запита ме Реджиналд Блек през синия дим, — казвал ли сте на господин Купър, че тази картина е по-лоша от онази на Дега, която той скоро купи?

Погледнах изненадано Купър. Хиената бе излъгала и знаеше това; знаеше също и че аз бях в капан, защото не можех да го обявя за лъжец, без да предизвикам раздразнението му.

— Никога не бих твърдял за майстор като Дега, че е по-добър или по-лош — казах аз. — Това бе основата на моето възпитание в Лувъра; възможно е само една картина да е по-добре разработена от друга; това е разликата между скица, етюд и картина с подпис на художника. Нито една от двете картини на Дега не е подписана. Това, според професор Майер, им дава високия ранг на недовършеното, който открива пространство за фантазията.

Реджиналд Блек ме погледна изумен от моите знания; бях прочел този цитат пет минути преди това на наблюдателния си пост, където имаше малка библиотека.

— Е, какво ще кажете? — обърна се той към Купър.

— Дрън-дрън! — отвърна пренебрежително мъжът с лице като бифтек. — Лувър, Мувър! Кой вярва на подобни глупости! Той каза, че картината е по-лоша. Слухът ми е добър.

Знаех, че приказваше тези неща, за да свали цената; но не смятах, че заради това трябва да се оставя да ме обижда.

— Господин Блек — казах, — смятам, че разговорът вече става излишен. Току-що се обади господин Дюран и каза, че иска картината; ние ще му я занесем.

Купър се изкикоти като пуяк.

— Не се опитвайте да блъфирате! Случайно знам, че Дюран Втори е на смъртния одър. На него вече не му трябват картини; трябва му ковчег!

Той погледна триумфиращо Реджиналд Блек, който остана невъзмутим.

— И аз знам това — каза хладно. — Вчера бях при него.

Купър махна с ръка.

— Ще тапицира ковчега си с картини на импресионисти ли? — попита той язвително.

— Това един страстен и разбиращ колекционер като Дюран никога не би направил. Но той иска във времето, което му остава, да живее, да си достави всяка радост, която може. Парите в такива случаи не играят роля, господин Купър. На прага на смъртта човек вече не се пазари. И, както току-що чухте, Дюран Втори иска картината на Дега.

— Добре. Изпратете му я.

Блек дори не мигна.

— Опаковайте картината, господин Зомер, и я занесете на господин Дюран Втори. — Той взе картината от статива и ми я подаде. После стана. — Радвам се, че всичко приключи така добре, господин Купър. Много щедро от ваша страна да се откажете от картината, за да зарадвате един умиращ. Продават се и други картини на Дега. Може би през следващите пет или десет години отново ще намерим картина със същото високо качество като тази. За съжаление друго не мога да ви предложа; това беше най-добрата ми картина.

Аз тръгнах към вратата. Не вървях бавно, както очакваше Купър, а бързо, сякаш трябваше на секундата да стигна до болничното легло на Дюран Втори. Очаквах Купър да ме спре на вратата. Той не го направи. Разочарован се качих на наблюдателния си пост; имах чувството, че съм провалил сделката на Блек.

Но аз все още не го познавах достатъчно добре. Извикаха ме отдолу след петнайсет минути.

— Картината няма ли я вече? — попита Блек с мекия си глас.

— Господин Зомер тъкмо тръгна с нея по стълбите — отговорих с преправен глас.

— Настигнете го. Трябва да я върне!

Набързо опаковах картината и слязох долу, за да я разопаковам отново.

— Оставете я опакована — каза Купър намусено. Днес следобед я донесете в жилището ми. Тогава можете да ми кажете, че имате и трета, още по-добра картина на Дега, мошенико.

— Има още една подобна със същото качество — отговорих хладно. — Имате право, господин Купър.

Купър вдигна глава като ужасен боен кон, който иска да изцвили. Реджиналд Блек ме погледна с любопитство.

— Виси от двайсет години в Лувъра в Париж — казах аз. — И не се продава.

Купър въздъхна облекчено.

— Спестете ми шегите си — изръмжа той и си тръгна.

Реджиналд Блек сложи коняка за клиенти настрана и извади нашата лична бутилка.

— Гордея се с вас — каза той. — Дюран Втори наистина ли се обади?

Кимнах.

— Иска отново да види малката картина на Реноар. Младата мадам Хенриет. Изглежда бе точно на време.

Блек извади стодоларова банкнота от един портфейл от червен марокен.

— Премия за смело държание пред врага.

Прибрах я.

— Получихте ли почетното възнаграждение от Купър? — попитах.

— Всеки цент — каза Блек. — Нищо не е по-достоверно от половината истина. Трябваше да се закълна пред Купър в живота на децата си, че вчера съм бил при Дюран.

— Ужасна клетва.

— Но аз бях там. С картината на Реноар. Купър не ме накара да се закълна за Дега.

— И все пак — рекох аз. — Какъв звяр!

Блек се усмихна като херувим.

— Аз нямам деца — отвърна той.

 

 

— Джеси — казах изплашено. — Колко добре изглеждаш!

Тя лежеше в болничното легло, някак смалена, сива, восъчна и отпаднала. Само очите й бяха неспокойни и по-големи от обикновено. Опита се да се усмихне.

— Всички казват така. Но аз имам огледало. Само то ми казва истината.

Двете близначки безшумно шетаха наоколо. Бяха донесли ябълков сладкиш и термос кафе.

— Кафето тук е ужасно слабо — каза Джеси. — Не мога да ви предложа от него. Близначките са донесли по-хубаво за вас. — Тя се обърна към Роберт Хирш. — Изпий една чаша, Роберт. Заради мен.

Хирш и аз се спогледахме.

— Разбира се, Джеси — каза той. — Твоето кафе винаги е било най-доброто — в Париж, в Марсилия и тук, в Ню Йорк. Колко пъти с него си ни спасявала от депресия. На Коледа през 1941-ва в катакомбите на Париж, в хотел „Лутеция“ в Келер. Горе кънтяха ботушите на маршируващите немски войници; долу старият търговски съветник Буш бе решил да се самоубие — като евреин той не искаше да изтърпи християнския празник на любовта. Всички ние нямахме почти нищо за ядене. Тогава ти се появи като коледен ангел с огромна кана кафе. И два ябълкови сладкиша. Бе дала за това една брошка с рубин на собственика на хотела, а му бе обещала и пръстен с рубин, ако не ни предадеше една седмица. Беше времето на паниката и на първия огромен страх. Ти обаче се смееше и караше дори болния от диабет старец Буш да се засмее. Тогава ти спаси всички ни с прекрасното си кафе, Джеси.

Тя го слушаше засмяно и жадно. Той седеше в креслото като ориенталски разказвач на приказки.

— Но Буш умря една година по-късно — каза тя.

— Той не бе убит в немски концентрационен лагер, а във френски лагер за интернирани, Джеси. И ти преди това го преведе през окупираната зона. В най-хубавите си дрехи, Джеси. С перука и хубав костюм от шотландска вълна, и дамско палто в ръждивочервено. От предпазливост, да не би да го спрат и да му се наложи да говори, ти му направи огромна превръзка и той изглеждаше, сякаш бе прегракнал. Ти беше гений, Джеси…

Тя го слушаше така, сякаш той наистина разказваше приказки; а това бе безпощадната и безутешна истина, която само тук, сред миризмата на болничната стая, леката миризма на мъртва кръв, дезинфекция, гной и на жасминовия парфюм, с който близначките бяха напръскали навсякъде, звучеше като нещо нереално. За Джеси това бе като приспивна музика; тя слушаше с притворени очи.

— Но ти ни преведе оттам с твоята кола, Роберт — каза след малко. — С твоята кола като испански вицеконсул с дипломатически номер. — Тя изведнъж се засмя. — А какво направи ти по-късно! Но аз вече бях в Америка.

— Слава богу, че беше тук — продължи Хирш със същия монотонен напевен тон като преди. — Какво ли щеше да стане иначе с всички нас? Ти си скъса обувките от тичане, за да получиш декларации за поръчителство и да събереш пари, за да можем ние да бъдем спасени…

— Не, ти, Роберт — каза Джеси и се усмихна почти дяволито. — Ти винаги си бил в състояние да си помогнеш сам.

Беше станало тъмно. Близначките бяха застинали като грациозни сови на столовете си. Дори и кукумявката Липшюц пазеше тишина. Авторът на кървавия списък броеше беззвучно пред себе си. Той пръв се сбогува, когато влезе медицинската сестра, за да провери превръзките и да измери температурата. Бе нежна душа и не понасяше гледката на кръв; освен в своята фантазия. Хирш стана.

— Мисля, че ни гонят, Джеси. Скоро пак ще дойда. Но и ти съвсем скоро ще бъдеш отново при нас.

— Ах, Роберт! Откъде знаеш?

— От Равик и Босе, твоите доктори.

— Не ме ли лъжеш, Роберт?

— Не, Джеси. Не ти ли го казаха и самите те?

— Всички лекари лъжат, Роберт. От състрадание.

Хирш се засмя.

— Ти не се нуждаеш от състрадание, Джеси. Ти си толкова смела жена.

— Вярваш ли, че ще изляза оттук? — попита тя и изведнъж го погледна изплашено.

— Ти не вярваш ли, Джеси?

— През деня се опитвам. Но нощем преставам да вярвам.

Сестрата отбеляза резултата от измерването на температурата върху картата, закачена в долния край на леглото.

— Колко е, Лудвиг? — попита Джеси. — Не разбирам тези градуси по Фаренхайт.

— Мисля, че са точно трийсет и осем — казах аз. — Това е нормално след операция.

И аз самият не знаех как се изчисляват градусите от Фаренхайт в Целзий; но знаех, че за болните е най-добре, когато им дадеш бърз отговор.

— Знаете ли, че са бомбардирали Берлин? — прошепна Джеси.

Хирш кимна.

— Както и Лондон, Джеси.

— Но Париж не е бил бомбардиран — каза тя.

— Не, от американците не — отвърна Хирш търпеливо. — А на германците не бе необходимо да го бомбардират. Той бе техен от лятото на 1940-та, Джеси.

Тя кимна малко виновно. Бе усетила леката укорителна нотка в отговора на Роберт.

— Англичаните са бомбардирали в Берлин и Баварския площад — каза тя. — Там живеехме ние.

— Ти не си виновна, Джеси — отвърна Хирш много нежно.

— Нямам предвид това, Роберт.

— Знам какво имаш предвид, Джеси — каза Хирш. — Но мисли за номер две от законите на Лаон: Винаги прави само едно нещо в даден момент — иначе ще се объркаш и Гестапо ще те залови. А твоята работа сега е да оздравееш. Скоро. Всички ние се нуждаем от теб, Джеси.

— Тук за какво съм ви? За да ви правя кафе. Тук никой няма нужда от мен.

— Най-много се нуждаем от хората, които си мислят, че никой не се нуждае от тях. Аз, например, се нуждая от теб.

— Ти, Роберт — отвърна Джеси изведнъж почти кокетно. — Ти не се нуждаеш от никого.

— Повече от всички други, Джеси. Вярвай ми.

Това беше странен диалог; почти като този между хипнотизатор и неговия медиум; но в него имаше и нещо като нежното, абстрактно любовно обяснение на вълшебник към една винаги покорно следваща го стара жена, над която се спускат утеха и умора.

— Трябва да си тръгвате — каза медицинската сестра.

Близначките, които бяха останали, веднага се изправиха. На студеното осветление и те изглеждаха призрачни и бледи. И двете бяха обути в тесни работни панталони. Все още търпеливо чакаха да бъдат открити за някой филм. Тръгнахме по празния коридор. Близначките пристъпваха пред нас. „Каква гледка за любителя на женски задници Бах“, помислих си.

— Странно — казах, — че отдавна не са си хванали по някой обожател.

— Те не искат никого — отвърна Хирш. — Живеят при Джеси и чакат шанса си да играят някъде близначки; затова и остават така здраво вкопчени една за друга. Никъде не можеш да видиш едната без другата. Сама всяка от тях се чувства загубена.

Излязохме навън в топлото вечерно вълнение на живота. Улицата гъмжеше от бързащи хора, които не знаеха нищо за смъртта.

— Как е Джеси, Роберт? — попитах. — Наистина ли скоро ще се върне?

Хирш поклати глава.

— Отворили са я, Лудвиг, и отново са я затворили. Вече нищо не може да я спаси. Питах Равик. Има метастази навсякъде. В Америка не мъчат хората с ненужни операции, когато вече е късно. Оставят ги да умрат на спокойствие, ако може да се нарече спокойствие, когато някой по цял ден крещи, защото упоителните средства вече не помагат. Но Равик се надява, че тя има пред себе си още няколко що-годе добри месеца. — Хирш се спря и ме погледна безпомощно и ядосано. — Само преди година е можело да бъде спасена. Но тя никога не се е оплакала; смятала е, че е от възрастта и другото винаги е било много по-важно. Винаги е била заобиколена от нещастни хора, за които е трябвало да се грижи. Този проклет пожертвователен героизъм! А сега тя лежи и не може да бъде спасена.

— Подозира ли нещо?

— Разбира се, че подозира. Тя, като всички емигранти, не вярва, че нещо би могло да свърши добре. Затова беше и проклетият театър, който й разиграх. Ах, Лудвиг! Ела с мен да пийнем по една ракия. Това ме разстрои повече, отколкото очаквах.

Вървяхме мълчаливо по светлите вечерни улици, по които септемврийската светлина се смесваше с тази от хилядите лампи от витрините. Наблюдавах Роберт Хирш по време на неговия разговор с Джеси. Не само лицето на Джеси, и неговото лице се бе променило — и ми се струваше, че не само нейното лице бе озарено от утехата на спомените, а и това на Хирш, на макавея. Изведнъж ме обхвана страх. Знаех, че понякога спомените трябва да се заключват, като отрова, докато човек не си ги поиска обратно, иначе те можеха да убиват. Скришом погледнах Хирш. Лицето му отново бе придобило предишното си напрегнато и мълчаливо изражение.

— Какво ще стане, ако в един миг Джеси престане да издържа всичко това? — попитах аз.

— Мисля, че Равик няма да я остави да страда, сякаш е разпъната на кръст в концентрационния лагер на Бога — мрачно отвърна той. — Но ще изчака, докато тя не го поиска. Разбира се, няма да е необходимо да му го казва. Той ще го усети. Бе го усетил и при Жоан Маду. Но аз мисля, че Джеси няма да го поиска. Тя ще се бори за всеки час живот. — Роберт Хирш отвори вратата на магазина си. Усетихме студения полъх от климатика. — Сякаш идва от гроба на Лазар — каза той и изключи апарата. — Мисля, че вече нямаме нужда от това — добави. — Този гаден, изкуствен въздух! След сто години всички ще живеем под земята, в страх от нашите ближни. Тази война не е последната, Лудвиг. — Той извади бутилка коняк. — Сигурно вече пиеш по-добър при господин Блек — каза с изкривена усмивка. — Търговците на картини винаги имат добър коняк. По понятни причини.

— Мъртвият ми дядо Зомер не е имал — отвърнах аз. — А аз предпочитам да изпия чаша вода с теб, отколкото с Блек неговия „Наполеон“. Как е Кармен, Роберт?

— Мисля, че я отегчавам.

— Що за безсмислица! По-скоро бих те разбрал, ако ми беше казал, че тя те отегчава.

Той тръсна глава.

— Това е невъзможно. Вече ти обясних. Аз никога не мога да я разбера, затова и тя никога не ме разбира. Тя притежава магическата отчужденост на абсолютната наивност. Съчетано с нейната спираща дъха красота, това вече не е обикновена глупост, а се превръща в цяло преживяване. А аз за нея съм един продавач на радиоапарати, който е малко вей-хай-вей и всъщност я отегчава. Дори не е и добър продавач.

Погледнах го. Той се усмихваше тъжно.

— Останалото го няма, забравено е, вече може да помогне само на една болна с един миг спомени. Ние сме спасени, Лудвиг, но дори и благодарността за това вече е изтрита. Тя не е достатъчна, за да запълни живота ми. Погледни ги само, нашите познати. От потъващ кораб те са захвърлени на плаж, където дишат и се примиряват с някакво съществуване между оцеляването и непълноценния живот. Някои може би ще излязат от него и ще свикнат. Но аз не, а сигурно и ти няма да можеш. Великият, шеметен миг на спасението отмина. Ежедневието отдавна отново започна — едно ежедневие без посока.

— Не и за мен, Роберт. Още не. За теб също не.

Той поклати глава.

— За мен повече, отколкото за всеки друг.

Знаех какво има предвид. Времето във Франция бе за него време на преследване. Той почти единствен не бе безпомощна жертва, самият той се бе превърнал в преследвач, който, противопоставяйки своята хитрост и интелигентност на твърдоглавия варваризъм на немските СС-канибали, бе спечелил. За него, и почти само за него, окупацията на Франция беше лична война, а не брутално залавяне на безпомощни жертви. И ужасът изглежда бавно настъпваше: всяка преживяна опасност в съзнанието постепенно се покрива с блясъка на кървава романтика, но само ако човек е излязъл от нея здрав и неосакатен. А Роберт Хирш бе здрав, поне външно.

Опитах се да отвлека вниманието му.

— Босе получи ли парите си? — попитах.

Той кимна.

— Беше просто. Но въпреки това не ми е приятно да правя подобни неща. Аз не съм Немезида за евреи мошеници. Не вярвам в големите душевни промени от нещастие, а от щастие пък съвсем не. Не всички евреи са ангели. — Той стана. — Какво ще правиш довечера? Да отидем заедно да хапнем в „Кралят на морето“.

Разбрах, че имаше нужда от мен. Почувствах се като предател, когато отговорих:

— Имам уговорка с Мария. Трябва да я взема от фотографа й. Ела с мен.

Той поклати глава.

— Върви. Дръж това, което имаш. Беше просто хрумване.

Знаех, че ще откаже. Той искаше да бъде насаме с мен, да пийнем и да поговорим.

— Ела с мен — казах още веднъж.

— Не, Лудвиг. Друг път. Днес не съм добър компаньон. Дявол знае какво ще стане, но откакто съм тук, не понасям мисълта за смъртта. Особено когато се промъква така, както при Джеси. Трябваше да стана лекар като Равик, тогава щях да се опитам да се боря срещу нея. Може би всички ние сме се сблъсквали прекалено често със смъртта за нашата възраст.

 

 

Беше вече късно, когато стигнах до къщата на фотографа. От прозорците на горния етаж прожекторите хвърляха своята коса, ярка светлина на улицата. Белите завеси на ателието бяха спуснати и през тях се виждаха движещи се сенки. В осветения четириъгълник на улицата бе паркиран жълт ролс-ройс. Беше същият автомобил, с който Мария ме бе закарала до „Кафе Хилденбург“ на Осемдесет и шеста улица.

За миг се поколебах и размислих дали да не се върна при Хирш в самотния му магазин. Тогава ми хрумна, че от прибързани действия съм направил вече много грешки в живота си, и се качих по стълбите.

Веднага видях Мария. В бяла рокля със златни цветя тя стоеше на подиума пред един изкуствен бял люляков храст. Забелязах, че и тя ме е видяла, въпреки че не можеше да помръдне, защото точно в момента я снимаха. Бе застанала високо изправена като статуя и ми напомни за устремената напред стойка на „Нике от Самотраки“ в Лувъра. Беше много красива и в един миг почти не вярвах, че ми принадлежеше, толкова дива и устремна, и самотна изглеждаше. Тогава усетих как някой ме дръпна за ръкава.

Беше производителят на коприна от Лион. Плешивата му глава блестеше от пот. Това ме изненада. Винаги съм мислел, че плешивите глави не се потят.

— Прекрасно, нали? — прошепна той. — Повечето неща са от Лион. Бяха донесени с бомбардировачите. След като Париж е свободен, скоро ще получим още повече коприна от там. През пролетта всичко отново ще се нормализира. Слава богу, нали?

— Да, слава богу! Смятате ли, че тогава войната ще свърши?

— За Франция ще свърши много по-рано. Вече е само въпрос на месеци и всичко ще е приключило.

— Сигурно ли е това?

— Съвсем сигурно. Току-що говорих с Мартин от Държавния департамент.

„Няколко месеца — помислих си. — Няколко месеца, които ми остават с тази осветена от прожекторите младост, стояща на подиума, безкрайно чужда и желана, и близка.“ В следващия миг Мария промени стойката си и заслиза по стълбите, бързайки към мен.

— Лудвиг…

— Знам — казах аз. — Жълтият ролс-ройс.

— Аз не знаех — шепнеше тя. — Не очаквах. Обадих ти се. Ти не беше в хотела. Не исках…

— Мога да си тръгна, Мария. И без това исках да остана при Роберт Хирш.

Тя ме погледна.

— Не исках да кажа това…

Усетих миризмата на топлата й кожа, на пудрата и грима.

— Мария, Мария! — извика фотографът Ники. — Снимаме, снимаме! Докога да те чакаме?

— Не е така, както мислиш, Лудвиг — прошепна тя. — Остани! Искам…

— Здравей, Мария — каза някой зад мен. — Снимките станаха прекрасни. Няма ли да ме представиш?

До мен застана едър мъж на около петдесет години.

— Господин Лудвиг Зомер, господин Рой Мартин — каза Мария съвсем спокойно. — Извинете ме. Трябва да се връщам на подиума. Скоро ще свърша.

Мартин остана до мен.

— Не сте американец, нали? — попита той.

— Лесно може да се познае — отговорих без желание.

— Какъв сте? Французин?

— Германец без поданство.

Мартин се усмихна.

— Неприятел, значи. Колко интересно.

— Не и за мен — казах приветливо.

— Сигурно е така. Емигрант ли сте?

— Аз съм човек, прокуден в Америка — отговорих. Мартин се засмя.

— Значи бежанец. Какъв паспорт имате в момента?

Видях как Мария се качваше на подиума. Беше с лятна рокля на големи шарени цветя.

— Това разпит ли е? — попитах спокойно.

Мартин отново се засмя.

— Чисто любопитство. Защо? Страхувате се от разпит ли?

— Не. Но имам много зад гърба си. Като бежанец, както ме нарекохте.

Мартин въздъхна.

— Виновни са условията, които създаде Германия.

Усетих, че той искаше да ме стресне и да ме накара да се почувствам несигурен. Разбрах и предпазливата заплаха да не навлизам в негови води.

— Евреин ли сте? — попита той.

— Очаквате ли отговор?

— Защо не? Изпитвам голяма симпатия към този нещастен, опозорен народ.

— За първи път някой в Америка ми задава такъв въпрос.

— Ами — отвърна Мартин. — И емиграционните власти ли не са ви питали?

— Те, естествено, ме питаха. Това бяха служители, изпълняващи дълга си. Но освен тях никой не ме е питал.

— Странно — усмихваше се Мартин, — колко чувствителни са евреите, когато им зададеш този въпрос.

— Не е толкова странно — отвърнах, чувствайки, че погледът на Мария Фиола бе насочен към мен. — През последните десет години прекалено често им е бил задаван — от служители на Гестапо, от убийци, палачи и жандарми.

За миг очите на Мартин се присвиха. После отново се усмихна.

— Е, вие не приличате особено на такъв. Пък и без друго в Америка няма от какво да се страхувате.

— Знам — казах. — Антисемитизмът тук се ограничава до снобски хотели и клубове, които не приемат евреи.

— Добре сте ориентиран — отвърна Мартин. После внезапно каза: — След това смятам да отида с Мария Фиола на вечеря в „Ел Мороко“. Искате ли да се присъедините?

Само за миг бях изненадан от коварния капан и нямах ни най-малко желание да бъда направен смешен като опитно зайче пред очите на Мария от един служител, на когото не можех да отговарям, както исках, страхувайки се от моето не съвсем безупречно положение.

— Колко жалко — отговорих. — Но вече имам уговорка. С главния равин Нусбаум от Бруклин. Канен съм там за Сабат. Може би друг път. Много ви благодаря.

— Е, щом сте толкова религиозен — Мартин се обърна, едва прикривайки триумфа си.

Аз си тръгнах, когато видях, че подиумът е празен. Моделите се преобличаха зад големия чадър. Така беше добре. Не се нуждаех от повече унижения. В джоба ми бяха стоте долара от Реджиналд Блек. С тях исках да заведа Мария в ресторант „Воазен“. Не бях сигурен дали тя имаше уговорка с Мартин. Вероятно не. Но защо се беше обаждала от Ники? Не знаех това. Стигаше ми за днес.

 

 

Тръгнах бързо, за да хвана Роберт Хирш. По пътя се упреквах, че го бях оставил, когато имаше нужда от мен. Той никога не би го направил. Е, получих си го. Чувствах се засрамен, огорчен и унизен. Струваше ми се, че Роберт Хирш имаше право: ние завинаги ще бъдем просто изтърпявани, хора втора класа, чужди на това място, защото не бяхме родени тук, където можехме да живеем. И да можехме да се върнем в Германия, и там щяхме да си останем такива. Никой няма да ни посрещне с радостни възгласи. И там ще се отнасят с нас като с бежанци и дезертьори, защото сме избягали от концентрационните лагери и крематориумите.

В магазина на Роберт Хирш беше тъмно. В стаята му също. Спомних си, че ми каза, че иска да вечеря в „Кралят на морето“, и бързо тръгнах натам; изведнъж почувствах, че ще се случи нещо ужасно, и тичах почти по целия път; достатъчно често съм виждал как е било въпрос на минути нещо да бъде предотвратено.

Големите прозорци на ресторанта блестяха с ярка светлина. Спрях се за миг, за да си поема дъх, преди да вляза вътре. Нещастните омари с вдървените си щипки бавно мърдаха върху ледените плочи, които бяха мъчение за тях — мъчение, каквото изпитваха и затворниците в немските концлагери, когато войниците с чувство за хумор от СС ги заливаха с леденостудена вода и те се вкаменяваха като ледени стълбове на студения вятър.

Веднага видях Роберт Хирш. Беше сам на масата с един омар пред себе си.

— Върнах се, Роберт — казах аз.

Лицето му светна за секунда и той веднага попита:

— Какво се е случило?

— Нищо, Роберт. Странно е все още да смятаме, че трябва да се е случило нещо лошо, когато решим да променим плановете си. Това е минало. В Америка такива неща не се случват лесно.

— Така ли?

— Мисля, че не.

— Полицията може да дойде и в Америка. И емиграционните власти.

За момент ме обля вълна на ужас; но и тези кратки, горещи усещания ми бяха познати от години. Помислих си, че няма да се отърва от тях никога в живота си. Беше ужас, подобен на този, който усетих при Мартин, когато ме попита за паспорта ми.

— Седни, Лудвиг — покани ме Хирш. — Все още ли си против омарите?

— Да — отвърнах. — И все още съм за живота; независимо в каква форма. Само човекът има огромното предимство да го приключи сам, когато вече не издържа.

— Има го. Но не винаги. Не и в немските концлагери.

— И в тях, Роберт. Познавах един, на когото всяка вечер даваха въже, за да се обеси. През третата нощ той го направи. Трябваше да моли свой приятел да му помогне. На колене. Преди това го бяха пребили почти до смърт и нямаше сили сам да направи възела. Той се задуши полулегнал, на колене.

— Каква ужасна тема за разговор на маса — каза Хирш. — И всичко, само защото спасих един нещастен омар от страданията му на витрината. Какво ще искаш?

— Рачешки крачета. Нищо, че изглеждат като печени кости. Поне са мъртви от дни.

— Огромна разлика! — Хирш ме погледна изпитателно. — Днес фантазията ти е доста мрачна. Така обикновено става с човек, на когото нещо не му е провървяло в любовта.

— Нищо не се е случило. Просто не може винаги всичко да става така, както на човек му се иска. Радвам се, че съм тук, Роберт. Спомни си за Лаон: И бягството навреме е изкуство. Все пак е по-добре, отколкото бавно да бъдеш изпечен.

Хирш се засмя.

— Добре, Лудвиг. Има и друг вариант: когато се връщаш, не трябва да държиш надгробни слова. Трябва да забравиш това, което се е случило; иначе е по-добре да не се връщаш. Колко време имаш тази вечер?

— Колкото искам.

— Тогава да отидем на кино и после да се захванем с коняка у нас. Тази вечер е вечер за напиване.

 

 

Върнах се късно в хотела, Феликс О’Брайън ме чакаше.

— Някаква дама се обади два пъти. Каза вие да й позвъните.

Погледнах часовника. Беше два часа през нощта и не чувствах сигурни нито краката си, нито главата си.

— Добре, Феликс — кимнах. — Ако ме потърси пак, кажете й, че спя. Ще й се обадя утре сутринта.

— Добре ви е на вас — отвърна Феликс. — Дамите ви се лепят като мухи на мед. Човек като мен…

— Добре го казахте, Феликс — казах аз. — И вашето време ще дойде. Тогава ще разберете колко прекрасна е била свободата.

— Свобода, дрън-дрън — каза Феликс. — Силно миришете на коняк. Добър ли беше?

— Вече не знам, Феликс.

 

 

Събудих се, защото някой бе застанал на вратата.

— Кой е там? — попитах и посегнах да светна лампата.

— Аз съм — каза Мария.

— Мария! Откъде дойде?

Тя се открояваше неясна, тъмна и малка на жълтата светлина от коридора. Не можах да я позная, въпреки че нощем винаги оставях малка светлинка на рамката на прозореца.

— Кой те пусна? — попитах, все още невярващ, и запалих лампата до леглото си.

— Феликс О’Брайън, единствената човешка душа с разбиране за особените ситуации. Мойков е излязъл с водката, а ти… — отвърна тя, опитвайки се да се усмихне. — Исках да видя с кого вече си ми изневерил.

Погледнах я. Конякът все още бучеше в главата ми.

— Това е… — започнах, но навреме се сетих за Лаон и варианта на Роберт Хирш. — Стой! — казах. — Къде е диадемата на Мария Антоанета?

— В касата на Ван Клиф и Арпел. Трябва да ти обясня…

— За какво, Мария? Аз трябва да ти обясня — но нека просто и двамата да оставим това! Къде вечеря?

— От хладилника на Петдесет и седма улица. Татарска пържола с водка и бира. Много тъжно, като пътуващ пилигрим.

— А аз имам стодоларова премия от Реджиналд Блек в джоба си, за да я похарча за теб! Така ни се пада. Постъпих детински.

Почука се.

— По дяволите — възкликнах. — Това вече полицията ли е? Доста са бързи!

Мария отвори вратата. Беше Феликс О’Брайън с кана кафе.

— Помислих си, че това ще ви е необходимо — рече той.

— И още как, вие сте злато! Откъде го взехте?

Феликс О’Брайън се подсмихна, поглеждайки срамежливо Мария.

— Всяка вечер, когато господин Раул излиза, му приготвяме кана горещо кафе. Той досега не се е прибрал. А също и аспирин. Той винаги се запасява с огромна опаковка от него и няма да забележи, ако господин Зомер вземе няколко. Мисля, че три ще стигнат. — Той се обърна към мен. — Или трябват повече?

— Никакъв аспирин, Феликс. Кафето е достатъчно. Вие ни спасихте живота.

— Запазете каната — предложи Феликс. — Аз имам още една резервна за господин Раул.

— Какъв луксозен хотел — възкликна Мария.

Феликс козирува.

— Сега трябва да се връщам, за да приготвя кафето за господин Раул. Той е непредвидим.

Затвори вратата след себе си. Погледнах Мария. Забелязах, че искаше нещо да каже, но се отказа.

— Ще остана тук — продума накрая.

— Добре — отвърнах. — Това е по-добре от всякакви обяснения. Но аз нямам резервна четка за зъби и съм доста пиян.

— И аз съм пияна — каза тя.

— Не ти личи.

— Иначе нямаше да съм тук — отвърна, без да се помести от вратата.

— Какво си пила?

Мислех за „Ел Мороко“ и Мартин.

— Водка. От тази на Мойков.

— Обожавам те — прошепнах.

Тя се хвърли към мен.

— Внимавай! — предупредих я. — Кафето на Феликс!

Но вече беше късно. Каната изтрополи на пода. Мария бе отскочила назад. Кафето се разля върху обувките й. Тя се смееше.

— Имаме ли нужда от него?

Поклатих глава. Тя свали дрехите през главата си.

— Не можеш ли да загасиш лампата? — попита през смачканата рокля.

— Трябва да съм глупак, за да го направя.

 

 

Тя спеше изтощена, плътно притисната към мен. Нощта вече не беше задушна, както през август. Въздухът ухаеше на море и на спокойствието на настъпващото утро. Часовникът тиктакаше до леглото. Беше четири сутринта. Петното от кафе на пода бе черно като засъхнала кръв. Станах съвсем внимателно и постлах върху него вестник. После се върнах.

Мария се размърда.

— Къде беше? — промърмори тя.

— При теб — отговорих. Не бях сигурен какво имаше предвид.

— Какво искаше от теб Мартин?

— Нищо особено. Как е малкото му име?

— Рой. Защо?

— Мислех, че се казва Джон.

— Не, Рой. Джон е мъртъв. Загина във войната. Преди година… Защо?

— Нищо, Мария. Спи…

— Ще останеш ли тук?

— Да.

Тя се протегна и отново заспа.