Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (10)

Глава десета

Седях в приемната на адвоката Левин. Беше ранна утрин, но помещението вече беше почти препълнено. Между кактусите и бръшляните, подобно на хората пред витрините на кланиците, тълпящи се, за да видят как се слага лимонче в зурлата на някой нерез, на неудобни столове седяха петнайсетина души. Малкото диванче бе заето от една много пълна жена с тюлена шапка и златна верижка; тя се бе настанила в него нашироко и самоуверено, като костенурка, с един малтезки шпиц до себе си. Веднага се виждаше, че не е емигрантка. Почти всички останали обаче бяха; това си личеше веднага по начина, по който се опитваха да заемат възможно най-малко място.

Аз бях решил да последвам съвета на Роберт Хирш и да занеса на Левин аванс от сто долара и да проверя какво може да направи за мен.

Изведнъж в едно кътче зад вратата зърнах доктор Бранд. Махна ми с ръка и седнах до него. Той седеше до малък аквариум, в който плуваха светещи неонови риби.

— Какво правите тук? — попитах го. — Проблеми с визата ли имате? — Смятах, че вече работите в някаква болница.

— Още не като гинеколог — отвърна той. — Като помощник-лекар, замествам. Допуснаха ме по изключение. Трябва да положа, естествено, и изпити.

— Значи нелегално, както в Париж, така ли? — попитах го.

— Горе-долу. Не съвсем, по-скоро полулегално. Нещо като Равик.

Знаех, че Бранд беше един от най-добрите женски лекари в Берлин.

Френският закон обаче не признаваше немските изпити за лекари; освен това той не получи и разрешение за работа. Започна на черно при един френски лекар, който му беше приятел. Правеше му операциите. Както и доктор Равик. И в Америка, също като него, трябваше да започне всичко отначало.

Бранд изгледаше уморен. Вероятно го бяха назначили без заплата и дори нямаше достатъчно пари за ядене. Той разбра погледа ми.

— Получавам храна в болницата — каза той иронично. — Както и джобни. Не се притеснявай.

Изведнъж едно канарче запя. Огледах се. Преди това не го бях забелязал.

— Левин явно обича животните. И рибите са част от интериора.

Жълтата птичка разнасяше трелите си из полутъмната стая, в чийто въздух сякаш пулсираха страхът и мизерията. Тя въздействаше почти цинично с безгрижието си и не обръщаше внимание на околните. Малтезкият шпиц на дивана стана неспокоен, после гневно се разлая.

Една мила секретарка, като от порцелан, отвори вратата, която водеше към кабинета на Левин.

— Кучето не бива да лае — обясни тя. — Също и вашето, госпожа Лормер.

— Ами проклетата птица? — остро възрази жената на дивана. — Моят шпиц си беше спокоен. Птицата започна първа! Кажете на нея да ни остави на мира!

— На птицата не може да се обясни — отвърна нетърпеливо секретарката. — Тя просто си пее. Но вие бихте могли да обясните на вашето куче, че не бива да лае. То слуша заповедите ви. Или не е тренирано?

— Какво изобщо търси това канарче тук? Изнесете го навън! — възрази госпожа Лормер.

— Ами кучето ви? — този път порцелановата фигурка се ядоса. — Тук да не е ветеринарна лечебница!

Настроението в приемната изведнъж се промени. Там вече се намираха не просто плахи сенки, а хора, които сякаш изведнъж оживяха и погледът в очите им вече не беше така вял. Те наистина се въздържаха да вземат страна, но, макар и мълчаливо, участваха.

Кучето започна да лае и секретарката. Тя изсъска като гъска и се отдръпна. Точно в този момент на вратата се показа главата на Левин.

— Какъв е този шум? — Големите му тебеширено бели зъби осветиха тъмната зала. Той не обърна внимание на ситуацията и взе соломоновско решение. — Заповядайте, госпожа Лормер! — каза и задържа преходната врата.

Дебелата жена с тюлената шапка с цвят на лавандула хвана кучето и бързо се стрелна покрай редиците от чакащи емигранти към кабинета. Секретарката я последва. Разнесе се парфюм на момина сълза. Той идваше от празния диван, на който бе седяла госпожа Лормер. Канарчето стреснато замлъкна.

— Следващия път и аз ще дойда с куче, явно така се влиза по-бързо. В болницата имаме една овчарка.

Засмях се.

— Тогава канарчето няма да запее. Ще го е страх.

Бранд кимна.

— Или пък ще ухапе секретарката и Левин ще ни изхвърли. Прав сте, щастието на емигрантите трябва да се предостави в ръцете на съдбата. Ако се изчислява предварително, може да избяга.

 

 

Поставих сто долара на масата. Голямата костелива ръка на Левин мина над тях, без да се свие в юмрук и бюрото се опразни.

— Работите ли? — попита той.

Поклатих глава.

— Това е забранено — казах внимателно.

— Тогава от какво живеете?

— Намирам пари по улиците, играя на лотария и ме издържат старици — отвърнах спокойно, учуден от този глупав въпрос. Трябваше да знае, че не мога да му кажа истината.

Изсмя се със странния си кикот, който секна изведнъж.

— Прав сте! Това не ме интересува. Поне официално. Но лично и чисто човешки ме интересува.

— От лична човешка информация многократно съм попадал в затвора — възразих му. — Травматизиран съм и страшно комплексиран. Първо трябва да се опитам да се отърся от тези неща тук, в Америка.

— Както желаете. Можем да продължим и така. Доктор Бранд бе тук преди вас. Той гарантира за вас.

Бях учуден.

— Бедничкият Бранд! Та той няма никакви пари!

— Морално се застъпи и за вас. Че сте били преследван и че ви познава.

— Това от полза ли е?

— И дребният добитък прави тор — отвърна Левин. — Всичко се нарежда едно след друго. Приятелката ви Джеси Щайн се погрижи. Тя изпрати и Бранд.

— За това ли беше тук?

— Не само. Но явно не смее да се върне при Джеси Щайн, без да е изпълнил заръката й да даде препоръките си за вас.

Засмях се.

— Това не е в стила на Бранд.

Левин изцвили.

— Но е в стила на Джеси Щайн! Тази жена е като тайфун! Вече сме обработили десетки случаи за нея. Тя няма ли си други грижи? Собствено его?

— Нейното его са грижите на останалите. Такава си е била винаги, нежна и неумолима. Още докато бяхме във Франция.

Зад мен силно и мелодично се чу едно кукане. Обърнах се изненадан. Отново птица! На дървения шварцвалдски часовник, от една вратичка се показваше и прибираше една малка дървена пъстра птичка.

— Единайсет часа — каза Левин и започна да отброява с въздишка.

— Това е истински зоопарк — казах му след последното кукане. — Канарчета, шпицове, риби, а сега и немският символ на уют!

— Не ви ли харесва?

— Просто ме изненада — отвърнах му. — Веднъж ме разпитваха, докато кукаше кукувичката на часовника. При всяко кукане получавах удар в лицето. За нещастие беше дванайсет часа.

— Къде се случи това?

— Във Франция. Разпитва ме немски военен пост. Един гимназиален учител в униформа на фелдфебел. И всеки път, щом кукнеше кукувицата, трябваше да викам „Ку-ку! Ку-ку!“.

Изразът на лицето на Левин се промени.

— Извинете ме, не знаех — промърмори той, а после стана и понечи да спре часовника.

Попречих му.

— Не е нужно! — казах аз. — Това няма нищо общо с другото! Докъде бихме стигнали, ако бяхме толкова чувствителни? Всичко това е по-скоро част от по-приятните ми спомени. Малко след това ме оставиха да избягам. На раздяла учителят дори ми подари антология на немската лирика. Домъкнах я чак до Елис Айлънд. И там някъде я изгубих.

Не разказах на Левин, че на следващия ден Хирш ме измъкна, маскиран като испански консул. Той наруга страшно фелдфебела, понеже уж бил затворил някакво протеже на Франко. Всичко, естествено, беше чиста измислица. На учителчето му затрепериха мартинките и за извинение ме удостои със сборника стихове. Хирш веднага ме взе с колата си.

Левин се втренчи в мен.

— Това се случи, защото бяхте евреин ли?

Поклатих глава.

— Случи се, защото бях безпомощен. Няма нищо по-страшно на света от това да попаднеш съвсем безпомощен в ръцете на образовани немски варвари. Малодушие, чудовищност и липса на отговорност: това са трите неща, които взаимно се подсилват. Този учител беше сравнително безобиден. Не беше човек от СС.

Замълчах си и как фелдфебелът вечерта след играта с кукувичката стана несигурен. Искаше да покаже на един приятелски пост какво е рязан евреин. Трябваше да се съблека. За негово страхотно учудване, обаче, установи, че не съм обрязван. Когато Хирш дойде на следващия ден, той бе значително облекчен, че може да се отърве от мен.

Левин погледна часовника. Чуваше се тиктакането.

— Получих го в наследство — измърмори той.

— Ще бие чак след четирийсет и пет минути — казах му.

Той стана, заобиколи бюрото и се насочи към мен.

— Как се чувствате в Америка? — попита ме той.

Знаех, че всеки американец очаква човек да се чувства страхотно. Трогателна наивност!

— Страхотно! — отвърнах му.

Лицето му се проясни.

— Радвам се! Не се грижете за визата си. Който веднъж е попаднал в страната, много рядко бива изхвърлян. Сигурно за вас е голямо преживяване, да не ви преследват? Тук няма Гестапо и жандармерия!

„Няма — помислих си. — Но остават кошмарите! Кошмарите и духовете от миналото, които за миг се пробуждат!“

 

 

По обяд се върнах в хотела.

— Питаха за вас — каза Мойков. — Едно женско създание с червени бузи и сини очи.

— Жена или дама?

— Жена. Още е тук. Седи в палмовата градина.

Влязох в салона с бръшляните и рахитичните палми.

— Роза! — извиках изненадано.

Готвачката се надигна над вечната зеленина.

— Трябваше да ви донеса нещо — обясни тя. — Гулашът! Снощи го забравихте! — Отвори една голяма карирана чанта, където леко подрънкваше нещо. — Няма значение — продължи тя. — Гулашът се запазва. Дори след ден-два става по-вкусен.

Тя извади порцеланова купичка с капаче и я постави на масата.

— Това да не е сегединският гулаш? — попитах.

— Не, от другия е. Той държи повече. Ето и мариновани краставички, прибори и чиния. — Тя извади салфетка, в която бяха увити лъжица и вилички. — Имате ли си газено котлонче?

Кимнах.

— Малко.

— Няма значение. Колкото повече ври гулашът, толкова по-добре. Купичката е топлоустойчива. Можете да варите в нея. Ще взема посудата след една седмица.

— Също като в рая! Много ви благодаря, Роза. Предайте благодарностите ми и на господин Таненбаум!

— Смит! — възрази ми Роза. — От тази сутрин сме официално Смит. Ето и парче от тортата за получаване на поданство.

— Огромно парче! Това марципан ли е?

Роза кимна.

— Вчерашната беше с шоколад. От нея ли бихте предпочели? Останало е малко парче. Скрито.

— Не, не! Нека изберем бъдещето! Марципана!

— А това е писмо от господин Смит. Е, добър апетит!

Забърках из джоба си за един долар, но Роза възрази.

— Изключено. Не бива да взимам нищо от емигранти, иначе ще си изгубя работата. Изрична заповед на господин Смит.

— Само от емигранти ли?

Тя кимна.

— От банкери може, но те рядко дават по нещо.

— Ами емигрантите?

— Те винаги искат да дадат и последния си цент. Мизерията ги прави благодарни, господин Зомер.

Погледнах изненадан след нея. После минах покрай Мойков, мъкнейки купата.

— Гулаш! От една унгарска готвачка. Обядвал ли си?

— За съжаление. Един хамбургер с кетчуп в закусвалнята на ъгъла. И парче ябълков пай. Съвсем по американски.

— И аз — отвърнах му. — Порция разварени спагети, също с кетчуп. А после също ябълков пай.

Мойков повдигна капака на купата и помириса.

— Но това ще стигне за цял полк! Какво ухание! Розите нищо не представляват пред тези фино сварени лукчета!

— Чувствай се поканен, Владимир.

— Не носи купата в стаята си. Остави я в хладилника, където държа водката си. Стаята ти е прекалено топла.

— Добре.

Взех писмото със себе си и се качих по стълбите. Прозорците на стаята ми бяха широко отворени. От двора и отсрещните прозорци ехтеше бръщолевенето на радио. Завесите на апартамента на Раул бяха спуснати. Там тихо свиреше грамофон — валсове от „Кавалерът на розата“. Отворих писмото на Таненбаум-Смит. Беше кратко. Трябвало да се обадя на търговеца с произведения на изкуството Реджиналд Блек. Таненбаум бил говорил с него. Вдругиден очаквал да му се обадя. Много късмет!

Бавно свих писмото. Стори ми се, че пред мен се отваря едно мръсно странично крило на хотела и се озовавам на една алея. Изведнъж се появи нещо като бъдеще. Някакъв път — а не заключена врата. Нещо ежедневно и затова неуловимо. Слязох долу и телефонирах веднага. Не можех иначе. Търговецът Реджиналд Блек беше на телефона. Той имаше дълбок, малко колеблив глас. Докато разговарях с него, в слушалката се чуваше музика. Смятах, че халюцинирам. После разбрах, че и при Блек свиреше грамофон. Същият валс от „Кавалерът на розата“, който бях чул и при Раул. Счетох, че това е добро предзнаменование. Блек ми каза да намина покрай него след три дни. В пет часа. Поставих обратно слушалката, но музиката продължаваше тайнствено да ми нашепва. Обърнах се и погледнах навън. Междувременно прозорците на стаята на Раул бяха отворени. Сега грамофонът звучеше още по-ведро на двора, по-силно от всички джазови тромпети и достигаше чак до тъмната стая на рецепцията, където беше телефонът. Вечният „Кавалер на розата“.

— Какво става? — попита Мойков. — Имаш такава физиономия, сякаш си видял призрак!

Кимнах.

— Духът на най-голямата авантюра, която съществува, на ежедневието в гражданското общество и на бъдещето.

— Би трябвало да се срамуваш да говориш така. Значи работа?

— Може би — отвърнах му. — Незаконна, разбира се. Но да не говорим за това! Иначе пиленцето ще отлети.

— Добре! Какво ще кажеш за една мълчалива чаша, пълна с надежда и с водка?

— Винаги, Владимир!

Той извади бутилката. Погледнах се надолу. Костюмът ми беше на осем години и силно износен; бях го наследил от Зомер, а и той вече го бе носил доста време преди мен. Досега не си бях давал сметка за това; за кратко време имах и втори, но ми го откраднаха по пътя.

Мойков долови критичния ми поглед и се засмя.

— Имаш вид на загрижена майка. Първият признак на еснафщината! Какво толкова имаш против костюма си?

— Страшно е прашен!

Мойков махна с ръка.

— Почакай, докато получиш работата. После ще му мислиш!

— Колко може да струва нов?

— При Браунинг Кингс около седемдесет долара. Малко повече или по-малко. Имаш ли ги?

— Като еснаф не, но като играч ги имам. Остатък от китайската ваза.

— Профукай ги. Това ще отнеме част от ужасния привкус на новото ти гражданско положение.

Изпихме чашите. Водката беше много студена и остра.

— Усещаш ли нещо ново вътре? — попита Мойков — Не, разбира се. Това си е Зубровка. Водка с една подправка.

— Откъде имаш подправката? От Русия ли?

— Това е тайна! — той затапи бутилката с коркова тапа. — Е, значи за бляскавото бъдеще като дребен счетоводител или продавач! Като Хирш.

— Като Хирш ли? Защо?

— И той се появи като Галахар от рода на Макавеите, а сега продава транзистори на учениците. Ама и вие сте едни авантюристи!

 

 

Щом излязох на улицата и забравих думите на Мойков. Спрях се пред едно магазинче за цветя на ъгъла. То беше собственост на един италианец, който търгуваше и с плодове. Цветята му невинаги бяха свежи, но за сметка на това — евтини.

Собственикът стоеше на вратата. Той се беше преселил преди около трийсет години от Канобио; аз също бях изгонен от Швейцария през Канобио. Това ни свързваше. Затова получавах плодовете си с петнайсет процента по-евтино.

— Как върви, Емилио? — попитах го.

Той сви рамене.

— Сега в Канобио сигурно е много хубаво; точно време за плуване в Лаго Маджоре. Само да не бяха там проклетите немци!

— Няма да останат за дълго!

Емилио направи загрижена гримаса и почеса мустака си.

— Щом си затръгват, ще разрушат всичко! Рим, Флоренция и красивия Канобио!

Не можех да го успокоя. И аз очаквах точно това. Затова предпочетох да кажа:

— Хубави цветя!

— Орхидеи — малко пооживено отвърна той. — Съвсем пресни са. Е, почти пресни. Евтини са! Но кой по тези места купува орхидеи?

— Аз — отвърнах му. — Щом като са толкова евтини.

Емилио отново се почеса по мустака. Той беше четка като на Хитлер и приличаше на измамник на жените.

— По долар парчето. Вътре са две парчета. Отстъпката вече е включена.

Подозирах, че Емилио има връзки с някоя погребална агенция и често купува оттам. Скърбящите оставят цветя върху ковчезите, които после отиват в крематориума. Преди кремирането някой от служителите му отделя онези от цветята, които стават за продажба, и ги пласира. Венците, естествено, се изгарят. Но Емилио често предлага бели рози и лилия. Бих казал, дори прекалено често. Предпочетох да не мисля за това.

— Можете ли да ги изпратите?

— Къде?

— На 57-ма улица.

— От мен да мине, даже опаковани в целофан — каза той.

Записах адреса на Мария Фиола и запечатах плика. Емилио ми намигна.

— Най-сетне! Крайно Време беше! — добави той.

— Глупости! — възразих му. — Цветята са за болната ми леля.

 

 

Запътих се към един магазин за дрехи. Беше на Пето авеню, но Мойков ми обясни, че е по-евтин, отколкото другаде. Докато минавах покрай двата реда висящи на закачалки костюми, ме удари чудовищната миризма на буржоа. Нека Мойков си злослови, колкото си иска: за онзи, който не познава това чувство, то си беше авантюра, която спира дъха. Това беше пълна противоположност на живота по време на бягство, където се носеше само раничка с най-необходимото; тук беше трайното спокойствие, разтоварване, обитаване, изследване, книги, напредничаво прогресивно съществуване, култура, бъдеще.

— Бих препоръчал лек костюм от тропикал — каза продавачът. — За около два месеца в Ню Йорк ще стане страшна жега. И задуха! — Той ми показа един светлосив костюм без жилетка. Опипах плата. — Материалът е мек — обясни човекът. — Пада леко и не заема много място в багажа.

Без да искам се загледах в материала; „добре е за бягство“, помислих си. Но после отпратих тази мисъл. Не исках повече да мисля като странстващ емигрант.

— Не сив — отвърнах. — Тъмносин.

— За лятото? — колебливо попита продавачът.

— Да, за лятото — отвърнах му. — Тропикал, но тъмносин.

Бих предпочел сивия, но остатъците от вековното ми възпитание внезапно изплуваха. Синият беше по-сериозен. Бих могъл да го използвам по-добре — за Реджиналд Блек и за Мария Фиола. Това бе същевременно сутрешен, дневен и вечерен костюм.

Заведоха ме в кабина с голямо огледало, за да пробвам дрехата. Щом съблякох костюма, който бях наследил от Зомер заедно с името му, за миг замислено се вгледах в огледалото. Последният син костюм, който притежавах, получих на дванайсет години. Купи ми го баща ми. Три години по-късно беше убит.

Излязох от кабината. Продавачът направи въодушевено изражение и затанцува около мен. Минавайки покрай него забелязах, че на тила си имаше малка, почти зарастваща цицина, върху която беше лепнал анкерпласт.

— Става ви! — обясни той. — Като излят е! И по мярка да ви го шият, не би ви стоял по-добре!

Погледнах се още веднъж в огледалото. Оттам ме погледна един сериозен господин, когото не познавах, засегнат и неприветлив.

— Да го опаковам ли? — попита продавачът.

Поклатих глава.

— Ще си тръгна с него. Опаковайте стария.

В този момент си мислех за много неща. В странния ритуал на пробването и смяната на дрехите имаше нещо символично. Сякаш с дрехите на мъртвия Зомер оставях част от миналото зад себе си. Не ги забравях, но вече не живеех в тях. Несигурно нещо като бъдеще блещукаше пред мен. Старият костюм беше много тежък; а новият бе така лек, че ми се струваше, че съм гол.

 

 

Тръгнах бавно по улиците, докато стигнах магазина на братята Силвър. Александър стоеше на прозореца, държеше един ангел от осемнайсети век в ръка и декорираше. Като ме видя, той изпусна ангела. Без да искам трепнах, но чупливият дървен ангел падна невредим върху едно парче червено кадифе от Генуа. Силвър го вдигна, целуна го и ми помаха да вляза.

— Значи така пропилявате времето си! — каза той. — Смятах, че сте при адвоката!

— Бях вече там — възразих му. — И при шивача. Крайно време беше!

— Изглеждате като парвеню, дребен джебчия, дори и като измамник на жените.

— Улучихте! И в трите професии съм правил своя дебют. За съжаление.

Силвър се засмя и излезе от витрината.

— Не виждате ли?

Огледах се около себе си.

— Не виждам нищо ново, господин Силвър.

— Така е, но нещо липсва! Какво?

Отстъпих драматично назад. Отново се огледах. Магазинът бе така претъпкан, че беше трудно да се открие това, което липсва.

— Молитвеното килимче! — обясни гордо той. — Едно от онези, които открихте! Сега вече просветля ли ви?

Кимнах.

— И кое? Това със синята или със зелената нишка?

— Зеленото!

— По-рядкото, значи! Няма значение. Синьото пък е в по-добро състояние.

Силвър ме гледаше, изпълнен с очакване.

— И за колко? — попитах го.

— Четиристотин и петдесет долара! В брой!

— Моите поздравления! Добра цена!

Силвър мълчаливо извади портфейла си. Изглеждаше по-голям и по-дебел и наподобяваше на паун джудже. Бавно постави пет десетдоларови банкноти върху пулта за молитви с фалшивото позлатяване.

— Вашата комисионна! — обясни той. — Заслужихте си я, докато сте били при шивача! Колко струва костюмът?

— Шейсет долара.

— С жакет ли?

— С жакет и два панталона.

— Виждате ли! Значи сега ги получавате гратис! Моите поздравления!

Прибрах парите.

— Какво ще кажете за едно двойно чешко мока кафе отсреща със сладкиш с галета? — попитах го.

Той кимна и отвори вратата. Вечерният шум нахлу от улицата вътре. Силвър се върна, като че ли бе видял усойница.

— Справедливи боже! Пристига Арнолд! И при това със смокинг! Всичко е загубено!

Арнолд беше братът на Александър. Той не беше в смокинг. Вървеше през мръсната вечерна светлина с цвят на мед, обвит от бензинови изпарения и син пушек от ауспусите, облечен в обикновен костюм за посещения, с тъмен жакет, раиран панталон, бомбе и светлосиви старовремски гамаши.

— Арнолд — извика Силвър-старши. — Влез вътре! Не отивай! За последен път! Влез вътре! Помисли за майка си! За бедната си вярваща майка!

Арнолд мина спокойно през улицата.

— Помислил съм за майка си — обясни той. — А ти не можеш да ме объркаш, ти, еврейски фашист!

— Арнолд! Не говори така! Нима винаги не съм искал само най-доброто за теб? Уважавал съм те, както е способен единствено по-големият брат, грижил съм се за теб, когато беше болен, а ти боледуваше често.

— Ние сме близнаци — отвърна Арнолд. — Братлето ми е с цели три часа по-голямо от мен.

— Три часа могат да представляват цял един живот! Заради тези три часа аз съм зодия близнаци, а ти — мекушав, замечтан рак, отвърнат от живота. Човек трябва да се грижи за теб! А сега се отнасяш към мен като към дявола!

— Защото искам да се оженя ли?

— Защото искаш да вземеш една неверница! Християнка! Погледнете го само, господин Зомер, достоен за съжаление, като че ли е долен неверник и иска да отиде на пистата! Арнолд, Арнолд, ела тук! Почакай! Искам да ти направя едно предложение, като търговски съветник! Дали са ти да пиеш любовно биле, помисли за Тристан и Изолда, и за нещастието, което е произтекло от това! Вече наричаш родния си брат фашист, само защото иска да те предпази да не сгрешиш при женитбата си! Вземи си една обикновена еврейка за жена, Арнолд!

— Не искам обикновена еврейка! Искам да се оженя за жената, която обичам!

— Любов, дрън-дрън! Що за дума! Погледни се колко добре изглеждаш! Иска да й направи предложение! Погледнете го само, господин Зомер. Раирани панталони и нов смокинг! Парвеню!

— Не мога да кажа нищо повече — отвърнах му. — И аз самият имам нов костюм. Също такъв като за джебчии и парвенюта. Помните ли?

— Но онова беше само на шега!

— Днес явно е денят на костюмите. Откъде се сдобихте с тези чудесни гамаши, господин Арнолд?

— Харесват ли ви? Донесох си ги от едно пътуване до Виена. Преди войната. Не слушайте брат ми. Аз съм американец. Освободен съм от предразсъдъци.

— Предразсъдъци! — Александър Силвър хвърли едно порцеланово овчарче пред една маса, но в последния момент го улови.

— О, небеса! — извика Арнолд неволно. — Това не беше ли майсенският порцелан от онова време?

— Не, от времето на Розентал. — Силвър-старши показа фигурката. — Невредима е.

Изведнъж разговорът се успокои. Арнолд си взе обратно думите за „еврейския фашист“. Смени ги с „ционист“, а малко след това със „семеен фанатик“. В разгара на дискусията Александър допусна тактическа грешка. Той ме попита дали и аз бих се оженил единствено за еврейка.

— Възможно е — отвърнах му. — Баща ми ме беше посъветвал, когато навърших шестнайсет години, иначе нищо не би станало от мен.

— Глупости! — обясни Арнолд.

— Гласът на кръвта! — извика Александър.

Засмях се. Разпрата избухна отново. Но с проста тактика Силвър-старши бавно печелеше пред лирика и мечтател Арнолд. Не бях очаквал нищо друго. Арнолд не беше толкова сигурен, иначе не би се появил още веднъж, издокаран с костюма се за посещения в магазина, а щеше да се отправи директно към къщата на богинята с русите къдрици — според Силвър-старши — изрусени и боядисани. Явно не му беше толкова неприятно да го разубеждават да поизчака малко с предложението си.

— Просто си помисли още веднъж!

— Ами ако се появи някой друг?

— Кой?

— Тя има много ухажори.

— Няма да се появи друг, Арнолд! Напразно ли си живял трийсет години, като адвокат, а и тук в магазина? Не сме ли повтаряли хилядократно, че друг клиент бил заинтересован за обекта и искал да го купи, но това винаги си беше долен номер? Стига, Арнолд!

— Човек старее — каза Арнолд. — Не става по-красив, а по-болен!

— Това се отнася за нея! По-скоро от теб! Жените остаряват два пъти по-бързо от мъжете. Е, хайде, ела и съблечи това маймунско яке!

— Няма да го направя — обясни Арнолд с неочаквана сериозност. — Сега ми харесва и ще изляза с нея.

Силвър-старши се опасяваше от нова пречка.

— Добре, да излезем — каза той, изпълнен с готовност. — Къде искаш да отидем? На кино? Въртят филм с Полет Годар!

— Кино ли? — Арнолд погледна обидено жакета си. Подобно нещо не може да се оцени в киното. Беше прекалено тъмно.

— Добре, Арнолд, да отидем на вечеря. Да похапнем добре! Нарязани пилешки дробчета, а после — мелба с праскови. Където поискаш!

— Във „Воазен“ — каза твърдо Арнолд.

Александър преглътна за момент.

— Луксозен ресторант! Там ли искаше да отидете с… — той не довърши изречението си.

— Във „Воазен“ — повтори Арнолд.

— Добре — отвърна Александър. Той се обърна към мен с великодушен жест. — Заповядайте с нас, господин Зомер! Вие така и така сте облечен празнично. Какво носите в пакета?

— Стария си костюм.

— Оставете го тук. По-късно ще си го вземете.

Аз се възхищавах безрезервно на Силвър. Ударът, който Арнолд му нанесе със скъпия ресторант, където лирикът нямаше да поръча пилешки дробчета, ами гъши пастет, което подозираше и Александър, беше показно париран от него. Вместо да се стресне, той отговори с великодушие. Аз, въпреки всичко, реших също да си поръчам гъши пастет. По някакъв странен начин смятах, че съм замесен в объркания расов проблем на близнаците.

 

 

Върнах се в десет в хотела.

— Владимир, днес с гулаша няма да се получи нищо — казах му. — Бях арбитър в една битка, коренно противоположна на Хитлеровия расизъм. Вечерята беше във „Воазен“.

— Браво! Там е мястото за провеждане на расови войни! Какво пи?

— Ко д’Естурнел 1934-а, Бордо.

— Моите почитания!

— За пръв път го опитах през 1939-а. Един френски митничар ми даде една бутилка, преди да ме експедира през границата към Швейцария. Даде ми я, защото беше много депресиран. Това беше първата вечер на смехотворната война през септември.

Мойков кимна разстроен.

— Днес явно е ден за подаръци. Сутринта — гулаш, а тази вечер около седем часа за теб пристигна пакет. Един шофьор с ролс-ройс го донесе.

— Какво?

— Униформен шофьор с ролс-ройс. Мълчеше като гроб. Да не пласираш оръжие със синия си костюм?

— Нямам представа какво става! Името ми пише ли го на пакета?

Мойков го извади изпод тезгяха си. Беше плитка кутия. Разопаковах я.

— Бутилка — казах.

Потърсих в опаковката за някаква бележка. Не открих нищо.

— Господи! — каза почтително Мойков зад гърба ми. — Знаеш ли какво е това? Истинска руска водка! Не това, което правим тук. Как е попаднало такова нещо в Америка?

— Нали Америка и Русия са съюзници?

— По оръжие, да. Но водка? Да не си шпионин?

— Бутилката не е съвсем пълна — казах. — Корковата тапа вече е вадена. — Помислих си за Мария Фиола и орхидеите на Емилио. — Липсват две-три чаши от бутилката.

— Значи частен подарък! — Мойков присви папагалските си очи с множество бръчки около тях. — Както се вижда, от бутилката е отпивано! Така ще можем да й се насладим с още по-голямо страхопочитание!